Това му напомни за думите, които самият той й каза, когато я издърпа от пътя на камиона – че не иска някой да я нарани.
– Трудничко е, нали… след като не можеш да използваш магическите си способности, при положение че нямаш представа как функционира този свят. Така де, без да искам да те обидя, но след като не можеш един чай да си направиш…
– Не съм дошла тук с идеята, че ще е лесно. Отчаянието ме доведе. В нашия свят имаме една поговорка, че понякога и отчаяния акт се крие магия. Определено бяхме отчаяни.
Алекс се почеса по слепоочието, неспособен да сдържи сарказма си.
– Не ми казвай, че хората, които са те изпратили тук, са магьосници. Цяло сборище.
Тя го изгледа продължително. Очите й се наляха със сълзи.
– Не съм рискувала да прекарам цяла вечност в черните недра на подземния свят, за да дойда тук за това.
Тя остави салфетката, взе си картината и се изправи.
– Благодаря ти за красивата картина. Надявам се да се вслушаш в предупреждението ми, Алекс. След като явно нямаш нужда от помощта ми, ще съсредоточа усилията си другаде.
Тя замълча и се обърна.
– Между другото, сборищата са за вещиците, за тринайсетте вещици, не за магьосниците. Изобщо не ми се мисли какво биха правили тринайсет вещици, събрани на едно място. Те са известни с доста чепатите си характери. Радвай се, че не могат да стигнат до тук. Просто щяха да те изкормят и да приключат с въпроса.
И се отдалечи, без да каже нито дума повече.
Алекс разбра, че се е издънил. Бе прекрачил чертата, която не подозираше, че е там. Тя го бе помолила да я изслуша, да се опита да разбере, да й се довери. Но как изобщо можеше да очаква от него да повярва на подобна нелепа история?
Сервитьорката видя Джакс да си тръгва и се насочи към масата. Алекс извади стодоларова банкнота – единствените нари в брой, с които разполагаше, и каза на момичето да задържи рестото. Никога в живота си не бе оставял такъв бакшиш. Втурна се през празния ресторант, като криволичеше между масите.
– Джакс, почакай, моля те.
Без да забави крачка, тя се плъзна през вратата и излезе в коридора, черната й рокля се вееше зад нея като черен огън.
– Съжалявам, Джакс. Виж, не знам нищо за тези неща. Признавам. Извинявай. Не биваше да се паля толкова, това ми е в характера. Но ти какво би направила, ако бяхме в обратната ситуация, ако бях дошъл в твоя свят и бях започнал да ти обяснявам как се прави чай.
Тя не обърна внимание на думите му.
– Джакс, моля те, не си тръгвай.
Затича се, опитвайки се да я настигне. Без да се обърне, тя свърна по едно разклонение близо до страничния изход. Дълги масури руса коса се разпиляха зад нея като разгневени знамена.
Табелата за изход изпълваше коридора с притулена, извънземна светлина. Джакс посегна към вратата, преди да я настигне. Тя се закова на място и се обърна към него, като го погледна така, че той остана без дъх. Ако протегнеше ръка, можеше да я докосне. Нещо го предупреди да стои и да не мърда.
– Знаеш ли какво означава името Александър?
Алекс искаше да й каже нещо, да се извини, да я убеди да остане, но знаеше без никакво съмнение, че по-добре да й отговори на въпроса и толкова, защото иначе можеше да прекрачи чертата… завинаги.
– Означава „закрилник на човека, воин“.
Тя се усмихна на себе си.
– Точно така. А цениш ли името си, значението му?
– Защо според теб подписвам картините си, моята страст, с „Александър“?
Тя го изгледа продължително, чертите й като че поомекнаха.
– Може би все пак за теб има надежда. Може би има надежда за всички ни.
Тя се обърна рязко и отвори вратата. Без да поглежда назад, тя подвикна през рамо:
– Запомни думите ми, Александър, закрилнико на човека: „Неприятностите ще те намерят.“
В коридора нахлу остра дневна светлина, която превърна силуета й в тъмна ивица на фона на танцуващите снопове светлина.
Алекс стигна до вратата в мига, в който тя се затвори с трясък. Отвори я и изтича на празния страничен паркинг. Недалеч от сградата имаше няколко дървета, образували зелен пояс. Отвъд тревистите хълмчета бяха спрели коли, които в скучната сивкава светлина на мрачния следобед не изглеждаха никак лъскави.
Джакс не се виждаше никъде.
Алекс стоеше безмълвен сред притихналия, празен паркинг.
Тя изчезна за броени секунди. Беше на не повече от пет-шест крачки от него. Звучеше налудничаво, но наистина я нямаше. Просто изчезна яко дим.
Точно както бе изчезнала и първия път.
Той се запита дали и с майка му се случваше същото.
12
АЛЕКС ОСЪЗНА, че навън е тъмно, а той караше като в мъгла от часове. Стори му се изнервящо, че изобщо не е забелязал да се мръква.
Последните думи на Джакс, предупреждението й, продължаваха да кънтят в мислите му. Не можеше да прецени дали тя го каза буквално или в смисъла, който дядо му влагаше. Започна да се пита дали пък дядо му не е влагал в това изречение повече, отколкото Алекс бе предполагал. Макар Бен да бе изтълкувал грешно седмицата – според Джакс, – той бе надушил нещо или поне подозираше.
Но това беше само в случай че нещата, които му каза, бяха истина. Ако не, значи Бен просто е странно старче, както смятат повечето хора. Но Алекс знаеше, че дядо му е силен и мъдър, човек оформен в много отношения от годините си в специалните части, правил кой знае какво, преди Алекс да се роди.
Алекс бе чувал само смътни, откъслечни разкази за мрачния силует на историята на Бен от разговори между родителите си. Веднъж-дваж бе мярвал медали, обикновено държани встрани. Два пъти бе засичал Бен да разговоря по телефона с някого, когото наричаше кратко „сър“. Бен просто се усмихваше по онзи свой отнесен начин и благодареше на човека от другата страна на линията, че го е уведомил. Бен никога не говореше за нещата, които бе вършил, просто махаше с ръка и ги оставяше в миналото.
Но уроците от онези времена бяха още живи. Бен смяташе, че е важно Алекс да знае неща, които малцина други биха могли да го научат. Тези уроци говореха много за учителя.
Алекс продължаваше да мисли над предупреждението на Джакс, над думите на Бен.
Алекс не знаеше какво да прави. Не знаеше как да се справи с такава странна ситуация. Тя просто не пасваше на никакъв познат му модел. Никой, дори Бен, не му беше казвал как да се държи с човек, който твърди, че идва от друг свят.
Почувства се глупав, задето вземаше на сериозно тази история, но в същото време искаше да й вярва. Джакс имаше нужда той да й повярва. Той се чувстваше в капан, в който, ако й повярваше, можеше да излезе глупак, а ако не й повярваше и това, което тя говореше, се окажеше истина, можеше да излезе отговорен за незнайни, но ужасни последствия.
Но как тази история можеше да се окаже вярна? Как изобщо е възможно да се впечатлява от истории за пришълци от други светове? Просто е невъзможно.
И все пак майка му го предупреди за съвсем същото, което му каза и Джакс. Не можеше да направи връзката. Как да не взема на сериозно подобно нещо?