Не познаваме много добре онези времена, но се знае, че победата на Господаря Рал въпреки всичко довела до епоха на мир и просперитет, известна като Златната епоха, която продължила стотици години. Този човек я построил. Победата му над тиранията и прогонването на тези, които искали да изкоренят дарбата, направили всичко това възможно.
Поради тази причина самата идея за съществуването на Господаря Рал е ненавистна за Радел Каин и неговата пасмина.
Както и да е, Господарят Рал вярвал, че новите форми на магия са творчески актове, които задължително включват елементи на художествена визуализация. Изкуството, истинското изкуство се гради, наред с други неща, върху принципите на равновесието, потока, разположението и композицията. Тези елементи трябва да са в хармония, всеки да взаимодейства с останалите, за да придобие изкуството дълбоко значение за нас, да ни докосне. С други думи, той вярвал, че магията и изкуството са неразривно свързани. С това, че нарисува пейзаж от моя свят, ти някак си докосна тази базисна идея, която е използвал и той, за да свързва светове, време и пространство.
– Това означава ли, че няма да се опиташ да ме убиеш? – попита той с усмивка.
Тя му отвърна със сънена усмивка.
– Тук съм, за да те закрилям, Алекс. Ако искаме да разрешим тази загадка, се нуждая от помощта ти. Освен че трябваше да те открия и да се погрижа и двамата да останем живи, нямам представа какво да предприема оттук нататък. Това зависи от теб.
Алекс запримига от изненада.
– От мен ли? Че аз откъде да знам? Тези хора са пришълци от твоя свят. За мен това е пълна мъгла. Защо очакваш да знам какво да правя?
– Ти си Александър Рал – отвърна тя, без да отмества поглед от него, сякаш това бе напълно очевидно.
– Джакс – отвърна той накрая, като отмести поглед, явно обмисляйки как да й го каже. – Не знам дали си попаднала на правилния човек.
– Законът на деветките казва, че ти си правилният човек.
– Нямам предвид това. – Той повдигна примирено ръка. – Струва ми се, че залагаш твърде много на мен. Този Закон на деветките си е чисто суеверие.
Случайно съм попаднал в това пророчество, това е. Никъде няма нищо казано за мен конкретно. Аз просто си рисувам картини, за да се прехранвам някак. Нямам никаква представа от тези неща. Не знам как да се боря с хора от друг свят.
– Засега добре се справяш.
Той сви рамене.
– Просто се опитах да оцелея. Това не означава, че трябва да ми се доверяваш кой знае колко. Дори хората от династията Рал наистина да са дошли тук, както казваш, това е било ужасно, ужасно отдавна. Не мога да се меря с това, което са умеели да вършат в твоя свят. – Той прокара объркано пръсти през косата си. – Просто не мисля, че ти…
– Чуй ме, Алекс. – Тя изчака погледът му да се спре върху нея. – В стаята, в която рисуваш, има огледало. Докато чаках да приключи подготовката, за да мога да прекарам по-дълго време тук, те наблюдавах с часове. Толкова ми се искаше да те предупредя през това огледало за всички сили, които са се устремили към теб.
Алекс не бе забравил какво му каза тя още при първата им среща, че през огледалото го наблюдават хора.
Дори преди да го чуе от нея, той бе започнал да внимава с огледалата. А специално онова огледало бе поставил в ателието си нарочно, с надеждата, че Джакс ще го види и ще реши да се върне. Беше го направил специално заради нея.
– Научих много, докато те наблюдавах през огледалото.
– Много за това как се рисува навярно – усмихна се той.
– Не. Много за теб. Когато наблюдаваш някого дълго време, започваш да разбираш мислите, настроенията, чувствата му… как мислят… или как не мислят. Започваш да научаваш какво е важно за тях.
Веднъж, докато се обръщаше да си изтриеш четката, видях как погледът ти бе уловен от една снимка. Беше снимка на дядо ти, която държиш на бюрото до себе си. Остави четката и взе снимката, загледа се в нея и продължи да я гледаш, докато по бузите ти не потекоха сълзи.
– Човешко е да страдаш – каза Алекс. – В това няма нищо специално, никакво послание.
Тя кимна.
– Да, знам. Естествено е да страдаш, да си тъжен, да ти е мъчно за загубата, да ти се къса сърцето. Но докато ридаеше, другата ти ръка се сви в юмрук. Ти стисна зъби. Лицето ти почервеня от ярост. Докато плачеше, удари с юмрук по бюрото.
Припомнил си силата на чувството, което го облада в този момент, Алекс преглътна.
– Е, и? Бях ядосан.
– Беше ядосан на смъртта, задето ти го отнема. Гневеше се на самата смърт. Беше бесен, защото обичаш живота толкова много. Ти си правилният човек, Александър Рал. Ти си този, когото дойдох да намеря.
Алекс се заслуша в дъжда, докато мислеше над думите й.
– И тогава звънна звънецът – продължи тя. – В отражението на прозореца мярнах Бетани. В този момент видях всичко, което бе на път да бъде съсипано.
Все още ни струва усилия да пътуваме до тук. Доста е трудно и отнема време да се изработи линия на живота. Преминаването през необятната бездна е невъобразимо страховито преживяване.
Алекс не можеше да си представи подобно нещо.
– В какъв смисъл?
За момент Джакс се отдаде на спомените си. Светкавици озариха лицето й е извънземно синьо.
– Това е като да скочиш от скала във вечна нощ… и да падаш до безкрай. Всеки миг очакваш да се разбиеш на дъното. Мускулите и нервите ти са в болезнено очакване на разтърсващия удар. Във всеки един миг, в който съществуваш на място, обладано единствено от страх, е съсредоточена цяла вечност от страхове.
Отначало може да ти се струва, че си скочил в безкрайна нощ, но идва един момент, в който осъзнаваш, че там няма горе и долу, няма горещо и студено, няма никакви усещания, дори дишане няма, дори собственият ти пулс е изчезнал. Лишен си от всичко, което те кара да се чувстваш жив.
И тогава се появява паниката.
Наблизо изтрещя мълния и гръмотевицата разтърси мощно джипа. Алекс подскочи. Не и Джакс. Сякаш тя бе попаднала някъде другаде, извън обсега на материалния свят.
– Колко време отнема? – попита накрая Алекс, след като тя мълча известно време. – Колко време трябва да търпиш това?
Подгонена от спомена, тя заби в пространството немигащите си очи.
– Имаш чувството, че някак си дълбаеш вечността. Чувстваш се по-самотен, отколкото би могъл да обясниш.
Настъпва момент, когато започваш да вярваш, че си умрял. Нищо не виждаш, нищо не чуваш. Чувстваш се така, сякаш наистина си мъртъв.
Джакс сякаш се опитваше насила да прогони спомена, сякаш ако се задържеше още миг при него, онова място би могло да я грабне и да я отнесе обратно. Пое си пречистващ дъх и го погледна.
– Когато тръгвам към този свят, имам отправна точка, отбелязана с помощта на магия, така че когато вече съм тук, в този свят, няма как да намеря отправна точка към дома, не знам как да се върна. Именно заради това ми е нужна линия на живота, която да ме върне през вечната бездна в моя свят. Без линия на живота връщането е невъзможно.
При последното си пътуване нататък, взех със себе си картината, която ми подари, но я загубих в бездната. Обичах тази картина и ужасно много исках да я взема със себе си, за да я покажа на другите. Стисках я с всички сили, но я загубих. Нямам представа как и къде е изчезнала, просто я нямаше. Този опит доказа онова, което вече подозирахме – нищо от този свят не може да бъде отнесено в нашия.
Толкова съжалявам, Алекс, че изгубих прекрасния подарък, който ми направи.
Той й се усмихна успокоително.
– Ще ти нарисувам друга.