– Всъщност помислих си го… за годениците. Стори ми се достоверно. Така де, все пак ще те заведа в болницата, където държат майка ми. Трябва да дам някаква версия. Там не пускат всеки. Трябва да си близък на семейството, роднина, нещо такова.
– Защо лицето ти е червено?
– Виж, просто си помислих, че ако кажем, че си ми годеница, хората ще останат доволни и няма да имаме проблеми. Не си дадох сметка, че може да си против.
– Спокойно, и аз си помислих за същия вариант – усмихна се тя.
– А… така ли?
– Ами да. Какво друго да кажем на хората на това място, където държат майка ти. Че съм изпаднала от друг свят и искам да разговарям с полудялата дама?
– Наистина ли ми е червено лицето?
Тя го погледна.
– Малко.
– Та значи, ти си ми годеница. Имаш ли нещо против?
Тя повдигна вежда.
– Освен ако не планираш да продължим със сватба.
Той забави крачка пред една витрина, на която бяха изложени спортно-елегантни дамски дрехи.
– Да видим дали ще ти харесаме нещо тук – рече той, доволен, че има възможност да смени темата.
Отвори й вратата. Тя погледна през рамо.
– Лицето ти е все така червено, Алекс.
– Ами… всъщност си мислех, че навярно би било най-добре да направим и следващата крачка и да се оженим. Ако всичко е официално, ще си спестим доста проблеми. Ако сме женени, когато отидем при адвоката, прехвърлянето ще стане още по-лесно…
С удоволствие проследи как тя застива на място и се облещва насреща му.
– Шегувам се. Лицето ти е червено.
Тя поклати глава.
– Предполагам.
В магазина бяха аранжирани овални етажерки, отрупани с панталони, блузи и поли. Алекс насочи Джакс към секцията е джинсите. Докато си проправяха път през островите от дрехи, той се надвеси към нея.
– Джакс, има ли начин да разбереш дали някой е от твоя свят? Дали са различен вид хора?
– Не. Те са същите като теб, само дето в моя свят притежават магия. А тук – не. Мога да кажа само за тези, които познавам лично.
– Или ако се опитат да те убият.
– Е, в моя свят това би било доказателство.
– В моя също – рече той, разочарован да узнае, че няма как да разбере кой е приятел и кой враг.
Щом стигнаха до секцията с джинсите, той намери рафта с размер 8 и взе един чифт.
– Предполагам, че ще ти станат – рече.
Джакс се огледа из щандовете, натъпкани с дрехи.
– Като се замисли човек, има толкова много дрехи, които вече са ушити, че вероятността нещо да ти стане е доста голяма.
– Имат си номера обясни той. – Размерите са стандартни.
Докато взимаше джинсите от него, тя поклати удивено глава. Сбърчи вежди.
– Тези са изтъркани. Да не са дарение за бедните? Това място такова ли е?
Алекс прихна.
– Не, чисто нови са. Произведени са така, че да изглеждат използвани. Повярвай ми, изобщо не са за бедните.
Тя го изгледа подозрително.
– Такава е модата – увери я той.
Джакс явно продължаваше да мисли, че той се шегува.
– Модата е да изглеждаш запуснат, с дупки по дрехите? Че защо хората ще искат да изглеждат така?
– Нямам представа. – Той се почеса по слепоочието. – Предполагам, че модата е да изглеждаш така, все едно носиш удобни, употребявани дрехи. Някак придава естественост.
– Също като това да наподобяваш току-що умрял труп? – Тя въздъхна и остави джинсите на рафта. Продавачките я гледаха с огромно любопитство. В магазин като този елегантната й черна рокля и русата коса й придаваха вид на кралица, отбила се в гето.
– Моля те, Алекс, може ли да изберем дрехи, които нямат дупки? Искам да не бия на очи, но…
– Разбира се. – Той избра друг чифт, който му се стори по-близък до вкуса й. – Тези дори не са толкова скъпи, колкото онези с дупките.
– Е, добре, сега ти е паднало да се шегуваш за моя сметка.
– Казвам ти истината – тези с дупките струват повече пари. Или предпочиташ да ти кажа лъжа, на която по-лесно да повярваш?
Понеже тя продължи да го гледа скептично, той извади още един чифт и й показа етикета с цената.
Тя взе панталона.
– Този ми харесва повече.