Алекс кимна учтиво, после се отправи към вратата. Знаеше, че колкото и да е гладен, никога не би изсипал боя върху платното, представяйки това за изкуство.
Рожденият му ден се очертаваше по-потискащ от очакваното. Дано поне дядо му да го поразведри.
Спря и се обърна.
– Господин Мартин, налага се да взема тази с мен.
На челото на господин Мартин се появи бръчка, докато наблюдаваше как Алекс взема малката картина от статива.
– Така ли? Защо?
Дори да си вземе една, за галерията оставаха още шест за продаване. Не беше като да си е прибрал всичко. Пък и не се забелязваше кой знае какво търсене на творбите му.
– За подарък е – за човек, който ще я оцени.
На лицето на господин Мартин се плъзна лукава усмивка.
– Хитър ход, Алекс. Понякога дребен подарък може да посее семето на скъпа колекция.
Алекс успя да се усмихне, докато пъхаше картината под мишница.
Нямаше представа дали ще види жената отново. Даде си сметка, че би било доста глупаво да се надява.
Но ако все пак я срещнеше, му се искаше да й подари малката картина. Копнееше да види отново усмивката й и ако това струваше само една картина, значи си заслужаваше отвсякъде.
4
– ИМАМ ЧУВСТВОТО, че огледалата ме наблюдават – отрони Алекс, изгубен в мислите си.
Бен го стрелна с поглед през рамо.
– Огледалата ги правят тези неща.
– Наистина, Бен. Напоследък имам чувството, че наистина ме следят.
– Имаш предвид, забелязваш как се гледаш?
– Не. – Той най-сетне спря поглед върху дядо си. – Имам чувството, че някой друг ме наблюдава през огледалата.
Бен го изгледа.
– Някой друг…
– Да.
Алекс нямаше идея откъде знае тя.
Беше започнал определено да се съмнява, че тази жена е била истинска. Дали бе възможно да е плод на въображението му?
И с него ли започваше да се случва? При тази мисъл успя да се пребори с прилив на паника.
– Не позволявай на въображението си да те превземе, Александър – рече дядо му и продължи да си работи на тезгяха.
Погледът на Алекс пак се зарея в мрачни спомени.
– Мислиш ли, че ще откача? – измърмори след известно време.
В мъртвешката тишина той се обърна и видя, че дядо му е престанал да бърника по захабения си работен плот и го гледа тревожно и настойчиво с поглед, който можеше да се роди единствено от мрачни и гневни мисли.
Подобен поглед бе толкова нетипичен за дядо му, или поне за човека, когото Алекс познаваше, че му се стори плашещ.
Накрая тревожността и заканата в очите на стареца се разсеяха.
– Не, Алекс – отвърна Бен кротко. – Далеч съм от тази мисъл. И изобщо какви са тия депресивни мисли навръх рождения ти ден?
Алекс се облегна на ламперията, за да не може огледалото на стената вляво от него да го види. Скръсти ръце.
– Ами… на същата възраст съм. Ставам на двайсет и седем – тя се разболя точно на толкова… полудя.
Старецът порови с пръст в очукан алуминиев пепелник, преливащ от винтове и гайки с причудливи форми. Бен имаше този пепелник откак Алекс се помнеше. Ровенето в него не бе убедителен жест.
– Александър – въздъхна кротко Бен, – нито преди, нито сега мисля, че майка ти е луда.
Алекс беше убеден, че Бен никога няма да приеме тъжната истина. Алекс помнеше съвсем ясно безутешните, истерични пристъпи на майка си, която се нахвърляше върху непознати на улицата с обвинението, че я преследват. Той не вярваше, че лекарите ще държат някого в психиатрично заведение в продължение на деветнайсет години, ако няма сериозни психически проблеми, но не му го каза. Дори наум тази мисъл му се стори достатъчно жестока.
Беше на девет, когато вкараха майка му там. На онази крехка възраст Алекс нямаше как да разбира.
Тогава изпадна в ужас. Баба му и Бен го взеха при себе си, обичаха го, грижеха се за него и постепенно станаха негови законни настойници. Преместването с няколко къщи по-надолу от родната му не попречи на плавния ход на живота на Алекс. Дядо му и баба му поддържаха къщата на майка му чиста и спретната, за да има къде да се прибере тя, когато състоянието й се подобри и я изпишат. Това така и не се случи.
През годините, докато растеше, Алекс се отбиваше там от време на време, обикновено нощем, обичаше да седи сам в къщата. Това беше единствената връзка с родителите му. Сякаш това бе друг свят, един и същ, всичко застинало на място, като спрял часовник. Това бе неизменно напомняне за живот, прекъснат внезапно, преустановен.
Внушаваше му усещането, че е изгубил мястото си в този свят, че вече не знае дори кой е.
Понякога нощем, преди да заспи, Алекс биваше обхващан от тревога, че и той ще стане жертва на лудостта. Знаеше, че тези неща са наследствени, че лудостта се предава в семейството. Като малък бе чувал децата да подмятат подобни реплики дори и само като шушукане зад гърба му. Но шушукане достатъчно високо, за да го чуе.
И въпреки това, когато гледаше как живеят другите хора, какво правят, в какво вярват, Алекс си мислеше, че е най-нормалният човек на света. Често се питаше как е възможно другите да се заблуждават до такава степен, като например това, че бяха склонни да повярват, че нещо е изкуство, само защото еди-кой си твърди така.
Но така или иначе, имаше моменти, в които се чувстваше самотен и това го притесняваше.
Като огледалата.
Огледа в профил мършавото лице на стареца, който продължаваше да рови в странните стари парчета желязо на тезгяха. Сребристата четина по лицето му говореше, че тази сутрин не се е бръснал… а навярно и предната.
Сигурно е бил погълнат от работата си и не е осъзнал, че слънцето е изгряло и залязло, и после е повторило същия цикъл още веднъж.
Дядо му си беше такъв – особено след като жена му, бабата на Алекс, почина. Алекс често си мислеше, че за дядо му също е немалък проблем да се справя с действителността, след като първо синът му, а после и жена му починаха.