– Още по-основателна причина да бъдем внимателни.
– Нали каза, че хората на Каин все още не знаят достатъчно и затова ме наблюдават.
– Тези хора са убийци, Алекс. Аз само гадая какво правят и какво евентуално си мислят. Не бива да залагаме на предположенията ми. Може да греша.
– Да, добре, ясно. Въпреки това трябва да внимаваме да не ни прекършат врата.
– Трябва да сме късметлии, ако ни хванат.
Алекс й хвърли подозрителен поглед.
– Какво имаш предвид?
– Те чупят вратовете на хората, когато не разполагат с достатъчно време, а човекът не е достатъчно важен, за да изисква специално внимание.
– А ако имат време, какво става?
– Много неща. Те са доста изобретателни.
Алекс се запита защо тя не му отговаря направо.
– Какво имаш предвид?
Джакс отвърна поглед и известно време остана вторачена в прозореца. Накрая го изгледа сериозно.
– Един от методите, които Седрик Вендис използва, за да накара хората да говорят, е да ги увесва на китките им на достатъчна височина над земята, та само върховете на пръстите им едва да я докосват. Увесен на китките си по този начин, неволно изпъваш тяло с надеждата пръстите на краката ти да поемат поне някаква част от тежестта, така че да можеш да дишаш. Усилието да вкараш малко въздух в дробовете си е истинска агония. Съвсем скоро, ако престанеш да използваш пръстите си за опора, ти става невъзможно да дишаш.
Чувала съм, че усещането е като да се давиш. Бориш се за всеки дъх и се задушаваш бавно. Изчерпваш всичките си сили, докато се опитваш да стъпиш на земята, за да можеш да си поемеш дъх. Започваш да се изтощаваш, при което идва паниката и всичко изглежда още по-ужасно.
След една такава самотна нощ, през която не можеш да мигнеш и едва дишаш, изтощен от усилието да освободиш максимално тежестта от ръцете си, ти си повече от нетърпелив да кажеш всичко, което знаеш; да вярваш, че ако съдействаш, ще те оставят на мира.
Това обаче не ти помага по никакъв начин. Кажеш ли веднъж всичко, което знаеш, ти вече не си им от полза. Обелват парчета кожа от гърба ти и те оставят да те надушат животните. Птиците, особено гарваните, ще изкълват месата ти до кокал. Ларвите започват да се развиват в организма ти още докато си жив.
Обезводняване, ужас, загуба на кръв – смъртта идва бавно, при това не по най-приятния начин. Освен ако, разбира се, не благоволят да проявят милост и да ти счупят краката, че да не можеш повече да поддържаш тялото си. Тогава се задушаваш и смъртта идва бързо.
Алекс не можеше да каже какво е очаквал, но едва ли беше точно това. Подобна картина бе извън неговото въображение.
Наложи се да си напомни да си поеме въздух.
– Не мога да си представя някой толкова безчовечен, такъв варварин.
– В такъв случай няма да обременявам въображението ти, като ти разказвам още по-ужасни истории. Кафявите й очи се втренчиха в него. – Помиели си, преди да допуснеш да те хванат.
Алекс не се бе замислял над това да не го хванат него. Единствената му мисъл бе съсредоточена върху това да не допусне да хванат нея. Подобна вероятност го изпълваше с дълбок ужас.
Най-сетне успя да си поеме дълбоко дъх.
– Съжалявам, Джакс… Не биваше да ти задавам подобен въпрос.
Той отри лицето си с ръка. Беше му горещо и го свиваше стомахът.
– Нямах намерение да прозвуча гневно. Това, към което изпитвам гняв, са тези хора, задето причиняват такива неща. Беше прав да питаш – в крайна сметка те се интересуват от теб. Трябва да знаеш какво представляват наистина. Да проумееш последствията от евентуално колебание.
Алекс стисна зъби, докато отвращението му започна да се претопява в изпепеляваща ярост.
На лицето й се изписа съжаление.
– Съжалявам, че бях принудена да докарам всичко това в живота ти, Алекс. Съжалявам, че…
– Не си ги докарала в живота ми – каза той и вдигна ръка, за да я накара да замълчи. – Истината си е истина. Само истински приятел може да ме предупреди що за хора ме преследват.
Тя му се усмихна съчувствено и с облекчение, че той е разбрал.
– А сега да вървим и да видим какво искат онези копелета от моя свят.
28
С ПРИВИДНО НЕБРЕЖЕН, НО ЗОРЪК ПОГЛЕД Джакс огледа целия район, преди да отвори вратата си. Видя я да оглежда критично същата възрастна двойка, която приближаваше зад тях и която той самият забеляза в огледалото за обратно виждане. Джакс се усмихна, щом двамата ги подминаха. Алекс забеляза, че тя няма вяра никому, дори и на двойка старци, които едва се тътрузят по тротоара.
Как изобщо можеше да се усмихва? Той не можеше.
Алекс метна якето си на задната седалка и заключи черокито. Провери и задната врата, за да е сигурен, че всичко е добре заключено. Не му беше приятно да оставя пистолет в колата си, че да го намери някой крадец, но нямаше избор. Дори да имаше разрешително за оръжието си, в психиатрично заведение беше абсурд да го пуснат с него.
Запита се какво ли ще правят, ако се наложи да напуснат щата. Разрешителното му важеше за Небраска, но на други места едва ли, особено пък в Бостън, където законът гледаше по различен начин на хора, решили да защитават собствената си неприкосновеност.
Алекс имаше много ясни представи за фундаменталните права в личния си живот. Не можеше да се примири с мисълта, че трябва да умре само защото някакъв криминален тип иска да му отнеме живота. Животът му беше само един и той беше на мнение, че трябва да си го пази – толкова. Бен го беше научил как.
Предвид хората, пред които трябваше да се изправят, тези животни, за които Джакс току-що му разказа, той знаеше, че по-скоро би рискувал да го обвинят за притежание на оръжие, отколкото да остане без средство за самозащита и най-вече без средство да защити Джакс. Нямаше намерение да се разделя с живота заради догматичните принципи на арогантни управници. Животът му си беше негов, не техен.
От откъслечната информация, която събра от Джакс, можеше да съди, че Каин не би се зарадвал на нищо повече от това да я пипне в ръчичките си. Алекс знаеше, че докопат ли я, ще направят с нея всичките онези неща, за които тя му спомена, че няма да може да роди въображението му. Каквото и да бе имала предвид, не искаше да разбира подробности. Вече и бездруго бе достатъчно ядосан.
Клоните на кленовете и дъбовете по тротоара покрай жилищните сгради се поклащаха на талази от вятъра и изпълваха ведрия ден с шумолене. Наложи се Джакс да придържа косата си с една ръка, за да не закрива лицето й, докато бързаха по тротоара. Използваше другата, за да се държи за Алекс, влязла в ролята си на негова годеница.
След бурята по земята имаше разхвърляни листа, все едно навън беше есен, само дето листата бяха зелени, а не в ярки цветове. Тук-там имаше отчупени клони, полегнали върху моравите или отстрани на улицата. Във въздуха се усещаше нещо странно, сухо, все едно предстоеше смяна на сезона.
Джакс безмълвно огледа внушителната фасада на „Майката на розите“, докато вървяха по Тринайсета улица. Много от хората, които изкачваха широкото стълбище, за да посетят свои близки, носеха цветя или малки кутийки, увити в ярка хартия и украсени с панделки.
Щом двамата подминаха централния вход, без да завият към стъпалата, Джакс го изгледа въпросително.
– Членовете на семействата, които са за деветия етаж, могат да минават през задния вход – обясни той. – По-лесно е.
– Деветият етаж – повтори тя монотонно.
Той знаеше какво си мисли.
– Боя се, че да.