Подозираше, че дълбоко в себе си винаги бе изпитвал срам по този повод, а също и притеснение, че може да свърши като майка си. Сега само го беше яд, защото му се струваше все по-вероятно състоянието й да е причинено от пришълци, намесили се в живота им; чужденци, които искат нещо и не ги е еня кого ще наранят, за да го получат.
По навик, докато свърнаха напряко през тревата и оголените участъци под сянката на огромните дъбове, Алекс погледна към прозорците на деветия етаж. Не видя нищо друго, освен сенки през затъмнените стъкла.
– Всички ли прозорци са покрити с метални решетки? – попита Джакс, забелязала погледа му.
– На мястото, където отиваме – да.
Щом той отвори металната врата на задния вход, Джакс се спря и сбърчи нос пред непознатата болнична миризма. Хвърли бърз поглед наляво и надясно, преди да прекрачи прага.
Вътре миризмата на храна се смесваше по отблъскващ начин с болничните аромати. Кухните бяха в дъното, оттатък входа. Често се случваше по-малки доставки да бъдат пренасяни там направо през този вход.
Както при всяко посещение, Алекс хвърли ключовете, монетите и ножчето си в синята пластмасова купичка на масата встрани от детектора за метал. Телефонът му си вземаше вана в мола. Спазвайки инструкциите му, Алекс мина бавно през детектора. Закачила палци на задните си джобове, тя изглеждаше напълно естествено, сякаш правеше това всеки ден. А с джинсите и черната блузка му пасваше идеално. Само дето Алекс никога не бе излизал с убийствена красавица като нея.
По-възрастният от охраната, Дуейн, който никога не се усмихваше на Алекс, й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор. Колкото повече я опознаваше обаче, Алекс все по-добре разбираше, че тази усмивка не е искрена.
След като Алекс мина през детектора, Дуейн посегна към купичката, за да му подаде телефона.
– Телефонът ти не е тук – вдигна глава той.
Алекс щракна с пръсти.
– Сигурно съм го забравил в джипа.
След като нямаше нищо за подаване, човекът просто върна купичката на масата до стената, която използваше за плот. Щеше да му върне ключовете, монетите и джобното ножче на излизане. В момента там нямаше други сини купички. Празните бяха прибрани една в друга край детектора.
Както често се случваше денем, Алекс бе единственият посетител за деветия стаж.
На металната маса зад детектора той взе папката за регистрация и синята пластмасова химикалка, привързана към папката с мръсна връзка. Написа си името, поспря за миг и добави в колоната за гости: „Джакс, годеница“.
Дорийн, която не изпускаше Джакс от погледа си, взе папката я обърна към себе си, за да види дали е попълнил колоната за гости. Алекс никога досега не бе водил при майка си друг човек.
Дорийн вдигна глава и се усмихна.
– Годеница! Алекс, нямах представа. Толкова се радвам!
Алекс й върна усмивката и представи Джакс. Двете се здрависаха. Дорийн не можеше да свали поглед от омагьосващия поглед на Джакс. Това усещане бе познато на Алекс.
– Откога сте заедно? – попита сияещата Дорийн.
– Нещата се случиха доста бързо – заобяснява Алекс. – Тя се появи изневиделица в живота ми. Честно да ти кажа, направо ми изкара акъла от изненада.
– О, Алекс, това е толкова вълнуващо. Кога е голямата дата? – попита тя Джакс.
– Веднага щом уредим подробностите – отвърна Джакс.
Алекс си отдъхна, че Джакс се справи с въпроса с такава лекота.
На път за асансьора той се наведе към нея.
– Това е казването на истината върши страхотна работа.
Тя се усмихна на тайната им шега. Алекс забеляза, че усмивките, предназначени за него, са по-различни от тези, с които даряваше всички останали. В неговите имаше нещо специално, нещо, което страхотно му харесваше.
Щом зелената метална врата на асансьора се отвори, Алекс направи крачка напред и влезе. Джакс се дръпна, ръката й върху неговата се опита да го спре.
– Какво е това? – попита тя.
Преди някой да е забелязал, че спират, той я прегърна през кръста и я вкара вътре.
– Казва се асансьор. Ще ни качи на деветия етаж, където държат майка ми.
Тя се огледа и проследи с поглед как вратата на асансьора се плъзна и се затвори.
– Не ми харесва да съм затворена в метална кутия.
– Не мога да те виня, но, повярвай ми, няма страшно. Това е просто устройство, което се движи нагоре-надолу.
– Няма ли стълби?
– Отвън има авариен изход, но той не се използва, освен в спешни случаи. Нормалното стълбище се заключва, за да се контролира достъпът до деветия етаж.
Джакс се стягаше при всяко прещракване и друсване на асансьора, който се изкачваше в сградата. Поотпусна се едва когато спря и вратите се отвориха.
Щом пристъпи навън и очите й попаднаха върху стаята на сестрите, тя регистрира разположението на всеки, който се намираше зад плота. Сестрите бяха четири – три жени и един мъж, плюс още една жена на компютъра. В дъното на коридора Джакс забеляза и един дежурен, който вадеше от някакъв килер кофа и парцал. Алекс бе сигурен, че оглежда всички, за да провери дали няма да види позната физиономия. Застанал пред високия плот, Алекс си написа името и часа. Не бяха много хората, които посещаваха деветия етаж. Той мярна подписа си от предишни посещения на няколко места по-нагоре на същия лист. Плъзна тетрадката към Джакс и й направи знак да се приближи към плота.
– Трябва да си напишеш името и часа прошепна й той. – Напиши го под моето и препиши същия час.
Алекс проследи с поглед как тя си пише името. Досега не бе чувал фамилията й. Тя приключи и той плъзна тетрадката към една от дежурните сестри. Едрият приведен дежурен ги мярна през огромния прозорец и излезе да ги посрещне.
– Алекс, я да видим кого си ни довел? – Хенри цъфна в нетипична усмивка и се облещи срещу Джакс.
– Хенри, това е годеницата ми Джакс. Джакс – Хенри.
Тя не трепна пред внушителната фигура на Хенри, който бе свикнал хората да се стряскат от вида му.
– Приятно ми е да се запознаем, Хенри.
Той се усмихна при звука на името си, излязло от нейните устни.
– Бях започнал да се тревожа за Алекс, но сега виждам, че просто е чакал да се появи правилната жена.
– Имаш право – рече Алекс, като се опитваше да предотврати разговора от типа „как се запознахте“. Затова побърза да смени темата. – Как е майка ми днес?
Хенри сви рамене.
– Все същото. Знаеш как е. Поне напоследък не прави циркове.