Докато оглеждаше периметъра, Джакс забеляза един мъж, пациент, който ги наблюдаваше през прозорчето на вратата към мъжкото крило. Тя се обърна и проследи как дежурният вади връзката е ключове, окачена на карабинер на колана му, и отключва вратата. Той се приведе и хвърли един поглед през прозорчето, преди да натисне тежката врата.
– При последната ми обиколка майка ти беше в общото помещение. Желая ви приятна визита. – Хенри подаде на Алекс пластмасовия ключ за звънеца.
– Звънни, като приключите, Алекс.
Алекс бе чувал репликата „Звънни, като приключиш“ стотици пъти. Сякаш целта й беше дежурният да се увери, че Алекс знае процедурата.
Джакс огледа лакираните дъбови врати, докато вървяха по дългия коридор към дневната. Алекс знаеше, че тя преценява всяка опасност, че търси потенциални заплахи. От всички места, които го притесняваха, Алекс оставяше това на последно място. Но поведението на Джакс го държеше нащрек.
– Тук сме заключени, така ли? – попита тя. – И ако се наложи, няма как да излезем сами от тук?
– Точно така. Ако ние бихме могли да излезем, то значи и пациентите биха могли, но не ги пускат. Ще излезем така, както влязохме. Има пожарен изход, който се спуска надолу покрай стената на сградата – продължи той, като го посочи неясно с глава. – Но вратата е затворена. Може да го отключи само сестра или дежурен. Има още една стълба зад сестринската стая. Нея я държат заключена заедно с асансьора.
Щом влязоха в дневната, Алекс забеляза майка си да седи сама на една кушетка край отсрещната стена.
Тя също го видя. По погледа в очите й той разбра, че го е познала.
29
– ЗДРАСТИ, МАМО ПОЗДРАВИ Я ВЕДРО АЛЕКС, щом спряха пред нея.
Тя беше облечена в светлосиньо долнище на пижама и болничен халат на цветя, със завързан на гърба колан. Той от време на време й купуваше по някоя приятна дрешка, но тя рядко ги обличаше. Рядко бе достатъчно свързана с действителността, че да забележи какви дрехи е облякла или изобщо да я интересува. В случаите, когато й правеше впечатление, му бе казвала, че пази хубавите дрехи за времето, когато я изпишат.
Липсата й на заинтересованост как се облича донякъде се дължеше, Алекс го знаеше, на умственото й състояние, но до голяма степен бе резултат на лекарствата. Сиропът „Торазин“, който й даваха, я замайваше до такава степен, че тя бе почти напълно безразлична към случващото се около нея, а когато вървеше, си влачеше краката. Главата й натежаваше и тя изглеждаше двойно по-стара.
За късмет бяха дошли малко преди полагащата й се следваща доза лекарство. С годините Алекс бе научил, че вероятността да я види малко по-осъзната с най-голяма, когато ефектът от лекарствата е позатихнал, тоест преди времето за следващата доза. Често се бе питал колко ли по-добре щеше да е тя, колко ли по-ползотворно щеше да комуникира, ако не беше на толкова силни лекарства. Беше крайно разстройващо да не може да проведе един нормален разговор с нея.
Алекс неведнъж бе питал лекарите дали е възможно да й спрат торазина или поне да й дават нещо не чак толкова силно. Доктор Хофман, главният лекар на клиниката „Майката на розите“, настояваше, че в нейния случай не съществува друго антипсихотично лекарство, което да действа ефективно. Той твърдеше, че торазинът е единственото средство тя да запази човешкото у себе си, да не се превърне в агресивен лунатик.
Доктор Хофман бе подчертал, че е сигурен, че Алекс не би искал това да се случи с майка му, нито пък би искал да я гледа в усмирителна риза денонощно. Беше го уверил, че със сигурност би искал да запази достойнството на майка му, доколкото е възможно. Лекарствата правели това възможно.
Алекс никога не бе успявал да намери доводи срещу това.
Майка му се надигна от захабената кафява кожена кушетка. Не се усмихваше. Тя почти никога не се усмихваше.
Хвърли бърз поглед на Джакс, после се намръщи към него.
– Какво правиш тук, Алекс?
Той беше благодарен, че тя не само помнеше името му, но и го използваше. Това не се беше случвало почти никога. Дали пък Джакс не оказваше положително влияние? Надяваше се.
– Дойдох ти на свиждане. Исках да се запознаеш…
– Нали ти казах да тичаш и да се криеш. Защо си тук? Трябва да се криеш.
– Знам, мамо. Права си. Но първо трябваше да дойда тук.
– Трябва да се криеш от тях.
Алекс внимателно подхвана Джакс за лакътя. Осъзна, че вътре в сърцето му пърхат пеперуди. Толкова му се искаше майка му да хареса Джакс.
– Чуй ме, мамо. Искам да се запознаеш с моята приятелка. Да ти представя Джакс. Джакс, това е Хелън Рал.
Джакс протегна ръка.
– Толкова се радвам да се запознаем, госпожо Рал – каза тя с топла усмивка. – Сега вече знам откъде е взел Алекс тези пронизителни сиви очи.
Майка му погледна ръката й за момент, после я пое. Покри я с другата си ръка, което придаде повече непосредственост на жеста.
– Ти си приятелка на Алекс? – каза тя, без да пуска ръката на Джакс.
– Да. Ние сме добри приятели.
– Колко добри?
Джакс се усмихна. Усмивката й бе широка, искрена.
– Алекс е много близо до сърцето ми, госпожо Рал. Това е истината.
– Джакс е приятел, какъвто всеки би искал да има – намеси се Алекс.
Майка му го изгледа за момент.
– Ти трябва да се криеш. – Тя придърпа Джакс към себе си. – Ти също.
– Доста добър съвет – кимна Джакс. – Веднага щом приключим гостуването си при вас, ще помогна на Алекс да се скрие.
Майка му кимна.
– Добре. И двамата трябва да се скриете.
Алекс огледа останалите жени в помещението. Повечето гледаха посетителите вместо телевизора.
– Мамо – каза Алекс, като я хвана за ръката. – Наистина трябва да поговорим. Искаш ли да отидем в стаята ти?
Без да възрази, тя се остави Алекс и Джакс да я хванат за ръцете и да я отведат от светлата дневна в по-мрачния коридор. Повечето жени ги изпратиха с поглед. Няколко бяха увлечени в разговори просто така, не конкретно е някого. Една от жените ръкомахаше яростно на невидим опонент.
Алекс е облекчение забеляза, че възрастната жена, с която майка му делеше стаята, Агнес, гледа сериал по телевизията и не тръгна след тях. Макар тя никога да не говореше, понякога идваше в стаята и го гледаше втренчено, докато той гостуваше на майка си.
Докато влизаха в стаята, Джакс небрежно огледа коридора в двете посоки, за да види дали някой не ги наблюдава. Една сестра се намираше в дъното на коридора и с помощта на дежурен санитар вкарваше поднос с лекарства в общото помещение. Други двама дежурни минаха покрай тях и им се усмихнаха.
Алекс поведе майка си към кожения стол край стената под прозореца. Затъмненото стъкло пропускаше само приглушена светлина. Той и Джакс се настаниха на крайчеца на леглото срещу нея.
Преди да успеят да я попитат каквото и да било, тя стана от стола и се затътри до малкия гардероб.
След известно ровичкане извади шал от лавицата. Когато покри с него лъскавата метална плоскост, завинтена за стената вместо огледало, Джакс погледна Алекс с крайчеца на окото си. Той разбра какво си мисли тя.