– Време е за лекарствата ти, Хелън.
Беше една сестра. Алекс беше толкова смутен, че не можа да си спомни името й. Беше жена на средна възраст, с едър кокал, облечена в бяло от главата до петите. Бялата й касинка бе поръбена е тънка червена ивица, но колосаната й престилка бе безукорно бяла. Стигаше до средата на прасците й, които бяха обути в непрозрачни бели чорапи. Белите й обувки е платформи също бяха безукорно бели.
– Не ги искам! – изкрещя майката на Алекс.
– Хайде сега, Хелън – започна жената, докато пристъпваше напред. – Нали знаеш, че д-р Хофман би искал да си пиеш лекарствата, за да се почувстваш по-добре.
– Не! Оставете ме на мира!
Вратата се отвори пак и на прага се появи Хенри. Той видя, че майката на Алекс мята ръце и се опитва да държи сестрата далеч от себе си.
– Хайде, Хелън, бъди добро момиче – подхвана Хенри. Не искаш да правиш циркове пред прекрасните си гости.
Понякога майката на Алекс нападаше сестрите – при всяка възможност. Дежурният беше тук, за да се погрижи това да не се случва. Алекс обмисляше варианта да вземе лекарството от сестрата и да го даде лично на майка си, за да не буйства тя и да не се налага Хенри да се намесва.
– Само минутка, Алекс – прошепна сестрата в ухото му.
Алис. Казваше се Алис.
– Благодаря ти, Алис, разбирам.
Той погледна Джакс с крайчеца на окото си, докато тя се оттегляше, за да може Алис да приклещи пациентката между леглото и стола. Алекс се притесняваше за Джакс. Той нямаше търпение Алис и Хенри да се махнат от стаята, за да може да разбере защо Джакс толкова се притесни при споменаването на думата „портал“.
На Хенри му беше неловко да се намесва по този начин и да прави сцена.
– Съжалявам, Алекс – пророни той, щом се приближи. Изчезваме от тук веднага щом я накараме да си вземе лекарствата.
Алекс кимна и се отмести, за да направи място на сестрата. Докато пристъпваше към нея, Алис протегна подноса назад, за да не би Хелън да замахне с ръка и да го обърне.
Потънала в размисъл, Джакс се завъртя. Още щом чу думата „портал“, тя каза, че знае какво искат онези. Алекс беше нетърпелив да узнае какво е разбрала, за какво е всичко това. Искаше да разбере какво я бе разтревожило и разсеяло.
Каквото и да беше, явно бяха намерили отговора, който търсеха.
– Оставете ме на мира! – изкрещя майка му и сграбчи подноса.
– Стига, Хелън – дръпна го встрани Алис. – Успокой се.
Следващия път, когато Алекс погледна, видя Хенри със спринцовка, която държеше полускрита зад гърба си. Знаеше, че дежурните имат такава практика, за да предотвратяват евентуални проблеми. Бяха му обяснявали, че предпочитат да бият инжекция на майка му, вместо да я укротяват с физическа сила и да рискуват да я наранят.
– Казах ти вече, Алис – изкрещя майка му. – Не знам нищо за този портал!
Джакс се облещи.
В същия момент Хенри я сграбчи за косата и заби спринцовката в бедрото й. Преди да разбере какво става и да може да реагира, мъжът изпразни съдържанието й в тялото на Джакс.
Алекс вече летеше към мъжа. Хенри се завъртя и заби месестия си юмрук в него, но Алекс блокира удара с ръка и контраатакува.
Зад него, докато той бе ангажиран с Хенри, сестрата взе друга спринцовка от подноса и я заби в задника на Алекс. Алекс почувства как лекарството се разлива по тялото му. Тъй като бе сграбчил Хенри е две ръце, не успя да се обърне навреме и да предотврати действията на Алис.
Джакс изрита с всички сили жената в ребрата, при което я изпрати във въздуха. Алис блъсна майката на Алекс на стола, след което заби главата си в стената, близо до таблата на леглото. Подносът изтрополи на пода. Лампата, закрепена за стената, не издържа на тежестта й, щом тя подири в нея опора, докато се свличаше към пода. Крушката се разби с пукот и навсякъде се разхвърчаха стъкълца.
Докато се боричкаше със здравеняка, Алекс видя как Джакс посегна към колана си, за да извади ножа. Но нож нямаше. Тя политна, препъна се и започна да се свлича надолу, въпреки че цялото й същество бе устремено към Хенри. Не го достигна.
Алекс бе извън себе си от ярост. В ръкопашна схватка с мощния дежурен, той ръмжеше гневно и се опитваше да подкоси Хенри изотзад, за да го повали на земята. В крайна сметка успя, но и двамата полетяха към пода, Алекс беше отгоре му.
Тупнаха тежко, Хенри по гръб. Без да губи нито секунда, Алекс заби лакът в носа на Хенри.
Хенри изкрещя от болка. С крайчеца на окото си Алекс мярна друг дежурен да влита в стаята.
Опита се да го удари е юмрук, докато онзи се нахвърляше отгоре му, но ръцете му започваха да губят чувствителността си. Не го слушаха. Пробва отново. Хенри го изрита в корема и Алекс инстинктивно заби коляно в слабините на нападателя. Хенри зави от болка. Алекс с мъка се надигна, но вторият го изненада отзад и го сграбчи за врата.
С периферното си зрение Алекс мярна Джакс да пълзи към него, за да му помогне. Алис стовари бялата си обувка върху тила й и я прикова към пода. Джакс се движеше, все едно плуваше в кал. Крещеше името му, но от гърлото й се изтръгваха само неясни звуци.
Светът започна да се размазва. Всичко изглеждаше малко, сякаш се виждаше в далечния край на дълъг тъмен тунел. Алекс крещеше името на Джакс, но от устните му излизаше немощен шепот.
В един момент пръстите й намериха неговите. Двамата се вкопчиха яростно един в друг, докато стаята губеше очертанията си.
Алекс усети как го обгръща плътна, гъделичкаща тъма. Всичко се случваше толкова бързо.
Последната му мисъл, преди да потъне в несвяст, беше за Джакс, за ужаса в очите й.
30
АЛЕКС НЕ ПОМНЕШЕ ДА СИ Е ОТВАРЯЛ ОЧИТЕ. Не помнеше да се е събуждал. Просто постепенно усети, че идва на себе си.
В известен смисъл.
Всичко му се струваше меко и мъгляво, нереално, далечно, мътно. Дочуваше откъслечни звуци, но не можеше да определи откъде идват. Пък и разгадаването на природата на звуците не му се струваше ни най-малко важно.
Той осъзнаваше света около себе си, но му се струваше далечен, сякаш той не бе част от него. Беше самотен, някъде другаде. Цялото му тяло вибрираше с някакви особени, притъпени, нереални трептения.
Тъй като всичко му се виждаше далеч от действителността, му хрумна, че може би спи и само сънува, че е буден. Не знаеше кое е истина. Не можеше да намери разрешението на тази загадка.
Колкото и да се опитваше, Алекс не можеше, просто не можеше да оформи цялостна мисъл.
Откъслечни идеи, парчета от неща, които евентуално биха били съществени, се носеха отвъд обсега на съзнанието му. Не можеше да ги придърпа към себе си, не можеше да оформи от тях завършена мисъл. Знаеше, че би трябвало да може, знаеше какво иска да направи, но мисълта му не правеше нищо, за да се случи това на практика. Не можеше да събере достатъчно воля, за да се накара да мисли.
Имаше чувството, че кепенците на мозъка му са спуснати. С усилие се мъчеше да образува изречение в главата си, но всичко се разпадаше на парчета. Подхваща мисъл, но тя се разпилява нейде по трасето и потъва в нищото. Не можеше да я накара да остане активна, да заработи, да даде плод. Всичките му колосални опити се увенчаваха с провал.
Някъде в дъното на мозъка му неспособността да образува завършени мисли, да разсъждава пораждаше смътна, далечна, клаустрофобична паника. Тези чувства, още докато започваха да изплуват, потъваха обратно в черните дълбини на безразличието, неспособни да достигнат до повърхността, погубени в пустош.
Паниката някъде вътре в него не можеше да се прояви в нещо достатъчно обозримо, че да привлече вниманието му.
Алекс искаше да се ядоса, но нямаше нищо, което да породи гнева му.
Всеки път, щом започваше да усеща някакво чувство, потъваше обратно в безчувствието.