– Как си, мамо? – собствените му думи отекнаха глухо в главата му. Знаеше, че това са правилните думи, но те не носеха никакъв смисъл за него. Не предизвикваха никаква съответна емоция.
– Добре. – Гледаше в една точка.
Алекс кимна. Не знаеше какво друго да каже.
– Доволен ли си? – попита Хенри.
Алекс го погледна.
– Да. Искам да е добре.
Под белите бинтове грейна усмивка.
– Супер. Това го помниш. Спомняш си, че искаш майка ти да е добре.
Алекс знаеше, че Хенри го заплашва, но не се чувстваше емоционално обвързан със заплахата. Беше объркващо да не може да намери нито капчица гняв в себе си.
– Ами, след като вече знаем, че мама е добре – продължи Хенри, – да се връщаме в стаята ти. Скоро ще стане време за лекарството ти.
Алекс кимна.
Щом се обърна, видя някой да седи недалеч на една кушетка край стената. Носеше джинси и черна блуза, но това, което привлече вниманието на Алекс, бе дългата й руса коса.
Беше Джакс.
Алекс замръзна на мястото си. Усети мощен прилив на емоция, която аха да пробие булото на осъзнаването, ала необозрима и далечна, потъна обратно в калта на небитието.
Джакс седеше сама на кушетката. Ръцете й бяха отпуснати вяло отстрани на тялото. Кафявите й очи бяха втренчени право напред. Явно не усещаше нищо около себе си. Хрумна му далечната и ненапълно осъзната мисъл, че е болезнено красива.
Хенри забеляза накъде е насочен погледът му и се ухили.
– Красавица е тя, а, Алекс?
За пръв път, откакто се помнеше, Алекс усети тъмната сянка на гнева да се размърдва някъде дълбоко в него.
– Искаш ли да й кажеш здрасти? – попита Хенри. – Върви.
Алекс се дотътри до нея и спря.
– Джакс?
Тя вдигна поглед. Примигна бавно. В дълбините на красивите й очи той съзря искрица на разпознаване. Тази искрица бе забулена под същата обезсилваща тежест на медикаментите, която той толкова добре познаваше, но все пак я мярна два пъти.
Ако Джакс го бе познала, а той беше сигурен в това, тя с нищо не го показа – държеше се не по-различно от майка му.
Алекс осъзна, че явно е нарочно. Тя не искаше да се издава, че го е познала. Докато той се тътреше към нея, тя се опитваше да го защити, като не даде да се разбере, че знае кой е.
– Хм – обади се Хенри, – май не е навита за среща с теб. – Бутна Алекс за лакътя и се наведе към ухото му. – Може пък да се навие да излезе с мен тая нощ, след като лампите изгаснат. Какво ще кажеш, Алекс? Мислиш ли, че ще й хареса?
През безчувствената мъгла Алекс усети, че Джакс е в голяма опасност. Отново усети присъствието на сянката на гнева, този път по-близо, по-осезаемо, нищо, че пак не успя да я докосне, да се свърже с нея.
Успя да го заблуди с отговор.
– Може би.
Хенри се изкикоти.
– Може би тя би искала да ни кажеш за портала. А, Алекс? Мислиш ли, че тя ще си отдъхне, ако направиш каквото искаме?
– Сигурно пророни Алекс с монотонен, отнесен глас, умишлено правейки се на замаян. Не му беше никак трудно.
Хенри го обърна и го блъсна да върви. Той затътри крака, но успя да хвърли поглед през рамо. Главата на Джакс не трепна. Ръцете й останаха отпуснати отстрани на тялото.
Но очите й го следваха.
Той знаеше в какъв невероятно самотен ад е захвърлена тя. Знаеше, защото се чувстваше по същия начин.
Ако Алекс се бе чувствал като в мъгла преди, то сега беше още по-замаян. Прекосиха деветия етаж и се насочиха към мъжкото отделение, към неговата стая. Той постепенно започна да си спомня откъслечни неща.
Разпозна, макар и далечно, че трябва да направи нещо.
Знаеше, че никой няма да се появи, за да го спаси.
Знаеше, че ще трябва да си помогне, защото в противен случай нещата само ще се влошат. Хенри му даде ясно да го разбере. Майка му ще страда, но най-ужасното бе запазено за Джакс.
Ако Алекс искаше да предотврати това, трябваше да направи нещо.
– Така – подхвана Хенри, щом най-сетне стигнаха до общото помещение в мъжкото отделение. – Седни тук и се наслаждавай на слънцето, докато разсъждаваш над въпросите.
– Да, добре – отвърна Алекс.
Дежурният го насочи към канапето край стената. Алекс седна без възражения. В другия край на помещението мъжете гледаха телевизия. Алекс заби очи в пода.
Щом чу скърцане, той погледна и видя, че източникът му са лъскави черни обувки.
– Време е за закуска, момчета – рече възпълният дежурен, докато буташе количката в стаята.
– Трябва да си изядеш сандвича, Алекс – предупреди го Хенри.
Алекс кимна едва.
– А междувременно си помисли за това-онова. Помисли си наистина сериозно върху отговорите, защото започваме да губим търпение. Разбра ли?
Алекс кимна пак, без да вдига очи.
Хенри му подаде картонена чиния със сандвич с пълнозърнест хляб и пластмасова чаша портокалов сок от количката.