Алекс заби поглед в пода.
– Добре.
– По-добре се приготви да им дадеш отговорите или нещата ще станат доста неприятни. Особено за други хора. Не го искаме, нали?
– Моля ви – пророни завалено Алекс, – не наранявайте майка ми.
Доктор Хофман се изправи и плъзна химикалката в джоба на престилката си.
– Това зависи изцяло от теб, Алекс. Ако не искаш други хора да пострадат, най-лесното нещо е просто да отговаряш на въпросите. Ясно ли е?
Алекс кимна.
– Добре. – Докторът тръгна да излиза, но се обърна. Застана край изхода, смръщил вежди, вгледан в лицето на Алекс.
Алекс стоеше, без да мига, неподвижен.
– Доскоро – рече онзи накрая.
Алекс кимна. Докторът потупа с длан рамката на вратата, без да отлепя очи от Алекс, после изчезна.
Веднъж останал сам зад затворената врата, Алекс започна да снове из помещението. Беше му приятно да се раздвижи, да изпробва мускулите си. Освен това се надяваше движението да помогне на организма му да изхвърли лекарствата.
Докато измисли какво да прави, той трябваше да се погрижи да не поражда подозрение, така че щом наближи време за обяд, се дотътри до общото помещение с другите пациенти. Изяде си половината макарони с телешко, макар че способността му да мисли го въодушевяваше толкова, че не изпитваше глад. После остана в общото помещение два-три часа, седнал неподвижно и вторачен в нищото, за да поддържа имиджа си, като използва времето, за да държи персонала под око и да обмисля план за действие.
Докато седеше така и се преструваше, че е в ступор, остави гнева си да циркулира из тялото му. Усещането да изпитва гняв към хората, които му причиняваха това, да прегърне яростта и да се съсредоточи върху нея, беше приятно. Притесняваше се за майка си, но най-голямата му грижа беше Джакс. Тя беше дошла от друг свят, така че бе в най-голяма опасност. Беше му споменала, че познава някои хора от нейния свят, като Седрик Вендис и Юри, пътника в камиона, който едва не ги уби. Не беше изключено някои от тях също да я познават. При мисълта какво биха й сторили го скова вледеняващ ужас.
Алекс се върна в стаята си, където походи малко, болезнено притеснен за Джакс. Тя му липсваше. Липсваше му усещането да е с нея, да разговаря с нея, да гледа усмивката й. Искаше тя да е в безопасност. Чувстваше се отговорен, защото Джакс бе под заплаха. Бе я довел в болницата и скочиха право в капана.
Върна се в общото помещение и една жена от кафенето му съобщи, че е време за вечеря. След вечеря зачака сестрата да дойде да му донесе вечерната доза лекарства. Както и предния път, седна на стола, като предварително беше оставил да свети само нощната лампа, и когато тя дойде, повтори номера с тайното складиране на лекарството.
Няма и час по-късно, когато обмисляше дали да не си легне, за да не повдига подозрения, се появи Хенри.
– Как си, Алекс? Докторът разправя, че ти е казал за хората, които искат да те видят.
Алекс само кимна.
– Ами хайде, какво седиш тука и зяпаш, да вървим.
Алекс не бе очаквал да е толкова скоро. Все още не бе разработил план за действие. Примигна бавно към Хенри.
– Моля?
Хенри изпухтя нервно и отиде да вдигне Алекс от стола.
– Хайде, хората чакат.
Алекс го последва, като се влачеше точно по начина, по който го бе правил и когато бе под въздействието на медикаментите. Трябваше да си напомня да върви бавно. Докато вървяха по коридора, покрай сестринската стая, Хенри си свирукаше.
Беше късно, много след часовете за посещение, така че дежурните бяха малко. Няколко от тях си говореха за болни и смяна на медикаментите, без да обръщат внимание на Хенри и човека, когото водеше. Готвеха нещо на котлон, поставен на плота. Ухаеше приятно – пилешка супа.
Алекс се озадачи къде би могъл да го води Хенри. Направи всичко възможно, за да проточи пътешествието. Вместо да влезе в стаята на друг пациент или в общото помещение, Хенри го изненада, като се насочи към женската баня.
Алекс нямаше представа какво се случва, но трябваше да участва, да не задава въпроси и да се прави, че му е все едно.
Единствената му закрила бе всички да мислят, че е на лекарства. Банята беше почти същата като мъжката, само че огледално разположена. Минаха покрай редици с мивки и празни кабинки. Мястото беше пусто. В дъното на стаята Хенри извади ключовете и отключи вратите, водещи към душовете.
Алекс видя, че входът прилича досущ на този на мъжката, пейките бяха завинтени в стените. Целият вход беше облицован с бели плочки. Мозайката беше стара и захабена. Тръбите, покрити с може би хиляда пласта бяла боя, стигаха от пода до тавана. Душовете бяха зад ъгъла и Алекс не ги виждаше.
Хенри го пусна през вратата. Доктор Хофман го чакаше на входа. Там имаше и още група хора заедно с Алис, сестрата.
Иззад ъгъла дойде един мъж. Беше по-висок от доктора – колкото Алекс. Носеше жълти панталони и бежова риза с вертикална синя лента от едната страна.
Имаше поглед на хищник и се движеше точно така.
Косъмчетата по тила на Алекс настръхнаха. Той знаеше кой е този човек – господин Мартин, собственикът на галерията, му го бе описал. Беше същият, който бе купил шест от картините на Алекс и ги бе обезобразил. Джакс също му бе разказала за този човек.
Беше Седрик Вендис, дясната ръка на Радел Каин.
– Това той? – попита Вендис.
Хенри кимна.
– Александър Рал.
Седрик Вендис се приближи, докато застана лице в лице с Алекс. Огледа го внимателно, преди погледът му да намери очите на Алекс. Алекс не знаеше на какво разстояние от него стои онзи. Беше нарушение на личното пространство, целящо да го предизвика и засегне. Наложи си да остане неподвижен и да не реагира.
Алекс знаеше, че от това разстояние може да убие онзи, преди някой да направи нещо. Замисли се сериозно дали да не го направи. Яростта му го подтикваше да действа.
Но ако я послушаше, нямаше да помогне на Джакс. Не беше времето и мястото. По отношение на целия проблем, нямаше да му спечели нищо. Трябваше да мисли с главата си. Поне сега мисълта му работеше.
Примигна бавно, внимаваше погледът му да е разконцентриран, да не гледа никъде конкретно, цялото му същество да излъчва пасивност.
– Кажи ми за портала – тихо и заплашително изсъска Вендис.
Алекс сви рамене, но не отвърна.
Вендис се усмихна. По-зловеща усмивка Алекс не беше виждал.
– Както скоро ще се убедиш, не съм дошъл тук да играя игрички – изрече със същия недвусмислено застрашителен тон Вендис. – Ела, искам да ти покажа нещо.
– Добре – изломоти Алекс.
Затътри се след Вендис, другите тръгнаха подире му.
Зави зад ъгъла и видя редицата душове. Както и в мъжката баня, нямаше паравани. Душовете се намираха в едно общо голямо помещение, като под всеки от тях имаше канал.