– Има неща на тоя свят, към които си струва да си любопитен – рече с тайнствен глас. – Това, което не ти звучи логично, не е такова, каквото изглежда. Затова те възпитавах по този начин – за да си подготвен.
Алекс усети как между раменете му пропълзява тръпка. Смразяващият тон на дядо му беше като едва открехнат проход – вход към места, които Алекс изобщо не искаше да си представя. Те определено не водеха в царството на леконравното смайване, което обичайно присъстваше в живота на Бен. По-скоро бяха обратната страна на всичко това, която му се показваше само по време на уроци.
Алекс съзнаваше ясно, че колкото и да си човърка, дядо му всъщност нищо не майстори. Поне не в обичайния смисъл на думата. Никога не бе сковавал къщичка за птици или поправял панта на врата, никога не бе правил апликации от метал.
– Каква есенция ще извличаш?
Старецът се усмихна загадъчно.
– Е, кой знае, Александър, кой ли знае, наистина?
– Все трябва да си наясно какво се опитваш да направиш.
– Да се опитваш и да направиш са две отделни неща – пророни Бен. Хвърли поглед през рамо и смени темата. – Е, какво искаш за рождения си ден?
– Как ти звучи нов стартер за джипа ми. – Устата на Алекс се разкриви в недоволна гримаса. – Не всичко старо е толкова страхотно. Жените не се впечатляват особено от мъж, чийто джип не пали в половината от случаите. Предпочитат да излизат с някой, който наистина има кола.
– Аха – кимна като че на себе си старецът.
Алекс осъзна, че без да ще, е отговорил на въпроса, който избягваше, откак прекрачи вратата на Бен. Сети се, че не върна обаждането на Бетани. Всъщност навярно бе по-скоро поради желание да го отложи във времето, отколкото от разсеяност.
– Все едно – облегна се на тезгяха Алекс, – не е мой тип.
– Тоест искаш да кажеш, че според нея си твърде… любопитен? – Бен се засмя на собствената си шега.
Алекс го стрелна с намръщен поглед.
– Не, искам да кажа, че тя предпочита да се мотае по клубовете с питие в ръка, отколкото да прави нещо смислено с живота си. Всъщност имаше идея да ме напие на рождения ми ден. Животът не е само купон.
– Така ли? А какво е? – опипа внимателно почвата Бен.
– Не знам – въздъхна Алекс, уморен от темата. Изсули се от високия стол. – Май е по-добре да вървя.
– Друга среща?
– Аха. С едно гробище за автомобили, за да се опитам да си намеря стартер, дето да върши работа.
Сигурно ако можеше пак да види онази чудата дама и ако черокито му запалеше, би могъл да я покани да покарат извън града. Знаеше някои красиви пътчета между възвишенията.
Обходи спомена си за жената, как само вървеше из „Риджънт Сентър“, все едно там й е мястото, и отхвърли идеята си за излет като нереалистична.
– Трябва да си купиш нова кола, Алекс. Ще ти върши далеч повече работа.
– Кажи го на сметката ми. В галерията не са продали нито една картина вече месец.
– Трябват ли ти пари за кола? Бих могъл да помогна… предвид, че ти е рожден ден…
Алекс направи кисела физиономия.
– Бен, имаш ли представа колко струва една нова кола? Добре се справям, просто не изкарвам чак толкова пари.
Алекс знаеше, че дядо му също няма пари.
Бен се почеса по хлътналата буза.
– Аз пък си мисля, че имаш достатъчно, за да си купиш всяка нова кола, която си пожелаеш.
Алекс сбърчи чело.
– Какви ги говориш?
– Днес ставаш на двайсет и седем.
– И какво означава това?
– Ами, доколкото мога да преценя – замислено отрони Бен, – има известна връзка със седмицата.
– Каква седмица?
– Седмицата… в двайсет и седем.
– Изгубих ти мисълта.
Бен присви очи в далечината, опитвайки се да събере разпилените си мисли.
– Опитах се да го проумея, но нещо не ми се връзва. Седмицата е единствената нишка, с която разполагам, за да продължа напред.
Алекс въздъхна с раздразнение. Този навик на Бен да фантазира му беше до болка познат.
– Знаеш, че не съм по загадките, Бен. Ако имаш да ми казваш нещо, карай направо.
– Седмицата. – Бен вдигна поглед от екстрактора на есенции. – Майка ти беше на двайсет и седем, когато й се случи. Сега ти си на двайсет и седем и се случва на теб.
По кожата на ръцете на Алекс пробягаха иглички. Това, което бе споходило майка му на двайсет и седем, бе лудостта. Започна да му става клаустрофобично в познатата изба.
– Стига вече, Бен, какво искаш да кажеш?
Бен спря работата си и се завъртя на високия стол, за да огледа внимателно внука си. Погледът му създаваше дискомфорт, претърсваше.
– Има едно нещо, което ще стане твое на двайсет и седмия ти рожден ден, Александър. Той дойде при майка ти на нейния двайсет и седми рожден ден. Е, поне така би трябвало… – Поклати тъжно глава. – Горката жена. Благословена да е измъчената й душа.
Алекс изопна гръб, решен да не допусне да попадне в капана на глупавите игрословици на дядо си.
– Какво става?
Дядо му слезе от високия стол. Поспря се, за да потупа Алекс по рамото с кокалестата си ръка.