– Колко обширен е пожарът?
– Целият най-горен етаж е в пламъци. Пожарните аларми не работят. Пръскачките и пожарните маркучи също не работят. Трябва ни пожарна веднага!
– Вече са на път, господине. Как се казвате?
– Трябва да помогна на персонала да изкара хората от тук! – Алекс не обърна внимание на въпроса. – Побързайте, докарайте тук пожарните коли!
Той захвърли телефона на гишето, без да го затваря. Видя как сестрите в отделенията вдигаха пациентите на крака. Отправи се към стълбището в задната част, за да слезе на по-долния етаж. Джакс беше плътно зад него. На вратата на стълбището срещна една от сестрите, която се връщаше обратно от горния етаж. Лицето й беше почти толкова бяло, колкото и престилката й.
– Там, горе, има плътна стена от пламъци!
– Стара сграда като тази ще изгори като факла – предупреди я той. – Помогнете на всички да излязат. Нямаме много време. Аз ще отида да предупредя долните етажи.
– Добре – кимна тя.
– Операторът от деветстотин и единайсет е на мобилния телефон там. – Алекс посочи към гишето. – Кажете му името си и че работите тук. Потвърдете, че пожарът е излязъл извън контрол. Вземете телефона с вас и не прекъсвайте връзката, но помогнете на всички да излязат през пожарния изход, след това ги последвайте и помогнете на хората от деветия етаж, които вече са долу.
Жената сграбчи телефона и с едва сдържана паника в гласа започна да разказва на оператора за пожара и за това как животът на няколко стотици хора е в опасност. Каза на оператора да изпратят и линейки, защото се очакваше, че ще има пострадали. Алекс не изчака да чуе останалата част от обясненията й. Той се затича към стълбите, като дърпаше Джакс зад себе си.
Точно когато влетяха през вратата на стълбището, един останал без дъх и със зачервено лице санитар тъкмо изкачваше последното стъпало. Алекс спря с пързаляне и се отдръпна назад, когато мъжът започна лудо да размахва ножа си.
Алекс улови ръката с ножа и я изви, като същевременно завъртя нападателя около себе си, след това го блъсна с лице надолу по стълбите. Санитарят се затъркаля, докато накрая не спря с удар в далечната стена на следващата площадка между етажите. Джакс скочи след него надолу по стълбите и заби ножа си в гърба му пет-шест пъти, преди да е имал възможност да се изправи. Веднага щом тя ликвидира санитаря, двамата бързо заслизаха по останалите стъпала до следващия етаж.
Сестрите на седмия етаж бяха също толкова изненадани, но вероятно тъй като хората в тяхното отделение не бяха заключени, се оказа по-лесно да бъдат убедени. Като видяха, че алармата, телефоните и пожарогасителят не работят, започнаха да действат, без да губят повече време. Една от сестрите звънна на деветстотин и единайсет от мобилния си телефон, докато другите събраха група от санитари и друг персонал, които да им помогнат да съберат хората от отделенията.
За разлика от горните два етажа, вратите тук не бяха заключени. Отделенията на седмия етаж бяха също така много по-големи и се простираха извън рамките на осмия и деветия етаж, като покриваха цялата площ на старата сграда. Персоналът също беше повече.
– Пожарната е на път – докладва сестрата, която говореше по телефона.
– Познавате ли хора в други части на болницата? – попита Алекс и тя кимна в отговор. – Обадете им се. Накарайте всеки с мобилен телефон също да се обади на тези, които той познава. Тъй като алармата не работи, хората в другите части на болницата трябва да бъдат предупредени по някакъв начин. Обадете се на всички, на които успеете, и им кажете да изведат пациентите от болницата.
Преди тя да успее да зададе каквито и да е въпроси, Алекс се затича обратно към стълбището. Двамата с Джакс едва успяха да спрат на най-горното стъпало. Макар и да не ги виждаше още, той чу трополене на много мъжки крака, които се изкачваха по стълбите. Откъслечните думи, които долови, бяха недвусмислен знак, че търсят него и Джакс. Един от мъжете ги нарече „затворниците на Вендис“.
Без да се замисля, Алекс завъртя Джакс около себе си и я блъсна в посоката, от която бяха дошли. Щом излязоха от помещението на сестрите, гой я стисна за ръката и двамата затичаха по слабо осветения коридор. Тя едва успяваше да го следва. Краката й се движеха некоординирано. Той си даде сметка, че мускулите й са толкова изтощени, че вече не я слушат.
– Дръж се още малко – опита се да я окуражи той и да я мотивира да продължи напред.
Докато тичаха надолу по коридора, той погледна назад през рамо и видя група мъже, които нахлуха в коридора, но бяха твърде далеч, а и беше твърде тъмно, за да различи лицата им. По броя им обаче Алекс отсъди, че навярно са санитари, които досега не бе срещал. Това потвърди подозрението му, че са замесени повече хора от работещите на деветия етаж.
Алекс леко забави ход, като се постара да изглежда, че по-скоро оказват първа помощ на нуждаещите се, а не че се опитват да бягат. Разчиташе, че белите престилки, които носеха, ще им помогнат да объркат преследвачите си.
Двамата с Джакс помагаха на сестрите, като нахълтваха в стаите, издърпваха хората от леглата и след това ги насочваха към пожарния изход. Джакс бързо и решително подканяше хората да се движат, като същевременно успяваше да им съчувства и помага. Още повече го впечатли това, че по погледа й личеше как продължава да се бори и с действието на медикаментите в тялото си. Той много добре знаеше какво й коства това – нали и той самият трябваше да се справя със същото.
Хората следваха указаната посока, докато Алекс спокойно, но настоятелно ги подканяше да побързат. Тези пациенти бяха много по-осъзнати и будни, отколкото хората на деветия етаж. Алекс насочваше нарастващото множество към пожарния изход, като той самият и Джакс се смесиха с тълпата уплашени хора. Видя, че мъжете се приближават по коридора, като претърсват всяка стая.
Когато излязоха през пожарния изход, ги посрещна хладен, нощен въздух. Усещането за свеж въздух никога не му бе носило такова удоволствие. Алекс осъзна с лека изненада, че се чувства зашеметен от облекчение, задето напускат това място. От дълго време се страхуваше, че никога повече няма да бъде свободен. Искаше му се майка му също да може да вкуси от тази свобода заедно с него.
Джакс се притисна по-близо до него, за да може да шепти в ухото му, докато слизат надолу по металните стълби заедно с може би още стотици други хора.
– Когато стигнем долу, ще трябва да тичаме, преди онези мъже да ни намерят. Не мисля, че са ми останали достатъчно сили, за да се боря с тях.
Забавиха ход на една площадка, придвижваха се сантиметър по сантиметър, тълпата се влачеше едва.
– Трябват ми ключовете от джипа – напомни й той.
– Но ключовете са вътре. – Тя разбра какви мисли му минават през главата и очевидно идеята никак не й хареса. – Значи искаш да се върнем вътре? Вече сме навън, нека просто се затичаме и да се махаме оттук.
– Едва стоиш на краката си. Колко далеч мислиш, че би могла да тичаш? Докъде ще стигнем пеша? Как ще се измъкнем? Не можем да се скрием – те ще ни търсят навсякъде. Трябва ни джипът, за да отидем колкото се може по-далеч.
Тълпата започна да се придвижва напред малко по-бързо, когато Алекс чу звук от чупене на стъкло. Вдигна поглед и видя как през прозорците на най-горния етаж изскачат огнени езици. Гъст дим се издигаше нагоре и изчезваше в мрака.
Видя и двама мъже, облечени в бяло, които разбутваха хората, за да слязат по-бързо по стълбите.
– Трябва да побързаме – прошепна той на Джакс.
Тя хвърли поглед нагоре и като видя онези, които бързаха да ги настигнат, застана зад Алекс, а той започна внимателно да разбутва хората, за да могат двамата да минат. Искаше да запази разстоянието между тях и преследвачите им, но същевременно не искаше онези да забележат, че двамата с Джакс се опитват да се измъкнат.
Извиняваше се на хората на стълбите, като повтаряше, че бърза да помогне на пациентите, които вече са стигнали долу.
Спускането по стълбите, макар да изпреварваха другите хора, сякаш им отне цяла вечност.
Алекс постоянно следеше за разстоянието между тях двамата и мъжете, които ги преследваха. Онези го скъсяваха непрекъснато, тъй като доста по-грубо отместваха хората от пътя си. Добре че като видеха белите престилки на Алекс и Джакс и чуеха непрекъснатите му обяснения, повечето хора правеха всичко по силите си, за да ги пропуснат.
Много от пациентите бяха вцепенени от страх, задето им се налагаше да са високо на разнебитената пожарна стълба, и то посред нощ. Стискаха перилата с такава сила, сякаш от това зависеше животът им, и се придвижваха напред бавно като охлюви. Те забавяха хората след себе си, които напираха да слязат надолу. Джакс внимателно, но твърдо отстрани ръцете на мнозина от перилата и като ги окуражаваше и успокояваше, ги накара да се движат.
От мястото си високо на стълбата, измежду обърканите хора, за които това бе ужасяващо слизане, тя погледна тълпата от пациенти долу, които крещяха, плачеха, тичаха, мотаеха се безцелно или просто седяха насред суматохата. Дойде й наум, че едва ли би могло да има по-хаотична сцена от психичноболни, които се опитват да се спасят от пожар. Тези хора с разстроени мозъци не можеха да се справят с елементарната, но изключително важна задача да се отдалечат от горящата сграда. Може би половината от тях викаха за помощ и чакаха тя да се появи отнякъде, вместо просто да се махнат.
Като разбутваха уплашените хора на стълбите, Алекс и Джакс най-накрая успяха да се доберат до земята. Оказаха се в задната част на болницата между стотици други хора, които объркано се щураха насам-натам. На известно разстояние от тях се изливаха още пациенти от пожарните стълби в други части на сградата.
Неколцина санитари и сестри се опитваха да организират хората и да им кажат в каква посока да вървят. Имаше и пациенти в по-леко състояние, които също се опитваха да помогнат и да насочат останалите да се отдалечат от горящата сграда. Няколко луди, напук на всичко, се опитваха да си пробият път обратно нагоре по стълбата, срещу слизащата тълпа.
В един момент токът спря, всичко изгасна. Би трябвало да се включат аварийните генератори, но това не се случи. Светнаха само две акумулаторни лампи, които обаче бяха твърде далеч, за да осветят цялата задна част на болницата.
В почти пълния мрак пожарът, който бушуваше горе, изглеждаше още по-ужасяващ. Сега и осмият етаж беше изцяло обхванат от огъня. Алекс виждаше как по покрива пламъците стигат до централната част на сградата. Освен това забеляза, че и на петия етаж се е разбушувал пожар. Заподозря, че и той е бил умишлено запален, точно както и пожарът на деветия.
Стъклата на прозорците се пръснаха и парчетата се посипаха върху паникьосаните хора, които с писъци се разбягаха. Някои бяха улучени от стъклените късове. Окървавени хора викаха за помощ. Други се спъваха и падаха в мрака. Алекс и Джакс помогнаха на някои да се изправят, за да избягат.
Двамата продължаваха да вървят с потока от хора, който неспирно се изливаше от аварийното стълбище и се отдалечаваше от сградата. Алекс толкова пъти беше изминавал този маршрут, така добре познаваше неравностите на терена, вдлъбнатините и издутините около корените на огромните стари дървета, че вероятно можеше да го преходи и със затворени очи, затова мракът не представляваше пречка.
Сред бурното море от глави той съзря двама санитари, които дойдоха откъм задния паркинг. Те разбутваха бягащите, като оглеждаха всеки един поотделно.
Алекс се изправи на пръсти и размаха ръка, за да привлече вниманието им. Съобрази, че няма да го разпознаят на трептящата светлина от пламъците и ще обърнат внимание само на бялата му престилка. Щом насочиха вниманието си към него, той бързо посочи встрани от болницата.
– Те са там! – изкрещя той. – Отидоха нататък!
Хитростта му свърши работа. Двамата мъже завиха в посоката, която той им беше посочил.