– Не толкова, колкото ако ни бяха хванали.
Когато стигнаха до металната входна врата, той леко я дръпна. Беше заключена. Започна да пробва ключовете един по един, тъй като не знаеше дали Хенри е имал ключ за външната врата. Четвъртият ключ стана.
Алекс спря, колкото да погледне през рамо към Джакс.
Тя отвърна на погледа му.
– Няма да остана да чакам тук – каза тя, преди той да е успял да го предложи. – Побързай. Да вземем онова, от което имаш нужда, и да се махаме, преди онези мъже да са ни открили.
Алекс отвори вратата точно толкова, колкото двамата да се шмугнат вътре. По-нататък по коридора, леко встрани, мъждукаше аварийна акумулаторна лампа. Знакът за изход над вратата зад тях светеше и хвърляше зловещ червеникав отблясък върху коридора, но поне им осигуряваше някаква светлина, на която да виждат. Внезапната тишина, която ги обгърна вътре, беше изнервяща.
Алекс усети миризма на газ.
Хвърли поглед надолу по тъмния коридор, в края на който знаеше, че се намират кухните, но не успя да види нищо.
– Трябва да са оставили отворена газовата инсталация – прошепна той на Джакс.
– Какво следва от това?
Той я погледна и осъзна, че тя няма как да знае какво има предвид. Също така си даде сметка и за силното въздействие на лекарствата върху организма му. Докато вървеше през слабо осветеното помещение към металния детектор, й обясни:
– Природният газ се използва в кухните, във фурните и печките, за да създава огън. Силно запалим е. Ако не е контролиран и достатъчно количество от него навлезе във въздуха, може лесно да избухне.
– Тогава трябва веднага да се махаме от тук.
– Права си. Но преди това трябва да си взема ключовете.
Джакс заобиколи металния детектор и застана да чака до бюрото, където обикновено седеше Дорийн, докато Алекс обикаляше пипнешком в мрака и накрая успя да намери масата до стената. Опипа плота и напипа самотна пластмасова купичка. Обходи я с пръсти отвътре и за огромно облекчение установи, че ключовете, заедно с джобното му ножче, все още са там.
– Намерих ги.
– Алекс!
Той се завъртя и видя силуета на Дуейн очертан на фона на червената светлина на изхода. Мъжът излезе от мрака, размахал полицейска палка. В момента, в който Алекс приклекна, Джакс дръпна синята химикалка от папката, към която беше закачена, и скъса връвта.
Преди Алекс да е успял да клекне докрай, за да избегне удара на палката, Джакс заби химикалката три пъти един след друг в гърлото на пазача. Онзи изкрещя и вдигна ръце към гърлото си, докато едновременно с това се обръщаше да я нападне. Това беше грешка. В момента, в който той вдигна палката, Джакс му избоде очите с две светкавични мушкания. Преди да успее да изкрещи, Алекс го нападна изотзад. Той хвана мъжа за челюстта и я изви с цялата си сила, докато не чу противното хрущене на костта и сухожилията. Остави отпуснатото тяло на Дуейн да се свлече на пода.
– Защо не използва ножа? – попита я той, когато тя пусна окървавената химикалка на пода.
Тя изглеждаше готова да избухне в сълзи.
– Пръстите ми са вкочанени. Не вършат много добра работа. – Тя направи неопределен жест. – Трябва да съм изпуснала ножа някъде.
Алекс я хвана през кръста, щом видя, че тя залита.
– Всичко е наред. Ще можеш да си починеш, щом стигнем до джипа. Като поспиш и действието на медикаментите премине, ще се чувстваш по-добре.
– Не съм сигурна, че ще се справя, Алекс.
– Разбира се, че ще се справиш. Ще ти помогна. – Опита се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
– Чух, че споменаха, че Дуейн чака Юри, за да го пусне да влезе.
– И аз го чух – кимна Алекс. – Намерих ключовете. Да се махаме, преди Юри да се е появил или преди всичко да е хвръкнало във въздуха. Направихме каквото можахме.
41
ДОКАТО АЛЕКС БЪРЗАШЕ С ДЖАКС по тротоара, в нощта се носеше вой на сирени. Десетина коли на Бърза помощ се бяха събрали около „Майката на розите“. Червеникавооранжевите отблясъци на пожара озаряваха ниските облаци. Алекс съзираше сред дърветата пращящите потоци горещи жълти искри, които се издигаха нагоре през носещия се на талази черен дим. От време на време към облаците изригваха огромни огнени езици.
Звукът от сирените подгони спящите доскоро хора да излязат от къщите си, за да видят какво става. Целият квартал бе осветен от червените, сините и жълтите мигащи светлини на колите на Бърза помощ, които приближаваха към болницата. Хората стояха по пижами пред входовете на къщите си и наблюдаваха случващото се с изпълнени с ужас очи.
Пациенти по пижами и нощници претичваха по улицата покрай Алекс и Джакс. Полицейските коли, които бързаха към болницата, бяха принудени да спират тук-там по улицата, за да изчакат преминаващите групи от хора да пресекат. Алекс нямаше представа накъде тичат всички тези хора. Вероятно и те самите не знаеха. Просто бяха обезумели от страх и искаха да се махнат от това място. Ужасът, че са ги събудили заради пожар и несигурността, която ги очакваше, караха много от тях да плачат, докато обикаляха безцелно наоколо.
Алекс постоянно хвърляше поглед през рамо, за да види дали не ги следват. Досега не беше видял никой, който да му се стори прекалено подозрителен, макар че беше тъмно и на улиците непрекъснато да прииждаха хора. Надяваше се, че в тълпата от хора, бягащи от болницата, са успели да се измъкнат от преследвачите си, но нямаше как да разбере дали някои от хората в мрака наоколо не са от другия свят.
По пътя към мястото, където беше паркирал джипа си, Алекс свърна по странична уличка. Не можеше да прецени дали е по-безопасно да вървят по пълните с хора улици, или е по-добре да минат напряко през малките улички и задните дворове.
Ако се отклоняха от главните артерии, можеше да изгубят пътя. Дори и по-лошо – можеха да се окажат в капан в някое задънено, оградено място, където преследвачите им щяха да ги хванат. Освен това, ако започнеха да минават направо през дворовете, щяха да привличат повече внимание.
Накрая реши, че е по-добре да се движат по главните улици.
Докато вървяха по разбития тротоар, Джакс все повече му натежаваше. Тя се олюляваше все по-често. За щастие вече не бяха далеч от черокито.
На Алекс също не му беше лесно. Беше му нужно голямо усилие, за да се съсредоточи достатъчно, че да преодолее въздействието на медикамента, който сестрата му беше инжектирала. Зрението му беше замъглено. Надяваше се да вижда достатъчно добре, за да шофира. Не беше сигурен дали ще успее да овладее лудото туптене на сърцето си.
След всичко, което се бе случило, той не се безпокоеше, че може да заспи – поне засега. Но трябваше непременно да намери безопасно място, където и двамата можеха да се отдадат на толкова необходимата им почивка.
Ако неговото съзнание беше притъпено от медикаментите, то Джакс трябваше да се справя с още по-голяма доза. Тя, за разлика от него, през цялото време бе поглъщала пълната доза торазин и хапчета, които й бяха назначени. Намалиха й дозата чак накрая, колкото да усеща болка и да изпитва ужас, но дотолкова, че да не може да се съпротивлява. След мъчението й с провесването в банята в продължение на двайсет и четири часа беше цяло чудо, че изобщо може да се движи.
– На другата пряка е. Почти стигнахме. Дръж се.
– Добре съм – кимна тя.
– Как не.
Тя леко се усмихна. Десният й крак се влачеше. Алекс не беше сигурен дали Джакс въобще го осъзнаваше. Той поддържаше по-голямата част от тежестта й, така че тя да може да върви.
Алекс продължаваше да мисли за майка си, която остана в опожарената сграда. Бен също загина при пожар, сега и с майка му се случи същото. Не можеше да спре да се укорява, задето не бе съумял да я изведе навън. Дали след като действието на лекарствата отслабнеше, тя щеше да може да общува по някакъв начин с него, да разговаря за своя и за неговия живот, или пък съзнанието й отдавна си бе отишло. Той никога нямаше да го разбере.
При всички положения бе проявила достатъчно разум, че да спре сестрата. В крайна сметка тя се бе опълчила на своите похитители. Беше спечелила битката срещу тях. Това беше нещо.
– Ето – посочи Алекс, – стигнахме. Дръж се. Още минутка и ще си починеш.
Джакс се насили да застане по-изправена, докато той отключваше вратата.
– Не си позволявай да си повярваш твърде много, Александър – напомни му тя. – Ако се отпуснеш дори за миг, това ще те убие.