– Как иначе? – Тя се отпусна назад в седалката, намести удобно врата си.
Алекс се обърна да провери да не ги следят. Видя едър мъж с кожен елек, който тичаше след колата по чакъла отстрани покрай пътя. Обзе го хладен ужас, когато осъзна, че поредният нападател е пристигнал на този свят на абсолютно същото място, където само допреди секунди беше паркиран джипът. Спомни си, че преди време Джакс му спомена, че пришълците обикновено идват по двойки. Това явно беше партньорът на мъжа, когото току-що бяха убили и изпратили обратно в другия свят.
Алекс настъпи газта. Когато отново погледна назад, вече бяха твърде далеч, за да може да види онзи. Той никога нямаше да успее да ги последва пеша. Алекс въздъхна с облекчение. Стисна по-здраво волана, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си. Джакс също проследи с поглед изчезващия в далечината мъж, след което се извърна към Алекс и го погледна с крайчеца на окото си, сякаш питаше дали сега вече е схванал нещата.
– Беше на косъм – призна той, – но как да карам без огледала?
– Предпочиташ да возиш още пътници от моя свят на задната седалка ли?
– Май не – призна той и я погледна. – Добре ли си, Джакс?
– Мисля, че ще съм съвсем добре, след като поспя малко. – Челото й се сбръчка, докато се бореше с напиращите сълзи и разтриваше мускулите на врата си.
– Затвори си очите – нежно й каза той. – Ще те събудя, когато намеря стая за през нощта. Дотогава поспи.
Тя не отговори. Алекс не разбра дали защото заспа мигновено, или защото изгуби съзнание.
Пак погледна през рамо. Пътят зад тях беше пуст. Това не го успокои особено.
43
АЛЕКС СЕ НАКЛОНИ ЛЕКО НА ЕДНА СТРАНА, като се опитваше да балансира тежестта на Джакс с дясната си ръка и хълбок, докато с лявата си, пронизвана от болка, отключваше вратата. В замаяното си, граничещо с несвяст състояние Джакс всячески се стараеше да се задържи в изправено положение, но краката й непрекъснато поддаваха, което караше ръката на Алекс да се отдръпва от ключалката. Най-после успя да завърти ключа. Вратата се отвори.
След като влязоха, Алекс я затвори с крак, вдигна Джакс на ръце и я пренесе във вътрешността на стаята, като следваше протритата пътека върху бежовия мокет. В това положение ранената му ръка го болеше, но реши, че така ще да е по-лесно, отколкото да я вдига от пода, ако тя напълно изгуби съзнание.
Напълно омаломощена, Джакс изстена тихо, докато той слагаше ръката й около врата си. Тя отпусна глава на рамото му и той я пренесе през тъмната стая. Той си представи какво нежно създание е била някога тя.
Върху леглата в стаята падаше светлият четириъгълник на голямата табела, указваща на шофьорите на камиони, че наблизо има паркинг, където могат да нощуват. Върху дългия плот имаше старичък телевизор, обърнат така, че да може човек да го гледа от леглото си. Под прозореца до вратата имаше мъничка дървена маса с два дървени стола. Долавяше се дъх на влага, но за Алекс това не беше проблем. В момента тази малка стая му изглеждаше като президентски апартамент.
Навън по междущатското шосе трополяха камиони. Чуваше се звукът от телевизора в съседната стая. Независимо от всичко беше истинско облекчение да имаш местенце, където да се скриеш от преследвачите.
Алекс внимателно положи Джакс на едно от леглата.
– Огледалата, Алекс – промърмори тя.
– Знам, знам.
Влезе в банята и щракна ключа на жужащата луминесцентна лампа, после провеси бялото килимче от пода върху огледалото. Взе една хавлия и я провеси върху огледалото до телевизора в стаята. Нагласи кърпата така, че да покрива плътно цялото огледало. Почувства се като майка си, която винаги покриваше така огледалата.
Алекс издърпа шнура на тежките сини завеси пред прозореца, като така угаси крещящата светлина на табелите отвън. После включи аплика над телевизора. Фурнирът в ъгъла, имитация на тъмно дърво, беше очукан от отварянето на множество куфари. Чаршафите на леглата бяха в същото синьо като завесите, на виненочервени ивици, съответстващи на драперията над прозореца.
Стаята беше евтина и кичозна, но им вършеше идеална работа – нуждаеха се от място, където да спрат, да отпочинат, да се скрият от преследвачите. Малката стая сега бе тяхното убежище поне за една нощ.
Джакс седна на леглото и запримигва – очите й явно се дразнеха от светлината на единствената включена лампа.
– Лягай – каза й той.
– Не мога. Трябва да отида до тоалетната.
– Да, ето там – посочи й той.
Алекс я хвана под ръка, помогна й да се изправи. След напрежението от дългото стоене на пръсти в борба за глътка въздух и след стреса от бягството им тя едва успяваше да се държи на крака. Сега, когато ужасът не я притискаше, мускулите й поддаваха и краката й трепереха неуверено. Докато Алекс й помагаше да стигне до банята, тя рече:
– Ще ми трябва игла и конец. Трябва да ти зашия ръката.
Той я остави пред вратата.
– Утре ще му мислим.
Джакс се вкопчи в ризата му.
– Сега, Алекс. Трябва да я почистя веднага, иначе ще се инфектира.
Той въздъхна.
– Добре. Ти влез в тоалетната. Може да се изкъпеш, приготви се за лягане. Аз ще отида да взема каквото трябва и се връщам. Ще ти оставя пистолета.
– Не. Аз съм вътре, на сигурно място. Ти ще си навън, където всеки може да те види. Няма как да знаеш кой те наблюдава. Ти вземи пистолета. Аз си имам ножовете.
Алекс не можеше да си я представи да се бие в това състояние, но не искаше да спори, освен това тя имаше право.
– Веднага се връщам. Ще почукам два пъти, кратка пауза и още два пъти, преди да отворя вратата, за да знаеш, че съм аз.
Той заключи вратата, провери дали я е заключил добре, и прекоси тичешком паркинга. Започваше да ръми. Гладката повърхност на мастиленочерния асфалт отразяваше светлината на табелите. Стелеше се мъгла, невидима, освен под лъчите на прожекторите, насочени към пътните знаци за пътуващите по междущатската магистрала.
Отбивката беше натоварена дори късно вечер. Хора се отклоняваха да заредят гориво, да си вземат нещо за ядене или да прекарат нощта. Камиони пристигаха и потегляха от близкия паркинг.
В магазинчето имаше петима-шестима шофьори и други пътници. Алекс внимателно огледа всеки поотделно за потенциална заплаха, преди да си вземе кошница за пазаруване и да се отправи към хладилниците. В съзнанието му проблесна споменът за първата му среща с Джакс. Тя по същия начин беше оглеждала всяко едно лице, преценявайки опасността. Сега той разбираше защо.
Свали от кукичката, на която висеше в единия хладилник, пакет с готово нарязано пуешко и го хвърли в кошницата. Взе и малко шунка. Плюс пакет с няколко вида нарязани сирена. Накрая взе й няколко стека от по шест бутилки вода, както и някои дреболии, от които прецени, че може да имат нужда.
Като държеше под око един здравеняк с дълга мазна черна коса и брада, Алекс спря при щанда с материалите за първа помощ и взе всичко необходимо. По негова преценка онзи доста приличаше на пират. Но пък, от друга страна, купуваше прекалено много бира за скаут, дошъл от друг свят да преследва последния представител на рода Рал.
При всички положения близостта на глока му действаше успокояващо. След схватката на задната седалка на джипа му Алекс не се поколеба да измъкне пистолета изпод седалката. Успокояващо бе да знае, че му е подръка. Зарече се, че следващия път, когато се появеше пришълец от друг свят, той ще бъде готов. Досега бяха извадили късмет и оцеляха в няколко изненадващи нападения. Той не искаше повече да бъдат сварени неподготвени.
На касата Алекс поиска от касиера два от изложените зад гърба му мобилни телефони с предплатено време за разговори. Плати с една от стодоларовите банкноти, с които преди това Седрик Вендис бе купил шестте му картини.
Изглеждаше като че ли цяла вечност бе минала оттогава, или по-скоро като че ли се бе случило в друг живот. А може би наистина беше така.
Когато се върна при стаята, той почука с уговорения сигнал, за да знае Джакс, че е той. Завари я седнала с кръстосани крака на ръба на леглото, вперила поглед в телевизора. Течеше някакво токшоу.
– Какво правиш? – попита той, като остави торбите с покупките на малката масичка.
Джакс го изгледа доста тревожно.
– Видях такова там, където ни държаха. Заради лекарствата тогава не обърнах особено внимание. Това тук е същото, точно като в дома на лудите. Видях бутон, на който пише „вкл.“, и го натиснах. И ето – тя посочи с пръст, – появиха се тези картини.