– И какво е то?
Бен прокара пръсти през оредялата си прошарена коса.
– Ами… нека ти покажа. – Ръката му оформи неясен жест. Дойде време да го видиш.
5
АЛЕКС ПРОСЛЕДИ С ПОГЛЕД КАК ДЯДО МУ се запромъква през безпорядъка на избата, като изрита от пътя си необичаен на вид кашон. В далечния ъгъл разбута купчина гребла, мотики и лопати. Половината от тях се стовариха с трясък на пода. Бен изруга под мустак едно непокорно гребло, което закриваше част от тухлените основи, и го захвърли. За изненада на Алекс дядо му започна да вади тухли от хоросана ниско долу на стената.
– Какво правиш, да му се не види?
Натоварен с пет-шест тухли, Бен спря и погледна през рамо.
– О, ами, скрих го тук в случай на пожар.
В известен смисъл звучеше логично. Алекс всъщност изобщо нямаше да се учуди, ако един ден дядо му подпали къщата – нали все използваше кибрити, фитили и свещи в заниманията си.
Докато Бен трупаше тухли на пода, Алекс се обърна към плота. Както и предполагаше, дядо му бе забравил поялника. Алекс го вдигна точно когато бе започнал да прогаря черно петно на плота. Остави го на металната поставка, въздъхна дълбоко и като наплюнчи пръста си, се опита да потуши димящото петно на дъсчената повърхност.
– Бен, за малко да си подпалиш плота. Трябва повече да внимаваш.
Почука пожарогасителя, оставен край стената. Обърна етикетчето и присви очи с надеждата да намери изписан срок на годност или дата на последна инспекция. Нямаше нищо подобно.
– Това нещо е пълно и работи, нали?
– Да, да – изломоти Бен.
Щом Алекс се обърна, дядо му застана пред него, стиснал в ръка пощенски плик. Под пласта сивкав фин прах от хоросан личаха стари петна.
– Това е предназначено за теб… за да го получиш на двайсет и седмия си рожден ден.
Алекс се вторачи в предмета, подаден от дядо му – пликът изведнъж му се видя застрашителен.
– Откога е у теб това?
– Почти деветнайсет години.
Алекс се намръщи.
– И си го държал зазидано в стената?
Старецът кимна.
– За да е на сигурно място, докато дойде времето да ти го дам. Не исках да растеш с мисълта, че те очаква. Такива неща, ако се появят ненавреме, могат да променят линията на живота на един млад човек към по-лошо.
Алекс заби ръце в хълбоците си.
– Бен, защо ги вършиш тия странни работи? Ами ако беше умрял? За това замислял ли си се? Ако беше умрял, а къщата ти продадена?
– В завещанието ми къщата е за теб.
– Знам, но може да я продам. Как бих могъл да знам, че си скрил нещо тук.
Дядо му се надвеси по-близо.
– Пише го в завещанието.
– Кое?
– Инструкциите, с които се обяснява къде е въпросното нещо и че е за теб – но не и преди да навършиш двайсет и седем. – Бен се усмихна тайнствено. – Завещанията са интересно нещо. В тези документи може да напишеш доста любопитни неща.
Бен му подаде плика и Алекс го взе, но с неохота. Колкото и странно да бе понякога поведението на дядо му, това в момента беше откровено откачено. Че кой би държал листове, скрити в тухлената стена в избата? И защо?
Алекс внезапно се притесни за отговорите на тези въпроси – и за други, които тепърва започваха да се оформят в главата му.
– Хайде – подкани го дядо му, докато се връщаше обратно на мястото си край плота. Разчисти с длан бъркотията отгоре. Плесна освободената повърхност. – Сложи го тук на светлината.
Пликът бе разкъсан – без никакъв опит да бъдат прикрити следите от това. Доколкото познаваше дядо си, сигурно го бе отворил отдавна-отдавна, за да види какво има вътре. Алекс забеляза, че прилежно надписаният плик е адресиран до баща му. Извади тесте хартия с кламер в горния ляв ъгъл. Писмото най-отгоре носеше релефно лого в избеляло синьо и уведомяваше, че е от „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ – адвокатска кантора в Бостън.
Тръсна тестето на плота.
– През цялото време си знаел? – зададе риторичен въпрос той. – Прочел си всичко това?
Бен махна с ръка.
– Да, да. Прехвърляне на имоти. Задействат ли се нещата, ще станеш собственик на земя.
– На земя?
– На доста земя, ако трябва да съм точен.
Изведнъж в главата на Алекс закипяха толкова много въпроси, че изгуби способността си да мисли ясно.
– Какво искаш да кажеш, какво означава това, че ще стана собственик на земя? Каква земя? От къде на къде? Чия земя? И защо точно на двайсет и седмия ми рожден ден?
Бен замлъкна, челото му се присви.
– Предполагам, че е заради седмицата. Както споменах, и майка ти е получила същото точно на двайсет и седмия си рожден ден – защото баща ти е починал, преди да навърши двайсет и седем, когато би трябвало да го получи той. Така че, струва ми се, разковничето е в седмицата.
– Значи земята отива при майка ми, а защо сега да е моя?
Бен потупа тестето документи, оставени на плота.
– След смъртта на баща ти би трябвало да я получи Хелън, но на практика не можеше да й бъде прехвърлена.
– И защо?