– Не знам, Алекс. Имаш ли по-добро обяснение?
– Май не.
– И сега какво?
Той отиде до бюрото и взе един от двата телефона, които беше купил предишната вечер.
– Мисля да се обадя на господин Фентън, адвоката, който движи нещата със земята. Може да се наложи да отидем до Бостън, да уредим въпроса със собствеността и после да отидем в Мейн, за да видим с очите си за какво става дума.
– Съгласна съм. Това е единствената ни следа за момента.
45
АЛЕКС НАБРА НОМЕРА.
– Ще го включа на високоговорител, за да чуваш и ти – каза той на Джакс.
– „Ланкастър, Бъкман и Фентън“. Фентън на телефона.
– Господин Фентън, здравейте. Александър Рал се обажда.
– Господин Рал, толкова се радвам да ви чуя. – Човекът звучеше напълно искрен. – Бях започнал да се тревожа. Всичко наред ли е? Искам да кажа, мина повече от седмица, откакто казахте, че ще се обадите. Вече започвах да се безпокоя.
Алекс нямаше представа, че е прекарал толкова дълго в „Майката на розите“.
– Извинете ме. Бях ангажиран с някои неща за известно време, но сега съм свободен.
– Радвам се да го чуя. Гледах по новините за пожара при вас, в „Майката на розите“. Знаете ли нещо по въпроса?
Алекс не беше сигурен дали трябва да говори по въпроса, затова реши да не навлиза в никакви подробности.
– Отчасти. Защо питате?
– Ами, работата е там, че моят съдружник, господин Бъкман, излезе в болнични преди време. Според лекаря му вероятно е преживял някакъв душевен срив, в резултат на което изпадна в остра психоза. Не успяха да открият причината, затова го изпратиха на лечение в „Майката на розите“. Предполагам защото специализират в тази област. Това е частна болница, в която му се осигуряват специализирана помощ и лечение.
Устата на Алекс пресъхна.
– Лечение, казвате. Знаете ли името на лекуващия лекар?
– Да, някой си доктор Хофман. Просто се чудех дали не знаете нещо повече за пожара.
Знаете колко ненадеждни могат да бъдат източниците на информация в днешно време. Досега не успях да науча никакви подробности относно състоянието на господин Бъкман. Нямам представа дали е добре. В репортажа по телевизията казаха, че голям брой пациенти загинали в пожара, предимно тези, настанени на деветия етаж. Именно там беше и господин Бъкман.
Алекс и Джакс се спогледаха.
– Ужасно съжалявам. Майка ми загина в пожара в болницата. Тя беше на деветия етаж.
– Мили боже. – Той замълча за момент. – Толкова съжалявам. Не знаех. Приемете най-искрените ми съболезнования, господин Рал.
– Благодаря.
– Спомням си много добре, че майка ви нямаше право да поеме правото на ползване над земята, защото се разболя, но нямах представа, че е била настанена в „Майката на розите“. Какво странно съвпадение, господин Бъкман да се озове в същата болница и на същия етаж.
– Наистина, какво съвпадение.
Като цяло Алекс не вярваше в съвпаденията. Умът му трескаво препускаше в опит да напасне парчетата от пъзела.
– Опитахте ли да се свържете с властите в Небраска, за да проверите дали господин Бъкман не е бил сред оцелелите от огнената стихия? Чух, че било пълен хаос, но повечето пациенти са успели да се измъкнат.
– И аз чух подобни обнадеждаващи вести. Опитах да получа повече информация, но засега цари голямо объркване. Тъй като съм адвокат, успях да се добера до държавния надзор на болницата, но никой не можа да открие дори регистъра с пациентите.
– Има ли някакви други архиви? – попита Алекс.
– Казаха ми, че целият архив изгорял в пожара. Трябвало да има копия на картоните на болните, съхранявани другаде, но имало проблем с откриването им – споменаха нещо като компютърен вирус. Никой не подозирал за проблема, докато не решили да потърсят копията, и се оказало, че са безвъзвратно изгубени. Поради това в момента властите са в пълно неведение, дори що се отнася до това колко пациенти са се лекували в болницата. Така установяването на точния брой на загиналите става още по-трудно. О, съжалявам. Чуйте ме само, говоря ви за господин Бъкман и за разни странични неща, докато вие сте загубили майка си. Вероятно сега ви предстоят хиляди неща за уреждане.
– Няма нищо. Всъщност нямам нищо за уреждане. Нямам живи роднини. Дядо ми почина наскоро. Майка ми като пациент на психиатрична болница в продължение на дълги години няма приятели, няма дори познати. В действителност нямам какво да уреждам. Просто ще трябва да изчакам за евентуално намиране на останките й – ако има такива. Пожарът беше доста силен. Засега нямам какво друго да правя.
– Разбирам. Възнамерявате ли да дойдете насам?
На Алекс му се стори, че долови странно напрежение във въпроса.
– Да. Трябва само да проверя за полети. Ще се опитаме да хванем най-ранния полет за Бостън.
– Да хванете? Ще ви придружава ли някой?
– Годеницата ми.
Последва нова пауза.
– Това е чудесно. Поздравления.
– Благодаря. Ще се запознаете. Тя е прекрасен човек. Много ми помага да преживея загубата на майка ми. Казва се Джакс. И е тук, до мен, в момента. Пуснал съм разговора ни на високоговорител, така че можете да я поздравите.
Подканена от Алекс, Джакс се наведе към телефона.
– Здравейте, господин Фентън.
– Много ми е приятно. Съжалявам за неочаквано споходилите ви беди.
– Благодаря. Правим каквото можем.
– Чакам с нетърпение да ви видя скоро тук.
– Пристигаме колкото може по-скоро – каза Джакс.
– При първа възможност ще ви съобщя номера на полета ни – добави Алекс.