– Господин Рал, бих ви препоръчал да не летите.
Алекс наостри уши.
– И защо?
Нова пауза.
– Мога ли да бъда откровен с вас?
– Бих искал.
– Боя се, че определени хора следят авиокомпаниите и полетите в опит да ви открият.
Кръвта на Алекс се смрази.
– Определени хора ли?
– Възможно е тези хора да представляват опасност за вас. Мисля, че очакват идването ви тук. Възможно е да наблюдават летищата и автогарите. Всъщност навярно и всякакъв друг възможен обществен транспорт до тук. Не бих искал да ви тревожа, господин Рал, но вярвам, че тези хора наистина са заплаха за вас.
– Мисля, че знам какво имате предвид.
Последва нова пауза, този път по-дълга, сякаш човекът преценяваше какво иска да каже или по-скоро колко иска да каже.
– Свърза ли се някой с вас… хм, бяхте ли заплашен от някого?
– Мисля, че говорим за едни и същи хора. Вече се сблъсках с тях.
– Добре ли сте? – Въпросът дойде мигновено. В гласа му се четеше истинска загриженост, дори тревога.
– Да. Сега вече мисля, че ще е най-добре да дойда незабавно при вас. Имам адреса ви…
– Не.
– Не?
– Работата е там, че… – Последва нова пауза, преди човекът да продължи: – Страхувам се, че същите тези хора следят офиса ми. Няма как да съм сигурен. Съжалявам, не искам да ви тревожа неоснователно. Може би е просто параноя от моя страна.
Алекс пое дълбоко въздух.
– Господин Фентън, това е твърде важно за нас, за да продължаваме с преструвките. Вие бяхте откровен с мен и аз ще бъда откровен с вас. Сега трябва да ме изслушате, при това много внимателно. Тези хора са убийци.
Алекс не знаеше дали човекът се готви да му се изсмее, или да му затвори телефона.
– Слушам ви, господин Рал.
Алекс възприе това, че той не се опита да омаловажи опасността, като добър знак. Всъщност човекът звучеше загрижено, дори изплашено.
– Първо, казвам се Алекс.
Той си представи усмивката на облекчение по лицето на човека от другата страна на линията.
– Аз съм Майрън, но само смейте да се обърнете към мен така. Ще ви съдя за нанесени морални щети. Всички ме наричат Майк.
Алекс се усмихна.
– И без да ме съдите, си имам достатъчно грижи. Така да бъде, Майк. Знам, че може да прозвучи доста прекалено, но ще трябва да ми се довериш напълно. Знам какво говоря. Трябва да направиш точно каквото ти казвам. Първо, изписва ли се този номер на телефона ти?
– Да, апаратът ми има такава функция…
– Не, няма.
– Но моят телефон…
– Повече не бива да използваш телефоните, с които разполагаш. Тези хора по някакъв начин ни следят чрез телефоните. Отсега нататък забрави досегашните си апарати. Това важи и за мобилния ти. Дори не го носи със себе си. Разбираш ли?
– Да.
Алекс прие като обещаващо начало факта, че господин Фентън прие спокойно тези указания и дори не предложи на Алекс да отиде на психоаналитик. Нещо повече – дори не спори по въпроса.
– Сега запомни номера, от който се обаждам. Не го казвай на глас. Не го записвай никъде. Запомни го.
– Готово.
– Хубаво. Тъй като от него ти се обаждам на редовния номер, е възможно той вече да е разкрит. След като приключим този разговор, аз ще го изхвърля. Имам друг телефон. Номера му ще получиш, като към този прибавиш сто четирийсет и три. След като си тръгнеш от офиса, купи един телефон за еднократна употреба и ми се обади от него на новия номер.
– Добре.
– Женен ли си? Имаш ли семейство?
– Не. Имам предвид, нямам близки роднини. Но имам… добри приятели, на които бих искал да се обадя.
– Чудесно, но не взимай никой от телефоните, които си ползвал досега. Най-добре си купи няколко нови. Използвай един да се обадиш на приятелите си. Измисли някакво извинение – кажи им, че заминаваш извън града по работа или нещо такова. После изхвърли телефона; може да бъде разкрит, когато им се обадиш, и после хората, които те притесняват, може да те проследят по него.
– Разбрано. Какво друго?
– Ще трябва да уговорим място за среща. Не го казвай сега. Изчакай, докато ми се обадиш от новия телефон. Знам, че тези хора могат да проследяват чрез телефоните, но не знам могат ли да подслушват разговори. Не искам да научавам отговора по трудния начин. По-добре сега да съм по-предпазлив, вместо след това да прекарам цялата вечност в гроба си в самообвинения, че не съм бил по-внимателен.
– Разбирам. Ще си набавя няколко нови телефона и пак ще се чуем.
– Когато излезеш от офиса, иди направо у дома и си приготви багажа. Трябва да стоиш настрана от всяко място, с което си свързан. Не отивай у приятел. Не оставай да преспиш в офиса или в клуб, в който членуваш. Трябва да отидеш някъде, където не ходиш често, някъде, където никога не си бил досега. Увери се, че не те следят. Стигнеш ли там, не се връщай на познато място, тези хора може да действат на мига и да те приберат на място.
– Разбирам. – Човекът замълча за момент. – Алекс, сигурен ли си, че тези крайни мерки са необходими? Искам да кажа, да не стъпвам на място, където съм бил преди?
– Пожарът в „Майката на розите“ беше умишлен. Те убиха майка ми и сега мога да се обзаложа, че са убили и господин Бъкман. Изтребиха цял куп невинни хора само за да унищожат следите от това, с което са се занимавали там.
– Мили боже. Мислиш ли?