– Не знам. Законът на деветките е свързан с моя свят. Не разбирам как някой тук може да знае за него.
– Сега е свързан и с моя – напомни й Алекс. – Мислиш ли, че и това е засада?
За момент устните й се разкривиха, докато осмисляше отговора си.
– Не съм сигурна, но този човек ми изглежда откровен.
– Но е възможно да ни подмамва в капан. Нито за момент не съм подозирал, че доктор Хофман може да работи за Каин, нито пък, че сестрите и другите служители са от твоя свят.
– В едно съм сигурна – Каин би дал мило и драго, за да те докопа. Не можем да позволим това да се случи.
– Значи според теб трябва да се надяваме, че Майк Фентън и останалите са на наша страна, но въпреки това трябва да имаме едно наум, че може и да не е така.
– Повече от това не можем да направим.
47
– ВИЖ – ПОСОЧИ ДЖАКС с пръст. – „Хамънд Стрийт“, две мили.
Алекс проследи с поглед зелената табела в мъглата, докато прелитаха покрай нея, насочили се на север. Беше късен следобед и движението започваше да се сгъстява с наближаване на пиковия час.
Той погледна през рамо и се престрои в дясната лента. Току-що бе задминал жена в малка кола, която изглеждаше ужасена от времето навън. Да се кара без огледало за обратно виждане беше неприятно, но Алекс бързо свикна – стигаше му само да си припомни отчаяната битка с мъжа от света на Джакс на задната седалка на черокито. Той видя, че жената, която току-що изпревари, се е вкопчила здраво във волана. Очите й бяха ококорени и вперени право напред, докато съвсем сама успя да предизвика задръстване на платното – толкова притеснена от опасностите на пътя, че самата тя се превърна в опасност.
– „Хамънд Стрийт“, една миля – посочи отново Джакс.
По време на дългото пътуване Джакс се бе превърнала в добър навигатор. Отне й малко време да преодолее неудобството си от скоростта на магистралата, но сега вече се чувстваше съвсем спокойна. Беше добра в разчитането на карти и имаше остро зрение, така че бързо фиксираше табелите, указващи посоката към една или друга магистрала в далечината, докато пътуваха на изток, а после и на север. Освен това държеше под око колите около тях – и най-вече пиратските камиони на водопроводни фирми, – които евентуално биха могли да ги следят. На няколко пъти се отклоняваха и тръгваха по обиколни маршрути, за да се убедят, че някоя кола зад тях не ги преследва.
Джакс остана силно впечатлена от големината на някои от градовете, през които минаха, и не можеше да се нагледа на пейзажите и природните красоти извън населените места. Беше турист в странен за нея свят. Детинското й изумление от света караше Алекс да се усмихва.
Спираха само за през нощта, колкото да поспят достатъчно, че да могат да продължат на следващия ден. Алекс знаеше, че и двамата все още продължават да чистят телата си от поетите в болницата силни лекарства. Особено Джакс все още се нуждаеше от пълноценна почивка, за да се възстанови след преживяното. Предвид що за хора бяха по петите им, и двамата знаеха, че трябва да са постоянно нащрек. А и вечното оглеждане за нещо подозрително беше крайно изтощително.
Алекс успя да я склони да легне на задната седалка, да се завие и да поспи. Не му бяха нужни много усилия да го направи, което му показа, че тя продължава да е в шок, не напълно възстановена. Тя мразеше да изпуска табелите по пътя и не искаше да го оставя сам да следи за всичко, но същевременно съзнаваше, че тази почивка й е нужна.
Когато най-накрая поеха през безкрайните гори на Мейн, тя като че ли вече беше по-добре. Наблюдаваше с копнеж минаващите покрай прозореца на колата горски масиви. Алекс знаеше, че й напомнят за дома.
Той се отклони към „Хамънд Стрийт“ и пусна чистачките. На пръв поглед Бангор изглеждаше стар и изморен. Някои от къщите бяха величествени, но някак извън времето си. Мястото беше тихо и спокойно, непретенциозно – градче, където хората са свикнали да се задоволяват с каквото имат и където почти нищо не се променя, само закърнява с времето.
Алекс последва указанията на Майк Фентън и не след дълго видяха червената табела на „Даунистър Мотел“. На паркинга отпред имаше доста коли. От двете страни на входа тръгваха две успоредни редици стаи. Като караше бавно през паркинга, Алекс оглеждаше колите за регистрационни номера от Масачузетс. Видя няколко тук-там. Мейн беше туристическа дестинация и на паркинга имаше коли с номера откъде ли не. Някои бяха претъпкани с багаж. На покривите на някои микробуси имаше привързан каяк или колело.
Алекс зави към далечното крило на двуетажната сграда, което стигаше до малък жилищен район насред много зеленина. По-голямата част от колите бяха паркирани в стаи в близост до офиса, средната част бе почти празна, а в края отново се забелязваше групичка от паркирани коли. По номерата на вратите на стаите той разбра, че това е мястото, което търсят. Когато стигна до края на сградата, той направи обратен завой и паркира на наклон в широкия заден паркинг, така че да може да пусне по инерция черокито, в случай че откаже да запали. Досега по пътя на изток джипът се бе държал прилично и бе отказал да запали само веднъж. Той обаче не можеше да е сигурен, че няма да се случи отново в най-неподходящия момент.
Както беше паркирал, шофьорската врата беше по-близо до стаята.
– Готова ли си? – попита Алекс, докато оглеждаше наоколо за движение.
Джакс внимателно сканираше с поглед околността, не пропускаше и най-малката подробност.
– Това ми действа изнервящо.
– Не мога да кажа, че не съм съгласен с теб.
Джакс взе ръката му и я стисна окуражително. И преди се бяха изправяли пред трудности.
Алекс закачи отляво на колана си чантичка за пълнители. В нея имаше два пълнителя с по седемнайсет патрона всеки. Той се увери, че пълнителите са поставени с патроните напред, така че ако се стигне до стрелба и се наложи бързо да презарежда, щеше да може с помощта на показалеца на лявата си ръка да напипа кухия връх на най-горния патрон и така да може бързо и без да гледа да вкара пълнителя в пистолета в дясната си ръка. Алекс извади глока от кобура и го сложи в скута си с показалец, положен по дължина на корпуса. После отвори телефона и с левия си палец натисна бутона за преизбиране. Майк Фентън вдигна.
– Алекс е. Ние сме отпред.
Алекс забеляза как някой открехна леко пердето на прозореца и надзърна навън.
– Виждам джипа ти. Толкова се радваме, че сте тук и че успяхте да дойдете по-рано. Влизайте. Всички чакат да се запознаят с вас.
– Колко човека има вътре?
– С мен – девет.
– Искам всички да излезете от стаята. Оставете вратата широко отворена. Искам всички до един да тръгнете бавно към дърветата в задната част. После застанете така, че да ви виждам. След това Джакс ще провери стаята.
– Алекс, разбирам, че си малко изнервен, но ние…
– Ако някой направи нещо подозрително, няма да се поколебая да го застрелям.
Майк замълча.
– Разбра ли ме? – попита Алекс.
– Да – отвърна Майк. – Не те виня, че си предпазлив. Прав си. Ще се радваме да изпълним искането ти.
– Благодаря.
Алекс затвори телефона.
– Ако чуеш изстрели, лягай на земята – каза той на Джакс.
– Разбрано?
– Да. Мисля, че казват истината.
– Надявам се да е така, но няма да рискувам. Внимавай там вътре, чу ли? Ако имаш нужда от помощ, ще долетя за секунди.
Джакс кимна.
– Ти просто гледай да не пропускаш, ако това се окаже засада. Ние сме двама, а те девет.
Алекс й се усмихна.
– Лош късмет имат да са в такова неизгодно положение.