Алекс видя хората, които излязоха от стаята. С бавна стъпка тръгнаха през паркинга, като разговаряха помежду си, за да не бият на очи, просто стояха в средата на паркинга. Имаше седем мъже и две жени. Всичките облечени точно като повечето туристи, пътуващи из Мейн на почивка, може би малко по-добре от тях.
– Дърветата миришат така приятно – каза на себе си Джакс.
– Моля?
– Нищо. Просто си мисля за дома. Балсамовите ели ми напомнят за дома.
Алекс проследи с поглед отдалечаващата се групичка. Мъжете с бавна крачка вървяха по посока на дърветата. Той стисна ръката на Джакс.
– Бъди внимателна.
– Ти също – намигна му тя.
Той се загледа в нея, докато тя прекосяваше паркинга, хипнотизиран от грациозната й фигура, от дългата й руса коса. Колко красива и скъпа за него беше тя. Нямаше друга като нея на земята.
Как му се искаше да бе от неговия свят.
Той знаеше, че ако някога успеят да приключат с това, което трябваше да направят, да изпълнят това, за което тя бе дошла в неговия свят, да открият този портал и някак да го накарат да проработи, тя ще се върне обратно в своя свят.
По време на дългото пътуване на изток, когато тя му разказа всичко, което знаеше за портала и как той вероятно позволява пренасянето на вещи от този свят в нейния без линия на живота, я бе попитал дали би било възможно и той да мине през портала и да отиде в нейния свят. Тогава Джакс му отвърна, че в едно не се съмнявала никога: никой от неговия свят никога не би могъл да отиде в нейния. Господарят Рал, който бе разделил световете и изпратил хората в този свят, се бе погрижил това никога да не бъде възможно.
Тя можеше да идва тук, но той никога нямаше да може да иде там.
Алекс не знаеше как ще понесе нейното заминаване. Без нея неговият свят, неговият живот щяха да изгубят смисъл.
Мъжете огледаха дискретно Джакс, докато тя вървеше към стаята и преди да изчезне в нея. Никой не изглеждаше притеснен и Алекс реши, че това е добър знак. Той мразеше всичката тази мелодраматичност от своя страна, но хората на Каин вече го бяха изиграли на няколко пъти. Той повече нямаше да рискува, освен ако не беше неизбежно.
Няколко минути по-късно Джакс се появи на вратата. Показа със знак на Алекс, че всичко е чисто. Той прибра пистолета си в кобура и изскочи от джипа, като придърпа якето си, така че да скрие оръжието. Джакс махна на хората да се връщат в стаята и застана отпред да изчака Алекс. Когато Алекс застана до нея, тя го прегърна през кръста.
– Не изглеждат като банда главорези – прошепна тя.
– На това се надяваме.
– Все пак не е сигурно, че не са.
– Знам.
48
КОГАТО АЛЕКС ПРЕКРАЧИ ПРАГА след Джакс, всички погледи бяха приковани в тях. Двустайното помещение беше по-голямо от типичната стая в мотел. В ъгъла имаше двойка бежови канапета, които бяха поставени под формата на буквата Г и изглеждаха протрити от прекомерна употреба. В дъното имаше голяма кръгла маса с шест стола. В мебелировката нямаше и следа от елегантност, но пък всичко изглеждаше функционално. Във висок шкаф до телевизора срещу канапетата имаше барче с напитки. През отворената двукрила врата отдясно Алекс мярна ръба на леглото в съседното помещение.
Деветимата души се събраха в средата на стаята и се усмихваха широко. Изглеждаха като предани католици на аудиенция при папата.
– Аз съм Майк Фентън – пристъпи напред един възслаб мъж и протегна ръка.
Беше по-нисък от Джакс, оплешивяващ, джинсите му все още бяха с ръбове, които показваха, че съвсем наскоро са били свалени от рафта в магазина. Ризата му с дълги ръкави на жълти и сиви райета също изглеждаше току-що излязла от опаковката. Усмивката му стигаше от ухо до ухо.
– Алекс. Радвам се най-после да се видим лично. – Алекс стисна ръката на мъжа.
Без да пуска ръката на Алекс, Майк описа с другата си ръка дъга във въздуха към останалите.
– Всички тук изпитахме огромно облекчение да ви видим живи и здрави. А ти сигурно си Джакс.
– Да – каза тя, докато се ръкуваше с него. Той почтително държеше ръката й и не откъсваше поглед от очите й, все едно посрещаше извънземен пришълец в своя свят. Според Алекс точно това и ставаше.
Алекс беше толкова зает да преценява присъстващите, че докато Майк ги запознаваше, беше убеден, че няма шанс да запомни имената им. Никой от тях не приличаше на пират. Всички бяха облечени в нови дрехи, за които в една или друга степен можеше да се каже, че са наскоро разопаковани. Очевидно бяха изпълнили указанията на Алекс и не се бяха отбивали вкъщи или на друго обичайно място.
Майк го покани с жест към масата в дъното, където старателно бяха подредени документите.
– Какво ще кажеш първо да приключим с работата? Да се погрижим за собствеността върху земята, за да е всичко завършено и легално?
– Разбира се.
– Носиш ли парите за таксите?
Алекс извади хартиен плик от вътрешния джоб на якето си и го подаде на Майк.
– Вътре има точно десет хиляди.
– Точната сметка е девет хиляди шестстотин седемдесет и пет долара.
Човекът отвори плика и отброи три банкноти от по сто долара. После затършува из джоба си и извади още двайсет и пет долара. Даде ги и тях на Алекс.
– Готово. Всичко е надлежно платено.
Алекс сгъна банкнотите и ги прибра в джоба си.
– Ако не възразяваш, каква е цялата тази работа с парите?
– Виж, доста трудно е за обяснение, а и имаме по-важни неща за вършене, но накратко, става дума за традиции, свързани с тази земя и нотариалния акт за нея. Най-елементарно казано – „стойност срещу стойност“. Условията по предаване на собствеността включват подобни практики, които може и да изглеждат странни в моменти като този, но те имат своето важно предназначение и трябва да се изпълнят дословно. Заплащането на услугата е едно от тези условия.
Алекс беше повече от щастлив да похарчи парите, с които Седрик Вендис беше купил картините му, за да ги обезобрази после. Да ги използва за адвокатските такси по придобиване на земята, която Вендис и Каин така отчаяно желаеха, изглеждаше като справедлива ирония на съдбата.
– Сега, когато таксите са уредени – продължи Майк, – можем да преминем нататък.
По негова покана Алекс седна на масата зад купчината документи и папки. Майк седна до него, останалите ги наобиколиха, за да наблюдават. Усещането беше като при някаква официална церемония.
Адвокатът отвори най-горната папка.
– Всички тези документи трябва да се подпишат на местата, които съм означил с малките червени стикери.
Алекс изгледа високата около три сантиметра купчина.
– Не трябва ли първо да прочета всичко това?
– Разбира се, заповядай, освен това като адвокат аз съм длъжен да те посъветвам да го направиш, въпреки че мога да те уверя, че съм прегледал всичко лично и всичко е наред. Ако не разбираш нещо, ще се радвам да ти обясня.