– Защото я обявиха за душевноболна.
Тишината се проточи, докато Бен я остави да откънти, преди да продължи.
– Според условията в това завещание човекът, който ще получи земята, трябва да е в добро душевно здраве. Майка ти бе обявена за душевноболна, поради което я вкараха в онази институция. В завещанието има параграф, който изрично отбелязва, че ако наследникът не е в състояние да поеме собствеността над имота поради смърт или душевно заболяване, земята остава безстопанствена, докато следващият наследник не навърши двайсет и седем, в който момент собствеността автоматично се прехвърля върху него. Ако няма наследник или пък има, но на свой ред не изпълнява посочените условия…
– Искаш да кажеш, ако е куку.
– Да, един вид… Ако поради някаква причина земята не може да бъде прехвърлена на баща ти, майка ти или тяхно потомство – което означава наследниците им, в случая в твое лице, – тогава тя трябва да бъде прехвърлена в консервационен фонд.
Алекс се почеса по слепоочието в опит да осмисли чутото.
– За колко земя говорим?
– Достатъчно, че да я продадеш и да си купиш нова кола. Което между впрочем те съветвам да направиш. – Бен го заплаши с пръст. – Тая работа със седмиците не е за подценяване, Алекс.
Поради необяснима причина, която нямаше нищо общо с предупреждението на дядо му, Алекс не се чувстваше ни най-малко щастлив от неочаквания си късмет.
– Къде е тази земя?
Бен посочи нервно.
– Някъде на изток, в Мейн.
– Където си живял?
– Не точно. Още по-навътре. Тази земя принадлежи на нашия род от памтивека, но сега ти си единственият жив от семейството, така че е твоя.
– Защо да не е твоя?
Бен сви рамене.
– Не знам. – След малко се ухили и се наведе към внука си. – Всъщност сигурно е защото никога не са ме обичали. А има и друго… нямам никакво желание да се връщам да живея там. Мухи и кал пролетес, комари през лятото и снежна зима. Достатъчно ми е, че прекарах половината си живот до хълбоците в кал и насекоми. Тукашното време повече ми пасва.
Алекс се запита дали хората, съставили завещанието, са отхвърлили Бен поради подозрения, че не е с всичкия си.
– Чух, че есента на изток е прекрасна – обади се Алекс.
Есента наближаваше. Запита се дали имотът е достатъчно голям, че да му позволи известно уединение и възможност да рисува. Понякога Алекс обичаше да обикаля из девствени места, да бъде насаме със себе си и да рисува. Харесваше му как простотата на първичната самота му позволява да се изгуби в сцените, които създава.
– За колко земя говорим? Няколко акра… поне? Чувал съм, че около Мейн има доста скъпи парцели.
– Това се отнася за крайбрежието – с насмешка подхвърли Бен, – а в случая е навътре на сушата. Там въобще не е толкова скъпа, но пък…
Алекс внимателно взе придружаващото писмо, сякаш можеше да го ухапе, огледа юридическите фрази.
– … Но пък смея да твърдя, че ще ти стигне като за една кола. – Наведе се към Алекс. – Каквато си поискаш кола.
Алекс вдигна глава от документите.
– Е, за колко земя става въпрос?
– Почти петдесет хиляди акра.
Алекс примигна.
– Петдесет хиляди акра?
Дядо му кимна.
– Сега ти си един от най-големите земевладелци в Мейн… ако не броим заводите за хартия. Е, поне ще бъдеш такъв, след като прехвърлянето бъде узаконено.
При тази мисъл Алекс подсвирна.
– Хм, навярно наистина бих могъл да продам една част от земята и да си купя кола… А защо не да продам още малко и да си построя…
Бен поклати глава.
– Съжалявам, не става.
– Моля?
– Не можеш да продадеш част от нея. В условията пише, че не можеш да я продаваш на части. Ако решиш да продаваш, трябва да се разделиш с всичко наведнъж и при това да го продадеш на консервационния тръст. Те притежават околните имоти.
– Значи трябва да продам всичко, при това на определени хора? – сбърчи чело Алекс. – И си сигурен, че не мога да продам една част, ако реша? Само малък парцел?
Бен поклати глава.
– Когато получихме документите преди време, двамата е баща ти ги разгледахме подробно. Дори отидохме при един адвокат, познат на баща ти. И той потвърди, че сме разбрали правилно прочетеното. Абсолютно категорично е. Всяко нарушение на клаузите води до автоматично прехвърляне на земята към консервационния фонд.
Хитро е измислено. Погрижили са се да е така направен, че всяко отклонение от клаузите да връща земята на фонда. Няма място за мърдане. Контролът върху съдбата на земята е пълен. Всъщност би могло да се каже, че не толкова дава наследство, колкото предлага доста ограничен избор.
С преждевременната смърт на баща ти и заболяването на майка ти прехвърлянето не можа да бъде осъществено, така че всичко бе замразено, остана в безтегловност, докато ти не навършиш двайсет и седем.
– Ами ако не искам да решавам веднага какво ми се прави?
– Имаш една година, докато си на двайсет и седем, да прецениш искаш ли земята или не. Не си длъжен да я приемеш. Можеш да откажеш и тогава тя се връща на фонда. Ако не направиш нищо след изтичането на тази година, прехвърлянето ще стане автоматично. Освен ако междувременно не се появи твой наследник.
За момента ти си последният в рода, Алекс. Нямаш право да завещаваш земята на никой друг, освен на кръвен наследник. Ако нямаш деца, когато починеш, земята ще се върне на фонда.
– Ами ако другата седмица ме блъсне автобус и умра?
– Земята автоматично ще бъде прехвърлена на фонда – завинаги. Тъй като към момента нямаш дете… наследник. Ако станеш баща, дори да не направиш нищо, за да изискаш полагащото ти се по право, докато си на двайсет и седем, детето ти ще бъде включено в завещанието. И то ще бъде изпълнено, когато навърши нужната възраст. Точно така стана и при теб на практика. Дори да те блъсне автобус, това няма да наруши правата на наследниците ти, както смъртта на баща ти не отмени твоите права.
Можеш да приемеш земята и да й се наслаждаваш, а ако някога имаш деца, да им я завещаеш… стига да не си я продал на фонда преди това. Продадеш ли им я веднъж, остава завинаги тяхна.
– Но ако имам право да я продам единствено на тях, те биха могли да дадат много ниска цена.