Кантората на Лодегър се намираше в началото на Бродуей. Преди три години беше готов да плати за помещенията в брой, но Макартър, с присъщата си досадна мания по отношение на мерките за сигурност и навика да си пъха носа навсякъде, го разубеди. В крайна сметка придобивката бе реализирана на кредит (значително по-скъпо, но очевидно проблемът не беше в това). Лодегър си отмъсти, закупувайки три етажа, макар че два бяха напълно достатъчни.
Пристигна там няколко минути преди пет сутринта. Тази завидна точност, както и феноменалната му трудоспособност, бяха измежду изключително редките общи черти, които имаха с Макартър. На хиляди километри отвъд Атлантика Лондонската борса вече бе започнала работа. Лодегър влезе в залата с телексите и компютрите и прекара там повече от час в проучване на котировките. Нищо съществено. Предприетите от него през последните седмици три операции — и трите напълно законни и неуязвими и за най-придирчивия контрол — даваха чудесни резултати. След това влезе в кабинета си, облицован с неизменното дърво и биволска кожа, и се задълбочи в преписките. Телефонът започна да звъни към седем и половина. Беше способен да поддържа разговор на най-високо техническо равнище (включително да слуша нескончаемите хленчове на Манди) и същевременно да следи цифрите, нижещи се на екраните, на шестте монитора пред себе си. Случвало му се бе, като поредно доказателство за съвършенството на личната му умствена организация, паралелно с гореспоменатите дейности да редактира на ръка бележки по трети въпрос или пък чернова на писмо, което след това даваше на машинописките.
А това не можеше да постигне дори и Макартър. Все пак има области, в които превъзхождам този кучи син.
Милан се обади към осем и двайсет. Той, разбира се, не каза, че е Милан. Всъщност не каза нищо повече от това, че е крайно наложително да се срещнат. Предложи това да стане същия ден между дванайсет и един, като предостави избора на мястото на Лодегър.
— Обядвам в „Ейдриън“ — каза Лодегър. — Ще бъда там в дванайсет и четвърт.
Затвори и прие последователно три нови обаждания, включени на изчакване. В девет проведе обичайното си понеделнишко съвещание с петима от сътрудниците си, всеки от които отговаряше от негово име за една или друга сделка. Четирийсет и пет минути по-късно прие Сол Абромович, който се занимаваше с инвестициите в недвижими имоти (или поне с онези от тях, които му бяха известни, тъй като изискваното от Макартър разпределение беше такова, че самият той нямаше понятие за над осемдесет процента от текущите операции).
Междувременно Уолстрийт бе отворил и започнал да бълва котировките си на четири допълнителни монитора.
Две поредни срещи в единайсет и в единайсет и четирийсет. Една минута след края на втората среща Лодегър се качи в кадилака си, чийто шофьор (друг необоснован риск според Макартър, но да върви по дяволите!) бе чистокръвен колумбиец от Меделин и се казваше Едуардо (Еди) Ферер. В дванайсет и четвърт колата спря пред „Ейдриън“ на Четирийсет и пета източна улица. Директорът на ресторанта, французин от Кастелнодари, който беше едновременно и главен готвач, дори и не подозираше, посрещайки го, че по силата на чудесно изпипана банкова комбина този тъй редовен клиент е негов шеф. Лодегър имаше работен обяд с друг свой сътрудник, официално собственик на малка самолетна компания в Уайоминг, който в действителност отговаряше за транспорта на Мравките-пътешественици. Казваше се Картър Бъкмастър и преди пет години, през героичната епоха на първите Мравки, бе нает по препоръка на самия Ел Сикарио (Бъкмастър обаче нямаше и представа за това и продължаваше да смята, че са го избрали заради достойнствата му, впрочем напълно реални). Беше ветеран от Виетнам, отличил се при бомбардировките над Ханой, и освен това притежаваше забележителен организаторски усет…
В дванайсет и осемнайсет — телефонът.
— Извинете ме — каза Лодегър и стана от масата.
Едно от предимствата на „Ейдриън“ бе, че предлагаше на клиентите си малки, идеално звукоизолирани стаи, за да водят телефонните си разговори. Лодегър влезе в една от тях и седна срещу Милан.
Милан беше, или поне изглеждаше на четирийсет и пет години. Доста нисък, набит, кажи-речи, шишкав, той имаше миниатюрни, почти женски ръце с остро запилени нокти, които предизвикваха натрапчиви асоциации с ноктите на див звяр. Очите му не се виждаха, скрити зад непроницаеми черни очила. Горната му устна, месеста и яркочервена, покриваше изцяло долната, в резултат на което се получаваше нещо като една-единствена, обърната наопаки странна и някак плашеща бърна. Лодегър често си казваше, че Милан прилича на хищна птица. Истинското му име явно не бе Милан. Всъщност сигурно беше само, че е шеф на Мравките-войници за цяла Северна Америка и се подчинява единствено на Ел Сикарио. Разбира се, и на „онези там“. Лодегър бе чувал, че Милан е способен да изчовърка с нокти очите на човек и че вече го е правил.
— Две неща — поде Милан с приглушения си глас, който винаги предизвикваше у Лодегър особено неприятно чувство. — Първото се отнася до колекторния център в Лос Анджелис. Преди седем седмици вашият човек там е наел за помощник-счетоводител някой си Алберто Муньос, без да изчака разрешението на моите служби. Оказа се, че зетят на Муньос работи в полицията като следовател във финансовата бригада. Службите ми направиха вече необходимото — Муньос и зет му, както и жените им, са загинали в автомобилна катастрофа. Но проблемът не е в това. Проблемът е във вашия недисциплиниран и лекомислен представител в Калифорния.
— Пийт Аредондо е първокласен служител — възрази Лодегър с раздразнение.
— Ако направи още една подобна грешка, ще се наложи да му намерите заместник.
Стаичката, в която се намираха двамата мъже, бе обзаведена само с две кресла и тясна маса с телефон и пепелник отгоре. Милан почукваше с пръсти по масата, произвеждайки с твърдите си остри нокти равномерен, влудяващ шум. Увереността, че Милан го прави нарочно и преди всичко критиките му срещу Пийт Аредондо, когото бе назначил лично и на когото имаше пълно доверие, предизвика у Лодегър прилив на гняв, но той побърза да го потисне. Преди две години бяха стигнали до почти същия сблъсък. Тогава, разчитайки на родствените си връзки, поиска арбитража на своите вуйчовци. Присъдата бе повече от недвусмислена: Милан разполага с абсолютна власт по отношение на всичко, свързано със сигурността, надзора, охраната и санкциите. Милан не се меси във финансите. Колкото до него, Лодегър, то нека се въздържа да си пъха носа там, където не му е работа.
— Ще напомня на Пийт, че не трябва никога да наема или да използува когото и да било без ваше одобрение.
— Или без това на моя пълномощник. В никакъв случай.
Дори да има нужда от шофьор за жена си или от градинар.
— Ясно.
— Това важи и за вас — подчерта Милан с известен садизъм.
— Вземам си бележка — промърмори Лодегър, задушавайки се от ярост.
Дебелата кървавочервена бърна на Милан се проточи към брадичката, придавайки на мутрата му още по-отвратителен вид.
— Второ нещо: канадката. Както вече ви казах по телефона; тя е под наблюдение двайсет и четири в денонощието.
— Лично аз бях за елиминирането й — прекъсна го Лодегър.
— Не съм получавал заповеди в този смисъл. До набирането на по-подробна информация ще се задоволим да я държим под око. След като напусна Милуоки и установи, че вече няма достъп до компютъра на банката „Кесъл“, тя си взе десетдневна почивка, която Харви Кесъл й отпусна по мое искане, и замина за Канада. В едно малко градче Мисиками. Вчера, в неделя, отпътува оттам. Но не сама, а заедно с двама мъже. Успяхме сравнително лесно да установим самоличността на единия от тях — оказа се известен хокеист. Колкото до другия, изглежда, е главният редактор на монреалски вестник. Продължаваме проучванията.
— Е, и?
Лодегър недоумяваше какъв интерес би могла да представлява за него тази пикла. Поне дотогава, докато не се върне в Милуоки, където, така или иначе, собственият му екип бе взел всички необходими мерки, за да не позволи на Зенаид Ганьон да се добере до каквато и да било допълнителна информация от банката „Кесъл“.
— В момента тя е в Монреал — продължи Милан. — И вече е провела срещи с двама банкери и един адвокат. Започнала е разследване.
— Върху какво? Съмнявам се, че в Монреал би могла да открие нещо, отнасящо се до Милуоки. Какво търси?
— Разчитах именно на вас да ми кажете това — отвърна Милан. — Някаква възможна връзка между Монреал и Милуоки?
— Никаква.
Въпреки черните очила Лодегър усети върху себе си изпитателния поглед на Милан, което предизвика у него нов прилив на адреналин.
— Знам за какво говоря, Милан. Не ми е известно какво е правила в Монреал, но то не може да има отношение към Милуоки. Избийте тази мисъл от главата си.
Впрочем в Милуоки вече течеше обичайната в подобни случаи операция по прекъсване на веригата. От около седмица Мравките бяха престанали да използуват банката „Кесъл“, която от този момент нататък фигурираше в черния списък. Така се прекъсваха всички възможни връзки.
— И освен това — уточни Милан с безразличие — вчера, точно на Коледа, в двете стаи, съдържащи архивите на банката, се е случило неприятно произшествие. Нощният пазач попрекалил с почерпката покрай Рождество Христово и решил да изпуши една пура. Избухнал пожар. Унищожено е всичко, а пазачът починал от получените обгаряния.
— Ето ви още една причина. По дяволите! Защо не елиминирате момичето, щом толкова ви безпокои?
— Защото не е изключено Ганьон да е открила дефект в системата, за който никому не е минало и през ум.
— Абсолютно нелогично! — избухна Лодегър. — Започвате наистина да ми лазите по нервите, Милан.
Никаква реакция от страна на Милан, който продължи да говори, сякаш нищо не е чул. Самият той не бил виждал Ганьон, но неговите Мравки му я описали като изключително решителна жена. Така че за момента предпочитал да изчака, за да разбере докъде ще стигне. Ако наистина е попаднала на следа, щяло да бъде интересно да узнаят за какво точно става дума. Така ще разполагат с доказателство, че във веригата на общата организация съществува слаба брънка, за която нито Лодегър, нито самият Милан подозирали. След което ще внесат необходимите корекции.
— И тогава можем да я убием — заключи Милан. — Не я изпускаме от очи нито за миг.
Лодегър размишляваше. Някъде някакъв недостатък? Невъзможно! Въпреки това изръмжа:
— Дръжте ме в течение на всяка нейна стъпка.
Милан кимна утвърдително. Досадното почукване най-сетне секна. Той си тръгна.
И тъй, Джеймс Доре Макартър е на четирийсет и четири години. Второто му име е фамилното име на майка му, французойка по произход, макар и твърде далечен. Един Доре взема участие в търговската експедиция на Лаклед11 който през 1764 г. основава Сен-Луи на Мисури. Дълго време Макартър нежно подкача майка си заради гордостта й от далечното си родство с някой си Жозеф-Луи Крокетан, или Кроктан, винотърговец, установил се в Америка през XVIII век, чийто най-известен потомък е прословутият Дейви Крокет12, загинал при Аламо13.
Макартър е роден в Оклахома, в градчето Мод, намиращо се на югоизток от Оклахома Сити. По онова време баща му работи там като геолог и не след дълго открива собствена фирма за геологически проучвания, която бързо фалира. Първите години от живота на младия Джеймс Доре, когото, естествено, всички наричат Джими, не представляват никакъв особен интерес. Дори и за самия него. Мод е просто дупка — три тухлени църкви, две бакалници, един магазин за електроматериали, две триетажни административни сгради и няколко течащи наблизо реки, замърсени от солите, изливани в тях от инсталациите на богатото Семинолско нефтено находище, соли, които убиват дори дърветата. Тук получава основното и средното си образование.
Джеймс е добър ученик, но нищо повече, двойната му работа като разносвач на вестници и момче за всичко в бакалницата му отнема прекалено много време. Но той наистина се нуждае от парите, които припечелва, тъй като понякога вкъщи няма нищо за ядене. Първата му година в колежа в Амарило, където се премества баща му, е още по-тежка. Не е никак лесно да следваш геология и същевременно да работиш петдесет часа седмично на нефтените находища! Все още не е осъзнал онова свое интелектуално превъзходство, което му позволява да изгълта за един час лекциите, асимилирани от останалите за цяла седмица. А и не изпитва никакъв интерес към геологията, която са го заставили да изучава.
Баща му слага край на хаотичния си и несигурен живот с помощта на едно въже, след като, въпреки вродения си оптимизъм, установява, че няма никакви шансове да върне трийсетте хиляди долара, взети назаем от някакъв банкер.
Смъртта му изиграва ролята на нещо като детонатор.
Джеймс и майка му заминават за Калифорния. Той е на деветнайсет години. В Сан Франциско си намира работа като разсилен и се записва в Юридическия факултет. Следващата година среща Лети Амалия и двамата се оженват. Тя вярва в него и е определено единствената; самият той смята, че изцяло се е метнал на баща си и че е наследил неговата слабохарактерност, както и че е неспособен да си пробие път към успеха. Именно Лети го хваща здраво в ръце и преди всичко го финансира, при това с цената на жестоки разпри с баща си, Тони Амалия. Джеймс приключва с ученето в момента, в който се дипломира, докато Лети го убеждава да защити докторат. През следващите шест години едва успява да свързва двата края. Постъпва в адвокатска кантора, където стеснителността му и онова, което смята за гордостта на слабите, не му позволяват да си извоюва подобаващо място. Освен това кантората е специализирана в наказателното право, което не е за него, но той не го знае и стига до заключението, че наистина не го бива за нищо. С половин уста признават умението му да подготвя делата, но наложи ли му се да пледира, резултатът е по-скоро плачевен и той пръв си дава сметка за това. Тук отново се намесва Лети със своята непоколебима вяра в него. И все така за сметка на магазина за мебели на Амалия. Успява да го убеди да запише финансово право. Убедена е, че това е призванието му. Той е почти двайсет и девет годишен. С Лети са загубили първото си дете. Ще загубят и второто и дълго време ще смятат, че не могат да създадат нов живот.
С постъпването в колежа по бизнес у Джеймс нещо се пробужда. Обзема го неясна, тревожна, необяснима треска.
Все едно зад завоя на пътя да се озовеш съвсем случайно в райското кътче, за което несъзнателно си мечтал. Заложената в него интелектуална мощ изведнъж влиза в действие. Защитава блестящо магистърска степен по стопанско управление в конкуренция със студенти, по-млади от него с пет-шест години. Отхвърля предложението на една нюйоркска фирма (те са вече в Ню Йорк; Лети е изоставила учението в името на следването на мъжа си и работи като продавачка в един голям магазин, за да могат да се прехранват). Колумбийският университет предлага на Джеймс преподавателско място. И двамата са на мнение, че това е невероятен шанс. През следващите седем години преподава и Лари Елиът е сред студентите му.
Както и Лакомника, за когото в момента дори и през ум не му минава.
Онова, което ще промени изцяло неговия живот, му се случва по времето, когато Лети помята повторно. Вече три-четири пъти — повече от любопитство, отколкото от стремеж към печалба — е съветвал приятели или познати къде да вложат капиталите си и установява с изненада (отново обичайната липса на доверие в себе си), че съветите му струват буквално чисто злато. Един ден го посещава някой си Франк Мора. Представя се за бивш собственик на фирма за товарни превози, която е продал за два милиона долара; документите, които му показва, потвърждават думите му.
„Според Ерни Салцман, който далеч не е глупак, вие сте нещо като гений в областта на капиталовложенията“, казва Мора. И пояснява, че би желал Макартър да се заеме с оползотворяването на единия от споменатите два милиона долара. При условие, естествено, че той, Мора, ще следи всяка операция от начало до край, и то в подробности. За него това щяло да бъде начин да понаучи нещичко от висшите финанси. Готов бил да плати петдесет хиляди долара, и то незабавно.
След три дни Макартър приема. Не толкова заради петдесетте хиляди долара, макар че са много повече от годишната му заплата като преподавател в Колумбийския университет, колкото от интерес към играта. Същият, който е изпитвал и към осъществените досега операции. При това този път сумата е значителна.
Не казва нищо на Лети. В общи линии, приема участието си просто за хоби и възможност да докаже на самия себе си, че онова, на което учи студентите си, може да бъде приложено на практика.
Мора се появява отново след пет месеца. Заявява, че за него демонстрацията едва ли би могла да бъде по-убедителна. Дали този път Макартър не би се съгласил да поеме управлението на десет милиона долара?
В замяна на двайсет процента от печалбите, които ще осигури на инвеститорите си.
И на уреждането на един малък проблем, в смисъл, че въпросните десет милиона били внесени по шифрована сметка в една банка на Бахамските острови. За никого нямало да бъде здравословно, ако Министерството на финансите започнело да си вре носа в сделката. „Сигурно има начини да се инвестират печелившо в американския финансов пазар пари, чийто произход не е твърде ясен. Във всеки случай убеден съм — аз и моите съдружници сме убедени, — че такива начини са ви известни.“ Да, известни са му. В интерес на истината, дори е сигурен, че може да измисли нови, непознати досега начини, Макартър не е наивен, или поне не чак толкова наивен. От този момент нататък вече почти не храни съмнения относно действителния произход на всички тези милиони, ала все още се двоуми: пари от хазарт, пари от някакъв незаконен трафик, на наркотици, например?
Отказва. Мора се усмихва, учтиво му благодари, изразява искрено съжаление и си отива, изчезва. Макартър също съжалява. Почти се сърди на себе си. Управлението на единия милион долара (за шест месеца е успял да увеличи четворно първоначалния капитал) му е доставило неописуема наслада и удовлетворение, в сравнение с които полученото възнаграждение от шейсет и пет хиляди долара го вълнува твърде малко. Но отказва, все така без да спомене думица на Лети, и наистина за първи път след четиринайсетгодишен брак скрива нещо от нея. След което архивира съжалението вдън съзнанието си, при спомените. Още повече, че след втората си, трагично завършила бременност, Лети ненадейно рухва за най-голямо изумление на Макартър, свикнал винаги да разчита на нея и убеден освен това, че й дължи всичко. Лекарите назначават на Лети сънна терапия.
Следва съвършено нов момент в живота на Макартър — той се оказва сам.
Тя се изпречва на пътя му една дъждовна вечер, когато се прибира с колата си в печално пустия апартамент на Уошингтън Хайтс. Закача я, или поне решава, че я закача, че я блъсва с бронята. Часът е един и половина след полунощ; същата вечер, за да отложи момента на завръщането си у дома и на самотата, Макартър е приел поканата да вечеря у един приятел. Ударът е лек, едва доловим. Ужасен (той кара лошо и знае това), Макартър изскача от колата и се навежда над нея. Тя е блондинка, толкова естествена, колкото неподправена брюнетка е Лети; в безсъзнание е.
Макартър се обажда в полицията, идват, една линейка откарва пострадалата в най-близката болница. Дежурният лекар в спешното отделение го успокоява: няма й нищо, като се изключи незначителна синина на едното бедро. При прегледа се установява, че загубата на съзнание е мимолетна; очевидно при падането си е ударила тила в асфалта, нищо повече. Прекарва част от нощта в стаята на непознатата и на следващия ден, пада се събота, отново я навестява. Тя му се усмихва, очарователна е. Макартър е смутен. Обяснява му, че вината е изцяло нейна — тръгнала да пресича, без да се огледа. Казва му и други неща за себе си: изучавала актьорско майсторство и мечтаела да пише за телевизията. Вярно, предишната вечер била малко притеснена, но не чак до такава степен, че да хукне да се самоубива. Доскорошната й връзка приключила зле; любовникът й я изоставил; да разправят каквото щат, но все пак боляло. Изписват я от болницата и Макартър я откарва у тях, в една мрачна, зловеща стая в покрайнините на Бронкс. Е, намира й нещо по-добро. Един от племенниците на Лети е наел малък апартамент в Уошингтън Хайтс и в момента е на пътешествие из Европа. Анджела — така се казва блондинката — може да се настани там за известно време. Помага й.
Кани я на вечеря.
Сутринта на следващия ден двамата се любят. Това е още един нов момент в живота на Макартър. До този ден никога не е изневерявал на Лети. „Просто го желая — казва Анджела — и няма да има никакви последствия. Най-малко за теб. Хайде, не се цупи.“ После прихва и заявява, че още в понеделник ще си намери друго жилище и че няма намерение да остава на негова издръжка. Сетне отива да се изкъпе, докато той излиза, за да купи това-онова. Като се връща, я намира мъртва, удушена с колана на собствения му халат. След по-малко от минута телефонът иззвънява. Обажда се Франк Мора, който предишната седмица го е търсил два пъти. „Не пипайте нищо, идвам“, казва Мора. И всичко се решава за няколкото минути от мига, в който затваря телефона и продължава да се взира в него, борейки се с изкушението да звънне в полицията, до момента на идването на Мора.
После става много късно. Повикани от Мора хора изнасят трупа в един стар бюфет и заличават всички следи. „Повече никога няма да чуете да се говори за нея. Нито вие, нито който и да било — уверява го Мора. — Дали сте я убили вие или друг, няма никакво значение. Все едно, че никога не е съществувала.“ Лети се прибира две седмици по-късно: Макартър й съобщава, че е решил да изостави преподаването и да открие собствено консултантско бюро като съветник по инвестициите. По това време е на трийсет и четири години.
Оттогава вече десет години работи за Мравките. Като се изключат може би първите часове или най-много първите два дни, нито за миг не се е съмнявал, че именно Мора е комбинирал всичко: срещата с Анджела, стечението на обстоятелствата, предшествало убийството на младата жена, извършено с изключително хладнокръвие (Анджела, ако наистина се е казвала така, най-вероятно сама е отворила вратата на убийците си, щом е работила за тях).
Както и да е. Преживява няколко трудни седмици. В нормално състояние Лети несъмнено би доловила нещо. Но тя току-що излиза от болницата и далеч не е в най-добрата си форма.
След това всичко се струпва наведнъж — пълна метаморфоза. Като начало парите. Още първата година той преминава границата от пет милиона долара годишен доход; от тях четири не са обложени с данъци, не подлежат на никакъв контрол и са депозирани в една банка на Бахамските острови. Появяват се други клиенти. Някои приема, други отпраща — върху последните Мора налага своето вето, давайки му ясно да разбере, че онези, които може да приема, са му лични „съдружници“.
С времето епизодът с Анджела избледнява като стар кошмар, който понякога обаче все пак му напомня за себе си.
Два-три пъти стига дори дотам, че се пита дали Лакомника не е участвал в скроения срещу него заговор. В крайна сметка отхвърля тази хипотеза. Че Лакомника е луд, луд е, или поне се прави на такъв, но в никакъв случай не е чак толкова луд. Не, категорично не! А и би било абсурдно да се говори за някакъв сблъсък между Лакомника и Мравките.
През следващите десет години сумите, които му поверяват за пране и преди всичко за инвестиране с максимална печалба, значително се увеличават. Доходите му нарастват в същата главозамайваща прогресия. Вече управлява сто и шейсет милиарда долара и печели сто милиона годишно.
На това равнище цифрите са без значение. Те стават абстрактни и се лишават от какъвто и да е смисъл. Превръщат се просто в пионки: фантастичното нарастване на собственото му богатство му е също толкова безразлично. Кому са нужни три, четири, петстотин милиона долара или повече?
Макартър нито веднъж не си прави труда да пресметне собствените си авоари, макар че е в състояние да изчисли наум, и то с максимална разлика от сто долара, стойността на капиталите, които манипулира от името на други. Интересува го, увлича го и го омайва единствено играта. Повече от всякога. Намерил е призванието си. Фактът, че тази чудовищна манна идва от наркотиците и по-точно от кокаина (а в последно време и от „крака“), е само незначителна подробност, погребана нейде вдън съзнанието му. Съществуват ли изобщо чисти пари?
— Кафе? — попита Лети.
— Да, ако обичаш.
— Има още малко шунка.
— Вече не съм гладен.
Размениха си усмивка. Преди двайсетина минути отново се бяха любили. И то с каква страст! За четвърти път през последните три дни. Направо младежки ритъм. Не беше никак зле, особено след двайсет и четири години брак. Просто не можеше да си представи, че с друга жена би могъл да изпита такова удоволствие, каквото му доставяше Лети.
Лети не знае нищо. Нито за Мравките, нито за всички тези милиарди долари. В очите й нейният съпруг е един изключително способен адвокат в областта на бизнеса, за чийто услуги буквално се бият, плащайки луди пари. Четири години преди това купуват — по-точно наемат с дългосрочен договор за деветдесет и девет години — островче от архипелага Тюрки-Каикос; няма нищо по-подходящо от някогашните британски колонии за създаването на истински банков и данъчен рай. Rule Britannia14 — цялото величие на британската империя произтича от това прозрение и от тази държавническа гъвкавост, за разлика от дребнавата посредственост на толкова други страни. В същото време Макартър се сдобива с хеликоптер, хидроплан и с две яхти. Толкова разходи пообезпокояват Лети, макар че с присъщата си предпазливост той обосновава покупките с официално документиран банков кредит. „Чак толкова ли сме богати, Джими?“ Макартър я успокоява, показвайки й данъчните си декларации. Защото той действително плаща данъци и дори изисква всички възможни облекчения със злобна настойчивост, която му доставя истинско удоволствие. Само дето декларира единствено официалните си доходи, произтичащи от законната му посредническа дейност на територията на Съединените щати и другаде, сиреч около пет милиона долара годишно (останалите деветдесет и пет му се превеждат по сметка в около дузина дискретни финансови институции). А с пет милиона годишно човек може да направи много нещо.
Особено след като Рейгън занижава данъчните ставки. Макартър е абсолютно чист и дори цяла армия данъчни агенти не би могла да открие нещо нередно, ако ще и сто години да го проучва. (Не би казал същото за Лодегър, който със сигурност не е пропуснал да направи някоя и друга грешка!).
Сто и шейсет милиарда за изпиране на година. И пак отначало всяка следваща година. При това сумите стават все по-колосални, тъй като приходите нарастват. Известно време смята, че съществува таван, някаква сума, която е невъзможно да се надхвърли. Защото не може все пак да се инжектира до безкрай и заедно с това безпроблемно световната икономика с изпрани пари. Таван съществува, това е повече от сигурно. Макартър е дори убеден, че опасно се приближава до него. Но му хрумва една идея (поредната), която може да разреши всички проблеми, включително и положението на „онези там“, превърнали се в затворници на собствената си страна.
Идеята е гениална и грандиозна. Тя е призвана да увенчае кариерата му и впоследствие да осигури не само неговата безопасност, но и тази на Лети и дъщерите му, при това веднъж завинаги. Известно му е златното правило на Мравките: никога не използувай човек, ако не разполагаш със средство за натиск върху него — семейство, жена, деца, родители, братя и сестри, които да можеш да подложиш на ужасяващи репресии при най-незначителната грешка или по едничката причина, че въпросното лице е привлякло нечие внимание. Като оня… Как му беше името? Моралес?
Мравка от Милуоки, чиято единствена вина е, че е бил засечен по време на работа. Една двумилиметрова мравчица, подобна на стотици други, над които бдят по-големи, едносантиметрови или двусантиметрови Мравки, дебнати на свой ред от петдесетсантиметрови Мравки, които пък са ръководени от други, още по-големи. И така нататък.
Докато се стигне до Лодегър.
Лодегър е, да речем, шестметрова Мравка.
Колкото до мен, то аз съм извънгабаритна мравка.
Двамата с Лети седяха на верандата.
Трите им дъщери играеха на пясъка под надзора на гувернантката французойка; бяха голи, загорели, прелестни.
Щастлив съм.
— Кога заминаваш, Джими?
— В четвъртък. Прекарахме чудесна Коледа, скъпа.
— Мммм… — измърка тя и в очите й припламнаха весели и същевременно дяволити искрици.
В синьото небе се носеха големи морски птици. Лети попита:
— Имаш ли вести от Лакомника?
— Не съм го виждал цяла вечност — сви рамене Макартър.
— Много го харесвам — каза Лети.
— И аз — кимна Макартър. — Невероятен образ!
Лавиолет раздаваше автографи, заобиколен от свои почитатели и почитателки, които го бяха познали при излизането му от ресторанта в компанията на Зенаид и Алекс Дьошарм.
Най-сетне се присъедини към тях.
— Това е да си звезда!
— Така е, звезда си — потвърди Зенаид през смях.
В края на последното първенство Франсоа-Ксавие се класира сред тримата най-обичани от публиката хокеисти и, общо взето, бе смятан за по-добър от асове като Жан Беливо, Жил Перо или Ги Лапоант, които несъмнено превъзхождаше благодарение на невероятната си сила, или по-скоро на бруталността си, когато ставаше дума да се опразни терена около шайбата. Беше буквално абониран за наказателната скамейка и многократно го бяха изваждали от игра. Въпреки своите сто и двайсет килограма и не по-малко тежката си екипировка, понесеше ли се с пълна скорост по леда, нерядко достигаше четирийсет и два километра в час.
Ето така при една от атаките си по време на галамача между екипа на Монреал и нюйоркските „Айландърс“ бе изпратил трима от противниковите играчи в болница. Оказвайки се за известно време в принудителна почивка, за да се научи, без съмнение, на повече сдържаност, той изпробва силите си в няколко отбора по американски футбол, между които нюйоркските „Редскинс“ и „Пейтриътс“ от Нова Англия. Направи огромно впечатление, още повече, че изумителната му мускулатура не дължеше нищичко на стероидните анаболи — такъв си беше открай време (на дванайсет години тежеше осемдесет и три килограма, макар в сравнение със сега да бе по-скоро хилав). Вършал бе сред проклетите англо-американци до момента, в който собствените му прешлени поддадоха за ужас на монреалската управа.
Надяваше се до няколко седмици да се върне в отбора.
— Бих могъл да играя още утре. Тези лекари са същински магарета. Достатъчно ми е да сваля седем-осем килограма.
Наистина ми липсва действие.
— Много добре — отбеляза Зенаид.
Която, докато тримата крачеха по монреалските улици, отново изпита усещането, че ги следят. За трети път през последните двайсет и четири часа. Първо предишната вечер, навръх Коледа, когато на тръгване от Мисиками забеляза онзи микробус с уискънсински регистрационен номер, спрял тъй необичайно в снега край пътя. Опушените му стъкла бяха прекалено тъмни, за да се различи каквото и да било вътре. Двамата с Алекс постоянно се взираха в огледалата за обратно виждане, но без особен резултат, въпреки че имаше малко движение. В Монреал пристигнаха през нощта.
Алекс Дьошарм живееше със семейството си в красива къща на Анския хълм, откъдето се откриваше гледка едновременно към езерото Двете планини и към езерото Сен-Луи.
— Въобразяваш си, Зенаид. Защо ще те следят? Та ти повече не се занимаваш с онази милуокска история. Много добре видя, че зад нас нямаше никой.
— Освен ако са знаели къде отиваме.
Защото в този случай наистина би било безполезно да ги следят. Но и самата тя не беше убедена в собствените си доводи. Алекс имаше право. Да заключи, че са я поставили под наблюдение, означаваше да приеме съществуването на огромна международна организация, разполагаща с цяла армия. А това беше абсурд. Сутринта в понеделник, 26 декември, потеглиха от Анския хълм с две коли: в първата Алекс, във втората Лавиолет и Зенаид. Алекс трябваше да мине през редакцията на вестника, за да предупреди, че излиза в отпуск до 2 януари. Зенаид отиде в първата банка — онази, която обслужваше простите работници в дъскорезницата в Мисиками. Влезе още с отварянето и зададе предварително подготвените въпроси. Резултатите се оказаха обезсърчителни. Не научи нищо повече от онова, което бе открил Алекс Дьошарм при първото си разследване, а именно че компанията, която жителите на Мисиками винаги бяха смятали за собственик на дъскорезницата, бе просто филиал на втора, значително по-голяма компания, обединяваща известен брой предприятия, имащи повече или по-малко отношение към дървесните продукти, включително хартиените. Освен това въпросната компания се котираше на борсата. Вярно, на вторичния пазар, но и това бе предостатъчно, за да затрудни още повече идентифицирането на действителните й собственици, тоест на мажоритарните акционери. След туй отиде в един от клоновете на банката, където преди седем години за пръв път бе постъпила на работа като секретарка — преди заминаването си за Торонто, преди да срещне там Лари Елиът и да се омъжи за него. Тук я посъветваха да се обърне към адвокат, който работел в областта на бизнеса, несъмнено знаел много неща и щял да задоволи любопитството й. Излезе и изведнъж отново забеляза микробуса. Всъщност нищо не доказваше, че е онзи предишният. Бе от същата марка, с приблизително същия цвят (наситено тъмнозелено) и същите тъмни стъкла. Различаваше се обаче по номера, свидетелстващ, че е регистриран в Квебек. И въпреки това — Алекс е прав, въобразявам си — в неподвижния микробус имаше нещо зловещо. Зенаид едва не помоли Лавиолет да почука на вратата, за да разберат дали вътре има някой и кой. Но точно в този момент се върна Алекс Дьошарм. Бе успял да се освободи и щеше да се върне на работа едва в понеделник, на 2 януари. Както и Зенаид всъщност. Но тя вече не беше толкова сигурна, че има желание, а и възможност след тази неочаквана ваканция да се върне в Милуоки и да започне отново работа при братята Кесъл така, сякаш нищо не се е случило.
Адвокатът се казваше Доналд Лафьой. Той също позна Лавиолет и го увери, че е един от най-горещите му почитатели. Поговориха няколко минути за хокей, докато юристът опипваше с поглед релефните особености на Зенаид, забравяйки края на фразите си. Даде им всички необходими сведения и дори малко повече, отколкото несъмнено му се искаше.
— Винаги съм знаел, че оказваш върху мъжете особено въздействие — подсмихна се Алекс Дьошарм, когато тримата отново се озоваха на улицата: — Ние в Мисиками сме в известна степен имунизирани. С изключение на Франсоа-Ксавие, естествено. Никога няма да забравя онази партия голф, която спечелих срещу двамата американци. Те ме превъзхождаха до такава степен, че дори не искаха да заложат петте си хиляди долара; цялата история им се струваше чиста проба обир. Само дето не ги бях предупредил, че ти ще носиш стиковете ми. И то по бански… Добре, какво правим? Отиваме ли до Ню Йорк?
Тя усилено размишляваше. Така, както им го беше изложил Лафьой, случаят се представяше в съвсем неочаквана светлина.
— Или отиваме до Ню Йорк, или изобщо се отказваме — отсече накрая Зенаид.
С тази разлика, разбира се, че нямаше намерение да се отказва.
— Какво е това ПОП? — полюбопитства Лавиолет.
ПОП: „публична оферта за покупка“. Много прост механизъм, чрез който определено лице или група лица, тоест дружество, закупува или се опитва да закупи друго дружество. Покупката може да бъде твърда или свободна, но във всички случаи води до установяването на контрол, като се има предвид, че този контрол може да се упражнява от главния акционер, без да е задължително той да държи мажоритарен пакет акции.
Една ПОП се окачествява като приятелска, когато по ред причини ръководителите на набелязаното за закупуване дружество са настроени благосклонно към подобна процедура.
Тя се смята за неприятелска и дори брутална, когато същите тези ръководители са готови по-скоро да пукнат, отколкото да загубят контрола над дружеството.
По принцип инициаторът или инициаторите на ПОП (обявявана винаги незадължително по отношение на дружество, което се котира на борсата) предлагат официално на акционерите на атакуваното дружество да откупят акциите им на цена, значително по-висока от пазарната, като плащането се извършва почти винаги в брой. Освен в случаите на размяна: толкова акции на еди-кое си дружество срещу акциите, които държите в портфейла си, господине — но тогава става въпрос за ПОР, или „публична оферта за размяна“. Двата типа оферти могат да се приложат едновременно, но такива случаи са по-скоро рядкост.
Обявяването на ПОП по адрес на дадено дружество предполага задължително изкупуването на всички акции, пуснати на пазара, и то в границите на предварително фиксирания от офертата срок.
Може да се обяви ПОП срещу всяко дружество, стига то да се котира на борсата и следователно да е емитирало акции. Мащабите му са без значение. Колкото по-големи са оборотът и пазарната му стойност, толкова по-значителни капитали трябва да се мобилизират за атаката.
— Разбра ли, Лавиолет?
— Мисля, че да.
За периода от 17 май 1792 година, когато на Уолстрийт е била основана Нюйоркската борса, до 1981 година историята помни само единайсет случая на ПОП срещу компании на стойност от над един милиард долара.
— От 1981 година насам те са повече от сто.
— И всяка за над един милиард долара?
— Да. Без да броим офертите с по-малка стойност. Само през 1986-а е имало сто деветдесет и седем ПОП на обща стойност над шейсет и пет милиарда долара.
— И на какво се дължи това щуро увеличение? — попита Алекс.
— На факта, че след 1982 година „Дау Джонс“, тоест индексът за флуктуациите на Уолстрийт, коригиран с оглед покачването на цените, пада под регистрирания около преди десетина години. Общо взето, американските компании струват по-евтино. Те са в процес на разпродажба. Всъщност, европейските и японските финансисти не грешат, като смятат, че не след дълго ще започнат да си пазаруват в Америка. Особено след поевтиняването на долара.
Точно тогава на сцената се появяват „рейдърите“15. Хора, които предприемат рейдове срещу определени компании.
И то неизменно чрез неприятелски ПОП или чрез така наречените, според собствената им терминология, „незаявени оферти“. Целта им не е тайна за никого: да принудят ръководителите на атакуваната компания да извършат цялостно преструктуриране, чрез което по принцип да се стигне до преоценяване на акциите на „мишената“. С други думи, това са (почти) чиста проба филантропи, чиято единствена грижа е благоденствието и забогатяването на пренебрегваните обикновено дребни акционери.
Въпрос на гледна точка. Пиратите са винаги онези другите, докато ние сме корсари, така че не ни се бъркайте.
Има обаче злобари, които смятат, че в действията си рейдърът се мотивира единствено от два типа цели.
Било да се сдобие с достатъчно количество акции на атакуваната компания, за да се превърне за управата й в сериозен източник на неприятности, и после да спазари оттеглянето си в замяна на изкупуването на изключително висока цена на акциите, заграбени от него на пазара. Което някои не се колебаят да нарекат просто шантаж — шантаж чрез зелената банкнота, или тъй наречената greenmail16.
Било действително да установи контрол над компанията и тутакси да се заеме да я унищожи. С други думи, да препродаде колкото може по-скоро съставните й части, една по една. И ако е избрал внимателно „мишената“, тоест ако тя притежава достатъчно големи активи, които по една или друга причина пазарната им стойност отразява недостатъчно добре, рейдърът реализира наистина завидни печалби.
Без, разбира се, да го е грижа за последиците, до които могат да доведат подобни операции.
— Зенаид, да не би случайно да сме станали далечна жертва, на някой рейд?
Отново въпрос на Алекс Дьошарм.
— На ПОП, със сигурност. Добре чу какво каза Лафьой. ОДУ е станала жертва на една брутална ПОП и е била буквално пометена.
— ОДУ?
— „Обауита Дженерал Уд“. Това е четвъртата компания, която е контролирала третата, която пък е притежавала втората, която от своя страна е била главният мажоритарен акционер на първата, сиреч на собственика на дъскорезницата и на по-голямата част от земите и горите на Мисиками. Преди да бъде унищожена от атаката, ОДУ е реализирала годишен оборот от един милиард и триста и петдесет милиона долара благодарение на едновременното съсредоточаване по хоризонтала и вертикала на предприятия с многостранна дейност, като се започне от дърводобива и се стигне до производството на хартия и всевъзможни дериватни продукти. Като освен горски имоти от милион и половина хектара в Канада тя е притежавала право върху производството на една от най-известните северноамерикански марки училищни тетрадки, две фабрики за карти за игра, една линия за производство на промишлена дървения и прочее.
Дъскорезницата в Мисиками и нейните имоти бяха закупени от Макгилди за четиристотин седемдесет и пет хиляди долара.
— Можехме да я купим ние, Алекс. Само че не го направихме. Не го направихме, защото не знаехме, че дъскорезницата е за продан. А Макгилди са узнали това.
Преди петнайсетина години фамилиите Дьошарм и Лавиолет се опитаха да закупят дъскорезницата. По онова време обаче компанията в Квебек, която беше неин единствен собственик, отхвърли предложението с довода, че няма никакво намерение да я продава. Виновникът за този тъй категоричен отказ се казваше Лакос. Жозеф-Анри Лакос. Потомък на най-големия син на първия Ганьон. Нещо като братовчед, макар и доста далечен. Бе поел задължението, в случай че някога му потрябва купувач, незабавно да се свърже с кандидатите от Мисиками. През 1971 година почина, след като доста сериозно разработи предприятието, което се беше трансформирало в анонимно дружество и се котираше в Монреал.
— Вината е донякъде моя, Зенаид. По това време ти беше твърде млада. Трябвало е да взема случая присърце и да се опитам да направя нещо. Вярно, че точно тогава се мотаех из Виетнам.
— Остави това — прекъсна го тя.
Пристигаха в Ню Йорк. Самолетът им започваше да се снижава. Беше все така понеделник, 26 декември, около шест вечерта. Зенаид се съмняваше, че ще успее да намери Марти Кан в кабинета му в „Кац, Лърнър и Компания“, но можеше да се опита да открие домашния му телефон. В случай на неуспех винаги би могла да се обади на Лари.
— В „Спортс Илюстрейтед“ пишат за мен — съобщи Лавиолет. — Твърдят, че съм щял да сключа договор с „Пейтриътс“. Чудя се откъде им е хрумнала подобна идея. Публикували са дори моя снимка.
Намираха се в залата за пристигащи и чакаха багажа си.
По-точно куфара на Зенаид, която единствена си бе взела дрехи за преобличане. Възнамеряваха да прекарат в Ню Йорк една-единствена нощ и още на следващия ден да се върнат в Канада.
— Има двама типове, които ни наблюдават — продължи Лавиолет със същия спокоен тон. — Не се обръщайте; стоят до вратата с надпис „Не е изход“.
Алекс все пак се обърна, но не забеляза нищо.
— Въобразяваш си, Франсоа-Ксавие.
— Естествено. Само дето държаха в ръцете си снимки и ги погледнаха в момента, в който се появихме. Нас са чакали… Като си помисля само — да изоставя хокея заради техния американски футбол! Тия не са добре!
— Отседнаха в хотел „Девън“, на Четирийсета улица — съобщи гласът. — Двамата мъже, които я придружават, са същите; журналистът и хокеистът. Тя звъня девет пъти по телефона. Опитваше се да се свърже с някой си Марти Кан, който работи във фирма на име „Кац, Лърнър и Компания“.
— Известна ми е — каза Лодегър.
— Не успя. Марти Кан е на яхтата си някъде в района на Кий Уест. Искате ли да уточним местонахождението му?
— Не. Някой друг?
— Лорънс Елиът.
Бившият съпруг, помисли си Лодегър.
— Успя ли да се свърже с него?
— Елиът й каза да върви на майната си — уведоми го гласът, без сянка от хумор. — После се обади на… Ще запишете ли имената?
— Ще ги запомня.
— Обади се на някоя си Нанси Белман. После на Кърт Милър, Андерсън Колингуд, Бърт Съсман. Потърси също Робърт Сасия и Робърт Монтеро, но и двамата бяха излезли.
От шестимата, чиито имена човекът на Милан му бе изредил, Лодегър познаваше много добре най-малко двама.
Бърт Съсман и Робърт Сасия бяха негови сътрудници.
По дяволите! На каква игра си играе тази глупачка!
Усмихна се на Манди, която седеше до него на задната седалка на кадилака, и прошепна:
— След малко свършвам.
Тя дори не сви рамене; просто обърна глава към улицата и върху лицето й се изписа онова пълно безразличие към неговите думи и действия, което афишираше винаги когато останеха насаме, и следователно никой не можеше да констатира дисхармонията в брака им.
— За какво говориха? — попита той.
— Спомена три пъти някакво име: в разговорите си с Милър, със Съсман и с онази жена, Белман. Нещо като „Обауита“.
Лодегър се втрещи от изумление. Човекът на Милан продължаваше да говори, уточнявайки къде са вечеряли тримата, преди да се върнат в „Девън“ и да си легнат.
— Благодаря — прекъсна го Лодегър.
Мина доста време, докато затвори телефона. За какъв дявол й беше притрябвало на тази ненормалница да започне разследване по „Обауита Дженерал Уд“? И — по дяволите! — каква връзка имаше това с инцидента в Милуоки?
Милан може би има право: сигурно някъде е открила слаба брънка във веригата.
Да, но къде?
Отново се усмихна на жена си.
— Прекарахме чудесна вечер, нали?
— Лично аз ужасно скучах, както винаги — отвърна Манди.
— „Обауита Дженерал Уд“! Ама че гадост! Къде е връзката?
Някой лекичко подръпваше Макартър за ръката. Отвори очи и разпозна в тъмнината силуета на Мигел, един от осемте прислужници в къщата на острова и същевременно шеф на останалите в качеството си на салонен управител. Джеймс излезе от стаята, като внимаваше да не събуди Лети.
— Търсят ви.
Отиде в кабинета си в другия край на къщата и вдигна телефона.
— Съжалявам, че ви вдигам от леглото, но стават странни неща — каза Лодегър.
И дори прекалено странни, щом се е унизил дотолкова, че да се реши да ми звъни на пожар.
— Мястото, откъдето ви се обаждам, е сигурно и можем да говорим спокойно. Спомняте ли си момичето от брега на езерото?
Канадката, досети се Макартър.
— Естествено — отвърна той.
— Тя е в Ню Йорк и събира сведения за ПОП срещу „Обауита“…
— А? — задоволи се да реагира Макартър.
Но наистина беше удивен и в продължение на няколко секунди просто не знаеше какво да каже. Погледна към един от малките стенни часовници, показващи часа в различни краища на света, до които му се налагаше да пътува по работа. На острова беше двайсет и четири часа и трийсет и пет минути, което означаваше, че и в Ню Йорк е горе-долу толкова, тъй като между мегаполиса и архипелага нямаше часова разлика. Не бе изключено празнотата, която усещаше в главата си, да се дължи на неочакваното събуждане, но не му се вярваше. Обикновено реагираше много по-живо, отколкото сега, независимо дали бе ден или нощ. Не, той чисто и просто не проумяваше. Как, по дяволите, можеше да установи връзка между случая с „Обауита Дженерал Уд“ и една най-обикновена служителка в канадска банка, която по чиста случайност бе засякла една от Мравките — вносители?
Изхождайки от максимата, че една лястовица пролет не прави, той споделяше мнението на Лодегър: съвпадението е почти недопустимо. И това беше обезпокоително. Не трагично (канадката не бе чак толкова важна), но обезпокоително като всичко необяснимо.
Лодегър продължи:
— Мина ми през ум, че може да е намерила друг начин да се набърка в работите ни.
Или, с една дума, отново изтълкува за себе си думите му Макартър, прелюбезният Лодегър смята, че канадката, вбесена от провала си в Милуоки, се е разтърсила и е открила друг ъгъл за нападение.
Най-учудващото е, че и аз мисля същото.
Макартър взе първото от решенията за тази нощ, което впоследствие щеше да се окаже кардинално.
— Дайте ми един час и пак ми се обадете.
И затвори телефона, прекъсвайки насред дума протестите на Лодегър. През един от прозорците на кабинета му се виждаше посребреното от луната море. Хидропланът беше закотвен на стоянката си. Хрумна му първата идея. Защо пък да не я провери? Излезе от кабинета.
— Бих искал кафе, Мигел.
Тръгна по дългия коридор в задната част на къщата, мина през една врата, прекоси малката градинка и влезе в сградата, в която живееха четиримата му сътрудници. Двама от тях бяха на поста си пред екраните на компютрите, препредавайки котировките на борсите в Сингапур, Хонконг и Токио. Макартър седна в запазеното специално за него кресло и се загледа в нижещите се поредици цифри. Мигел донесе кафето и се оттегли.
— Дъг — каза Макартър, — зарежете засега Хонконг. Имам нужда от вас. Необходима ми е документацията, отнасяща се до „Обауита Дженерал Уд“. И по-точно пълният списък на всичките й активи към трийсет и първи юли тази година. За колко време можете да ми го осигурите?
— За двайсетина минути — отвърна Дъг Рийвс.
— Чакам.
Отпи няколко глътки кафе. Кой казва, че още не съм се събудил? Напротив, чувстваше се в отлична форма. Няколкото дни на безделие в компанията на Лети и момичетата му се бяха отразили изключително благотворно.
И доказателство за това беше, че току-що му хрумна втората идея. Несравнимо по-добра от първата, заради която бе изискал документацията върху ОДУ и която, рано или късно, щеше да хрумне и на Лодегър, ако това вече не бе станало. Пред втората идея се разкриваха доста интересни перспективи.
И доста забавни.
Върна се в кабинета си. Тъкмо се настани в креслото и вдигна босите си крака на масата, и Рийвс му донесе списъка. Макартър бързо намери каквото му трябваше — дружеството се наричаше чисто и просто „Дърводобивна компания в Мисиками“. На френски. Нещо съвсем миниатюрно.
Нищо чудно, че както Лодегър, така и самият той не се бяха сетили за това.
Канадката беше от Мисиками. И родом от Капускасинг.
— Намерете ми една карта на Канада, Дъг. На Онтарио по възможност.
Нетърпеливо се наведе над атласа, който му донесе Рийвс.
Капускасинг се намираше приблизително на двеста мили от Мисиками. Ето я и връзката между инцидента в Милуоки и ОДУ. При това невероятно елементарна. Дърводобивната компания в Кисимиси — или каквото е там! — трябва да е била продадена в момента на преструктурирането на ОДУ и моята малка канадка е несъмнено засегната от продажбата, която явно сериозно обърква живота на семейството й. Направо е бясна, още повече, че пристига от Милуоки, където съвсем наскоро са й свили сармите.
Сега вече Макартър бе твърдо убеден, че теорията му е правилна.
Убеден бе и в още нещо: дори и в най-катастрофалния случай, хубавата Зенаид (Макартър не знаеше дали е хубава; единствените сведения, с които разполагаше за нея, се отнасяха до решителността й, но му беше приятно да си я представя красавица) не можеше да обезпокои Мравките, докато се рови в аферата с ОДУ.
И именно това правеше втората му идея подчертано грандиозна.
Точната дума беше наистина „грандиозна“.
През следващите двайсет и пет минути той задълбочено обмисляше нейните положителни и отрицателни страни.
Положителните бяха очевидни.
Отрицателните включваха два риска.
На първо място опасността „онези там“ да разкрият машинациите му. Едничката мисъл за последствията от това бе предостатъчна, за да му се смръзне кръвта. За нещастие никак не му бе трудно да си представи как Ел Сикарио дебаркира на острова (или някъде другаде, тъй като колкото и сигурно убежище да намереше на Лети и дъщерите си, Убиеца щеше непременно да ги открие и наказанието щеше да бъде ужасяващо).
Но ти не вярваш в този риск. Освен това разполагаш със защита на място. Или почти на място. В смисъл, че всичко ще бъде готово до няколко дни. Когато вече ще бъдеш при „тях“ и ще си „им“ изложил твоя Общ план. От този момент нататък ще бъдеш неуязвим.
Наистина можеш да действаш.
Вторият риск беше незначителен: Лодегър да нареди да елиминират канадката. Плюс неколцина членове на семейството й, колкото да покаже на какво е способен. Е, и? Та аз дори не я познавам. Подобна касапница би довела единствено до провала на втората му идея. Нищо повече.
Добре тогава, действай.
Лодегър позвъни отново петдесет и осем минути след първото си обаждане, тоест две минути по-рано, което ясно издаваше безпокойството му.
— Размислих — каза Макартър. — Случаят е наистина по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
— Открих връзката — уведоми го Лодегър.
Виж ти, оказва се, че не е чак такъв идиот, помисли си Макартър. Май прекалено често съм склонен да го подценявам. Ето че на него също му е дошло наум да прегледа бившите активи на ОДУ.
— Аз също, Бил. И това не ми харесва. Никак не ми харесва.
Няколко секунди мълчание, тозчас изтълкувани от Макартър по следния начин: Лодегър е изненадан, че Джеймс Д. споделя чак до такава степен опасенията му. Затова веднага уточни, че вижда две решения на проблема. Първото (Макартър се изразяваше иносказателно, като по навик не произнасяше никакви имена) предвиждаше чисто и просто екзекутирането на канадката и на всички възможни свидетели. Милан несъмнено щеше да се справи чудесно с това, както винаги, при положение че получи съответните заповеди. Но случаят очевидно не беше такъв, особено като се има предвид, че преди повече от година на Мравките-войници бе строго наредено да действат колкото може по-внимателно и да не се занимават с лица, чиято смърт би могла да предизвика задълбочено полицейско разследване, а оттам и включването в играта на пресата. Едно е да се елиминира някакъв си Моралес, дребен бакалин имигрант без абсолютно никакво значение, съвършено друго — да се посегне на жена, чийто бивш съпруг се нарежда сред светилата на Уолстрийт. Лодегър, разбира се, може да настоява решението да се вземе на най-високо равнище, „там“. Но дори и в случай, че успееше да издейства смъртната присъда на канадката, именно към него — „към нас, Бил, към вас и към мен“ щяха да бъдат отправени упреците, ако нещата потръгнеха зле.
Колкото до Макартър, неговата позиция бе ясна: той беше противник на физическото елиминиране. По природа, а и от пресметливост той се противопоставяше на крайните решения. Убийството на бившата съпруга на Лари Елиът би предизвикало страхотни сътресения и тогава Мравките нямаше да си имат вече работа с една незначителна, малко по-любопитна банкова служителка, а е Елиът, който несъмнено би получил подкрепата на федералната полиция, на Министерството на финансите, на Комисията по ценните книжа и борсите и на Бог знае още кого.
— Това ли искате, Бил? Предупреждавам ви: ако се стигне дотам, че вземете такова решение, знайте, че го вземате сам и поемате отговорност за всички бъдещи последствия.
А иначе…
Иначе имаше друг изход.
— … който все още не мога съвсем ясно да формулирам, но съм убеден, че ще съумеете също толкова добре, ако не и по-добре от мен, да конкретизирате основната идея.
Която в общи линии се свеждаше до следното: да се насочи канадката по лъжлива следа. В крайна сметка излишно е да се драматизират нещата; имат си работа с най-обикновена женица, която рано или късно ще си седне на задника. Достатъчно е умело да я обезсърчат…
— Лъжлива следа?
Определена нотка в гласа на Лодегър веднага ориентира Макартър: Започва да разбира какво имам предвид.
— Бил, според мен цялостната постройка на публичната оферта за покупка е напълно подходяща за комбинирането на заблуда, която ще ни даде възможност да спечелим време. Вижте какво може да се направи. Въпросът е повече от ваша, отколкото от моя компетенция. Аз просто ви подсказвам как бих постъпил. Необходимо е да се вземат някои мерки.
Като например да се установи връзка с всички онези, които в една или друга степен са били замесени в ПОП срещу ОДУ. Да се намерят и да им се набие в главата урока, Но Макартър се въздържа да изкаже гласно тези последни забележки. Лодегър бе напълно способен сам да стигне до същите изводи. В случай, че продължи да настоява, рискуваше да засили още повече подозрителността му, която сигурно и без това не беше малка.
Разговорът приключи. Макартър се отказа от кафето, което междувременно бе изстинало, и си наля глътка уиски.
Беше му все така забавно. Вдигна наздравица за самия себе си. В общи линии бе склонен да смята, че капанът, който току-що бе заложил, ще свърши чудесна работа.
Преди всичко заради неистовата омраза, която Уилям Карлос Лодегър от години хранеше към Лакомника.
Зенаид успя да се срещне с Лари Елиът едва във вторник вечерта, на 27 декември. В първия момент бившият й съпруг се задоволи мълчаливо да я изгледа от глава до пети.
Зенаид не помръдна, Лари също. Накрая той каза:
— А пък аз си въобразявах, че съм бил достатъчно ясен снощи, по телефона.
Тя разгъна краката си, които започваха да изтръпват; седеше на мокета, опряла гръб на изработената от бял дъб врата на мезонета на Лари на Парк Авеню. Захапа втория си хотдог и промърмори:
— Жадна съм.
— На една пряка оттук има бар. — Завиваш два пъти вдясно.
— Спомням си. Още ли го държи Тими Клег?
— Още. Бих искал да си вляза у дома, Зи.
— Никога не ми е било приятно да ме наричаш Зи.
— Знам.
— Името ми е Зенаид. Първата сричка е Зе, а не Зи. Освен това не обичам да ме наричат и Зе.
Той се облегна на вратата на асансьора, от който току-що бе слязъл на петия етаж. Беше двайсет и девет или трийсетгодишен — Зенаид не си спомняше с точност — и все така хубав. За блондин. Запита се за пореден път как е могла да се влюби в блондин до такава степен, че дори да се омъжи за него.
— Наистина имам нужда от теб, Лари.
— Омитай се!
— Не съм спала с Марти Кан. Докато бяхме женени, не съм спала е никого, освен с теб.
— Чудесно.
Зенаид добре познаваше този упорит, дръпнат тон, който обикновено следваше изблиците му на гняв. Веднъж се опита да я удари. Само опита. Не стигна по-далеч от намека за един страхотен шамар. В качеството на превантивна мярка тя строши в главата му една лампа, монтирана върху ваза, и той се цупи в продължение на десет дни.
— Преди няколко месеца — започна Зенаид — е била обявена ПОП срещу една компания на име „Обауита Дженерал Уд“. Довчера още не го знаех, но се оказа, че тя е била истинският собственик на нашата долина в Мисиками.
— Това изобщо не ме интересува, Зи.
— Да оставим настрана подробностите. Цялото градче, целият ми род ще бъде принуден да напусне мястото, където живее от триста години насам, ако не и от повече. Ако има някакъв начин да се предотврати това, аз ще го намеря.
— Искрено казано — подсмихна се той, — перспективата всички тези тъпи канадци да бъдат изхвърлени на снега предизвиква у мен подчертано положителни емоции.
При други обстоятелства Зенаид би се разсмяла. Единствения път през краткотрайния им брак, когато беше успяла да замъкне Лари до Мисиками, посещението му завърши в една каца е меласа и той ни най-малко не оцени шегата.
— Трябва да разбера кой е обявил въпросната ПОП. Кой е нейният истински инициатор.
— Чети вестниците.
— Прочетох ги. Прегледах и всички възможни преписки. Разполагам с имена, но те почти нищо не ми говорят. А и не можах да хвана нито един от типовете, свързани със случая. Или не са в Ню Йорк, или отказват да ме приемат. Ти сигурно познаваш мнозина от тях. Ти познаваш всички на Уолстрийт. Ще ми помогнеш да спечеля време.
Лари изучаваше тавана на широкия, облицован с мрамор коридор, осветен от стенни аплици от венецианско стъкло.
Зенаид мразеше тези аплици.
— Ще останеш ли при мен тази нощ? — попита той.
Беше предвидила въпроса.
— Това сделка ли е, Лари?
Той не отговори веднага. Хлапе, помисли си тя. Хлапе, което печели един милион долара годишно и е смятано за един от най-големите мозъци на Уолстрийт. Както са я подкарали, там скоро ще си отворят детска градина.
— Би могло и да бъде.
Тя сви на топка парчето хартия, в което доскоро бяха увити двата хотдога, и го запрати по посока на високия пепелник до вратата на асансьора. За малко да улучи. След това стана и си тръгна.
Лавиолет я чакаше отвън. Беше му забранила да се качва.
— Има трима типове в една кола, които ми се струват доста съмнителни. Ей там, в синия линкълн.
В първия момент тя се задоволи разсеяно да кимне с глава, после изведнъж спря и се върна обратно.
— Искам само да се обадя по телефона на господин Елиът — обясни тя на портиера.
— Да?
— Лари, пак съм аз. Отседнала съм в хотел „Девън“, на Четирийсета източна улица. Не му знам телефона. Ще го намериш.
Той затвори, без да каже нито дума. Зенаид се усмихна на Пийт, портиера, насочи се право към синия линкълн и отвори вратата откъм шофьора. Вътре имаше трима мъже.
Само един обърна глава към нея; другите двама продължиха задълбочено да съзерцават предното стъкло.
— Казвам се Зенаид Ганьон. Не знам за кого работите, но му кажете, че вече нямам абсолютно никакво отношение към онази история, в Милоуки. Излязох от играта. Достатъчно ясно ли се изразявам?
Никакъв отговор. Тя затръшна вратата и с широки крачки се присъедини към Лавиолет, който унищожаваше деветия си хотдог.
В началния стадий на една публична оферта за покупка нейният автор не е длъжен да разкрива самоличността си.
Той започва да закупува всички акции, които са за продан.
Възможно най-дискретно, използувайки един или повече брокери. Толкова, колкото пожелае (или на колкото може да плати).
Идва момент, когато събира пет процента от акциите на „мишената“. Точно пет процента. Не. 4,9% или 5,1%. Според действащото в Съединените американски щати законодателство оттук нататък той разполага с период от десет работни дни — наречен „спринт“, — за да продължи закупуването на максимален брой от желаните акции. Но достигне ли веднъж петте процента, вече е длъжен да заяви самоличността си. Тогава казва: аз съм господин Еди-кой си (или ние сме господата Еди-кой си и Еди-кой си) и вече съм (или сме) собственик (или собственици) на пет процента от акциите на компанията Х.
След изтичането на десетдневния срок задължително трябва да се представи един официален, надлежно попълнен документ, предназначен за Комисията по ценните книжа и борсите и известен като 13-г. 13-г идентифицира автора, или най-често авторите, на публичната оферта за покупка. Той уточнява кои са те, колко акции възнамеряват да закупят и, на първо място, за какъв период от време и на каква цена. 13-г трябва също така да описва, при това колкото може по-подробно, финансирането на ПОП. Да включва точни данни за инвестираните собствени фондове (като тези капитали, естествено, могат по всяко време да бъдат подложени на данъчен контрол или на разследване, с цел да се изясни произходът им), за отпуснатите банкови кредити и другите начини на финансиране.
13-г, отнасящ се до ПОП срещу „Обауита Дженерал Уд“, фигурират десетина банки, които са отпуснали кредити на обща сума от около четиристотин и шейсет милиона долара.
За установяването на контрол над ОДУ са били ангажирани един милиард сто четирийсет и два милиона долара.
Сто деветдесет и пет милиона са идвали от собствени фондове, тоест от капитали, внесени от лицата или дружествата, лансирали и довели до успешен завършек ПОП. Салдото (четиристотин осемдесет и седем милиона) е било осигурено в значителната си част чрез облигации и интервенцията на шест фонда на почти институционни инвеститори, управители на частни пенсионни фондове.
Намесили са се и арбитражисти. От онези, които са известни под името риск-арбитражисти, или накратко „арби“.
Става дума за независими финансови специалисти, които работят изключително за своя сметка като професионалисти по рисковите операции. За рейдърите, инициатори на неприятелски ПОП, те са същото, което е рибата, прилепнала за акулата. Въпросните „арби“ постоянно дебнат на пазара и разполагат с широка мрежа от информатори. Те нерядко успяват да предварят обявяването на една или друга ПОП и — в зависимост от това, което знаят за лицата или компаниите, готвещи се за схватка, както и според собствената си преценка относно шансовете на нападателя или на отбраняващия се — бързат да заемат позиции в компанията мишена, като боравят с личните си, често значителни капитали, така че да могат да започнат препродажба в най-подходящия момент. Тогава, когато яростната битка между рейдъра и неговата жертва ще е вдигнала максимално цените.
Зенаид знаеше по име един от риск-арбитражистите, намесили се в случая с ОДУ. Научи го почти случайно при първото си посещение в „Кац, Лърнър и Компания“, където бе отишла с надеждата да се свърже с Марти Кан — засега неоткриваем или по-точно все така на риба нейде край Флорида, най-вероятно в компанията на две-три приказни създания.
— Попаднах на Клей Уолтърс, един от помощниците на Марти. Марти го нае няколко дни преди да си подам оставката, за да отида на работа в Милуоки, така че почти не го познавам. Не знаеше нищо за атаката срещу ОДУ, не я бил следил. Но точно когато си тръгвах, изведнъж си спомни за една вечеря, на която присъствал преди два месеца. Някой си Нийл Соломонс празнувал печалбата си от доста милиона долара, които реализирал в рамките на една ПОП срещу компания, свързана с Канада. Клей успя да телефонира на Соломонс и оня потвърди, че наистина става дума за ОДУ.
— Ще се виждаш ли със Соломонс? — попита Алекс Дьошарм.
— Имахме среща утре сутринта. — Зенаид му показа листчето, на което телефонистката на хотел „Девън“ бе записала съобщението. — Но той се обади преди един час, за да я анулира. Щял да пътува.
— И мислиш, че иска да те избегне?
Тя сви рамене. Наистина не знаеше. В крайна сметка течеше последната седмица на годината, притисната между коледните и новогодишните празници, и нямаше нищо необичайно в това, че величията от Уолстрийт излизат в отпуск.
— Освен това Соломонс е „арб“. А арбитражистите често са много странни типове.
Нито Алекс, нито Лавиолет знаеха какво е „арб“ и Зенаид им обясни. Беше минало полунощ и тримата се съвещаваха в нейната стая.
— Може и да се заблуждавам, но защо си мисля, че един от тези „арби“ би могъл чудесно да ни осветли относно подводната част на ПОП?
Алекс не се заблуждаваше. Проблемът се състоеше единствено в това, че трябваше да идентифицират останалите „арби“, участвали в операцията.
— Не всички са бонвивани като Соломонс. Мнозина просто прибират печалбите си и преминават към следващата операция, без да си правят самореклама. И невинаги са склонни да обясняват как са получили информациите си.
Тя взе отново съкратеното ръкописно копие на 13-г, отнасящ се до ОДУ. Алекс го бе получил по напълно законен начин — 13-г не е поверителен документ. Особено за журналист, който подготвя репортаж. От деветте банки, предоставили финансовата си помощ чрез заеми, една-единствена се намираше в Ню Йорк. Другите осем бяха пръснати из цялата страна. Две в Калифорния, една в Мичиган и така нататък. Но затова пък нито една в Слънчевия пояс — Южните щати, от Флорида до Аризона. Тази подробност смътно озадачи Зенаид, но за момента младата жена не й обърна особено внимание. Едва по-късно щеше да й намери обяснение. Алекс бе посетил нюйоркската банка, където удари на камък. След безкрайно чакане един от пълномощниците най-сетне склонила го приеме, но категорично отказа да говори за своите сегашни, бивши или бъдещи клиенти.
Независимо дали става дума за репортаж, или не.
— Алекс, изпитахте ли усещане, че този човек е… Как да кажа?… Притеснен?
— Беше сърдечен като банкер, който не храни никаква надежда да спечели пари на твой гръб. Стори ми се естествен. Смяташ, че някой се опитва да ни попречи?
Това тя също не знаеше. Поне засега. Всички трудности, с които се сблъскваше феноменът, наречен от Алекс „експедиционен корпус на Мисиками“ можеха да се дължат на ред причини: на периода на празниците, на пословичната недоверчивост на банкерите, както и на самата сложност на комбинирането на ПОП срещу „Обауита“.
— Обичайна ли е подобна сложност?
— Никой не може да събере повече от милиард долара, без да срещне известни затруднения.
— А използването на почти десет банки, пръснати из целите Щати?
— За това не съществуват правила.
Макар че тази разпръснатост беше наистина доста странна. За момента обаче Зенаид просто не виждаше какъв извод би могла да направи от това.
Тя се задълбочи в проучване на „мецанина“. В повечето от случаите на подготовка на една ПОП финансирането включва три пласта. Подобно на сандвич. Най-горният слой се състои от собствени фондове. Най-долният — от банкови кредити, а по средата, на мястото на шунката, се намира така нареченият „мецанин“. В конкретния случай „мецанинът“ беше обзаведен — класически подход, прилаган от години насам — с облигации, наричани понякога неуместно „облигации с повишен риск“, със средства, инвестирани от управителите на частните пенсионни фондове (общо шест), и с капитали, предоставени от инвестиционни фондове. Зенаид съсредоточи вниманието си върху тях. Не й беше известен нито един.
— Хрумна ми странна идея, Алекс. Разказах ти за онзи Моралес, в Милуоки. И двата пъти, когато го видях да внася пари — и всеки път под десет хиляди долара, той поиска от банката да ги преведе по сметка на някакви обществени инвестиционни фондове. Интересно щеше да бъде, ако ги бяхме открили в този списък.
— Няма ли ги?
— Не.
— Съвпадението би било наистина невероятно.
— Безспорно.
Алекс беше започнал да съставя списък на адресите на всички инвеститори, вложили капитали в „мецанина“. И тук бе налице подчертано разсейване: само два от частните пенсионни фондове бяха със седалище в Ню Йорк. Останалите четири се намираха в отдалечени щати като Уошингтън, Луизиана, Южна Каролина и Южна Дакота.
— Мога още утре да навестя двата нюйоркски фонда и да се опитам да подразбера това-онова.
— Няма да има полза. Управителите на шестте фонда пласират общо повече от трийсет милиарда долара на финансовите пазари. Двамата, които ни интересуват в Ню Йорк, са инвестирали малко над осемдесет милиона. Дреболия!
И ако изобщо ни отговорят, то ще бъде с общи приказки от сорта: „Ами вложихме там малко от нашите парици, тъй като сметнахме, че не би било зле да го сторим.“
Оставаше да се проучи най-горният слой на сандвича: капиталите, хвърлени в битката от изпълнителите на ПОП, както и самите изпълнители. Четири компании и три имена. Човекът, който пръв бе обявил, че държи пет процента от акциите на „Обауита“, се казваше Рандолф М. Харкин III. Беше калифорниец от Сан Диего. Говореше се, че „струва“ сто и двайсет милиона долара, по-голямата част от които дължеше на труда на дядо си и баща си, Рандолф М. Харкин I и II. През повечето време живееше на разкошната си яхта. Алекс бе изнамерил в различни вестници снимки на въпросното лице, излегнало се на кърмата на яхтата си, нейде в Кортесово море. Бе трийсет и две годишен. И не беше рейдър, или поне не толкова известен рейдър като Т. Бун Пикънс, Роналд Перълман, Карл Айкан, Ъруин Джейкъбс, Джефри Стейнър, Сал Стейнбърг, Нелсън Пелц, Бас или Джими Голдсмит. При все това две години по-рано предприел рейд срещу един конгломерат, специализиран почти изключително в производството на фармацевтични продукти (основната дейност на династията Харкин).
Без успех. Отбранителната мощ на „мишената“ се оказала твърде сериозна, а и самата атака, според „Уолстрийт Джърнъл“, не била проведена особено умело. Някои специалисти изказали предположението, че нападателят е проявил, в една или друга степен, признаци на чиста проба кретенизъм. За сметка на това разработил много по-добре стратегията на своята ПОП срещу „Обауита“ (а и нищо чудно бившето ръководство на ОДУ да не се защитавало чак толкова яростно). Така или иначе, този път Харкин успял. Без особени проблеми. Разгорялата се битка далеч не била от онези, в които противниците проявяват еднакво ожесточение. Ръководителите на ОДУ се предали почти без бой.
— Нормално ли е това, Зенаид?
— Ръководителите на една „мишена“ да не се отбраняват както трябва? Защо не? Не всекиму е дадено да бъде едновременно интелигентен, упорит, готов да отблъсне всяка атака, склонен да заплати цената на една ефективна защита и решен по-скоро сам да потопи кораба си, отколкото да капитулира. Всъщност в значителната си част ръководителите на големите компании заемат чисто синекурни длъжности. Получават царски заплати, ползват се с извънмерни привилегии — самолетът на компанията ведно със стюардесите например, за да отидат на риба в Норвегия или пък на лов в Полша или Испания — и изобщо не им пука за дребните акционери. „Изборите“ в управителния съвет се произвеждат най-често чрез кооптиране. С други думи, избират се помежду си, по приятелски, твърдо решени дискретно да запазят за себе си цялата баница. И с течение на времето се изнежват. Доста от тях дори не са акционери на собствената си компания — или ако са, то в смехотворни пропорции, — което обуславя почти пълната липса на интерес към дребните акционери, а в най-общи линии й към пазарната цена на компанията им. Така че една умело осъществена атака, която освен това ги заварва неподготвени, ги принуждава бързо да вдигнат бяло знаме. Впрочем те разполагат с парашути.
— С парашути?
— Мерки, гласувани от управителния съвет — тоест от тях самите, — които предвиждат в случай на лишаване от собственост да им се изплатят компенсации, възлизащи нерядко на милиони долари.
— Такъв ли е случаят с ръководителите на „Обауита“?
Все още не бе имала време да проучи въпроса, но смяташе на всяка цена да го направи. Двамата други съавтори на рейда срещу ОДУ се казваха Морис Фийлдинг и Албърт Кампанела. За Фийлдинг Алекс не откри почти нищо, освен че е тексасец от Далас, който по изключение не е в петролния бизнес. Кампанела бе малко по-известен. Чрез игра на фондовата борса, публични оферти за покупка и веднъж чрез рейд (извънредно брутален) през последните години той беше създал истинска империя в дърводобива и дърводелската промишленост, която се простираше от Канада до Мексико.
— Има репутацията на костелив орех и дори направо на завършен мръсник. Успях да се свържа с него по телефона, колкото да разбера какво мисли за журналистите. Речникът му е изключително богат.
— А Фийлдинг го нямаше…
— Нещо подобно на испано-мексиканска камериерка ме уведоми, че „el senor Fielding se fue a Italia. No se cuando volvera“17. Зенаид, както е тръгнало, нашето разследване явно ще ни отнеме бог знае колко дни, ако не и седмици и дори месеци.
— Можете да си тръгнете, когато пожелаете, Алекс. Ти също, Лавиолет.
Дори и за миг не допусна, че ще я оставят сама. Алекс Дьошарм се задоволи да се усмихне. Колкото до Франсоа-Ксавие Лавиолет, той изобщо не я чу. Изтегнал се бе на леглото й с вида на човек, който възнамерява да прекара там нощта. Зенаид бе уморена. Отказа се от последното проучване, отнасящо се до четирите компании, участвали във финансирането на ПОП като оператори. Статутът им бе доста неясен. Няма да се оправим, ако някой не ни помогне. Марти Кан например.
Или оня глупак Лари.
Който рано или късно ще й се обади. Изобщо не се съмняваше в това. Веднага щом престане да се цупи, което можеше да отнеме от няколко часа до две седмици. Спомни си въпроса, зададен й преди малко от Алекс, който в момента й помагаше да измъкне сто и двайсетте килограма на Лавиолет от леглото и да ги положи в коридора на хотела. Пречеше ли някой умишлено на разследването им? Общо взето, бих предпочела да мога да отговоря утвърдително, помисли си тя. Това би означавало, че някъде в цялата тази афера все пак има нещо за скриване. А оттук и че имаме някакъв шанс.
— Дай ми поне една целувчица — примоли се Лавиолет, проснал се в цял ръст — гледката беше внушителна! — насред коридора.
Зенаид го целуна по челото и отскочи назад точно навреме, за да избегне мечешката му прегръдка.
Боб Сасия беше един от сътрудниците на Лодегър. Измежду най-добрите. От малтийски произход и ужасно късоглед. Огромни старомодни очила с рогови рамки закриваха почти цялото му лице. Говореше малко и най-вече по работа, пазейки пълно мълчание, що се отнася до семейството му и до личния му живот. Беше от първия екип на Макартър от времето, когато последният живееше още в Ню Йорк и се прехранваше предимно с приходите от собствената си кантора. Лодегър го получи в нещо като наследство и поради това се отнасяше с подозрение към него. Не от професионална гледна точка. Този изумителен, почти маниакално педантичен работохолик, надарен с енциклопедични познания, бе на пръв поглед безупречен. Но понякога Лодегър си мислеше, че Сасия нито за миг не е престанал да работи за Макартър. Че може би го информира. Друг път оставаше с убеждението, че дребният мълчалив Боб е просто агент на Ел Сикарио, натоварен със задачата да ги наблюдава — първо Макартър, а сега и него, Лодегър.
— Всичко е наред — каза Боб Сасия. — Най-напред се свързах, или наредих да се свържат, с всички лица, които са били замесени в аферата с „Обауита“. Някои от тях накарах да напуснат Ню Йорк; сезонът е напълно подходящ. Колкото до останалите, те са наясно какво трябва да отговорят на момичето и дали изобщо трябва да му отговорят. Подбрах хората, които ще отговарят на нея или на журналиста, както и онези, които ще откажат контакт с тях, и то по такъв начин, че тя да не останех убеждението, че се опитват да я избегнат. Ще заподозре нещо такова, разбира се, но няма да разполага с доказателства.
Имаше нещо, което успокояваше Лодегър по отношение на Сасия. Ставаше дума за една подробност от досието му: седем години по-рано, преди да бъде нает от Макартър, той бе удушил една жена. Или поне жената бе загинала при такива обстоятелства, че Сасия неминуемо щеше да бъде обвинен в убийство, ако не се бяха намесили онези, които по онова време все още не се наричаха Мравки-войници и които се бяха погрижили трупът да изчезне. В тази изключително благоприятна за шантаж операция Лодегър разпознаваше почерка на Себастиан Мюра (починал през 1984-та от рак), когото Милан беше заместил. Нямаше да се учуди, ако разбереше, че и други, че и мнозина други са били манипулирани по подобен начин. Най-забавното беше, че в действителност „удушената“ жена и до ден-днешен се радваше на чудесно здраве. Обикновено използуваше името Анджела, когато играеше тази роля.
— Помислихте ли за банките, Боб?
В големите късогледи очи на Сасия не се мярна дори и сянка на упрек. Като че ли би могъл да забрави нещо толкова важно!
— Журналистът е отишъл в банката на Уотър Стрийт под предлог, че прави репортаж. Не е постигнал абсолютно нищо, разбира се. Той, тя или пък техният хокеист могат преспокойно да посетят и останалите осем банки — навсякъде взехме необходимите мерки.
Сасия уточни, че той и екипът му са съставили списък на шейсет и трима души, с които канадката би могла да установи контакт и които — умишлено или случайно — да й предоставят информация относно установяването на контрол върху ОДУ.
— Единствената реална опасност би могла да дойде от Марти Кан. Истински късмет е, че му е хрумнало да отиде на риба.
— Кога се връща в Ню Йорк?
— На трети януари. Ако не възникне някаква сериозна пречка, разбира се.
— Сериозна или не, би могло и да възникне, ако се наложи — промърмори Лодегър, докато палеше пурата си.
Сасия наведе глава и потърка ръце.
— Дотогава ще сме решили случая, Бил.
Лодегър внимателно го изгледа. Подобната на притеснение реакция, която забелязваше у Сасия всеки път, когато станеше дума за насилствени действия, му се струваше поредното доказателство, че човекът не можеше да е нищо друго, освен това, което бе: идеален изпълнител, но със сигурност не и шпионин на Макартър или на Ел Сикарио.
— В общи линии останахте само вие, Боб. Обадила ви се е още същата вечер, когато е пристигнала в Ню Йорк, нали?
Притеснението на Сасия се усили до такава степен, че стана почти комично. Впусна се в обяснения, напомняйки, че се е срещал със Зенаид Ганьон само три пъти, и то съвсем случайно, по времето, когато е работела за „Кац, Лърнър и Компания“ заедно с Липтън по аферата „Стивънс“.
Вярно, изпратил младата жена до тях, но нито за миг не се оказали насаме. Бърт Съсман също бил в колата.
— Пошегувах се, Боб — усмихна се Лодегър. — Как изглежда? Хубава ли е?
— Да.
Сасия аха да се изчерви. Лодегър предпочете да не настоява повече. Едва ли имаше нещо по-лесно от това да вземеш Боб Сасия на подбив. Върна се към по-сериозни въпроси.
— И кога ще й позволим да открие истината за „Обауита“ и за неприятелския рейд, чиято жертва е станала компанията?
— Утре. Тоест в четвъртък, на 29-и.
— Това е грижа на Бърт — каза Сасия. — Уредил е нещата така, че тя да получи информацията някъде привечер.
Имаше обаче един елемент в целия инак тъй грижливо изпипан механизъм, който дори Бърт Съсман не бе в състояние да контролира: промеждутъкът от време между момента на подаването на сигнала и този, в който Лари Елиът щеше да се обади на бившата си жена.
— Според Бърт, Елиът е все така влюбен в нея и не може да се примири с факта, че е получила развод. За момента се прави на сърдит.
— Аз съм.
Малко остана да попита: „Кой аз?“, но се въздържа. Излишно бе да усложнява нещата. Погледна часовника си: два и нещо сутринта. Беше заспала преди не повече от час.
— Къде си, Лари?
— В колата, пред гадния ти хотел. Мога ли да се кача?
— Опри чело в някое дърво, преброй до сто със затворени очи и се качи.
Тя се пъхна под душа, задържа се под струята три-четири секунди и й остана време колкото да навлече един панталон от едро кадифе и дебелия вълнен пуловер с висока яка, изплетен специално за нея от Мадлен Лавиолет, която явно я смяташе за още по-висока, отколкото беше (обикновено го използуваше, когато излизаше на разходка).
— Отворено е.
Той влезе, но остана до вратата.
— Вече облечена ли спиш?
— Наистина ли преброи до сто? Много бих се учудила.
Знай, че Лавиолет спи в съседната стая и е достатъчно само да кихна, за да мине през стената. Такава ни е паролата.
Обгърна го с поглед и й се стори трогателен. Това ще да е било: сторил ми се е трогателен и тогава, векове назад, в Торонто, когато ме покани на вечеря за пети път и аз най-сетне приех.
— Дали пък да не седнеш, а? Има един стол в посока север-североизток от мястото, където се намираш.
— Можеше да останеш да спиш у дома. В краен случай щях да се махна — каза Лари.
Ужасно мило наистина, помисли си тя. Поне на думи. Защото, върнеше ли я веднъж у дома, и по-точно в брачното ложе, за нищо на света не би го напуснал!
Вече й беше нетърпимо топло, тъй като се бе пъхнала с панталона и пуловера под завивките, които държеше с две ръце на височината на гърдите си. Продължаваше да оглежда Лари Елиът и го намираше все така трогателен. И красив. Винаги е бил красив всъщност. Русокос, със сини очи, с чудесни зъби, с широка усмивка, широкоплещест. С не кой знае каква мускулатура — нищо общо с животинското, — но определено хващаше окото. Изведнъж й се случи нещо, което силно я изненада: спомни си специфичната миризма на тялото на Лари Елиът, при това с обезпокояваща точност. След което оживяха и спомените за него. Надявам се все пак, че нямаш намерение отново да се влюбваш в него?
— Ела седни тук, глупчо.
Зенаид потупа покривката на леглото. Лари мълчаливо се подчини. Ама че тъп вид имат мъжете в подобни случаи! Едва се сдържа да не се разсмее. О, не, слава богу! И дума не може да става за разгаряне на пламъка на любовта. Просто много отдавна не си била с мъж, това е всичко.
— Слушам те — каза тя.
И побърза да уточни мисълта си: човек не нахълтва да събужда някого в два и петнайсет сутринта, ако няма какво да му каже. Още повече, че при последната им среща на стълбищната площадка пред асансьора тя му беше задала един въпрос. Или бе дошъл с единственото намерение да й скочи отгоре?
— Нищо подобно — възрази Лари. — Нищо подобно.
И лъжата му беше толкова прозрачна, че тя отново едва не избухна в смях. Как бе възможно Лари, тъй способен, когато ставаше въпрос за финанси, цифри и изчисления, да бъде толкова задръстен по отношение на всичко останало?
Има манталитета на дванайсетгодишно хлапе, бога ми!
Най-сетне той се реши да отвори уста:
— Съжалявам, че ти казах, че бих се радвал, ако прогонят хората от твоето градче.
— Ти каза: „тези тъпи канадци“.
— Добре де, извинявай.
— Приемам извиненията ти, Елиът.
— Все още ли искаш да разбереш кой е комбинирал аферата срещу твоята „Бобабита“?
— Срещу „Обауита“. Да, все още. Повече от когато и да било. Знаеш, че съм доста упорита.
— Думата е решително слаба. Упорита? Света Богородице! За теб би трябвало да измислят специална дума.
Ето че пак взе да се ежи, помисли си Зенаид. Но е открил нещо за публичната оферта за покупка. Изпълни я усещане, силно наподобяващо чувството за удържана победа. Лари щеше да й помогне, точно както бе предвидила — и се надявала, — че ще направи.
— Зенаид, когато дойде при мен, не знаех практически нищо за въпросната „Обачита“. Публичната оферта за покупка е била реализирана лятото и есента. По това време не бях в Ню Йорк, така че нямах възможност да следя развитието на нещата. Мога ли да съблека палтото си? В стаята ти е адска жега. Чудя ти се как издържаш с този пуловер.
И аз си се чудя. Освен това още не е видял кадифения панталон.
— Съблечи го — разреши тя.
— Опитах се да те осведомя по въпроса. Обадих се на десетина души, които по принцип би трябвало да бъдат в течение на подробностите.
Той се възползува от случая, за да свали ведно с палтото си и сакото. Ще видиш, че накрая ще се съблече чисто гол, животното проклето!
— Най-малко половината от тях не бяха в Ню Йорк, което е по-скоро необичайно. Не много, но донякъде. Наистина за първи път виждам толкова народ от Уолстрийт да изчезва за празниците.
— Трябва да е нещо като епидемия — отбеляза Зенаид. — А другата половина?
— Там случаят е също малко странен. Познавам добре тази работа, Зенаид. Та дори и да познавам единствено нея, ако се вярва на думите ти. Всички в една или друга степен умело избягваха въпросите ми.
— Заповед да се мълчи, така ли?
— Нещо подобно, като се изключи, че в това няма никаква логика. Не виждам кой би могъл да бъде достатъчно влиятелен, за да класира като строго секретна една най-обикновена ПОП. Твоята „Обакрата“ не работи за националната отбрана все пак! Да си представиш, че някой, бил той отделно лице или пък група хора, е способен да затвори устата на толкова различни типове, като Уочтъл Сондърс, Джо Карпентър, Бен Крочи или Сол Ъпстейн, е пълна идиотщина. Дори президентът на Щатите не би успял да го постигне. Опитах се да се свържа и с Марти Кан. С когото не си спала.
— С когото не съм спала, каквото и да си мислят някои. В крайна сметка откри ли нещо, или не?
Той разхлаби вратовръзката си.
Зенаид, в момента това подобие на русокос кренвирш е на път да ти спретне номера „дай ми една целувка, или няма да ти услужа с цветните си моливи“. Но не знае дали си навита, или не. За разлика от теб. Виж, ти много добре знаеш. Това няма да има продължение. В края на краищата не съществува закон, който да ти забранява да се любиш с бившия си съпруг. Все едно да платиш просрочен данък, ако разбираш какво имам предвид.
— Открих нещо — заяви Лари. — И не искам от теб каквото и да било в замяна. Извини ме за оня ден. Този път никаква сделка.
Нищо не му коства да го каже, но е добре, че го каза. Още петнайсет-двайсет години, и съвсем ще порасне. Какво да го правя тоя тъп панталон!?
— Жадна съм — каза тя, връщайки се към репликата си от последната им среща. — Ще те затрудни ли да ми донесеш чаша студена вода от банята? Там има един малък хладилник.
Възползувайки се от това, че й бе обърнал гръб, докато се ровеше в хладилника, Зенаид светкавично смъкна панталона и го натика под леглото. Когато Лари се върна, тя отново бе заела предишната си поза на изненадана в леглото девственица, вкопчила се в завивките.
— Случи се снощи — продължи Лари. — Бях поканен на събиране у семейство Сайди. Познаваш ги.
— Пол и Мериан? Да. Е, и?
— Както обикновено. Много народ. Тъкмо си тръгвах някъде към полунощ, когато един тип, който също си отиваше, закачи поршето ми с ягуара си. Нищо сериозно, просто леко го поодраска. Познаваш ли Лу Манти?
Не. Или пък само по име, което вероятно е чула или прочела някъде.
— Манти е „арб“ — уточни Лари. — Не е от най-известните, но преди две години си имах работа с него. Беше успял да събере повече от четири процента от „Континентал Маркс“, като на финала гушна чудна сумичка от няколко милиона.
Доста странен тип. Дори не работи в Ню Йорк; оттогава действа в Калифорния. Завършил е Харвард през 68-а. Между другото, бил е във Виетнам, откъдето се е върнал покрит с медали. Лично аз не бих се пробвал да си меря силите с него, било то физически или по някакъв друг начин.
Зенаид започваше да губи търпение. Обикновено Лари беше значително по-експедитивен, отвореше ли се дума за бизнес. При все че в момента не мисли единствено за бизнес и ти чудесно знаеш това!
— Накратко, той учтиво се извини и ми предложи да уредим директно разходите по ремонта на поршето. Отидохме да пийнем по чашка. За всеки случай му подхвърлих за твоята „Обатита“. Никаква реакция; запази вида на човек, който не знае за какво става дума. И едва когато дойде време да се разделяме, най-неочаквано се върна към темата. Каза ми, че някой го бил помолил да бъде дискретен, ако случайно започнат да го разпитват за въпросната „Обакати“.
— Кой?
— Някакъв адвокат, с когото работил два-три пъти. Нат Лиденски, калифорниец от Лос Анджелис.
— Не го познавам.
— Аз също. Но попитах Лу откога е стигнал дотам, че да се остави да го сплашват. Той се разсмя и уточни, че според Лиденски ставало въпрос само за дребна услуга.
Лари й подаде чашата и тя я изпи — наистина беше жадна.
— Зенаид, Лу Манти е дошъл да прекара празниците в Ню Йорк, където все още живее майка му. Съгласи се да се видите утре в дванайсет и половина. Срещата е в бара на хотел „Меридиън“. Лесно ще го познаеш: висок е горе-долу колкото теб, но с четирийсетина килограма отгоре. Прилича малко на Бърт Рейнълдс.
— И това ли е всичко?
Беше разочарована.
— Междувременно ще се опита да разбере какви са причините, накарали Лиденски да го посъветва да бъде дискретен. Имай предвид, че му е известно почти всичко, свързано е ПОП срещу „Обатата“. Спечелил е три милиона и половина от сделката.
Първоначалното чувство на тържество тозчас отстъпи място на подозрението.
— И защо Манти проявява такава словоохотливост, когато всички останали си мълчат?
— Защото ми е длъжник. Навремето му помогнах да направи един удар. Аз не съм кой да е, Зенаид.
— За момента си най-вече някой, който се опитва да ми свали пуловера.
— Потна си.
Двамата се вторачиха в голите й гърди. Наистина се беше поизпотила.
— Нека сме наясно, Лорънс Уебстър Елиът! — заяви тя. — Ще се гушкаме, но само за удоволствие.
— Добре.
— Това в никакъв случай не означава, че подновяваме връзката.
— Разбирам.
— Не съм чак толкова сигурна. А искам да бъда! След това — край! К-Р-А-Й! Измъкни си главата оттам, все още не съм дала сигнал за старт. Никакво подновяване на връзката! Следващия път, когато ме видиш, ще стоиш на разстояние от мен; най-малко на десет метра. Ясно ли е?
— Напълно.
— И още утре си намери друга жена.
— Обещавам. По дяволите, Зи! Не издържам повече!
— Не ме наричай Зи, ще ме нервираш. Добре, започваме.
Но само един път, и толкоз!
— Един път? — изгледа я той сащисан.
Тя се разсмя.
— Исках да кажа една нощ, глупчо!
В петък, 30-и, Лодегър пристигна в кантората си малко преди пет и половина сутринта, след като беше спал само три часа. Цяла вечер се бяха карали с Манди, при това особено свирепо, което напоследък им се случваше все по-често. Добре поне, че този път Нова година се падаше в неделя, което щеше да му спести прекарването на два почивни дни единствено в нейната компания.
Двайсетина души от екипа му на втория етаж бяха вече на работните си места. Отделът за борсовите операции се намираше един етаж по-долу. Не се отби там, задоволявайки се да хвърли бегъл поглед на контролните екрани и нижещите се по тях безкрайни колони цифри.
— Тази нощ той отиде при нея в хотела малко след два часа. Прекараха нощта заедно.
Бърт Съсман бе влязъл по обичайния си безшумен начин. Макар и едва трийсетгодишен, той бе вече сериозно оплешивял. Имаше сини очи, остър, проницателен поглед и изключителен интелект. Може би дори прекалено изключителен за вкусовете на Лодегър. Както и Боб Сасия, Съсман идваше от бившия екип на Макартър. Не можеше да се каже и думица за качеството на работата му, а още по-малко за наистина уникалната му способност да комбинира, да ръководи и приключва успешно и най-сложните операции. Беше забележителен специалист по камуфлажа и задкулисните машинации, надарен с куриозно жизнерадостен макиавелизъм. Бърт често изказваше съжаление, че не се е посветил на кариерата на оперетен певец, или най-малкото на тази на кабаретен артист.
— Имам предвид Елиът, естествено.
— Разбрах — отвърна сухо Лодегър, заемайки се с яйцата с бекон, които току-що му бе поднесла една секретарка (кантората разполагаше с напълно оборудвана кухня, имаше дори барбекю).
— Мога ли и аз да хапна едни яйца, Бил?
Най-дразнещото у Съсман — освен впечатлението, което създаваше, че може да манипулира, когото си пожелае — беше неизменно доброто му настроение.
— Поръчай на Нели. Тя е тук за това.
Съсман седна и протегна краката си.
— Срещата на момичето с Лу Манти е определена за днес. В дванайсет и половина. Очевидно едва тогава ще можем да разберем дали капанът е задействал. Но според мен работата е в кърпа вързана.
— Ще видим.
— Онази вечер тя е налетяла директно на хората на Милан и буквално им е вдигнала скандал, настоявайки да престанат да я следят. Би могло да се каже, че е най-малкото жена е характер. А и хваща окото. Не че е някаква умопомрачителна красавица, но… Има нещо в нея. Поглеждаш я и просто преставаш да мислиш. Изумително наистина. Това си е чиста проба хипнотизъм.
Дразни ме и явно го прави нарочно, мислеше си Лодегър, на когото му се повдигаше от пържените яйца. Само няколко часа след разговора, в който Макартър бе предложил да се предприемат лъжливи маневри, у Лодегър, както винаги, бяха възникнали някои подозрения. Имаше усещането, че го манипулират. Но, така или иначе, два елемента го накараха да последва съвета на Макартър.
Преди всичко фактът, че при благоприятно развитие операцията щеше да му предостави възможност да види сметката на Лакомника. Откога само го чакаше да му падне на мушката! Успееше ли да го компрометира покрай инцидента с канадката, може би най-сетне щеше да си издейства съгласието на Милан, ако не и директно съгласие „оттам“. Преди три години недвусмислено му бяха отговорили, че е изключено да се използуват Мравките-войници за разчистването на лични сметки. Тогава се въздържа да разкрие на Милан името на човека, срещу когото желаеше да се предприемат наказателни действия. И днес се радваше, че го е сторил. Никой не знаеше за противоречията между него и Лакомника. Дори и Макартър. И слава богу, мина му през ум, защото в противен случай щях да се чудя дали Макартър не е включил в сметките си и омразата ми към оня кучи син!
Вторият елемент, който го накара да предпочете стратегията на заблудата пред елементарното премахване на канадката (в чиято необходимост, освен това — Ама че свинщина! — би му се наложило да убеждава Милан), беше мнението на неговите съветници. И наистина, Бърт Съсман, Боб Сасия, Леман Строд, Арни Толивър и Реймънд Перети бяха единодушни: при липсата на радикално решение идеята да се насочи момичето към Лакомника ще им позволи да спечелят време, през което да анализират подробно монтажа на ПОП срещу „Обауита“, за да се убедят, че нищо не куца. След това щяха да измислят нещо.
Съсман, Сасия, Строд, Толивър и Перети. Лодегър беше сигурен в последните двама, които бе вербувал лично (с одобрението на Милан, разбира се). Но тримата други…
Строд, как да е. Беше работил за Макартър само една седмица и едва ли бе прекалено пристрастен. Оставаха Сасия и Съсман. Съмнения, фактът, че и двамата бяха не само толкова добри, но и, кажи-речи, незаменими, ни най-малко не спомагаше за разсейването им. Да се лиши от тях би представлявало сериозна професионална грешка, за която рано или късно щяха да му дърпат ушите. Освен ако не представеше доказателства. Като не е изключено, помисли си Лодегър, дори и да докажа, че някой от двамата информира Макартър, „онези там“ да ми заявят: Е, и какво от това? След като Макартър работи за нас.
И все пак чувствам, че единият от тях редовно осведомява Макартър за всички мои действия.
Но кой? Известно време смяташе, че това е Сасия. Тази сутрин обаче подозираше Съсман.
Лодегър, разбира се, бе взел някои мерки, като фрагментира операциите и прехвърли върху всеки от членовете на генералния си щаб само частица от отговорността за една или друга конкретна фаза. Никой от тях не познаваше целия план в подробности. Това се отнасяше и до случая с канадката.
Бърт Съсман поглъщаше с апетит четирите си яйца, забъркани с шест резена шунка и обилно наквасени с доматен сос. Като на всичкото отгоре намираше начин да си тананика „Чай за двама“, животното!
Понякога Манди също си тананика. Най-вече за да ми даде да разбера, че мога да си завра на определено място укорите, които съм й отправил.
Наистина ми писна от Манди!
Ако можех да допусна дори за миг, че Милан ще се съгласи, бих го помолил да ми организира една малка катастрофица. Сериозна. Окончателна.
Никакви лични отмъщения, Мравките-войници не са създадени за това!
Майната им!
Лодегър престана да фиксира Съсман, който го изкарваше от търпение, и насочи вниманието си към екраните. Отклонение с два пункта на акциите на „Юнивърсал“. Вдигна телефона, обади се на долния етаж и разпореди да се изготви ордер за дванайсет милиона долара, съставляващи петте процента от депозита по трансакция на обща стойност от двеста и четирийсет милиона. Разпределена, разбира се, между десет-петнайсет различни официални оператори. Изключено беше да действа под едно и също прикритие, дори и когато ставаше въпрос за някаква банка на Каймановите острови.
— На твое място — обади се Бърт Съсман — бих отишъл да хвърля едно око в бара на хотел „Меридиън“ към дванайсет и половина. Канадката си заслужава разкарването.
Лодегър дори не си направи труд да отговори. В ход бяха трийсетина операции, всяка от които изискваше постоянно внимание. Въпреки Манди, въпреки Макартър, въпреки „онези там“ (а и донякъде именно заради „тях“) той се смяташе за един от двамата или трима най-добри финансисти в Щатите. Ако не и за най-добрият.
И най-учудващо беше, че не грешеше.
Хидропланът се откъсна от тюркоазносиньото море и островът бързо се превърна в малка точица, далече долу.
Макартър се наведе и погледна надясно. Много скоро архипелагът, разположен на юг от Голям Каик, се разпиля и изчезна на свой ред.
Не след дълго зърна под себе си повърхността на Голям Инагуа, най-южния от Бахамските острови, насред който ясно се виждаше прословутото му езеро. Хидропланът продължи полета си на запад. Установиха радиовръзка.
— Чакат само вас, господине — уведоми го пилотът.
— Кажете им, че съм гладен, Джейк.
Приводниха се без проблеми. Яхтата беше дълга шейсетина метра и на кърмата й се развяваше либерийският флаг.
Обикновено плаваше с минимална скорост на границата на кубинските териториални води, готова всеки момент да потърси убежище в тях — при появата на някой американски военен кораб например. Подобно нещо се бе случвало два пъти. Втория път на яхтата — кръстена „Морският вълк“ в чест на Джек Лондон — й се наложи да се укрие в едно заливче на кубинското крайбрежие. Един катер на бреговата охрана бе понечил да се поинтересува от натрапниците, но дошлата от Хавана заповед набързо прогони прекалено любопитните полицаи, и то в пълно противоречие, както личеше по всичко, с повеленията на самия Lider Maximo18.
Макартър се качи на борда. Негов главен помощник на „Морският вълк“ беше Анди Фолет, един от най-старите му ученици и първият, вербуван от него по времето, когато изостави професията на преподавател, за да се посвети на частната практика.
— За обяд има телешки котлети — обяви Фолет.
— Прекрасно.
Телешките котлети със сладки корени бяха едно от любимите ястия на Макартър, който така и не се бе осмелил да признае на Лети, че ненавижда макаронената й торта и сладкишите й с равен. Двамата слязоха в салона на втората палуба, оборудван с неизбежните компютри в комбинация със също толкова неизбежните телетипи, между които и този на Ройтер. Но най-важната, наистина поразяваща въображението инсталация на яхтата се намираше на Третата палуба — там работеха трийсетина души, разпределени в екипи, които се сменяха на всеки три часа.
— Нещо ново?
— Обичайната рутина. Тази сутрин Бил направи чудесен удар срещу „Юнивърсал“ в Лондон.
Макартър беше в течение на случая. Неговите контрольори на острова незабавно му бяха докладвали за операцията. Да, наистина, Лодегър имаше ако не гениален, то най-малкото невероятно тънък усет към финансовите пазари.
И изумителни рефлекси. Добре, така да бъде.
— Анди, вие какво, да не би да искате да основем клуб на феновете на Бил Лодегър? Дали пък да не преминем направо на масата? Сутринта закусих прекалено рано.
Първото съобщение по радиотелефона завари Макартър в момента, в който се канеше да пристъпи към ордьовъра (кълцано свинско в лют сос, доставено специално от Югоизточна Франция).
Обаждаше се Бърт Съсман. Лодегър се бе хвърлил е главата напред право в заложения му капан; всичко вървеше като по ноти. Съсман, съгласувано с Лодегър и по негова заповед всъщност, беше създал цял механизъм, чрез който канадката да научи „истината“ благодарение на Лу Манти.
Точно в този момент канадката и Манти обядваха заедно в ресторанта на хотел „Меридиън“.
— Благодаря, Бърт — каза Макартър. — Сигурен съм, че ще си хапнат чудесно.
Последва ново обаждане, което го подразни още повече — не беше приключил втория си котлет. Този път му докладва Арни Толивър, друг от помощниците на Лодегър.
По време на десерта му се обадиха за трети път.
— Благодаря, Боб — промърмори Макартър по адрес на Робърт Сасия. — Информацията ви е наистина ценна.
С незначителни разлики тримата му шпиони съобщаваха едно и също. Сведенията им взаимно се допълваха поради установената от Лодегър система на разделение. Нито един от тримата, естествено, нямаше представа за ролята на другите двама. Макартър обожаваше подобни ситуации.
За момента обаче си имаше други, по-важни грижи. Погледна часовника си: дванайсет и четирийсет и три. Голямото съвещание бе насрочено за един. „Морският вълк“ беше една от двете плаващи кантори на Макартър. Другата, „Грациела“, яхта с още по-внушителен тонаж, транспортираше в добавка към екипажа си шейсетина членове от подчинения му персонал и в този момент би трябвало да кръстосва в открито море на ширината на Белиз, бивш Британски Хондурас. Хората, които се намираха на борда на „Морският вълк“, не знаеха за съществуването на „Грациела“ и обратно. На всяка от яхтите се извършваше една и съща дейност, по едно и също време и при същите условия на пълна секретност. „Морският вълк“, както и „Грациела“, бе оборудван с най-доброто, което предлагаха съвременната електроника и съобщителна техника. Той поддържаше връзка с целия свят и можеше да приема едновременно до двеста съобщения, както и да установи симултанен контакт със също толкова кореспонденти. Цената му надхвърляше двеста милиона долара.
През краткия период, прекаран с Лети и с дъщерите им, Макартър посвещаваше на работата си от шест до осем часа дневно. И все пак това си беше ваканция. Поизостана с програмата си и през шестте дни, които му оставаха до заминаването за Колумбия, щеше да се постарае да навакса. На първо място, що се отнася до основното му задължение: управлението на парите за пране, на вече изпраните пари и на парите, спечелени от изпраните пари (над петдесет милиарда долара, инвестирани в седемстотин финансови институции и всевъзможни предприятия).
Но всичко това беше рутина. Макар и доста забавна.
Междувременно щеше да окомплектова преписката по Общия план. Да, по онова, което наричаше най-тривиално своя Общ план. Същият, който — по собствените му думи — ще го направи неуязвим и ще увенчае края на кариерата му. Следващата седмица щеше да го изложи пред „онези там“. Не бе много сигурен, че са способни да осъзнаят грандиозната му същина и наистина феноменалните последствия от него, ала смяташе, че ще успее да ги убеди.
— Мога ли да получа десерта, Анди? После вземам един душ, слизаме долу и се залавяме за работа.
Отдели още трийсетина секунди на Зенаид Ганьон и на Лодегър. Вярно, ставаше дума за второстепенна операция, но това също беше забавно.
И ще бъде още по-забавно, ако всичко върви така добре и занапред. Особено ако, както искрено се надяваше, се състои дуелът между Бил Карлос Лодегър и Лакомника.
Той влезе във фоайето на хотел „Меридиън“ в дванайсет и четирийсет и три. Зенаид го позна веднага: действително приличаше на актьора Бърт Рейнълдс, но с не чак толкова ехиден мустак и с осезаемо по-сериозен поглед на катраненочерните очи.
— Мадам Елиът?
— Ганьон. Разведени сме.
Той изрази искрено съжаление за закъснението си, за което обвини уличното движение в Ню Йорк, значително по-оживено, отколкото в Лос Анджелис.
— Хиляди извинения. Искате ли веднага да обядваме? Запазил съм маса.
Много увереност в гласа, подчертана пестеливост на жестовете, гъвкава мощ, прозираща във всяко движение. Мъж от онези, които са способни да изкачат през две стъпала стълбите към ресторанта, без при това да създават впечатление, че тичат.
— Запазих дори две в случай, че пушите.
— Не пуша — каза Зенаид.
— Манти. Непушачи — подхвърли той по адрес на посрещналия ги на входа салонен управител.
Отведоха ги до масата.
— Лично аз — заяви той — бих пийнал нещо за аперитив. Ще ми правите ли компания? Малко шампанско?
Тя прие чаша шампанско с касис, като междувременно вниманието й привлякоха ръцете му — силни, с грижливо, дълбоко подрязани нокти. Също изключително спокойни, едва-едва помръдващи, и то само при крайна необходимост.
Тя незабавно се хвърли в атака:
— Нарочно ли одраскахте поршето на Лари?
Загорялото му лице дори не трепна, черните му очи останаха все така непроницаеми, ръцете — съвършено неподвижни. Разсмя се.
— Имам ли вид на човек, който ненавижда немските коли чак до такава степен? О, не, стана съвсем инцидентно.
Бях отишъл на събирането с една млада жена, която оставих там след малка разправия, и докато маневрирах на тръгване, просто забравих да погледна назад. Подобно нещо ми се случва твърде рядко наистина. Други съмнения?
… щом веднъж си започнала…, помисли си Зенаид.
— Вашият ягуар. С него ли дойдохте от Лос Анджелис?
Манти отново се разсмя. Наел бил кола за целия си престой в Ню Йорк. Предпочитал ягуарите пред всички ролсове, кадилаци или бентлита. Би ли искала да й даде адреса на агенцията за коли под наем? Там можела да се убеди, че постъпва по абсолютно същия начин при всяко свое посещение. А сега…
— А сега бих искал да знам имате ли основания да смятате, че не съм този, за когото се представям? Изглежда, ме подозирате в нещо.
Няма да излезеш наглава с него, Зенаид. Или е голям играч, или чисто и просто казва истината.
Тя на свой ред се усмихна и отпи глътка от своя „kir royal“19. Да, предпочита да я нарича Зенаид вместо мадам Ганьон. Добре, ще го нарича Лу. Да, гладна е. За нея телешко филе, „а л’англе“. През нощта спа малко, наистина много малко. Епичните ласки на Лари я бяха изтощили и в момента изпитваше смътна тъга.
— А сега ми разкажете за „Обауита“, за което предварително ви благодаря — каза тя.
Манти не се остави да го молят, като междувременно пресуши една, после втора чаша шампанско и приключи с предястието в очакване на телешките си котлети. Не, не попаднал случайно на „Обауита Дженерал Уд“, Наблюдавал я от месеци. Както и други потенциални „мишени“, разбира се. Известно ли й е какво представлява една неприятелска ПОП и по-точно един рейд? Да? Толкова по-добре; това щяло спести време и на двама им. През 1975-а, когато се завърнал от Азия и му се наложило да си търси работа, първоначално възнамерявал да постъпи в адвокатска кантора, тъй като притежавал няколко дипломи. Но пък щял да бъде принуден да напусне Калифорния и най-вече да се озове в положението на подчинен. Избрал независимостта и след известен мъчителен период постепенно опознал пазарите.
— Не беше чак толкова трудно. Един човек, за когото ще ви разкажа, твърди, доказвайки го всъщност и на практика, че за две-три седмици първият срещнат кретен може не само да проумее всички пазарни механизми, но и да спечели. И аз в голяма степен съм съгласен с него.
В крайна сметка решил да стане „арб“, риск-арбитражист.
Имал склонност към риска. Към авантюрите. Към голямата игра. Доста бързо успял да направи удар. Късметът на новаците. Последвали няколко не особено резултатни години, докато не решил да хване бика за рогата. Докато не му хрумнала идеята да изпреварва рейдърите в замислите им.
— Нямам нищо против рейдърите, Зенаид, макар че днес добрият тон изисква да ги обвиняваме във всички смъртни грехове. Те са хищници, съгласен съм, но поне имат достойнството да действат открито. Освен това те съществуват, поемат рискове. Ние с тях сме от една кръв, както казва Маугли. Финансите винаги са били и ще бъдат вид война. И не са я измислили те. Така, както аз и хилядите други не сме измислили войната във Виетнам. Май не сте съгласна?
— Ще поговорим за това друг път.
Много добре. И тъй, за да успее да си осигури преднина спрямо рейдърите, той съставил списък на евентуалните „мишени“. Има ли Зенаид представа как се определя дадена „мишена“? Тук отново влизали в действие някои прости правила. Логични. Та съставил той този списък, включващ само предприятия, чийто оборот надхвърлял един милиард долара. Налагало се все пак да фиксира някакъв критерий за подбор. Така попаднал на „Обауита“. Наблюдавал я, дебнел и най-малката аномалия в движението на акциите й.
Започнал да купува през октомври миналата година, в момента на първата ПОП.
— Първата?…
— Срещу „Обауита“ имаше две ПОП. Не го ли знаехте? Вярно е, че този първи опит бързо се провали.
— „Зелена поща“?
— Дори и дотам не се стигна. Рейдърът беше ангажиран на друг фронт и не прояви достатъчно настойчивост.
— Но е подновил атаката.
— Точно така. Само че под друго прикритие. Човекът явно не е кой да е.
— Преди да продължим — прекъсна го Зенаид, — бих искала да знам защо вие и единствено вие си позволявате да разговаряте с мен така свободно по въпроса?
Манти се разсмя. Като на калифорниец му било съвършено безразлично какво мислят или правят нюйоркчаните. Не обичал да му диктуват поведението. И най-добрият начин да го накарат да направи нещо бил да му забранят да го прави.
— Онзи адвокат от Лос Анджелис ви е помолил да си мълчите.
— Нат Лиденски? Досега съм го използвал три пъти. Добър е, много е добър. Същински звяр в бизнеса: безмилостен, хладнокръвен, ефикасен. Не е на нивото на Марти Кан или на неговия вечен противник Линдън Кусак, разбира се, но почти ги догонва.
— Марти Кан и Кусак намесиха ли се в аферата „Обауита“?
— Не. Нито единият, нито другият, доколкото знам. Те са асове, които, между другото, вземат по един милион на консултация. Дори и за мен са малко скъпички. Но когато единият от тях атакува, можете да бъдете сигурна, че другият ръководи отбраната. Известни са ми много случаи, когато са им плащали, за да не се намесват, да не правят абсолютно нищо.
— И някой им е платил, за да не се намесят?
— В случая с ОДУ? Не знам. Бих се учудил. Битката не беше особено ожесточена. Ръководителите на ОДУ веднага вдигнаха бяло знаме, след което прибраха обезщетенията си и се ометоха. Лично мен доста ме разочароваха.
— Марти Кан знае ли това, което ми разказвате в момента?
— Възможно е. Не съм сигурен, но не е изключено. Едва ли има нещо, което Марти и Линдън да не знаят по въпроса за ПОП. Познавате ли Марти?
— Навремето работих за кратко време при него. Да се върнем на Лиденски.
— Излиза, че ме подлагате чисто и просто на разпит, или греша? Нат ми се обади преди три месеца и ме помоли да се въздържам от коментари по аферата ОДУ. Особено пред журналисти. Уточни, че ще го смята за услуга.
— Каза ли ви защо?
— Не беше необходимо да ми казва — чудесно знаех защо. Още малко вино?
— Не, благодаря. Бога ми, отпускате ми информация буквално с пипетка!
— То е, защото искрено се наслаждавам на всяка секунда, прекарана с вас. Цял живот няма да си простя, че закъснях с тринайсет минути. Чудя се как Елиът ви е пуснал да си отидете. Аз щях да подпаля Ню Йорк.
— Каква е причината Лиденски да поиска от вас тази услуга?
— Същата, която ви доведе днес тук. Фактът, че новите собственици и ръководители на „Обауита“ съсипват канадските гори и нарушават определен начин на живот. Очевидно сантименталността не е от най-силните им страни.
— Не разбирам.
— Познавате ли Джонатан Гантри?
— Не — отвърна тя, след като поразмисли, въпреки че името й беше познато.
— Той е нещо като знаменитост в малкия свят на финансите и най-вече сред рейдърите, които, между другото, би трябвало да му издигнат паметник. Вярно, че на него изобщо не му пука за това. Извинете ме за израза.
— Необходимо е много повече, за да бъда шокирана — усмихна се Зенаид. — И с какво въпросният Елмър Гантри е дотолкова забележителен, че да заслужи благоговението на идните поколения?
— Джонатан, не Елмър. Именно той е изобретателят на junk bonds20.
Зенаид запази мълчание.
— Знаете ли какво представляват junk bonds?
— Естествено. Но са ми казвали, че този тип облигации са били ако не измислени, то поне използвани за пръв път от друг.
— Първоначалната идея беше на Гантри. Той прибра печалбите си — доста внушителни, както се говори — и побърза да отиде да играе другаде. Казах ви, че не е кой да е. И не патентова изобретението си.
Манти отново се разсмя: Беше си поръчал три парчета торта „Кастелнодари“ и им се наслаждаваше, без да бърза, поливайки всяка хапка с глътка коняк.
— Струва ми се, че виждам в очите ви известно недоверие — отбеляза той. — Не измислям нищо, тъй като съм сигурен, че ще проверите дума по дума всичко, което ви казвам. Никой не ме е принудил да дойда тук.
— Гантри ли е авторът на ПОП срещу „Обауита“?
— Той е автор и на двете. И при втората успя.
— Но защо му е да се…
Зенаид искаше да каже „да се крие“, но замълча, тъй като неочаквано си спомни нещо. Един репортаж, който беше чела за човек, живеещ на борда на голяма джонка някъде в Азия. Човек, когото журналистът представяше като един от великите апостоли на световната екология, пламенен защитник на носорозите, пандите, пантерите, слоновете и на всички животни, на които посвещаваше живота си и значителна част от не по-малко значителното си богатство. Нещо като Еко-Христос, слязъл на земята.
Гантри.
Копелето гадно!
— Сега вече съм наясно кой е господин Джонатан Гантри — каза тя.
— Разбирате ли защо е предпочел да не се набива прекалено на очи във вашата афера „Обауита“?
— Да, стига да не ми разказвате врели-некипели.
— Щом и без това ще проверявате дали всичко отговаря на истината.
— Ще го направя.
— Не се и съмнявам. Онази вечер Лари ме предупреди, че най-малкото, което може да се каже за вас, е, че сте дяволски упорита. Дори смята, че би трябвало да се измисли специален термин, за да се дефинира точно това ваше качество.
Все още несигурна, Зенаид втренчено гледаше Манти. И постепенно я изпълни гняв както в деня, когато разбра, че Макгилди са сложили ръка върху Мисиками. Но този път омразата, която я изгаряше, беше още по-силна.
Успокой се. Ще трябва да провериш дума по дума всичко, което ти разказа този тип.
— Споменахте ми за някого, който твърдял, че финансите можели да се изучат за две-три седмици. За Гантри ли ставаше дума?
— Да, за него. Но тази определено екстравагантна теория не му попречи да спечели за две-три години двеста милиона долара. Без да се смята онова, което продължава да печели между две плавания, посветени на изучаването на рибките. Истински феномен, Бога ми. Знаете ли какъв му е прякорът?
Не, Зенаид не знаеше. И не я интересуваше.
— Лакомника — подсмихна се Лу Манти. — Гантри Лакомника. Сполучлив прякор за един рейдър, нали? Моля ви, Зенаид, аз ще платя сметката. Това е най-малкото. Дали една покана за обяд… Не? Така и предполагах, искрено казано.
Тя вече се отдалечаваше с присъщата си широка крачка и с усещането, че е способна да помете всичко по пътя си.
Престани да ме убеждаваш да се успокоя, Зенаид! Нервираш ме!
— Както и бях предвидил, работата е в кърпа вързана — заяви Бърт Съсман, който бе влязъл в кабинета на Лодегър, подпявайки голямата ария от „Розмари“. — Отидох лично в „Меридиън“ и я видях да излиза след обяда с Манти. Когато е ядосана е още по-секси. За момент се запитах дали не бихме могли да монтираме скрити камери в банята и спалнята й в хотел „Девън“. Колкото да видим как изглежда гола. Сигурно е фантастична.
— Нямаш ли си друга работа?
— Екипът на Боб работи по случая „Обауита“. Според мен няма да открият нищо. Не си допуснал грешка, Бил. Никой не е допуснал грешка. Но човек никога не знае, разбира се. Смятам, че идеята все пак си заслужава.
— Коя идея?
— Да я снимаме гола. Не само, за да си оплакнем очите. Би могло да ни послужи.
— Попитай за това Макартър следващия път, когато му се обадиш, за да му докладваш — прекъсна го мрачно Лодегър.
Не разполагаше, естествено, дори и с най-незначително доказателство, че Съсман действително работи за Макартър.
— Защо пък не, след като и тъй, и тъй му се обаждам на всеки два часа? — отвърна Съсман, без ни най-малко да се смути и с обичайния си влудяващо жизнерадостен тон. — Дори и да ни се наложи да я елиминираме, което никак не би ме учудило, поне ще си имаме спомен от нея.
— Изчезвай, Бърт. Имам работа.
Съсман ръководеше лично повече от двеста души, от които само дузина в Ню Йорк. Останалите бяха пръснати из Съединените щати и по всички краища на света. Нямаше отношение към Мравките — вложители, за които отговаряше Толивър. Основното му задължение бе да контролира инвестициите, а при необходимост и да измисля такива, макар че последното бе по-скоро от компетенцията на Макартър. Бърт се разпореждаше предимно с подставените лица, или, според утвърдената терминология, с така наречените бели Мравки. Всички онези, които, съзнателно или не, служеха за фиктивни титуляри. Шест хиляди осемстотин и шейсет мъже и жени от всички националности. През последните четири месеца се наложи да елиминират само четирима от тях, от предпазливост, което бе наистина забележително постижение и свидетелстваше за качеството на подбора, направен от Бърт и неговите специализирани в този профил сътрудници.
— Имаме малък проблем в Хонконг, Бил. Нищо сериозно, но мисля, че би трябвало да изпратим там някого.
Съсман поясни за какъв проблем става въпрос. Една бяла Мравка…
— По-скоро жълта всъщност — уточни той със смях.
Та една бяла Мравка давала признаци на умора; при все че досега била изключително съвестна и дисциплинирана.
— В никакъв случай няма да отиваш лично, Бърт. Изпрати Карлети или Бюканън. Бърт?
Съсман се усмихна, досещайки се за продължението.
— Кълна ти се, Бил! Никакво минаване през Сингапур или Куала Лумпур. Жалко. Девойката Ганьон по бански за новогодишните празници — Бога ми, това повече от щедро би компенсирало едно такова разкарване. Казах ли ти, че тя и двете й приятелчета отлитат довечера?
— Не ме интересува.
Съсман кимна и излезе, като си тананикаше. Подкрепяйки предложението, формулирано като „лъжлива маневра“, което предвиждаше да изстрелят Зенаид Ганьон досущ като ракета срещу Лакомника, за да спечелят времето, необходимо им за цялостен анализ на ПОП срещу „Обауита“. Съсман се бе подчинил безпрекословно на заповедта, дадена му от Макартър по телефона (тогава Макартър се намираше все още на своя остров). Съсман се подчини, но без да разбира. Всъщност той отдавна се бе отказал да вниква в замислите на Макартър. При все това го учудваха два момента, които имаха пряко отношение към заплануваната „лъжлива маневра“.
Първо: единодушното й одобрение от всички съветници на Лодегър.
И второ: съгласието на самия Лодегър, който обикновено се придържаше към несравнимо по-радикални решения.
Означаваше ли това, че е станал по-дипломатичен? Вярно, с възрастта човек се променя, но все пак! Да се чудиш и маеш защо му е да щади това момиче, след като дори и очите му не е виждал. Обяснението явно няма отношение към Лакомника, още повече, че Лодегър, поне доколкото ми е известно, не познава и него.
Променя се. Лодегър просто се променя, и толкова. Винаги се е изявявал почти като гений, когато става дума за пари, но досега в заключенията му липсваше малко финес. „Убийте го!“ или „Убийте я!“ — това беше за него вълшебната дума.
— Ще изпратя Карлети, Бил.
— Добре.
— Защо го наричат Лакомника?
— Доколкото знам, това е голяма морска прелетна птица, която всяка година мигрира от северното полукълбо до тропиците и обратно: Гантри се озовал за пръв път в Азия, когато нямал още шестнайсет години. Успял да се качи на един товарен кораб. После се връщал там всяка година, предимно през лятната университетска ваканция. И всеки път сам плащал пътуването си. Не разполагал с други пари, освен с онези, които припечелвал, поработвайки тук-там. Като освен това платил сам и следването си.
— Какво е завършил?
— Биология. Морска биология. Ботаника. И Бог знае какво още. Този тип е защитил четири доктората.
Едва-що научил името на Гантри, Алекс Дьошарм само за няколко часа бе направил възможно най-задълбочено проучване. Той хвърли поглед на бележките си.
— Но нищо, свързано с финансите. Нито с правото или математиката.
— За какъв дявол му е да следва на някой, който изучава финансите за три седмици? — промърмори Зенаид и протегна крака, доколкото й позволяваше разположението на седалките в туристическата класа. — Има ли семейство?
— Има баща, който преживява в Испания от пенсията си на инженер. Майка му продължава да живее там, където е роден нашият герой — в Мейн, близо до Бангор. Гантри й е купил къща и й изпраща толкова пари, колкото му поиска.
Несъмнено би правил същото и за баща си, но старецът не иска и да го знае. Той смята сина си за мошеник.
— Откъде научихте всичко това?
— От един колега, който е правил репортаж за Джонатан Гантри.
— И какво е мнението на колегата ви за Гантри?
— Смесено. Според него оня е съвършено откачен. Трябва да се има предвид обаче, че Гантри го изхвърлил зад борда в момента, в който интервюто преминало от екологията към парите. Зенаид, сигурно ли е, че именно Гантри е купил „Обауита“?
— Той е заличил следите си, що се отнася до втората ПОП, но безспорно е участвал в първата, която е прекратил по неизвестни причини. Не знам нищо повече, но това ми стига.
Огромният „Боинг 747“ излетя от летище „Кенеди“ и пое курс на запад по посока на Лос Анджелис, Хаваи и Хонконг, където трябваше да сменят самолета и да вземат „Катай Пасифик“ до Куала Лумпур.
Според последните сведения джонката на Лакомника се намираше край бреговете на Малайзия, някъде в Малакския пролив.
— Ревящите мравки влизат във война.
— Грра-уу! — изръмжа Зенаид.
И така, преди осем години, веднага след епизода с Анджела, Джеймс Доре Макартър изоставя преподавателската професия и отваря собствена адвокатска фирма. Първите му клиенти са хора, изпращани му само и единствено От Мора. Сумите, които му се поверяват, нарастват в главозамайваща прогресия. Той, естествено, разбира. Ясно му е, че първият милион, поверен му от Мора, е бил просто начален залог за изпробване на способностите му. Днес през ръцете му минават вече стотици милиони долари.
Десет месеца по-късно приема като знак на Провидението факта, че Лети дава дъх на първото им живородено дете. Момиченце. Ребека. Беки. Бащинството и успехите в управлението на поверяваните му огромни средства го убеждават в собствената му компетентност и го изпълват с достатъчно увереност, за да изясни взаимоотношенията си с Мора и неговите съдружници. Не ще и дума, че ще ги запази като клиенти, като привилегировани клиенти, с предимство пред всички останали, и че ще бъде на тяхно разположение при всички обстоятелства, денонощно, седем дни в седмицата и трийсет дни в месеца, но ще приема й други клиенти. Не че иска да печели повече, разбира се. Доходите, които получава, са му напълно достатъчни (по това време, и то без да укрива нито цент, той декларира пред данъчните власти един милион и триста хиляда долара годишно). Чисто и просто иска да си осигури прикритие. Нищо повече. Аз съм предпазлив човек. Защото коя да е федерална служба с право би могла да се учуди, че осигурява издръжката на цялата си кантора (вече осем души) благодарение само на четирима клиенти. И е дори още по-категоричен: ще продължи да набира обикновени клиенти, без проблеми, почтени (ако такива изобщо има — започва да става саркастичен), които да му носят доходи, равностойни на доходите, осигурявани му от Мора и компания. Ако не и по-високи. Мора е готов да му плаща повече? Все едно. Всичко, което изкара над милион и половина долара, да му бъде внасяно по сметка в някоя банка на Бахамските острови. Или на Каймановите. Или в Кюрасао, в бившите Холандски Антили. Или другаде. Изобщо в място, което ще „им“ посочи. И в чиято дискретност предварително ще се е убедил. Да избират. Прочита нещо в черните очи на Мора и се усмихва: Не, Мора, няма да ме убиете. Както няма да убиете жена ми или дъщеря ми. Защото „онези там“ ще ви потърсят сметка за това. Аз съм най-добрият специалист, когото някога сте вербували. И вие го знаете.
По онова време Макартър все още нито веднъж не е стъпил „там“. В Колумбия. Нито в Панама, От предпазливост винаги е избягвал този район. Обаче се е досетил за почти феодалните връзки между Мора и „онези“. „Онези“, чието име засега не му е известно. Неговите шефове, с една дума.
Кралете, императорите на кокаина.
Седмица след като Макартър е формулирал изискванията си, Мора го уведомява, че трябва да замине за „там“. „Там“ искат да го видят, да си поговорят с него, да го опознаят. „Една-единствена грешка, Мак, и вече няма да е необходимо да се връщате при семейството си, което ще остане да ви чака тук и за което аз специално ще се погрижа.“ Повече от недвусмислено предупреждение. Ала безполезно. Излишно. Макартър поставя условията за пътуването си: не иска и да чуе за директен полет до Богота. Съгласява се за Мексико. От Мексико продължава с кола до малко дискретно летище, където го чака частен самолет. Междинно кацане на пистата на една бананова плантация в Белиз и смяна на самолета. Там се качва един мъж, който ще придружава Макартър до крайната цел на пътуването му.
Никакво представяне, никакви имена. Мъжът е среден на ръст, мускулест, подвижен. Носи черни очила и очите му почти не се виждат. Сурово лице, чиято бруталност се подчертава още повече от слънчевия загар. Безизразно, издялано сякаш от тъмночервен камък лице. Бавни, отмерени движения, създаващи като цяло впечатлението за ужасяваща сила, която, макар и строго контролирана, всеки момент би могла да се развихри в делириум от жестокост. Докато прелитат над Мокситовите рифове и след това над Дарианския залив, човекът се задоволява да зададе небрежно няколко банални въпроса. Очевидно му е добре известно кой е Макартър и кой Мора. Що се отнася до Макартър, знае дори марката и цвета на първата му кола и телефонния му номер от времето, когато е живял в Сан Франциско. За Мора говори със снизхождението на началника към незначителния служител.
Това е Ел Сикарио, Убиеца, за когото Макартър дълго време няма да знае нищо, дори истинското му име. За Макартър сикариото е убиец-терорист, предпочел насилието пред всеки друг начин на действие. Историкът Флавий Йосиф21 е наричал зелотски сикери най-непримиримите еврейски поборници, сражавали се срещу римската окупация. До този момент Макартър не знае дали Ел Сикарио е латиноамериканец или „гринго“, но по-късно, слепвайки събраните оттук-оттам късчета информация, стига до значително по-конкретни заключения и разбира, че Ел Сикарио е изкарал Виетнам.
Засега този момент е все още далеч. Самолетът не лети вече над морето, а над реки и гори. Може би градът, който забелязва вляво, е или Картахена, или Баранквила. Над Колубмия пада нощ. „Пристигаме“, подхвърля Ел Сикарио.
Кацат по тъмно. Вдясно, облени от лунната светлина, се извисяват склоновете на Андите. Писта, чиито прожектори светват едва в последния миг. Изненадваща влага, чиято плътност кара Макартър почти да залитне, след което се качват в климатизирана лимузина. В далечината — някаква река. Това е Магдалена, но той все още не го знае.
Хасиенда. Корали, сред които дремят коне. Пазачи, тоест мъже, въоръжени, както му се струва, с „М 16“. Питат го иска ли да си отдъхне, да се поосвежи. След три четвърти час се озовава в присъствието на шестима мъже; между тях е и този, с който е пътувал от Белиз. Останалите са на възраст между трийсет и четирийсет и пет години, като се изключи един, около шейсетгодишен и толкова тлъст, че носи прякора Шишкото. Макартър ги преценява от пръв поглед: арогантни дръвници, опиянени от собственото си всемогъщество; диваци, надарени с примитивен животински разсъдък, които не се съмняват в нищо и вървят безпощадно напред, без да изпитват каквито и да било угризения, тъй като са напълно лишени от съвест. Първоначално изпитва едновременно две чувства: истински страх и омраза.
Сетне към тях се добавят презрение и — което силно го учудва — неподправено удоволствие. Защото е уверен, че лесно ще манипулира петимата от Картела. Все едно да държи в ръцете си страховито оръжие, което при най-малка грешка от негова страна ще унищожи, разбира се, и самия него (и Лети, и Беки). Но просто няма да има грешка, и толкоз!
Дори престава да си задава въпроси по отношение на необузданата амбиция, обсебила го, откакто е започнал да работи за своя сметка; амбиция, в която за жаждата за пари почти няма място. Ще служи най-добросъвестно на мъжете, които в момента го разпитват на плах английски (по това време испанският на Макартър е все още елементарен). Но същевременно на свой ред ще си служи с тях. До деня, в който открие начин да стане абсолютно необходим. И неуязвим. Вярно, все още не е намерил такъв начин. Ще му бъдат необходими няколко години, докато го открие и усъвършенства. Но и това ще стане.
Засега послушно отговаря на задаваните му въпроси. В един момент долавя не толкова погледа — все така невидим зад черните очила, — колкото изражението на непознатия си спътник. И мигновено го осенява интуицията, че той споделя презрението му към членовете на Картела и че ги използва така, както възнамерява да ги използува и самият той.
През този ден се заражда странно съучастничество между Ел Сикарио и Макартър. Което така и остава несподелено. И двамата проявяват предпазливост, граничеща с параноя. В действителност това е още една обща черта, още една причина, за да се разберат. Съвършено безмълвно.
Разпитът приключва. Съобщават на Макартър, че не са им се понравили нито неговите изисквания, нито начинът му да разполага със самия себе си. Какво, да не би случайно да си въобразява, че е свободен? Той е чисто и просто едно нищожно американско адвокатче, което може да бъде размазано като курешка. Иска да бъде размазан, така ли? Иска да види как ще пукнат жена му и дъщеря му? Достатъчен е един жест. Да внимава много и за себе си, и за курвенската си жена, и за курвенската си щерка! Тях няма да се задоволят да ги убият веднага — първо ще им доставят удоволствие.
Макартър не помръдва, изключително горд от факта, че успява да прикрие треперенето на пръстите си, стискащи чашата, макар вътрешно да се тресе от ужас. Хайде, от тях да мине този път, но да не си позволява вече такива волности. За този път става, разрешават му да се организира както е поискал — да си набере обикновена клиентела и да си създаде почтено прикритие. Но да знаеш, курешко нищожна, че отсега нататък ще бъдеш наблюдаван по-внимателно от когато и да било. Ясно ли ти е, курешко? Сега е моментът. Макартър на свой ред атакува. Предпазливо — о, безкрайно предпазливо! — и унизявайки се до такава степен, че му се повдига. Взема думата. За миг му се струва, че забелязва на устните на Ел Сикарио, застанал по-назад, на границата между сянката и нахлуващия през вратата на верандата поток светлина, да трепва едва доловима усмивка. Надявал се е на тази усмивка, признак на тяхното съучастничество. Обяснява колко много може да бъде подобрен използуваният понастоящем метод за пране на пари. Колкото до самите наркотици, за тях той не знае нищо и нищо не иска да знае. Наели са го да инжектира произхождащите от произволна търговия капитали в официалната финансова система. Точно в това отношение би искал и да направи някои предложения.
Говори сред гробно мълчание. Осъзнава, че залага на карта не само своя живот, но и живота на Лети и на дъщеря им.
Има някои идеи по новата организация, която биха могли да създадат. Нещо по-централизирано, по-функционално, не чак толкова разпиляно. Преход от занаятчийството към промишлеността, включително и за кокаиновия пазар, отбелязал небивал разцвет със своите двайсет милиона консуматори. Било той, било някой друг би трябвало да се нагърби с отговорността за общата концепция и ръководство. Необходимо е и е възможно създаването на почти съвършена система. Макартър дава примери, влиза в подробности. Гробното мълчание, което съпровожда думите му, в известен смисъл го окуражава. Прилага правилото, валидно в случаите, когато човек има насреща си неколцина слушатели, и си избира един от петимата, надарен, както му се струва, с по-силна индивидуалност. Обръща се почти единствено към него, стремейки се да проникне в тайната на черния поглед и на непроницаемото лице с метисовидни черти. Старае се все пак да не засегне мнителността на останалите четирима. Описва организацията, над чиято структура е умувал през последните няколко месеца и благодарение на която би било възможно изпирането не на някакви си стотици милиона долара, а на милиарди и милиарди, почти без ограничения. Изтъква предимствата, от гледна точка на сигурността, на всекидневния анализ на цифрите, на постоянния контрол. На печалбите в „чисти“ пари, които ще нараснат до фантастични стойности. На световното могъщество, което тези пари ще им позволят да постигнат.
Световно могъщество. Повтаря думите. Доразвива смисъла на понятието (и може би именно в този момент дълбоко в съзнанието му се оформя зародишът на идеята за Общия план, който ще разработи изцяло едва шест години по-късно).
Мълчание. Макартър също е млъкнал. Звън на парчета лед в чашите, кучешки лай в нощта. След което му се струва, че дочува рев на лъв. По-късно ще разбере, че не е сънувал, че наистина е бил лъв, че хасиендата притежава резерват за диви животни.
— Сикарио, изведи го.
Заповед, дадена на испански. Ел Сикарио го извежда, придружава го до някаква стая.
— Ще чакате тук.
За миг двамата се озовават лице в лице, после Убиеца се обръща и излиза. Минават часове. Един прислужник донася вечеря на Макартър, който се чувства буквално като човек, пледирал в защита на собствения си живот пред съдебен състав от вампири. Сега очаква присъдата.
Присъдата е благоприятна. „Те“ одобряват плана му. Ще му бъдат отпуснати всички необходими пари. Дават му се пълни правомощия. Единствена поправка към предложението му: ще трябва да работи съвместно с човек, който ще му бъде посочен и когото ще приеме за съдружник в нюйоркската си кантора. От когото няма да крие нищо. Нито едно важно решение не бива да бъде вземано без „тяхно“ одобрение. Негово е задължението да установи сигурни начини за свръзка, и то сигурни според собствените му критерии, щом толкова много държи на сигурността. Дава му се една година, за да докаже на какво е способен. След дванайсет месеца ще бъде взето окончателно решение. Било Картелът ще продължи да му гласува доверие (крайно относително, наистина), било…
Ще го смаже като курешка, каквато е всъщност; да, ясно му е.
И въпреки това, по обратния път към Щатите Макартър разбира, че е удържал пълна победа. Залавя се за работа. Човекът, когото му посочват, се казва Виктор Аламеда. Бива си го, познава финансовите механизми, но не му достига класа — особено ако се мери с аршина на Макартър. Нова среща на Макартър с Убиеца. Точно по времето, когато Макартър предприема създаването на подвижните бази. Вече е наумил да ги установи на кораби, недосегаеми за чийто и да било контрол. Научил е за тесните връзки между Картела и кубинското правителство, жадно за валута заради блокадата, наложена му от Вашингтон, и заради скъперничеството на Съветите. И вече планира да използува протекциите на Lider Maximo. Знае, че Куба служи за междинен пункт в трафика на наркотици. Корабите ги поемат в Картахена и ги стоварват в Сиенфуегос, на западния бряг, докато от Варадеро самолети транспортират кокаиновите пратки до Андрос, един от Бахамските острови, и до крайната южна точка на Флорида. „Ще ми се наложи да пътувам все повече, обяснява Макартър на Убиеца. Ще бъда много по-често на някоя от подвижните бази, отколкото в кантората си в Ню Йорк. С обикновените клиенти официалният ми екип ще се справи без никакви проблеми. Виж, с Мравките нещата стоят по-различно. Не че критикувам Виктор, но той просто не си тежи на мястото. И вие го знаете.“ Ел Сикарио уведомява, когото трябва, но предварително е дал съгласието си. Доверява му, че вече са взети необходимите мерки.
„Онези там“ ще сменят Аламеда. Ще го сменят с човек, на когото имат пълно — или почти пълно — доверие и когото отдавна подготвят за изпълнението на подобни задачи. Освен това Бил Лодегър носи име, което в Щатите не привлича вниманието. И ето че един ден Лодегър наистина се появява. Той е повече от интелигентен; той е буквално свръхнадарен, що се отнася до управлението на парите. Макартър признава това. Лодегър му е почти равностоен в доста области. А в някои отношения дори го надминава. Едва ли биха могли да направят по-сполучлив избор. Като се изключи склонността му да решава всичко чрез насилствени методи. Не че има някаква патологична слабост към кръвта. Не, той действа просто като компютър, за който всичко е бинарно: бяло или черно, нула или единица. Никой не е съвършен, се задоволява да заключи Макартър в началото на сътрудничеството им.
Мравки — вложители, Мравки — пътешественици, Мравки контрольори, Мравки — пазачи, Мравки — счетоводители, Мравки — войници (бригадите, командувани от Ел Сикарио)… именно Макартър измисля термина. Хрумва му съвсем спонтанно, докато излага замислите си пред хората от Картела, „там“. Защо Мравки? Опитва се да възстанови направената асоциация: припомнил си е един по-скоро посредствен филм е Чарлтън Хестън и с една фантастична червенокоса мадама, в който става въпрос за марабунта, за онова ненадейно нашествие на мравки в Амазония, които връхлитат с милиарди и унищожават всичко по пътя си, без да се намери сила, която да ги спре.
„Марабунта“ — сравнението се харесва. И се раждат Мравките.
Прозорците и на трите стаи на двайсет и четвъртия етаж на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур гледаха към един хиподрум, отвъд който се гънеха синкави хълмове. Където може би щъкаха тигри. Ако тигрите изобщо могат да щъкат.
Зенаид не беше наясно по този въпрос. Бе виждала тигри единствено на кино или по телевизията. Същото се отнасяше и до Малайзия, чието местоположение до завчера, ако случайно я бяха попитали, би определила някъде в южния край на Индийския полуостров. Да де, ама не. Разликата беше някъде от порядъка на две-три хиляди километра, ако се вярваше на картите в самолета.
Гръм и мълнии! Аз съм в Малайзия!
Едва не скочи от леглото, но навреме си спомни, че е гола, и изчака прислужникът на етажа да й донесе кафето.
Голямо пътуване му бяха ударили от Ню Йорк дотук. Изпи кафето, отвори голямата остъклена врата, излезе на балкона и тутакси я връхлетя жегата. Вече не беше сутрин; ако се съдеше по слънцето, вероятно бе някъде към пет-шест следобед. Ако не и по-късно. Но кой ден? На вратата се почука. Отиде да отвори. Алекс Дьошарм.
— Честита Нова година! — ухили се журналистът. — И благодаря за подаръка.
— Какъв подарък?
— Ами че ти си чисто гола.
— Извинявай.
— Бога ми, наистина няма защо!
Тя припряно намъкна един пеньоар.
— Кой ден сме днес?
— Първи януари. И не ми излизай друг път с тоя номер, ако обичаш. На моите години това може да ме довърши.
— Каква е часовата разлика?
— Дванайсет часа. Когато в петък вечерта излетяхме от „Кенеди“, тук е било девет сутринта. А сега е почти пет следобед и вече се мръква.
Отново се почука. Този път беше Лавиолет, пременен в бански на цветчета.
— Честита Нова година, Зенаид!
Не успя да избегне прегръдката му, комбинирана с мощна целувка, която я запрати на леглото.
Ако Алекс не ни гледаше, изнасилването ми беше в кърпа вързано, особено както съм замаяна. Странно как този климат… Добре де, както и да е.
— Престани, Лавиолет. Достатъчно ми честити Новата година. Освен това вониш на хлор.
Обясни й, че се бил изкъпал в басейна. Ами да, станал преди сума ти време. Алекс също. Двамата чудесно си отспали в самолета. Зенаид взе душ и на излизане от банята ги видя настанени пред закуска за шестима, четири порции от която бяха предназначени за Лавиолет. Беше гладна и за момента не обърна внимание на вестника, поставен така, че статията и снимката да се набият веднага на очи. Найсетне погледът й попадна върху заглавието и тя попита:
— Къде изнамерихте това, Алекс?
— Чисто и просто в сутрешния вестник. Изобщо не ми се е налагало да го търся.
Тя остави ананаса си и се вторачи в снимката.
— Кой от всичките е? До един си приличат.
— Третият от дясно на ляво.
— Снимката е много неясна. Дори и собствената му майка не би го познала. Какво има на главата си?
— Нещо като тюрбан.
Заглавието съобщаваше, че Лакомника е внесъл половин милион долара във фонда за защита на природата в Малайзия. „Прословутият Лакомник“, бяха точните думи.
— Да знаеш случайно как се потопяват джонки?
— Осведомих се — каза Алекс. — Снимката и интервюто са били направени завчера в Малака. Но джонката вече е отплавала; на север, доколкото разбрах. Щяла да продължи покрай малайското крайбрежие до остров Пенанг. А може би и по-нататък. Гантри споменал бегло Пхукет, в Тайланд. Това също е остров. Там е работата обаче, че Лакомника може да отиде, където си поиска в района, разположен между Индия и Австралия. Разправят, че понякога изчезвал със седмици, след което се появявал там, където най-малко го очаквали.
Зенаид продължаваше да се взира в снимката. На нея се виждаха дванайсетина души, между които три жени (нито една бяла). Мъжете почти не се различаваха един от друг.
Всички носеха саронги, всички бяха голи до кръста, всички бяха мургави, чернокоси и се държаха за ръка — жизнерадостна тайфа моряци. Или пирати, с препасаните си с кърпи чела. Ще те науча аз да си играеш на пирати, говно миризливо! Вече не я притесняваше нито горещината, нито часовата разлика.
Това, че е рейдър, все някак може да се преглътне. Но че в същото време се обявява за пламенен защитникът природата!… И то, като продава Мисиками на Макгилди, които се канят да построят там завод за азбест или друга подобна гадост!
— Как се стига до Пенанг?
Имаха проблеми с парите. Вярно, Алекс беше взел кредитните си карти. Зенаид също. Но Алекс имаше да изплаща къща в Монреал, а колкото до Зенаид, би било истинско чудо, ако в сметката й оставаха и пет хиляди долара — на всичкото отгоре почти със сигурност бе вече и безработна.
— Аз имам пари — обяви Лавиолет. — Вярно, намалиха заплатата ми, тъй като се контузих при игра на футбол, а не на хокей, но все пак продължават да ми снасят около двайсетина хиляди месечно. Трябва да имам още към триста-четиристотин хиляди. Ще дрънна на Бернар.
Бернар беше неговият комисионер в Монреал. Но в неделя, и то на първи януари, доста трудно би се свързал с него. Алекс и Зенаид смаяно изгледаха гиганта. Не бяха и подозирали, че може да има толкова пари.
— Аз съм знаменитост — поясни Лавиолет.
Понеделник, 2 февруари, сутринта. Пътуваха за Пенанг.
Според Зенаид — и Алекс бе склонен да се съгласи с нея — следенето, на което я подлагаха от Милуоки до Ню Йорк (толкова зле прикривано всъщност, че най-вероятно имаше за цел просто да я сплаши), бе прекратено. Не забелязаха нищо подозрително нито в Хонолулу, нито в Куала Лумпур, при все че Алекс патрулира най-съзнателно по протежение на целия „фронт“. Лавиолет също бе изключително наблюдателен. Още от детските им години Зенаид го оприличаваше на огромен мечок. Огромен влюбен мечок. Макар че, в интерес на истината, той никога не бе претендирал да е влюбен. Но това чудовище имаше наистина невероятен нюх. В Хонконг, докато чакаха самолета за Малайзия, той най-неочаквано се бе втурнал, догонил, вдигнал във въздуха и залепил за една стена, при това без оня изобщо да успее да реагира, някакъв мъж, чието подозрително държане не направи впечатление на никого другиго, освен на него. Довтасалите китайски полицаи откриха у мъжа едрокалибрен пистолет, но по всичко личеше, че той няма за задача да ги следи. „Трябвало е да станеш ловец на шпиони, Лавиолет“, подхвърли тогава Зенаид. „Предпочитам да търча подир шайбата“, кротко отвърна той.
Изглежда, вече наистина не ги следяха. Нищо чудно впрочем. Виновниците за инцидента в Милуоки и за смъртта на дребния бакалин от Кеноша очевидно нямаха нищо общо с Лакомника. Или с някаква си ПОП. Нито пък с „Обауита Дженерал Уд“.
Поне в това отношение можеха да бъдат спокойни.
— В момента са на път за Пенанг — каза Милан. — Това е остров и същевременно щат на Малайзия.
— Знам много добре къде е Пенанг — сопна се Лодегър.
Веднъж бяха изкарали там една отпуска с Манди. По времето, когато да прекара с Манди повече от седем минути насаме все още не му беше нетърпимо.
— Е, и?
— Ами нищо — отвърна Милан с обичайната си флегматичност. — Като се изключи тази подробност, че близо до Пенанг, на една свръхмодерно оборудвана джонка, в постоянна връзка с основните световни финансови пазари, се намира някой си Джонатан Гантри, по прякор Лакомника.
Лодегър премълча. Премълча, защото сметна, че от тактическа гледна точка ще бъде полезно да помълчи няколко секунди. Преброи до шест, след което реши, че достатъчно е симулирал изненада и размисъл.
— Какво целите, Милан? Да ме накарате да повярвам, че онази мърла, която ни създаде толкова неприятности в Милуоки, е в комбина с Гантри?
— Не е изключено.
Гласът на Милан бе съвършено безизразен. Двамата мъже разхождаха кучетата си. Лодегър се мъчеше да удържи двата бобтейла на Манди — отвратителни песове с ужасно космати муцуни, които му се бе наложило да докара със специален самолет от някакъв развъдник за свръхпородисти кучета в Шотландия. Естествено, след като ставаше дума за специални кучета. Според Манди. Стрували му бяха около трийсет хиляди долара. И се стигна дотам аз, човек, който се разпорежда със суми, надхвърлящи бюджета на повечето европейски страни, да разхождам тези лайнени псета на лунна светлина! Ама че гадост! Преди десет минути Милан му се беше обадил по телефона и — без да се представи, както обикновено — като че ли малко саркастично бе попитал: „Не е ли време да изведете кучетата си? Аз тъкмо се каня да поразходя моето.“ Беше десет часа вечерта в Ню Йорк в неделя, 1 януари. И съответно десет часът в Малайзия, но сутринта на втори.
— Не е изключено, но трябва да се провери — добави Милан след известно мълчание.
Лодегър внимателно претегли думите си:
— Ако случаят е такъв, би трябвало да се предвиди елиминирането не само на момичето, но и на самия Гантри.
— Би могло да се обмисли такъв вариант — кимна Милан.
Само не прекалявай. Капанът ти действа. Какво повече искаш? При нормални обстоятелства никога не би успял да убедиш Милан и Ел Сикарио да те отърват от Гантри. Но сега си близко до целта. Нито дума повече.
— И ме накарахте да изляза под снега единствено за да ми говорите за онази тъпачка?
— Не. Имаме произшествие. Една от Мравките — пътешественици изчезна. Вече четвърти час сме без никакви вести от нея. Самолетът излетял както обикновено малко след свечеряване от пистата в Озаркс. Предвидено било да се свърже за първи път с Андрос в девет и петнайсет, но не го направил.
— В колко часа е трябвало да се приземи в Андрос?
— В девет и петдесет и осем. Преди деветнайсет минути.
— С колко на борда?
— Двеста и петдесет милиона, предназначени за една банка в Насау.
Но Милан очевидно изчакваше, преди да заключи категорично, че Мравката-пътешественик се е изпарила в неизвестна посока заедно с парите.
— Още с обявяването на тревогата телефонирах на моите хора в Мисури. Там всичко е нормално. Жената и децата на пилота не са мръднали. Същото се отнася и за семейството на придружителя.
Не, по-скоро е станала катастрофа. В момента на излитането от Озаркс метеорологичните условия са били на пределната летателна норма и не е изключено самолетът да си е имал сериозни неприятности. Лодегър напрегна паметта си, ала напразно; тя съдържаше хиляди имена и цифри, но не и подробностите около подобни транспортни канали, по които всеки месец от Америка се изнасяха милиарди долари. Използуваните средства бяха напълно подходящи и сигурни: самолети от редовните линии — нерядко със съучастничеството на членове от персонала на авиокомпаниите — и преди всичко чартърни самолети. И внушителен контингент от Мравки-пътешественици, който включваше пилоти, вербувани измежду професионални наемници, всевъзможни авантюристи и ветерани от Виетнам, но съставляваше напълно самостоятелна организация спрямо онази, която се занимаваше с прането на парите. Разполагаше дори с контролна кула в самото сърце на джунглата, способна, да следи едновременно стотици самолети в полет. Граничен контрол се упражняваше главно на влизане в Съединените щати или в Канада и далеч по-малко на излизане.
Предвиждаше се с тези пари да се захранят близо шест хиляди шифровани сметки в почти всички краища на света. И именно той, Лодегър, отговаряше за този сектор от дейността на Мравките по начина, по който един държавен глава отговаря за дейността на дадено министерство или друга правителствена институция. Но нищо повече. Мравките-пътешественици се намираха под прекия контрол на човек на име Харисън Лад.
— Той е или вече там, или ще пристигне всеки момент — каза Милан. — Според обичайната практика е предвидена резервна писта за транзитните полети от Средния запад. В момента проверяват дали самолетът не я е използвал. Тя се намира в Южен Арканзас, на границата с Луизиана.
— Няма ли установена процедура за подаване на предупредителен сигнал в случай, че се използва някоя от резервните писти?
Имало, естествено, само че сигнализацията не се задействала. Не било изключено да е съществувала някаква уговорка между Мравката-пътешественик и наземния екип.
Ала на Милан не му се вярваше.
— Най-вероятно самолетът да се е разбил някъде: Лад вече е изпратил патрули. Теренът е доста труден.
Тъй като не можеше и дума да става да алармира местната полиция и да поиска официално издирване, Лад щеше да предприеме незабавно такова със собствени средства, които, между другото, бяха значителни — според Милан можел да разчита на двеста души и шест хеликоптера. Защото в случай, че самолетът се е разбил, съществуваше реалната опасност ловци или фермери да открият първи сред останките му двеста и петдесетте милиона долара. Това вече се бе случило веднъж, през 1986-а. Тогава една Мравка-пътешественик изчезна по трасето между Юта и Каймановите острови. Хората на Лад пристигнаха твърде късно на местопроизшествието, някъде насред Мохавската пустиня. Но все пак имаха късмет: туристите, претърсили останките на самолета, решили да си мълчат и чисто и просто да си поделят четиристотин и петдесет милиона долара. Екипът на Лад набързо ги накара да замлъкнат завинаги. Тримата мъже, трите жени и двете им коли бяха заровени в един и същ гроб с Мравките, загинали при катастрофата.
— В този случай или ще научим за катастрофата от телевизията и вестниците, или ще имаме пълно мълчание по въпроса, при което шансовете на Лад значително ще се увеличат.
— Дръжте ме в течение.
— Разбира се.
Кучето на Милан беше от неопределена порода. Лодегър дори не се запита откъде го е изнамерил. Така или иначе, ставаше дума само за прикритие. Двамата мъже крачеха по Парк Авеню под сипещия се сняг — двама собственици на кучета, които бяха извели скъпоценните си бубенца за традиционното вечерно пишкане и междувременно най-безобидно си бъбреха. Евентуалната загуба на двеста и петдесет милиона долара (освен в случай, че Харисън Лад успее да ги намери, което можеше да отнеме и цяла седмица) ни най-малко не притесняваше Лодегър. Лимитът на вероятните загуби бе фиксиран на пет процента. Бяха все още твърде далече от него, така че нямаше основания за тревога. Дори и ако „онези там“ се понамръщеха. Лодегър знаеше, че вуйчовците му са сключили помежду си застраховка, нещо като тяхна собствена „Лойд“, която щеше да разпредели загубите между членовете на организацията. При все това самолетният транспорт оставаше най-сигурен, дори и след наистина анекдотичния случай, публикуван навремето като сензация на първа страница на почти всички вестници: един самолет, осигурявал доставката на кокаин на един от седемстотинте Бахамски острови и натоварил на борда си в замяна на „стоката“ куфарче с един милион долара, бил подгонен от американските митничари и се видял принуден да изхвърли парите — единствено доказателство за сделката — над плаж на остров Парадайз. Сащисаните летовници видели от небето да се изсипва същински дъжд от стодоларови банкноти. Последвал невероятен масов пердах и случаят вдигнал страхотен шум. Пилотът отричал всичко и го освободили по липса на доказателства. И все пак транспортът по море беше по-рискован. Вече на три пъти крайбрежната охрана залавяше товара на Мравки-пътешественици в Мексиканския залив, или по-скоро онова, което оставаше от него, тъй като Мравките, подчинявайки се на заповедите, съумяваха всеки път или да изгорят, или да изхвърлят зад борда пренасяните от тях пачки стодоларови банкноти. Шест милиона долара, отчасти превърнати в пепел, отчасти изпратени на дъното в специално утежнени с олово сандъци. И нищо не можа да накара арестуваните мъже да проговорят. Съгласно правилата, те до един бяха женени и имаха деца.
При тази система американската администрация просто не беше в състояние да определи мащабите на трафика на кокаин между Колумбия и Щатите. Сведенията, с които разполагаше СБН (Службата за борба с наркотрафика), натоварена да прилага закона за борба с търговията с наркотици, далеч не отговаряха на действителността и заловените количества дрога представляваха само нищожна част от огромния поток, който заливаше страната. Границите и преди всичко мексиканската граница бяха същински сита.
Бобтейлите с наслада джапаха в кишата.
— Докато не съм забравил, дръжте ме в течение и за Малайзия.
Лодегър умишлено вмъкна в гласа си необходимата нотка леко раздразнено безразличие.
— Разбира се — повтори Милан.
Сбогуваха се с усмивка като добри съседи, които се разделят, след като са си побъбрили за времето, за жени и за кучета. Лодегър се прибра у дома. Отведе двете животни на втория етаж на мезонета и ги изрита в градината около басейна на покрива на сградата. След като чак толкова обичаха снега, гадините проклети… Слезе на долния етаж и отиде в кабинета си. На пулта с шестте телефонни секретари, включени към шест отделни линии, мигаше една-единствена червена лампичка. Прие съобщението. От Лондон Армбръстър им честитеше Новата година и му благодареше за шоколадите. Или с други думи, Армбръстър потвърждаваше получаването на трийсетте милиона лири стерлинги.
Много добре.
Манди спеше в стаята си. Бяха се любили преди час и той за пореден път се бе изумил от желанието, което продължаваше да изпитва към нея. Изтегна се в собственото си легло, като нави будилника за четири и петнайсет. Обикновено заспиваше много бързо, и то без да прибягва до сънотворни, тъй като използуването на какъвто и да било наркотик искрено го отвращаваше. Но този път сънят се позабави. С няколко минути. Мислеше си за Лакомника, срещу когото — най-сетне! — Милан със сигурност щеше да хвърли своите Мравки-войници. Веднага щом съучастничеството между него и канадката бъде установено, което бе вече въпрос на часове. Една най-обикновена среща между двамата би била за Милан предостатъчно доказателство.
Три години и половина по-рано. Лодегър вече се е срещал неколкократно с Макартър по един или друг повод, но все още не е заел официално поста на Виктор Аламеда. При все че „онези там“ го уведомяват за предстоящото назначение, което ще бъде звездният миг в живота му. Той ни най-малко не се съмнява в способността си да поеме функциите, които „те“ ще му поверят. И безпристрастният анализ на изминатия досега път го потвърждава. Той притежава вродени дарби — и това е очевидно, — но ги доусъвършенства. През целия период на учението си умишлено развива у себе си онова упорство, което обикновено съставлява единственото достойнство на трудолюбивите, лишени от талант.
Натрупва куп дипломи, убеждава се в тяхната маловажност и не се поддава на изкушението да ги приеме като доказателство за способностите си. Прави всичко възможно, за да придобие опит; най-смирен сред смирените е в желанието си да учи и неизменно се стреми към съвършенство. Знае, че роднинските му връзки с „онези там“, по-точно фактът, че майка му е „тяхна сестра“, е решаващ коз, с който мнозина други напълно биха се задоволили. Но не и Лодегър. Лодегър изгаря от желание да докаже, че е ценен сам по себе си. На практика той жертва младостта си. Дори бракът му с Манди е програмиран: поставят му за задача да се ожени за благовъзпитана и богата американка от фамилия, която да може да улесни възхода му. Лодегър избира бъдещата си съпруга с присъщата си безчувствена ефикасност. Спира се на Манди, „сортирана“ измежду четири други, които също отговарят на изискванията. Но Манди — и той установява това почти с възхищение — не му е безразлична, поне във физическо отношение. Провидението явно си знае работата.
И така, три години и половина по-рано той е в период на очакване. Най-сетне е на прага да достигне преследваната от години цел, коствала му толкова усилия и жертви. Умее да бъде търпелив и да избягва всяка възбуда. И все пак живее в страх през седмиците и месеците преди Назначението. Никакви грешки — наистина не е моментът да прави такива! Може би „онези там“ все още хранят някои съмнения по негов адрес. Може би наблюдението, на което знае, че е подложен, се е засилило. Веднъж да заеме мястото си до Макартър, и ще може малко да се отпусне. Но дотогава е уязвим. Под карантина, в известен смисъл. Поне той оценява обстановката именно така.
Още тогава поема множество сделки. Те нямат нищо общо с тези, които ще ръководи впоследствие, но все пак в тях са заложени десетки и десетки милиони долари.
Измежду всички проекти, които разработва по това време, има един, отнасящ се до недвижими имоти. Става дума за терени в Калифорния, в района на Сан Диего. Парцели за застрояване. Общо двайсет и осем. Със също толкова или приблизително толкова отделни собственици. Чрез упълномощени адвокати и много дискретно, разбира се, той започва преговори за закупуването на парцелите с оглед осъществяването на мащабен градоустройствен план. Площта на един парцел възлиза средно на един акър или малко повече от четири хиляди квадратни метра. Средна цена: един милион долара за акър. След ожесточени пазарлъци и оказване на натиск (нерядко граничещ със заплаха) върху един или друг от собствениците той успява да намали началната цена. Смята, че може да я смъкне до осемстотин и петдесет хиляди, а в резултат и да даде ново доказателство за способностите си на далновиден инвеститор.
Има една подробност, която ще се окаже важна — един обширен терен съседства с парцелите и ги допълва. Този терен не струва нищо, макар че му искат десет милиона.
Той е просто нещо като естествена бариера, която ще предпази бъдещата благоустроена зона от безразборно строителство и нежелани съседи. Но десет милиона е прекалено висока цена. Тези разядени от морската сол хектари, които местните закони за защита на природата правят неизползуваеми за строеж, в никакъв случай не струват десет милиона. Лодегър, отишъл лично да ги види и подсигурил се със заключенията на всички възможни експерти, отказва да ги купи. Мъртвият терен ще си остане мъртъв.
В замяна на това замисленият градоустройствен план се очертава извънредно обещаващ. И го потвърждават всички изчисления: след завършването на строителните работи и препродажбата печалбата може да възлезе на четиристотин процента, ако не и повече.
Току-що се е завърнал в Ню Йорк от отпуската, прекарана с Манди, когато научава новината. В Сан Диего някой е започнал срещу него нещо като мълниеносна война. Всички парцели са продадени. Срещу милион и двеста хиляди за акър. С триста и петдесет хиляди над цената, предложена от Лодегър. Закупен е и мъртвият терен. За исканите десет милиона. Операцията е осъществена за рекордно кратко време — по-малко от две седмици, — и то сякаш от истински десантен отряд. Продавачите, готови да подпишат съответните документи с адвокатите на Лодегър, променят решението си за една нощ, заслепени от купищата пачки, струпани пред тях. И нещо още по-лошо: един от козовете в проекта на Лодегър е разработването на находището от природен газ, открито на съседен хълм, което е предвидено да бъде от полза не само за новопостроения жилищен комплекс, но при по-мащабна експлоатация да донесе допълнителни, още по-значителни печалби. Непознатият клиент откупува правата върху разработването на газовото находище и незабавно ги препродава на кметството, като парите от продажбата инвестира в обществени обекти — училища, плувни басейни, спортни площадки и други подобни. Колкото до мъртвия терен, любителят на тоталната война тутакси му намира приложение: там той смята да разработи солници (планираният добив от сол е предварително продаден на японски компании), които имат това предимство, че се приемат благосклонно от екологическите дружества, стига да не загрозяват пейзажа. Освен солниците той ще създаде и център за таласотерапия, който не след дълго ще стане известен и високо рентабилен. Така триста и петдесетте хиляди долара, заплатени в повече за всеки акър, ще бъдат много бързо възстановени.
Лодегър е побеснял от гняв. Гняв срещу самия себе си заради това, че не е проявил достатъчно въображение и решителност. Гняв срещу купувача, който му е доказал — в противовес на досегашната му убеденост, — че все още може да стане лесна плячка на по-смели от него.
Това е неговият първи провал, откакто „онези там“ са му гласували доверие, предоставяйки му значителни капитали.
До този момент не е допускал и най-незначителна грешка, с което безкрайно много се е гордял. Би приел да получи урок в друга област, но не и в тази. Не и в неговата собствена!
Освен това едва ли има по-неподходящ момент за този инцидент от „карантинния период“, в който се намира. Изживява дни на неописуем ужас. В Сан Диего, разбира се, действа толкова дискретно, че само двама от адвокатите му знаят за кого в действителност работят. А и той не споделя плановете си с никого — чака да успее, за да може гордо да обяви победата си. Но това няма значение. Ако „онези там“ разберат, че са го изиграли, не е изключено всичко отново да бъде поставено под въпрос.
Разминава му се. Провалът му остава в тайна. А и в предпазливостта си той стига дотам, че скалъпва заговор срещу единствените свидетели — двамата калифорнийски адвокати, които знаят името му — и успява да издейства елиминирането им.
Гневът му прераства в ненавист, в неутолима омраза към непознатия купувач — Джонатан Гантри, Лакомника. Това копеле дори не е напускало шибаната си джонка, докато е водело своята война в Калифорния! Господинът се е климбучкал най-спокойно някъде край Бали или в пролива Торес!
Досието остава висящо. Лодегър търпеливо изчаква, премисляйки всички „за“ и „против“, за да стигне в крайна сметка до заключението, че може да си отмъсти. Нито Ел Сикарио, нито Милан, нито Макартър не научават за поражението, което му нанася Гантри.
Всъщност Макартър не познава Лакомника. Лодегър е твърдо убеден в това. Много отдавна е съставил списък на бившите студенти на Макартър. Между тях не фигурира никакъв Гантри. И с основание: Гантри винаги се е хвалил с теоретичното си невежество по отношение на всичко, свързано с парите.
С малко повече късмет след няколко дни Милан ще му види сметката — ще им види сметката, на него и на канадката. В подобни случаи Милан никога не протака. И отдавна вече не е необходимо да доказва колко е ефикасен.
Бяха в Пенанг и от два часа знаеха, че Лакомника няма намерение да се отбива тук. Рибари бяха видели джонката.
Хората на нея купили риба от тях. По всичко личало, че плава по посока на Пхукет, в Тайланд.
— Където може също да не спре.
Алекс започваше да мърмори. Бе напуснал Монреал на път за Ню Йорк с мисълта да не остава там повече от ден-два, след което да се върне при семейството си и към своята работа. А ето че ставаше повече от седмица, откакто бяха заминали. Без да се смята обратното пътуване, което — през Банкок и Европа — щеше да е истинско околосветско пътешествие. В най-добрия случай едва ли ще пъхне крака в домашните си пантофи по-рано от сряда.
— Слушаш ли ме, Зенаид?
Зенаид кимна, отдръпна се от края на басейна и се потопи в синята вода, чиято температура решително гонеше трийсетте градуса. Същински чай. Опирайки се на стълбата, тя се отблъсна към дъното на басейна, където седна.
Нямаше особен афинитет към плуването, а още по-малко към подводния спорт. Освен това едва ли би могла да го практикува в езерото на Мисиками. Карибско море беше единственото море, в което се бе къпала през петдневния си меден месец с Лари, прекаран на остров Мартиника.
Впрочем какво ти къпане — там имаше най-малко двайсет и пет метрови вълни. Иначе обичаше спорта. Играла беше баскетбол, посветила бе немалко време на кроса и леката атлетика (осемстотин метра за две минути и единайсет секунди), прехласвала се бе по футбола и американския футбол. Но не обичаше плуването. Намираш се само на два метра и седемдесет сантиметра под водата и умираш от страх, Ганьон. И то в един най-обикновен басейн.
Полузадушена, Зенаид изскочи на повърхността със скоростта на торпедо, изстреляно от подводница.
— Лично аз заминавам за Пхукет, Алекс. Наложи ли се, ще стигна и до Австралия. Ще преследвам този тип по всичките седем морета, та ако ще това да ми отнеме и десет години.
В този момент се появи Лавиолет, пременен в очарователен памучен костюм. Той с изумление се вторачи в банския на Зенаид (вярно, че й беше малко тесничък, особено сутиенът), след което обяви, че е наел гемия — тумбесто корито, снабдено едновременно с платна и мотор. С трима души екипаж, между които един готвач, плюс капитанът, който се казвал Чарли и бил от Сан Франциско. „Гръм и мълнии! Зенаид, чисто гола да беше, нямаше да е по-страшно! Надявам се все пак, че няма да останеш с този миниатюрен бански!“
— Напротив! — изръмжа тя.
Това съставляваше част от бойния й арсенал.
Пристигнаха в град Пхукет на едноименния остров и не намериха там джонката, която търсеха.
— Аз се прибирам, Зенаид.
На Алекс му бе дошло вече много. А и в добавка към семейните и професионални задължения, които го зовяха в Канада, никак не му се нравеше идеята да живее на разноските на Лавиолет. Освен това далеч не споделяше възхищението на двамата си млади спътници към околния пейзаж. Вече познаваше Тайланд, Често прескачаше насам през 60-те и 70-те години. В Банкок имаше приятели, французи от Камбоджа, Кошиншин или Лаос. На минаване оттам щял да ги помоли евентуално да й помогнат. Искрено съжалявал.
Замина сутринта в сряда, на 4-ти, със самолета за Банкок. Зенаид настоя да го придружи до малкото летище в северния край на острова, недалеч от моста, който го свързваше с континента.
— Госпожа Ганнон?
Тя откъсна очи от излитащия еърбъс на „Тай Еруейс“ и видя до себе си един мъж, за когото реши, че е тай.
— Ганьон.
— Да, Ганнон — потвърди той, след което на разваления английски, използуван почти повсеместно в тези райони, я попита дали търси човек на име Ганти.
— Гантри.
— Да, Ганти.
Ще му даде ли нещо?
— Майната ти! — бе първоначалната мила реакция на Зенаид.
След което кимна утвърдително. Сто бата.
— Недостатъчно.
— Сто и петдесет.
В крайна сметка се споразумяха за хиляда двеста и петдесет. Мъжът заяви, че знае къде е джонката на „Ганти“.
Той произнесе едно съвършено неразбираемо име и на лицето му се изписа безкрайно самодоволно изражение. По настояване на Зенаид повтори името, от което то не й стана по-ясно.
— Може ли да ми го напишете?
Мъжът изпълни молбата й, като преди това я въведе в залата за пристигащи, където беше ужасно задушно. Там той надраска върху късче хартия нещо, подобно на наниз от парчета студена юфка.
— Много хитро, няма що.
Тя взе хартийката и я завря под носа на първия срещнат.
Можеха ли да й прочетат написаното? Можеха. И какво означаваше то? Името на един остров. Име, което й написаха отново, този път на латиница.
— Сигурен ли сте, че това е остров?
Не миряса, докато не й изнамериха карта и не й показаха въпросния остров. С изражение, от което личеше, че я смятат за пълна идиотка, й обясниха, че „Ко“ означавало остров. Та островът се казвал Ко Ланта и се намирал на около осемдесет километра югоизточно от Пхукет. Зенаид плати хиляда двеста и петдесетте бата, без да има никаква представа на колко се равнява това в долари. Поинтересува се в коя част на Ко Ланта се намира Гантри. На юг, в един залив. „Откъде знаете?“ Единственият отговор беше искрен изблик на смях. Тя настоя, а глупакът му с глупак се разкикоти още по-силно. Към него се присъединиха други глупаци, което доведе до истински празник на смеха. Зенаид побърза да вземе автобуса и се върна в града.
— Какво правиш тук, Лавиолет?
— Чаках те.
— Така или иначе, щяхме да се срещнем на гемията.
— Вече няма гемия, Чарли замина — уведоми я той със спокойствието, присъщо му извън моментите, в които ставаше жертва на сексуалните си щения.
— Как така замина? Ти беше ли наел гемията, или не? Та ти му плати!
Чарли върнал парите и обяснил, че в действителност гемията не му принадлежала и че истинският й собственик го викал по спешност.
— Ще намерим друг кораб — успокои я Лавиолет. — Няма място за притеснение. Намираме се на остров, в края на краищата, така че кораби колкото щеш.
Обиколиха цялото крайбрежие. Няма кораб. Или най-рано утре. Няма кораб за Ко Ланта — много далече. Няма кораб, защото мотор съвсем счупен. Няма кораб, защото тъща на мене много болна, вие дойде пак, като умре, моля.
— Лавиолет, имаш ли същото впечатление, което имам и аз?
— Да, че някой ни пречи. На всичкото отгоре си правят майтап с нас.
Няма кораб, защото…
— Да, това начин.
Мъжът товареше бамбукови кошове в някакво подобие на дълга и тясна пирога, която сигурно се движеше и с платна, но си имаше и малък мотор, странно забучен в единия край на солиден триметров прът.
— Което ще рече?
— Има кораб. Заминава сега.
Да ме вземат мътните, ако се кача на това чудо!, помисли си Зенаид. И дума да не става! Искам истински кораб. Едва не се просна възнак, когато пирогата с пълна скорост се стрелна напред.
— Лавиолет, направи нещо!
— Искахме кораб, ето ни кораб. Все си недоволна.
Лавиолет собственоръчно я бе вдигнал от земята и настанил на нещо като пейка за гребците, в която тя, истински ужасена, побърза да се вкопчи с всички сили. Пирогата скоро остави вляво зад себе си малкия нос, на който се намираше Изследователският център по морска биология.
При всички други обстоятелства Зенаид със сигурност би направила връзката, ала сега се задоволи просто да се вторачи в носа на пирогата, която цепеше като нож тюркоазносините морски води. Падна нощ, но достатъчно ясна, за да не намалят скоростта. Тук-там ненадейно се очертаваха контурите на странни островоподобни скали или пък на малки островчета с разкошни плажове, чийто бял пясък искреше на лунната светлина. В момента се носеха покрай колосални кървавочервени стени, които според картата на Зенаид не би трябвало да се намират тук. В тях от време на време се разкриваха пустинни тесни заливчета, обградени с внушителни канари.
— Не отиваме в Ко Ланта, Лавиолет. Този тип ни разправя небивалици.
— Много си нервна, Зенаид. Като разходка е много приятно. На мен ми харесва.
Нещо не се връзва, каза си тя. Ко Ланта се намираше на седемдесет-осемдесет километра от Пхукет; и никой не можеше да я убеди, че с лодка подобно разстояние се изминава за времето, което би отнело на едно такси. Да не говорим за външността на кормчията!
— Не, ама ти видя ли му мутрата, Лавиолет? Прилича на мошеник. Или на пират. Ще ни вкара в някакъв капан, помни ми думата!
— Ами че той тежи четирийсет кила, Зенаид. Бих могъл да го смачкам с два пръста, защо се притесняваш?
Нощта ставаше все по-непрогледна и водната повърхност все по-гладка, но същевременно и по-тъмна. Безпокойството на Зенаид нарастваше с всяка изминала минута и изключителното спокойствие на Лавиолет не й беше от никаква полза. Пирогата внезапно намали ход и настъпи пълна тишина, докато навлизаха в един толкова тесен проток, че ако разпереха ръце, биха могли почти да докоснат обграждащите го скални стени. Сега пирогата се плъзгаше по инерция с едва доловимо шипене.
— Я гледай!…
Странни червени, сини, зелени и жълти отблясъци играеха по лицето на Лавиолет, който се беше облещил от изумление. Зенаид се обърна на пейката си и дъхът й секна при разкрилата се гледка. Намираха се в обширен залив с формата на циркус, заобиколен от почти стометрови отвесни скали. По скалите блещукаха разноцветни бенгалски огньове и изпълваха неподвижния нощен въздух с червено-синьозелено-жълти димни завеси. Самото море се виждаше ясно като посред бял ден. Мощни прожектори осветяваха кораловото дъно и пъстроцветното гъмжило от всевъзможни морски твари. Джонката, която изглеждаше огромна, стоеше в самия център на залива. За миг тя се очерта на фона на огньовете, наподобявайки с двурогия си катраненочерен силует колосален паяк, после на свой ред светна цялата в истинска феерия от разноцветни лампички, окачени по фалшбордовете, мачтите, ноковете, кърмата и шпила на бака:
Лампичките започнаха да примигват подобно на рекламата на китайски ресторант, изписвайки фразата: „Добре дошла, Зенаид“, и в същото време от множество високоговорители се разнесоха звуците на „Чучулиго, малка чучулиго…“
— Ужасно мило, а? — подхвърли Лавиолет. — Сама виждаш, че беше излишно да се притесняваш.
Пирогата спря до широк трап. Приближи се един моряк, след него иконом в бял фрак, последван на свой ред от самия Лакомник, облечен в саронг и е препасано със зелена кърпа чело.
— Търсили сте ме навсякъде, доколкото разбрах — каза той.
Подаваше й пари. Зенаид изгледа банкнотите с огромно подозрение.
— Какво е това?
— Вашите хиляда двеста и петдесет бата. Струва ми се, че за една финансистка раздавате бакшиши с твърде лека ръка. Това са около четирийсет и пет долара.
— Човекът от летището за вас ли работи?
— Да речем, че работим заедно. Той е изследовател в Центъра по биология в Пхукет. Завършил е в Бъркли и говори английски по-добре от мен. Ужасно се е забавлявал.
— А така нареченият рибар, който ни докара тук?
— Той е истински рибар. Приятели сме от дванайсет години.
— А Чарли, който ни заряза?
— Той ви взе в Пенанг по мое настояване и се оттегли от сцената, когато го помолих за това. За което искрено съжаляваше, между другото. Много му било приятно да ви наблюдава, докато сте правели слънчеви бани на палубата.
— Вие ли заповядахте на всички тези хора да не ни наемат кораб? На всички, освен на един?
— Опасявам се, че да. Искате ли да пийнете нещо? Разполагам с доста добро шампанско.
Тя го оглеждаше. Докато се качваше на джонката, за миг й се бе сторил по-нисък от нея. Но не беше така. Измамното впечатление се дължеше на почти неестествената широчина на плещите и торса му. Имаше плосък корем с ярко изразена мускулатура. Косата му бе тъмнокестенява, а очите толкова наситеносини, че изглеждаха почти черни. Загарът му бе съвсем равномерен. Обзалагам се, че е почернял навсякъде, помисли си тя и в следващия миг реши, че подобни мисли са пълна идиотщина от нейна страна. Да не си откачила, Ганьон? Косата му падаше на раменете, а късо подстриганата брада оставяше страните му открити. Същински пират. Не липсваше дори широката кръвожадна усмивка, разкриваща ослепително бели зъби.
— И защо точно този рибар, а не някой друг? Всеки би могъл да ни докара дотук.
— Исках да изпитам упорството ви. Ако не бяхте попаднали на Хонг, никой друг нямаше да ви вземе, вас и Лавиолет. Обърнали сте се към двайсет и девет собственици на плавателни съдове. И ако това не е инат, значи, нищичко не разбирам.
Двамата стояха на кърмата в нещо като терасовиден салон. Нисък диван, разположен в кръг по протежение на фалшборда, заобикаляше масичка от тиково дърво. Разкошни плетени кресла от индийска палма с облегалки във формата на паунова опашка допълваха обзавеждането. Платнен сенник на бели и зелени райета създаваше известна интимност. Дори прекомерна за вкуса на Зенаид. Огньовете по скалите бяха угаснали, подводните прожектори също, нощният мрак отново обгръщаше джонката.
Едва не попита откъде знае имената им, нейното и на Лавиолет, но се сети, че те фигурираха върху формулярите в хотела в Куала Лумпур. Освен това се бяха представили на Чарли, оня иначе толкова симпатичен мошеник.
— Как разбрахте, че ви търся?
Третият човек, Алекс Дьошарм, който сутринта взел самолета за Банкок, задавал твърде много въпроси. И някои от тях на хора, които Гантри познавал много добре. Именно те го предупредили.
— След което на свой ред се осведомих за вас — уточни той. — На кораба разполагам с известни възможности в това отношение. Искате ли да ви кажа колко гола е вкарал за хокейния си отбор от Монреал вашият приятел Франсоа-Ксавие Лавиолет през последното първенство?
Тя седна. Неохотно, ядосана и същевременно леко объркана. Но беше изминала двайсет хиляди километра, за да открие този човек, и гневът й можеше да изчака още малко преди да избухне.
— А какво знаете за мен?
— О, доста неща! — възкликна той все така нехайно. — Датата и мястото на раждане, имената на родителите ви, както и това на дядо ви, който ви е отгледал. Знам също къде сте следвали, къде сте работили и каква заплата сте получавали. Освен това съм в течение на рекорда ви на осемстотин метра, на брака ви с Лари Елиът и, естествено, на развода ви. Известно ми е за кратковременния ви престой първо при Кац, след това в отдела на Марти Кан, както и за сегашния ви статут на пълномощник в банката „Кесъл“ в Милуоки, макар че в момента сте в отпуск, който впрочем би могъл доста да се удължи. Иначе нищо друго. Освен може би това.
Той взе от тиковата маса един плик и извади от него няколко снимки. На тях тя бе заснета последователно в псевдоиталианския ресторант на хотел „Хилтън“ в Куала Лумпур и до басейна в хотела в Пенанг, където двамата с Алекс бяха обядвали, докато Лавиолет водеше преговори по наемането на гемията на Чарли. Фотографът шпионин бе успял да хване дори момента, в който закопчалката на сутиена й стачкуваше.
— Трябва да призная — отбеляза невъзмутимо Гантри, — че тези снимки спомогнаха много, за да ме убедят в необходимостта да ме намерите на всяка цена.
Той седна на свой ред, протегна голите си крака и разпери пръсти. От доста време насам от високоговорителите на джонката вече не се лееше „Чучулигата“, а тиха нежна музика.
— Мога ли да ви наричам Зенаид?
— Не.
— Добре, госпожо Ганьон. Ще се преоблечем за вечеря, разбира се, но за никъде не бързаме. Не се безпокойте за куфара си, той пристигна на борда, преди вас. Освен това тук имаме вечерни облекла за дами, макар че се питам дали ще се намери нещо по ваша мярка. Сигурна ли сте, че не искате да пийнете нещо?
— Абсолютно.
В действителност умираше от жажда: От пътуването с пирогата гърлото й беше съвсем пресъхнало.
Лакомника се усмихна и даде някаква заповед. Даде я на непознат език и без да повишава глас на невидим прислужник. Някъде отзад долиташе смях. Оня глупак Лавиолет, изглежда, се забавляваше чудесно в компанията на трите красиви жени, които Зенаид забеляза още с качването си на борда.
— А сега ще ми кажете ли защо сте тук? — попита Гантри.
Един прислужник, облякъл нещо като бял мундир върху саронга си, донесе напитки. Литри плодов сок и „Дом Периньон-розе“.
Изслуша я, без да я прекъсне нито веднъж. Отначало тя се притесняваше от погледа му, който не я изпускаше и за миг. Не че беше неприятен или че се задържаше прекалено дълго върху нея, разсъбличайки я от разстояние, макар донякъде и да имаше нещо такова, а преди всичко, защото от време на време долавяше в очите на Лакомника някакво смущаващо напрежение. И в тези моменти имаше усещането, че той вече не гледа на нея като на жена и че би я погледнал точно по същия начин, ако беше някой мустакат секретар или банкер.
Зенаид млъкна. Той отново си наля шампанско, предложи й за пореден път и тя отново отказа. Но виж, на лимонадата със зелен лимон, поръсена с щипка черен пипер, не успя да устои. Разкош!
Мълчание.
— Спомням си много добре „Обауита“ — проговори най-сетне той: — Аз действително предприех първата ПОП.
— Защо?
— От техническа гледна точка компанията представляваше идеалната „мишена“. Но имах и други причини.
— Какви?
— Обичам горите. „Обауита Дженерал Уд“ имаше в активите си един милион хектара. Освен това смятах тогавашните й ръководители за рядко тъпи. И последвалите събития недвусмислено го доказаха.
— Първата ПОП?
— Да, но не и втората. Нямам нищо общо с нея.
— Така ли?
— Дали ми вярвате, или не, за момента е без значение. Аз предприех първата ПОП, след това я прекратих.
— Защо?!
— По лични съображения.
— С други думи, „зелена поща“ — подхвърли тя. — Колко спечелихте от оттеглянето си?
— Десетина милиона плюс разходите. Но не това беше причината.
— Лу Манти твърди, че сте атакували отново чрез подставени лица. Според него, ако сте прекратили първата атака, то е било именно защото сте се страхували да не се разкриете прекалено много. След което сте я подновили по-дискретно.
— Не познавам въпросния Лу Манти. Как си обяснява той внезапната ми склонност към дискретността? Винаги съм действал открито.
— Когато вижда какво правят, и най-вече какво се канят да направят новите ръководители на „Обауита“, на човек му става ясно защо някой, който претендира, че е еколог и се преструва на влюбен в природата, растенията, дърветата и животните до такава степен, че го използва дори за самореклама, та човек разбира, както казах, защо този някой предпочита да закупи мажоритарен пакет акции от „Обауита“, без да се показва. Защото това би навредило на имиджа му.
— Прелюбопитна теория.
— Способна съм да смачкам физиономията на доста мъже — сопна се ядно Зенаид.
— С удоволствие бих се преборил с вас.
— Не съм се отказала от мисълта да убедя Лавиолет да го направи вместо мен.
— Той вероятно би се справил. Няма да е зле да вземете един душ, ще ви поотпусне.
— А вие сигурно ще се пишете доброволец да ми изтъркате гърба, предполагам?
— Що за странна идея!
Тонът на Гантри беше все така безгрижен.
— Вървете по дяволите! — заяви Зенаид.
— С това и ще завършим. Какво ще кажете, ако отидем да вечеряме?
Вечеряха на палубата, където прислужниците, мъже и жени, с усмивка описваха същински балетни фигури около масата с дванайсет куверта. Някои от сътрудниците на Гантри бяха останали на поста си в компютърния сектор, но за сметка на това трите млади жени присъстваха на вечерята.
Едната беше секретарката на Гантри, другата — компютърен инженер, а третата се оказа специалист по съобщителна техника. А че и трите бяха наистина красавици, бе допълнителна бонификация. Вечерята мина много весело. Никой не отвори дума за работа. В екипа на Лакомника цареше атмосфера на другарство. Човек би рекъл, че вижда тайфа приятели, тръгнали на ваканционно плаване. Средната възраст беше двайсет и седем години; самият Гантри бе на двайсет и девет. Всички бяха във вечерно облекло. Зенаид намери в каютата си осем дълги рокли и бележка, която я уверяваше, че никога не са били обличани. Избра една от четирите, които й бяха по мярка, само дето деколтето й слизаше почти до коленете.
Към края на вечерята дойдоха да повикат Гантри, който се извини и слезе долу. Все още не се бе върнал, когато сервираха кафето. Лавиолет бе притиснал една от сътрапезничките си до главната мачта и й демонстрираше как се смазва противников хокеист в мантинелата.
Зенаид отиде да си легне. Каютата й беше относително малка, но чудесно оборудвана. Разполагаше дори с баня, облицована с тиково и санталово дърво. Отново взе душ и изключи климатичната инсталация, която не понасяше. Предпочете да отвори подобието на люкове, използувани вместо прозорци. Джонката почти не помръдваше. Като се изключат разговорите на палубата, където Лавиолет продължаваше да разказва историите си, не се чуваше нищо. Морето беше спокойно, сякаш застинало. Скалите около залива смътно се очертаваха в полумрака. Мирис на море и санталово дърво. Легна си, леко изпотена под въздействието на неподвижния и влажен въздух. Прочете няколко страници от един сборник разкази на Пол Баулс, който намери в малката библиотека. Угаси лампата и почти заспиваше, когато усети нечие присъствие. Първата й мисъл бе за Лавиолет.
Но силуетът не беше достатъчно висок.
— Не ви виждам в тъмното — каза той. — И искрено съжалявам за това, повярвайте ми.
Зенаид се покри с чаршафа и запали нощната лампа. Беше сменил вечерното си облекло със саронг. Само че друг, в преобладаващи сини и черни тонове. Дали има вечерни саронги? Не ставай глупава, Ганьон.
И нещо доста странно: позата му много наподобяваше тази на Лари, когато посред нощ дойде в стаята й в хотел „Девън“. Въпреки че Гантри беше подчертано по-спокоен.
И по-самоуверен. Внимавай! Този тип не е Лари. Нито който и да било от мъжете, с които си имала вземане-даване досега, макар и далеч да не са триста и петдесет — не си Лукреция Борджия все пак.
— Та какво? — попита тя.
— Не се опитвайте да отгатнете, часът е четири сутринта.
И следователно плюс-минус половин час, четири следобед по крайбрежието на Щатите.
— Благодаря за информацията. Свободен сте. Мисля да поспя още малко.
— Сега вече знам кой е Лу Манти. Не претендирам, че ми е известно всичко за него, разбира се, но картината постепенно започва да се изяснява.
Гантри леко помръдна. Очевидно бе невероятно гъвкав въпреки могъщите си гърди, силните ръце и мускулестите бедра, очертани под копринения саронг. Направи три-четири крачки и се озова до нея. Зенаид видя, че в дясната си ръка — имаше фини, изключително дълги пръсти — държи наполовина изпушена пура.
— Димът пречи ли ви?
— Да.
— Жалко.
И с олимпийско спокойствие дръпна от пурата си.
— Момичето, с което Манти е отишъл на онова събиране, се казва Текси Морган; истинското й име е Мери-Джо Шмилър. Тя е момиче на повикване от най-висша категория.
Никой не се кара с тези момичета, те не се наемат с такава цел. И още по-малко с Текси, която е едно от величията в бранша. Според нея Манти е получил покана за соарето след препоръката на някой си Уд, който изобщо не бил чувал за него. Манти пристигнал в Ню Йорк същия следобед, само четири часа преди да блъсне с ягуара си поршето на бившия ви съпруг. И е напуснал Ню Йорк веднага след като сте обядвали в „Меридиън“. Може ли?
С два пръста на лявата си ръка държеше чаршафа, който покриваше Зенаид.
— Щом ви харесва — каза тя.
Той не дръпна чаршафа.
— Та нашата приятелка Текси разбрала в последния момент, че трябва да придружи някой си Манти на приема у Сайди. Имала друга среща, но срещу десет хиляди долара се съгласила да я анулира. Всичко, което се искало от нея, било да пристигне на приема С Манти, да му прави известно време компания, след което повече да не се занимава с него.
— Предполагам, че сте постоянен клиент на красивата Текси?
— Нищо подобно. Но може и да я изпробвам при следващото си пътуване до Ню Йорк. Просто ми намериха човек, който познава човек, който я познава.
Започна да издърпва чаршафа. Много бавно. На едва осезаеми тласъци. Показа се едната й гърда.
— Може и да сте измислили всичко това — подхвърли Зенаид.
— С каква цел?
— За да се отървете от мен.
Но не откъсваше очи от Лакомника, който разголи и другата гърда.
— Аз предприех само една ПОП. Първата.
— Която, доколкото разбрах, сте прекратили по лични съображения. И какви по-точно?
— Бих се учудил, ако това ви засяга.
Той леко придърпа чаршафа обратно нагоре, така че да се закачи за зърното на лявата гърда.
— Бих се учудила, ако този отговор ме задоволи.
— Получих също така информация за Рандолф М. Харкин III, за Морис Фийлдинг и Албърт Кампанела.
Това бяха имената на хората, предприели официално увенчалата се с успех ПОП срещу „Обауита“.
— Харкин не би могъл да си купи самостоятелно дори хамбургер без лук — продължи Гантри. — Фийлдинг има качества, но по-малко, отколкото си въобразява. Преди четири години е имал големи неприятности по време на един рейд, в който затънал по катастрофален начин, като неприятностите се задълбочили в резултат на конфликт с данъчните власти. Освен това бил забъркан и в доста мръсна афера с малолетна, от която се е измъкнал по чудо. Няколко дни преди началото на рейда срещу „Обауита“ той със сигурност не е можел да събере повече от два-три милиона долара, и то при условие, че продаде къщата си и колите си.
— Откъде е намерил тогава пари?
Чаршафът отново се плъзгаше надолу, издърпван с леки, но резки движения с решително обезпокояващ ефект. Зенаид беше вече гола до кръста. Докъде ще го оставиш да стигне? Не, уточни мисълта си: докъде искаш да стигне?
— Уместен въпрос и благодаря, че ми го зададохте — отбеляза той. — Все още не знаем отговора. Но рано или късно ще го узнаем.
Чаршафът се спря на чертата, оставена от банския. Слава Богу, не успя да изгори много. Изпразнила беше три туби крем: в Куала Лумпур, на Пенанг и на гемията на Чарли.
— Сега за Кампанела — подхвана Гантри, който продължаваше да държи в дясната си ръка пурата, докато с лявата леко подръпваше чаршафа. — Господин Албърт Кампанела е от друг калибър. По-интелигентен от Харкин, не толкова компрометиран като Фийлдинг и най-вече несравнимо по-дискретен от него. Което обяснява и факта, че не са ми намерили нищо. Дори и в момента си задават въпроси по негов адрес. Търсят. И ще намерят, разбира се.
— Ще намерят?
— Моите стари лели в Мейн. Те са малко от типа „Арсеник и стари дантели“, но любопитството им е неутолимо.
Гантри хвърли пурата. Тя забеляза, че ново помръдване на чаршафа бе оголило един сантиметър бяла кожа. Под линията на загара започваха да се появяват първите косъмчета.
— Всичко навежда на мисълта, че Харкин, Фийлдинг и Кампанела са подставени лица, опериращи за чужда сметка.
— За ваша според Манти.
— Вече се занимават с Манти. Скоро ще ми изпратят възможно най-пълно досие за него.
— С колко души едновременно могат да се занимават вашите стари лели?
— С цяла навалица. Проверихме сведенията, които ни дадохте за банкерите, взели участие в операцията, за всички адвокати, които са посредничили, както и за инвестиционните и пенсионни фондове, съставлявали „мецанина“.
Чаршафът вече не помръдваше. Венериният й хълм бе открит само наполовина.
— Да продължавам ли, госпожо Ганьон?
— Все ми е тая — заяви тя.
— Имах предвид обясненията си, естествено.
— Разбрах.
Говориш глупости, Ганьон.
— В момента градинарят на старите ми лели, който някога е бил разсилен в една банка, проучва втората ПОП, с която нямам нищо общо. Открие ли нещо странно, веднага ще ми съобщи. Ако ни направите удоволствието и честта да останете известно време при нас, бихме могли заедно да получим някои от отговорите в близките часове или в близките дни. Да или не?
— Не.
— Не говоря за престоя ви тук, разбира се. Нито за моите обяснения.
— Досетих се.
— Наистина ли не?
— Да.
Той дръпна чаршафа докрай, този път с едно-единствено движение. Задържа погледа си върху нея десетина, най-много двайсет секунди, след което се обърна и се отправи към вратата.
— Закуската е по всяко време и навсякъде. Целият кораб е ваш, ходете, където желаете. Ако имате нужда от нещо, достатъчно е да го поискате. Един хеликоптер ще бъде на ваше разположение в случай, че решите да отидете на пазар. Лека нощ.
— Лека нощ.
Вратата се затвори зад него. Искам да ти задам само един въпрос, Зенаид, само един: защо му каза не?
С чаша кафе в ръка, тя слезе по широкия трап, покрит с плетен килим от дебело въже. Часът беше девет. Известно време наблюдава неподвижната кристалночиста вода, после седна и потопи краката си до средата на прасците.
— Добре ли спахте?
Въпросът й бе задал един от сътрудниците на Гантри, облегнал се на фалшборда. Помъчи се да се сети името му:
Пат Не-знам-що-си. Изглеждаше най-много двайсетгодишен с розовите си бузки и красивите си сини очи.
— Мога ли да се изкъпя?
— Всички го правим.
— Няма ли акули?
— Нищо по-голямо от четири метра — отвърна той през смях. Зенаид проследи погледа му и видя на трийсетина метра над тях един мъж със саронг, въоръжен с пушка с оптически мерник.
— Не толкова заради акулите. Тук те са напълно безопасни. Най-елементарна предпазна мярка, а и Гани не успя да намери друг начин, за да накара тези хора да поработят.
Тези хора? Зенаид се озърна към скалния хребет и забеляза още трима пазачи. За целия екип Гантри Лакомника е просто Гани. Остави чашата и се потопи във водата; умираше от страх, но бе твърдо решена да не го показва. Мислеше, че ще може да стъпи, но се оказа, че се е излъгала, и й се наложи да поплува. Около двайсетина метра. Усети пясъка под ръцете си, след това и под краката. Дъното най-неочаквано се беше издигнало и сега водата стигаше едва до коленете й. Въпреки това имаше чувството, че е преплувала езерото Онтарио от изток на запад по пунктира на американо-канадската граница. Голямо геройство, няма що!
Обърна се към Пат Еди-що си, който стоеше все така облегнат на фалшборда.
— Къде е господин Гантри?
Спял. Снощи работил до много късно. Известно ми е нещичко по въпроса, помисли си Зенаид и в душата й отново се прокрадна горчивината на съжалението. Тя продължи по пясъка до сравнително широк процеп в скалната стена, през който водата се вливаше в морето. Хвърли поглед назад. Пат Не-знам-кой-си й направи знак да продължи. Навлезе в процепа, който се оказа вход към доста дълъг проход, газейки в осезаемо по-хладната вода на нещо като поток. След петдесетина метра проходът неочаквано се разшири, а потокът се стрелна надолу, преминавайки във водопад. Тя изкачи една скала, после втора, преоткривайки с наслада позабравените емоции на катеренето и планинските преходи. Накрая, останала без дъх, се озова на малко плато, върху което се изсипваше друг водопад. Водата падаше от около шейсет метра височина в почти овална вдлъбнатина, чието каменно дъно напомняше дъното на басейн. Наоколо растяха дървета. Мясото беше съвършено безлюдно.
Зенаид се потопи във водата, този път несравнимо по-спокойна, отколкото беше в морето преди двайсетина минути, после се изтегна по гръб на една плоска скала и побърза да се отърве от сутиена, който я притесняваше. Беше гладна, но не до такава степен, че да хукне към джонката.
Не лъже, невъзможно е да лъже. И ти му вярваш не защото ти се иска да… Добре, да оставим това. Ти му вярваш, защото е логично.
Като попремисли обаче, реши, че не е чак толкова логично. Гантри бе наредил да се започне разследване. Или поне така твърдеше.
Не. Ти просто му вярваш, и толкоз!
Потопи се повторно и отново легна на скалата, този път по корем, елиминирайки и втората част от банския си. Унесе се в лека дрямка, ала все пак чу приближаването му. Едва успя да се хвърли в „басейна“.
— Катерите се като коза, Бога ми. Момичетата никога не са успявали да стигнат дотук. Вярно, че никога не съм им оставял и достатъчно време, за да го сторят.
Гантри държеше доста тежка на вид кошница, покрита с кърпа на зелени и бели карета. Той нави въжето, което явно бе използувал при изкачването, за да я изтегли. Остави я малко по-встрани от скалата, върху която тя беше проснала банския си, и седна. Погледна я едва-едва, някак мимоходом. Носеше все така саронг. Зенаид забеляза върху лицето му признаци на умора.
— Пат е трябвало да ви предупреди; Плочата, върху която сте се настанили, не е най-подходящото място.
— Не знаех, че е необходима предварителна резервация — сви рамене тя.
— Вижте.
Бе вдигнал от земята нещо като дълъг бамбуков бастун, който се намираше тук сякаш случайно. После се приближи до плочата, разрови с върха му една вдлъбнатинка, намираща се на по-малко от два метра от мястото, където беше придремвала, и бързо се отдръпна. След десетина секунди от нея със съскане се показа главата на една, сетне на втора змия.
— Кобри — отбеляза Гантри. — В това гнездо живеят сигурно четиринайсет-петнайсет парчета. От пет години насам, откакто идваме тук, сме сключили с тях нещо като пакт за ненападение. Не ги закачаме и те ни оставят на мира.
— Пат наистина е трябвало да ме предупреди.
— Не се страхувате много от змии, нали?
— Не. Не много.
— Всъщност не рискувате почти нищо. Наблюдавайте пак. Той взе едно кръгло камъче с големината на орех, постави го на земята на няколко метра от тях, след което пак се отдръпна и направи знак с ръка. Изтрещя изстрел и глухият ек на гърмежа се заблъска в отвесните скали. Камъкът се бе пръснал на парченца. Зенаид потърси с поглед стрелеца, но не го забеляза. Излиза, че съм се дупила чисто гола пред очите на трийсет и шест души охрана, помисли си тя. Браво, Ганьон! Голяма гъба се оказа! Погледна отново Гантри. Той клечеше в обичайната за азиатците поза на цяло стъпало, с опрени на коленете лакти и с безжизнено отпуснати ръце.
Не се усмихваше и мислите му несъмнено бяха другаде. Зенаид реши, че явно не е спал цяла нощ, и се изуми от странното чувство на нежност, което най-неочаквано я обзе.
— Изглежда, че почти нищо не е в състояние да ви уплаши, госпожо Ганьон. Или бъркам?
— Зенаид.
— Освен морето — добави той. Увериха ме, че плувате като ютия.
— Това тук не е море.
Има да ти казва нещо важно. Очевидно старите му лели от Мейн са му съобщили това-онова.
— Зенаид, минавала ли ви е през ум мисълта, че би могло да съществува някаква връзка между онова, което ви се е случило в Милуоки, и ПОП срещу „Обауита“?
Тя спря да цапа във водата и се приближи до брега.
— И съществува ли?
— Проследили са ви до Малайзия — вас, Дьошарм и Лавиолет. Няколко мъже, китайци, които са се качили на самолета в Хонконг и несъмнено са поели щафетата от друг екип, пристигнал заедно с вас от Ню Йорк. Дори на Пхукет някой непрекъснато е вървял подир вас, докато друг се е лепнал за Алекс Дьошарм.
— Той добре ли е?
— Прибрал се е в Монреал без проблеми, но е под наблюдение.
— А знае ли това?
— Не — поклати глава Гантри, все така без да я поглежда и с все същото замислено изражение в очите. — Да, що се отнася до отговорите на следващите два въпроса.
Тя тъкмо се канеше да го попита, първо; сигурен ли е в получената информация, и второ: смята ли, че Алекс се намира в опасност.
Мислите й ли четеше, що ли?
— Не мога да чета мисли — продължи Гантри с извънредно спокоен тон. — Но на ваше място също бих задал тези въпроси. Мога и да греша, разбира се. Не е изключено например някой от трима ви да си има лични неприятности.
Според вас има ли нещо в живота на Дьошарм, което би могло да обясни факта, че го следят?
— Не.
— Занимава ли се с политика? Да е работил или пък да работи за тайните служби?
— Това е смешно.
Лакомника отново поклати глава. Като се изключи това движение, той запази досегашната си пълна неподвижност, на каквато сигурно бяха способни твърде малко хора, особено в тази тъй неудобна на пръв поглед поза.
— Просто елиминирам други възможни обяснения. Познавам бившия ви съпруг Лари Елиът само по име. Никога не съм го виждал, но знам, че е забележителен специалист в своята област.
— Лари никога не би наел цяла кохорта детективи, за да му докладват къде съм и какво правя. Това е още по-смехотворно от предположението ви, че Алекс би могъл да бъде шпионин, преследван от КГБ или ЦРУ.
— Значи отпада още едно обяснение. Между другото, свободна ли сте?
Имам усещането, че съм такси.
— Да — отвърна тя.
— Аз също — заяви все така невъзмутимо Гантри.
После обърна глава към нея и погледите им се срещнаха за пръв път, откакто се бе появил. Господи, Зенаид! Ето че ти се случва. Като на всичкото отгоре и дума не може да става за сравнение с онова, което изпитваше към Лари.
— Остава Лавиолет. Съмнявам се обаче, че неговият хокеен тим е наел хора да го следят, и то с единствената цел да му попречи да подпише договор с някой малайски клуб по бадминтон. Между другото, той прекара нощта с моята специалистка по компютърна техника. Горката Ли, сутринта беше съвсем замаяна. Което не ме устройва много. Може и да не си личи, но тук ние сме на работа и това място е една от работилниците ни. Атмосферата му спомага всеки от нас да се съсредоточи максимално. Като, се започне от мен. В момента провеждаме една малко деликатна операция, която, естествено, няма нищо общо с… вашия случай.
— Съжалявам, че ви се натрапих.
— Не съжалявайте — отвърна той без усмивка, като продължаваше да я гледа втренчено. — Безкрайно съм щастлив, че сте тук, независимо от причината за вашето идване.
Междувременно вече взех необходимите мерки. Към нас всеки момент ще се присъединят хората, които бях изпратил да си починат. Ще сформирам два работни екипа. По същия начин, по който мобилизирах и още някои от старите ми лели. Имате ли обичай да се събличате чисто гола за щяло и нещяло?
— Не. Трябваше да се сетя за вашите пазачи. Изобщо нямам такъв навик.
— Толкова по-добре.
Продължаваха да се гледат в очите. И погледът на Лакомника беше сериозен. Накрая той се изправи, вдигна ръка право нагоре и описа с показалец два малки кръга във въздуха.
— Нареждам на охраната да се оттегли. С кобрите все някак ще се справим. Страхувате ли се?
— Не.
— Нямах предвид кобрите — усмихна се той.
— Нито пък аз.
— В кошницата има всичко необходимо за един пикник. През последните две седмици доста поработих, така че си давам два часа почивка.
Толкова по-добре било. По-добре било единствен господинът да си оплакне очите с анатомията ми. Ганьон, ако някой друг мъж ти беше казал това, най-малко би се взривила от смях.
Ето че ти се случи и повече приказки са просто излишни.
Тя стоеше в края на басейна и пазеше равновесие на върха на пръстите на краката си върху извивката на издигащото се към повърхността дъно. Гантри беше на три метра от нея. Гантри, който свали саронга си и за миг застина чисто гол, преди да се гмурне. Изчезна под водата и заплува на около четири метра дълбочина с невероятна скорост, но същевременно безкрайно дълго — две, после три минути.
Най-сетне изскочи точно зад нея. Зенаид почувства докосването му, но не помръдна. Водата около тях стана отново гладка като стъкло.
— Случва ми се нещо съвсем непредвидено — каза той.
— Искрено ви вярвам.
— Странно е, че човек осъзнава подобно нещо, макар и никога до този момент да не го е изпитвал. Или поне не със същата интензивност.
— Много странно, наистина.
Дишането й леко се бе ускорило, но не можеше да направи нищо. А и нямаше желание всъщност да прави каквото и да било.
— Вие дойдохте при мен с целия си арсенал с единствената цел да ме накарате да застана на ваша страна.
— Което и остава моя цел.
— Тя е постигната.
Зенаид знаеше това. Като се изключи, че в момента мислеше най-малко за Мисиками. Придвижи се с няколко сантиметра назад, към него. Ръцете на Гантри я обгърнаха. Той попита:
— Със същата интензивност?
Мъжете винаги изпитват нужда да задават подобни въпроси. Дори и той. При все че нещата са повече от ясни.
— Да.
Зенаид се обърна и жадно потърси устните му.
Изваденият от кошницата мобифон иззвъня повторно.
Гантри каза името си и изслуша гласа, който му говореше за някой си Бейзинджър, който на свой ред се интересувал от някакъв кореспондент в Манила и от евентуалния таван на наддаването.
— Да се свърже с Хара. Никакъв таван — отвърна Гантри.
— И не ми се обаждайте повече. Ще бъда на джонката след четирийсет и пет минути.
Изключи мобифона и го остави. Главата на Зенаид лежеше на корема му. Ръцете на Зенаид шареха по тялото му.
— Изпратили са те тук, Зенаид. Някой много старателно те е насочил към мен, макар отлично да е знаел, че рано или късно ще разбера истината. Успокой топката, Ганьон. Говоря сериозно.
— Едното не пречи на другото.
— Този някой е наумил нещо. Не, недей, моля те! Не е честно! Не!
Очарована, тя избухна в смях и отиде отново да се окъпе.
— Освен това не съм спал — заяви той.
След което навлече саронга си за по-сигурно и попита:
— Сега може ли да поговорим?
— Може.
Зенаид седна по турски и се зае да довърши наченатото преди десетина минути манго. Чудесно, кимна тя, защото стигнала до същото заключение, а именно че въпросният някой, за когото говорел, бе направил всичко възможно, за да ги събере заедно, нея и Гантри. Не възразявала и срещу твърдението му, че са ги следили през цялото време, още от Ню Йорк. Добре, приемала го. Приемала също идеята, че всичко това е насочено именно срещу нея, защото в Милуоки е попаднала на поредица от случайности — Моралес бил разпознат от една служителка в банката „Кесъл“, а самата тя същата онази сутрин го срещнала последователно в две банки, където депозирал суми в рамките на операция по пране на пари. Което безспорно имало отношение към констатираните от нея нередности в банката „Кесъл“.
— Всичко хубаво, но не виждам връзката между този случай й аферата с „Обауита“.
— Връзката си ти — каза Гантри. — Няма друго обяснение.
Освен ако разследването, което се водело в момента по негово нареждане, не установяло наличието на някаква връзка между банката „Кесъл“ и ПОП срещу „Обауита“. В което се съмнявал. Първоначалният анализ на монтажа на споменатата ПОП доказвал, че е бил осъществен от професионалисти от най-висока класа. А такива в Щатите се броели на пръсти. Особено истинските специалисти. Всъщност самото качество на монтажа на ПОП издавал неговите автори.
— Според старите ми лели не повече от петнайсетина души са способни да доведат една атака чрез ПОП до такъв завършек.
Това означавало — и отсега нататък трябвало да се примирят с тази мисъл, — че едва ли биха могли да установят самоличността на действителните автори на ПОП. Онези, които стоят зад Харкин, Фийлдинг и Кампанела. Но на които все пак могат да съставят нещо като портрет-робот.
— Хора, разполагащи с огромни средства, които изключително много държат на своята анонимност.
— Неоткриваеми.
— Изобличава ги самата тайнственост, с която се обгръщат. Нито един обикновен финансист не би имал нужда да се крие заради една, общо взето, най-обикновена ПОП. Което означава, че не става дума за обикновени финансисти.
— Мафията.
— Това е първата вероятност. Но една от старите ми лели в Мейн преследва инвеститорите мафиоти вече двайсет и пет години и е експерт по въпроса. Освен това, си има едно приятелче в колежа на ФБР. За никоя от деветте банки, отпуснали заемите, както и за никой от пенсионните и инвестиционните фондове от „мецанина“ не е известно да поддържа връзки с мафията. А и стилът не е същият.
— Чуждестранни групировки. Японци, араби. Или пък руснаци.
— Втора вероятност. Виждам, че и ти си помислила за това. Там е работата обаче, че нито на японците, нито на арабите, нито на руснаците им е необходимо да перат пари.
Било то в Милуоки или другаде.
— Ако двата случая са свързани.
— Свързани са. Да се обзаложим ли?
Тя втренчено го изгледа.
— Ще спечеля облога — прихна той. — Лично аз имам предпочитания към третата вероятност.
„Педродоларите“22. Парите от кокаина. Да, подозирал, че и на нея й е хрумнала същата мисъл, която, разбира се, не обяснявала…
Наложи им се да прекъснат разговора. Над тях прелиташе хеликоптер. Зенаид предположи, че става дума за хеликоптера „за пазар“, но Гантри отрицателно поклати глава.
— Не е от моите.
Звънът на мобифона наруши отново възцарилата се тишина. Нечий глас попита: „Контролна връзка?“ — „Да, приоритетна“, отвърна Гантри, след което продължи, сякаш нищо не се бе случило:
— … не обяснява защо Манти си е направил труда да установи контакт с теб чрез посредничеството на Лари Елиът, и то единствено за да те накара да тръгнеш по следите ми. Той стана, сгъна кърпата, изработена от големи карета палмово лико, и събра остатъците от пикника им.
— По-добре да се прибираме, Зенаид.
— Хеликоптерът?
Хеликоптерът и всичко останало. Тя му помогна да подреди кошницата.
— Защо ти е охрана, Гантри, щом си само най-обикновен финансист?
— Това са ибани от Борнео. Наричат ги също морски даяки23.
Гантри вдигна кошницата и двамата тръгнаха по обратния път към първия водопад, който Зенаид толкова трудно бе преодоляла на идване.
— Не отговори на въпроса ми, Гантри.
— Това е чисто и просто екипажът на джонката. Повечето от тях плават с мен от години.
— Защо е тази охрана?
— Защото са те проследили дотук.
Той спусна кошницата по стръмния трийсетметров скат с помощта на въжето, което след това здраво завърза, за да подсигури собственото им слизане.
— Манти да ме е насочил към теб, за да ме екзекутират по-лесно? Като план ми се струва по-скоро тъп. Освен ако… — Мисълта току-що й бе хрумнала. — Може би на теб ти имат зъб?
— Може би. Слизай.
— Нямам нужда от въже.
— Скачай тогава.
Тя не скочи, но в желанието си да демонстрира ловкост буквално се изтърколи надолу, рискувайки на два пъти да си строши главата по хлъзгавите скали.
— Много умно, няма що.
Той я последва. Протегна ръка и я погали по бузата. Миг след това тя беше в обятията му. Но се отдръпна първа.
— Ще се опитат да ни убият, така ли?
— Възможно е.
Нагазиха в потока, който се вливаше в морето.
Алекс.
— Алекс Дьошарм знае почти толкова, колкото и аз. Но той е в Монреал, а не на борда на джонка, охранявана от морски даяки.
— Вероятно бихме могли да направим нещо.
— Старите ти лели от Мейн.
— Именно.
Изневиделица се появи един даяк, после втори. Бяха голи, като се изключат саронгите. Възхитителни татуировки красяха гърдите, раменете и ръцете им.
— Откъде ми каза, че идват?
— От Борнео. По-точно от Саравак.
— Разбират ли какво си говорим?
— Не. Ранда, по-възрастният от двамата, е отрязал най-малко дузина глави.
— Надявам се, че се шегуваш.
— Естествено.
От джонката дойдоха да ги вземат с надуваема лодка.
Беше дванайсет и половина на 4 януари.
Към полунощ на 3-ти, вторник, Макартър закри работното заседание със сътрудниците си и се прибра в каютата си на борда на „Морският вълк“. Със себе си взе едно досие, което изискваше спешно решение и което досега не бе успял да проучи. Очакваха го цели четири и дори пет часа сън. На другия ден призори щеше да се качи на хидроплана и да започне уморителното пътуване към Колумбия.
Усмихна се: някой шегаджия бе закачил точно над леглото му текста на Базелския конкордат24, с който повечето от големите западни държави и Япония заявяваха волята си „да съгласуват (своите) инициативи, за да предотвратят въвличането на международната банкова система в прането на мръсни пари“.
Въвличане. Забавна дума. От днес, решиха участниците в срещата на високо равнище на Седемте, ние ще вземем необходимите мерки, за да предотвратим въвличането на Земята в центробежна орбита около Слънцето.
Легна си с досието, което се отнасяше до италианските съкровищни бонове. През четирите предидущи години Макартър бе вложил в тях осемнайсет милиарда долара. По-точно осемнайсет милиарда сто и единайсет милиона и триста хиляди, ако паметта му не го лъжеше. А тя не го лъжеше. През последните дванайсет месеца обаче той осезаемо разреди покупките, докато накрая, през март, окончателно ги прекрати. От Милано Манчини го бе информирал за загадъчни трансакции по същите тези бонове, чиито автори не успя да идентифицира. Макартър не се колеба нито за миг, той нямаше нужда от доказателства — ставаше дума за мафията. За конкуренцията, с други думи. И реши: пълен отбой. Жалко! При седем процента лихва и гарантиране на абсолютна анонимност на купувача тези бонове представляваха напълно задоволителен изчаквателен вариант.
Ще намеря нещо друго.
Канеше се да угаси лампата, когато телефонът иззвъня.
Обаждаше се Бърт Съсман.
— Решението е взето. Започват лова на пилето и гугутката.
С други думи, Лодегър бе получил съгласието на Милан за елиминирането на Лакомника и на канадката, което означаваше, че в момента те би трябвало да са заедно.
— И на какво основание? — попита Макартър.
— Пилето си пъха гагата навсякъде.
Тоест Лакомника разследваше аферата „Обауита“.
— Благодаря и лека нощ.
— Лека нощ.
Макартър угаси и гаврътна остатъка от уиски в чашата си.
Всичко се развиваше според предвижданията. За миг се запита дали не бе подценил Гантри. И дали командосите на Милан нямаше да надделеят. Дори не знам къде се намира тоя мил ненормалник. Ако е в някой град в Европа, Азия или Америка, шансовете му са нулеви.
Но са малко над нулата, ако се мотае на джонката си.
Какво пък, трябва да се поеме този риск. Риск за Лакомника, не за мен.
Бъдещето щеше да покаже.
Сведенията за хеликоптера, който бяха забелязали около обяд, се получиха малко преди три. Нает бил в Банкок.
Принадлежал на филмова компания със седалище в Хонконг, специализирана в предоставяне на услуги на свои американски посестрими, които снимали филми за войната във Виетнам. Компанията изглеждала напълно редовна. Значително по-голям интерес представлявали клиентите (трима мъже, между които един пилот с необходимото разрешително). Основната фигура бил Джустиниари — корсиканец, който имал фирма за внос-износ в Сингапур, но навремето излежал тригодишна присъда в Пном Пен по обвинение в контрабанда на наркотици. Минавал за убиец. Колкото до втория от спътниците му, смятали, че са успели да установят и неговата самоличност. Ставало дума за китаец от Сингапур, някой си Хоу Ши Сак, комуто преди две години се наложило по спешност да напусне Хонконг, след като се забъркал в същинска касапница в Кулон. Третият, пилотът, бил най-вероятно американец, известно им било само името, фигуриращо в паспорта му: Джордж Стивън.
Пристигнал същата сутрин в Банкок с полета от Сан Франциско, само три часа преди излитането на хеликоптера.
— Това стига ли ти, Зенаид?
— Да. А за Алекс?
— Аз съм най-обикновен финансист и нямам навика да се занимавам с подобни неща.
— Струва ми се, че досега се справяш много добре. Можеш ли да направиш нещо за Алекс и за семейството му?
Гантри се усмихна.
— Ако се заблуждаваме, ако тези хора нямат ни най-малкото намерение да ни убиват, хубаво ще се насадим. Твоят Алекс направо ще побеснее от гняв.
Тя размисли няколко секунди, след което заяви, че поема риска.
Съгласно указанията, дадени му от Зенаид, той помоли една от старите си лели да направи необходимото в Монреал. Междувременно продължаваше да пристига информация.
Малко след четири следобед се разбра, че една яхта напуснала Джорджтаун на остров Пенанг, докато друга отплавала от Сингапур. И в двата случая на портовите капитани направило впечатление пълното отсъствие на жени на борда. За сметка на това мъжете били необичайно много, и то до един току-що пристигнали с различни полети. Твърдели, че са участници в някакъв семинар, но решително нямали вид на такива.
Джонката вдигна котва в шест часа, трийсет-четирийсет минути преди падането на нощта. Като предпазна мярка, в случай че я наблюдават от сушата, тя се отправи с минимална скорост първо към Пхукет.
Нощта падна много бързо, почти изведнъж, както става по тези географски ширини. Всички светлини, запалени няколко минути преди това, бяха угасени. Джонката пое курс на запад, към архипелага Никобар, през Андаманско море.
Единствен радарът можеше да предотврати евентуално сблъскване.
Към осем дочуха бръмчене на хеликоптер. Мина твърде далече, за да ги забележи.
Жан-Франсоа Лаклед (1730–1785) — френски мисионер, мореплавател и търговец. — Б.пр.
Дейвид (Дейви) Крокет (1786–1836) — пионер, политик и герой от американския фолклор. — Б.пр.
Или форт Аламо — френска мисия в Сан Антонио, Тексас, обсадена и превзета от мексиканците по време на Тексаската война през 1836 г. — Б.пр.
Управлявай, Британийо (англ.). — Б.пр.
Рейдър (англ.), в случая „нападател на компании“ — отделно лице или организация, която обявява неприятелски ПОП срещу компании, чиито акции се предлагат на фондовата борса. — Б.пр.
Greenmail (англ.) — буквално: „зелена поща“. — Б.пр.
Сеньор Филдинг замина за Италия. Не знам кога ще се върне (исп.). — Б.пр.
Велик вожд (исп.). — Б.пр.
Шампанско, примесено с ликьор от касис (фр.). — Б.пр.
Букв. „боклучави облигации“, или ниско стойностни ценни книжа, емитирани от дадена компания в момента на атакуването й чрез ПОП (англ.). — Б.пр.
Юдейски пълководец и историк (37–100), автор на „Войната на евреите“ и на „Юдейски антики“. — Б.пр.
По аналогия с петродоларите — парите от износа на наркотици от Латинска Америка, където името Педро е широко разпространено. — Б.пр.
Етническа група на о. Борнео, занимаваща се предимно със земеделие, чиято социална система се основава на матриархата. — Б.пр.
Договореност между монетарните институции на най-развитите страни, според която националните власти отговарят за надзора на чуждестранните филиали, образувани от местни банки. — Б.пр.