Лодегър вдигна слушалката едва след четвъртото позвъняване.
— Часът е четири и половина, господине. Бяхте ни помолили да ви събудим.
— Благодаря.
Необходими му бяха двайсетина секунди, за да дойде напълно на себе си. След това се върнаха спомените. И гневът. Не беше у дома си, а в една хотелска стая. В „Уолдорф Астория“. Имам апартамент за десет милиона долара на четиристотин метра оттук и спя в хотел! Обзе го неудържимо желание да убива. Манди! Снощи буквално го бе подлудила. Избухна поредната, назряваща от седмици криза, и то само защото отмени почивката, която трябваше да прекарат в хотел „Брейкър“ в Палм Бийч. Манди Изпадна в неистова ярост, направо в истерия. Смятаха да отсъстват от петък до понеделник, но работата го принуди да промени плановете си. „Проблемът е много сериозен, Манди, уверявам те“, опита се да й обясни той. Дори си направи труда да се прибере за обяд, за да й го съобщи на живо, а не по телефона. На първо време тя се задоволи да се затвори в стаята си, което, общо взето, беше най-малкото зло. Военните действия започнаха вечерта и се подновиха в събота вечер, тъй като Лодегър прекара целия ден в кантората. Единоборството им продължи цели три часа — децата бяха при баба си и дядо си — и завърши в леглото. Както ставаше често, остротата на спречкването им изостри у него желанието, което изпитваше постоянно към Манди и което не можеше да си обясни. То бе просто факт, и толкоз. Тази мръсница дяволски го възбуждаше, особено в подобни моменти! Почти я бе изнасилил. И реши, че се е поукротила, но тя отново побесня, когато й каза, че се налага пак да прескочи до кантората — за не повече от два-три часа. Тогава вече буквално се взриви и му направи истинско галапредставление. Бил само един гаден метис, щяла да се самоубие, щяла да убие и децата. В крайна сметка я удари (не по лицето, за да не оставя следи, а в стомаха) и тя престана да вие. След това излезе. За щастие беше неделя и в мезонета бе останал един-единствен прислужник, на долния етаж.
Обади й се от кантората.
— Преди малко се нервирах.
— Да не говорим повече за това.
— Знаеш, че имам много работа.
— Чудесно.
— Бихме могли да вечеряме някъде навън.
— Ще видим.
Гласът на Манди беше студен и привидно спокоен. Добре. Просто още един инцидент в дългата поредица от скандали. Излишно беше да се драматизират нещата. И дума не можеше да става „там“ да научат истината. (Лодегър винаги се бе въздържал и от най-незначителен намек за семейните си проблеми пред „онези“, които не биха одобрили нито развода, нито елиминирането. Всъщност би ли се решил самият той да убие Манди?) „Те“ уважаваха семейството; един мъж може винаги да си вземе любовница и дори две, но дискретно; той трябва да тачи майката на децата си, особено ако един ден иска да управлява. Така че се бе прибрал към шест вечерта в неделя. Не успя да влезе: ключалките бяха блокирани отвътре с ключовете. Набра личния й телефонен номер, чувствайки се раздвоен между надеждата — ах, де да имаше късмета да се е самоубила, та най-сетне да му олекне на душата! — и страха — „онези там“ нямаше да му простят подобен скандал. Но — уви! — тя почти веднага се обади (очевидно бе дебнала появата му на някой от прозорците) и спокойно го прати по дяволите. „Върви да спиш другаде. В кантората си например.“ След което тресна слушалката. Минало му бе през ум не да разбие някоя от четирите врати на апартамента, естествено (те бяха бронирани и щеше да му е необходим танк), а да извика ключар. В крайна сметка се озова в „Уолдорф“ с първото срещнато момиче, регистрирайки се под чуждо име.
На вратата се почука. Носеха кафето. Изпи го и довърши тоалета си със самобръсначката, която му бе намерил един от етажните прислужници. След това отново се обади в апартамента на Парк Авеню. Не че вярваше на заплахите на Манди да се самоубие, разбира се, но предпочиташе да не оставя нещата на случайността. Една прислужница със сънен глас го уведоми, че госпожата спи.
— Проверете пак, Хуана, но не я събуждайте.
Прислужницата потвърди, че госпожата действително спи.
Мръсница!, помисли си Лодегър.
— Хуана, изпратете ми по някого пълен комплект дрехи за преобличане, както и обувки… В кантората, естествено! Къде другаде искате да бъда?
Момичето, наето за нощта (снощи я бе ангажирал по телефона, преравяйки тефтерчето си с адреси), също спеше.
Първоначално остави хиляда долара, но след това размисли и намали сумата на седемстотин и петдесет. Така или иначе, тя не знаеше името му.
От прекомерна предпазливост накара първо да го откарат до „Гранд Сентрал“, влезе в гарата, повъртя се, после излезе и взе второ такси. В кантората пристигна в пет и двайсет и две минути. Леман Строд, един от петимата му главни сътрудници, беше вече там с почти целия си екип.
Малко след това пристигна и Рей Перети, друг от първите му помощници. Строд ръководеше доста сложна операция по поглъщането чрез публична оферта за размяна на една голяма компания, чието седалище беше в Лондон. Увери го, че всичко вървяло като по ноти. Строд наблюдаваше пазара на лондонското Сити. Станаха свидетели дори на истинско чудо: английските адвокати бяха вече в кабинетите си, макар че на брега на Темза бе едва десет и половина сутринта.
— Затова пък може би ти трябваше да поостанеш още малко в леглото, Бил. Очите ти са увиснали почти до брадата.
Екипът на Строд обработваше още шестнайсет досиета, от които едно-единствено изискваше незабавна намеса: ставаше дума за осигуряването на миноритарно участие (поне на първо време) в Белгия и Холандия под прикритието на лихтенщайнско дружество, зависещо на свой ред от второ дружество със седалище в Кюрасао. Официалните власти им създаваха известни затруднения; щеше Да се наложи да подкупят този-онзи и да намерят ново подставено лице. Около четвърт час Лодегър уточнява подробностите, след което обяви решението си. Що се отнася до подставеното лице, достатъчно бе Строд да се свърже с „Морският вълк“, чиито компютри щяха да му предоставят необходимата информация. Сведенията пристигнаха след час. На разположение имаха хиляда осемстотин и шейсет милиона, изпрани и готови да бъдат инжектирани във всяка операция от тип 6 А, от които четирийсет процента за Северна Америка чрез канали 81 (Москва) и 34 (Швеция), via Унгария и Люксембург, и шейсет процента, разпределени между Африка и Южна Европа, чрез канал 101 (Емирствата). Да се уточни местоназначението, гласеше в края шифрованото съобщение, изпратено от „Морският вълк“. Това донякъде поуспокои изопнатите нерви на Лодегър. Веднъж и Макартър да го остави на мира и да се въздържи да му дава директиви! Преди година и половина, и то след доста остри разправии, между двама им с Макартър бе утвърдено нещо като разпределение на задълженията. Макартър се ангажираше с отговорността за всички операции по прането на пари, докато той, Лодегър, поемаше задължението да реализира инвестициите, на първо място в Северна Америка.
Поне Лодегър така бе изтълкувал сключеното споразумение. Но явно не и Макартър, който винаги имаше идеи за всичко и не пропускаше да ги изложи. И то толкова нагло, че Лодегър неведнъж едва се бе въздържал да не поиска арбитража на „онези там“. Защото трябваше да се признае, че „те“ не разбираха нищо, или почти нищо. Все едно да се опиташ да обясниш основите на ядрената физика на някой ягуар.
Веднъж и негодникът Макартър да запази шибаните си съвети за себе си! Събитие, което граничеше с чудо.
Макартър се намираше в Ню Йорк от три-четири дни.
Може би това обясняваше всичко. Или пък беше прекалено зает с нещо друго.
Толкова по-добре!
Един от прислужниците в апартамента на Парк Авеню му донесе дрехите, които бе поискал. Лодегър взе втори душ и се преоблече.
„Грациела“ на свой ред съобщи за привеждането в пълна готовност на хиляда четиристотин двайсет и пет милиона.
Или общо три милиарда и триста милиона. Почти рекорд за ден като понеделник. Лодегър си позволи петсекундна екзалтация. Той се разпореждаше с повече пари от което и да било човешко същество на планетата. И феноменът се разрастваше от появата на „крака“ — първичен, нечист и съвършено неразтворим кокаин, който благодарение на ниската си стойност значително бе разширил кръга на консуматорите. Това беше истински взрив, същинска епидемия.
Засягаше всички прослойки на обществото както в големите градове, така и в провинциална Америка, както в предприятията, така и в училищата.
Пресмятайки новите печалби, които щяха да извлекат от „крака“, Лодегър напълно забрави Манди.
Бърт Съсман благоволи да се появи няколко минути преди седем. Той също бе работил в събота и неделя, но това не му даваше основание да закъснява. Още повече, че този негодник, макар и явно да не си беше отспал, изглеждаше толкова бодър, сякаш се връщаше от дълга почивка. Тананикаше някакъв дует — от „Веселата вдовица“, както благоволи да уточни. Накрая все пак прекрати влудяващото си изпълнение, за да обяви, че всичко било вече наред. Двата случая с Мравките-банкери, които ги принудили да останат на поста си, били разрешени.
— Снощи се опитах да се свържа с теб, за да ти го съобщя, но Манди ми каза, че разхождаш кучетата.
— Върви по дяволите, Бърт!
Очакваше от Съсман да му представи най-късно до утре напълно завършен проект за оползотворяването на хиляда осемстотин и шейсетте милиона.
Лодегър не обичаше Бърт Съсман като личност, но го смяташе за най-способния от петимата си помощници.
Трябваше да нареди на Толивър да състави проектоплан за пласирането на сумите, обявени от екипа на „Грациела“.
След десет се обади някой си Карлтън Уебстър: господин Хоуд (Милан) издействал нова среща, което в превод означаваше, че Милан е открил Лакомника. Лодегър посрещна съобщението почти с безразличие; имаше си по-важни грижи от Гантри. Дори не беше много сигурен дали вече се интересува от случая. Още повече, че инцидентът в Милуоки бе приключен. Онези двама глупаци, братята Кесъл, бяха намерили смъртта си по време на злополучен лов нейде вдън Уискънсин. Заледената повърхност на блатото, по която поели риска да тръгнат, се пропукала под тежестта им. Първият се удавил, а вторият умрял от студ, тъй като загубил ключовете от колата си. Така братята Кесъл безшумно се присъединиха към хилядите жертви, които безнаказано взема всяка година тайната кокаинова война. На хората на Милан можеше напълно да се разчита, станеше ли дума да се изпипат нещата.
Освен в случая с Гантри. Но това, че Милан не съумяваше от толкова време да се справи с него, сега почти разсмиваше Лодегър. Подобен неуспех щеше да има поне предимството да посмачка фасона на мъжа с изострените нокти.
Лодегър вече осъзнаваше, че е направил грешка, хвърляйки Милан срещу Гантри. Сбърка, като последва съветите на Макартър. Оставих се изцяло да бъда подведен от омразата ми към Гантри. Добре поне, че никой не е в течение на аферата в Сан Диего. Никакво разчистване на лични сметки. А и затрудненията на Милан напълно ме устройват. Ако един ден случаят се разчуе и „онези там“ започнат да ми задават въпроси, винаги бих могъл да отрека; тогава въпросът би опрял до моята дума срещу думата на един Милан, дискредитиран от поредица последователни неуспехи.
Всъщност да вървят по дяволите! Нямаше време да се задълбочава на тази тема. Гантри може да е на другия край на света, но Милан, както винаги, рано или късно ще му види сметката. Спомняше си ликвидирането на колумбийския посланик в Унгария. Правителството му го бе изпратило в Будапеща, за да го спаси от преследването на Картела.
Хората на Милан го откриха и убиха там, отвъд Желязната завеса. На сакото на жертвата намерили прикрепена малка бележка: „И да бягаш, и да се криеш — полза никаква!“
Констатация, която очароваше и успокояваше Лодегър.
Боб Сасия беше в Калифорния. Обади се в единайсет и половина, за да съобщи, че всичко е наред. Една от двете операции, мотивирали пътуването му, засягаше филмовата индустрия. Друга идея на Макартър. Добра и забавна, дори според Лодегър: ставаше дума за финансирането на филм чрез инвестирането на вече изпрани седем, осем, петнайсет милиона долара. Приходите от международната кариера на филма щяха да бъдат десет и дори двайсет пъти по-големи от вложените средства, като при това нямаше да подлежат на никакъв контрол. А те щяха да увеличат още повече тези приходи, прибавяйки към тях няколко милиона долара, само че мръсни. Не беше кой знае колко, но чрез подобни комбинации си осигуряваха постъпления от половин милиард долара годишно. С изумителна скромност (ах, този негов проклет навик да се оказва винаги прав и да не забравя никога нито една цифра!) Макартър бе признал, че първоначалната идея не е изцяло негова. Изглежда се бе вдъхновил от Мафията, финансирала навремето филм за самата себе си. Начинанието й бе осигурило тройното предимство да получи голяма печалба, да прикрие значителни капитали и накрая, в резултат на грижливото окастряне на сценария, да представи шефовете на фамилията в благоприятна светлина.
— Какво целите с това, Мак? Да финансирам филм за Колумбия?
— А защо не? И двамата много добре знаем, че при необходимост Картелът ни най-малко не се колебае да се обяви за жертва на американския империализъм. Точно това би трябвало да се хареса на зрителите в Латинска Америка. Намерете добър сценарист!
Телефонно обаждане на Манди. Съжалявала.
— Майната ти! — изръмжа Лодегър точно преди да затвори.
В ход бяха близо стотина операции. Всички служители работеха здравата. Но Лодегър обичаше това. Изпитваше безкрайна гордост от способността си да следи едновременно толкова досиета. Нямам за какво да завиждам на Макартър, независимо какво смята той по въпроса. Не мисли прекалено много за Макартър. А още по-малко за Манди или за Гантри. Никакви емоции!
Телефонът звънеше непрекъснато. Понякога се оказваха заети едновременно четири линии. Към това се прибавяха мониторите, принтерите, факсовете и телексите, както и несекващият поток от хора, които идваха да получат нареждания и чийто ум бе ангажиран с не повече от десетина сделки. Докато той мислеше за всички операции и въпреки това успяваше всеки път да даде необходимия отговор, да намери подходящото решение. Усещането за мощ, за самоконтрол, едва ли не за непогрешимост буквално го опияняваше. Щеше да му се наложи да разшири фирмата, да наеме още хора. В перспектива все по-ясно се очертаваше образът на един Карлос Лодегър, който в крайна сметка ще поеме върховната власт и ще гледа на Ал Капоне, Лъки Лучано или Майер Лански като на безобидни и непохватни хлапета, а на периода на сухия режим — като на епоха на жалки клоуни, лишени от въображение и размах.
И който, разбира се, най-напред ще постави Макартър на мястото му.
Без да й отдава особено значение, той се задоволи само да отбележи току-що пристигналата информация за сливането на две дружества. За да избегнат спекулациите и резките промени на пазарите, заинтересованите страни както винаги бяха пазили новината в тайна до последния момент.
Уолстрийт реагираше, но борсата вече бе затворила и последствията, естествено, бяха незначителни.
— Може ли да направим някакъв удар в Токио или в Хонконг?
— Нищо интересно, вече проверих — отвърна Бърт Съсман. — Ще трябва да изчакаме Лондон до утре сутринта. Ако искаш, мога аз да свърша тази работа.
— Не. Довечера Боб се връща от Лос Анджелис и ще поеме случая:
Току-що слелите се дружества притежаваха една-единствена характерна особеност, която заслужаваше вниманието на Лодегър: и двете имаха в активите си гори. Според някои сведения новата компания, възникнала от сливането, щеше да се нарича „Йелоухед и Стар Корпорейшън“.
На добър й път. Така ако един ден ми хрумне да обявя ПОП в този сектор, ще имам само една „мишена“ вместо две.
След което се захвана с друго.
— Идвала ли си вече в Тасмания, Зенаид?
— Едва имах представа къде се намира. Ако ми бяха казали, че е независима държава, щях да повярвам.
И почти не преувеличаваше.
— В Тасмания се гордеем с две неща — каза Алисън. — Ерол Флин е роден в Хобарт и всяка година организираме фантастична регата. Освен това си имаме Тасманския дявол.
Алисън Грант бе около двайсет и пет годишна жизнерадостна брюнетка със сини очи, не много висока за австралийка. С Гантри се запознала в Лондон, докато чакала да се качи на самолета за Мелбърн. Била на летище „Хийтроу“, сред пътниците в туристическа класа. Гантри се приближил до нея. Представил се. Сама ли пътувала? Би ли склонила да смени неудобната си седалка с разкошно кресло в първа класа? Без нищо в замяна, естествено. Така де, трудно можел да посегне на целомъдрието на една дама в присъствието на четири-пет стюардеси. Имал два билета за първа класа, но щял да използува само едно място. Търсел си спътник — с подчертано предпочитание към дамите, — за да му прави компания през дългия полет. Е, би ли се съгласила? В най-лошия случай рискувала да я хване за ръка; малко се страхувал, когато летял със самолет. И Алисън казала „да“.
— Влюбих се в този негодник, Зенаид, но никога не съм спала с него.
— Просто не знаеш какво си загубила.
— Донякъде предполагам. Не наливай масло в огъня, ако обичаш.
Когато кацнали в Сингапур обаче, Гантри слязъл и тя трябвало да продължи нататък сама, все така в първа класа (Гантри бил достатъчно любезен да плати мястото й до самия Мелбърн). Два месеца по-късно получила писмо, придружено от чек. Ако искала да продължи образованието си в Съединените щати, можела спокойно да използува тези пари. Това било преди четири години. Алисън завършила следването си именно благодарение на тази тъй оригинална субсидия. Ни вест, ни кост от Гантри в продължение на близо три години. После изведнъж се появил в Хобарт, където веднъж се върнала да прекара ваканцията.
Спечелил веднага родителите й и я попитал дали иска да работят заедно, след като се дипломира по икономика. Посетила джонката, хвърлила котва срещу Кастри Еспланейд, и там се запознала с Пат, Тони, Бабу, Лио Стърн, Хъдзън Лийч и с всички останали. Гантри й обяснил за какво точно става дума: ако се включела в екипа му, то в никакъв случай нямало да бъде в качеството на хетера. Нямало и с пръст да я пипне, щом работели заедно. Можела да приеме или да откаже. Тя приела. И нито веднъж не съжалила за това. Нямало да остане вечно на джонката, разбира се.
Особено ако се омъжела за Жо Пруво и се посветяла на лозарството. Но за нищо на света нямало да напусне джонката точно сега. И дума да не ставало, че ще зареже Гантри.
— Не бих искала да бъда недискретна, Зенаид, но как е в кревата?
— Попадала съм и на по-лошо.
— Нито едно от момичетата, които са работили или работят на джонката, не е успяло да се пъхне в леглото му. Не го казвам, за да… как да се изразя?… за да ти правя четка.
Бих искала просто да знам…
— Затваряй си човката, Грант!
Зенаид работеше. Над гората от евкалипти и гигантски папрати около колибата се лееше дъжд. Преди час бяха получили по радиостанцията ново съобщение от джонката с внушително количество информация, която Зенаид записа с помощта на Алисън. Сега трябваше да я класират и да я добавят към получените до този момент сведения. Нито една от двете млади жени не бе добре с машинописа, така че се видяха принудени да пишат на ръка. Жалко, че не разполагаха с факс! Но не можеха да искат невъзможното.
Зенаид пресяваше информацията. Не всички сведения бяха еднакво важни. Предвид планираната операция, някои елементи имаха по-голяма стойност от останалите. Но Гантри настояваше да записват всичко. Негово задължение било да определи какво може да бъде използувано. Задължение… Така де, приказка да става! За момента цялата работа върша аз, докато господинът си играе на ловен надзирател с оня жабар Жожо и другите си приятелчета.
Тя приключи с подбора и разпредели всичко в три отделни купчини. Първата включваше в резюме важните според нея елементи; втората — сведенията, които не й се струваха чак толкова съществени; третата — онова, което смяташе, че преспокойно би могло да послужи за направата на книжни лястовички. Погледна часовника си. Четири и дванайсет следобед. Гантри и Пруво отсъстваха вече пет часа.
Напъха първата купчина листа в картонена папка и върху нея с червен флумастер написа: „Йелоухед и Стар Корп. Скромни съвети на една женска като принос в изтребването на Мравките.“
— Край, Алисън. С удоволствие бих изпила една бира. Що за чудо е това, Тасманския дявол?
Първият изстрел изтрещя съвсем неочаквано, последван незабавно от множество други.
Малкият „Фолкън 50“, излетял от Кеърнс, е оставил зад себе си австралийския континент, прелетял е пролива Бас, приближил е Тасмания и е кацнал не в Хобарт, а в Лонсестън, втори по големина град в Тасмания. Това става през нощта. Малкото летище е безлюдно, в контролната кула дежури човек, чието мълчание Пруво предварително си е осигурил. Един рейндж ровър откарва Зенаид, Гантри и Пруво, който не е млъкнал нито за миг през целия път. Лозята му не са далече; трийсет и два хектара тук, по плодородните хълмове край широкото устие на река Тамар, която напоява околностите на Лонсестън; двайсет-трийсет хектара там… Той, Пруво, произвежда вино — „… същинско бордо… е, почти…“, — както и „шампанско“, в сътрудничество с „Моет и Щандон“ и с „Рьодерер“. Не е милионер, но и това ще стане. Кара трийсет и петата.
Въздържа се да им покаже лозята си, въпреки че ужасно му се иска. Ако се вярва на думите на Алисън (а за него Алисън е Господ-Бог), някой ги преследвал; някой, който бил способен да ги догони чак до Тасмания или, с други думи, до края на света. Добре де, нека само дойдат! Тук, в Тасмания, също не са вчерашни. Не че той, Пруво, е кой знае какъв стратег, но наистина е готов на всичко заради един тип, който е платил следването на Алисън и после й е намерил добра работа, при това без да я „перне“ нито веднъж. „Моля да ме извините, госпожо“ (последното е адресирано до Зенаид).
Пруво е взел изключително находчиви предпазни мерки.
Преди всичко си е осигурил съучастничеството на контрольора на въздушния трафик на лонсестънското летище.
Предвидил е и други изненади. Отвежда спътниците си в ресторанта „Пени Роял Уиндмил“, но само прекосяват залата. Зад сградата ги очаква втора кола, този път ландровър. Потеглят на север, към брега на пролива Бас, където Пруво има малка вила. „Ако приемем, че онези типове продължават да ви преследват, най-логично е да заключат, че съм ви скрил на вилата. Схващате ли? Да, ама не им се урежда въпросът!“ Свива по един черен път и се отправя на юг. Пресичат някакво шосе, след това железопътна линия, после черен път. Тасмания се слави с най-голямата девствена — ама наистина девствена! — джунгла в света. Не го ли знаехте? Има много места, където все още не е стъпвал човешки крак. Така де, от диво по-диво. Някои хора са си наумили да застроят с язовири цялото течение на река Франклин. Тия са направо болни! Разбрах, че сте еколог, Гантри. Казвах си аз, че човек, който може да бъде толкова коректен с Алисън, задължително притежава и други достойнства. Пристигаме.
Зенаид прекарва първата си тасманска нощ във ферма, където човек като нищо би могъл да реши, че се намира в Йоркшир, ако не са рояците какаду. Там се запознават с двама приятели на Пруво, ловци и специалисти по преходите в джунглата.
— Вашите телохранители — представя ги Пруво. — В колибата ни чакат още двама. Както и Алисън. Намерила ви е радиостанцията, която искахте, Гантри.
Потеглят отново на път доста преди разсъмване и тъй очарователният английски пейзаж постепенно се променя с напредването им на югозапад. Непрекъснато вали силен, тежък, агресивен, потискащ дъжд. Флората също се променя. Европейските дървета, засадени от първите преселници, отстъпват място на буйна тропическа растителност.
Рейнджровърът и ландровърът си помагат взаимно, когато се налага да прекосяват бурни потоци.
До колибата се добират вечерта на втория ден, три часа след като са оставили колите, които не могат да продължат нататък.
Тук са от четири дни. И от четирийсет и осем часа е обявена тревога.
— Най-малко двайсетина души. Поне толкова са наброили приятелите ми в Хобарт. Но може и да са повече. Плюс онези странни типове, за които ми съобщиха. От Мелбърн има директни полети не само за Хобарт, но и за Кингс Айлънд, Смитън Страхън и Куинстаун, който е на шест часа път пеша оттук. Според мен преследвачите ви трябва да са някъде около петдесетима. Един от приятелите ми в Хобарт е поразпитал двама-трима от тях. На пръв поглед нищо нередно. Всичките притежават американски или австралийски паспорти и твърдят, че са дошли на риболов. В багажа им няма оръжие. Така де, да не са луди! Ще си намерят на място, тук поне с лопата можеш да го ринеш. Страхотна организация вадят вашите хора!
Дъждът не спира нито за миг. Пруво е обявил всеобща мобилизация сред работниците и приятелите си. Наблюдателни постове са разположени около колибата и преди всичко по протежение на зигзагообразно виещия се черен път, който води за Куинстаун.
Именно оттам към десет сутринта съобщават за появата на неприятелски разузнавачи. Тозчас Гантри и останалите на свой ред тръгват на разузнаване.
Въпросът е да издържат още трийсетина часа до пристигането на джонката, която полага всички усилия, за да се присъедини колкото може по-бързо към тях. Изключено е да я изчакат на брега. Това би означавало да разкрият мястото на акостирането й. Остава да се надяват, че въпреки несравнимо по-голямата мощност на двигателите си, „Сивата сянка“ няма да пристигне преди джонката.
И този проклет дъжд!
Разнеслите се в далечината изстрели секнаха. Преброиха общо единайсет. Алисън стоеше на прага, под малкия дървен навес, който го защитаваше от дъжда. Междувременно Зенаид бе напъхала току-що съставените от нея досиета в непромокаема платнена торба. Озърна се, за да види дали не е забравила нещо, някой документ, който…
Точно тогава й хрумна идеята. Извади папките от торбата и избра един от листовете, на които си бе водила бележки. Накъса го на парчета, прибра парчетата в папката, задържайки само едно. Но вместо да го смачка на топка и да го захвърли в някой ъгъл, тя го пъхна между две от дъските на грубия паркет, така че да се забелязва само крайчеца му.
— Побързай, Зенаид!
— Спокойно!
Единствената стая на колибата приличаше точно на онова, което всъщност и беше: временен подслон, обзаведен с голяма маса, няколко пейки и огнище, където някой явно бе изгорил множество документи, грижливо стривайки след това пепелта. Остатъци от храна в пластмасови чинии… Отлично!
— По-живо! — подкани я Алисън.
Зенаид облече анорака си, метна торбата на гръб и хукна към гората по петите на изпреварилата я Алисън. Буйната растителност мигом ги погълна. Продължиха да тичат още около миля през подгизнали от вода храсталаци. Сетне поеха по едва видима пътечка, която предишния ден за щастие на два пъти бяха обходили. Въпреки това за малко да подминат мястото на срещата. Нечия ръка сграбчи Зенаид, чиято първа реакция бе яростно да размаха големия ловджийски нож.
— По-трудна си за спиране и от влак, Бога ми! — отбеляза Гантри. — Не ме обезобразявай, ако обичаш.
Усмихваше се. Носеше ловджийската си пушка така, сякаш беше овчарска гега.
— Изглеждаш наистина неотразим като воин на джунглата, Гантри. Обзалагам се, че няма да уцелиш дори крава в коридор.
— Напълно възможно е, никога не съм хващал пушка. Бяхме се разбрали да си плюете на петите още при първия изстрел. Какво правеше?
— Поразтребих малко. Такава ни е орисията на нас, клетите домакини, докато мъжете си играят на стражари и апаши.
Вървяха бързо, следвайки по петите един от ловците на Пруво; Алисън Грант се задъхваше и Гантри пое раницата й, добавяйки я към своята. Зенаид му каза какво е направила в колибата. Той поклати глава.
— Мислим, Ганьон, така ли?
— Само не ми казвай, че съм сбъркала.
— Идеята е чудесна. Просто ме е яд, че не ми хрумна на мен.
Вървяха вече от два часа, когато изневиделица, без дори и най-малкият шум да ги предупреди за приближаването им, пред тях като по вълшебство изникна един, сетне втори мъж. Не произнесоха нито дума; въоръжени бяха с бойни пушки (Зенаид разпозна малката издутина с формата на обърнато V върху цевите; май бяха М нещо си; точно така, М 16; е, поне така ми се струва) и се задоволиха да им покажат посоката, в която трябваше да продължат. И те продължиха. Прегазиха няколко реки, често във вода до кръста. Понякога вървяха срещу течението, понякога го следваха. Алисън Грант проявяваше очевидни признаци на умора. Петдесетте й съблазнително оформени килограма не бяха създадени за подобни форсирани преходи. Наложи се направо да я теглят нагоре по стръмния бряг на едно дере.
— А ти добре ли си? — попита Гантри Зенаид.
— Да. Защо?
— Слава Богу, че не ми се наложи да търча подире ти, докато те сваля. Сигурно още щях да те гоня.
— Не ти, а аз хукнах подире ти. С колко души водихте война?
— С около дузина, може и петнайсет да бяха. Идваха от Джорджтаун.
— Ти колко уби?
— Най-малко четирийсет и трима.
В действителност бе стрелял напосоки с надеждата, че няма да рани никого. Доколкото му било известно, засега резултатът бил нулев и за двата отбора. Какво пък, толкова по-добре. Дано и занапред останеше такъв.
— Пат не ти ли каза нещо по-специално по радиото?
— Ревящите четирийсет ревели, та се късали. Имало деветметрови вълни. На моменти, когато пропадали между тях, се опасявали да не ударят кила в дъното. Помоли ни да му занесем цветя. Започва да ми писва от тази гадна река!
Отново вървяха във вода, по посока натечението. Реката не беше дълбока — не повече от трийсетина сантиметра, — но за сметка на това камъните по дъното й ужасно се хлъзгаха. През последните двайсетина минути всички бяха падали най-малко по веднъж. Рекордът държеше Алисън, която бе на четвъртото си падане и вече залиташе. В тъмнината лицето й не се виждаше, но сигурно бе бледа като платно. Зенаид също едва дишаше. Вървящият начело ловец (как се оправяше в този гъсталак и под този заслепяващ дъжд?) очевидно най-сетне взе решение. Изкатери се на близките скали и им направи знак да минат, докато самият той остана назад. От австралийската му шапка, част от чиято периферия бе вдигната и прикрепена към бомбето, се изливаше вода като от улук. Зенаид и Гантри хванаха Алисън под мишниците и почти я носиха през цялото изкачване. Накрая стигнаха върха на скалисто възвишение. Там завариха двама мъже, които бяха опънали няколко палатки. Имаше горещо кафе и готова вечеря. Успяха дори да се преоблекат с леко овлажнените дрехи, които измъкнаха от раниците: Палатката им бе с не повече от два квадратни метра площ, като и дума не можеше да става за изправяне.
— Не ми върви! — въздъхна Алисън. — Веднъж да видя Гантри гол!
Три секунди по-късно тя вече спеше, Зенаид хапна и също си легна, като за всеки случай се настани между Гантри и австралийката.
Късно през нощта, а може би и призори, пристигна Пруво, ухилен до уши. Този жизнерадостен дебеланко с розови бузи на бургундски любител на виното бе очевидно в стихията си. Уведоми ги, че лошите били на бойна нога, водени от други специалисти по джунглата, които обаче били далеч по-малко специализирани от неговите специалисти.
Засега предприетата от тях лъжлива маневра давала чудесни резултати, а и дъждецът напълно ги устройвал, заличавайки всички следи.
— Освен това ви остава да издържите не повече от едно денонощие. Трябва да ви кажа, че им се изплъзнахме на косъм. Ония нахълтали в колибата двайсетина минути, след като момичетата я бяха напуснали. Били повече от шейсет души.
Зенаид заспа отново. Първия път бе сънувала, че Гантри провира ръка между бедрата й. Но се оказа, че не е сън. Това ципоного намира начин да ме опипва, дори и когато спи!
С пълно право бе отдалечила закръглената австралийка.
В Ню Йорк беше един часът следобед и валеше сняг.
— Имам толкова работа, че с удоволствие бих си спестил разходката до този паркинг — изръмжа Лодегър.
Милан почукваше с нокти по рамката на вратата.
— Гантри и момичето са в Тасмания. Успях да вдигна на крак около стотина души, които са по петите им. Мисля, че знаем къде ще се опита да се качи на джонката. Мястото се нарича Страхън. Това е единствената точка по западното крайбрежие на Тасмания, където може да акостира кораб.
Морето там е винаги много бурно, особено през последните дни.
— Къде е джонката?
— Някъде в Индийския океан, но се приближава. С малко повече късмет може и да потъне. Моряците наричат този район на света Ревящите четирийсет и дори и най-добрите от тях предпочитат да го избягват.
— Та нали разполагахте с цяла флота?
— Имам пет яхти, които с пълна скорост плават към Страхън. Всяка от тях преспокойно може да направи шибаната джонка на трески.
— И къде са сега?
— „Сивата сянка“ ще бъда в района на Страхън след двайсетина часа. Два от другите са прекалено далече. Индийският океан е голям, а те се връщат чак от Кергеленовите острови, където в един момент решихме, че джонката се кани да се отбие.
— Остават още две.
— От които нямам никакви вести. Или са потънали, или имат проблеми с радиостанцията. По принцип, ако се съди по последните им известни ни координати, те би трябвало да са още по-близо до Страхън, отколкото „Сивата сянка“.
Лодегър едва не избухна в смях. Самата многословност на Милан недвусмислено говореше за объркването му. Веднъж и на него да му се удаде случай да затвори устата на човека с изострените нокти, който продължава да ме нервира с това почукване!
— А хеликоптерите?
— Непрекъснато вали много силен дъжд. Пълно е с преплетени дървета и храсталаци. Освен това в момента там е нощ. Не е сигурно обаче, че и утре ще могат да летят. А и австралийските власти не се поддават лесно на обработване — историята, че търсим места за снимане на филм, не им се стори особено убедителна.
Мълчание. На двайсетина метра от тях мина кола, шофирана от жена, която дори не обърна глава и продължи към горните етажи на паркинга. Едва ли бе забелязала двамата мъже в колата, паркирана сред петдесетина други в един сумрачен ъгъл. Лодегър изпитателно изгледа Милан.
Знаеше, че не го е накарал да дойде тук единствено за да го запознае с едно недотам завидно положение, макар че никога досега не бяха имали толкова големи шансове да приключат веднъж завинаги с Лакомника.
— Добре, Милан. Имате да ми казвате нещо. Какво?
— Открихме колибата, в която Гантри и момичето са се крили през последните дни след пристигането си в Кеърнс, и внимателно я претърсихме. Бяха оставили една негодна за употреба радиостанция, която явно са повредили умишлено. Но между дъските на паркета хората ми намериха накъсани записки. Всъщност само няколко реда. Говори ли ви нещо името „Йелоухед и Стар Кори.“?
Гантри бе излязъл от палатката, Алисън спеше: преди два часа отвори очи колкото да изгълта два сандвича и чаша кафе, след което отново заспа. Зенаид се протегна, отхвърли непромокаемото пончо (двойният покрив на палатката течеше като решето), намъкна анорака си и на свой ред излезе. Чувстваше краката си малко сковани, но не беше болка за умиране.
Наближаваше пладне. Озърна се. Мястото бе невероятно красиво. Възвишението, което огледа съвсем бегло при пристигането им, се оказа значително по-просторно, отколкото й се бе сторило — трийсетина метра в диаметър, само скала. И не беше точно възвишение, а по-скоро огромно стъпало от колосално стълбище. В единия му край се разбиваше водопад, който бе издълбал нещо като басейн, подхранван от десетки стичащи се по скалите ручейчета. Наоколо растяха дървета. Приличаше на онова място в Тайланд, където двамата с Гантри се бяха „гушкали“ за първи път. С тази разлика, че в Тайланд имаше слънце.
Колкото до гушкането, с Гантри вече май от доста време затягаме коланите на целомъдрието. Първо покрай морячетата, на които направо щяха да им изскочат очите, после в онази колективна колиба и сега тук, в палатката, с долепената до нас Алисън…
Палатката беше скрита под дърветата. Както и двете опънати платнища, под които за момента седяха Гантри и жабарят Жо. Зенаид срещна погледа на Гантри, който невъзмутимо пушеше лулата си.
— Дълго ли възнамеряваш да стоиш под дъжда?
— Вземам си душа — отвърна тя.
Накрая все пак отиде да седне при тях. Да, иска кафе.
Освен това е и гладна.
Не се виждаше нито един от ловците.
— Как е положението?
Наложи се да повтори въпроса си, тъй като го бе задала е пълна уста.
— Отчайващо — отговори спокойно Гантри. — Лъжливата маневра на Жорж не ни върши повече работа. В момента към нас напредват и ни обкръжават седемдесет и петима наемни убийци. Пътят към морето е отрязан. Самото море буквално е побесняло и ако Тони е достатъчно щур, за да се приближи до брега, в най-добрия случай ще се озове на някое дърво с нанизан на шията рул. Метеорологичният бюлетин е повече от песимистичен и предвижда ураганни ветрове през близките няколко дни. Една яхта е преминала праговете на Адската порта при Страхън и спокойно изчаква да се появим било ние, било джонката. На борда й има четирийсетина въоръжени мъже. Колкото до тези, които ни обкръжават, те би трябвало да бъдат тук най-късно към шест часа, ако се вярва на разузнавачите на Жо. А, щях да забравя… „Сивата сянка“ се приближава и е вече в пролива Бас. Ще бъде в района на Страхън към десет вечерта.
— Проклятие! — изръмжа Зенаид, захапвайки един сандвич с френско-тасманско сирене. — Значи сме загубени.
— Напълно.
Гантри смукна от лулата си и се настани малко по-удобно, облягайки се на втората радиостанция. Зенаид му се усмихна и попита на френски:
— Глупости ли говори, както обикновено, или в думите му има нещо вярно?
— Всичко е самата истина — отговори Пруво също на френски. — Имате доста странен акцент.
— Не аз, а вие имате акцент. Ний, дет̀ сме таковата, от Канада, говорим истински френски. При Страхън действително ли има такова нещо, на което му викат Адската порта?
— Да, „Hell̀s Gate“. Тя е и единственият плавателен път, свързващ Индийския океан с Маккъри Харбър. Има един праг, който могат да преодолеят само плиткоходните съдове. И като се изключи Страхън, по цялото западно крайбрежие няма друго място, където биха могли да акостират. Особено при вълнение като сегашното. Без майтап! Слушайте, исках да ви попитам нещо… Той спал ли е с Алисън?
— Разбирам френски — обади се Гантри, който беше затворил очи.
— Не разбираш абсолютно нищо, проклет англичанино! — сопна му се Зенаид на английски, след което добави на френски: — Тя ми се закле, че не е.
— Вярвате ли й?
— Да.
— Аз също.
— Толкова по-добре.
— Той разбира ли какво си говорим?
— Вие пък! Разбира се, че лъже.
— Всичко разбрах — настоя Гантри.
— Дали пък да не ти тегля една майна! — полюбопитства Зенаид.
Наля си още кафе. Запита се дали не биха могли да изпратят Пруво в палатката при Алисън, за да могат двамата с Гантри да останат за малко насаме. Или пък, което би било още по-приемливо, точно обратното: да оставят лозаря и неговата австралийка да се любуват на гадния дъжд, докато тя и Гантри се посветят под пончото на прословутото „гушкане“, което очевидно щеше да им бъде и последно.
— Виж, това вече го разбрах — заяви Гантри. Дори не бе отворил очи, но — Зенаид ни най-малко не се съмняваше в това! — безпогрешно бе прочел мислите й. — Разбрах и съм съгласен — добави той. — Доста време изпуснахме, вярно.
— За какво говорите, ако не е тайна? — попита Жорж Пруво, Гантри отвори очи и двамата със Зенаид многозначително се вторачиха в жабаря.
Бяха в палатката. Три-четири капки паднаха върху голия корем на Зенаид и я погъделичкаха.
— Дали не ти е време да се облечеш, Ганьон?
— Часът е едва три и половина.
— Вярно бе! Нали постоянно си гледаше часовника! Човек би рекъл, че ни засичат с хронометър. Обличай се.
Тя протегна ръка и взе поставеното пред самия вход на палатката канче, което се пълнеше с вода почти толкова бързо, колкото го изпразваха. Наплиска се, после навлече пликчетата си и платнения панталон.
— Гантри, мислиш ли, че са намерили моята хартийка в колибата?
— Сто на сто.
— И ще го предадат на Лодегър?
— Хиляда на сто.
— С твоя речник на брокер някой ден ще заложиш на времето, за което стигам до оргазъм.
— Значи какъв е залогът? Лодегър със сигурност е чул за пръв път името на „Йелоухед и Стар“ най-малко преди шест-седем часа. Също толкова сигурно е, че е поискал по-подробна информация за нея и че е получил такава. Открил е, че един от главните акционери се казва Роузуол. Поинтересувал се е кой е Роузуол. Научил е, че това е името по мъж на някоя си Абигейл Макнълти. Попитал се е дали съществува връзка между въпросната Макнълти и някой си Запъртък Макнълти, убит в Бризбейн при опит да убият Джонатан Гантри. Първи основен момент. Несъмнено е видял съобщението за сливането, довело до създаването на „Йелоухед и Стар“. Нещо в него е привлякло вниманието му и то е фактът, че и двете дружества имат в актива си милиони хектари гори.
— Като „Обауита“.
— Отбелязал е тази подробност, но вероятно без да й придава особено значение. Облечи си фланелката — няма да умираш с голи цици я.
— Знаех си аз, че ревнуваш.
— Или не й е придал значение, или, напротив, вече замисля да атакува „Йелоухед“.
— Говориш така, за да омаловажиш гениалната ми идея да оставя онова късче хартия в колибата.
— Идеята е чудесна, но рискува да събуди подозрението му.
Въдицата ти е малко грубичка.
— Аз съм идиотка. Кажи си го направо.
— Не си. Запознах се с работата ти. Имам предвид трите папки. Скромните ти предложения на женска са доста хитроумни.
— Има ли в тях нещо, за което великият Гантри не се е досетил?
— Да, и ще го използвам. Мисля, че от нас ще излезе добър екип, Ганьон.
— Ако сме все още живи довечера.
Гантри втренчено я погледна. Тя също впери очи в него и едва не се разкисна. Кажи му, че го обичаш, Зенаид. Фактът си е факт, а и той вече го знае, така че това почти нищо няма да промени. Или просто го наречи Джонатан. Той ще разбере.
Гантри целуна дланта й и лекичко я отблъсна.
— Ще се разнежваме друг ден, Ганьон. Достатъчно е дъждът да спре за малко, или поне да намалее.
— Та какъв е залогът? — промърмори тя и очите й се напълниха със сълзи.
Той се усмихна.
— Пет към едно. Едно от двете: Лодегър, ако наистина той е шестметровата Мравка, или ще мине в настъпление, или ще започне да се ослушва, предусещайки някаква клопка, и тогава ще се наложи да включа в действие останалата си артилерия, така че той рано или късно ще обяви своята ПОП.
— Каква е ставката? Четири към едно?
— Много по-висока: две към едно. Той ще обяви своята ПОП. Ще я обяви, независимо дали му се иска, или не. Но на него ще му се иска, дори и само за да си отмъсти за Сан Диего. Чу ли нещо?
— Изстрели.
Тя бързо се дооблече и последва Гантри навън. Проклетият дъжд продължаваше да вали. И то все така силно, вече трети ден.
Гантри и Пруво разговаряха с един от ловците. Зенаид се приближи в момента, в който той измъкна изпод пончото си уоки-токи и го включи на приемане. Нечий бавен и спокоен глас със силен австралийски акцент съобщи, че Мравките са на стотина метра.
— Ще се опитаме още веднъж да ги привлечем в друга посока, но водачът им познава района. Смятайте, че ще връхлетят отгоре ви някъде до час. Трийсетина души са. Има още една група на североизток и трета на юг. Очевидно са засекли местоположението ви. В никакъв случай не се опитвайте да си пробиете път към морето, те вече ви чакат там. Желая ви късмет. Край.
Почти в същия миг заработи радиостанцията. Обаждаха се и от джонката. Едва се чуваше, но въпреки това разпознаха гласа на Тони Биърдсли. „Лакомник“ ще е готов да ги приеме на борда си в ЧСМ вместо в ЧУО.
— По времето на Сидни-Мелбърн, вместо по това на Уелингтън-Оуклънд — преведе Гантри. — Успели са да спечелят два часа и от осем вечерта ще ни чакат.
Биърдсли продължаваше да говори. Да, видели белия кит.
Тоест една от яхтите.
Зенаид срещна погледа на Алисън. Австралийката успя да се усмихне. С Жожо са прекарали времето по същия начин, по който го прекарахме ние с Гантри, помисли си Зенаид. Вече не се учудвам защо по време на война се правят толкова бебета.
— Къде отива? — попита Алисън, посочвайки един от ловците, който се отдалечаваше, нарамил пушката си.
— Отива си — отвърна Пруво. — Двамата с Гантри едва успяхме да го убедим.
Австралийката не повярва на ушите си.
— Искате да кажете, че ни оставя сами срещу всички тези убийци, които настъпват отвсякъде?
Зенаид наведе глава и заоглежда обувките си. Странно, но изпитваше не толкова страх, колкото тъга. И неописуемо притеснение заради Алисън, която все още не бе разбрала.
— Али — промълви Гантри, — каква полза би имало приятелите на Жорж да останат с нас? Те вече са предупредили полицията. И тя ще дойде. Прекалено късно, най-вероятно. Те искаха да останат. Не им беше лесно да вземат решение. Двамата с Жорж също би трябвало да си тръгнете. Онези, които ни преследват, може би ще ви оставят да минете. Във всеки случай имате някакъв шанс.
— Да не говорим повече по този въпрос — заяви Пруво. — Али няма да си тръгне, аз също. Али?
— Естествено.
— Пълна идиотщина! — заяви Гантри.
Зенаид отново погледна часовника си. Четири часът, осемнайсет минути и единайсет секунди. Грубо пресметнато, оставаше им по-малко от час до пет и петнайсет. Гантри седна до нея под платнището, така че четиримата се озоваха в една редица. Имаме вид на жалки зрители, изгубени сред празните трибуни на провинциален стадион преди началото на не особено посетен мач.
— Чакаме до четири и четирийсет и се омитаме — заяви Гантри. — Среща в ресторант „Париж“ в Хобарт. Според Жорж там може чудесно да се хапне.
— Безспорно — потвърди Пруво. — Главният готвач е французин. Обаче готви изключително елзаска кухня. И то в Тасмания, моля ви се! Какво не й харесва на френската кухня?
Алисън плачеше.
Вятърът промени посоката си двеста четирийсет и девет секунди по-късно според часовника на Зенаид. После, в четири и четирийсет и три, изживяха няколко мъчителни мига, докато се питаха дали хеликоптерът, който прелетя над главите им, без да ги забележи, е техен или на Мравките.
— Иначе неговите бекьоф и кюгелхопф39 са наистина превъзходни! А брезелите40 му направо се топят в устата. Разкош!
Налагаше му се да крещи, за да надделее трещенето на ротора. Бяха вече на триста метра над земята, напълно невидима под пелената от облаци.
— Слава Богу, че този път не пилотираш ти — подхвърли Зенаид по адрес на Гантри. — В противен случай наистина рискувахме много.
Кингс Айлънд беше един от двата големи тасмански острова в пролива Бас. Кацнаха на светлината на множество буйни огньове, накладени от един чичо на Алисън Грант.
Въпросният чичо се казваше Флинт. Да, точно като пирата. И не им спести подробното описание на официално регистрираните по негостоприемните брегове на родния му остров петдесет и седем корабокрушения. Западното крайбрежие и Страхън, в Тасмания? В сравнение с Кингс Айлънд онова там е обикновено блато.
— И ако типовете, които ви търсят, се опитат да акостират, ще си имат наистина големи проблеми. Нищо не може да се сравнява с Кингс Айлънд. Знайте, че когато през 1845-а тук, съвсем наблизо, катастрофира „Катарк“, загинаха триста деветдесет и девет души. А да не говорим какво може да й се случи на една джонка!
Тони Биърдсли пристигна точно навреме. Дори четири минути по-рано. Успял да хвърли котва на плитчините, но колкото по-скоро си вдигнели чукалата, толкова по-добре щяло да бъде. Яхтата, която забелязал, била „Сивата сянка“, носеща се като торпила към Страхън, на триста километра южно оттук.
— Гани, никога повече не ми върти такива номера. Направо умряхме от страх. Преди малко повече от два часа установихме връзка с вашата радиостанция и ни отговориха Мравките. Казаха ни, че са ви видели сметката.
— Присъствието ни е доказателство за противното.
Гантри незабавно бе слязъл в компютърното отделение и на мига даде ход на всички бойни процедури, без дори да знае дали Лодегър действително се кани да обяви ПОП срещу „Йелоухед и Стар“.
— Какъв курс, Гани?
— Какъвто искаш, Тони.
— Ако прекосим Бас и през Тасманско море минем в Тихия океан?
— Защо не?
Компютрите буквално пушеха от пренатоварване. Започваше истинската битка. Зенаид се двоумеше, тъй като не бе много сигурна дали има място в този толкова добре подготвен екип. Сложиха край на колебанията й, посочвайки й един стол. Нейните „скромни предложения“ бяха вече въведени в един от компютрите и сега именно тя щеше да следи за прилагането им на дело. Нямаше да бъде само проста изпълнителка. Предоставиха й списък с имената на стотина адвокати, от които трябваше да подбере неколцина и да им постави конкретни задачи. За да се ръководи в избора си, разполагаше с най-подробна информация за всеки от тях, като се започне от юридическата му специалност и се стигне до хандикапа му в голфа. След първите няколко минути на нерешителност Зенаид се съсредоточи и скоро се почувства като риба във вода. Атмосферата в екипа на Гантри напълно съответстваше на природата на човека, който го бе сформирал — сърдечна, изпълнена с приятен хумор, привидно безгрижна.
И изумително ефикасна.
Зенаид се потопи изцяло в работата си, затвори се в нея досущ като във въздушен мехур, а на бузите й изби руменина и в ушите й зазвуча онова леко бръмчене, свидетелстващо за изключително умствено напрежение.
През това време джонката продължаваше пътя си през вилнеещите води на пролива Бас и с всеки изминал час се отдалечаваше от преследвачите си, които напразно я търсеха край скалистите брегове на Западна Тасмания.
— Налага ми се пак да пътувам — каза Макартър. — До Европа. А може би и до някъде другаде.
— Много добре — промърмори Лети.
Тя решаваше кръстословица. Носеше онези слънчеви очила, които Макартър не можеше да понася — огромни, подобни на илюминатори. С тях приличаше на един от героите от „Питър Пан“, чието име бе забравил. Очила, които изцяло скриваха очите й, и то неслучайно — знаеше това.
Бяха се завърнали на острова си след краткия престой в Ню Йорк, където Макартър се постара — доколкото бе възможно, разбира се — да избягва Лодегър. Пътищата им се пресякоха само два пъти и всеки път разговаряха само по финансови въпроси.
Погледна изпитателно Лети. Беше около девет сутринта. През нощта, както обикновено, бе станал да хвърли поглед на азиатските пазари. След това, разбира се, отново си легна, но вече не успя да заспи. Напоследък това му се случваше все по-често. Накрая внимателно излезе от стаята, докато Лети — бе напълно убеден в това — симулираше дълбок сън. Да, Макартър беше сигурен, че тя не спи. Лежеше свита, съвършено гола, покрита само с лек чаршаф. Обгърна с поглед стройното тяло, от което познаваше всеки квадратен милиметър, нежната линия на раменете, деликатната гънка на талията и овала на ханшовете. Изпита неудържимо желание. Желание да я грабне в обятията си, да погали гърдите й, да плъзне ръка към изящната вдлъбнатина между бедрата й. А Лети бавно да се обърне, все още замаяна от съня, но вече с усмивка в полупритворените очи. Както бе правила хиляди пъти досега.
Двайсет и четири години брак. Жената в моето легло отдавна вече не е на двайсет години. Така се казваше в една поема и една песен, която бяха чули във Франция по време на първото им пътуване до Париж.
Не я бе докоснал въпреки неистовото желание, което изпитваше към нея. Излезе на пръсти, приел да се преструва, докато отново го обземаха срамът, гневът и отвращението от самия себе си.
— Ще тръгна утре. Ще мина първо през Лондон. Два дни. После през Париж и Швейцария.
Задълбочаваше се в напълно излишни подробности. Тя се задоволи да кимне, хапейки крайчеца на флумастера си. Бяха на верандата; чисто теоретичната карибска зима вече си отиваше. Дъщерите им все още не бяха станали. Лети нанесе думата „опистоглиф“ в съответните квадратчета. Тя знаеше думи, за които Макартър не беше и чувал.
— Какво е опистоглиф?
— Вид влечуго — отговори тя. — Би трябвало по-често да решаваш кръстословици, Джими. Няма да дойда с теб до Европа „или до някъде другаде“, ако това искаш да питаш.
— Бихте могли да отседнете в „Ричмънд“ в Женева или в хотел „Париж“ в Монте Карло. Така ще мога да прескачам при вас между две срещи.
— С момичетата тук сме си много добре. А и нямам какво повече да купувам. В Ню Йорк направо опустоших „Сакс и Блумингдейл“. Благодаря за поканата все пак.
Макартър отново беше обзет от съмнения. Лети действително ли се бе променила, или той виждаше нещата вече по друг начин, като придаваше ново значение на мълчанието й и търсеше многозначителни недомлъвки зад всяка нейна фраза? Откога знаеше тя всъщност? От половин година? От една година?
От години. От самото начало — би се заклел в това. И никога нищо не беше казала. Но — бъди искрен, Мак! — ти щеше яростно да отричаш; по онова време ти се срамуваше. Тогава все още не беше наясно с амбициите си. Дори официалната си кариера, дори твоята почтена кариера на адвокат дължиш пак на „онези там“. Ако „те“ не те бяха принудили да форсираш етапите, и до днес щеше да бъдеш само един нищожен, зле платен преподавател. Много преди самият ти да си дадеш сметка за това, „те“ бяха открили у теб качества, за чието съществуване дори и не подозираше; именно „те“ те накараха да опознаеш сам себе си.
Лети го познаваше прекалено добре, за да е наясно, че е безполезно да се опитва да го отклони от пътя, който бе решил да следва. И именно заради това не реагира. Освен ако не предпочиташе да премълчи по други причини? Заради парите например? Заради лукса, на който се радваха и с който толкова бързо се бяха сдобили? О, не! Не и Лети!
Изведнъж му се прииска да й каже всичко. Да й се изповяда от игла до конец. И фразите вече се оформяха в съзнанието му: Добре, Лети, нека да поговорим. Знам, че знаеш. Така е, аз съм главният съветник на най-големите трафиканти на наркотици в света. Чувала ли си за Картела? Това са „те“. И аз работя за „тях“. Плащат ми сто милиона долара годишно. Освен приходите, които официално ми носи кантората в Ню Йорк, ние притежаваме половин милиард долара, разпределени в трийсетина строго засекретени банкови сметки, за които дори „те“ не знаят нищо. Взел съм всички мерки в случай, че с мен се случи нещо, ти и момичетата да получите тези пари, и то необложени с данъци, разбира се. Не се безпокой от въпросите, които би могло да ти зададе американското правителство. Направил съм необходимото. Естествено — нали съм най-добрият специалист в света по прането на мръсни пари. Изпирам сто и шейсет милиарда годишно, при това само нови постъпления. Без да говорим за вече капитализираните през предидущите години суми. Впечатляващо, нали? А и кокаинът „си е работа на gringos“. Двайсет милиона американци най-редовно го консумират и това е само началото… „Те“ ме смятат за гений. „Те“ са двамата или тримата, които са запознати — и то не изцяло! — със същността на дейността ми. Не и „онези там“. „Онези там“ ме презират и се държат с мен едва ли не като с куче. Но аз „им“ се подчинявам, защото това ми доставя нещо като мазохистична наслада. И защото нямам друг избор. Добре, Лети, нека да поговорим. Ако онзи ден ви взех със себе си в Ню Йорк, то бе, защото имах всички основания да смятам, че Убиеца може да заповяда дави избият. Но опасността отмина. Засега. Кой е Убиеца ли? Дори и аз нямам никаква представа. Оръжие. Безпогрешно оръжие. Също толкова бездушно, колкото и револверът, на чийто спусък „онези там“ постоянно държат пръст.
Не, Лети, не мога вече да се върна назад; не мога да се спра, не мога да „им“ заявя, че се отказвам. Защото в следващия миг всички ще бъдем убити. И то, опасявам се, по кошмарен начин. Където и да отидем, във всяка точка на света. Дори и да използваме до грош тези половин милиард долара. Важното е не да си мъртъв богаташ, а да си жив милиардер. „Те“ биха ни намерили; Убиеца би ни намерил. Вземи случая с Гантри например, макар че той успя да „им“ избяга с джонката си на другия край на света. „Те“ ще го убият, бъди убедена.
Съжалявам, Лети, но е така.
Всъщност не. Не съжалявам чак толкова. Харесвам това, което правя; харесвам и властта, която то ми дава. Доказвам на самия себе си на какво съм способен. А и съм на път да достигна върха в кариерата си. Хрумна ми една гениална идея, наистина гениална. И заминавам именно за да я приложа на практика.
Лети, откога знаеш и защо си мълча? Дълго време се възхищавах на твоята дискретност. Съжалявам, че трябва да ти го казвам, но ти ме разочарова. Знам, не е много логично, но у нас винаги има по нещо, което не се подчинява на логиката.
— Искаш ли още кафе, Джими? Изчакай поне момичетата да станат, преди пак да се затвориш в кабинета си.
Макартър не можа да произнесе нито една от фразите, които си беше наумил. По-късно натрапчиво щеше да го измъчва въпросът как биха се развили нещата, ако се бе престрашил да направи пълни признания.
Впрочем това не би променило нищо в ужасяващия механизъм. Абсолютно нищо. Прекалено много беше закъснял. Най-малко с десет години.
Продължаваше напрегнато да наблюдава жена си. Изминали бяха едва няколко секунди, през които безславно изрецитира безполезния си вътрешен монолог. Ръката на Лети, която стискаше флумастера, леко трепереше. Недвусмислен признак, че бе очаквала той да проговори. Макартър си даде сметка и за едва доловимото облекчение, което тя изпита, когато разбра, че няма да го направи.
— Повече никакво кафе, Лети — заяви той. — От сутринта изпих литри. Ще отида да поработя малко. Ще прескоча за четвърт час, когато момичетата дойдат да се изкъпят.
— До скоро виждане, тогава — каза Лети, без да вдигне глава от кръстословицата си.
Той стана, приближи се до нея, целуна я по тила и се отправи към разположените на около двеста метра оттам сгради, където се намираше кабинетът му. С цената на огромно усилие успя да си наложи да насочи съзнанието си към работата и единствено към нея.
И така, на следващия ден щеше за пореден път да напусне острова и да замине първо за Лондон, а оттам за Париж, Женева и Цюрих, което беше само началото на голяма обиколка, подготвена отдавна и възможно най-старателно.
Макартър започваше изпълнението на своя Общ план.
Лодегър изучаваше проектите за инвестирането на един милиард осемстотин и шейсет милиона долара, както и на милиард четиристотин й двайсет пет милиона долара вече изпрани пари. Чудесно изпипана работа, и в двата случая.
Бърт Съсман и Арни Толивър бяха съставили списък на възможностите за инвестиране във всички сектори на икономиката и промишлеността. На Арни му хрумна интересна идея: капиталовложения в Съветския съюз чрез доставката на готови заводи — строежа щяха да възложат на италиано-германски консорциум, чиито операции Мравките контролираха, разбира се, благодарение на мажоритарно участие от трийсет и четири процента.
Съсман предлагаше също да предприемат нови, мащабни пробиви на пазара на произведенията на изкуството. Това бе пак идея на вездесъщия Макартър. Господин Всезнайко! Купуваха например даден шедьовър на живописта, независимо от цената, но тайно; сдобиваха се с фалшив акт за продажба, удостоверяващ, че официалната сделка датира от години, след което го препродаваха, откупувайки го при нужда от самите себе си, на някоя галерия в Лондон или Ню Йорк. В резултат получаваха кристално изпрани пари. Съсман бе усъвършенствал още повече системата — той намери нови „собственици“, съгласни да им услужат с името си. Ласкаеше ги мисълта да се славят сред приятелите си от хайлайфа на Ню Йорк или Токио като хора, които могат да си позволят или вече са си позволили лукса да притежават един Пикасо или един Ван Гог. Съсман планираше същинска хайка по отношение на шедьоврите на живописта, скулптурите, оригиналните ръкописи, стъклописите, световноизвестните бижута, замъците по поречието на Лоара и така нататък. След това щеше да се разиграе извънредно забавна партия пинг-понг (с Мравките от двете страни на масата), благодарение на която щяха да осигурят на придобивките си главозамайващи цени. В девствено чисти пари. Докато в един момент намерят някоя застрахователна компания — японска например: тези типове вече не знаят какво да правят йените си, — за да й продадат стоката на цената на обогатения уран.
Добре. Лодегър класира листчето така, че да му бъде подръка.
Върна се към австралийското направление. В Австралия Мравките вече притежаваха терен с територията на Арканзас и известен брой острови, някои от които бяха предмет на умопомрачително луксозни благоустройствени проекти.
Австралия му напомни за Макнълти. За участието на клана Макнълти в едното от двете дружества, които неотдавна се бяха слели, за да образуват „Йелоухед и Стар“.
И за Гантри.
Гантри, който — и това не можеше да бъде съвпадение — беше приятел на Макнълтови и най-вероятно инициатор на сливането.
И който сега може би очакваше той, Лодегър, да започне битка за установяването на контрол върху „Йелоухед“.
Може би.
Не че на Лодегър му липсваше желание да се хвърли в бой, разбира се. Ако Гантри търсеше сблъсък, той беше готов! Преди всичко заради Сан Диего. (Отдавна вече не съм хлапето, каквото бях по времето на онази афера, Гантри, а да не говорим, че вече разполагам с финансови средства, които надхвърлят въображението ти!) Но също и заради това, че според проучванията на Боб Сасия „Йелоухед“ представляваше идеална „мишена“ за рейд. Всъщност Боб смяташе да предприемат този рейд. Бърт, Арни и останалите също.
Това, което възпираше Лодегър, беше предчувствието, че парченцето хартия, намерено от хората на Милан между дъските на паркета, е примамка.
Телефонът. Отново Манди. Искаше развод. Беше му дошло до гуша както от исканията й да се разведат, така и от заплахите й, че ще се самоубие.
— Върви по дяволите!
Затвори. При следващото си пътуване до „там“ трябваше да постави въпроса за Манди. Толкова по-зле. Положението ставаше нетърпимо. С малко късмет може би щеше да успее да „ги“ убеди да приемат елиминиране, изкусно прикрито под формата на злополука. Би било чудесна идея, ако мръсницата се зарази със СПИН например. На всичко отгоре и ще ме съжаляват. И без това непрекъснато гълта всевъзможни боклуци за сън и за успокояване на нервите, а аз изпитвам ужас от каквато и да било дрога! Ще се окаже, че си е направила инжекция. Със замърсена игла. Случват се такива неща. Или пък ще излезе, че ми е изневерявала под път и над път. Не! И дума не може да става да си играя на рогоносец!
А още по-малко да предприема нещо без „тяхно“ съгласие.
Той извади от едно чекмедже късчето хартия, което му бяха донесли от Тасмания. Разчитаха се само три фрагмента от един-единствен ред, останалата част от листа липсваше. Според Милан в огнището на колибата бяха открили ясни следи от изгорени документи. Почеркът беше женски. Може би на канадката. Която никъде не бе изписала изцяло названието на „Йелоухед и Стар“. Веднъж „Йел.“ и втори път, малко по-надолу, само „ЙСК“.
Това е капан, Карлос.
Не знам.
Във всички случаи щеше да изчака малко. Милан рано или късно ще вземе главата на онова копеле Гантри. Който, между другото, страхотно бе изпързалял хората му в Тасмания. Вече не знаеха дори къде се намира проклетата му джонка. Дали на Южния полюс, дали в Индия или някъде другаде. Ще видиш, че накрая ще се окаже закотвена в Хъдзън, точно под прозорците ми. Става направо комично!
Отвори отново досието на „Йелоухед“, изготвено от Сасия. Наистина чудесна „мишена“, която ще увеличи активите на „Обауита“. От техническа гледна точка ударът беше много добър, дори идеален.
Как ми се иска да атакувам!
Но щеше да изчака. Нямаше защо да бърза.
Публична оферта за покупка не се обявява просто така, само защото президентът на дружеството „Бадабум“, да речем, ви е победил на голф. Или защото млякото в една от милиардите кутии, продадени от „Бадабум“ (ако „Бадабум“ продава мляко), се е пресякло. За да обяви една неприятелска ПОП — или „нежелана“, за да използуваме по-елегантна терминология, — инициаторът й трябва да отговаря на известни условия. Да не бъде титуляр на свидетелство за съдимост с размерите на телефонен указател например, да има спестявания (макар че…), да не бъде сам президент на набелязаното дружество (изключително рядко, но и това се случваше) и накрая, и преди всичко, да бъде убеден, че въпросното дружество действително си заслужава да бъде атакувано.
Че то наистина е „мишена“.
Първият елемент, определящ го като „мишена“, е стойността му. Идеалната „мишена“ предполага точно дефинирани характеристики. Тя не е „чиста“. Не се занимава само с една дейност. Налице е ясно изразена многостранност. Етапите на нейното развитие, фантазията на ръководителите й, придобивките, обединенията, сливанията или необходимостта да се установи контрол върху определен, предполагаемо допълващ дадена дейност сектор — всичко това довежда до сформирането на странен конгломерат, чиито съставни елементи не са задължително рентабилни или не са еднакво рентабилни.
В резултат стойността й на борсата е по-ниска (става дума за общата стойност на всички акции, емитирани от нея) от глобалната цена, която би се получила при препродажбата на компонентите й поотделно. „Черните овце“ в актива й намаляват общата стойност, което се отразява отрицателно върху приходите, декларирани на борсата, маркираща печалбите само по тримесечия, без да държи сметка как са изчислени. Това е нещо като терен, който човек има интерес да закупи изцяло, знаейки, че по-късно ще спечели от продажбата на парче на всеки от парцелите му. Стойността на конгломерата на борсата е по-ниска от цената, която биха взели при „разфасоването“ му.
Особено ако ръководителите на дружеството, замаяни от дълго dolce faraiente41 и загрижени преди всичко да запазят придобитите привилегии, не се интересуват от пазарната стойност на управляваната от тях компания (след като, така или иначе, самите те почти никога не притежават акции от нея) и не са си направили труда да създадат ефикасна рекламна служба със задача да привлича сериозни потенциални инвеститори.
За дребните акционери, както обикновено, на никой не му пука.
Планираният рейд е особено лесен за осъществяване, когато ръководителите са небоеспособни, имат малко опит в подобен род битки и не са склонни към самокритика. Или са по-възрастни. Или, да речем, са направо идиоти. Или поне са предразположени към преговори и разтакаване, вместо да се втурнат на палубата със секира в ръка при първия признак за абордаж.
Не е изключено дадено дружество, което отначало не представлява съблазнителна „мишена“, изведнъж да се превърне в такава, било поради смъртта или пенсионирането на „душата“ на дружеството (най-често неговият създател, който му е посветил целия си живот), било защото онзи страшен „пълководец“, чието едничко присъствие е било достатъчно, за да държи рейдърите на разстояние, бива уволнен.
Уволнението му може да се дължи на факта, че е пречел на колегите си да спят на заседанията на управителния съвет. Може да са го изритали, защото снахата на приятелката на главния акционер не го е понасяла. Може да му е писнало да върши цялата работа, докато останалите са ходили на лов в Полша със самолета на компанията. Или категорично се е противопоставил на проект, който останалите членове на ръководството са искали да приемат.
За сливане например.
Джонката напусна Тасманско море и навлезе в Тихия океан. Зенаид се надвеси над фалшборда, опитвайки се да забележи пунктирната линия, която бележеше границата между тях, но не видя нищо. Прозина се. Часът бе четири следобед и следователно единайсет вечерта в Ню Йорк и Монреал. Беше прекарала десет часа на радиотелефона в разговори с безброй събеседници.
— Кафе?
До нея се бе приближила една от разкошните, изумяващи е вечно доброто си настроение ибанки, които безропотно понасяха студа и бурите.
— Не, благодаря — отказа Зенаид с възможно най-любезен тон.
Морската даяка грациозно кимна, усмихвайки се още по-широко. Мимиката беше недвусмислена. Нещо друго, освен кафе?
— Не, нищо. Благодаря. Моя сега спи — поясни Зенаид. — Много уморена.
Искаше и се да легне още тук, на палубата, и да затвори очи, напълно убедена, че ще заспи мигновено.
— Къде сме, Тони?
— На четирийсет и три хиляди шестстотин двайсет и четири нула цяло седемстотин и осем на юг-югоизток от Тонгатапу.
— Наистина ли съществува такова нещо, или си измисляш?
— Съществува. И, ако ти се гмурка, точно сега е моментът. Под кила имаме десет километра й половина.
Зенаид се съгласи, че шансовете да достигне дъното са по-скоро нищожни.
— Не бяхме ли в Нова Зеландия по някое време?
— Миналата седмица. Направихме съвсем кратък престой през нощта, колкото да купим домати.
Тони Биърдсли се намираше в положението на безработен капитан на джонка. Нахлупил фуражката на очите си, той по цял ден се излежаваше в хамака си само по гащета, възхваляващи достойнствата на ливърпулския футболен отбор „Редс“. Като се изключеха ибаните, Тони единствен от целия екипаж не спазваше златното правило на трите осмици (осем часа работа, осем часа сън, осем часа почивка).
Единствен, освен Гантри и Зенаид, които също нямаха точно определено работно време. Отначало Гантри и Зенаид като че ли си бяха обявили състезание кой ще остане по-дълго на работния си пост. Победи Гантри. По точки, не с нокаут. Гантри бе способен да издържи трийсет и четири часа без почивка. Издигането на Зенаид до поста заместник-командир на операцията „Йелоухед“ бе станало неусетно. Доказала бе, че мисли по-бързо от останалите (с изключение на Гантри) и същевременно „по-широко“, опирайки се на практическия си опит във финансите и в банковото дело, с какъвто никой от младия екип на „Лакомник“ не можеше да се похвали. За да опише промяната, станала с нея през последните четири-пет седмици, Зенаид прибягваше до спортна метафора. Дълго време се смяташе, че да се пробягат хиляда метра за по-малко от четири минути, не е по човешките възможности. Докато не се появи Банистър и не го направи, след което примера му бяха последвали мнозина други. Зенаид би собствения си рекорд, фигуративно казано, тя се чувстваше едва ли не способна да пробяга хилядарката за три минути и петдесет секунди. Почти толкова бързо, колкото и Гантри.
Почти.
Това ципоного е направо невероятно!
— До скоро виждане, Тони.
— Лека нощ, Зенаид.
Тя слезе долу. Беше пред вратата на каютата на Гантри, сега вече и нейна, когато…
— Търсят те, Зенаид. От номера, с който искаше да те свържа — уведоми я Лоли, секретарката.
— Дядо?
— Радвам се да те чуя — разнесе се гласът на дядо Ганьон.
— Аз също? Къде си?
Дядо бе напуснал Мисиками, дома си, езерото си, любимата си гора. Намираше се у Людовик — с една дума, у Робитайови, в Квебек, в бетонен апартамент, където не се усещаше мирис на дърво, където вероятно се отегчаваше до смърт, където несъмнено се задушаваше. Бе заминал както по настояване на Гантри, който искаше да го предпази от Мравките, така и под натиска на Гили-Гили, който бяха започнали да опразват долината. Отсега нататък тя им принадлежеше. Но дядо не се оплакваше; не беше в характера му. Увери я, че е добре.
— А ти как си, малката?
— Много добре. Размотавам се по моретата, спокойно ми е. Изобщо не ми липсваш, за разлика от твоите палачинки.
— Малко диета няма да ти се отрази зле — изсумтя дядо. — Че то инак задникът ти щеше да стане троен покрай толкова палачинки.
Зенаид плачеше със затворени очи, защото беше капнала от умора, защото най-сетне бе успяла да се свърже с дядо (който навярно се топеше в черни мисли!), защото самата тя бе на ръба на отчаянието, защото обожаваше дядо и защото, както вървяха нещата, той щеше да умре далеч от дома си, а тя бе готова да й отрежат и двете ръце, само и само да му спести това!
— Задникът ми е точно толкова закръглен, колкото трябва, не се безпокой. Между другото, имам си ново гадже, което е повече от свястно за един проклет англичанин. С него синята лампичка светва без грешка, всеки път.
— Не би ми било особено неприятно, ако стана прадядо.
— Имаш шансове.
— Чудесно. Време е да спираме, малката. Разговорът на такива разстояния сигурно струва милиони.
Тя се поколеба, но накрая се реши. Толкова по-зле, ако Мравките подслушваха линията!
— Дядо, ще смачкаме фасона на Гили-Гили; вече е въпрос на месеци.
— Много добре. Ужасно съм доволен, че си побъбрихме. Дочуване, малката.
Връзката прекъсна. Неспособна да задържи очите си отворени, Зенаид пипнешком се опита да постави слушалката на мястото й. Нечия голяма ръка обгърна нейната и й помогна да се справи със задачата.
— Ти наистина си бил негодник, Гантри, щом така ме шпионираш — промърмори тя.
— Просто исках да взема един душ.
— На всичко отгоре си и лъжец.
— Така е — съгласи се Гантри.
Колкото и да й се спеше, Зенаид се досети защо Гантри бе дошъл в каютата точно в този момент. Знаеше, че тя ще говори с дядо си и че това ще я разстрои и искаше да бъде до нея, за да я утеши.
— Не се нуждая от утеха, Гантри.
— Всеизвестна истина е, че никой никога не се нуждае от утеха. Не го излъга чак толкова много. Ще смачкаме фасона на вашите Гили-Гили. Може би няма да е в близките няколко дни, може би ще ни отнеме малко повече време, но в крайна сметка ще го направим.
— И искаш да се обзаложим?
— Именно.
Момент, Ганьон, сепна се ненадейно тя в просъница. Гантри не знае френски, а ти, естествено, разговаряше с дядо на френски. Как е разбрал думите ти по адрес на Гили-Гили?…
— Разбирам много добре френски — каза Гантри, четейки отново мислите й, както нерядко се случваше. — Разбирам една дума на всеки седемнайсет и половина и успявам да схвана за какво става въпрос, колкото и проклет англичанин да съм.
Има и нещо по-лошо. Представи си, не е чул и онова, другото, дето го каза на дядо. Първо за новото гадже, което било повече от свястно. И преди всичко опашатата лъжа за детето или децата, които искаш да имаш от Гантри. Защото това беше лъжа. Да! Да! Лъжа беше! Никакви деца!
Или само едно, съвсем мъничко. С което ще си тръгнеш в деня, в който се разделиш с Гантри. Гръм и мълнии! Би ми било много неприятно, ако е чул и разбрал.
— Не беше лъжа — каза Гантри.
— За какво говориш?
— За Гили-Гили. За какво друго?
— Просто имам някои подозрения — промърмори Зенаид.
Обърна се по корем и заби нос във възглавницата. Вече имаше доста точна представа за ефекта, който оказва върху Гантри гледката на бедрата и на задника й — слава Богу, незасегнат от палачинките. Е, или поне не чак толкова.
— Не беше лъжа — повтори Гантри и в гласа му, колкото и спокойно да се стараеше да звучи, се долови една вече добре позната на Зенаид нотка, която издаваше желанието му.
Какво пък, ужасно й се спеше, вярно, но три-четири минути повече или по-малко бяха без значение. Още повече, че бе адски приятно да те галят, когато си така замаяна.
— Не си излъгала дядо си. Лодегър ще обяви своята ПОП и тогава ще му надробим страхотна попара.
— Как ли пък не! Твоят Лодегър изобщо не шавна. Моята хартийка сигурно го е накарала да застане нащрек. Досега не е купил нито една акция на „Йелоухед“. Очевидно тя не представлява никакъв интерес за него. Просто си изстреляхме патроните нахалост и вината най-вероятно е моя. Не трябваше да ти се бъркам в тактиката. На всичко отгоре Лодегър дори не е шестметровата Мравка, ако такава въобще съществува.
— Той е.
— Говориш наизуст.
— Всеки момент ще получа доказателство за това. И той ще се хвърли да купува като луд акции на „Йелоу хед“. Най-много до петнайсетина часа.
— Глупости.
Но тя обърна глава и при движението устните й срещнаха устните на Гантри.
— Да не би да си направил нещо по-специално, Гантри?
— Нищо особено. Просто обявих ПОП от мое име срещу „Обауита“.
Обясни й какво по-точно имал предвид. Общо взето, бил склонен да вярва, че инициативата му ще предизвика суматоха в мравуняка. Мравуняк, който всички стари лели ентомолози внимателно наблюдавали с дебелите си лупи.
Старите лели успели да съставят изключително подробен списък на всички адвокати и други специалисти, работещи за Лодегър, както и на повечето подставени лица, използувани от него. Щяло да бъде интересно да видят кой ще реагира на ПОП срещу „Обауита“. Имената на войниците на предната линия в предстоящата битка щели да им позволят да разкрият тайната самоличност на главнокомандуващия.
— Аз съм дяволско изчадие, Ганьон.
— Спи ми се. Върви да работиш, мързел такъв!
— Кой ти пречи да спиш?
— Дяволско изчадие бил… Разправяй ги на друг!
— Светна ли?
— Кое?
— Синята лампичка.
— Нещастник!
— Започна преди шест дни — каза Робърт Сасия. — Извънредно предпазливо. Едно едва забележимо движение.
— Има ли вероятност да е започнало преди това?
— Да. Сега проверяваме.
Но Сасия смяташе, че първите покупки на акции на „Обауита“ датират най-много от седем-осем дни. Общо девет работни дни. Освен ако операцията не е засегнала първо най-дребните акционери, ненамерили просто за необходимо да разгласяват това. Нищо чудно. Атаката срещу „Обауита“ била най-дискретната, която бил виждал. Можело дори и днес да не забележат нищо, ако екипът му от четири седмици насам не бил подложил на специално наблюдение и „Йелоухед“, и „Обауита“.
— На колко са според вас? — попита Лодегър.
На процент и половина или малко по-малко.
— От тази сутрин обаче се забелязва значително ускорение. Довечера ще бъдат на два процента.
И ако тенденцията се запазеше, във вторник или сряда щяха да бъдат на пет процента. Достигнеше ли веднъж фаталните пет процента, тайнственият купувач ще бъде принуден да разкрие самоличността си по силата на формуляр 13-г, който всеки автор на ПОП, било тя враждебна или не, е длъжен да попълни и да адресира до Комисията по ценните книжа и борсите (КЦКБ). Инвеститорът трябва да посочи името си, имената на евентуалните си партньори, финансирането, което смята да използува, броя на вече закупените акции, курса, по който са осъществени покупките, и накрая намеренията си относно всеки от елементите на конгломерата, върху който държи да установи контрол, тоест какъв вид преструктуриране се готви да извърши.
— Кой купува, Боб?
— Петдесетина души. Но мисля, че знаем кой води атаката.
Марти Кан, един от двамата виртуози на ПОП. Другият беше Джак Фейн. Когато Фейн тръгнеше в нападение, почти неизбежно насреща му заставаше Кан, призован да организира отбраната. И обратно. Трябваше да платиш един милион долара на някой от двамата само за да му кажеш „добър ден“ и да се поинтересуваш как намира времето. Да се лишиш от единия от двамата, бе все едно да си наумиш да сформираш идеалния баскетболен отбор, пренебрегвайки Карим Абдул Джабер, Лари Бърд или Маджик Джонсън.
— Бил, вече се свързах с Джак — каза Сасия. — Той нареди да ми предадат… Всъщност наредил е да предадат на Крюгер, че ще отсъства от Ню Йорк за три-четири седмици.
Бил, това може би означава, че някой го е помолил да не се намесва.
Макс Крюгер беше официалният юрисконсулт на „Обауита“. Или по-точно началник на правния отдел на дружеството, ръководено официално от Кампанела, чиито не по-малко официални съдружници бяха Харкин и Фийлдинг.
— Бил?
Лодегър се беше вглъбил в себе си.
— Дайте ми два часа, Боб. Трябва да помисля. Ти също, Бърт.
Съсман и Сасия излязоха. На бюрото на Лодегър звъняха едновременно два телефона, но той не им обърна внимание. Марти Кан. Марти Кан, при когото канадката беше работила навремето.
Знаеш, че е Гантри. Той е!
Звънеше вече трети телефон. Също напразно.
Лакомника беше. Интуицията му буквално виеше името на Гантри. По дяволите! На каква игричка играеше това копеле?
Трудно бе да се каже. Още повече, че началото на офанзивата срещу „Обауита“ се характеризираше с особена дискретност, което далеч не бе в парадния стил на Лакомника, проявявал досега предпочитания по-скоро към светкавичните войни. Лодегър внимателно беше проучил обичайната тактика на Гантри в рамките на десет-петнайсет операции. Брутални рейдове, осъществени с бързина, която объркваше противника.
Но не и този път.
Може пък и да не беше той.
В противен случай трябваше да се предполага, че Гантри е възприел стратегията на клещите — „Йелоухед“ отляво, „Обауита“ отдясно.
Той няма необходимите средства за това. Дори и с шибаните си „боклучави“ облигации. Но ако все пак си въобразява, че разполага с подобни възможности, ще си получи заслуженото. Мога да го размажа.
Или всичко това е просто клопка. Започнал е атака срещу „Обауита“ с единствената цел да ме накара на свой ред да атакувам „Йелоухед“. Отначало се опита да ме подмами с онази хартийка, но установявайки, че не реагирам, предприема друг ход.
Да.
Само че по този начин ми предоставя чудесна възможност да го унищожа. От финансова гледна точка той не е в състояние да се сражава на два фронта.
Докато аз мога. Способен съм да водя едновременно цяла дузина битки като тази. Че и повече. Бих могъл да вкарам в бой сто милиарда долара. Дори до сто и петдесет.
Никой в света не разполага с подобно поле на действие.
Може би е взел предвид тази подробност.
Е, и какво от това? Да не мислиш, че Гантри подозира, че именно ти си върховният главнокомандващ на Мравките-финансисти? Недей да изкарваш този тип чудовище все пак. Просто си обсебен от омразата, която изпитваш към него.
Не знам какво да правя. По дяволите!
Изведнъж в съзнанието му изплува името на Макартър, последвано на мига от изблик на яд срещу самия себе си. И дума да не става, че ще викам на помощ този мръсник! Предпочитам по-скоро да пукна!
Спокойно, Карлос. Засега остави гнева настрана. Обмисли спокойно нещата. Първо: нямаш никакво основание да смяташ, че Гантри те е идентифицирал, абсолютно никакво. Между теб и „Обауита“ не съществува никаква официална връзка. Дори КЦКБ и ФБР, взети заедно, биха били неспособни да открият такава и след сто години разследване. Откъде, по дяволите, ти хрумна идеята, че атаката на Гантри е насочена лично срещу теб? Аферата в Сан Диего? Единственият, който знаеше за нея, беше Нат Лиденски и той е мъртъв. Второ: дори и да приемем, че по някакво чудо Гантри все пак е успял да те засече зад всичките ти защитни екрани (но ти току-що се убеди, че това е невъзможно), той никога не би се добрал до доказателство. Даже Съсман или Сасия, които знаят толкова много, не биха могли да докажат абсолютно нищо. Трето: ако приемем и това, че Гантри стои едновременно зад удара с „Йелоухед“ и зад този с „Обауита“… Какво пък, нека си стои. Няма никакви шансове да те бие. Никакви! Колкото пъти и да го премисляш и от която и страна да разглеждаш проблема, фактът си е факт…
Сигурен ли си, че не се поддаваш на така наречената си импулсивност, заради която Макартър те укоряваше навремето?
Напълно!
Хубаво си помисли.
Даде си още един час и за да се разведри, най-подробно се запозна и одобри по същество инвестиционните проекти, представени му от Рей Перети, Леман Строд, Боб Сасия и Арни Толивър. Формално и по-скоро отегчително занимание, което обаче, не изискваше повече внимание, отколкото един най-елементарен пасианс. Така че през цялото време част от съзнанието му продължаваше да бъде съсредоточено върху проблема с Гантри.
Гантри, който допусна грешката да подцени огневата мощ на противника си. Не че беше глупак, чисто и просто не можеше да допусне, че атакува такава монументална Организация. Тази мисъл поуспокои Лодегър. Дори Службата за борба с наркотрафика, дори ФБР, дори самото ЦРУ и Министерството на икономиката нямаха представа за размерите на организацията, за мащабите на производството и продажбата на кокаин, а още по-малко за колосалните суми, които се разиграваха.
— Госпожо Макартър? Може би си спомняте за мен. Казвам се Бил Лодегър и преди две години вечеряхме заедно в „На баския бряг“. Спомняте ли си? Искрено съм поласкан.
Опитвам се да се свържа с Мак…
Негодникът Макартър беше заминал, ако се вярваше на думите на жена му. Нямаше го обаче на нито една от двете яхти-кантори. Нито „там“. Нито в Ню Йорк, нито в Мексико.
Къде бе изчезнал? За миг му Мина през ум мисълта да потърси съдействието на службите на Милан.
Чудесно! И така „онези там“ ще научат, че при първата трудност хукваш да искаш помощ от татко Макартър!
Защото не трябваше да забравя и „онези там.“ Досега никога нито една от компаниите, контролирани изцяло или частично от Мравките, не беше нападана. И той да се откаже от битката? „Те“ не биха му го простили.
— Боб? Елате в кабинета ми.
Повика също Сасия и Строд.
Започвам.
— Леман, искам още по-подробно досие върху „Йелоухед и Стар“. Възложете съставянето му на осем души от вашия екип. Никакъв лимит. Боб, отсега нататък основната ви грижа е „Обауита“. Подсилете Крюгер с екипа Спаг-Десанти и с фирмата на Даунс.
— Мога пак да се опитам да привлека Джак фейн.
— Тук също разполагате с неограничени средства.
Бърт Съсман си подсвиркваше „Хелоу, Доли“. Дори не помръдна, когато другите двама се насочиха към вратата.
Нещо повече, изпъна крака и внимателно ги вдигна на бюрото на Лодегър.
— Нарочно ли ме дразниш, Бърт?
— Просто е по-силно от мен. Кой ще се заеме с ПОП срещу „Йелоухед“?
— Аз — отсече Лодегър.
— Означава ли това, че мога да изляза в отпуск?
Лодегър се усмихна.
— Бърт, главната причина да те търпя, макар да ми прилошава само при вида ти, е, че имаш най-изчанчения мозък, който съм срещал. Искам да се поставиш на мястото на човек, решил на всяка цена да ме унищожи, като ме въвлече в ПОП срещу „Йелоухед“, докато самият той атакува „Обауита“ чрез друга ПОП.
— Адски забавно — отбеляза Съсман.
— Ще ти бъде ли трудно да влезеш в ролята на някой, който иска да ми вземе главата?
— Ще трябва да се изнасиля — въздъхна Съсман.
— Най-мръсните номера, които можеш да измислиш. Най-щурите.
— Знаеш ли кой е клиентът на Марти Кан?
— Ще го разберем във вторник или сряда. От 13-г.
— Но явно имаш нещо наум.
Лодегър беше вече на телефона и привикваше един по един хората, които трябваше да дадат старта на публичната оферта за покупка срещу „Йелоухед“. Това, разбира се, ще стане чрез обичайната щафета от подставени лица и под прикритието на всички възможни паравани. (Никакъв писмен документ, нищо никога няма да позволи установяването на връзка между него и въпросната ПОП. Страхът от Мравките-войници е по-сигурна гаранция от всеки договор.) Но голямата хайка за акции, тъй или инак, ще започне. И няма да им е необходимо много време (механизмът бе разработен до съвършенство — Лодегър полагаше особено големи грижи в това отношение), за да достигнат петте процента и да започнат процедурата, изисквана от 13-г.
Лодегър още не бе решил кои ще бъдат хората, които официално и напълно правдоподобно ще поемат ролята на инициатори на публичната оферта за покупка. Можеше да избира измежду стотина подставени лица.
Гледаше втренчено Бърт Съсман, продължавайки да разговаря по телефона. Все още не искаше да споменава името на Гантри. Не откъсваше очи от Бърт. С удоволствие го подлагаше на изпитание. Съсман почти винаги преливаше от най-екстравагантни идеи.
Точно такива, каквито можеше да роди богатото въображение на Лакомника.
И ако някъде имаше клопка, която той, Лодегър, не бе открил, Бърт бе напълно способен да я измисли.
Накратко — наистина забавна идея! — възлагаше тази мисия на Съсман по абсолютно същите причини, които обикновено го караха да се отнася с недоверие към него.
В Ню Йорк беше почти единайсет и половина сутринта.
И следователно пет и половина следобед в Женева, където Макартър се намираше вече от три дни. Хората от Будапеща се бяха съгласили да пристигнат за провеждането на тайно заседание.
По същия начин Макартър бе действал в Лондон и Париж.
Общият план постепенно придобиваше конкретни очертания и другаде, не само в главата му. Нищо още не е направено, разбира се. Несъмнено ще е принуден още седмици наред, ако не дори и месеци да води упорити тайни преговори. Какво пък, отдавна го знаеше. Една толкова сложна й същевременно толкова нова система не може да се създаде само с няколко съвещания.
Макартър току-що се бе прибрал в хотела. Телефонира на Лети на острова. Стори му се спокойна и напълно естествена. „Да, момичетата са добре; целуват те. Къде си? В Женева? Не прекалявай с яденето; там здравата си похапват. Да, добре. До утре. Целувам те… А, щях да забравя! Обади се някой си Бил Лодегър, искаше да говори с теб. Казах му, че си заминал и че не знам как да се свържа с теб. Но му обещах да ти предам, че те е търсил. Ето, предадох ти. Дочуване, скъпи, целувам те.“ След това се обади в кантората си в Ню Йорк. На Уолстрийт беше спокойно. Говореше се обаче за леко раздвижване, свързано с американо-канадското дружество „Обауита Дженерал Уд“.
Сливане, в резултат на което се ражда ново дружество, отслабено чрез отстраняването на неговата основна ръководна фигура. И сега, без съмнение, ПОП срещу „Обауита“. Учудващо. За момента, дори и аз не мога да проумея какво цели с това този щурак Лакомника. Разбирам объркването на Лодегър.
Който, между другото, се е обадил, за да ме повика на помощ. Сигурно е бесен. Манди пак ще опере пешкира. Но е вярно, че е истерична.
Да се обади ли на Лодегър, или не?
Не. Нека поври малко в собствения си сос. Едно е сигурно: той ще атакува „Йелоухед“. Петдесет към едно, както би казал Гантри.
Пет часа по-късно, след чудесна вечеря в италианския ресторант „Общинската странноприемница на Онекс“, разположен на няколко километра от града, Макартър отново се свърза с официалните си сътрудници. Движение срещу „Йелоухед“. Както и очакваше. Лодегър беше тръгнал на бой.
След като несъмнено се бе посъветвал с най-способния (в тази област) от собствените си сътрудници. Тоест с Бърт Съсман. Не беше изключено Лодегър да му е възложил дори да води атаката. Не. Най-вероятно щеше да я води лично.
Реванш заради Сан Диего, в известен смисъл.
Все още не разбирам как Гантри смята да победи. Очевидно е подценил възможностите на Лодегър.
Рядко ми се случва да не разбирам.
Приятелите от Женева, с които бе прекарал вечерта, си отидоха. Прибра се в „Ричмънд“, поседя двайсетина минути в бара, където изпи два коняка, обсъждайки с Евънс, главния барман, международното положение и най-добрите реколти уиски.
После се качи в стаята си. Вдругиден летеше за Бахрейн. Очакваше го една безалкохолна, или почти безалкохолна седмица в родината на Пророка. По-скоро неприятна перспектива.
Припомни си съвета — всъщност заповедта, — която даде миналата седмица на Бърт Съсман: да не се противопоставя на Лодегър, ако той реши да обяви ПОП срещу „Йелоухед“. Дори при нужда предпазливо да го окуражава.
„Йелоухед и Стар Корпорейшън“ беше рожба на сливането на „Йелоухед Англо-Америкън Корпорейшън“ (ЙААК) и „Мърчисън Стар Индъстрис“ (МСИ). Първата произвеждаше хартиено обработващи машини и хидравлични турбини, а втората — витла, двигатели и стругове; дейността и на двете варираше от дърводобива и производството на хартия и хартиени продукти до електрониката и фината механика. С течение на времето и двете си бяха осигурили солидно участие тук-там, при това не само в Съединените щати и Канада, но и в Европа. Един от филиалите на ЙААК например притежаваше близо петнайсет процента от „С-М. Хаглер ООД“, западногерманска групировка, която се нареждаше сред най-големите производители на хартиено обработващи машини в света. Това датираше от първите дни след войната, когато силно развитата американска промишленост с удоволствие помагаше за възстановяването на икономиката на бивша хитлерова Германия.
Английските и американските бомбардировачи грижливо бяха избягвали заводите на Хаглер, така че да могат да заработят в мига, в който приключат военните действия.
През 70-те години „Йелоухед“ реши дори да увеличи участието си на трийсет процента (ЙААК бива създадена пред 20-те години от американци от немски произход), но действащият в Западна Германия антикартелов механизъм провали този опит. Колкото до „Мърчисън Стар“, чието родно място беше Ванкувър, тя бе насочила интересите си предимно към Пасифика и по-точно към Нова Зеландия и Австралия. Още повече, че един от племенниците на нейния основател (Сайлъс Мърчисън, починал през 1952-ра) се бе оженил за една от дъщерите на Макнълтови от Бризбейн.
До сливането й с ЙААК сред многобройните подразделения на „Стар“ фигурираха два-три филиала, които в качеството си на подизпълнители изработваха „чувствителни“ прибори или, с други думи, изключително прецизна апаратура, предназначена главно за американските военновъздушни сили, космическия комплекс и някои военни информатични програми. Ала този сектор от дейността на „Стар“ съставляваше само две цяло и четири десети процента от цялостния обем на търговската й активност.
Все така до сливането, седалището на „Стар“ беше в Сиатъл, щата Уошингтън, докато от своя страна ЙААК се бе установила в Питсбърг, Пенсилвания.
Наследниците на покойния Макнълти притежаваха седемнайсет процента от „Стар“. Срещу тях след сливането те получиха девет процента от „Йелоухед и Стар“, което представляваше все пак близо четиристотин милиона американски долара.
Активите в „зелено злато“ на новата „Йелоухед“, (ЙС) включваха три милиона и двеста хиляди хектара гори. Част от тях в Западна Канада (с най-източна точка Саскечуан), част в Съединените щати и, накрая, част в Тасмания.
Общото „тегло“ на новото дружество се оценяваше на четири милиарда и двеста милиона долара. Сливането бе изненадало Уолстрийт. До този момент нищо не даваше основание да се очаква сближаване на двете групировки, между които, въпреки наличието на някои общи страни, не съществуваше явна връзка. Единодушно бе мнението, че сливането далеч не е шедьовър. Задължителната за този тип операции тайна бе запазена до последния момент, но начинът на огласяването й беше наистина под всякаква критика. Нито една рекламна агенция не възпя в дитирамби достойнствата на сключения съюз. Нито помен от кампания в пресата. Само няколко постни декларации пред специализираните в областта журналисти. И няколко срещи с институционните инвеститори, каквито са управителите на пенсионните фондове (най-важният от тях отговаряше за трийсет милиарда долара), но направените и тук изявления бяха боязливи и нескопосани и в крайна сметка дадоха ефект, противоположен на търсения — да се успокоят разтревожените от вестта за сливането акционери.
Резултатът не закъсня. Акциите на новата „Йелоухед“ почти светкавично паднаха от шейсет и един на петдесет.
Ръсел Курц, признаван единодушно за най-изпитания финансов специалист на Уолстрийт (а следователно и в света, поне според неговите почитатели), не се поколеба да даде категоричните си заключения по случая. По негово мнение — и то широко се споделяше от колегите му — сливането на „Мърчисън Стар“ и ЙААК беше една от най-безславните операции от този тип, регистрирани през последните десет години. Нямаше никакво съмнение, че вследствие на сливането се бе получила идеална „мишена“ за рейдър с по-голям размах. Все пак четири милиарда и двеста милиона не бяха съвсем нищо и човек трябваше да е доста добре подкован, за да атакува подобна цел.
Според Курц съществуваха две основни причини, довели до толкова жалък резултат.
Преди всичко трагичната смърт на Макнълти в Бризбейн. Ако беше жив, старият австралиец, съумял да натрупа състояние от един милиард долара, започвайки кариерата си на четиринайсетгодишна възраст като пастир, със сигурност не би одобрил сливане, осъществено по такъв катастрофален начин. Още повече, че със своите седемнайсет процента бе станал главен акционер на „Мърчисън Стар“, на която в продължение на години вдъхваше невероятната си динамичност. Наследниците му — три дъщери и мъжете им — далеч не притежаваха забележителните му качества.
Втората причина, според Курц, бе в известен смисъл още по-решаваща от първата. Човекът, ръководил в продължение на две десетилетия съдбините на ЙААК — и то с неоспорим авторитет! — яростно се бе противопоставил на сливането (Курц, както винаги, отказваше да разкрие източниците си на информация, но гарантираше достоверността й). Този човек се казваше Адам Роарк. Изпаднал в положението на малцинство в собствения си управителен съвет, той бе заплашил, че ще си подаде оставката. Не за пръв път отправяше подобна заплаха — всъщност често си служеше с подобни средства (авторитарното ръководство на Роарк бе също толкова известно, колкото феноменалната му работоспособност и избухливият му нрав, на който се дължаха и острите му критични изявления по адрес на повечето от шефовете на големите компании).
Приеха оставката му. И то с явно облекчение. Този своего рода преврат срещу Роарк беше отмъщението на онези, които той наричаше „джуджетата“ (тоест всички, освен него). Класически номер.
Роарк не си тръгна с празни ръце, или по-точно с празни джобове. Притежаваше сто и двайсет хиляди акции на ЙААК, на обща стойност между шест и седем и половина милиона по курса, като освен това в договора му се предвиждаше в случай на оставка да му бъдат изплатени още три милиона.
Получи ги, изпика се върху дългата маса на управителния съвет (потвърдено от двайсетина свидетели, между които две стенографки и акционерът Фран Бърк, в случая преброител на гласовете), яхна частното си самолетче и замина на първата си почивка от трийсет и шест години насам — самият той беше на петдесет и шест.
— Обичах стария Запъртък — каза Роарк. — Той поне беше мъжко момче, поне имаше нещо в гащите! Извинявайте, Зенаид. И ме бе уверил, че вие също имате, Гантри.
Зенаид предпочете да се въздържи от коментари. Гантри пушеше лулата си. Джонката бе закотвена в близост до място, известно под името Митиаро, на южните острови Кук — двайсетина квадратни километра и шепа жители, до един готови да се закълнат в Библията, че не са виждали нито джонка, нито Лакомник с крака и брада.
— Като казвам, че обичах Запъртъка, имам предвид, че го обичах наистина много — продължи Роарк. — Преди двайсет и две години се опита да ме наеме да ръководя „Мърчисън Стар“. Скарахме се и в продължение на два часа и седемнайсет минути той крещя по-силно от мен — нещо, което до този момент не ми се беше случвало и оттогава така и не ми се случи повече. Запъртъка не се предаде и продължи да ме обработва, настоявайки все така да поема компанията му. С течение на времето това се превърна в нещо като игра. Кажи-речи, на всеки осемнайсет месеца си спретвахме един колосален скандал и това ни поддържаше във форма. Ще ми липсва, Бога ми. Докъде я бяхте докарали с вашите конни състезания?
— Водеше с деветнайсет на седемнайсет.
— Пускахте му аванта, нали?
Гантри се усмихна. Роарк поклати глава.
— Аз първи отворих дума за сливане между моята „Йелоухед“ й „Стар“. Той не каза нито „да“, нито „не“, макар че това бе единственият начин да ме курдиса начело на „Стар“, без при това да напускам „Йелоухед“.
— Кой беше в течение на идеята?
— Никой, освен нас двамата. Как ли пък не, ще давам сметка на онези джуджета! Казвам им къде да подпишат, те подписват и си затварят човката. Гантри, ще се възползвам от правата, които ми дадоха, когато аз реша. Първо исках да ви видя що за птица сте. Сладките приказки по радиото не са достатъчни.
— Веднъж вече сме се срещали.
— Да, за десетина минути преди шест години в Мексико, при зетя на Запъртъка, оня, дето се занимава с ветроходство… все му забравям името.
— Е, и добро ли беше впечатлението?
— Не беше от най-лошите — врътна глава Роарк.
— Така де, нещото в гащите — подхвърли язвително Зенаид.
Роарк втренчено я изгледа.
— Не обичам друслите, които се бъркат в мъжките работи. Особено когато са скроени като вас.
— Първо ще ви обера на покер, драги, а след това ще си направим една канадска борба.
— Винаги ли е такава? — полюбопитства Роарк.
— В момента е дори кротка. Пазете се от дясното й кроше. Слизаме ли?
Тримата се спуснаха в компютърното отделение, за да видят докъде са стигнали двете ПОП. Роарк беше пристигнал от Европа. Чрез честа смяна на самолетите старите лели на Гантри се постараха да му осигурят колкото може по дискретно пътуване и смятаха, че са успели.
ПОП срещу „Обауита“ водеше напълно официално съществуване вече трета седмица. 13-г беше представен и името на Гантри излезе на бял свят, придружено от имената на американски и канадски бизнесмени, както и — което беше и най-изненадващото! — от тези на членовете на един китайско-сингапурски консорциум. Пет различни банки бяха отпуснали кредити на обща стойност четиристотин и петдесет милиона, като освен това на равнище „мецанин“ в „сандвича“ бяха акумулирани „боклучави“ акции за още шестстотин милиона долара. В декларацията за намеренията си спрямо горските активи на „Обауита“ Гантри на първо място изтъкваше опазването на околната среда. В деня на публикуването на 13-г една акция на „Обауита“ се котираше за трийсет и осем долара. Гантри предложи четирийсет и пет, в резултат на което за десетте работни дни от обявяването на публичната оферта за покупка до обнародването на 13-г рейдът бе позволил спечелването на нови осем процента. В момента бяха на двайсет и шест. Но купуването почти престана поради липса на продавачи. Отговорът дойде под формата на контра ПОП, обявена от Рандолф Харкин III (същият се намираше на пътешествие в Кашмир) и съдружника му Албърт Кампанела. Ръководителите на „Обауита“ предлагаха петдесет долара за акция, за да подбият четирийсет и пет доларовата оферта на Гантри.
Роарк пробяга с очи по цифрите и попита:
— Каква е реалната цена на една акция на въпросната „Оба и прочие“?
— Около четирийсетте. Харкин, Фийлдинг и най-вече Кампанела здравата засмукаха сметките. Преструктурирането им би могло да послужи за модел. Те разпродадоха на парче всичко, носещо малко или никакви доходи, в резултат на което акцията, струвала до този момент двайсет и четири, много бързо скочи на трийсет и осем. Чудесно изпълнение на типичен рейдър-грабител.
— Не обаче и за компаниите, принудени да спуснат кепенците, за хилядите нещастници, загубили работата си, и за малките градчета, които завинаги са се разделили със завода или дъскорезницата, осигурявала прехраната на три четвърти от населението им.
— Не и за тях.
— И вие предлагате четирийсет и пет долара за нещо, което в най-добрия случай струва не повече от четирийсет?
— Именно.
— Те вдигат на петдесет и вие се озъбвате.
— Безспорно.
— Ще си докарате голяма беля, приятелю.
— Опасявам се, че е така.
— Мога ли да помоля за малко кафе? През последните два дни смених толкова самолети, че вече не знам дори в кое полукълбо се намирам.
— Острови Кук, асоциирала се с Нова Зеландия държава, ползваща се с вътрешна автономия. Намира се в Тихия океан, в южното полукълбо.
— Казвах си аз, че нещо не ми прилича на Норвегия. Слушайте, погледнато отвън, вашата операция намирисва на пълен провал.
— Погледнато отвътре, също — усмихна се Гантри.
— Ще затворите ли кранчето?
— Твърде много се забавлявам, за да го направя. Ще вдигна на петдесет и пет.
— И те ще скочат на шейсет. Или на пет хиляди и петстотин. Колко държат вашите Харкин, Кампанела и останалата пасмина?
— Харкин — осем и половина, Фийлдинг — единайсет, Кампанела — шестнайсет.
— Трийсет и пет и половина.
— Плюс акциите, закупени от обществените инвестиционни фондове миналата година, по време на първата ПОП.
Или общо към петдесет и четири.
— И останалото са дребни акционери?
— Да.
— Гантри, имате повече шансове да бъдете избран за Мис Южен Пасифик, отколкото да отървете кожата.
— Може би, ако се обръсна. Нюйоркската борса току-що затвори, а тук е осем сутринта. И осем вечерта за вас, ако съм пресметнал правилно. Ще вечеряме ли? На тази джонка малко се разминаваме във времето.
В аферата „Обауита“ Гантри беше в нападателна позиция, а в ПОП срещу „Йелоухед“ — в отбранителна. И в двата случая действаше чрез посредничеството на адвокати.
Престоят им в Нова Зеландия нямаше за цел само зареждането на камбуза с провизии; Гантри бе направил кратко дискретно посещение на консулството на САЩ, за да легализира пълномощията на юридическите си съветници; което би им позволило да го представляват в съответната ПОП и щеше да му спести физическото присъствие на гъмжащата от Мравки американска територия.
И така, Гантри се намираше в отбранителна позиция по отношение на „Йелоухед“, тъй като атаката се водеше от същите тези Мравки.
— Ако действително си имаме работа с Лодегър й неговата организация — поклати глава Роарк.
— Вижте.
Един от принтерите започна да разпечатва някакви имена. С десетки. После със стотици.
— Някои от тях сами познати — отбеляза Роарк. — Да не искате да кажете, че всички тези хора са Мравки?
Не съвсем. И не всички. Може би не всички. Но колкото и внушителен да беше, списъкът несъмнено не включваше всички имена и всички механизми.
— За начало направихме подбор измежду онези, които по един или друг начин са извършили операции по установяването на контрол над дадена компания, било чрез нормална покупка или сливане, било чрез публични оферти за размяна или за покупка, било чрез враждебни или дружески ПОП, стига въпросните операции да са били осъществени през последните пет години и да са засягали повече или по малко американски компании. По едно време ми беше хрумнало да направя това в световен мащаб, но съм малко зле с времето.
— И какво излезе от този подбор?
— Списък с няколко хиляди имена — на официалните инициатори на всяка ПОП срещу дружество с оборот от над десет милиона.
— По дяволите!
— Както и на техните помощници, тоест на всички, които в една или друга степен са имали отношение към сделката.
— Адвокатите?
— Съставихме отделен списък на адвокатите. Искате ли да го видите?
Включи се друг принтер.
— Четиристотин седемдесет и едно имена — обяви Гантри.
— Виж, от тия тук познавам около четирийсет души. И за още толкова знам къде работят. Между тях има не един лъв. Сигурен съм обаче, че в установяването на контрол над дружествата са участвали много повече адвокати.
— Хиляди и хиляди. Още повече, че за всяка кантора вкарахме в компютрите подробни справки за всички юристи. Това, което виждате, е резултат от най-внимателно пресяване.
— На какъв принцип?
— Моите стари лели отделиха сделките, за които съществува вероятност да са реализирани чрез изпрани пари. Елиминирахме някои компании, като например „Ексън“, „Дженерал Мотърс“, Ай Ти Ти, Ай Би Ем и „Кока-Кола“.
— Ако се съди по умопомрачителните дивотии, които ми наговори Абигейл Роузуол-Макнълти, нищо не гарантира, че някой от тези мастодонти не е вече под контрола на Мравките.
— Абсолютно нищо. Мравките разполагат с потресаващи възможности в това отношение. С двеста-триста милиарда долара може да се купи всичко. И всеки. Елиминирахме също чичо ми Леонидас.
— Наистина ли имате чичо, който се казва Леонидас?
— Това е кодово име. То включва всички онези, които според мен и старите ми лели едва ли стават за Мравки.
Като Джими Голдсмит и Бърнард Арнълт, да речем, или пък Карл Айкан и Пикънс.
Т. Бун ме обра четири пъти на покер. Само една Мравка може да извади толкова карета дами! Шегувам се, естествено. Кого още отхвърлихте?
Онези, които са се провалили при сделката.
— Логично. Мравките никога не се провалят. Може ли да засилите климатика? Умирам от жега. Ясно — зачеркнали сте доста имена. И после?
— Вкарахме в компютрите…
— Тези на джонката?
— Не. Те не са достатъчно мощни. Но за сметка на това са свързани с други, по-големи. Може да наемеш колкото си искаш от тези машинарии. Та, както казах, вкарахме в тях всички сведения за Мравките, с които вече разполагахме.
— Не е много.
— Имаме Харкин, Фийлдинг и Кампанела. Имаме и Лу Манти. Имаме адвокатите, работили по ПОП срещу „Обауита“. Плюс онези, които в една или друга степен са имали вземане-даване с банката „Кесъл“ в Уискънсин. Както и всички, които са получили финансова подкрепа за операциите си от два точно определени пенсионни фонда в Милуоки.
Плюс управителите на същите тези фондове. Което не беше малко народ и във всички случаи представляваше солидна изходна база. Междувременно се бяха заели и с банките. На същия принцип, по който бяха отхвърлили „Ексън“ или Ай Би Ем, елиминираха „Чейз Манхатън“ и още няколко финансови институции от подобен калибър. Дори нещо повече: изключиха и всички операции, в които въпросните елитни банки бяха участвали като кредитори, тъй като смятаха, с основание или не, че Мравките избягват рисковите контакти между собствените си банки и онези, чието прекалено добро оборудване би им позволило да разследват личните сметки на клиентите си.
Така накрая под въпрос останаха едва три хиляди операции, осъществени евентуално от Мравките. Класираха ги в пет категории, от А до Д, поставяйки в първата най-съмнителните (използуване на чуждестранно или неуточнено финансиране).
Вкараха в паметта на компютрите всичко, което се отнасяше до категориите А, Б и В. Като начало. Същевременно съставиха нов списък на всички лица, които — ако ще и съвсем несъзнателно — се бяха забъркали в тези операции.
След това го сравниха с изготвеното до момента досие на Мравките, като мобилизираха старите лели всеки път, когато един или друг момент им се стореше неясен. Имал ли е например даден адвокат от операция 341 А (работил също по 27 А, 118 А, 45 Б, 96 Б, 233 Б и половин дузина В) нещо общо с Макс Крюгер, завеждащ правния отдел на „Обауита“? Следвали са заедно и са започнали работа в една и съща адвокатска фирма в Чикаго? Интересно. Я да видим тази фирма в Чикаго; кой работи още в нея и кой е напуснал, за да отиде къде…
— Започвам да се обърквам, Гантри.
— То е, защото сте учили икономика и управление. Ако бяхте следвали морска биология, всичко щеше да ви се стори от ясно по-ясно. Да продължавам ли?
— Не казахте нито дума за Лодегър.
— Попаднахме на следите на Карлос Уилям Лодегър в двайсет и три от случаите, като в сто и четиринайсет други съществува деветдесет и пет процента вероятност той да се е срещал най-малко веднъж с някой от нашите четиристотин седемдесет и един адвокати. За още петдесет и три случая вероятността е над шейсет процента.
— Самият той е адвокат и ръководи огромна кантора. Няма нищо чудно в това, че познава свои колеги.
— Четиристотин седемдесет и един колеги? Обяснете ми тогава защо никой от тях не е имал и най-незначителен официален контакт с Лодегър и не е участвал в операция, в която той е бил заинтересована страна. За Лодегър работят повече от триста души, но нито един от бившите му състуденти от Харвард, нито един от членовете на клуба, който посещава. Защо? От друга страна, той работи близо шестнайсет часа дневно, но въпреки това официалният оборот на кантората му, колкото и да е значителен, не оправдава…
— Достатъчно, Гантри! Значи сте сигурен, че нашият човек е Лодегър?
— Напълно.
— Дайте ми за пример само един от вашите стопроцентови двайсет и три случая.
— Ще ви дам два. Първо, Макс Крюгер. Официално той и Лодегър нямат никакви причини да се познават. Никога и никъде не са работили заедно. Но деветнайсет от сделките, с които се е занимавал Крюгер, са класирани от старите ми лели в категория А. Преди три години Лодегър и Крюгер са пътували заедно до Мексико. Същият самолет, същият хотел и същата лимузина, която е дошла да ги вземе и ги е откарала в неизвестна посока. Двамата са вечеряли заедно два пъти в частния салон на един френски ресторант. Напомням ви, че Крюгер е шеф не само на правния отдел на „Обауита“, но и на правните отдели на още шест дружества, включени в категория А. Втори пример: от време на време Лодегър извежда на разходка кучетата на жена си; бобтейли, ако това ви интересува. Преди три нощи се е срещнал с друг собственик на куче, с когото е разговарял, докато псетата им вършели нуждите си. Имам четири стари лели, които дежурят на смени в един апартамент на Парк Авеню. Едната от тях умее много добре да чете по устните, особено е помощта на бинокъл. Събеседникът на Лодегър два пъти е произнесъл името ми и е споменал за някакъв кораб, който е нарекъл „Сивата сянка“. И една любопитна подробност: веднага щом се е разделил с Лодегър, непознатият вкарал кучето си в една кола и потеглил на север. Старите ми лели не посмели да го проследят. Това стига ли ви?
— Да. Ако успеете да изправите Лодегър пред съда, имате от мен една вечеря в Париж, в „Робюшон“. Какви са шансовете?
— Почти хиляда пъти по-малки от тези да бъда избран за Мис Южен Пасифик. Дори и да се обръсна.
— А сега за моята „Йелоухед“ — каза Роарк.
— В удара участват три адвокатски кантори, специализирани в афери от категория А и вече оперирали в немалък брой подобни сделки. Борсовите посредници, които са започнали да изкупуват акции преди обявяването на ПОП, отговарят на същите характеристики. Това се отнася и за рекламния отдел. Случаят с „прокси-файтера“ е още по-интересен.
„Прокси-файтерът“ е специалист по финансови комуникации. Съществуват два начина за установяването на контрол върху дадено дружество: закупуването на мажоритарен пакет акции или осигуряването на мнозинство в управителния съвет. „Прокси-файтерите“ действат само във второто направление, оказвайки натиск върху акционерите през седмиците, дните и часовете, предшестващи годишните избори за административно ръководство. (В Съединените щати мобилизирането на акционерите за този тип избори може да достигне деветдесет процента.) Съумее ли да направи така, че в мандатите, изпратени от акционерите, за член на управителния съвет да бъде посочено едно или друго конкретно лице, „прокси-файтерът“ може да осигури на клиентите си реалната власт в дружеството. Така на теория притежателят на една-единствена акция на „Кока-Кола“ би могъл да установи пълен контрол над компанията, ако успее да вкара цялото си семейство в управителния съвет.
„Прокси-файтерът“, който действаше в рамките на ПОП срещу „Обауита“, се казваше Фреди Шарп:
— Допреди три години Шарп се славеше като най-добрия специалист в своята област, което дължеше на невероятната си упоритост и изобретателност. Именно той си позволи да досажда осемнайсет пъти поред на един от най-едрите акционери по време на аферата. Пен-Акот. Седемнайсет пъти оня го изхвърля като мръсно коте, но на осемнайсетия Шарп все пак успя да го убеди. Преди три години излезе в пенсия. На трийсет й четири години. Затвори кантората си на Броуд Стрийт и се оттегли в къщата си на Бахамските острови, която бе купил за един милион от някакво дружество в Кюрасао, въпреки че тя струваше шест пъти повече.
— Значи и него са го купили!
— Точно така. От време на време пак се появява на сцената. За удоволствие, както твърди. Прави един-два удара, след което отново изчезва.
— Като се включва само в сделки от типа А.
— И то най-значителните. Срещу хонорар от двеста и петдесет хиляди долара. Мизерна работа.
— Да не би Мравките да са го наели на заплата?
— Най-вероятно, и то само и само за да го елиминират като евентуален противник.
— Ясно. Кажете ми сега нещо за хората, чиито имена фигурират в 13-г.
— Солър е рейдър от типа на Фийлдинг. По-голямата част от парите му идват от Аржентина. В момента го проверяваме. Шаде е ливанец, който преди четири години е получил американско поданство. По отношение на него вече приключихме с проверките. Мравките са намерили доста оригинален начин да го превърнат във финансист, способен да обявява ПОП, без това да бъде изненада за някого: представен е като наследник на ливански милиардер, който уж му завещал всичко. Шейсет и няколко милиона долара.
— И вашите стари лели са проверили това?
— В Бейрут? За нещастие един снаряд паднал точно върху кабинета на нотариуса. Или пък избухнала кола, заредена с взрив. Никакви архиви. Тогава Шаде си намерил приятели, също ливанци, които му заели пари. И куп банки се втурнали да му отпускат кредити.
— Вашите машини могат ли да кажат колко акции държат вече Шаде и Солър?
Деветнайсет. Шейсет и седем процента. Те разполагат с невероятни пари, Роарк. Биха могли да дават по кюлче злато за акция.
— И според вас трябва пак да се кача на ринга само за да бъда нокаутиран от тези типове?
За начало се качиха отново на палубата. Адам Роарк проучи огромни количества цифри и с мъка скриваше изумлението си.
Оказваше се, че тук, на борда на джонката, разполагат с много повече информация за „неговата“ „Йелоухед“, отколкото самият той, човекът, посветил на компанията целия си живот. Пожела да види собственото си досие. По знак на Гантри Питър Карстов, който завеждаше следствения отдел и личните досиета и в качеството си на такъв координираше изцяло дейността на старите лели, удовлетвори молбата му. Роарк се втрещи от изумление и едва не се взриви от гняв. — Заслужаваше ли си да се ровите чак до такава степен в личния ми живот?
Усмивка на Гантри.
— Бихте могли да бъдете ако не Мравка, то поне някой, който работи за тях, Адам.
След което поясни, че били установили една константа при мнозина от онези, които Мравките използуваха, и чието откриване значително се улеснило, след като започнали систематично да я издирват. А именно черна точка в биографията на подставените лица: било подозрителна смърт в обкръжението на заинтересования, било някоя гнила история от финансово или морално естество или пък отчаяна нужда от пари, като проблемът винаги се уреждал благодарение на нечие мистериозно вмешателство.
Адам Роарк присви очи.
— Да не искате да кажете, че тази фантасмагорична организация си има нещо като собствено КГБ?
Точно така. Нямало никакво съмнение, че Мравките разполагат не само със свое КГБ, но и със собствено ГРУ42. На свой ред те включвали обикновена полиция, отговаряща за дисциплината и предаността на всеки, наказателен отдел („случаят Моралес“ в Милуоки), външна и вътрешна разузнавателна служба, занимаващи се явно с наемането на подставените лица и на хората, използувани при прането на пари, и накрая ударна група, която преследвала и елиминирала потенциалните врагове.
Всичко това логично предполагало наличието на професионалист в областта на разузнаването, шпионажа и убийствата.
Роарк смаяно клатеше глава, току надигайки чашата си с ром. На борда на джонката се пиеше много повече ром, отколкото уиски или коняк, и то най-вече в чест на пресветлата памет на Лонг Джон Силвър и Джим Хокинс, герои от „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.
— Е, и успяхте, ли да идентифицирате въпросния велик вожд на мравешкото КГБ? — полюбопитства Роарк.
— Не, разбира се — поклати глава Гантри.
— А гениалният юрист?
Гантри се усмихна на Зенаид.
— За него да не говорим.
Зенаид премълча. Щом Гантри не намираше за необходимо да споменава името на Макартър, тя също нямаше претенции по въпроса. Освен това се досещаше, или по-скоро смяташе, че се досеща за причините, продиктували мълчанието му по този въпрос. Поне доколкото изобщо бе възможно някой да прозре мотивите на господин Джонатан Гантри и да проследи непредвидимите криволици на мисълта му. Точно това е думата: моето любимо ципоного е непредвидимо. То не се спира нито за миг, няма постоянно местожителство и мозъкът му на морска птици действа светкавично. Нищо чудно, че ми е толкова трудно да препускам подире му.
И че ми се струва невъзможно да остана с него до края на дните си.
Стига да не умра преждевременно, разбира се, схрускана от някоя гигантска Мравка с остри като бръснач челюсти.
Над островите Кук се спускаше нощ. След двайсетина минути щяха да стоварят Адам Роарк на Малкия Кук, откъдето — все така под егидата на старите лели (този път от китайски произход) — той щеше да поеме обратния път към дома си, разположен на американо-канадската граница, точно срещу Ванкувър.
— И къде ще отидете вие с вашата джонка?
Гантри отговори, че възнамеряват просто да се поразходят, от остров на остров — поне острови в Тихия океан колкото щеш, — и че нямат точно определен маршрут.
Роарк погледна папката, която държеше в ръце.
— А аз, на моите години, ще трябва да се съобразявам с инструкциите, дадени ми от една друсла, така ли?
— Вие сам казахте, че не сте съвсем наясно е механизма на ПОП — напомни му миролюбиво Гантри.
— И все пак това е работа на една друсла! — сопна се Роарк.
Зенаид му изигра номера със смъртоносната цица. Дръпвайки оскъдния (прекалено) сутиен на банския си, тя разголи едната си гърда и я насочи срещу Роарк като снаряд, лишавайки го на мига от дар слово.
Изпиха още по глътка ром в чест на посещението на бъдещия управител на „Йелоухед и Стар Корпорейшън“, след което Роарк заяви:
— Да повторим накратко за какво става въпрос. И ме прекъснете, ако някъде бъркам, Гантри. Атакували сте „Обауита“ чрез враждебна ПОП, която с всеки изминал ден намирисва все повече на провал. Така ли е?
— Точно така.
— Не знам колко пари сте хвърлили в битката, но сигурно не ви остават много. Прав ли съм?
— Напълно.
— На всичкото отгоре услугите на вашите частни ченгета и следователи ви струват майка си и баща си.
— Елегантна и точна метафора — отбеляза Гантри.
— И всичко това заради един рейд, в края на който напълно ще ви смачкат фасона.
— Именно.
— Много добре. Да видим сега моята „Йелоухед“. Разкъсахте се буквално на четири, за да накарате Лодегър да я атакува чрез друга враждебна ПОП.
— Вие и вашите дружки Макнълти успяхте да ме уговорите да се престоря, че напускам кораба, противопоставяйки се привидно на едно сливане, което желая от години.
— Но не сме ви молили да пикаете върху масата на управителния съвет.
— Имам си мое обяснение за случая. А и освен това открай време умирах от желание да го направя. Както и да е.
Тръгнах си и затръшнах вратата зад себе си, както поискахте. Оказва се обаче, че сега трябва да се върна от остров Елба. Настоявате да поема ръководството на компания, за която сами признавате, че в най-добрия случай — ако по някакво чудо не бъде погълната от Мравките, разбира се — ще излезе от сражението напълно обезкървена и съсипана до такава степен, че ще й трябват най-малко десет-петнайсет години, за да се съвземе.
— Точно така.
— И ми се налага да вляза в бой със закъснение и да следвам указанията на едно момиче, при това само за да стигна до моето Ватерло.
— Наполеон Роарк — подсмихна се Зенаид. — Гантри, твоят приятел е обсебен от мания за величие.
— Затваряй си устата, Ганьон! — разсмя се Гантри.
— Дали пък съвсем случайно — попита Роарк — на вашите бесни — побеснели Мравки няма да им хрумне идеята да хвърлят срещу мен кръвожадните си „сикариос“?
— Забележи, Зенаид — подхвърли Гантри е обичайния си безгрижен тон, — че за един финансист, следвал в Харвард, той все пак има вид на човек, който умее да чете и да пише. Не всички знаят думата „сикарио“. Сикариото е нещо като наемен убиец.
— Аз също го знаех, приятелче.
— Да не би да можеш да четеш, Ганьон?
— Престанете с вашите глупости, сополанковци проклети!… — изсумтя Роарк. — Ще се опитат ли да ме убият, или не?
— Шансовете са едно към едно — заяви Гантри.
Лодката, която трябваше да вземе Роарк, се приближаваше към джонката, плъзгайки се безшумно по идеално гладката морска повърхност. Не беше много горещо, въздухът бе съвършено неподвижен, множество гларуси и хиляди други тропически птици плавно се носеха в аметистовото небе и онова, което се забелязваше от остров Митиаро, от пясъчните плажове, палмите и кораловите рифове, навяваше мисли за сътворението на света.
— А вие двамата? — попита отново Адам Роарк. — Вие двамата и всички тези млади ненормалници на джонката?
— Преследват ни по малко, колкото да не е без хич, и не е изключено някой от близките дни да ни догонят.
Проблясващите изпод рошавите вежди сини очи на Роарк обгърнаха с изпитателен поглед първо Зенаид, после Гантри, след това отново Зенаид.
— Май сте влюбени, а?
— Не сме — поклати глава Зенаид.
— Ни най-малко — увери го Гантри.
— Така си и мислех — ухили се Роарк. — Аз също съм прочел една-две книжки. Гантри, чел ли си Киплинг?
— Само „Ким“ и „Книга за джунглата“.
— Прочети „Обикновени приказки от хълмовете“. Ако си още жив до края на седмицата, разбира се. Има един разказ със заглавие „Неговият шанс в живота“. Прочети само края.
Последните четири реда. Сбогом, сополанко. Мисля, че ще отида пак да препикая оная шибана маса.
Тръгна си. С високо вдигната глава. Не се обърна нито веднъж. Беше човек, който наистина вдъхваше доверие. Не се съмняваха нито в неговата почтеност, нито в решимостта му да се бори.
— Не трябваше да му показваш дясната си гърда.
— Лявата е още по-голяма.
— Въпреки това.
— Да не смяташ, че трябваше да му покажа среден пръст? Ревнуваш, Гантри.
— Да не започваме отново.
Двамата се бяха облегнали на фалшборда, изработен от черно, гладко и изключително приятно на допир дърво. Тони Биърдсли даде заповед да вдигнат платната и почти голите ибани се хванаха на работа с обичайната си ефикасна мудност. Отново потегляха на път. Един Бог знае накъде.
Скитосване и непрестанно бягство. Преди три дни един приятел, наблюдаващ района на Трий Кингс Айлъндс на излаза от Тасманско море, им бе съобщил по радиото за минаването на „Сивата сянка“. Яхтата претърпяла авария в близост до Страхън и вероятно излизала на док за ремонт. Предшестваха я други три яхти. Ловът продължаваше. Врагът можеше да се появи всеки момент. И това щеше да бъде краят.
— Не — разнесе се тихият глас на Гантри в тишината, настъпила след последните реплики, които си бяха разменили.
Навикът му да чете мислите й едва не накара Зенаид да избухне.
— За какво мисля този път според теб?
Явно се питала дали планът, който бил съставил с цел да се отърват веднъж завинаги от Мравките, имал поне минимален шанс за успех, преди да бъдат избити.
— Това ли беше въпросът ти?
— Нервираш ме.
Но Гантри също не знаеше отговора. Самият той признаваше, че планът му е доста заплетен. Най-щурият, който някога бе съставял. При все че имаше солиден опит в това отношение. Но нищо друго не му бе дошло наум. Този план изложи пред Адам Роарк. Някъде в света трябваше да има един или няколко души, създали и усъвършенствали организацията на Мравките-войници. Нещо като Мравка Дзержински или Берия. Безчувствена. С неизчерпаемо търпение. Разполагаща с фантастични средства (само наемането на яхтите струваше цяло състояние).
Човекът, командуващ онези, които Роарк от любов към алитерацията бе кръстил „кръвожадните сикариос“.
Главният убиец, Ел Сикарио.
Който може би дори не водеше лично глутницата яхти, преследващи ги по петите. Гантри много бе мислил по въпроса. Главнокомандуващият морските Мравки очевидно не беше Ел Сикарио. Най-вероятно ставаше дума за подофицер. Във всеки случай за някой, който не блестеше с много ум. И това доказваше провалът на всичките му досегашни опити да се справи с тях. Стигайки до този извод, Гантри се опита да си представи какво би направил той, ако не беше Гантри, а някой, който разполага с милиони и милиони долари и си е поставил за цел да убие Гантри и хубавата Зенаид. Несъмнено би измислил нещо по-добро от тези упорити, но нелепи опити.
— Които въпреки това могат и да се увенчаят с успех. Но колко напразно пропиляно време!
Освен това тактиката, възприета от командира на морските Мравки, не беше достойна за човека, създал организацията на Мравките-войници.
Не, нямаше никакво съмнение, че става дума за двама души. Този, под чиито заповеди се намираха морските Мравки, и друг, който стоеше над него. Върховният главнокомандуващ.
— И той не се интересува от нас?
Гантри й се усмихна. И Зенаид разбра.
— Ясно — кимна тя. — Смяташ, че Макартър го възпира.
— Мммм…
— Ако Макартър е гениалният юрист, естествено. Ти строиш хипотезите си върху предположения, а те от своя страна се основават на догадки.
Джонката напредваше изтежко и бавно. Вятърът беше толкова слаб, че платната едва помръдваха, но Тони пестеше горивото.
— И какво би направил ти, Гантри, ако беше на мястото на фамозния Ел Сикарио и ако приемем, че Макартър те възпира и ти пречи лично да се заемеш с нас?
— Искаш да кажеш, ако Макартър престане да ме възпира или сметна, че ми е писнало да ме възпират, или пък, да речем, реша, че Макартър няма право да ме възпира и че би било много по-добре да свърша онова, за което шефовете ми в Колумбия ми плащат и са ме избрали?
— Въпросът ми наистина ли беше чак толкова сложен?
— Да. Бих предпочел да не говорим за това, Зенаид.
— Когато ме наречеш Зенаид, направо ми побелява косата. Как би постъпил, по дяволите? Какво би направил, за да ни спипаш, нас двамата?
Той й каза.
И тя бе ужасена.
Вид пикантни месни ястия. — Б.пр.
Солен сладкиш във формата на осмица, поръсен с ким. — Б.пр.
Приятно безделие (итал.). — Б.пр.
Главно разузнавателно управление. — Б.пр.