Макартър беше в Токио, а Макартър не обичаше Токио.
Нито Япония. Още по-малко японците. Япония беше възхитителна страна, чиито жители проявяваха изумително чувство за естетика, дори и при направата на метли. Кухнята им бе безспорно фантастична. И все пак. Смешно е, че не мога да приема японците. Питам се защо? Не понасям японците, които са изключително чисти, докато в същото време чудесно се разбирам с китайците, които нерядко са доста мърляви. Необяснимо, наистина. Донякъде може би се дължеше и на факта, че не знаеше нито дума японски. А може би трябваше да поживее тук поне няколко години. Само по себе си всяко обобщение е абсурдно. Макартър се укоряваше, че му се поддава, и смяташе това за недостойно за високата си интелигентност.
В Токио беше от единайсет дни. Преговаряше. Беше кошмарно. Несравнимо по-страшно от преговорите, макар и особено мъчителни, които бе водил преди това в арабските, страни. Тук минаваха часове и цели дни, но накрая оставаше с впечатлението, че не е напреднал нито на йота (ако не и с това, че дори е отстъпил). Тук се изразяваха със завоалирани до неразбираемост думи, чрез безкрайно предпазливи, почти алегорични фрази. Ако някой от събеседниците му излезеше за няколко минути, за да отиде до тоалетната, да се обади по телефона или по някакъв друг повод, Макартър никога не бе сигурен, че на масата сяда отново същият човек.
Но той преговаряше по своя Общ план.
В интерес на истината, още от самото начало знаеше, че ще му бъде дяволски трудно. На границата на допустимото. Но не и чак толкова все пак!
Обаждаше се на Лети всеки ден, като изчакваше до единайсет вечерта, за да не я вдига от леглото по никое време, тъй като часовата разлика между Япония и островите Каикос беше десет часа. И всеки път чувстваше как в гърлото му отново засяда проклетата ватена топка, докато в същото време стомахът го свиваше така, че му се повдигаше.
Защото гласът на Лети оставаше все така спокоен и безучастен. Никакви въпроси, естествено. Не го попита нито какво прави в Япония, нито още колко време смята да стои там. Какво целеше Лети, ако изобщо целеше нещо? Да го принуди да й каже всичко? Не. Едва ли. Действително ли й олекна, когато тогава, в деня на заминаването ми, най-сетне млъкнах? Означава ли това, че би се примирила с положението? Не му се вярваше. Не и Лети.
Откъде си толкова сигурен всъщност?
— Междувременно Макартър се бе свързал с „Морският вълк“ и с „Грациела“. Накрая все пак реши да се обади и на Лодегър.
— Търсили сте ме, Бил.
— О, нищо съществено. Съжалявам, че обезпокоих жена ви. Във всеки случай нищо, което не би могло да почака до завръщането ви. Ситуацията се промени и вече няма нищо спешно.
„Ситуацията се промени и вече няма нищо спешно.“ Благодарение на сведенията, изпратени му от нюйоркската кантора, Макартър беше в течение на хода на операциите „Йелоухед“ и „Обауита“. Атаката и отбраната, ръководени от Лодегър и неговите хора, се развиваха чудесно и в двата случая.
Оставаше да разбере с каква тайнствена цел Гантри се бе поставил сам в такова окаяно положение. Ако се приемеше, разбира се, че не е допуснал грешката да подцени финансовата мощ на Лодегър. Което не беше изключено.
Всички допускаме грешки. Само лудите смятат, че са защитени от тях; понякога и политиците.
Макартър се намираше в апартамента си в хотел „Мияко“, в Широгендай. Избра го преди всичко защото обичаше големите хотели, където никой не ти обръща внимание, а след това и заради басейна. Вече си налагаше да плува по хиляда метра дневно — коремът му приемаше застрашителни размери. Включил бе един от видеоканалите на вътрешната телевизия и разсеяно следеше развоя на касапницата, подхваната от Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие 2“. В същото време играеше сам на „го“-то, купено пътьом в Хонконг, местейки ту черните, ту жълтите пулчета. Аз съм Макартър и срещу мен е Убиеца; или пак съм си аз, но този път срещу мен са „онези“, седнали в едно кресло (всеки на коленете на другия); или съм Лодегър и на четири крачки от мен се подхилва онзи ненормалник Гантри; или, да речем (момент, да видим…)… или пък съм направо самият Гантри, обкръжен и подложен на методично унищожение от гадното копеле Лодегър, който уби стария ми приятел Запъртъка Макнълти…
О! По дяволите!
Убийствен хлад скова Макартър.
О! Не!
Той помете с длан пуловете на „го“-то. Ръцете му трепереха. На екрана Мел Гибсън продължаваше да коли наред.
Това е единственото възможно обяснение, Мак. Единствената налудничава идея, която би ти хрумнала, ако беше Гантри и играеше като него.
О, Господи! Горко ни!
Лодегър внимателно прегледа написаното и тутакси го зачете повторно. Пред себе си имаше три машинописни страници, напечатани на най-малката разредка. Възможно най-сбито. Стигна до последния ред, отблъсна леко листовете, после креслото си и вдигна крака на бюрото, върху което Бърт Съсман с присъщата си безцеремонност вече беше проснал своите.
Пауза.
— Това ли е всичко, което ти роди главата, Бърт?
— Поставих се на мястото на Джонатан Гантри, скитосващ с джонката си в компанията на хубавата Зенаид, с риск всеки момент да бъда ликвидиран от Милан, за когото не знам, че се казва Милан, и се запитах какво бих могъл да направя, за да поставя в колкото може по-шибано положение някой си Бил Лодегър. Намирам, че това, което съм измислил, никак не е лошо. Струва ми се, че съм се изявил като свръхлицемерен, гаден и невероятно подъл тип.
— С тази разлика, че според изводите ти, ако съм ги изтълкувал правилно, съм постъпил много добре, предприемайки атака чрез ПОП срещу „Йелоухед“.
— М-да — измуча Бърт.
— И че би трябвало не само да не я прекъсвам, но и да я засиля още повече.
— М-да.
— Някой плати ли ти, за да ми представиш такова заключение, или просто са ти заповядали да го направиш?
Бърт широко се усмихна.
— На кого говориш в момента, Бил? На мен-Бърт, или на мен-Гантри?
— На теб. Не се прави на глупак!
— Платиха ми, за да те въвлека във въпросната ПОП — отвърна Бърт. — Един милион долара на присъствена седмица, като в телевизионните игри. Колкото по-дълго се туткаш с тази ПОП, толкова повече печеля. Превеждат ми парите по свръхсекретна сметка. Половината в Албания, половината в Гренландия.
— Макартър?
— Че кой друг? — изсумтя иронично Бърт.
— Едно „не“ би било напълно достатъчно — отбеляза Лодегър, твърдо решен да не се ядосва, каквото и да направи или да каже Бърт. Беше го наблюдавал внимателно, докато му задаваше въпросите, и не бе забелязал абсолютно нищо в очите му. Явно съм прекалено подозрителен. А и Милан ми се закле, че Съсман и Макартър не поддържат никакви контакти.
Между другото, според последните сведения Макартър беше в Япония. Какво правеше там? Пълна загадка, несъмнено бе намерил нов начин за пране на пари. Този тип притежава безгранично въображение. Япония, а преди това Европа, арабските петролни столици, Индия, Хонконг и Китай. Господинът се глези с истинско околосветско пътешествие. Какво ли още е измислил?
Забрави поне за малко Макартър, ако обичаш!
Бърт Съсман си чистеше ноктите.
— Добре — отсече Лодегър. — Сега престани да се правиш на палячо и влез в кожата на Гантри, Защо ме подтикна да обявя тази ПОП?
— За да те накарам да загубиш пари.
— И аз губя. Ала не само не ми пука…
— Той просто не знае до каква степен не ти пука, Бил. Искам да кажа, че Гантри не знае това.
— Ще видим. Ала не само не ми пука, че за момента губя, но и знам, че в крайна сметка ще спечеля.
— Дали пък не съм се надценил?
— Щом си Гантри, значи си адски интелигентен. Не.
— Нека отворим една скоба, Бил. Сега говоря аз, Бърт Съсман. Бях те предупредил, че оставката на Роарк явно е номер. И излязох прав — Роарк се върна.
— Предвижданията ти се оказаха точни. Именно за това и ти плащам. Да затворим скобата. Отново си Гантри.
— Ало? Слушам! — ухили се Бърт. — Говори по-силно, Тихият океан се е разбеснял.
Лодегър едва не се усмихна на свой ред. Всъщност нямаше никакво основание да бъде мрачен. Нещата с „Йелоухед“ и „Обауита“ се развиваха отлично, всичко останало вървеше също много добре. „Морският вълк“ и „Грациела“ съобщиха за изпирането на нови милиарди и милиарди долари и той, Лодегър, вече им бе намерил приложение чрез извънредно умело инвестиране. Може би за пръв път, откакто заемаше този пост, работата не го гонеше. Чудовищните суми, които трябваше да пласира, не се натрупваха, задръствайки разпределителния механизъм. Пазарът на „крака“ процъфтяваше. И „онези там“ правеха всичко, за да осигурят бъдещето му. В Щатите дори раздаваха безплатно дози на децата и юношите… Възможностите бяха безгранични… Та биха ли могли „онези там“ да намерят по-благодатен рибарник за зарибяване от училището?
Освен това — каква изненада! — отношенията му с Манди за момента бяха почти нормални, което само по себе си го удовлетворяваше. Беше се кротнала; снощи се любиха така, както през първите дни на брака им, но подсилено с опита, натрупан оттогава. Де да можеше да бъде такава през цялото време!
— Не можа да ме убедиш, Гантри — заяви Лодегър. — Прекалено интелигентен си, за да се задоволиш с доводите, които току-що ми изложи. Сигурно си ми подготвил някаква клопка.
— Приготвил съм ти няколко, калтако долен! — изръмжа Гантри-Съсман. — Първо, лъжливата оставка на Роарк.
— Вече говорихме по въпроса.
— Въпреки това старият Роарк ти прави сечено. Защитата му срещу твоята ПОП е наистина фантастична.
— Привлякъл е на своя страна Марти Кан, а може би и Джак фейн.
— Не и Джак. Той не е в комбината. Оня, който помага на Роарк, не е Марти. Познавам стила на Марти. Има още някой, освен него.
— Самият Гантри?
— Гантри не е специалист като Марти. Нито като теб, като мен или пък като Джак фейн и още трима-четирима. Не. Защитата на Роарк носи друго клеймо, което не познавам. Някой нов.
— Когото Гантри е наел къде? В Тасмания?
— Нямам никаква представа. Бил, стига сме си играли. Написал съм всичко, което можах да измисля като възможно най-идиотски комбинации, опитвайки се да се поставя на мястото на Гантри. Всичко е тук, пред теб.
Лодегър отново насочи вниманието си към трите машинописни страници. Бърт дори бе предположил поредица от фантастични машинации, като например групирането от Гантри и Роарк, отбраняващ „Йелоухед“ наистина дяволски умело и хитро, на акциите на дребните акционери в големи пакети под границата на петте процента — и следователно неподлежащи на санкции от КЦБ. Държани при това от сигурни приятели, които никога не биха ги продали, независимо от предлаганата цена. Или намеса на федералните финансови служби. Или пък решение на съдебните власти на щата Делауеър, в който „Йелоухед и Стар“ бе преместила седалището си. Бърт бе направил изключително тънко тълкуване — Това животно безспорно има талант! — на цялото делауеърско съдопроизводство спрямо публичните оферти за покупка, сравнявайки го на първо място с действащото законодателство в Охайо, където „Йелоухед“ се беше установила първоначално.
Изхождайки от принципа, че не е изключено преместването на седалището да крие някаква клопка (но това можеше да бъде и лъжлива маневра), Съсман най-внимателно бе проучил различията между Делауеър и Охайо и действително бе открил наличието на предпоставки за залагането на няколко чудесни капана.
И така нататък, все в същия дух.
В интерес на истината, работата му беше наистина блестяща. И Лодегър го призна.
— Но нищо конкретно.
— Защото няма нищо за откриване, Бил. Гантри чисто и просто се е прекарал.
— Съществува все пак твоята хипотеза номер шест.
— Ченгетата. Принудил те е едновременно да атакуваш и да се отбраняваш, за да те накара да се разкриеш и да разкриеш екипите си. И сега дебне подходящия момент, за да снесе всичко на Министерството на финансите, на ФБР, на Службата за борба с наркотрафика или на адвентистите от Седмия ден. Не, Бил, не ми се вярва. Първо, защото нито едно ченге никога няма да може да се добере до теб или до нас. Ако ще да го разяждат всички подозрения на света.
Знаеш много добре, че преценката за ситуацията на всички официални агенции и служби не само в Щатите, но и в света, е двайсет пъти по-нереална от действителното й състояние. А доказателства? Никакви! Между другото, не забравяй да изгориш бележките ми.
— Никога не забравям такива неща.
— Аз също. Имай предвид, че не съм използвал нито една от машините в кантората. А и върху хартията няма никакви отпечатъци. (Усмивка.) Освен твоите.
Лодегър запали трите машинописни страници и след като те изгоряха, най-внимателно стри пепелта. Изпитваше смътно разочарование. Но същевременно и задоволство.
Съсман не бе открил нищо, за което самият той да не бе помислил досега. Като се изключи онази шантава история с пакетите акции, групирани в ръцете на специални антиПОП титуляри. Но това беше фикция, достойна само за Холивуд. В обращение бяха милиони акции на „Йелоухед“, които не биха могли да бъдат събрани и за година. Лодегър най-добре знаеше това, тъй като по вина на онзи кучи син Роарк (… който действително ми досажда, и то в най-висша степен) изпитваше затруднения в увеличаването на своя дял от „Йелоухед“, държан официално, разбира се, от Солър и Шаде. Лодегър използуваше Солър за трети път, но от предпазливост този път бе прикрепил към него съвършено нов екип от адвокати и финансови специалисти.
Колкото до Шаде, той за пръв път служеше за подставено лице. Но беше изцяло в ръцете им. Мнимото му богатство бе фалшиво като тридоларова банкнота, ала това знаеха единствено Мравките. Освен това Шаде, който беше на трийсет и две години и се смяташе за гениален финансист, обожаваше жена си и четирите си деца. Които Мравките не изпускаха от очи.
— Заключението ти, Бърт.
— Същото като твоето, струва ми се. Гантри печели време и протака. Но не разбирам защо. Не е изключено, както и всички останали, за пореден път да е подценил силата ни.
Сигурно е едно, Бил: той не е убиец. В противен случай отдавна да е наредил да те направят на решето. И не забравяй най-важното.
Лодегър нищо не бе забравил, но въпреки това — в случай, че най-важното за Бърт не беше най-важно за него — попита:
— Кое?
— Откъде си сигурен, че Гантри те е идентифицирал?
Една враждебна ПОП срещу дружеството „Бадабум“ неизменно предизвиква реакция от страна на същото това дружество.
Тази реакция може да приеме всевъзможни форми в зависимост от познанията, опита, въображението, лукавството и дори вероломството на онези, които организират отбраната.
От своя страна отбраната зависи на първо място от личността на този, който я ръководи. От неговата интелигентност, упоритост, работоспособност, от умението му да запазва самообладание дни, седмици и дори месеци наред, съхранявайки в същото време непокътната волята си да не отстъпва. Или пък да се оттегля, но стъпка по стъпка, заставяйки рейдъра да плаща скъпо и прескъпо за всеки спечелен сантиметър, сиреч за всяка акция.
За да се стигне евентуално дотам, че нападателят сам да не издържи на нервното напрежение и да грохне. Това обаче се случва много рядко. По правило рейдърът от висока класа притежава солидна нервна система и е способен да издържи и най-продължителните и жестоки сблъсъци. Често дори изпитва толкова по-голямо удоволствие, колкото по-яростно е сражението.
За да се стигне и до още нещо: средствата, предвидени от рейдъра за атаката, да достигнат и да надхвърлят цената на атакуваното дружество, дори ако то бъде закупено изцяло и подложено на „разфасовка“ при възможно най-благоприятни условия (за новия собственик). Това, разбира се, в ущърб на самото дружество, което оцелява и запазва независимостта си, като се саморазрушава. Така престава да бъде съблазнителна „мишена“ или защото се е лишило от всичко, или защото перипетиите на битката са съсипали онова, което е съставлявало неговата привлекателност.
Рейдърът, подобно на пирата (и той е точно такъв, макар че на теория спазва законите), се сражава единствено, ако има надежда да извлече някаква печалба. И се оттегля в момента, в който прецени, че играта вече не си заслужава труда.
Съществува възможност за постигане и на междинно решение, когато воюващите страни преценят, че с продължаването на военните действия едната рискува да се разори, поддържайки отбраната, а другата — печалбите й да не покрият дори разноските по предприетата офанзива. Двата лагера започват преговори. Те могат да станат дори съдружници, могат да се споразумеят. Но тъй като единствената цел на рейдъра е не поемането на ръководството на дадено дружество, а парите, отбраняващият откупува пълното оттегляне на рейдъра, като му заплаща акциите — цената, естествено, се договаря след свирепи пазарлъци, — които последният е успял да закупи до момента. Едничкото желание на отбраняващия се е да види колкото може по-скоро гърба на рейдъра. Рейдът се е провалил.
Някои рейдъри — но нито един рейдър няма да признае, че принадлежи към това малцинство — предприемат атака единствено за да се окажат в позиция, която да им позволи да изтъргуват изгодно отстъплението си. Става дума за „greenmail“ — зелената поща или, иначе казано, шантажът чрез „гущерчета“.
В случая с ПОП срещу „Йелоухед и Стар“ трудно би могло да се намери по-добър стратег на отбраната от Адам Роарк. Той притежаваше всички необходими качества. И несъмнено точно заради него (а и защото дъщерите на Запъртъка Макнълти бяха сред главните акционери) Гантри бе спрял избора си на „Йелоухед“ като „мишена“ за Мравките. Но в същото време едва ли би могъл да се намери и по-страшен противник в ролята на рейдъра. Едуард Несим Шаде, младият финансист от ливански произход, правеше все повече изявления за печата. Това било първата му голяма операция в Съединените щати, страна на свободата и на свободната инициатива; той щял да докаже своите способности, своята амбициозност и финансовата си мощ. Общо взето, бяха го сметнали за кретен.
Франсис Х. Солър, чието име също фигурираше в 13-г, беше замесен от друго тесто. Когато се заговори за Сам Хюстън43 и форт Аламо, родът му вече живееше в Тексас от три поколения. Беше слаб, мрачен и мълчалив човек, който, за разлика от партньора си избягваше журналистите. Бе едва ли не болезнено дискретен и малцина знаеха, че преди осем години — тоест, преди да бъде обсебен от демона на финансите — е бил собственик на голям хотел-казино в Сан Хуан де Пуерто Рико. Надарен с неоспорими качества, той е безпощадна ефикасност и забележителен усет за манипулиране на предоставените му банкови кредити бе обявил и реализирал успешно пет поредни ПОП. Благодарение именно на такива кредити, на изключително ловкото използуване на „боклучавите“ и на собствените си фондове, които се оценяваха на триста милиона долара, при една от тези операции той бе съумял да вдигне мизата на два милиарда и половина. Така че четирите милиарда и двеста милиона на „Йелоухед и Стар“ не можеха да го уплашат.
Неутралните наблюдатели го окачествяваха като безмилостен и неуморим нападател. Според някои притежаваше дори самоубийствения темперамент на камикадзе. А и цялото му минало свидетелстваше за това, че никога не се отказва. На два пъти дори бе пожертвал над седемстотин милиона с единствената цел да излезе победител. Солър не беше обикновен рейдър.
Старите лели бяха категорични: Солър бе номер едно сред подставените лица, използувани от Мравките; онзи, когото изкарваха на предна линия само в специални случаи. Репутацията му на маниакалнодепресивна личност (създадена безспорно най-грижливо) предварително оправдаваше всички негови ексцентричности, включително и решимостта му да затъне до гуша в заеми, само и само за да победи.
По мнение на старите лели определянето на Шаде за негов съдружник се ръководеше от същите мотиви. В тандема нямаше нищо случайно — това бе много тънък тактически ход, разработен явно от Лодегър. Кой ли би се учудил наистина, ако един млад, неопитен и безумно претенциозен кретен упорства и в разрез с всяка логика хвърля парите си на вятъра? Нямаше да е нито за пръв, нито за последен път.
„Уолстрийт щеше да се посмее, да ги обсипе с подигравки, но ни най-малко нямаше да се изненада, установявайки, че двамата откаченяци плащат за «Йелоухед» един път и половина повече от реалната й цена.
Именно това, разбира се, целеше и Лодегър. Мравките можеха да си позволят да загубят много. Важното бе някой да не започне да си задава въпроси за тези загуби. И за истинската самоличност на онзи (или онези), който стоеше зад Солър и Шаде.
Роарк и неговата «Йелоухед» не биваше да хранят никакви илюзии; те трябваше да знаят, че битката ще продължи до окончателното им унищожение. И Роарк беше повече от наясно“ с това: той се сражаваше, стараейки се да спечели колкото може повече време (поне знаеше защо — Гантри му го обясни и Роарк прие обяснението му). Но накрая щяха да го смажат.
Застрашаваше го и далеч по-осезаема опасност: съпротивата му можеше всеки момент да изкара Лодегър от търпение и той да заповяда да го елиминират чрез една от онези злополуки, които Мравките, изглежда, на драго сърце предизвикваха. Както мнозина мъже на своята възраст, предишната година Адам Роарк се бе подложил на пълни медицински изследвания. С ругатни и фасони, но го беше направил. Лекарите го предупредиха: работел много и сърцето му било слабо. И ето че отскоро имаха сериозни основания да смятат, че някой е бърникал в медицинското досие на управителя на „Йелоухед“. Нищо определено: този своего рода обир бе извършен извънредно дискретно. Но старите лели упорито твърдяха, че такъв е имало. Те изпратиха на Роарк списък на способите, по които можеше да бъде убит човек, като се симулира сърдечен удар, и по нареждане на Гантри прикрепиха към него телохранители.
Онова, което последва, не изненада никого: Роарк хвърли списъка в най-близкото кошче и сега с известно злорадство си доставяше удоволствието постоянно да се изплъзва на охраната си. Вярно е, че не беше от най-впечатлителните.
Но въпреки всичко следваше дословно стратегическите указания на „друслата“, що се отнася до отбраната срещу ПОП.
„Отровното хапче“ е първата, най-често използувана система за предотвратяване или контриране на една враждебна ПОП. Обикновено това е юридическа разпоредба, залегнала в устава на дадено дружество, което има данни да се превърне в „мишена“. Ръководителите на „Бадабум“ решават например да увеличат капитала на компанията си чрез емитирането на ниско стойностни акции (във всички случаи по-евтини от обикновените), запазени само за старите акционери, което неминуемо прогонва рейдъра (освен ако същият не е в комбината още от раждането на Джордж Уошингтън, но това е вече друга история). В резултат на това делът, придобит от рейдъра, ненадейно силно се размива. Ако е стигнал, да речем, до дванайсет процента, той изведнъж пада на осем, седем и дори на по-малко. Първокачественото филе, с което се е готвел да се облажи, се оказва претъпкано с цианкалий.
Съществуват най-малко още двайсетина системи.
В зависимост от това в кой щат се намира седалището на „мишената“, а оттам и от връзките на ръководителите й със законодателното тяло на щата, където е бил регистриран нейният устав, най-неочаквано се гласуват нови закони, които за голяма изненада на рейдъра изведнъж променят правилата на играта. Не е много спортсменски, но е законно. Случвало се е например съдиите да разрешат на дадено дружество да обяви контра — ПОП, отворена за всички, освен за рейдъра. Въпиещо нарушение на конституционните права на акционерите, тъй като въпросната мярка е повече от дискриминационна, но какво пък, съдиите и политиците също трябва да живеят! Случвало се е и да се пръкнат по-скоро странни емисии на нови „преференциални акции с право на многократно гласуване“, които също имат за цел да „разводнят“ дела, придобит от рейдъра с цената на големи разходи. Появяват се „белите рицари“ — в случая инвеститори — съюзници (определението „съучастници“ също би им подхождало), както и местни величия, и изкупуват акциите под носа на рейдъра, при това нерядко за сметка на самата „мишена“, която междувременно дискретно финансира или директно осъществява операция по замяна.
Съществува и тъй наречената „стратегия на еврейския зъболекар“. Легендарна! Преди години една компания за зъболекарски материали става „мишена“ на враждебна ПОП. Едва десет процента от заемодателите, финансирали въпросната ПОП, са кредитори от Кувейт, но в „бойните послания“, адресирани от защитата до акционерите — сред които множество евреи, — всеки път се споменава за „арабски инвеститори“. Бум! ПОП се проваля. Това ето изкуството да използуваш финансовите комуникации!
Прибягва се и до „парашути“. Подобно на олимпийските медали, те могат да бъдат бронзови, сребърни или златни.
Това са други уставни разпоредби, гласувани от управителния съвет с напълно разбираем ентусиазъм, които гарантират на неговите членове често главозамайващи обезщетения, ако се стигне дотам, че им изстинат местата. Задължението да изплати в случай на победа милиони и милиони долари, и то на типове, които със зъби и нокти са се сражавали срещу него, може да накара рейдъра сериозно да се замисли. Още повече, че към президентските „парашути“ могат да се прибавят и други, не толкова престижни, но чието натрупване е доста обезсърчаващо, тъй като предоставят същите гаранции на цялата йерархия в дружеството.
Чак до пазача на паркинга — и защо не? Двеста и шейсет от петстотинте най-големи американски компании успешно използуват „златния парашут“.
Макар и съмнителна, не е за изхвърляне и техниката на преференциалните акции с право на многократно гласуване, която човек може да усъвършенства чрез концентрирането на тези акции в ръцете на зет си, на шофьора, градинаря, маникюристката си или на четирите дъщери на домашния си лекар.
Възможно е, за да се предотврати евентуална мандатна война, да се вземе решение управителният съвет да бъде подновяван не изцяло и всяка година след обичайните избори, а поетапно до една трета или само до една четвърт от състава си. А дори и в още по-нищожно съотношение. Така пред рейдъра — въпреки че същият би могъл да държи мажоритарен пакет акции — винаги ще има администратори, които ще полагат всички усилия, за да му направят живота черен.
Прилага се и един почти самоубийствен вариант, предполагащ обявяването на контра — ПОП на собствените си акции (рейдърът бива изключен с напълно законния довод, че е антипатичен), при това на такава цена, че дружеството затъва неспасяемо в дългове до септември 2053 година.
Използува се и защита, предвиждаща контраатака срещу дружеството на рейдъра, в резултат на която той рискува да се окаже в положението на малцинство в собствения си дом и дори в собствения си управителен съвет, който го изхвърля на улицата. Това вече се е случвало.
Не е изключено в миналото на рейдъра да се открият прелюбодейни връзки или доказателства за това, че е обирал касовите апарати на паркингите, което като номер може да мине чудесно пред акционерската маса, болезнено чувствителна на тема обществен и личен морал.
Превантивното преструктуриране също предлага възможности. Дружеството „Бадабум“ само се освобождава от онези излишни елементи, от които би се отървал и рейдърът в случай на успех на своята ПОП. Така то не само елиминира причините, допринесли за превръщането му в „мишена“, но се сдобива и с военна плячка, която му позволява да продължи и дори да активизира сражението. Или пък се прилага точно противоположната мярка, известна като „техника на затлъстяването“, като дружеството умишлено увеличава броя и значимостта на собствените си „черни овце“ и мъртвия си или нерентабилен баласт, в резултат на което „затлъстява“ до такава степен, че накрая става несмилаемо.
Възможно е също управителният съвет да откупи сам или да предизвика изкупуването на четвърта скорост на дружеството „Бадабум“ по системата Leverage Buy-Out (LBO)44. Малка група частни инвеститори изпреварва рейдъра, служейки си почти изключително със заеми, гарантирани от въпросното дружество. Така, в зависимост от лицето или организацията, отпуснала заема, дружеството си осигурява могъщи съюзници, на които самият рейдър не може да разчита. Особено ако в LBO са се включили най-големите банки.
Могат да се продадат и точно онези активи, които са под прицела на рейдъра — така наречените „бисери в короната“. Все едно да продадеш платната на Реноар или Гоген, за да не ти ги откраднат.
Съществува и техниката на „костеливите орехи“. Блокиращ пакет акции бива поверен на приближени инвеститори, които се задължават да не го разпродават до три години, а и тогава само на сигурни хора. Тази техника почти не се прилага, освен в някои страни със слабо развито финансово законодателство.
И така нататък.
Зенаид бе наброила двайсет и три повече или по-малко известни стратегии. Дори сама измисли четири-пет нови.
Оригинални. При това дотолкова, че Гантри я помоли засега да ги запази в тайна. Гантри намираше идеите й за изключително ценни и не смяташе за необходимо да ги прави публично достояние.
Всъщност тя щеше да използува само две от собствените си творения. И несъмнено би била очарована, ако узнаеше тъй ласкавото мнение, което имаха Лодегър и Бърт Съсман за нововъведенията й. — Колкото до другите две или три, обстоятелствата нямаше да й оставят време дати приложи на практика.
Впрочем тя — както и Адам Роарк — още от самото начало знаеше, че всичко това е просто ариергардна битка. Силите на Мравките бяха прекалено големи. Първоначалната прогноза на Гантри се потвърждаваше: не можеха да устоят на подобен финансов натиск.
В Ню Йорк фанфаронът Едуард (Едуар в Бейрут) Нисим Шаде се прехласваше в победни химни, докато Солър мълчеше.
Това бе досадно, но без значение. Вече на три пъти бяха избягвали срещата с една или друга от неприятелските яхти, и то единствено благодарение на своевременно обявената от наблюдателите тревога. Ако преди две нощи не бяха скрили джонката в малко заливче на един от Соломоновите острови, вражеските радари със сигурност щяха да я засекат. „Сивата сянка“ мина на хиляда и шестстотин метра от тях със скорост най-много шест възела в час, подобно на излязъл на лов хищник.
Примката се затягаше.
Мъжът чакаше повече от пет часа. Без да яде, без да пие.
Както и без да помръдне или само толкова, колкото да пренесе тежестта на тялото си от единия крак върху другия.
Неподвижна беше дори главата му, облегната на изработената от орегонски бор стена на хижата. Очите му бяха полупритворени, а погледът фиксираше тъмната маса на елите, но явно без да я вижда. Държеше ръцете си все така в джобовете на черното подплатено яке. Пет часа. Мъжът бе избрал най-тъмното ъгълче под носещия гредоред на балкона и човек трябваше да се приближи на две крачки от него, за да го забележи. Хижата се намираше в Орегон, на дванайсетина мили северно от националния парк Крейтър Лейк. През деня оттам несъмнено се виждаше валчестият гръб на Синамъновия рид, а малко по-далече и връх Тийлсън. Петстотин метра по-надолу се виеше щатското шосе № 138. Коли минаваха рядко — едва двайсет и седем за пет часа. Всеки път мъжът бе определял модела само по шума на двигателя. Беше сигурен, че не греши. Никога не грешеше. И не само в това отношение.
Позна веднага черокито, още докато караше по асфалта.
След това джипът сви нагоре по тесния път, който водеше само до хижата.
Мъжът изчака още малко.
Черокито излезе на равното и спря точно срещу него. Различи масивната фигура на Лу Манти, а после и значително по-грациозния силует на млада червенокоса жена с бяла кожена шапка.
— Чакай, ще запаля — подхвърли Манти.
Изкачи стълбите и завъртя ключа. Както и бе предвидено, лампата не освети гредореда.
— Пак е валяло — възкликна младата жена. — Погледни.
Нито една следа в снега. Колко е красиво!
— И спокойно — засмя се Манти. — Влизай. Ключът е закачен под пощенската кутия.
— Не е заключено — отбеляза жената. — Гюс все забравя.
Манти се занимаваше с пакетите. Извади от багажника два сака с дрехи и ги овеси на раменете си, за да вземе с две ръце голямата хартиена торба с провизиите, купени в един супермаркет в Токети фолс. После отново изкачи стълбите.
И застина. Но не обезпокоен, а по-скоро изненадан.
— Какво правиш тук?
— Спешен случай — отговори мъжът, все така неподвижен, но вече на най-горното стъпало.
— Внимавай, не съм сам — изсъска Манти.
— Толкова по-зле. Случаят е наистина спешен и имам нужда от теб. Въпреки малката грешка, която направи.
— Каква грешка?
— Да обядваш с онази канадка.
— По дяволите! Получих заповед лично от Бил Лодегър!
— Това ще бъде грешка без последствия, Лу. Успокой се.
Първият куршум улучи Манти в сърцето, вторият — между веждите, в упор. Той рухна възнак. Портокали и кутии мляко се пръснаха по снега, върху който наистина нямаше други следи, освен тези от стъпките на Манти и на младата жена.
— Лу? С кого говориш?
— С мен — отвърна мъжът.
Младата жена излезе от хижата. Носеше все още кожената шапка, но бе съблякла анорака си. Гърдите й изпъваха синьо-белия пуловер. Мъжът изпразни останалите в пълнителя шест патрона. Пистолетът — „CZ 50“, чехословашко производство — бе част от личната колекция на Лу Манти. Мъжът умишлено изстреля два куршума встрани от целта, както би могъл да направи неопитен или изпаднал в паника стрелец. Погрижи се все пак поне един да попадне право в сърцето.
После хвърли пистолета така, че да закачи лицето на убитата. Запита се дали да не го направи отново — необходимо беше синината леко да кърви. Този път изби кръв. Много малко. Бузата беше едва одраскана. Добре.
Дочу шумът на другата кола, която пристигаше на свой ред. По-рано от предвиденото.
Няма значение.
Покатери се на покрива на хижата и приклекна до високия зидан комин. За него беше завързано двойно въже, другият край на което се губеше в короната на извисяващата се на петнайсетина метра ела. Мъжът се плъзна по въжето и щом се озова на дървото, с рязко движение го издърпа, избягвайки по този начин краят му да докосне непокътнатата снежна покривка.
Беше разпознал двигателя. Очакваше точно тази кола.
Започна да се прехвърля от дърво на дърво благодарение на същата система от въжета, които отвързваше и вземаше със себе си, след като ги бе използувал. Не обърна никакво внимание на женския писък, разнесъл се почти веднага, след като колата спря пред хижата. Това, което щеше да направи или да каже на полицаите госпожа Сюзън Манти, открила труповете на мъжа си и на любовницата му, не представляваше абсолютно никакъв интерес за него. Тази идиотка не само се бе отзовала най-примерно на анонимното телефонно обаждане, но и така се бе разбързала, че за малко да пристигне прекалено рано.
Преминавайки от дърво на дърво, той стигна до миниатюрно поточе, до което бе оставил един сак. Нагази в ледената вода, след като обу гумените ботуши, които извади от сака. Колата му беше скрита на три километра оттук. Няма значение. Убиеца обичаше разходките сред природата.
Особено в гората.
Ел Сикарио си мислеше за Лу Манти и се питаше защо реши да го убие лично. Това би могъл да свърши всеки един от хората му. Налагаше се заключението, че бе пожелал собственоръчно да елиминира Лу в името на приятелските чувства, които изпитваше към него.
От чиста сантименталност, в известен смисъл.
Гледай все пак да не бъдеш прекалено сантиментален.
Убиеца беше много странен човек. И напълно го съзнаваше; случвало му се бе дори да се възхищава от собствената си странност.
В джоба на якето си все още държеше заглушителя, който бе използувал единствено от любов към съвършенството и заради простичкото удоволствие да отговори „С мен“ на младата червенокоса жена, когато беше попитала: „Лу, с кого говориш?“ Реши да се отърве от заглушителя, като го зарови някъде. Но все още бе прекалено близо. На два километра. Вдясно забеляза другата хижа. Приближи се до нея. Преди пет часа и половина, докато внимателно проучваше местността, хижата беше безлюдна. Сега на диваните пред огнището седяха на чашка три млади двойки. Ръката на Ел Сикарио машинално се плъзна в сака, който преди двайсетина минути бе прибрал заедно с ботушите, и стисна картечния пистолет „Узи“. Изпита смътно желание да нахълта в хижата и да избие до един тези хора, за които не знаеше нищо. Остана неподвижен насред поточето. Невидим.
Разбира се, че няма да влезе. Разбира се.
Продължи нататък.
Сега си мислеше за Макартър.
Може би ще дойде ден, когато ще трябва да го убие. Преди няколко седмици беше следил госпожа Макартър в продължение на три часа, докато тя обикаляше нюйоркските магазини заедно с дъщерите си. Не особено красива, но приятна. Успокояваща.
В деня, в който бъде принуден да направи това, ще убие Макартър по жесток, по неописуемо безчовечен начин. Ще му устрои възможно най-отвратителната касапница. Нищо общо със смъртта на Манти и червенокосата. Тази вечер бе работил. Чисто, без съмнение, ала нищо повече. Рутина. Която с времето ставаше малко досадна.
Но преди Макартър, разбира се (освен в случай на изрична заповед от страна на онези, които Макартър наричаше каменни богове), несъмнено ще му се наложи да елиминира Гантри, канадката и всички на борда на джонката.
Лесна задача. Милан, който все още не можеше да се справи с нея, очевидно бе достигнал предела на възможностите си. Трудно се намира висококвалифициран персонал!
Колкото до Гантри, канадката и екипажа на джонката, Убиеца вече знаеше как ще да постъпи.
Веднага щом му дадат знак.
От три дни и най-вече от три нощи джонката се местеше от скривалище в скривалище по крайбрежието на южните Соломонови острови. Отказаха се от идеята да тръгнат на север — една яхта наблюдаваше прохода между остров Бугенвил и Нова Бретания, а може би и Соломоново море, чак до Нова Гвинея. Приятелите от Кеърнс бяха съобщили за втора яхта, която кръстосваше пролива Торес. Не се знаеше къде е третата, но не бе изключено да патрулира някъде на изток, в случай че „Лакомник“ се опита да поеме към островите Джилбърт.
— Те са горе-долу наясно къде сме. Товарните кораби, които срещнахме, ни видяха. Знаят също, че едва се влачим.
Защото наистина правим максимум сто мили дневно.
И то с помощта на мусоните, които духаха от северозапад. Тони Биърдсли поклати глава. В общи линии, той оценяваше факта, че досега успешно се бяха изплъзвали на яхтите, като истинско чудо, уникално в морските анали. Упоритостта на Мравките беше просто невероятна. Накрая щеше да намрази тези гадинки.
— Мога да ти намеря мазут — каза Гантри.
— Все ще ни е от полза. Вече нямаме с какво и една запалка да напълним.
„Сивата сянка“ беше в Рабаул, в Нова Бретания, и преспокойно зареждаше — точно в Рабаул, където Гантри имаше приятели китайци, които обаче не можеха да им бъдат от голяма полза.
— Мога да намеря мазут, но ще трябва да изчакаме няколко дни. Тони, имаш ли представа къде бихме могли да се скатаем?
Надвесиха се отново над картите. Остров Гуадалканал се намираше на около шест хиляди мили на югоизток. Същият Гуадалканал, където през Втората световна война американци и японци със завиден ентусиазъм взаимно се бяха кълцали на кайма. Там бил ранен и един чичо на Гантри.
— Гани, никога не съм стъпвал на Гуадалканал.
— Той обаче е стъпвал — обади се Зенаид. — На какво да се обзаложим?
Тя четеше или по-точно препрочиташе „Войната в Тихия океан“ на Спектър. За две седмици бе изчерпила до буква скромните запаси на малката бордова библиотека. Но беше трудно да ги подновят, тъй като джонката спираше само на микроскопични атоли, където купуваха от меланезийците плодове, сагу45, прасета и кокошки. Самата тя вече почти нямаше друга работа, освен да получава и изчита сводките от далечния фронт някъде там, на другия край на света. И всеки ден се налагаше да преглъща поредната порция неприятни вести: Роарк продължаваше да се опъва; беше успял да блокира офанзивата на Солър и Шаде на двайсет и седем процента, но междувременно бяха заведени дела в Делауеър и Охайо, както и в щата Уошингтън; не очакваха нещо добро от съдиите, но поне Адам Роарк все още бе жив.
— Бил съм един-два пъти на Гуадалканал — призна Гантри.
Дори познавал някой си, който със сигурност можел да им осигури мазут, и то много дискретно, без да им се налага заради това да обикалят кейовете на Хониара, столицата на Гаудалканал и на южните Соломонови острови, където Мравките несъмнено бяха разположили наблюдатели, ако не и ударен отряд.
— Което означава, че ще трябва да слезеш на брега с двама-трима души — заключи Тони. — Аз пък ще скрия джонката под някоя мидена черупка на място, където да можете да дотъркаляте варелите. Не много далече.
— Именно.
В гласа на Гантри имаше нещо. Нещо като умора. Зенаид се учуди, че Тони Биърдсли не го долавя. А може би Тони и останалите на борда вече си бяха дали сметка за нещото, което прозираше под обичайното му безгрижие, но предпочитаха да не го коментират. Екипажът на джонката бе на края на силите си и най-вече на нервите си след толкова месеци неспирно кръстосване на моретата. С изключение на верните на себе си ибани, неизменно усмихнати и невъзмутими.
Докато върху всички останали: американци, англичани, австралийци, китайци и, разбира се, една канадка, продължителната изолация започваше да оказва своето въздействие.
Дори и привидно да игнорираха все така грозящата ги опасност. То поне финансовата битка, водена от разстояние, да беше взела някакъв приемлив обрат! Но случаят далеч не бе такъв. Всички знаеха какво става с Адам Роарк и неговата „Йелоухед“. Колкото до ПОП срещу „Обауита“, там нещата стояха още по-зле. Осемнайсетте и половина нещастни процента, които успяха да закупят, почти не им вършеха работа срещу ожесточената съпротива на Кампанела и Харкин. Там също се водеха няколко дела, но те бяха предварително загубени. Щяха да ги смажат.
Джонката напредваше едва-едва, срещу вятъра. Нощта беше ясна, при това много повече, отколкото им се искаше. Вдясно се очертаваше североизточният край на Гуадалканал с извисяващия се над него хилядометров връх. Бяха оставили островите Ръсел вдясно назад към единайсет вечерта. Точно по курса се забелязваше тъмната маса на Саво — вулканичен остров, край който от август 1942-ра до февруари 1943-та се бяха водили яростни морски сражения. Дъното тук бе покрито е железария. Вляво, вече едва различим в мрака, се мержелееше южният край на остров Санта Изабел със Залива на хилядата кораба и пролива Необходимост.
Тони беше на мнение да се измъкнат през пролива Необходимост — самото име му се струваше добро предзнаменование.
— Гани, зарязваме мазута, поемаме право на изток, промъкваме се отляво или отдясно на островите Джилбърт и забиваме в Тихия океан.
Веднъж в открито море, вече спокойно ще изчакат развоя на събитията. И половин година, ако се наложи. Вярно, не знаеха къде се намира четвъртата яхта. Вярно, би могла като нищо да е точно там, дебнейки появата им. В резултат на което — това също беше вярно — „Сивата сянка“ набързо щеше да довтаса, а при един сблъсък в открито море нямаше да издържат дълго.
— Но можем да си опитаме щастието.
Или пък да се спуснат на юг. Към Австралия или към Нова Зеландия, Зенаид угаси малката лампичка в рубката на кормчията, на която четеше. Затвори книгата, стана и излезе. Избягна погледа на Гантри. Донякъде се досещаше какво си е наумил. Все още не бе взел окончателно решение, но рано или късно и това щеше да стане. А решението наистина не беше от лесните. Не бяха говорили по въпроса, но не само Гантри можеше да чете мислите на другите.
— Ще сляза на Гуадалканал, Тони — разнесе се нехайният му глас. — Заобикаляш отдалече Хониара; следващото населено място е Ронрони. Точно след него е устието на една река. Тръгваш по нея и се изкачваш колкото се може по нагоре.
— А носле?
— После чакаш. И повече никакви приказки, Тони.
Зенаид се отдалечи, спусна се от високата кърмова надстройка на палубата и дори не обърна глава, когато Гантри се присъедини към нея.
— Ще дойдеш ли с мен, Зенаид?
— Разбира се.
— Не казвай нищо.
Знае, че съм наясно за какво става дума, помисли си тя. И му е адски кофти, естествено. За щастие има едно старо изпитано лекарство, което действа безотказно в подобни случаи.
— Слизаме ли, Гантри?
В първия момент като че ли не я чу, унесен в мислите си.
— Няма да имаме много време за сън — отвърна той машинално.
— Кой ти говори за сън?
Поне успя да го накара да се усмихне. Все беше нещо.
— Хайде, приятелю. Ще видиш — много е полезно.
Когато след два часа отново се качиха на палубата — не само без изобщо да мигнат, но и без да разговарят (би било излишно наистина), — забелязаха светлини на около хиляда и петстотин метра вдясно, на северното крайбрежие на Гуадалканал. Това беше бившата военноморска база „Хендерсън фийлд“ или, с други думи, сегашното летище на острова.
Реката се оказа неподходяща за скривалище на джонката. В северната си част дългият около двеста километра Гуадалканал беше плосък като тепсия. Едва на юг-югоизток се намираха няколко тесни, дълбоко вдадени в сушата заливчета и реки с високи, труднодостъпни брегове, които можеха да й послужат за убежище. Затова решиха да слязат колкото може по-скоро на брега, използувайки лодката, а джонката да потърси укритие от другата страна на пролива Желязното дъно, на остров Флорида. Тя щеше да остане там два-три дни, докато Гантри й подаде уговорения сигнал.
— Нямаш радиостанция — отбеляза Тони.
— Знам къде мога да намеря. А сега изчезвай, съмва се.
Вече бяха спуснали гумената лодка на вода. Заедно с тях в нея се настаниха и четирима въоръжени ибани. Зенаид взе единствената карабина на борда — един „Уинчестър М 1“, модел 1020, с тефлоново покритие, който принадлежеше на Хъдзън Лийч.
— Къде смяташ, че се намираш, Ганьон?
— На Гуадалканал.
— Войната свърши преди четирийсет и пет години, а освен това не си способна да стреляш по когото и да било.
И най-вероятно имаше право. Дядо Ганьон, който я бе научил да си служи с пушка, не я обучаваше да избива хора, естествено. Чувстваше се малко смешна с това желязо в ръцете.
Лодката стигна брега. Ибаните изпуснаха въздуха и я скриха заедно с двигателя и веслата. Вече напълно се бе разсъмнало и температурата бързо се покачваше. В продължение на повече от три часа вървяха през какаови и кафеени плантации. Заобиколиха някакво село. Теренът беше хълмист и на моменти между дърветата забелязваха билото на покриващата южното крайбрежие планинска верига с нейния приказен нежнозелен връх, издигащ се на повече от две хиляди и триста метра височина.
— Горе ли ще се качим, Гантри?
— Позна. Настаняваме се на върха, отглеждаме деветте си деца, а ти стреляш по всяка Мравка, която се опита да се прави на алпинист.
— Нямаше ли да е по-добре, ако сутринта бяхме взели автобуса на шосето и отидехме направо в Хониара?
— Не.
— Голям локум разтегли пред Тони и останалите с твоята история с мазута.
— Тони не ми повярва. Пат също. А ти още по-малко, Ганьон.
— И да не говорим повече за това. На вашите заповеди, шефе! Девет деца? Ще снасям деца, ако искам и с когото си искам.
— Пести си дъха.
Към единайсет и половина най-сетне излязоха от гората.
Изкачиха се на едно тревисто възвишение и хоризонтът изведнъж се проясни. Пред очите им се разкри значителна част от североизточното крайбрежие на Гуадалканал.
— Погледни — каза Гантри, подавайки й бинокъла.
Зенаид почти веднага забеляза бялата точка насред Айрън Ботъм Саунд, отвъд пистата на летището.
— Четвъртата яхта?
— Да.
— Мислиш ли, че са забелязали джонката?
Според Гантри нямаше такава опасност. Тони явно бе успял да прекоси пролива и да намери убежище на Флорида. Зенаид продължаваше да се взира в яхтата, но от това разстояние, разбира се, беше изключено да различи каквото и да е на борда й.
— Като че ли въобще не помръдва.
— Движи се прекалено бавно, най-много с два-три възела.
След като хапнаха и утолиха жаждата си, отново поеха на път. Този път право на север. Жегата беше убийствена и ту газеха в кални локви, останали от последните дъждове, ту напротив, крачеха през облаци прах, от който гърлото им пресъхваше.
От време на време отново забелязваха четвъртата яхта, която караулеше в пролива, кръстосвайки го нашир и надлъж.
— Може би чака пристигането на „Сивата сянка“ и на подкрепленията на борда й, за да атакува.
Може би. Или пък беше свалила на брега собствените си командоси и те вече си играеха на ловци на глави. Вероятно бе прескочила до Хониара, където не беше изключено рибарите да са й съобщили за минаването на джонката и дори за дебаркирането на гумената лодка. Което несъмнено не й бе попречило да се свърже със „Сивата сянка“ по радиостанцията и да я предупреди, че дивечът най-сетне е на мушката им.
Към средата на следобеда Гантри изпрати на разузнаване един от ибаните, който тутакси заситни напред. Бяха отново в джунглата — толкова гъста, че трябваше да си проправят път с помощта на мачете. И като си помислиш, че американците и японците са намерили да се бият не другаде, а точно тук! Щура работа!
— Гантри, краката започват ужасно да ме болят.
— Не само твоите.
Все по-често си даваха почивка. Зенаид едва издържаше.
Буквално се задушаваха сред тази растителност. Да не говорим за змиите и преди всичко за насекомите, които бяха още по-страшни. Зенаид не можеше да си прости, че бе помъкнала гадната карабина, въпреки че отдавна не я носеше тя, а Гантри. Нямаше представа що за птица е въпросният Ийтън, чието име бе чула да се споменава, а и въобще не я интересуваше. Гантри очевидно смяташе, че Ийтън ще им е от полза. И това й стигаше. Вървяха, спираха, отново тръгваха, замаяни от умора. Понякога, прекрачвайки някой дънер, Зенаид бе почти убедена, че става въпрос за мумифициран труп на войник от 42-ра или 43-та година. На борда на джонката прочете невероятни истории за развивалите се по онова време събития. Тукашната джунгла бе погълнала и смляла цели батальони японци. Спомняше си още за…
— Привет — каза Гантри.
Зенаид вдигна глава и видя пред себе си най-грохналия японец на света с бамбуков шлем на главата и пушка в ръка.
Ха така! каза си тя. Точно това ни липсваше. Един оживял по чудо японски войник, който не знае, че войната е свършила и че неговият микадо и приятелчетата му в крайна сметка я спечелиха, произвеждайки електроника и анимационни филми. И сега ще ни убие, вземайки ни за морски пехотинци.
— Познахте ли ме? — попита Гантри.
— Да. И държа да ви уведомя, че от около два часа се влачите успоредно на южния път на плантацията ни. Но ваша си работа, щом толкова обичате разходките в джунглата.
Ийтън ви търсеше по на северозапад. Елате. Моят джип е точно на сто метра оттук.
Алфи Ийтън беше един от американците, изпитали нужда да се върнат на Гуадалканал и да се установят тук от носталгия по доброто старо време. Бе служил в същия онзи полк от Втора дивизия на морската пехота, който дебаркирал по тези места в първите дни на битката за острова. След уволнението си и ред екскурзии по други тихоокеански острови се върнал на Гуадалканал и се запознал с един австралиец, който въртял търговия с копра и търсел съдружник.
Австралиецът си заминал за Австралия; Алфи останал. Някъде тогава срещнал и Исороко Черешовия цвят, тоест Ока.
Ока също се сражавал на Гуадалканал по същото време, но в отряда „Кавагучи“ на Трети батальон. И той се върнал, но не толкова на поклонение, а защото се отегчавал в Япония като Ийтън в Щатите. Двамата минали по старите бойни пътеки, погребали няколко дузини забравени трупове и констатирали, че логично единият от тях е трябвало да убие другия, тъй като най-малко три пъти са се озовавали лице в лице от двете страни на огневата линия. След това станали съдружници и се заели да разработват плантацията. Която вървяла чудесно, благодаря. При последното преброяване се установило, че двамата имат общо двайсет и три законни деца, към седемдесет и пет внуци и едва четирийсет и девет правнуци. Вече не били много сигурни кой на кого е прадядо. Разбира се, че радиостанцията още работела; Гантри спокойно можел да се свърже с джонката. Да провери дали от бялата яхта в Хониара, Ронрони, Аола или някъде другаде на острова не са дебаркирали командоси?
Никакви проблеми…
Да. Шестима души в Хониара, четирима в Ронрони и други четирима в Тангараре, на западното крайбрежие.
— Сипете си още саке — подкани ги Алфи Ийтън. — В началото може да ви се стори отвратително, но после се свиква.
През 50-те години Ийтън и Ока започнали да приемат и други ветерани. Отначало от чисто приятелски подбуди. С времето обаче пристигащите на поклонение американци и японци ставали все повече. Идеята да отворят хотел в Хониара била на Ока. Колкото до Ийтън, той организирал посещенията с гид и публикуването на съответните рекламни известия в американската и японската преса. Хората, които идвали през последните години, били синове и дори внуци на войниците от 42-ра и 43-та. Или техни племенници. Като Гантри.
— Сипете си още саке. Хубаво е, нали? Получаваме го директно от Осака.
И единият, и другият имали солидно дялово участие в три хотела, в посреднически фирми за транзитни стоки на пристанището и летището, в производството на копра (но не и на кафе, нито на какао, което било почти изключително от ресора на меланезийците), плюс организираните пътешествия и още куп странични дейности, благодарение на което свързвали двата края по-скоро добре.
— Гантри, наистина ли искате да направите това?
— Да.
— Добре, няма проблеми. Сипете си още саке. Сигурен ли сте наистина, че искате да направите точно това? Добре. Добре, ще ви помогнем. Пийнете още една чашка. От подобни решения човек може стомах да го свие. А сакето е най-доброто лекарство точно за такива стомашни болки.
Да. Разбира се, че двамата с Черешов цвят можем да ви уредим спокойно пристанище за вашата джонка. Женени сме за три момичета от близкото селце и кметът ми е шурей. А може да е щурей и на Черешов цвят, вече не си спомням. Във всички случаи ни се пада роднина.
Алфи и Ока поемали грижата и за останалото. Всичко щяло да мине като малко по-специално организирано пътешествие. Никакви проблеми.
— Сипете си още саке.
— Къркана съм — едва успя да заяви Зенаид, преди да заспи.
На сутринта на следващия ден, който прекараха в плантацията, научиха, че „Сивата сянка“ току-що е пристигнала в Хониара и е стоварила на брега шест дузини туристи.
Алфи Ийтън, заминал още в зори за града заедно с неколцина от своите синове метиси, се върна за обяд и съобщи, че всичко е почти готово.
И че в близките дванайсет часа ще бъде напълно готово.
Гантри се опита да се свърже с една от старите си лели в Ню Йорк, но радиостанцията не бе достатъчно мощна. Все пак успя да установи контакт с Бризбейн и един от адвокатите на дъщерите на Запъртъка Макнълти. Адвокатът, който се казваше Уотърс, му обеща да се осведоми по въпроса и на свой ред да му се обади. В ранчото, което притежаваше в австралийския пущинак, нямало телефон и бил свикнал да общува по радиостанцията.
— В пет часа добре ли е? Пет по тукашното време.
— Дадено.
Гантри се канеше да изключи, когато ненадейно се разнесе гласът, при това изненадващо отчетлив. Очевидно притежателят му не беше далече.
— Гантри? Чувате ли ме, Гантри?
— Чувам ви чудесно — потвърди Гантри.
— Знаете ли кой съм?
— Не знам името ви, но за останалото имам относително ясна представа.
— Голяма тъпа тиква с огромни челюсти — обади се Зенаид достатъчно силно, за да бъде чута.
— И космати крака — добави Гантри. — Бяхте ли вече след нас в Тасмания?
— Този път няма да ви се размине като в Тасмания — уведоми ги любезно гласът.
— Само че не знаете къде сме — отбеляза Гантри.
— Напротив, знаем: на Гуадалканал, както и ние.
— Тогава до скоро виждане.
Гантри прекъсна връзката, опасявайки се да не ги засекат, макар че лично Зенаид нямаше нищо против да си побъбри още е Мравката-войник. Заточиха се безкрайни, мъчителни часове. Ока твърдеше, че държат под око всички командоси, дебаркирали на сушата. С изключение може би на малък отряд от седем-осем души, които въпреки блокиращите предпазни мерки бяха успели да наемат два камиона от един китайски търговец в Хониара. Не се знаеше точно къде се намират, но във всеки случай не някъде наблизо — всички работници от плантацията бяха мобилизирани и разпределени в гъста верига от наблюдателни постове.
— Зенаид, ако обичаш… — натърти Гантри, опитвайки се да й попречи да вземе думата.
— Знам, че имаме някакъв шанс. Веднъж вече се измъкнахме от мръсните им мравешки лапи на Голям Ескобар…
— Голям Никобар.
— Все тая. Изплъзнахме им се и там, а после и в Тасмания. Все ще измислиш нещо.
Той дори не си направи труд да й отговори. Играеше на дама с Алфи Ийтън, който водеше с девет на едно. Или умишлено се оставяше да го бият, или го измъчваха прекалено черни мисли, за да обръща внимание и на проклетите пионки. Странно усещане беше да останеш часове наред… всъщност цял един ден, без да правиш абсолютно нищо.
Без радиотелефон, без компютър, без старите лели, които да те затрупват с тонове информация. Уотърс се бе обадил точно в пет, но от предпазливост Гантри незабавно прекъсна връзката, без да чуе нито дума за развоя на финансовите битки, които се водеха в Съединените щати.
В осем вечерта, точно след вечеря, един от синовете на Ока дойде да им съобщи, че група Мравки е забелязана в североизточния край на плантацията, на около шест километра от къщата. Осем мъже, въоръжени до зъби. Изключено било да им се противопоставят със сила. Обадили се на полицията, която щяла да дойде най-рано след час-два.
Междувременно успели да ги заблудят, че сърцето на плантацията се намира вдясно от тях и че за да стигнат до него, е достатъчно да следват черния път. Това щяло Да ги забави малко. От изток се приближавала втора група.
Гантри спечели дванайсетата и последна партия дама срещу Алфи Ийтън. След това двамата със Зенаид се качиха в рейнджровъра. Натоварените с копра и поради това непоносимо вонящи камиони, използувани за прикритие, потеглиха първи през интервал от една минута.
По план джонката трябваше да тръгне преди час и половина за мястото на срещата — на няколко мили южно от летището. Което означаваше, че на теория в момента се намираше насред Айрън Ботъм Саунд в пролива Желязното дъно, гробище на толкова кораби.
Ранда, шефът на морските даяки, пръв скочи на земята. Беше пътувал на покрива на рейнджровъра заедно с двама от съплеменниците си. Към него се присъедини синът на Ока, Хейлзи, и двамата се отдалечиха. Синът на Алфи, Ямамото, остана на волана. Той беше наследил сините очи на баща си, но едновременно с това и широкия нос на своята майка меланезийка, като контрастът бе наистина изумителен.
— Няма да мръдна оттук. При най-малкия проблем скачате в колата и давам пълна газ. Никой никога няма да ви намери в джунглата на Гуадалканал. И доказателство за това е, че татко не е успял да убие чичо Черешов цвят, нито пък обратното.
Изчакаха две минути, после Хейлзи се върна и им направи знак. Зенаид и Гантри слязоха от колата и изминаха около двеста метра, преди пред очите им да се ширне искрящото под лунната светлина море.
— Голямата бяла яхта — да, става дума за „Сивата сянка“ — току-що е направила обратен завой и е потеглила с пълна скорост насам. Ще бъде тук след около седемдесет и пет минути.
Гантри се задоволи да кимне с глава. Дузина меланезийци се бяха разположили заедно с ибаните по крайбрежните скали. Други стояха на пост наоколо. Цареше пълна тишина. Гантри приклекна по обичайния си начин — на цели пети и с безжизнено отпуснати ръце, опрени на бедрата. Зенаид приседна на една скала.
Изпитваше смътно желание да се разреве.
Наложи се да изчакат още десетина минути до появата на джонката. Заоблачаваше се. Джонката изникна подобно на призрак, плъзгайки се почти безшумно по водата. Движеше се вече само по инерция. Въпреки това се разнесе глух удар, който потресе Зенаид, когато вълнорезът му се вряза в една скала. Тозчас започна дебаркирането на екипажа в пълен състав: сътрудници, секретарки, компютърни специалисти, ибани. Тони напусна борда последен. Носеше дискетите в голям платнен сак. Погледна втренчено Гантри.
— Предпочитам да не казвам нищо, Джонатан.
— Така ще бъде по-добре — кимна Гантри.
Пат Хенеси взе сака и му показа съдържанието.
— Гани, успях да прехвърля всичко на Удуърд и той го записа от игла до конец. Но, естествено, няма кода, за да го дешифрира. Във всички случаи вече разполагаме с дубликат.
— Получихте ли нови съобщения от вчера до този момент?
— Направо ни затрупаха. Но не отговаряхме, разбира се. Тони смята, че са дебнали и най-незначителната думичка от наша страна. Къде са яхтите?
— „Сивата сянка“ ще бъде тук след трийсетина минути. Води ги, Тони. И приятен път.
Целият екипаж, слязъл от „Лакомник“, вече се бе отправил към камионите, които чакаха на триста метра от брега.
Летището се намираше на около дванайсет километра северно оттук. Ийтън и Ока бяха подготвили всичко много грижливо. Техният „Хоукър Сидли“ несъмнено вече товареше клиентите за поредното организирано пътуване под подозрителния поглед на няколко Мравки. Самолетът щеше да рулира до края на пистата, където допълнителните пасажери трябваше да се качат възможно най-експедитивно на борда. След което да излетят за Бризбейн в мига, в който затвореха вратата.
А в Бризбейн се предвиждаше Уотърс да вземе необходимите мерки. Но по принцип опасността щеше да бъде избегната.
Двата камиона потеглиха; отново настъпи тишина. Ранда взе сака с дискетите и го отнесе.
— Можем да тръгваме — подхвърли Хейлзи по адрес на Гантри, застинал неподвижно.
— Не ми досаждайте, ако обичате — промълви Гантри с някак чужд глас.
Две минути гробна тишина. Сетне се разнесе първият взрив. Последваха още три. Избухнаха пламъци. Въпреки това „Лакомник“ като че ли не помръдна. След малко обаче започна бавно да потъва откъм кърмата. Бакът изчезна.
Носът се задържа известно време на повърхността, но накрая на свой ред рухна, за да бъде погребан завинаги под трийсет метра вода. Зенаид плачеше.
— Да вървим — каза Гантри.
Все пак й позволи да го хване за ръка. И я издърпа, когато стигнаха до рейнджровъра.
— Дискетите?
Сакът беше на задната седалка.
— Винаги сте добре дошли — каза Алфи Ийтън.
— Но без мравки — уточни Черешов цвят. — Ще ви покажа мястото, където едва не направих на решето този долен морски пехотинец.
Зенаид ги разцелува и се качи в малкия самолет, където вече се бяха настанили Ранда и неговите трима ибани. Гантри я последва и я взе на коленете си — самолетът не беше пригоден за шестима пътници.
Пилотът ги увери, че може да стигне без междинно кацане до Порт Морсби, в Нова Гвинея. Никога не го бил правил; обикновено кацал на Бугенвил, след това в Рабаул. Но според него можело да стане. Мечтаел за това вече петнайсет години, откакто работел за двамата щураци на Гуадалканал.
С Макартър ставаше нещо невероятно. Невероятно от негова гледна точка.
Не можеше да направи избор между двете възможности на една алтернатива, макар че същата бе повече от ясна.
Прозрял стратегията на Лакомника и осъзнавайки напълно последствията, които би имала, Макартър не можеше да се реши нито да мобилизира всички сили и средства, за да я осуети, нито да предостави на Гантри възможността да я развие докрай.
От онази нощ в Токио, когато го бе споходило просветлението, той нито за миг не престана да мисли по въпроса. И едва не изостави своя Общ план. Ала бързо се окопити. Установените контакти и последвалите ги преговори в Токио, както и останалите етапи от пътуването му, се оказаха плодотворни. Общият план се развиваше добре. Макартър оценяваше на седем от десет — и дори на повече — шансовете да го доведе до успешен край. Отсега нататък можеше винаги да се върне при „онези там“ и да „им“ говори и за друго, извън обикновените проекти. На каменните богове им трябваха конкретни факти. А той вече разполагаше с такива. Конкретни до седемдесет процента. Това би трябвало да стигне, за да „ги“ убеди да му позволят да продължи. И да „ги“ накара да повярват, че е на път да осъществи удара на века, поради което от този момент нататък е почти неприкосновен.
Но ето че сега Гантри и неговата сатанинска стратегия (прилагателното бе може би малко силно, но напълно подходящо) рискуваха да провалят фантастичния му замисъл.
В нощта на просветлението си Макартър бе изпитал първоначално неистово задоволство. Усещането, предизвикано от убедеността, че е прозрял играта на толкова интелигентен играч като Гантри, бе наистина неописуемо. Още повече, че тази игра бе извънредно изкусно прикрита. Дори Лодегър и Бърт Съсман нищичко не бяха разбрали. Макартър се запозна с бележките на Съсман по клопките, които Гантри би могъл да им устрои, и не можа да не се усмихне, докато ги четеше. Бърт донякъде се доближаваше до решението, но в крайна сметка се разминаваше с него. И това беше нормално. Колкото хитър и изобретателен да бе Бърт, той просто не разполагаше с всички данни. Не познаваше Гантри лично и, разбира се, не бе присъствал на острова на Макартър по време на посещението му. Между другото, Мак, дори и на теб, така както разполагаш с всички данни, ти трябваше твърде много време, за да проумееш за какво става въпрос. Вярно, беше прекалено зает с твоя Общ план и с какво ли не още, но все пак! Всичко отдавна трябваше да ти стане от ясно по-ясно при положение, че чудесно помниш какво ти каза Гантри и какво му отговори ти. Решението беше под носа ти; буквално щеше да ти избоде очите. Естествено, че Гантри ще прибегне именно до тази стратегия, а не до друга. Като на всичко отгоре с присъщото си невероятно безочие дори не си направи труда да прикрие намеренията си.
Тоест причините за странните си маневри (аферите „Йелоухед“ и „Обауита“ и паническото си и на пръв поглед безнадеждно бягство от преследващите го по петите ловци на Милан).
Или с други думи, естеството и механизмът на капана, заложен на Лодегър.
Трябваше да го разбереш веднага, още тогава.
Всъщност Гантри нямаше избор. Нямаше друг начин да остане жив и да спаси канадката и екипажа на джонката.
Това беше единственият изход. Да се обърне за помощ към полицията (или към която и да е държавна финансова, политическа или данъчна институция) би било съвършено безполезно. Мравките не се арестуват. Можеш да ги убиваш, да заповядаш да избият и петдесет милиарда от тях, да се опиташ да ги хвърлиш в затвора, но винаги ще останат Мравки, които ще изчакат толкова време, колкото е необходимо, за да си отмъстят, и които рано или късно ще нанесат удара си, независимо къде, дори Гантри и канадката да са емигрирали и да са сменили имената си, дори да са взели всички предпазни мерки. Дори и в случай — твърде неправдоподобна хипотеза, — че бъдат елиминирани самите каменни богове. Защото други ще са заели мястото им и ще са поели щафетата.
Интелигентността на Гантри се заключаваше в това, че го беше разбрал. Очевидно светкавично. И че незабавно бе организирал своята контраатака.
Контраатака, която включваше ювелирно изготвена клопка, предназначена за Лодегър.
Това от своя страна поставяше Макартър в парадоксално положение от момента, в който бе надушил въпросната клонка.
Макартър можеше да сложи край на играта. Било като уведоми за ситуацията „онези там“, било като предупреди Ел Сикарио, който вероятно само чакаше знак, за да връхлети върху Гантри и бандата му.
Ще ти се наложи да дадеш някои деликатни пояснения за връзките ти с Лакомника, но все някак ще се оправиш. С помощта (или, другояче казано, с мълчанието) на Убиеца, който също не е чиста вода ненапита, що се отнася до цялата тази история. Освен това можеш да използваш твоя Общ план като прикритие.
Но да провали операцията на Гантри, означаваше да спаси Лодегър. А едва ли друг път щеше да му се удаде толкова удобен случай да се отърве от Бил Карлос.
От друга страна, оставеше ли нещата да следват своя ход, преструвайки се, че не е в течение на каквото и да било, нищо не му гарантираше, че Гантри ще успее. Лично за Макартър това не съдържаше никакви рискове. В най-лошия случай, ако Гантри се провалеше, Лодегър щеше да се оправи и сам. Така или иначе, Гантри беше обречен; Ел Сикарио вече го бе обявил. Освен ако… Освен ако не намеря начин да спра и Убиеца, когато се хвърли в атака. За момента обаче не виждам такъв. Да окажа натиск върху Ел Сикарио, заплашвайки го да разкрия на каменните богове, че е знаел за връзките ми с Гантри още от самото начало? Това би означавало да се самообвиня. Каменните богове ще заповядат чисто и просто да очистят и двама ни, като се има предвид манията им да елиминират всички наред.
Да не казва нищо и да остави Гантри да доизплете кошницата си. В първия момент Макартър бе отдал предпочитание именно на този вариант от възникналата пред него алтернатива. Ала в самолета, на път от Токио за Америка, бързо откри слабото му място. Да позволиш на Гантри да осъществи замисъла си докрай, е все едно да приемеш да бъдеш манипулиран от него. Което означава от този момент нататък да се окажеш под контрол. И то Бог знае с какви последствия.
Да не говорим, че перспективата беше повече от отвратителна. Да се чувства доминиран в интелектуално отношение за Макартър бе съвършено непознато усещане. И крайно неприятно.
Точно толкова, колкото и сегашното му състояние на объркване и нерешителност, в което виждаше признак на отслабване на способността си да разсъждава трезво. Необходими му бяха трийсет години, за да установи, че е надарен с необичаен интелект. През последните десет тази констатация се бе превърнала почти в догма, позволяваща му да понася най-вече униженията, на които го подлагаха „онези“ при всяко от посещенията му „там“. Няма по-върховно удоволствие от това да минеш за глупак в очите на един потомствен кретен, както е казал французинът Жюл Ренар46.
Но покрай Гантри догмата понасяше доста сериозен удар.
Самолетът от Токио се приземи в Лос Анджелис. Макартър беше предвидил там четиричасов престой. Имаше две срещи. Много точно разграничени. Двамата мъже, с които се срещна, не се познаваха и всеки от тях остана с убеждението, че е единственият, съобщил му последните новини.
Първият работеше за сметка на нюйоркската му фирма, вторият беше агент на Ел Сикарио.
Новините засягаха развитието на аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, съдбата на Лу Манти (Макартър го познаваше само по име, но знаеше, че е едно от най-способните подставени лица, използувани от Мравките), положението на Гантри през последните часове (вълнуващите перипетии на бягството на Лакомника през островите на Пасифика) и куп други неща. Между тях не на последно място бе и вестта за поредните неприятности, които си имаха каменните богове в собствената си страна.
Макартър се запозна с цялата тази информация, изпитвайки според случая ту неудържимо желание да се разсмее, ту известно безпокойство.
След което взе първия самолет за Мексико.
Все още не бе разрешил дилемата. Все още не бе направил избор.
Публичната оферта за покупка на Лодегър срещу „Йелоухед и Стар“ беше в застой. Защитата, организирана от Адам Роарк, се отличаваше не само с необичайна ожесточеност (което ни най-малко не изненадваше Макартър — той познаваше човека, ценеше го и винаги бе съжалявал, че един Роарк не може да бъде вербуван за каузата на Мравките), но и със съвършено познаване на методите за контриране на рейдовете. И това бе по-учудващото. Вярно, Роарк имаше на своя страна Марти Кан, Гил Ийпис и Андре Сазма (без Джак Фейн, когото Гантри очевидно бе съумял да неутрализира), но тук Макартър споделяше мнението на Бърт Съсман: още някой съветваше Адам Роарк. Още някой, освен тях. Някой, притежаващ своеобразен стил, обогатен с оригинални, съвършено нови идеи, между които се отличаваха най-вече две, буквално неповторими по своята византийщина. Някой, чийто „почерк“ Бърт Съсман не можеше да разпознае.
В първия момент Макартър се бе принудил да признае, че е по-скоро объркан. После му хрумна мисъл, която първоначално отхвърли като нелепа. Макартър не вярваше в умственото превъзходство на мъжа над жената — нито в обратното.
Макар и да бе съгласен, че съществуват някои „специфични“ характерни черти, присъщи на единия и на другия пол, които обаче най-често нямат нищо общо с физиологията.
Спомни си погледа на Зенаид Ганьон, който бе срещнал за няколко секунди на острова си в архипелага Каикос.
Зенаид Ганьон, която Гантри смяташе за необходимо да води със себе си. И това бе показателно. Връзката между Лакомника и канадката бе нещо повече от случаен съюз, разбира се, но Гантри едва ли излагаше красивата Зенаид на рисковете на една тъй опасна авантюра само за да я опипва по пътя.
Непознатият почерк, доловен от Бърт Съсман, принадлежеше явно на Зенаид. Тайната съветничка на Роарк. Белязала с клеймото си цялата отбранителна стратегия и преобразувала поредицата настървени контраофанзиви в педантична и хладнокръвна тактика на оттеглянето стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър. Бримка наопаки, бримка налице — в поведението на Роарк прозираше чисто женско лукавство.
И никаква надежда за успех, безспорно. Рано или късно Лодегър щеше да победи. В крайна сметка финансовата му мощ щеше да вземе връх. Освен, разбира се, ако Гантри не успееше в безумното си начинание. Мак, все още не си взел решение относно Гантри. — Знам.
Лодегър тъпчеше на място и губеше време, омотан в изкусно набримчената му от красивата Зенаид плетка.
Виж, това беше наистина забавно.
Жалко, че не мога да разглася историята в кабинетите на Уолстрийт. Голям смях би паднал. И Зенаид би се превърнала в жива легенда. Не. Не в жива, естествено.
Плетачката на „антирейдови“ дантели.
Обявената от Гантри ПОП срещу „Обауита“ приемаше откровено катастрофален обрат, въпреки подкрепата, оказвана му от трима солидни партньори — един от най-богатите хора в Северна Америка и двама австралийски финансисти, между които известният Робърт Мъргатройд, вестникарски магнат и притежател на истинска империя във филмовата индустрия.
Лодегър реагираше безпогрешно в отбрана. Бе очаквал атаката на Гантри и безукорно разигра пешките Хардинг, Фийлдинг и Кампанела.
Както в аферата „Йелоухед“, така и в случая „Обауита“ бяха в ход няколко съдебни дела. И всички те се развиваха в полза на Лодегър.
Който и тук щеше да победи.
В рамките на хипотезата, разбира се, че дотогава Гантри не успее да го заличи от лицето на земята. А ти още не си взел решение.
Самолетът на Макартър наближаваше Мексико, където скоро се приземи. Тук Макартър очакваше да бъде посрещнат от лимузина, която да го закара до хасиендата, а оттам да отлети за Колумбия.
Не. Очакваше го нова заповед. „Онези“ бяха отложили срещата. Положението „там“ било малко деликатно. Да си вършел работата, щели да го повикат отново, Макартър начаса промени плановете си и с малък самолет за делови пътувания отлетя за едно провинциално летище в Юкатан, в Северозападен Канкун. Там щеше да го чака кола, която да го откара до хидроплана. И още същата вечер щеше да преспи на борда на „Грациела“, без официално да е напускал мексиканската хасиенда. Анулирането на пътуването му до Колумбия по-скоро му харесваше.
Една от новините, които му бяха съобщили в Лос Анджелис, се отнасяше до смъртта на Лу Манти. Сюзън Манти с отчаяно упорство отричаше, че е убила съпруга си и любовницата му, след като ги бе изненадала в любовното им гнездо. Но протестите й ни най-малко не трогваха орегонската полиция, която й предяви куп изключително сериозни обвинения. Вярно, върху оръжието на престъплението нямало отпечатъци, но обвиняемата носела ръкавици и върху тези ръкавици открили следи от барут. Независимо от твърденията й, било повече от очевидно, че Сюзън Манти е използувала огнестрелно оръжие, и то съвсем неотдавна. Освен това се появила в хижата само няколко минути след пристигането на Лу Манти и младата жена, което означавало, че ги е следила. Кой би повярвал на версията й за телефонното обаждане (на всичкото отгоре анонимно!), което се кълняла, че е получила?
От друга страна, по снега около хижата били открити следи само от нейните стъпки и от тези на Манти и на приятелката му, никакви други. И това било вече неопровержимо доказателство. Да не говорим за чехословашкия пистолет, за който самата тя признала, че принадлежал на съпруга й.
Упоритостта, с която продължаваше да отрича, огорчаваше дори собствените й адвокати.
Смъртта — екзекуцията — на Лу Манти не изненада Макартър. Лодегър бе направил безспорно груба грешка — все тази импулсивност! — нареждайки на Манти да убеди канадката, че Гантри е единственият виновник за бедите на Мисиками. Оттук нататък премахването му бе напълно в реда на нещата. А в стила на елиминирането му Макартър разпознаваше дамгата на Убиеца.
Ел Сикарио го бе извършил собственоръчно. Очевидно не му бе неприятно да се нагърбва лично с изпълнението на определени задачи, вместо да го възложи на някой от подчинените си. За да не изгуби навика, най-вероятно.
Сигурен съм, че с удоволствие би избил всички ни — Лети, момичетата и мен, ако „онези там“ му дадат такава заповед.
Както с удоволствие би убил Гантри и би изтребил до крак веселия му екип от морски финансисти. За разлика от Милан обаче, той нямаше да се провали.
Трябва да вземеш решение, Мак.
Макартър беше на „Грациела“.
Новини и за Гантри.
Който беше намерил начин да кацне на Гуадалканал. На това пернато му хрумваха наистина щури идеи. И най-смешното беше, че хората на Милан, превърнали се по неволя в американски морски пехотинци, отново се бяха върнали с празни ръце. Гантри успял да натовари целия си екипаж на един самолет за организирани пътувания, докато самият той духнал в неизвестна посока в компанията на хубавата канадка.
Същински водевил.
Но Гантри лично бе взривил джонката си. Жертва, която несъмнено му костваше много и която щеше да се прибави към сметката на Лодегър точно под бележката „Убийство на Запъртъка Макнълти“.
— Здравей, Лети.
Макартър безшумно бе влязъл в спалнята.
След задължителното отбиване на борда на „Морският вълк“ хидропланът го докара на островчето им в архипелага Каикос. Дълго време неподвижно наблюдава жена си, която спеше. Или се преструваше, че спи. Чудно: при тази тишина не бе чула нито двигателите на самолета, нито мотора на малката лодка, която ги стовари на плажа с Джейк, след като последният привърза хидроплана за мостика.
Сигурно е чула и се преструва.
Лети се обърна, прикривайки голите си бедра с инстинктивен жест, който му се стори твърде многозначителен.
— Колко е часът?
— Четири сутринта — отвърна Макартър. — Можех да се върна и утре, но ужасно ми се искаше да се прибера.
Гледаха се втренчено.
— Искаш ли да хапнеш нещо, Джими?
Никакви въпроси. Нито един-едничък въпрос. За да разбере например добре ли си пътувал, къде си бил, с кого и защо си се срещал, не си ли й изневерил с някоя любвеобилна майка. Дори не се опитва да поиграе на ревност.
— Нито ми се яде, нито ми се пие — поклати глава той. — Ще взема един душ и си лягам.
Когато излезе от банята, благовъзпитано загърнат в памучно кимоно, видя, че е запалила нощната лампа и чете.
— Донесох на момичетата куп японски дивотии. Те добре ли са?
— Много добре.
— А ти?
— И аз съм много добре.
Ръката й, която държеше книгата, се плъзна към нощното шкафче. Лети отпусна глава на възглавницата, придърпвайки чаршафа върху малките си, все още стегнати гърди.
Беше вперила очи в тавана, привидно спокойна, ала дъхът й бе малко, съвсем малко по-учестен от обикновено.
— Нещо не ми се спи, Лети.
— Знам — прошепна тя.
— Липсваше ми.
Тя най-сетне се раздвижи и се притисна към него, намествайки се в свивката на лявата му ръка. Макартър не смееше да мръдне, нито да я докосне. Дори не те желае въпреки дългото ти отсъствие; явно пак се преструва.
— Не се чувствай задължена…
— Идиот — прекъсна го кротко Лети.
Той освободи ръката си и се реши да я целуне. Тя отговори на целувката му със страст, която Макартър отново сметна за престорена.
— Обичам те, Лети.
— Никога не съм се съмнявала в това.
Проникна в нея и разбра, че е бъркал: тя не се преструваше. Едва не се разплака.
— И аз те обичам, Джими. Невероятно много.
Беше заспала отново с присъщата си изумителна способност да потъва мигновено в непробуден сън. Той тихо се надигна от леглото, отиде да пийне малко ледена вода, подвоуми се дали да не мине през библиотеката, където държеше уискито, но накрая реши да поседне на едно от големите плетени кресла на верандата.
И все едно, че пак се завъртяха ролките на изключен за малко магнетофон. Нищичко не можеше да направи — механизмът в главата му действаше почти самостоятелно.
Разбира се, че знаеше къде са се скрили Гантри и канадката. В Саравак, на остров Борнео, при ибаните. А изнамирането им там намирисваше осезаемо на непосилна за Милан задача. Общо взето, Гантри бе спечелил надбягването с препускащите подире му Мравки-войници. Но нищо не бе в състояние да спре Ел Сикарио.
Освен това не биваше да забравя вестите „оттам“ и отлагането на срещата му с „тях“. „Те“ явно за пореден път се бяха поддали на диващината си и бяха заповядали екзекутирането на Бог знае кой сенатор, кандидат-президент или висшестоящ политик. Без да се смятат безбройните съдии и полицейски началници, избити също по тяхна заповед, и то често под нищожен претекст.
„Дребните неприятности“, които „онези там“ си бяха навлекли и които ги принуждаваха „да излязат в отпуск“, щяха да имат поне заслугата да превърнат неговия Общ план в елемент от първостепенно значение. „Те“ щяха да го изслушат най-внимателно. Можеше да се надява дори на чудо, а именно че „те“ ще осъзнаят цялата грандиозност на ползата от това, което беше сътворил за „тях“.
И Макартър на мига направи своя избор. Дилемата бе разрешена. Вестите, получени от „там“, изключително много укрепваха позициите му.
Освен всичко останало съществуваха и почти бащинските приятелски чувства, които изпитваше към Гантри, макар че упорито се опитваше да ги отрече.
Щеше да остави Лакомника да довърши полета си докрай.
И ако Ел Сикарио все пак го убие, той, Макартър, няма да има никаква вина за това. Е, почти никаква. Винаги може да намери основателни причини, за да се оправдае в собствените си очи.
Отиде да си легне и последната мисъл, която проряза съзнанието му, преди да заспи, бе, че вече всичко е готово за финалния спринт.
Младият Джонатан Гантри току-що е навършил шестнайсет години, когато потегля за Южния Пасифик. Висок е вече метър и осемдесет, ще порасне с още пет сантиметра и му вярват, когато твърди, че е осемнайсетгодишен. Товарният кораб, с който заминава, плава под хонконгски флаг.
Става дума за „скитник“: кораб без редовен маршрут, курсиращ от пристанище до пристанище по поръчка. Това, че е успял да измине хиляди мили през океана и да стигне до Сан Франциско, е само по себе си чудо. Построено през 30-те години, въпросното корито се разпада все повече с всяка следваща вълна. Екипажът се състои предимно от малайци; капитанът е американец. Обратният преход до базовото пристанище е направо епичен — дванайсет пъти едва не отиват на дъното. Но все пак успяват да се доберат до Хонконг. И дори отново вдигат котва, за Сингапур, през Южнокитайското море. Ала не стигат дотам. Тринайсетият път се оказва фатален. Бълбук-бълбук! Младият Джонатан Гантри се озовава заедно с шестима приятели малайци в спасителна лодка, която на свой ред се оказва продънена и в продължение на девет дни се носи, накъдето й скимне. Рибари прибират корабокрушенците, вече доста поуплашени, и ги откарват в Бинтулу.
Рибарите са морски даяки; Бинтулу се намира в Саравак. Младият Джонатан Гантри, който започва да борави доста добре с малайския, намира мястото за приятно. Но за забавяне и дума не може да става. Училищната ваканция е към края си. Тогава си наумява сам да стане капитан и да си купи собствен кораб, с който да кръстосва южните морета. Решението е взето. Събира направените с тази цел спестявания от предишната година, които е увеличил трикратно и дори четирикратно благодарение на спечелените по пътя облози с китайци; заминава за Бруней, който все още не е независима държава, и взема първия самолет за Съединените щати.
Навикът е изработен. Потегля на път всяка година и неизменно през ваканцията, но с три съществени промени: отказал се е от идеята да става капитан и сега иска да следва морска биология; вече пътува със самолет, тъй като спестяванията му стават все по-сериозни, и разнообразява маршрутите. Запознава се последователно с Тайланд, Малайзия, Шри Ланка, Южна Индия, после — изоставяйки западното направление — със Суматра, Ява и целия архипелаг, чак до Арафурско море, след което идва ред на Нова Гвинея, Австралия и Нова Зеландия. Обикаля и пръснатите сред безбрежните сини простори райски кътчета на Меланезия, Микронезия, Линейните острови, Туамоту, Маркизките острови. Не всичките, но почти. Понякога се застоява тук или там. Университетската ваканция в края на годината бива на свой ред посветена на тези експедиции, които му отнемат повече от четири месеца годишно. Но никога не пропуска да прекара известно време в Саравак, при своите приятели ибаните.
Джонатан е на двайсет и една години, когато построява първата си джонка; на двайсет и четири, когато поема командата на втората, и на двайсет и седем, когато пуска на вода „Лакомник III“. В действителност джонките са четири, но едната от тях почти не се брои, тъй като я загубва на бас само четири дни след завършването й.
За тези четиринайсет години той спечелва (освен няколкото дипломи) четвърт милиард долара. Благодарение преди всичко на своите „боклучави акции“.
Както — не ще и дума! — и на петнайсетте частни урока, дадени му от Джеймс Доре Макартър.
— И вече си без пукната пара — подхвърли Зенаид.
— Почти.
Пак добре, ако му оставал един милион долара. Всъщност загубил само някакви си двеста четирийсет и девет милиона. Уточнявайки това, Гантри изглеждаше съвършено спокоен.
Зенаид едва не му зададе на шега въпроса, който логично би могла да зададе на самата себе си: какво правеше с един напълно разорен тип? И то в Борнео, като капак? Но се въздържа. Шегата беше твърде плоска, а и тя имаше всички основания да си мълчи. Ако не беше отишла при него на Пхукет, в Тайланд, Гантри нямаше да изпадне в това катастрофално положение, Запъртъка Макнълти нямаше да е мъртъв и джонката нямаше да е на дъното на океана. Сега Мравките-войници щяха да подновят хайката. Вярно, ще им бъде доста трудно да ги намерят тук, в царството на ибаните, където с дни напред се знае за приближаването на всеки чужденец, особено ако е надарен с голям бял нос, и откъдето винаги (при условие, че разполагат с необходимите връзки) могат да се оттеглят в джунглите във вътрешността на Борнео. А там Мравките-войници със сигурност няма да посмеят да ги последват. Говореше се, че последните нежелани гости, посетили тези места през 1942-ра, били японски туристи, облечени в униформата на Петдесет и шеста дивизия, с чиито глави ибаните със завиден ентусиазъм издигнали няколко пирамидални исторически паметници. Така че тук бяха на сигурно място. С този нюанс, че един ден все щеше да им се наложи да си тръгнат. Нямам никакво намерение да прекарам живота си в тази дупка, естествено. Само че в момента, в който си подадем носа навън, ще започнем да се препъваме в Мравки. Защото те ще чакат и сто години, ако трябва.
Пилотът на малкия самолет, собственост на Черешов цвят и Алфи Ийтън, беше загубил облога си с Гантри и му бе изплатил полагащите се десет австралийски долара. Не бе успял да прелети без междинно кацане разстоянието от Гуадалканал до Порт Морсби, в Нова Гвинея. Над Соломоново море, което гъмжеше от гигантски бели акули, очакващи падането им с подчертан апетит, двигателят на самолета изведнъж се разкиха. С мъка кацнаха на един от островите Ентрекасто, поломявайки малко вършинак, след което чакаха три дни, докато намерят с какво да напълнят резервоара. Бордовата радиостанция все още работеше и те с интерес проследиха разговорите на Мравките, които се уведомяваха взаимно, че самолетът-беглец е засечен и че първият пристигнал на мястото на принудителното му приземяване трябва незабавно да избие робинзоновците.
Успяха да излетят в момента, в който „Сивата сянка“ се намираше на не повече от две хиляди метра от острова. Гантри изплати двайсет австралийски долара на пилота, с когото този път се бе обзаложил, че ще се врежат в кокосовите палми. Останалата част от пътуването мина без усложнения. Подминаха Кеърнс след полученото предупреждение, че районът се намира под наблюдението на Мравките.
Кацнаха в Нормантън, на брега на Карпентарийския залив, където Гантри загуби третия си и последен облог с пилота от Гуадалканал и му изплати дълга си от двайсет долара — все така австралийски, — което всъщност си бе замаскиран бакшиш. Сетне заминаха за Дарвин, на Тиморско море, оттам за остров Тимор, после за Унжунгпанданг (Макасар) на остров Сулавези, след това за Банджармасин в Калимантан, на индонезийската част на Борнео.
И накрая за Капит.
Бяха пристигнали.
Зенаид намери къщата приятна, гостоприемна, удобна и с чудесно местоположение — малко нависоко, с очарователен изглед към белите сгради на Капит, столица и икономически център на ибаните от вътрешността, както и към джунглата и пресичащата града река Ражанг. Къщата беше осмоъгълна и построена изцяло от дърво. Разположена бе около голям централен пилон, който служеше за носещ елемент на двестате квадратни метра под, ширнали се на три метра над земята. Към пилона бяха прикрепени въжета, с помощта на които, в зависимост от посоката на вятъра и дъжда, можеха да се вдигат или свалят големите вертикални капаци. Беше много красиво, дори великолепно.
— Като се изключи ей това. Което представлява какво всъщност?
— Моят домашен персонал — отвърна Гантри.
— Шест жени?
— Къщата изисква голяма поддръжка. Освен това има и още две, който са в отпуск. Утвърдих сменното начало.
— Домашни прислужници? Как ли пък не! Така се фръцкат, че чак скърцат.
— Не се фръцкат. Това е просто начинът им да вървят.
— И ги оправяш посменно, предполагам?
— Колкото до скърцането, къщата е от дърво. Аз ли? Не.
— Шест любовници едновременно! Гръм и мълнии! Да де, знам, работят на смени. Необходимо ли е все пак да се завират с нас под душа и да те търкат навсякъде?
— Ревнуваш, Ганьон.
— Не ме карай да се смея. И й кажи на тая да си махне ръцете оттам. Мога чудесно да се изтъркам и сама. Освен това не ревнувам.
Отидоха да доуредят сметките си в стаята — в банята беше същинска манифестация.
Не е особено удобно допускаш ръце на гаджето си, докато тези фръцли (най-възрастната сигурно е на не повече от осемнайсет години; бих могла да им бъда едва ли не майка) постоянно щъкат навън-навътре. Или пък чисто и просто наблюдават спектакъла, тъпо захилени. Интимно е колкото на олимпийския стадион в Монреал. Но Гантри е унил, налегнали са го черни мисли и на теб ужасно ти се иска да го утешиш с всички средства, които ти се намират под ръка. Толкова по-зле за зрителките. А и в името на какво би настоявала да бъдат изхвърлени навън, моля? И без това нямаш намерение да живееш до края на дните си с това проклето ципоного. Било защото ще бъдеш мъртва доста преди това, изкльопана без остатък от Мравките, било защото след като цялата тази история се уреди (което става все по-съмнително), ще се прибереш в колибата си в Канада. И дума не може да става да ми се правиш на благоверна половинка на Великия Гантри, който с течение на годините ще те смаже с интелекта си и ще започне да завършва собствените ти фрази, преди да си ги започнала. Та той още отсега ти играе по нервите. Единствено по тази причина, разбира се, тъй като, що се отнася до останалото… Представи си тогава какво те чака само след пет години! Не се справих зле със защитата на Роарк. Дори по-скоро добре, макар че господин Гантри едва-едва благоволи да го признае. Сбърках, когато отидох да работя за братята Кесъл; от професионална гледна точка това си беше чиста проба погребение. Мога да направя кариера като всеки мъж. И аз ще стана рейдър, та ако ще и само за да им покажа на какво съм способна. Но рейдър джентълмен, а не хищник, който унищожава всичко по пътя си. Има два вида финанси и човек може да бъде финансист, без да е задължително мошеник и пират, каквото и да си мислят хората.
— Зенаид?
Любиха се, после отново взеха душ — този път сами, след като Гантри през смях даде съответните разпореждания.
Вечеряха, при това разкошно — в съседната „дълга къща“ явно разбираха от кухня. В действителност това, че се намираха вдън Борнео, не бе довело до някаква съществена промяна във всекидневието им. Както на джонката, така и тук Гантри разполагаше с компютри; не много, но също толкова съвършени. Съдържанието на скъпоценните дискети, донесени от Гуадалканал, отново зае мястото си в компютърната памет. Възстановена бе и връзката със старите лели и те незабавно започнаха да ги засипват с информация, заложена в други кодирани дискети, които само те и Гантри бяха в състояние да дешифрират. Ако Гантри умре — да чукам на дърво! — няма да има вече кой да анализира съдържанието на дискетите; нито аз, нито Пат Хенеси, нито който и да било друг. Пратките на старите лели са защитени до такава степен, че би трябвало да минат години, докато някой гений от категорията на Лакомника съумее отново да ги превърне в оръжие срещу Мравките. Но тогава би било прекалено късно за всички.
— Зенаид.
Тя отвори очи и установи, че е вече ден. Гантри явно не беше спал — лицето му бе хлътнало от умора. През нощта го бе оставила да се сражава с компютрите, напълно неспособна да схване смисъла на манипулациите му.
— Би трябвало да дремнеш малко — промърмори тя.
— Мисля по въпроса. Пат пристига утре следобед. При това не сам: придружават го Ли, Пийт, Бабу и (Гантри се усмихна) твоят приятел Лавиолет. Уотърс успял да го натовари на един по-дискретен самолет.
Ли, американо-китайка от Сан Франциско, беше главният специалист по информатика на джонката. Пийт Карстов изпълняваше длъжността на експерт по досиетата, съставени от старите лели, и в качеството си на такъв беше пряк заместник на Гантри в ръководството на стратегическите операции. През последните няколко седмици Хъри, индиецът, известен още под прякора Бабу, беше проявил неподозиран и неоспорим талант, както и завиден макиавелизъм, въпреки че поначало се занимаваше с екологическите проблеми. Той представляваше идеално доказателство на влудяващата теория на Гантри, според която, за да блеснеш във финансите, най-добре би било да нямаш никакво понятие от тях.
— Радвам се, че ще видя отново оня кретен Лавиолет — подвикна Зенаид, вече под душа.
— Събудих те, защото искам да ме смениш. Не пипай абсолютно нищо. Записите се правят автоматично. Освен ако на долния десен монитор не се появи паролата. Всъщност, която и да е от четирите пароли: „Уили Уондър, Мозамбик, Полигонацея и Хасдрубал“. Ще ги запомниш ли?
— Върви по дяволите! Какво е това „полигонацея“?
— Равен. Събуди ме веднага, щом се появи някоя от тях.
Не, събуди ме след два часа, при всяко положение.
След три секунди вече спеше. Тя мина в намиращия се в съседство кабинет, който заедно със спалнята беше единственото затворено пространство в осмоъгълната къща.
Фръцлите й донесоха закуската — кафе и плодове. Остави плодовете. Впери поглед в екрана. Принтерите тракаха почти без прекъсване, редейки тайнствени поредици от цифри, комбинирани в групи по шест. Зенаид нямаше и най-малка представа за значението им. Всичко, което знаеше, бе, че трябва да вкарва в един от компютрите данните, изпращани от старите лели. А компютърът от своя страна изплюваше дискета след дискета.
Според Гантри това беше единственият им шанс ако не да елиминират Мравките, то поне да парират кръвожадните им инстинкти.
Зенаид съумя да прозре част от стратегията на Гантри.
Само част. Не бе присъствала на разговора му с Макартър на островчето в архипелага Каикос и й липсваха някои елементи.
Но това, което прозря, бе предостатъчно, за да усети как по гърба й пробягват ледени тръпки.
— „Мозамбик“.
— Идвам.
Той скочи от леглото, плисна няколко шепи вода на лицето си и погледна часовника си.
— Бях те помолил да ме събудиш след два часа, Ганьон.
— Беше направо гроги.
Оставила го бе да спи почти четири часа. Той отиде в кабинета, седна пред една от клавиатурите и се зае да пише Бог знае какво, в отговор на което един принтер започна да печата дявол знае какво. В продължение на два часа Гантри и анонимният му кореспондент се замеряха с цифри и Зенаид, която се опитваше да разчете нещо над рамото му, за пореден път се почувства пълен идиот.
Край на съобщението.
— Адски ми харесва чувството за хумор на този тип — каза Зенаид. — А да не говорим за стила му.
— Завършила е филология. Докторат по руска литература.
— Значи става дума за жена? Седмата любовница?
— Четиристотин петдесет и шестата.
Той отпи глътка кафе и се усмихна.
— Мога да ти обясня кода, който използваме с нея. Или с останалите стари лели.
— Но няма да разбера, така ли?
— Ще разбереш, естествено. Не се прави на интересна.
Не бе поръчал нищо, но фръцлите му донесоха яйца и риба, залята с неидентифициран сос, по чиято едничка миризма човек лесно можеше да се досети, че съдържа нитроглицерин, подсилен с лют червен пипер.
— Ще ме напуснеш ли, Зенаид?
— Малко рано е да говорим на тази тема. Няма съмнение, че Мравките не могат да се доберат до нас, но все още ни обсаждат.
— Ще ме напуснеш.
— Да не говорим повече за това.
Той поклати глава, продължавайки да се храни.
— Това е моя реплика, Ганьон. Бъркаш текста. Напротив, по-добре е да поговорим сега.
— Защото Пат, Лавиолет и другите пристигат утре?
— Това би било напълно основателна причина. Двамата с теб никога не сме оставали прекалено дълго сами.
— Има ли и друга причина?
— Да — кимна той.
Бил почти готов да направи удара си на покер. Да започне атаката си срещу Лодегър. Старите лели свършили всичко необходимо. Почти приключили работата си. Всичко било въпрос на няколко десетки часове. Може би и на по-малко. Той, Гантри, бил на границата да започне офанзивата си срещу Мравките. След което нямало да им остане нищо друго, освен да чакат резултата. Да видят дали ще се получи нещо, или не.
Каза всичко това е обичайния си нехаен тон.
Няколко секунди тя остана вцепенена от изумление.
— Не знаех, че е толкова близко.
— Неминуемо би била по-подходящата дума — уточни Гантри. — Не отговори на въпроса ми.
— Да.
— „Да“, че не си отговорила на въпроса ми, или „да“ в отговор на въпроса ми?
— И двете.
Зенаид наблюдаваше дългите пръсти на Гантри, което не бе нищо повече от опит да избегне погледа му. Забеляза, че леко треперят, и гърлото й се сви. Знаеше, че ще бъде тежко, но не чак до такава степен. Той е несравнимо по-нежен и чувствителен, отколкото смяташе. Тези диваци изглеждат мъжествени, силни и интелигентни, но в действителност са крехки и уязвими.
Най-малко сега му е времето да се сополивиш, трътко глупава!
Но гласът на Гантри звучеше все така безгрижно.
— Не ти ли харесва тукашния ми дом?
— Чудесен е.
— Ще вдигна още един, някъде другаде. Без момичетата.
— Не.
— Във всички случаи ще построя и нова джонка. Е, стига да нямаш нищо против, разбира се.
Тя наведе глава и точно в този момент — слава Богу! — тъпият компютър бе осенен от вдъхновението да изпише на екрана още една от паролите.
— Виж, „Хасдрубал“.
— Видях.
Продължавайки да дъвче, той протегна ръка и натрака на клавиатурата поредната абракадабра. Получи в отговор идентични дивотии. Не помръдна, запазвайки все същото невъзмутимо изражение. Край на съобщението. То бе много по-кратко от първото, с „Мозамбик“.
— Ако се наложи — продължи Гантри, — готов съм да живея дори в колиба в Канада.
Зенаид премълча.
— Но все пак се омъжи за Лари Елиът.
— Никаква връзка.
— Навремето спечелих двеста и петдесет милиона долара. Мога пак да го направя.
— Виж, това вече е наистина глупаво като довод.
— Права си. Оттеглям го. Ти свърши фантастична работа за Роарк. Дори Марти Кан не може да се начуди.
— Той ли ти го каза?
— Ъхъ.
— Благодаря ти, че ми го съобщи.
— Проведохме чисто мъжки разговор. Останах с впечатлението, че не си спала с него.
— Не му се уреди въпросът, макар че на два-три пъти за малко да стане. Имала съм девет хиляди осемстотин осемдесет и седем любовници, но той не фигурира сред тях.
— Защото вече си била наумила да отвориш собствена кантора, която да конкурира неговата, и защото една интимна връзка с него доста би усложнила нещата.
Господи, пак се започваше! Никога не беше споделяла с Гантри плановете си, а ето че той четеше в нея като в отворена книга. И ти би понасяла това в продължение на петдесет години?
— Бих могъл да ти помогна да отвориш тази кантора — продължи той. — Бих могъл да бъда и първият ти клиент.
Стига да искаш.
— И би ме оправял между два договора и две врати.
Съжали за думите си в мига, в който ги изрече. Беше вулгарно и глупаво.
— Извинявай — промърмори тя. — Но мисля, че това би било най-лошото разрешение и за двама ни.
„Полигонацея“ на екрана.
Повече от десетминутен кодиран разговор.
Край.
— В общи линии — продължи Гантри, — не искаш да живееш с мен, защото ужасно ти се иска да живееш с мен и това би ти попречило да си живееш живота така, както ти се иска да го живееш. Ако бях втори Елиът, несъмнено бих имал някакви шансове.
— Не е необходимо да бъдеш язвителен.
— Не съм язвителен — възрази той, унищожавайки един банан с привидно непоклатимо спокойствие. — Направо съм бесен. Иде ми да хвана компютъра и да го строша в главата ти. Между другото, Лу Манти е мъртъв.
— Екзекутиран от Мравките?
— Със сигурност шейсет към едно. Вероятно защото се е срещал с теб.
— Не съм спала с него.
— Никога няма да разбере какво е пропуснал.
— Ти май ще се пръснеш от ревност, а, Гантри?
— Донякъде. О, нищо особено. Малко гъдел оттук, малко оттам. Колкото да хвърля на крокодилите петимата типове, с които си се любила преди мен, но нищо повече. Стига сме говорили за това.
На монитора се появи „Уили Уондър“. Зенаид стана, излезе от кабинета, от къщата, спусна се по стълбите и тръгна напосоки, да се поразтъпче.
„Стига сме говорили за това!“
И другото, за петимата типове! Точно толкова бяха. Гръм и мълнии! Ловната ми колекция е наистина жалка. Този негодник е накарал старите си лели да проведат разследване. Обзалагам се, че знае на колко години ми е покарал първият зъб и колко пъти Лавиолет се е опитвал да ме сгащи натясно.
Добре де, ами той, с шестте си тропически любовници?
Вървеше с широки, яростни крачки. Обърна се. Ранда и неговите ибани с главите си на потомствени главорези бяха тук, около нея, за да я охраняват.
Призовката пристигна на острова към единайсет сутринта. Шифрована, но категорична. Макартър замина незабавно. Пристигна в Насау двайсет минути преди излитането на един самолет за Ресифе.
През целия път изпитваше страх. Очевидното им нетърпение да го видят силно го безпокоеше. Познаваше твърде добре изблиците им на гняв, навика им най-брутално да се отмятат от думите си. От състояние на самодоволно блаженство „те“ можеха изведнъж да изпаднат в дива ярост. И тогава бяха способни да прережат гърлото на всекиго. Новините от „там“ не бяха добри. Пресата, радиото и телевизията се надпреварваха да съобщават за поголовни убийства и арести. Единствена комична нотка: споменаваше се за арестуването на „главния счетоводител“ на каменните богове. Пресвети Боже! Счетоводител, та било то и главен!
„Тамошната“ полиция явно смяташе, че става дума за бакалница! „Главният счетоводител на Съединените американски щати е бил арестуван в задната стаичка на правителствения дюкян.“ Звучеше почти обидно! Но „те“ действително бяха прехвърлили всяка граница, поддавайки се, както винаги, на хищническите си инстинкти.
„Те“ бяха способни на всичко. Включително да накълцат на кайма и самия Макартър, и то не с друга цел, а просто за да излеят нервите си върху „грингото“.
В Ресифе го чакаха двама мъже. Бразилци. Нито един от тях не говореше дори малко английски. Прелетяха с хеликоптер над очарователното колониално градче Олинда и над хотел „При кръстопътя“, където с Лети бяха прекарали няколко дни по времето, когато тя се съгласяваше да го придружава в пътуванията му. Следователно летяха на север. След малко обаче завиха на запад, по посока на залязващото слънце. Седналият до пилота Макартър чувстваше почти осезаемо вперения в него поглед на двамата наемни убийци. Сигурно би се смръзнал от ужас, ако ги срещнеше нейде в гората. Най-сетне се появиха светлини. Огнен кръст им посочи мястото за приземяване.
— Добре дошли в Бразилия — поздрави го Ел Сикарио. — Не ми е работа да ви давам съвети, но на ваше място не бих „им“ казал нищо, което би могло да ги раздразни още повече. И без това са в достатъчно лошо настроение.
Убиеца пушеше обичайната си пурета на няколко крачки от близката ферма, заобиколена от многобройна охрана, от която преспокойно би могъл да се сформира батальон.
— Успех, Мак.
Очакваха го само двама. Другите трима също бяха „в отпуск“, но в Перу и в Боливия, ако се вярваше на американската преса, която Макартър бе прегледал в самолета. Тези, които седяха срещу него, на теория се намираха в Панама, при един от подчинените си — твърде непопулярен във Вашингтон генерал, или пък точно обратното, тъй като непрекъснато го канеха да посети „големия бял брат“.
Заявиха на „Макату“, че прекалено много се е забавил да се отзове на повикването им. Че „те“ не обичали подобни работи. Наистина ли държал да си има неприятности?
Така че въпреки препоръките на Убиеца и на онази част от самия него, която го призоваваше да запази спокойствие, в първия момент Макартър едва се въздържа да не ги прати на майната им. По дяволите! Точно сега изобщо не им отиваше да се перчат, след всичките извършени магарии, заради които се криеха вдън пущинаците на Бразилия.
Но съумя да се овладее. Не зададе нито един въпрос. В известен смисъл дори се престори, че въобще не е наясно с положението. Но проблемите, с които „те“ се сблъскваха в момента, послужиха за фон на доклада му. И дори „те“ успяха да го осъзнаят.
Макартър се впусна в подробно изложение на своя Общ план. И прочете в дръпнатите очи на полуиндианците, че този път, че поне този път наистина го слушат. Дявол го взел! Та аз съм на път да спечеля! Запозна ги обстойно и без ни най-малко да бърза с резултатите от срещите си в различните страни, като внимаваше да не предизвика раздразнението им с тази основополагаща лекция.
Изчака въпросите им почти търпеливо, убеден, че най-сетне е успял да внесе просветление в кратуните им на прости селяци от Андите. И въпросите не закъсняха. И то точно тези, които трябваше и които свидетелстваха — хвала тебе, Господи! — че бяха разбрали.
Даде им достатъчно отговори, но запази някои сведения за себе си. Все едно, че им бе предоставил всички части на даден пъзел, освен онази, без която пъзелът беше безсмислен. Тази частица щеше да задържи и нямаше да се раздели с нея по никакъв повод. Основната цел на шахматната партия, която разиграваше тази нощ, бе засега да скрие съществуването на въпросната частица. Тя беше неговата застраховка живот.
Ако не и нещо много повече.
Ако не и начинът да „ги“ постави под свой контрол.
Не се прехласвай; все още не си стигнал дотам.
Но не бе и много далече. Обзе го неописуемо чувство на тържество. „Те“ мълчаха. Дори не се бяха сетили да му предложат нещо за пиене. А и само дето не го накараха прав да стои. Едва се въздържа да не „им“ подвикне, да не избълва насреща им цялата злостна неприязън, която се бе трупала в душата му години наред.
Още не, Мак. Успокой се, моля те! Можеш да почакаш още малко!
Мъжете, които от 1978-а до 1981-ва бяха произвели и продали в Щатите сто седемдесет и четири тона кокаин, поклащаха замислено глава, за пръв път забравили високомерието си. Единият попита:
— И това ще разреши всичко, todas las cosas47, Макату?
— Todas. Ако е рекъл Господ.
През цялото време „Макату“ беше говорил на испански, за да увеличи шансовете си. Бе плувнал в пот. Излезе. Отвън неколцина типове в кожени дрехи, напомнящи някогашните свободни планински ловци, играеха на зарове направо на земята. Донесоха на Макартър чашата алкохол, която бе поискал. Той я изпи бавно, след което поиска втора. Седна на един люлеещ се стол и се загледа в играчите на зарове, убеден, че всеки от тях е готов да му пререже гърлото при първия подаден знак. Малко по-надалеч забеляза петнайсетина телохранители, въоръжени с автоматични пистолети „МАС 10“, калибър 45, или така наречените „хамбургери“.
Измина около час.
— Ще ви откарам, Мак. Аз ще пилотирам. Двамата трябва да си поговорим, а височината е изключително подходяща за откровения. Между другото, все още не знам какво сте „им“ казали, но „те“ са доволни. Доволни са и от вас. И това е много добре, редник!
Ел Сикарио очевидно умееше чудесно да пилотира хеликоптер. Усмихна се.
— Къде искате да преспите? В „При кръстопътя“, както преди шест години, когато бяхте заедно с жена си? Резервирах ви президентския апартамент.
— Напълно ме устройва. Не знаех, че сте пилот. В картотеката ви отбелязано ли е какво сме яли двамата с Лети?
Смях.
— Не. Просто ме уведомиха, че два пъти сте ходили в „Ателието“. По всичко личи, че френската им кухня е превъзходна.
Хеликоптерът набираше височина точно над фермата.
Макартър и Ел Сикарио бяха сами на борда. Разговор на четири очи в небесата. Според надписа на командното табло хеликоптерът беше „S 70 Сикорски“.
— Научихте ли какво става „там“, Мак?
— Арестували са главния счетоводител и няколко хиляди души.
— Имам предвид американската реакция.
Вашингтон беше предложил да изпрати на място свои военни части и да предостави на колумбийското правителство десетки милиони долари, които да дадат възможност на армията и полицията най-сетне да се опънат на частните милиции, евентуално да ги разбият и да приложат на дело договора за екстрадикция от 1981 година, сключен между Колумбия и Съединените щати. Това беше и единственото сериозно опасение на петимата от Картела. Неведнъж бяха казвали: „По-добре гроб в Колумбия, отколкото килия в Щатите.“ Затова и бяха създали невероятно силна милиция, която ползуваше услугите на безброй професионалисти в областта на военното дело, тероризма и партизанската война. Ядрото й се състоеше от южноафрикански, израелски и множество други специалисти.
— Тези неща малко ме интересуват — каза Макартър. — И вие ли сте наемник, Матаморос?
— Без лични въпроси, ако обичате — прихна в отговор Ел Сикарио, който явно беше в чудесно настроение.
Но под тази приветливост, под това тъй необичайно за Убиеца разположение на духа Макартър почти осезаемо долавяше още по-странна нервност и дори трескавост. Изведнъж го обзе страх. Този човек е луд, в клиничния смисъл на термина, а ти си сам с него на Бог знае каква височина и си изцяло в ръцете му.
Убиеца продължаваше да говори. Засегна гигантската кампания в пресата на Съединените щати, където започваха да се осъзнават, където бе настъпило раздвижване. Политици от най-висш ранг, журналисти и всевъзможни групи за обществен протест призоваваха към незабавни и решителни действия. Нещата като че ли вървяха към глобално преразглеждане на ситуация, която все повече и повече започваха да оприличават с тази във Виетнам. Имаше хора, които смятаха, че е недопустимо, че е безумие да позволяват на няколко души от една малка латиноамериканска държава да продължат да присаждат и занапред на Съединените щати подобни ракови клетки, да накърняват националната им сигурност. Всъщност отдавна вече не се говореше дори за присаждане — епидемията бе взела колосални размери. И ракът не засягаше единствено американците и техните канадски съседи; той бе връхлетял върху целия Запад, дори върху целия свят. Разпространяваше се несравнимо по-бързо от СПИНа, за който, в интерес на истината, се говореше много повече. И неколцината, които имаха полза от тази зараза, трупаха богатство, за каквото никой никога не беше и мечтал; богатство, което разяждаше из основи световната финансова система. Ставаше дума за война, за истинска война. И за да я води, президентът Буш току-що бе отпуснал специален бюджет от осем милиарда долара. От този момент нататък борбата срещу наркотрафика се превръщаше в задача номер едно на неговото правителство. Европейците бяха последвали примера му. Във Франция Пиер Жокс говореше за свещения дълг на международната общност да унищожи дрогата и нейните капитали и обявяваше сформирането за тази цел на специална финансова бригада. Самият колумбийски президент отправи патетично послание към целия свят. В него призоваваше консуматорите на кокаин да се откажат от един личен порок, създал предпоставки за възникването и процъфтяването на най-голямата престъпна организация в историята на човечеството. Положението било толкова сериозно, че излагало на опасност самата демокрация в Колумбия. Апелираше към мобилизация в международен мащаб. Неговият френски колега, Франсоа Митеран, дори го посети лично, за да го увери в подкрепата си.
— Просто повтарям това, което се говори, Мак. Нищо повече.
— Именно така го и приемам.
— Говори се също за училища със строго ограничен достъп, охранявани като бункер на диктатор на бананова република, където скъпите руси главици ще бъдат недосегаеми за лошите чичковци, които ги зарибяват с „крак“ и кокаин.
Макартър не откъсваше поглед от висотомера, чиито стрелки бързо се въртяха. Хеликоптерът продължаваше да се издига. Чак на такава височина ли летяхме на идване? Не ми се вярва. Може би следваме друг маршрут, над по-високи планини… Но пък има ли чак толкова много планини в Североизточна Бразилия?
— Мак, според вас съществува ли вероятност за изпращането на експедиционен корпус, бил той национален или международен, със задачата да изкорени насажденията от кока в Перу, Боливия и Колумбия?
— Не съм специалист във военната област.
— С други думи, изобщо не ви пука.
Ел Сикарио продължаваше да се смее.
— Би трябвало да окупират цяла Боливия; същото се отнася и до другите две страни, където се произвежда най-хубавата кока. Всъщност би трябвало да окупират всички страни, в които съществуват предпоставки за отглеждането на тази култура. А това от своя страна би означавало да посегнат на тяхната независимост. И винаги биха се намерили състрадателни души, които да заявят, че дрогата е само повод за нова колонизация. За общественото мнение в тези страни цялата тази история засяга единствено проклетите „гринговци“, сиреч консуматорите. Колкото до представителите на въпросното мнение, то те се изживяват само като износители. А да не говорим, че акредитирането на един войник зад всеки земеделец би било крайно непрактично, скъпо и опасно. Войниците могат да бъдат подкупени, независимо от техния чин.
— Не предполагах, че сте такъв експерт и във военнополитическата област. Необходимо ли е да се издигаме чак на такава височина?
— За армията на Съединените щати хеликоптерите от типа „S 70“ притежават други параметри. Що се отнася конкретно до този обаче, лично аз внесох някои малки модификации. Таванът му е почти пет хиляди метра и районът му на действие е значително по-голям от този на „Сий Кинг“. Мак, пак в Щатите се говори за нещо като нов план „Маршал“. Но този път предвиждали да се притекат на помощ на страните, за които коката е жизненоважна суровина. Интересува ли ви това, което ви казвам?
— Изключително много.
— Страх ли ви е, Мак?
— Да. — Хеликоптерът продължаваше да набира височина.
— И още нещо, Мак. Предвиждало се също отъждествяването на наркотрафика с престъпление срещу човечеството. Неоспоримо и изключващо всеки отказ за екстрадиране. Нови нюрнбергски закони в известен смисъл. Мак, в момента сме на височина петнайсет хиляди сто седемдесет и пет стъпки, което се равнява на около пет хиляди метра.
Намираме се точно по вертикала над град Кампина Гранде. Как смятате, колко време ще ни е необходимо при свободно падане, за да се разбием, да речем, на покрива на пощата на ъгъла на площад Бандейра и авеню Гетулио-Варгас, или точно до нея, на площад Клементино-Прокопио?
Макартър затвори очи.
— Ще направя нещо много забавно — обяви бодро Ел Сикарио. Ще спра ротора и ще си устроим леко падане. Ще броя до пет и отново ще включа витлото, което може да спре падането ни… но може и да не го спре. Ще бъде интересно да проверим това. Знаете, разбира се, какъв въпрос искам да ви задам, нали?
Макартър беше твърдо решен да каже „да“ и да отговори на въпроса, но не му остана време да го стори. Оглушителното свистене над главата му намаля, после секна; двата мотора престанаха да работят. Настъпи ужасяваща тишина.
— Едно — каза Ел Сикарио и се протегна със сключени зад главата ръце.
Очакваше нещо подобно, Мак.
— Три — обяви Ел Сикарио.
На пет включи двигателите. Стремителното падане продължи още няколко секунди, после се забави, докато накрая хеликоптерът се стабилизира.
— Сега пак ще се издигнем и не е изключено да започнем отново, Мак. Какъв е въпросът ми?
— Какво съм им казал. Какъв план съм съставил, за да бъдат толкова доволни.
— Играете нечестно, Мак. Очевидно ще получите право на второ свободно падане. Забравяте да уточните, че благодарение на въпросния фамозен план се чувствате наистина учудващо спокоен на фона на катастрофалните вести, които току-що ви съобщих. Дори и да са ви били вече известни. Не. Изчакайте, преди да кажете каквото и да било. Ще направим още един експеримент. Ако той се провали, разкритията ви няма да представляват за мен никакъв интерес.
При второто свободно падане Ел Сикарио брои до шест.
После дойде онзи кошмарен момент, когато двигателят започна да прекъсва, а роторът мъчително захърка, преди да възстанови нормалните си обороти.
Този път се разминахме почти на косъм — заяви жизнерадостно Ел Сикарио. — Не бих заложил много на шансовете ни при трети опит, макар че идеята доста ме блазни. Слушам ви, Мак. Не забравяйте, че отново набираме височина.
— Създадох международен пул48 — каза Макартър. — Нещо като клуб на всички големи длъжници на Съединените щати.
— Известно ми е къде сте били по време на последната ви обиколка.
— Японците държат около трийсет процента от боновете, емитирани от американския трезор. Арабите притежават значително по-малко, но въпреки това става дума за чудовищни суми. В момента в обращение в света се намират повече от три хиляди и триста милиарда от тези бонове.
— И в Европа?
— Там има доста частни лица, за които тези бонове представляват сигурно капиталовложение.
— Бяхте в Индия.
— Бях почти навсякъде, а можех да отида и навсякъде, включително и на Изток.
— Мравките притежават ли такива бонове?
— В огромни количества.
— Което им осигурява, което ни осигурява членство в клуба?
— Именно.
— Не разбирам нищо от финанси, Мак. Какво представлява съкровищният бон?
— Най-просто казано, нищо повече от джентълменска полица. Нещо като заемни книжа, които американският трезор емитира всеки път, когато се окаже в затруднено положение.
Американските граждани успяха да закупят известни количества от тях, но контрольорите бяха извънредно стриктни.
За сметка на това проявяваха несравнимо повече гъвкавост в случаите, когато купувачът се окажеше чужденец.
— Което означава, че ако всички тези кредитори поискат едновременно да им върнат заемите, това би довело до крах, така ли?
— В известен смисъл. Разбрахте много добре всичко, Матаморос.
Не прекалявай с иронията, Мак. Убиеца е по-интелигентен от „тях“. Ти чисто и просто му казваш истината. Е, част от истината, разбира се. Разкриваш му само един етаж от твоя Общ план. И той ще трябва да се задоволи с това. Както се задоволиха и „те“.
— Що за хора са тези, Мак, които приемат в клуба си долни трафиканти на наркотици като вас и мен? Кои са тези японци например? Якуза? Японската мафия?
— Нищо подобно. Изключително почтени бизнесмени. И в една или друга степен доларови мултимилиардери, естествено; било сами по себе си, било чрез конгломератите, които ръководят.
— Какъв интерес имат от пула?
Въпросите идват по-бързо, отколкото при „ония“.
— Да гарантират собствените си инвестиции, защото при един американски крах биха могли да загубят всичко. И защото са на мнение, че точно по силата на тези инвестиции би трябвало да имат някакво право на глас. А те нямат.
Или поне недостатъчно според тях.
— Това ли е всичко?
Уместен въпрос. Убиеца определен „ги“ бие по точки.
— Не. Не всичко, Матаморос. Ние можем да им предоставим достъп до целия южноамерикански пазар. Освен това клубът им позволява да проникнат много по-лесно на големия европейски пазар. Членовете на клуба си правят такива услуги.
— Защото наистина сме в състояние да им предоставим достъп, както казвате, до южноамериканския пазар?
Пусни му още малко информация. Отиди дори по-далече, отколкото с „онези там“. Нямаш ни най-малко желание да експериментираш трети път свободно падане.
— Ние го контролираме много повече, отколкото можете да си представите, Матаморос. Чрез всички директни покупки, които направихме през последните години в съответните страни. Освен това използвах и друг фактор.
— Намираме се отново на петнайсет хиляди стъпки, Мак.
— Точно затова бих предпочел да слезем колкото може по-кротко. Този друг фактор е външният дълг на същите тези страни. Сумите, които дължат, са астрономически. Няма нищо по-просто от това да откупим от банките част от отпуснатите кредити. И въпросните банки са повече от склонни да се отърват от тях, при това на цени, изключващи всяка конкуренция. Те до една приеха пратениците ми с ентусиазъм, без ни най-малко да ги е грижа за произхода на парите, които им се предлагат. Дори сами допринесоха за окончателното им изпиране.
— И сега, след като вече притежаваме тези кредити?
— Чрез използването на безброй подставени лица станахме собственици на цели сектори от южноамериканската икономика. С допълнителното предимство, че се намираме в позиция, която ни позволява да претендираме за международна помощ и на първо място за помощта на Международния валутен фонд в качеството ни на почтени предприемачи, посветили се на възстановяването на напълно съсипани икономики. А оттук до медалите и почестите не е далеч!
От всички части на неговия Общ план тази беше най-бляскавата и точно тя бе поразила бедното въображение на „онези там“. Заслужаваше си да се види ефектът, който оказа и върху самия Ел Сикарио.
Шашнах го.
— А за „тях“, Мак?
— Сигурно ще можем да се спазарим да им бъде предоставен имунитет. Някои лица, близки до колумбийското правителство, се отнасят доста благосклонно към тази идея. Колкото до американците, те също биха могли да се съгласят, като се има предвид присъщият им прагматизъм.
— Ясно.
Бих се учудил, ако всичко ти е ясно, драги ми Матаморос. Показах ти само това, което исках да ти покажа.
— Мак, намирате се едва ли не в позиция да „ги“ наставлявате какво трябва да правят.
— Да не прекаляваме.
Да видим какво ще ме попита сега. Ще доразвие ли мисълта си докрай?
— Аз се подчинявам единствено на „тях“, Мак.
Не се получи. Току-що достигна границите на интелекта си. Не трябваше да му разкривам повече, отколкото на „тях“. Той е просто един убиец. Специалист в професията си, безспорно, но нищо повече. Не е способен да се абстрахира от собствените си проблеми.
— Знам това, Матаморос.
— Накрая ще ме ядосате с вашия Матаморос. Мак, напълно способен съм да ви убия. Обикновено действам само по заповед.
— Но за мен ще направите изключение.
— Да. Колкото до заповедта, „те“ вече ми дадоха една.
Която очаквах. И която вие несъмнено също сте очаквали.
— Да елиминирате Гантри и канадката. Да свършите работата, която Милан не можа свърши.
— Ще се опитате ли да ми попречите, Мак?
— Имам ли такава възможност?
— Не.
Хеликоптерът се стрелна надолу в нещо, като смъртоносен лупинг, но за щастие контролиран. За разговор и дума не можеше да става — Макартър имаше усещането, че сърцето му засяда между зъбите. Нямаше никаква възможност да спре ракетата, изстреляна срещу Гантри и Зенаид Ганьон. Не бе намерил никакъв начин.
Каквато и да е стратегията на Гантри. Дори и да е същата, която бе прозрял. И каквито и да са последствията от нея.
Глупаво, наистина.
Групата, водена от Пат Хенеси, бе пристигнала в Капит.
Самолетът кацна на трийсетина километра източно от града. Останалата част от пътя изминаха с моторна лодка по Ражанг. Хенеси бе убеден, че нито една Мравка не е могла не само да ги проследи, но и да съобщи за заминаването им от Австралия. Съгласно евакуационния план онези, които бяха напуснали Гуадалканал, още с пристигането си в Бризбейн се пръснаха по посока на Сидни, Мелбърн, Аделаида, Фриймантъл, Пърт и други по-малки градове, изгубени сред просторите на обширния австралийски континент. Прегрупирането на екипа, определен да замине за Борнео, се извърши в пълна тайна за най-голяма радост на Пат, очарован от удалата му се възможност да си поиграе на стражари и апаши.
Ли Ванг, специалистката по информатика, Пийт Карстов и Бабу се инсталираха в кабинета още с пристигането си, замествайки Гантри в приемането на съобщенията на старите лели. Съобщенията оредяваха и това според Зенаид бе признак, че досието на Мравките не след дълго ще е окончателно попълнено.
Лавиолет се чувстваше прекрасно. От раните му бе останал само спомен. Можеше да заеме мястото си в своя хокеен отбор още със завръщането си в Канада.
— Ако изобщо някога се завърнем в Канада — промърмори Зенаид.
— Не ме карай да се смея! Разбрах, че Гани има план, който не може да не успее.
— Не го наричай Гани, Лавиолет. Нервираш ме.
— Май си в лошо настроение, а?
Да. И дори в ужасно лошо. През последните четирийсет часа Гантри не се отделяше от компютрите си. Отсъствието му едва ли би се чувствало по-малко, ако се намираше, да речем, на Северния полюс. Освен това избягваше всички въпроси за „плана, който не може да не успее“. „Нямам време“, бе единственият му отговор. Добре. Той не означаваше задължително, че е прекалено тъпа, за да разбере, но основната идея явно включваше подобен нюанс. Това силно я бе по дразнило. Упрекна се заради раздразнението си и в резултат се ядоса още повече, но този път на самата себе си. Аз съм чисто и просто една друсла; не ме бива за нищо. Намерих си гадже, каквото едва ли има второ на планетата, и изведнъж ни в клин, ни в ръкав реших, че дори и през ум не бива да ми минава мисълта да живея с него. И от която и страна да разглеждам проблема, стигам все до същото заключение. При това тук, при ибаните, ужасно много й харесваше — утежняващо вината обстоятелство! А и се безпокоеше за дядо Ганьон, от когото нямаше никакви вести… — Той е във Франция.
Тя втренчено изгледа Лавиолет.
— Откъде знаеш?
— Пат Хенеси и старите лели са му осигурили сигурно убежище. В Канада не беше достатъчно безопасно за него.
Нов гневен изблик на Зенаид.
— Гантри знаеше ли за това?
— Не. Решението са взели старите лели. Гани… искам да кажа, Гантри… помолил просто да го закрилят. Така, както бе помолил да закрилят Алекс Дьошарм и моето семейство. И всички други.
— Кои други?
Лавиолет сви рамене. Не разполагал със списък. Според него това станало още в самото начало. Горе-долу по времето, когато разбрали, че Мравките ги преследват с яхтите си. Гантри го предупредил, че съществува опасност да посегнат на родителите и на сестрите му — както на тези в Монреал, така и на двете по-малки, които живееха все още в Мисиками — и че се налагало да се вземат предпазни мерки. Какъвто бил случаят и е дядо Ганьон. Така че той, Лавиолет, последвал примера на Зенаид: убедил близките си да потърсят сигурно убежище, тоест да се съгласят старите лели да им намерят такова.
— Изобщо не си ми казал за това!
— Мислех, че го знаеш, Зенаид.
— И същите мерки са били предприети по отношение на всички, които се намираха на джонката?
Естествено. Как по-рано не се сетих за това?, помисли си Зенаид. Не бе видяла по-далеч от собствения си голям нос, от Алекс Дьошарм, жена му и децата му. Но Гантри не оставяше нищо на случайността. За пореден път се почувства раздвоена между възхищението, което изпитваше от интелигентността на Гантри, и разочарованието от собствените си недостатъци.
— Къде във Франция?
— Не знам.
— Къде са родителите ти?
— В Париж. Заедно със сестрите ми.
— И баща ти е позволил да го убедят да напусне Канада?
— Забравяш, че сега Мисиками принадлежи почти изцяло на Гили-Гили.
В Мисиками родителите на Лавиолет държаха бакалница, която бе същевременно и бензиностанция. Можеха да я запазят, но в амбицията си да прогонят всички Ганьон и Лавиолет, Макгилди бяха побързали да построят свръхмодерна дрогерия, чиято конкуренция се оказа гибелна. Още повече, че на персонала на дъскорезницата (собственост на Макгилди) бе наредено да пазарува навсякъде другаде, но не и от Лавиолетови. А и новонаетите работници бяха до един проклети англичани.
— Така че заминаването се налагаше само по себе си… Сестрите ми продължават следването си в Париж. Там също говорят на френски. С акцент, вярно, но все пак на френски, Фабиан иска да стане актриса или певица. Най-вече певица. Жил Виньо й казал, че има хубав глас.
Зенаид обикаляше улиците на Капит, придружавана от огромния Лавиолет и охраняващите ги ибани начело с Ранда. Капит беше малко градче, селище от рода на онези, в които навремето в Канада индианците са заменяли своите кожи. Тук ролята на някогашната Компания на залива Хъдзън изпълняваха китайски търговци, които изкупуваха латекса, сагуто, плодовете и зеленчуците, доставяни от ибаните от хълмовете с пироги. Разнасяше се остра миризма на тиня, разлагаща се риба и ферментирали плодове. По бреговете на Ражанг се точеха типичните наколни жилища, които с нанизаните си една до друга стаи нерядко достигаха двеста-триста метра дължина. Джунглата бе навсякъде; често я палеха, за да освободят обработваема земя, но тя бързо си я отвоюваше обратно. Дебрите й целодневно и особено привечер кънтяха от писъците на маймуни, калаоси и безброй други пернати.
— Ще останеш ли при Гантри, Зенаид?
— Не.
— С удоволствие бих ви навестявал между два хокейни сезона или тук, или на проклетата ви джонка. Би било интересно като ваканция, пък и бих могъл да му ударя една бродерия.
Или, другояче казано, да го удари на живот. А пък аз ще ти извъртя един тегел, глупако дебел!, помисли си Зенаид.
Или, казано с по-прости думи, един колосален шамар. Ранда ги покани в дома си, в „дългата къща“, на която беше „туа рума“, сиреч вожд (макар че при ибаните йерархията бе доста относителна). Наложи им се да пият „туак“, оризова ракия, и да се прехласват пред колекцията от човешки черепи, овесени на голяма желязна халка до вратата, с която Ранда извънредно много се гордееше. Притежаваше шейсет и четири парчета, между които, по думите му, фигурираха три английеки от XIX век и трийсет и два японски от 40-те години. Колкото до по-скорошните придобивки, обясненията му бяха значително по-мъгляви.
— Очарователен тип — отбеляза Лавиолет на излизане. — Може само да се радваш, че ще си имаш такъв съсед.
— Ще си намериш друго място, където да си прекарваш ваканцията, Лавиолет. Няма да живея с Гантри. Просто чакам цялата тази история да приключи, независимо по какъв начин, и се връщам в Америка.
Което, поне според нея, бе вече въпрос на не повече от две седмици.
Независимо по какъв начин.
През следващите дни в Капит започнаха да пристигат куриерите. Ставаше дума за пратениците, чиято задача бе да пренесат досието на Мравките, съставено в пет екземпляра. Този път черно на бяло, без никакви кодове.
— Мога ли да го прочета, Гантри?
— Разбира се.
— Защо пет?
И си отговори сама в момента, в който зададе въпроса.
Пет, за да увеличат шансовете поне един от екземплярите да пристигне на местоназначението си. А там от него щяха да извадят други копия.
— Как ще разберем дали някой от пратениците ти е успял да мине?
Друг идиотски въпрос, Ганьон, помисли си тя. От само себе си се разбираше, че старите лели незабавно щяха да потвърдят получаването на досието с шифровано съобщение. Но Гантри смяташе, че куриерите ще минат безпрепятствено. Един-единствен човек в света би могъл да се досети за естеството на последния удар срещу Мравките.
Съдбата на всички се намираше в ръцете, или по-точно в главата на Джеймс Доре Макартър.
Бе въпрос на няколко дни. Трябваше да чакат. Гантри се усмихна.
— Ганьон, мисля, че съм заслужил три дни почивка. При всяко идване тук си доставям удоволствието да се поразходя с пирога нагоре по Ражанг. Какво ще кажеш за вдругиден сутринта, ако те блазни подобна идея, разбира се?
Което означаваше да остане насаме с Лакомника. Тя се съгласи. Въпреки или именно заради перспективата да останат съвършено сами.
Логиката ти е най-малкото нелогична, Ганьон!
Ел Сикарио беше в Сингапур. Не бе стъпвал тук почти десет години. Първото му посещение датираше от март 1965-а. (От края на февруари всъщност, тъй като бяха дебаркирали в Да Нанг на 6 март.) В промеждутъка бе наминавал насам доста често, без да се смята трийсетмесечният му непрекъснат престой между 1977-а и 1980-а, през който бе научил китайски и малайски.
Едва успя да се ориентира. Градът се бе променил неузнаваемо. Орчърд Роуд приличаше изумително на нюйоркското Осмо Авеню. Избягна модерните хотели, където рискуваше да го познаят, и отседна в едно от малките китайски хотелчета на Бенкулийн Стрийт. Остана в стаята си до три следобед, когато напусна „Саут Ейжа“ и отиде да обядва в един ресторант на открито, след което се отправи за срещата си в „Джуронг“, парка на птиците. Пристигна там в четири и половина — трийсет минути преди определения час, които посвети на внимателно проучване на околностите. Чист рефлекс — нямаше никакво основание да смята, че Хау Тек може да му устрои капан.
— Не си се променил — каза Хау. — Само дето нямаш мустаци. Мислех, че… Какво става с теб?
— Започнах търговия с плодове и зеленчуци — отвърна Убиеца. — Имаш ли хора и оръжие?
Той извади парите от пояса, който носеше под ризата — двеста банкноти от хиляда долара, сгънати по дължина. Хау не си направи труда да ги брои и пъхна пачката в дипломатическото си куфарче. Беше около шейсетгодишен китаец.
Логично Хау би трябвало да е покойник от 77-а година, но разбирайки, че животът му е станал предмет на „договор“, той бе проявил благоразумието незабавно да се свърже със съдружника си в Банкок, който от своя страна прие предложението му за ново преразпределение на печалбите и спря в последния момент наетия от него убиец. Този убиец, естествено, бе Ел Сикарио. Хау прояви дори още по-голяма гъвкавост, ангажирайки на свой ред наемника, и не след дълго загуби съдружника си от Банкок, застрелян от неизвестен убиец.
— Петдесет и девет „договора“, като смятаме и покойния Лим. Винаги съм се питал защо се спря преди шейсетия.
Поне щеше да закръглиш цифрата.
— Призванието ми в областта на плодовете и зеленчуците най-неочаквано се превърна за мен в насъщна потребност. Колко души?
— Трийсет, както поиска. Между тях има доста виетнамци. Говориш виетнамски, нали?
— Да.
— Знаеш, че ако мимоходом ти се прииска да свършиш някоя дребна работа, колкото да си спомниш доброто старо време…
— Не.
— Добре де, не се сърди — припряно избъбри Хау.
Ел Сикарио наблюдаваше огромния птичарник пред себе си, в който някой бе имал идиотското хрумване да затвори множество морски птици. Очевидно на път да измрат до една. Идеята окончателно се оформи в главата му и той взе решение.
— Хау, твоите хора вече не ми трябват.
Само няколко оръжия. И един хеликоптер. Без пилот — щеше да пилотира сам. И резервно гориво.
Хау Тек озадачено се вторачи в него. Нямаше представа нито какво е намислил Ел Сикарио, нито накъде ще поеме.
Китаецът бе явно убеден, че целта му е Виетнам. Но не му зададе никакъв въпрос. Едно от нещата, които бе научил покрай общуването си с този слаб и мрачен мъж през трийсетте месеца, докато го използуваше като екзекутор, бе, че той е невероятно опасен — най-опасният, когото познаваше. А след четирийсет години, посветени на контрабандата на опиум и оръжие, Хау беше безспорно експерт в това отношение.
Ел Сикарио си тръгна пръв. Мина покрай четиримата телохранители, които се престориха на безкрайно заинтересовани от птичарника, и не го и погледнаха. Тръгна пеш обратно към Бенкулийн Стрийт, като дори самонадеяно забави крачка. Жегата и задухът го притесняваха не повече, отколкото студът в Орегон.
Трийсет и два часа по-рано, точно преди да отпътува за Малакския пролив, бе дал заповед за атака на личните си командоси, за чието съществуване не знаеше даже Милан.
Преторианската му гвардия, в известен смисъл. От едно напълно безобидно съобщение, очакващо го на сингапурското летище, на което, подобно на останалите пътници, се бе задоволил да хвърли привидно разсеян поглед, разбра, че набелязаните цели са почти постигнати. Заложниците се намираха под контрол: старият Ганьон, две от сестрите на Лавиолет, семейство Дьошарм (без бащата Алекс, който пътуваше някъде из Съединените щати под чуждо име), приятелката на Пат Хенеси (млада англичанка, която работеше в британското консулство в Сингапур), жената и синът на Антъни Биърдсли, капитанът на джонката, и още близки на други членове на екипажа. Общо трийсетина души.
Между тях се намираше и бащата на самия Гантри, заловен в Испания, в андалуското си имение. Всички отвличания бяха извършени за дванайсет часа и почти в един и същи час по средно универсално време. Нямаше съмнение, че Гантри бързо ще научи за тях; по всичко личеше, че е извънредно добре организиран. По принцип в девет сутринта на следващия ден Ел Сикарио би трябвало да се свърже лично с Гантри в убежището му в Саравак и да му продиктува условията за капитулацията. И Гантри нямаше да има друг избор, освен да дойде на срещата, подписвайки така собствената си смъртна присъда.
Именно такъв бе планът, от който Ел Сикарио току-що се бе отказал. Вече съжаляваше дори за това, че е взел заложници. Стигна дори дотам да обмисля дали да ги освободи, или чисто и просто да заповяда незабавно да ги избият, отдавайки предпочитанията си на втория вариант. Отложи вземането на решение за по-нататък. Нямаше защо да бърза.
Следващите часове посвети на подготовката на самотния си рейд. Свърза се с хората на Хау в Бруней и Саравак, до един китайци, и уточни подробностите и периметрите на помощта, която очакваше от тях. Те бяха най-многобройни в Бандар Сери Бегауан, в Бруней; четирима имаше в Кушинг, двама в Сибу и Белага и трима в Капит. Агентурната мрежа, която Хау бе изтъкал за четирийсет години в огромната китайска диаспора, се оказваше особено полезна. Без агентите му, Ел Сикарио несъмнено не би се решил да планира подобна атака. Те потвърдиха, че Гантри се намира все така в осмоъгълната си къща в Капит (Убиеца я бе видял на снимки, направени няколко месеца преди това). Там беше и канадката. Към двамата се бе присъединил малък екип, включващ Пат Хенеси, американо-китайката, Пийт Карстов, индиеца и хокеиста.
Уведомиха го също, че през последните два дни Гантри бил посетен от пет-шест души, отнесли със себе си някакви тайнствени пакети, каквито не носели на идване. Информацията озадачи Ел Сикарио. Кои биха могли да бъдат пратениците? Системата за международни съобщителни връзки в Сингапур функционираше безупречно. Ел Сикарио успя да се свърже с личния си щаб (нямащ нищо общо с този на Милан), и нареди да се предприеме незабавно разследване за установяване на самоличността на непознатите, които би трябвало (елементарна, но напълно приемлива хипотеза) да са заминали от някое от международните летища в близост до Саравак, Бруней, Сингапур, Куала Лумпур или Джакарта.
Последното съобщение, което получи, го накара да се усмихне. За сутринта на следващия ден Гантри бе планирал нещо като екскурзия с пирога нагоре по Ражанг, по посока на планината Хоуз.
Ел Сикарио се наведе над щабните си карти. Предстоящият рейд се очертаваше да бъде много по-забавен, отколкото се надяваше. За кой ли път, въоръжен до зъби, щеше да поеме през джунглата на смъртоносен лов.
Свърза се отново с Мексико и продиктува координатите на тактическите си помощници в Кушинг, Капит и останалите населени пунктове, които щяха да му препредават съобщенията. Щеше да ги приема или по бордовата радиостанция на хеликоптера, или по другата, преносимата, която възнамеряваше да вземе със себе си. „Установете самоличността на петимата пратеници“. И, естествено, поиска да бъде уведомяван и за най-незначителното движение на Гантри.
При това повторно обаждане Ел Сикарио научи, че Феникс (кодово име на Макартър) току-що бил напуснал острова си в архипелага Каикос и пътувал за Ню Йорк.
Това нямаше никакво значение.
Убиеца реши да се приземи в Саравак, над Капит, на трийсетина километра югоизточно от Аджан, в горното течение на Ражанг и близо до мястото, където в нея се вливаше един от многобройните й притоци, Балех. В случай че Гантри променеше маршрута си, винаги можеше да избере някоя друга река.
Излетя в три и половина сутринта на малък хеликоптер от типа „Морска кобра“, снабден с допълнителни резервоари. Със себе си носеше някои от любимите си оръжия: бойна карабина „SIG 530–1“ с оптически мерник и двуножник, един „М16“, дублиран с гранатомет „Колт“, картечен пистолет „Инграм М10“ със заглушител, две дузини гранати (за всеки случай) и, разбира се, неизменните два ножа и мачетето. Вкусовете му бяха строго класически, дори консервативни.
Малко преди шест сутринта беше вече над индонезийската част на Борнео. Приземи се на една уединена поляна и след като се убеди, че подаването на гориво е нормално, отново се свърза с поста в Кушинг, намиращ се само на сто и двайсет километра оттам. Всичко бе наред. Гантри и канадката, придружавани от шестима ибани, всеки момент щяха да потеглят нагоре по Ражанг. Не, никакви съобщения от Снейк (кодово название на командния пункт в Мексико).
Ел Сикарио продължи полета си.
В съзнанието му нахлуха спомени. Видя се с двайсет години по-млад, когато с Лу Манти летяха на борда на значително по-големи от „Кобра“-та хеликоптери над високите лаоски плата, покрити също с гъсти гори, но малко по-различни от тукашните. Припомни си други мисии, несравнимо по-опасни от сегашната.
Кацна в осем и петдесет и три. Седем минути по-рано от най-доброто предвидено време. Прикри грижливо „Кобра“-та, нарами екипировката си и пое към реката. На около осем километра надолу по течението бе разположено едно ибанско село и имаше голяма вероятност някой да се затири насам, за да удовлетвори любопитството си, предизвикано от минаването на хеликоптера.
Притаи се, двоумейки се дали да използува снабдения със заглушител „Инграм“, или един от ножовете си.
Ножът се оказа напълно достатъчен. Ибаните, дошли да разберат за какво става въпрос, бяха само двама. Ел Сикарио набързо им преряза гърлата, изскачайки безшумно зад гърба им. Да убива с нож му доставяше все същото удоволствие. Забави се още трийсетина минути, в случай че се появят и други любопитковци.
Не. Жалко!
Два километра по-нататък излезе на реката и не след дълго намери идеалното място, което му предоставяше открита стрелкова полоса с дълбочина около четиристотин метра. Щеше да стреля тогава, когато мишената, сиреч пирогата на Гантри, се приближеше на не по-малко от двеста метра от него. Иначе би било прекалено лесно. Първо Гантри, после канадката или… Все още не бе решил.
Търсеха го по радиото.
— Би трябвало да бъдат в Аджан към обяд. Пирогите са две. Двойката е в челната.
Още нещо: Снейк открил един от петимата тайнствени пратеници. Мъжът пристигнал със самолет в Лос Анджелис. Носел някакви кутии с неизвестно съдържание. Може би филми. Предал ги на други мъже — частни детективи, които работели вероятно за Гантри. Снейк питал дали трябва да предприеме съответната операция, за да изясни какво съдържат кутиите.
— Предайте им, че засега ще изчакаме — заповяда Ел Сит карио. — И не ми се обаждайте повече, освен ако въпросът наистина не търпи отлагане.
Той се настани удобно, монтира „SIG“-a на двуножника и разположи своя „Армалит М 16“ така, че да му бъде подръка. Пирогите щяха да се появят най-рано след петдесетина минути, а може би и по-късно, ако на Гантри му хрумнеше да направи престой в някое от крайбрежните села.
Засече като ориентир една малка скала, стърчаща над водата в средата на правата линия, която следваше тук течението на Ражанг. От това разстояние Ел Сикарио бе способен да уцели десетцентова монета в профил.
В крайна сметка реши да убие първо момичето. По един куршум във всяка гърда и трети в главата. Говореше се, че Гантри много държи на нея, така че задължително щеше да изгуби няколко секунди, за да се втурне към любимата си.
Ще му оставя време да се убеди, че наистина е мъртва, преди да се заема с него.
В Ню Йорк минаваше полунощ. Макартър напусна официалната си кантора и се прибра в апартамента си — отчайващо пуст в отсъствието на Лети, която отново отказа да го придружи в поредното му пътуване. Двойката прислужници, която живееше там постоянно, му бе приготвила лека вечеря, но той се задоволи да хапне само малко плодове. Влажната жега на Манхатън го потискаше. Легна си. По телевизията отново говореха за Колумбия. Натисна дистанционното и изключи разположения в долния край на леглото телевизор: показваха деца, жертви на „крака“.
„Онези там“ бяха полудели, поддавайки се отново и както винаги на вродената си жестокост. Арестуването на хиляди от миниатюрните им подчинени „ги“ бе хвърлило в безумна ярост и пренебрегвайки всички съвети (Макартър предвидливо се въздържа да „им“ дава такива, оставяйки грижата за това на обикновените адвокати), „те“ бяха стигнали дотам да заплашват с ужасно отмъщение правителството, страната, цялата държава. Тяхната разюзданост не бе нещо ново, но започваше да се проявява все по-открито.
При превземането на съдебната палата в Богота през 85-а например бяха убити деветдесет и пет души, между които председателят на Върховния съд, единайсет полицаи и войници и трийсет и двама съдии и сътрудници на съдебните органи. Официално, разбира се, това бе обявено за акция на терористичната група М 19, но колумбийските власти знаеха много добре, че зад нея стои Картелът: „те“ искаха да унищожат делата за екстрадиране и съдебните архиви и да всеят ужас сред магистратите. Пари или олово — методите оставаха същите. Много съдии предпочетоха да си подадат оставката.
След убийството на един съдия и на някакъв полицейски началник властите арестуваха един от членовете на Картела, но директорът на затвора почти веднага го освободи.
Пред гнева на Съединените щати Картелът дори предложи на колумбийското правителство той да изплати външния дълг на страната (четиринайсет милиарда долара), а в замяна да получи имунитет и узаконяване на кокаина. Държава в държавата. Чиста проба параноя.
Макартър „ги“ прогони от мислите си. Спомни си за телефонното обаждане от същия следобед. Измежду десетките обичайни повиквания секретарката му, чудесно обучена да пресява кореспондентите, му прехвърли именно това. Лицето на другия край на линията заяви, че се казва Торнстън и се обажда от името на адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. По много спешен въпрос. „Господин Макартър, имам за вас съобщение от страна на един от нашите клиенти, който навремето ви е платил осемстотин долара. Той би искал да ви предостави колкото може по-скоро някои важни документи от изключително лично естество.“ Макартър отговори, че повече уточнения не са необходими и че през следващите два дни ще бъде в Ню Йорк.
Единайсет минути след полунощ. Продължаваше да се върти в леглото. Две минути по-късно на външната врата се позвъни. Прислужниците си бяха легнали, така че навлече един халат и отиде да отвори. Озова се лице в лице с около трийсетгодишен мъж с очила със стоманени рамки, който носеше дипломатическо куфарче. В коридора зад него забеляза още четирима мъже, чиято дясна ръка бе многозначително пъхната под сакото.
— Господин Макартър? Може ли да вляза? Казвам се Гари Калаферте. Работя за господин Торнстън.
Макартър се отдръпна. Мъжът влезе; онези четиримата останаха в коридора. Калаферте се насочи направо към просторната дневна, обзаведена от Лети. Постави върху масата дипломатическото си куфарче и го отвори.
— Господин Макартър, оригиналът на съобщението на нашия клиент е записан на тези дискети. Предположихме обаче, че нямате компютър в дома си.
— Така е, всичките ми компютри са в кантората — кимна Макартър, чувствайки как постепенно го обзема едновременно приятна и тревожна възбуда.
— Затова разпечатахме текста на съобщението. Заповядайте.
Около двеста страници. Стандартна компютърна разпечатка.
— И трябва да изчета всичко това тази нощ? — вдигна вежди Макартър.
— Наредено ми е най-настоятелно да ви го препоръчам — отвърна Калаферте.
Макартър пробяга с очи по първата страница, после по втората. Четеше невероятно бързо. Само на тях срещна шейсет и едно познати имена. Премина на трийсета или трийсет и пета страница. На нея фигурираха други деветнайсет, добре известни му имена, от които осем „сигурни“ (в един или друг момент през последните шест години лично бе използувал споменатите мъже или жени) и единайсет „вероятни“ (не познаваше, разбира се, всички онези, до чиито услуги прибягваше Лодегър, но бе повече от сигурен, че въпросните единайсет лица са Мравки).
— Още нещо?
Калаферте извади от куфарчето си втори набор документи, този път напечатани на обикновена машина, който съдържаше списък на вестници, телевизионни станции и радиокомпании, както и — естествено! — имената на началниците на съответните служби в съответните федерални учреждения.
— Ясно — кимна Макартър.
— С това задълженията ми приключват — заяви Калаферте. — В допълнение трябва само да ви уведомя, че съществуват около седемстотин копия от тези документи, които са разпратени, където е необходимо. Впрочем помолиха ме да използвам по-скоро термина „заложени“.
— Разбирам — каза Макартър.
— Лека нощ, господине. Надявам се, че ще ме извините за среднощното ми нахлуване.
Пратеникът си тръгна и затвори вратата след себе си.
Макартър отиде да сложи резетата.
Заложени. Като бомби.
Очакваше го, Мак. Дори го беше предвидил, точно това. Лакомника изигра единствения възможен ход. Само едно те учудва — и то как! — астрономическото количество на събраната от него информация.
Отиде в библиотеката, където се намираше голямата радиостанция. По време на последния им престой в нюйоркския апартамент дъщерите му чудесно се бяха забавлявали с него, установявайки дори връзка с един радиолюбител в Аляска.
Седна пред апарата. Продължаваше да прелиства първия списък.
Все още не знаеше какво ще предприеме. Нито кога ще го предприеме.
А и в очите му това решение нямаше неотложен характер. Поне до близките пет-шест часа. Погледна машинално часовника си: деветнайсет минути след полунощ.
Часовникът на Ел Сикарио показваше единайсет и двайсет. Гантри и неговата флотилия закъсняваха. Очевидно бяха спрели в някое от селата по поречието. Ел Сикарио отхапа ново парче шоколад и пийна глътка вода от манерката. Ставаше все по-горещо и промъкващите се през листака (макар и много плътен) слънчеви лъчи изгаряха голия му гръб като нажежено желязо. Белезите по ръцете му го сърбяха, както винаги когато станеше по-топло от обикновено. Никакво значение. Малко преди това близо до него бе кацнала летяща змия с коремни люспи във формата на парашут. Ел Сикарио я определи като chrysopelea paradisi.
Гъвкавото й тяло бе покрито с възхитителни златисти и яркозелени шарки. Подлъгана от пълната неподвижност на Убиеца, змията се уви около ботуша му, а след това и около крака. Триъгълната й плоска глава бавно се плъзна нагоре към гърдите му. И едва в последния момент, когато бе оголила зъби, за да ухапе, Ел Сикарио я обезглави с ножа си.
Със съжаление. Обожаваше животните.
Единайсет и петдесет.
Провери взривното устройство на радиостанцията. Нямаше намерение да я влачи обратно, след като избие хората в пирогите. Беше програмирал взрива, който му гарантираха шестнайсет свързани една за друга гранати. Убиваше времето с каквото може. Но без да проявява нетърпение. Способен бе да се спотайва в засада часове наред, докато набелязаната цел сама не кацне на мушката му.
Дванайсет и девет минути. Надолу по течението на Ражанг минаха няколко пироги. Осем мъже и шест жени. Мъжете бяха покрити с татуировки с преплитащи се цветни мотиви и тъмносиви арабески.
Този път скорпион. Приближи се до Ел Сикарио, докосна лакътя му и се отдалечи. Жегата заглушаваше всички горски шумове. Чуваше се единствено плисъкът на реката.
Двете пироги се появиха в дванайсет и двайсет и три. С помощта на бинокъла Ел Сикарио веднага разпозна Гантри. Момичето седеше зад него. Беше невероятно привлекателна, дори и така, вкопчила се в ръба на пирогата, силно разтревожена и с плувнало в пот лице. Ел Сикарио фокусира лещите и задържа поглед на гърдите й, изпълващи до пръсване блузата с къси ръкави; гърди, свободни от сутиен, чиито потни зърна бяха изрисували малки кръгчета върху синия памучен плат. Канадката носеше шорти и положението на голите й крака разкриваше гънката на слабините й и крайчеца на черни пликчета. Заедно с тях в първата пирога пътуваха двама ибани. Четирима други ги следваха във втората. Ел Сикарио наброи пет М 16 и една карабина „Армалит 18“. Бяха на триста и шейсет метра. Малките извънбордови мотори с мъка преодоляваха силното течение.
Ел Сикарио буквално се уви около „SIG“-a. Все още без да слага пръст на спусъка. Чувстваше невероятно спокойствие, почти безразличие.
Триста метра. След тринайсет-четиринайсет секунди носът на пирогата щеше да достигне показващата се над водата скала, която бе избрал за ориентир. Ел Сикарио взе на мушка дясната гърда на канадката, прицелвайки се точно в безочливо щръкналото зърно.
Радиостанцията.
Включи я на прием. Не без известно колебание.
— Съобщение от Снейк — каза гласът на китайски. — Съобщение от една дума: Desligado. Чухте ли ме?
Desligado — „развързан“ на испански — беше кодирана заповед за незабавно прекратяване на дадена операция.
Седем секунди преди изстрела.
— Чух ви много добре — отговори Убиеца, — но е прекалено късно. Повтарям: прекалено късно. Предайте.
Сложи показалец на спусъка и протегна лявата си ръка, за да изключи станцията.
— Второ съобщение — обади се отново гласът. — Съобщение от Феникс, също от една дума: Ейми.
Една секунда.
— Чухте ли ме?
Ел Сикарио не помръдна; спусъкът беше вече наполовина обран.
— Чухте ли ме?
— Повторете второто съобщение — настоя Убиеца.
— Ейми. Повтарям: ЕЙМИ.
— Прието — отсече Ел Сикарио. — Край.
Показалецът му се отдръпна от спусъка. Дулото на „SIG“-а се отмести от зърното на гърдата, пропълзя нагоре по гърлото и се спря на пълните сочни устни.
Ел Сикарио демонтира двуножника, остави „SIG“-a, излетна се по гръб на земята и впери поглед в преливащия в златни оттенъци червеникавокафяв листак. Чу отминаващите пироги и гласа на Гантри, който говореше за предстоящия престой в Аджан.
— Ганьон — казваше Гантри, — продължавай да ми се пудриш и ще се прибираш с плуване.
Отговорът на канадката бе заглушен от пърпоренето на моторите. Пирогите се отдалечиха и отново се възцари тишина. Най-сетне Ел Сикарио се надигна. Изостави радиостанцията, своя „М 16“ и гранатите, като дори се отказа да ги заложи като мини на една-две пътеки по обратния път.
Върна се при хеликоптера и веднага излетя. По пътя не беше срещнал никого и съжаляваше за това. Но усещането, че са го измамили, принуждавайки го да се откаже от убийството, не беше нищо; още по-малко това, че „онези там“ бяха използувани desligado за първи път от девет години насам.
Ейми стоеше над всичко.
Ейми го обезоръжаваше напълно. Дори собствената му смърт, бърза или бавна и мъчителна, не би била нищо в сравнение с Ейми.
Ел Сикарио се казва Юън Гарет.
Макартър е почти убеден в това. Дълго време смята, че никога няма да успее да установи истинската му самоличност. И почти се примирява с мисълта, че този мъж така и ще си остане пълна загадка за него. Но разбира, че никога не би могъл да обуздае напълно Мравките, докато съществува гибелната опасност, олицетворявана от Ел Сикарио. Че всяка победа би била несигурна, ако не намери начин постоянно да го държи в шах.
Случаят с Гантри потвърждава това. Макартър решава да попречи на Ел Сикарио да екзекутира Гантри и неговата канадка. Може би в името на бащинските приятелски чувства, които изпитва към Лакомника. Както и заради последствията, който рискува да понесе организацията и неговият Общ план, ако стратегията на Гантри се увенчае с успех.
В хода на опитите си да установи самоличността на Ел Сикарио, Макартър изхожда от три факта. Първо: Лу Манти бива нает от Мравките по препоръка на Убиеца. Второ: странният навик на Ел Сикарио да носи винаги ризи с дълги ръкави. И накрая: убеждението му, че преди да стане това, което е, Ел Сикарио е бил военен и несъмнено офицер.
По времето, когато експериментира — в състояние на принудителна самоотбрана — свободно падане с хеликоптер над Североизточна Бразилия, Макартър все още не разполага с резултатите от издирванията, които е поръчал да се направят. За това разследване той използува (както и в случая, когато осигурява на Гантри закрилата на американските военноморски сили) връзките си във Вашингтон. При съблюдаване на пълна тайна. Редица важни постове във Вашингтон се заемат от бивши клиенти на официалната му фирма, които са престанали да бъдат такива, защото са се отказали — поне на теория — от всичките си лични дела, за да се посветят на тези на държавата. Той ги държи в ръцете си. Знае за тях неща, които не биха направили добро впечатление, ако бъдат съобщени на пресата. Случвало се е вицепрезиденти да си подават оставката и за нещо много по-незначително.
Той моли един от тях да се осведоми за човек, който е воювал във Виетнам като офицер от разузнаването, контраразузнаването или специалните части; човек, под чиито заповеди е служил Лу Манти и който има особени белези на ръцете си (следи от стари рани или татуировки).
Получава две папки още със завръщането си от Бразилия. Придружени със снимки. Макартър се свързва отново с приятеля си от Вашингтон и му казва, че „не, това не е човекът, когото търся, а и всъщност той вече не ме интересува, но благодаря все пак“. Излъгва, разбира се.
Юън Гарет. Въпреки пластичните операции Ел Сикарио може да бъде разпознат от някой, който упорито се старае да долови приликата.
Юън Гарет е роден в Корпус Кристи, в Тексас. Майка му е мексиканка. Говори испански също толкова добре, колкото и английски. Баща му търси петрол в Латинска Америка (във Венецуела, Мексико и най-вече в Бразилия). Младият Юън получава образование, достойно за уважение. На осемнайсет години взема участие в археологическа експедиция в Андите, чийто базов лагер е в Колумбия. Постъпва във военната академия „Уест Пойнт“, откъдето излиза с учудващо висок чин. Установили са изключителното му умение да борави с оръжие, забележителните му способности на командир и чувството му за организация, както и, не на последно място, подчертана склонност да изпълнява единствено онези заповеди, които са му по сърце. Изборът на Юън пада върху морската пехота. Първото му сериозно назначение е в Панама, където остава двайсет и два месеца.
Там успява ловко да се измъкне от една неприятна история, свързана с няколко набързо претупани екзекуции (общо шестима мъже и жени, убити със снайперистка пушка; вярно, жертвите са смятани за кубински агенти, но все пак!).
По негова молба лейтенант Гарет е включен в първия контингент морска пехота, който на 6 март 1965 година дебаркира в Да Нанг, предшествайки пристигането на стотици хиляди американски войници. Много скоро получава специално назначение, за което армията с учудваща съобразителност го избира именно заради неговите недостатъци: дивия му индивидуализъм, пълното незачитане на заповедите, вкуса му към убийствата, желанието му да отговаря сам и единствено за себе си. До края на годината осъществява множество мисии, които го отвеждат в сърцето на джунглата по следите на Хо Шимин, чиито маршрути успява да установи. В досието му е отбелязано, че е научил виетнамски и кхмерски. Юън става специалист по операциите в тила на противника. Създава собствен ударен отряд, съставен отчасти от американци — нерядко от латиноамерикански произход, — отчасти от преминали на американска страна виетконгци. От този момент нататък той се изплъзва от какъвто и да било официален контрол и започва да води своя собствена война. Една от любимите му тактики са нощните полети с хеликоптер (Юън е забележителен пилот) — изнася хората си на стотици километри пред най-предния американски пост, след което се отдава на саботажи, убийства и разузнавателна дейност. Сред американските участници в тези експедиции е и някой си Лу Манти, един от малцината, останали живи.
На два пъти отрядът на Гарет бива унищожен, но самият той успява да се спаси с цената на немислими преходи през джунглата и платата на моите49. В края на февруари 1968-а, по време на Тетската офанзива, когато Виетконг връхлита върху Сайгон, смятаният за безследно изчезнал от двайсет и три седмици Гарет се появява от джунглата в самия край на Северен Тайланд, на границата между Бирма и Лаос. Още по-мълчалив отпреди, той все пак благоволява да спомене, че е бил пленен, измъчван и държан затворен при „неприятни“ условия, преди да успее да избяга, и да измине стотици километри през джунглата. Намира се в кошмарно физическо състояние и ръцете му и целият торс са покрити с ужасяващи, отчасти зараснали рани. Пояснява, че са го връзвали с бодлива тел и са го теглили с камион. Изпращат го в болница в Банкок, после в Манила, след което го репатрират и го настаняват в болницата на морската пехота в Балбоа Парк, в Сан Диего. Много скоро той подава молба да бъде върнат във Виетнам и през юни тя бива удовлетворена.
Три дни по-късно се оженва за Лорийн Бонин, дъщеря на военен лекар, което е и единственият проблясък в живота му на полупсихопат.
Няма да я види никога повече. Подновява своите рейдове, но му отнемат командуването след едно ужасно клане, на което се отдава с хората си в Долината на делвите. Убива полковника, който му връчва призовка да се яви пред военния съд. Убива още трима офицери и войници, които се опитват да го арестуват, и изчезва. През следващите месеци се получават сведения за присъствието му в Камбоджа и Лаос, където Юън командува новосъздаден ударен отряд, включващ в състава си мнозина от бившите му подчинени. От него остават живи само трима души, които през септември 1972-ра решават да се върнат в Пном Пен. Именно от тях и научават за смъртта на Гарет. Остатъците от отряда му, преследвани от Червените кхмери, опитали да си пробият път към позициите на проамериканската армия на маршал Лон Нол или към тайландската граница. Гарет бил пленен. Никой не вярва, че има дори минимален шанс да е оживял. С това приключва и официалното досие на Юън Гарет.
През 1979-а съдът признава Лорийн Гарет-Бонин за вдовица. Няколко месеца след това тя се омъжва за един лекар, някой си Марголин, и той се съгласява да осинови дъщерята на младата си жена от брака й с Гарет, която е умствено недоразвита.
На 23 февруари 1980 година Марголинови и десетмесечният им син са убити по време на ваканцията, която прекарват в околностите на Тумстоун, в Аризона. Начинът, по който е извършено тройното убийство, предизвиква ужас.
Убийците са отнели живота на трите си жертви с неописуема по своята изтънченост жестокост. Телата са накълцани на парчета, като най-много е пострадало това на Лорийн Марголин. Полицията заключава, че става въпрос за ритуално убийство, извършено от членовете на някоя секта или от наркомани. Случаят остава неизяснен.
На 16 май 1980 година дъщерята на Лорийн Марголин и Юън Гарет, поверена на грижите на специализирана институция, изчезва на свой ред в пожар, в който намират смъртта си още седемнайсет умствено недоразвити деца.
Пламъците — следствието няма да успее да установи дали пожарът е възникнал случайно, или е предизвикан умишлено — били толкова буйни, че се оказва невъзможно да идентифицират труповете.
Предположенията на Макартър се превръщат в твърда убеденост, която се основава на три заключения: Гарет е оживял след пленяването си в Камбоджа; завърнал се е в Съединените щати под чуждо име и е единственият извършител на тройното убийство в Тумстоун; пак той е подпалил болничното заведение, където се е намирала дъщеря му, и или е оставил детето да загине в пламъците, или го е отвел със себе си и го е скрил някъде.
Момиченцето се казва Ейми.
От четирийсет часа над Ражанг и околната джунгла се сипеше дъжд. Тропически дъжд, най-често ситен и кротък, от време на време с неочаквано резки усилвания, преминаващи в яростни пориви, които бясно блъскаха дърветата, извивайки короните им.
— Като за почивка на село, това си е чиста проба провал — отбеляза Гантри.
— Лично аз нямам нищо против дъжда.
Зенаид Лежеше по корем на сламеника, проснат върху бамбуковия под. Идеше й да вие, което сигурно би уталожило отчасти силния гняв, който изпитваше преди всичко срещу самата себе си и донякъде срещу Гантри.
— Защото това наистина се равняваше на почивка на село, Зенаид. Неуспешна, признавам.
— Повтаряш се.
Бяха се настанили на терасата на една „дълга къща“, пред вратата на така наречената „билек“ (самостоятелна стая).
Цял следобед ибаните — само мъжете — бяха танцували. И продължаваха да танцуват, въпреки че бе два часът през нощта. И щяха да танцуват до сутринта. Носеха плетени бамбукови шапки, украсени с пера на калао, и кожени наметки. В ръце стискаха дълги щитове и копия, имитирайки потегляне на боен поход. Не възнамеряваха да режат ничия глава, разбира се. Е, по принцип. Или само тази на Майкъл Джаксън, който се дереше от един портативен грамофон, захранван с батерии. Майкъл Джаксън тук!? Гръм и мълнии!
„Дългата къща“, където двамата с Гантри „прекарваха седмичната си почивка“, се намираше на майната си, или по-точно на два дни плаване с пирога от село Румах Унгка, намиращо се на свой ред на четирийсет и осем часа път от Капит.
Мястото беше безспорно прекрасно. Реката тук бе възхитително „разчупена“ от многобройни водопадчета и каскади, които създаваха действително неповторим по красотата си ефект.
За първи път се любих с Гантри в подножието на един тайландски водопад, а за последен път ще го направя на десет метра от друг такъв, само че в Борнео. За следващия път (какъвто няма да има) би трябвало да си осигурим Ниагарския водопад или поне някой от ония на Замбези.
— Ще тръгнем в четири часа — каза Гантри. — Благодарение на течението на връщане ще пътуваме много по-бързо.
Преди десетина часа Пат Хенеси им се бе обадил по радиостанцията, за да потвърди за пореден път съобщението на старите лели; че петимата пратеници са пристигнали живи и здрави на местоназначението и че всичко е готово. Но Пат им предаде и едно доста странно известие, получено все така от старите лели в Ню Йорк и препратено в Саравак. Анонимният кореспондент уточнил по телефона, че иска на „Лакомника в осмоъгълната къща в Капит“ да бъде предаден следният текст: „Мравият лъв победител с нокаут. Ловът хименоптери приключен.“
— И смяташ, че го изпраща Макартър?
— Да. Мравките са хименоптери, което ще рече ципокрили насекоми.
— А що за чудо е мравият лъв?
— Разред невроптери, мрежокрили. Ларвата на мравия лъв дълбае дупки, в които излавя сума мравки.
— Ще рече, че си нещо като кръстоска между лакомник и мрави лъв? Та ти си бил същинска зоологическа градина, Бога ми! А ако това е примамка, за да ни накарат да напуснем Саравак?
Гантри бе отговорил, че няма никаква представа.
Зенаид се обърна по гръб. Гантри седеше по китайски на един метър от нея. Ибаните продължаваха да танцуват под проливния дъжд, докато половинките им и госпожиците сновяха с голи гърди по „руай“ — дългия коридор-веранда, който предоставяше достъп до „билеците“ на двеста и петдесет метровата „дълга къща“, издигната на четириметрови колове на брега на Ражанг. Някои просто спяха, други чукаха или вееха ориз, трети плетяха кошници и рогозки. А онези, които не правеха нито едно от трите, подготвяха жертвоприношения от сушена риба, ориз и банани за Пулангана, бога на мира, без при това да престават да димят с лулите си. (Пулангана вероятно бе много добър бог, тъй като сред тези триста-четиристотин създания, живеещи вдън джунглите, цареше безметежен покой, който й напомняше до болка потъналия в сняг Мисиками.) Зенаид седна, после стана. Направи няколко крачки и излезе под дъжда.
С изключение на Гантри, нямаше вероятност да я види който и да било от мъжете, прекалено заети с подрипванията си.
Тя развърза коприненото си парео и се съблече гола, установявайки (но това не беше нещо ново), че гърдите й стърчат. Около минута стоя неподвижно под топлия дъжд, после се върна под покрива от палмови листа, докосна Гантри и влезе в „билека“, спечелвайки си на минаване беззъбата усмивка на няколко ибански дами, които чудесно познаваха тази тактика и сами прибягваха към нея винаги когато, искаха да подсетят благоверните си, че точно сега е моментът да си поиграят на мама и тати. Зенаид на свой ред им се усмихна. Излегна се на латексовата постеля и се обърна на лявата страна, с лице срещу преградата от слама и бамбук.
Не плачи!
На Гантри му бе необходим като че ли цял век, докато дойде при нея. Но дойде. Един безкраен миг остана прав, неподвижен, на две крачки от постелята.
— Ако си съгласна, ще останем още няколко дни в Капит заедно с Пат и другите. Колкото да се убедим, че навън всичко е наред. Ще ти отстъпя моята стая.
Тя не можа нищо да отговори.
— После — продължи Гантри, — при съблюдаване на всички необходими предпазни мерки, разбира се, ще можете да вземете някой самолет от Бруней. Или от Сингапур. Ти и Франсоа-Ксавие, искам да кажа.
Не плачи!
— Мога ли да те докосна, Зенаид?
— Да.
— Той направи значително повече. Тя се почувства смазана, във всички смислови нюанси на думата. Но успя да не се разплаче.
Призори се натовариха на пирогите, една от които беше истинска антика и можеше да побере петдесет души. Седемдесет и пет часа по-късно пристигнаха в Капит, където Пат Хенеси им потвърди новината, която им бе съобщил по време на обратното им пътуване: дядо Ганьон и всички останали заложници са не само живи и здрави, но и освободени, и то без абсолютно никакви обяснения.
На 3 август Зенаид и Лавиолет взеха от Сингапур самолета за Лондон и Монреал.
Гантри остана в Саравак.
През нощта, когато Калаферте му връчи съставените от Гантри досиета, Макартър взе две решения. При това много бързо, в един от онези пристъпи на лудост, в каквито изпадат само извънредно пресметливите хора.
Обади „им“ се в Бразилия, пренебрегвайки всички правила на безопасността. Очакваше всичко, включително да чуе и собствената си смъртна присъда, но установи, че греши. И то много! „Те“ не само удовлетвориха исканията му, не само се заклеха, че незабавно ще заповядат на Вики (кодово име на Ел Сикарио) да прекрати операцията си, но освен това проумяха и одобриха всяка от мерките, които възнамеряваше да вземе. Всяка. Todas. Всичко, което предприемел, щяло да бъде добре дошло, но да го прави бързо, по дяволите, колкото може по-бързо! Да включи в действие всичко. Добре ли е разбрал? Всичко!
И Макартър изведнъж осъзна степента на уплахата им на преследвани животни и на собственото си могъщество.
„Те“ се надяваха вече единствено на него. Беше станал наистина неприкосновен! — След това много по-лесно взе второто решение. С Бразилия се бе свързал от една телефонна кабина на Медисън Авеню; за второто си обаждане избра друга. От години знаеше наизуст номера на командния пункт на Убиеца в Мексико, но никога не го беше набирал. Този път го направи. Назова се с кодовото си име Феникс и поиска да предадат на Доминго думата Ейми. Да, незабавно.
След това отиде да си легне, без да знае дали непогрешимата ракета вече е поразила целта си (Гантри), дали всеки момент ще я порази и дали неговата и „тяхната“ намеса ще се окажат достатъчни, за да спрат полета й. Без да знае също дали току-що самият той не се е изложил на смъртна опасност, разкривайки пред Юън Гарет, че го е идентифицирал и че е в течение на съществуването на Ейми. Но като претегли всички „за“ и „против“, заключи, че случаят не е такъв. Вероятността да бъде убит от Ел Сикарио датираше от години; рискът не беше нов; дори напротив, логично бе да смята, че отсега нататък Гарет ще се откаже да атакува семейство Макартър. Под страх от репресии под формата на досие, което е убеден, че съм съставил за него и за близките му. Досие, което ще стане публично достояние, ако с Лети, момичетата и мен самият се случи нещо. От възкръсването си в индокитайските джунгли насам Гарет живее под закрилата на официално удостоверената си смърт. Току-що му дадох доказателство, че тази закрила би могла да не съществува повече.
От този момент нататък той е в ръцете ми.
Както и „онези там“.
Чудесен двоен удар!
Новината, че заложниците са освободени, окончателно го успокои. Също и констатацията, че нито Гантри, нито канадката са били екзекутирани. Ракетата действително бе спряна по средата на полета си. И насочена към друга цел.
Всичко се развиваше добре.
Позволи си дори лукса да се свърже с адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. Без да се назовава, поиска да говори с Гари Калаферте. Калаферте отсъстваше. Тогава Макартър помоли да го свържат с Торнстън, на когото предаде съобщението си до мравия лъв за победата му над хименоптерите, които бяха прекратили преследването.
Гантри ще разбере, ще прояви безспорно известна подозрителност, но накрая ще приеме очевидното.
Всичко вървеше наистина много добре.
Освен може би в Колумбия. И имаше защо. Колумбийското правителство реагираше със завидна смелост на безумните заплахи, които му отправяха „онези“. „Те“ действително се бяха поставили в положение, от което имаше твърде малко шансове да се измъкнат невредими. Декларацията на колумбийския президент Виргилио Барко бе категорично доказателство за това. Истинската война срещу дрогата започваше! Толкова по-зле за „тях“.
През следващите дни „Макартър се посвети на официалните си клиенти, които съставляваха най-доброто му прикритие, но преди всичко на разгръщането на цялата си финансова мощ, усъвършенствайки още повече механизмите за сигурност, анализирайки внимателно и най-незначителната от инвестициите, които бе направил. Сега управляваше общо над четиристотин милиарда долара. Или поне доколкото съществуваше напълно реална възможност «онези там» да загубят смехотворния си двубой с колумбийските власти. Както и в случай на засилване на американския федерален контрол върху операциите по прането на пари.
Посети последователно «Морският вълк» и Грациела“.
Там всичко беше наред. Чудовищната машина, която бе създал, продължаваше и щеше да продължава да действа независимо от обстоятелствата. Все така налице и в пълна готовност бяха приспособленията, които при нужда щяха да позволят мигновеното заличаване на информацията, съдържаща се в паметта на всички компютри, А в случай на унищожаване или залавяне на двете яхти щафетата незабавно щеше да бъде поета от трите центъра, намиращи се в Ирландия, на Каймановите острови и във Франция, които в момента бяха замразени, но можеха да бъдат приведени в действие за четирийсет и осем часа. Преди повече от година Макартър бе предвидил и дори започнал разработването на трети вариант за предислокация.
В началото на август получи вести от Япония. Неговият Общ план бе одобрен, оставаше да се доуточнят някои подробности. Вероятно би могъл спокойно да преговаря по тях от разстояние, но предпочете да го направи на място. Предусещайки какво ще се случи в Ню Йорк (поне се надяваше, че нещо ще се случи; достатъчно бе „онези там“ да удържат на думата си), Макартър предпочете да бъде някъде по-далеч.
Лети отново отказа да го придружи.
Лодегър беше болен от грип. Чувстваше се трескав, отпаднал и постоянно се секнеше. Разликата между температурата в кантората му или в мезонета на Парк Авеню и тази на манхатънските улици, смазани от пренаситения с влага пек, го караше ту да зъзне, ту да се облива в пот.
Освен това беше ядосан, напрегнати доста разтревожен.
Причината в никакъв случай не бе в операциите, свързани с аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, които бяха най-малката му грижа, а и всъщност вече приближаваха към победен завършек.
Ядоса го съобщението на Милан. Бяха прекратили окончателно преследването на Гантри. Чисто и просто се отказваха да го убият, и толкоз. По „тяхна“ изрична заповед. И не можеше и дума да става тя да бъде престъпена. По неизвестни за Милан причини „те“ бяха решили, че нито Гантри, нито канадката, нито който и да било, замесен в тази история, не трябва да умре. Милан дори не се бе опитал да разбере нещо повече и незабавно бе изтеглил хората си.
Първата реакция на Лодегър беше да обжалва това решение, но не успя да се свърже с „тях“. В същото време изведнъж си даде сметка за сериозността на положението, в което се намираха „те“. Това беше доста обезпокояващо.
Както и колосалната по мащабите си кампания в пресата, която се вихреше в Съединените щати и в целия свят. Не трагично, но обезпокояващо.
Дотолкова, че да бъдеш засегнати самият ти? О, не, чак дотам няма да се стигне. В крайна сметка ти си им племенник. Освен това си незаменим.
Дълго време Лодегър бе одобрявал със свирепо задоволство всички стъпки, които „онези“ предприемаха „там“. Нямаше нищо по-полезно от убийството на няколко съдии, полицаи или военни, претендиращи, че се борят срещу наркотрафика, за да се успокоят духовете и да се даде на всички да разберат кой командува. Дори екзекуцията на един кандидат за президент на републиката му се бе сторила напълно благоразумна мярка.
Но ето, че започваше да питае известни съмнения. Може би „те“ бяха отишли малко по-далеч от допустимото.
И почти успя да убеди сам себе си, че при сегашните обстоятелства елиминирането на Гантри и на цялата му шайка наистина може да бъде отложено.
— Отивам да си легна, Бърт. Смени ме. Обади ми се, ако има нещо важно…
— Никакъв проблем. Лекувай се.
Съсман намираше начин да си тананика „Олд Мен Ривър“ и едновременно с това да нагъва един отвратителен хотдог, натъпкан с горчица и лук. Лодегър едва не повърна. Тръгна си. В кантората цареше спокойствие. И напълно обяснимо: невероятно силните августовски горещини действаха буквално парализиращо. Към това се прибавяше и фактът, че от две-три седмици постъпленията от вече изпрани пари бяха значително по-малки от обикновено — може би резултат от събитията в Колумбия, а може би оня негодник Макартър започваше постепенно да се дистанцира! Грипът взе връх над пристъпа на омраза. Още повече, че стомахът му гореше след всички лекарства, които бе изгълтал от сутринта. След дълго чакане, което го изнерви още повече и засили неразположението му, най-сетне успя да хване такси и тутакси влезе в разпра с шофьора, който пушеше някаква гадна пура.
Но много скоро щеше да бъде в леглото си. В съвършено пустия мезонет. Манди и децата заминаха на вилата в Мейн още с първите големи горещини и всички прислужници бяха в отпуск. За Лодегър август имаше предимството, че му осигуряваше спасителна самота.
Наложи му се буквално да се бори с вратата, докато я отвори, тъй като едва се държеше на краката си. И още с влизането забеляза, без отначало да си даде сметка точно за какво става въпрос, трите куфара, оставени насред хола.
— Манди?… Какво правиш тук?
Никакъв отговор. Но нямаше съмнение, че това беше багажът на Манди.
Понечи да тръгне към стаите, когато изневиделица до ушите му долетя тракането на пишещата машина. Какво ли е наумила пак тази долна мръсница, за да ми къса нервите?
Влезе в кабинета си и застина на място. Слабият мургав мъж, който въпреки горещината носеше риза с дълги ръкави (предишния ден Лодегър лично бе изключил климатичната инсталация), му се усмихна.
— Жена ви наистина е тук, Карлос — каза той. — Децата ви са все така в Мейн и са много добре. Познахте ли ме?
Споменът изплува в замъгленото съзнание на Лодегър.
Бяха се срещнали „там“, може би преди четири-пет години.
— Да.
Мъжът стана и се отдръпна от пишещата машина — в нея беше поставен лист, върху който бяха написани няколко реда. Приближи се до Лодегър. Движеше се смайващо мудно, като в забавен филмов кадър.
— Карлос, тази сутрин жена ви отговори на вашето телефонно обаждане и взе първия самолет.
— Какво се е случило с нея?
— Това, което й се пишеше много отдавна: вие я удушихте.
Ножът изскочи като по магия и се опря в гърлото на Лодегър.
— Наричат ме Убиеца, Карлос. Идвам от „тяхно“ име и изпълнявам „техните“ заповеди. „Те“ ми заръчаха да ви предам, че вече от седмица във ваша памет се чете заупокойна литургия и че това ще продължи една година. Моите най-искрени съболезнования.
— Ние работим за господин Гантри. Не се нервирайте, ако обичате — избъбри мъжът, когото Лавиолет държеше в лявата си ръка, притискайки го към стената на един от коридорите на монреалското летище на петдесет сантиметра от пода.
— Прегледай документите им, Зенаид.
Тя ги пребърка и намери разрешителните им на частни детективи.
— Да ги беше пуснал, Франсоа-Ксавие.
Гигантът разтвори пръсти и двамата отново влязоха в контакт със земята.
— Моля да го извините — усмихна им се Зенаид. — Той просто не си знае силата. И докога възнамерявате да ни следвате?
Обясниха й, че в заповедите, които получили, не се споменавала конкретна дата, но че ако им нямала доверие, можела да се обади в адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“ в Ню Йорк и че освен това не ги пазели само те двамата, а общо осем души. Охранителните мерки, взети още в Сингапур, били все така в сила. И щели да останат в сила, докато не получат изрична заповед от господин Торнстън. Или от самия господин Гантри, разбира се, който помолил един от приятелите си да им осигури апартамент на улица Сен Пол, в старата част на Монреал.
— Вървете по дяволите — въздъхна Зенаид.
Навън ги чакаше Алекс Дьошарм. Той също си имаше телохранители, които го бяха следвали седмици наред в пътешествието му през Съединените щати, докато подготвяше евентуалната публикация на досието на Мравките, което прочете от край до край, без нищичко да разбере; за него то не бе нищо повече от невероятен поменик с имена и фирми. Алекс просто не виждаше каква заплаха може да представлява това за когото и да било.
— Бих постигнал абсолютно същия резултат, ако препиша наслуки няколко професионални телефонни указателя. Наясно ли си какво е имал предвид Гантри?
Зенаид излъга. От преумора, както и по ред други причини, измежду които и тази, че не бе много сигурна дали е в състояние да обясни на Алекс, а може би и на самата себе си всички тънкости на стратегията на Лакомника.
— Не. Къде е семейството ти?
— Нали знаеш, че бяха отвлечени, а после освободени?
— Да.
— Прибрах си ги вчера. Зарежи Старото пристанище. Двамата с Франсоа-Ксавие идвате у дома. Господи!… Зенаид!
Какво се е случило?
— Просто съм уморена, Алекс.
Следващите часове бяха мъчителни. Алекс, естествено, искаше да узнае всичко, което се бе случило от раздялата им на остров Пхукет, в Тайланд, до този момент. Колкото до него, Гантри го помолил да обиколи всички вестници и всички телевизионни компании и радиостанции на северноамериканския континент и да им обещае някаква сензационна информация, която трябвало да стане публично достояние в момента на получаването й. Алекс не се побираше в кожата си от яд. Добре де, къде беше фамозната му сензационна информация? Едва ли ставаше дума за този най-обикновен списък все пак!? Несъмнено трябваше да пристигне нещо друго, нещо…! Какво?
— Нямам никаква представа, Алекс.
Тя продължи упорито да се придържа към тази позиция.
Дядо Ганьон се намираше все така във Франция. И се чувствал чудесно, както я увери по телефона. Защо Зенаид не отиде при него? Тъкмо ще й покаже театъра на бойните си подвизи в Диеп. Пък и много си я бива и пустата провансалска писту50, и касулето51, и омлетът с пачи крак, и трюфелите. Да, знае. Знае, че започва да привиква с френската префиненост; ял дори сладкиши във „Фошон“.
— Нищо не е уредено, дядо. Не успяхме да си вземем Мисиками от Макгилди.
— Ще трябва да се примирим.
И дума да не става! Не и тя. Прескочи до Мисиками, колкото да хвърли един поглед, оставайки все пак на благоразумно разстояние от триумфиращите Гили-Гили. Сякаш нищичко не се бе променило, като се изключи огромната дрогерия, която на драго сърце би вдигнала във въздуха.
След това замина за Ню Йорк. Лари Елиът отсъстваше.
Беше заминал в отпуск, както и почти всички останали.
Толкова по-добре; ядоса се, че дори и за миг бе допуснала мисълта да се обърне към него. За сметка на това Марти Кан беше в кантората си. Покани я на вечеря, както и очакваше.
— Мога да ти намеря работа, Зенаид.
— Искам да работя за своя сметка.
Марти намери идеята за глупава и не го скри. Според него Зенаид трябвало да се влее със своя собствена клиентела в някоя утвърдена фирма, където щяла да има статута на нещо като съдружник, на партньор.
— Като твоята ли, Марти?
— Примерно.
Той започна да си припомня работата — забележителна, както я увери, — която бе извършила по подготовката на защитата на „Йелоухед и Стар“. После отвори дума за заплатата; предложи и три хиляди — хайде, да речем, три хиляди и петстотин седмично. За начало. През първите шест месеца например. После щели да обсъдят въпроса заедно: тя, той и неговите съдружници. Зенаид престана да го слуша и мислите й се върнаха назад — към джонката, към Гантри, към Мисиками, към странстванията й по южните морета, към Малайзия и Тайланд, островите Каикос и Ямайка, Тасмания, Гуадал…
Ненадейно втренчено изгледа Марти Кан.
— Какво име каза?
— Лодегър. Бил Лодегър. Защо?
— Какво му се е случило?
— Онова, което всички очакваха да му се случи. Тоя тип работеше прекалено много, а жена му беше направо непоносима. Удушил я и после се хвърлил от терасата на апартамента си върху тротоара на Парк Авеню. Не си ли чела вестниците преди две седмици?
Зенаид почувства, че се вледенява. Случваше се нещо подмолно, нещо много потайно. О! Боже мой!
— Познаваше ли го, Зенаид?
— Не. Някой просто спомена името му пред мен. Съгласна съм на четири хиляди; Марти. И ще ми помогнеш да си намеря апартамент.
По-малко от час след като научи за смъртта на Лодегър, Макартър взе необходимите мерки, набелязани още преди шест месеца. Както и бе предвидил, щеше да замени оперативната група на Лодегър с пет други, всяка от които нямаше и представа за съществуването на останалите четири.
Бърт Съсман ще управлява една от новите машини за инвестиране на изпрани пари. Фолет, отговарящ до този момент за дейността на „Морският вълк“, ще поеме командуването на втората. За останалите три Макартър бе спрял избора си на съвършено нови лица, които не познаваха нито Бърт, нито Фолет, нито Боб Сасия, нито Строуд, нито Толивър — нито един от бившите помощници на Лодегър.
Те знаеха твърде много. Бърт, естествено, също беше обречен. Трябваше да се отърве от него, за да може наистина да създаде онази съвършена организация, в която центровете за пране на пари няма да знаят нищо един за друг (или едни за други, ако решеше да увеличи броя им) и ще „зареждат“ с изпрани пари петте автономни групи, всяка от който ще се смята за единствена.
А на върха на пирамидата ще стои един човек, запознат с всички секретни механизми, имащ точна представа за цялостната система, която съставляваха, и единствен способен да ги привежда в действие, да ги спира, да ги унищожава или заменя.
Аз, Макартър. Който няма да има наследник. След мен потоп.
На 6 август, два дни след смъртта на Лодегър, той направи светкавично посещение в Токио и незабавно отлетя обратно за Ню Йорк, за да подготви всичко необходимо. След това отново замина за Япония. Преговорите по Общия план почти бяха приключили, но имаше други причини за престоя си в японската столица. Беше се случило нещо доста забавно: наеха го, при това срещу царски годишни хонорари, да защитава интересите в Съединените щати на няколко от най-големите японски компании. Официално.
От Токио замина на 17-и. По западното направление. Със спиране в Хонконг и Банкок, където имаше значителни интереси както в качеството си на създател на Мравките, така и на юридически съветник по инвестициите.
Беше в Банкок, в апартамента на Греъм Грийн в хотел „Ориентал“, когато на вратата се почука. Веднага разбра кой е посетителят.
— Влезте, Гантри.
— Искате ли нещо за пиене?
— Минерална вода. Не се притеснявайте, разположението ми е добре известно.
Гантри влезе в малката кухня вдясно. Макартър го чу Да отваря големия хладилник, да отпушва една бутилка и да пуска няколко парчета лед в чашата.
— Наистина ли имате работа в Банкок, Мак?
— И още как.
— Предполагам, че смъртта на Лодегър означава за вас поемането на още повече задължения.
Макартър се усмихна, усмихна се сам на себе си. Беше затворил папките с преписките, над които работеше, и се бе преместил на канапето, разположено с гръб към библиотеката.
По телевизията даваха последния филм на Силвестър Сталоун. Макартър не намали звука, дори малко го увеличи.
— Ако приемем, че с Лодегър сме имали нещо общо, то случаят би бил именно такъв — отговори той.
Гантри излезе от кухнята с чаша, пълна с минерална вода „Перие“ и лед, към които бе добавил резен зелен лимон.
Носеше бял платнен панталон, тъмносиньо поло и сандали. Мина пред телевизора, съвсем близо до масата с досиетата, на които хвърли само бегъл поглед, и застана пред полуотворената остъклена врата на балкона, от който се разкриваше изглед към Чхао Прая.
— Имам голяма слабост към хотел „Ориентал“ и особено към този апартамент, Мак. Самият аз често съм отсядал тук. Какво ще кажете, ако за начало си поговорим за „Обауита“?
— Знам само това, което писаха вестниците. Любопитен случай. Може би разполагате с по-пресни сведения от мен. — Фийлдинг се е самоубил, а Албърт Кампанела все още не е заловен. Банкерите, които са им служили за посредници и са им помагали да перат парите от дрогата, са арестувани. Техните изявления и пълните признания, оставени от Фийлдинг, преди да сложи край на живота си, са позволили да се установи без никакво съмнение, че миналогодишната ПОП срещу „Обауита“…
— Срещу „Обауита“ е имало две ПОП, като се смята и вашата.
— Имам предвид втората, която позволи на Харкин, Фийлдинг и Кампанела да сложат ръка на дружеството. Изглежда, вече е твърдо установено, че е била финансирана е изпрани пари. Рандолф Харкин III се кълне във всичко свято, че не е знаел нищо за произхода на капиталите, които Кампанела му е предоставил, за да участва в рейда, но явно му е малко трудно да убеди американските власти в искреността си.
— Вълнуващо — отбеляза Макартър. — Нормално би било в резултат на това въпросната ПОП чисто и просто да се анулира. Или бъркам?
— Едва ли.
— А вие, къде е вашето място във всичко това? Опитахте се да купите „Обауита“ от хора, за които в крайна сметка се оказа, че не са нейни собственици. Напълно добронамерено, разбира се.
— Ще ни възстановят средствата, които аз и съдружниците ми вложихме в нашата оферта за покупка. Както и разходите.
— За сметка на имотите на Харкин, Кампанела и компания, които са били конфискувани. Разбирам. В общи линии, вашата ПОП също е анулирана.
— Точно така. С някои малки разлики, що се отнася до последствията. Спомняте ли си младата жена, която ме придружаваше, когато съвсем случайно ви посетих на вашия остров?
— Кой би могъл да забрави едно толкова красиво момиче?
— Тя и семейството й много държаха на един от активите на „Обауита“. Няколко хиляди хектара гора и една дъскорезница, забутани вдън Онтарио. Някои си Макгилди купили това парче земя от Кампанела. По последни сведения същите Макгилди били склонни да го продадат колкото може по-скоро и едва ли не на първата предложена им цена. Доколкото разбрах, не искали да се замесват в афери по пране на пари от търговия с наркотици.
— Вероятно някой ги е посъветвал да се оттеглят, за да не бъдат подведени под отговорност.
— Не е изключено — съгласи се Гантри. — Възможно е също така да са били подложени на известен натиск както от страна на канадското правителство, така и на някои частни инвеститори. Собствената им компания далеч не беше застрахована срещу една малко по-брутална ПОП. Мак, на дневен ред са и неотдавнашните събития, отнасящи се до едно дружество, известно под името „Йелоухед и Стар“.
— Четох няколко статии по този повод в „Уолстрийт Джърнъл“. Очевидно на фронта на ПОП напоследък кипи трескава дейност. Я ми припомнете докъде по-точно стигнаха нещата.
— Двамата инициатори на ПОП срещу „Йелоухед“ се казват Едуард Несим Шаде и Франеис Солър. Шаде си е имал много големи неприятности. Той доста непредпазливо се бе ангажирал да надплаща акциите на „Йелоухед“ и европейските му кредитори затвориха кранчето.
— И не можа да задържи офертата си?
— Не, Претърпя пълен крах. Неговият съдружник, Солър, предпочете също да се оттегли, покривайки разходите.
— Познавам Адам Роарк. Радвам се, че е победил.
Застанал на прага на терасата, Гантри бавно се обърна и погледът му за пръв път срещна този на Макартър. Беше леден. Настъпи мълчание. Гантри излезе на терасата.
Край на първия рунд, Мак. И този рунд беше само за опознаване на противника. Сега вече започва истинският мач.
Гантри очевидно бе прекосил терасата с г-образна форма по цялата дължина, тъй като се появи отдясно на Макартър. Продължаваше да държи чашата си, от която не бе отпил нито глътка.
— Мак, колко Мравки имаше в списъците, които съставихме?
— Как бих могъл да отговоря на подобен въпрос?
— Бихте могли да отговорите сто пъти по-добре, отколкото би го направил Лодегър, Според мен допустимата грешка при съставянето на списъка на мъжете и жените, които в една или друга степен имат отношение към прането на пари, е около петнайсет процента.
Твоите детективи, твоите адвокати и твоите компютри, Гантри, са извършили такава работа, каквато никога не бих предположил, че е възможно да се извърши. Всички имена в проклетия ти списък са точни, Гантри. Всички. Но никога няма да го призная, естествено. По дяволите! Защо, мислиш, пожертвах Фийлдинг и Кампанела (който, между другото, вече живее под чуждо име в Парагвай), защо пожертвах толкова пари и защо унищожих всичко онова, което Лодегър с толкова труд беше създал?
И фактът, че моето собствено име не фигурира в твоя списък, не ме успокоява, повярвай ми.
— Гантри — каза Макартър, — разговорът ни започва да приема подчертано изненадващ обрат. Двамата си бъбрим тъй приятно, чисто приятелски. Необходимо ли е наистина… как да кажа?… да си отправяме лични забележки?
Тежкият поглед на Гантри се спря за миг върху него, после се отмести.
— Добре, Мак. Да приемем, че даден списък е накарал някого, когото ще наречем Джоунс, да пожертва част от предполагаема колосална организация по начина, по който се ампутират гангренясалите части на едно тяло.
— Ето че разговорът ни отново става забавен и приятен — подсмихна се Макартър. — И какво друго е направил въпросният Джоунс?
— Преди всичко предотврати екзекутирането на няколко души, които бяха съставили споменатия списък. Той прецени, че смъртта на авторите на списъка рискува да бъде много по-опасна, отколкото оживяването им. Каза си, че може би ще успее да спазари отменянето на смъртната присъда срещу запазването на списъка в тайна.
— Този Джоунс е сигурно много важна личност, щом може да контролира могъща организация като тази, за която споменахте.
— Той стана такава личност. Историята му е доста необичайна. В началото, а и допреди не повече от седем-осем години, Джоунс не беше в състояние да убие дори муха, нито пък да извърши и най-незначителната простъпка. А да не говорим за престъпление. Особено за такова отвратително престъпление, каквото е създаването на условия за изтравянето на милиони деца в света. През първите трийсет-трийсет и пет години от живота си Джоунс беше много мил и особено приятен човек. Както и невероятно умен, но или не го осъзнаваше напълно, или просто не можеше да намери практическо приложение на действително необичайния си интелект.
Гантри отново влезе в хола и се спря за момент пред малката масичка, върху която бе поставен портрет на писателя Греъм Грийн.
— После — по причина, за която се досещам — Джоунс изведнъж се поддаде на покварата. Неговата завидна интелигентност му позволи да си намери възможно най-доброто оправдание. Първо, за да приеме парите, които му се предлагаха, и, второ, за да даде воля на амбициите си. Той се възгордя; хареса му да дава все нови и нови доказателства за забележителните си способности; постави се в зависимост от хора, към които без съмнение изпитваше неописуемо презрение.
— Нещо като мазохизъм или що?
— Вероятно. А може би и защото вече предусещаше, че би могъл да си играе с тези хора, да ги манипулира така, както му е изгодно.
— И успя ли?
— Да. Благодарение най-вече на някои странични събития. Но може и да е предвидил, че рано или късно тези събития ще се разиграят. Според мен е анализирал безпогрешно скудоумната арогантност и жестокост на своите работодатели и е стигнал до заключението, че тя задължително ще ги доведе до катастрофа.
— И вие заложихте на успеха на Джоунс.
— Нямах друг избор. Това беше единственият ми шанс. Навремето хранех приятелски чувства към Джоунс. Вече няма и помен от тях. Презрение би било твърде слаба дума, за да изрази онова, което изпитвам към него. Ала въпреки всичко се надявах, че той ще успее. От това зависеше животът ми и преди всичко животът на хора, който за мен струва много повече от моя собствен.
— Изумителна история, наистина — подхвърли Макартър, изпитвайки неописуемо облекчение, че точно в този момент Гантри не го гледа. Цял беше плувнал в пот и му се гадеше. — И колко могъща е тази организация, която, както твърдите, Джоунс е поставил под свой контрол? Световният трафик на наркотици?
— Джоунс се занимава само с парите, предпочитайки да се преструва, че не знае откъде идват. По моему управлява най-малко петстотин милиарда долара. При това по такъв начин, че никой друг, освен него, не би могъл да се справи с механизмите, които е създал. Никой не би могъл нито да го наследи, нито да го измести. Той е неуязвим. Най-много да се изложи на риска да стане жертва на някоя чисто емоционална, безразсъдна и самоубийствена реакция на един или друг от хората, за които е работил, преди да си разменят ролите. Стигнах дори до предположението, че тези хора разполагат със свой личен Берия, със свой върховен екзекутор, нещо като идеалното оръжие.
— Когото Джоунс сигурно също е поставил под контрол?
— Да.
— Имате богато въображение, Джонатан.
Гантри поклати глава. Влезе в спалнята, където леглото бе вече подготвено за сън — часът беше единайсет и половина. И върху чиято възглавница камериерката-тай, тъй грациозна и неизменно усмихната, бе оставила както винаги кратка, трогателно мила поема и една орхидея.
— За Джоунс съществува една опасност, която, изглежда, пренебрегвате, Джонатан.
Гантри излезе от спалнята.
— Полицията ли, Мак? Всички полиции на света? Шейсет и седем нации сключиха нещо като пакт за борба срещу наркотрафика и преди всичко срещу прането на парите, идващи от дрогата. Наскоро седемте най-богати страни в света декларираха, че тази борба придобива първостепенно значение и важност. Какво мислите за това?
— Би трябвало да зададете този въпрос на Джоунс, след като е толкова интелигентен.
— Задавам го на вас — каза Гантри.
— Ще се опитам да ви отговоря колкото може по-изчерпателно, макар че, естествено, далеч не мога да се сравнявам с вашия Джоунс. Джонатан, имате ли представа за броя на трансакциите, регистрирани всяка година от CHIPS52?
— Аз не съм финансист, Мак. Не знам какво е CHIPS.
— Система, която контролира всички американски междубанкови преводи. През 1988 година например тя е регистрирала близо четири милиона трансферни операции на обща стойност сто шейсет и пет милиарда долара.
— Главозамайващо, наистина — отбеляза Гантри с обичайния си нехаен тон.
— Друга цифра. Тази на всекидневните разплащания и в двете посоки между Съединените щати и останалата част на света. На каква стойност, мислите?
— Не знам.
— Шестстотин и петнайсет милиарда долара. На ден, Гантри. На ден. И то без да се смятат разплащанията във всевъзможна валута между останалите страни на планетата. Да се издири Джоунс в този океан, да се открият следите му, ми се струва съвършено нереално. Още повече, че вашият Джоунс е разполагал с години, за да заличи следите си. Като освен това несъмнено е разработил и неизвестна досега техника, щом твърдите, че е толкова гениален. Не ви говоря, разбира се, като бивш преподавател, станал бизнес адвокат. Аз не съм гений. Но съм се интересувал от тези неща ако не винаги, то поне от десетина години насам. Искате ли да цитирам и друга, особено красноречива цифра?
Гантри стоеше с гръб към него. Слава Богу!
— Джонатан, чрез лабораторни изследвания са открили, че дванайсет милиарда банкноти, емитирани от американския трезор и възлизащи на двеста и трийсет милиарда долара, носят повече или по-малко забележими следи от кокаин, физически следи, имам предвид.
За Бога, Мак, стегни се! Ти си на ръба на нервната криза. Малко остава да изпееш всичко!
— Още нещо: според Националния център за контрол върху изпраните пари само два процента от тях биват засичани. Нищо не ни пречи да смятаме, че дори и тази оценка е прекалено оптимистична, като се има предвид, че никой не може да определи с точност количествата изпрани пари.
Говори се за сто и двайсет — сто и трийсет милиарда долара годишно, което се равнява на оборота на „Дженерал Мотърс“, смятана за първата многонационална компания в света. Но и това не е нищо повече от преценката на някой чиновник, основаваща се по правило — или поне така мисля — на непълни данни.
Ноктите на Макартър като че ли всеки момент щяха да скъсат тапицерията на канапето, на което седеше. Бореше се със себе си, съпротивляваше се с всички сили на този пристъп на логорея, на разтърсващото го непреодолимо, болезнено, безумно желание да говори, да говори, да говори. Заповяда си да млъкне. Подвоуми се дали да не си налее отново от бутилката „Рикар“, поставена на масата до него, но не посмя да се довери на ръцете си, които трепереха прекалено силно.
Най-сетне замълча.
И като че ли донякъде успя да се овладее.
Гантри бе оставил все така недокоснатата си чаша. Откъм реката, чиито мазни жълти води влачеха хиляди тонове зловонни боклуци, долетя воят на сирената на конвой шлепове, спускащ се към морето и Сиамския залив.
— Джонатан, вие очевидно познавате този Джоунс. Защо не го издадете?
Мълчание.
— Защото той е единствената ви защита срещу хората, за които, както твърдите, е работил и които сега контролира, така ли? В известен смисъл той е вашата гаранция, че няма да ви се случи нищо нито на вас, нито на онези, които обичате, нито на техните близки и приятели дотогава, докато те се намират под негов контрол. Греша ли, Джонатан?
Мълчание.
— От друга страна — продължи Макартър, — дори да допуснем, че го изложите на показ пред целия свят, какво бихте могли да докажете? Благодаря ви, че ми изпратихте списъка. Той подчертано ме заинтригува. Предполагам, че сте взели необходимите мерки при положение, че ви се случи нещо, той да бъде публикуван в международната преса заедно със съответните коментари и обвинения. За момента го държите в тайна, поддържайки нещо като равновесие на страха по подобие на онова, което управлява света от петдесет години насам. Благодаря ви, че ми се доверихте. Можете да разчитате на мълчанието ми, разбира си. Питам се само защо този Джоунс поначало ви е оставил с развързани ръце. Могъл е да ви затвори устата завинаги още първия ден. Могъл е дори да предотврати замесването ви в тази афера, като нареди например на копоите си, на своите наемни убийци, на своите „сикариос“, както се казва на испански, да елиминират младата жена, с която ми направихте честта да ме запознаете. Ако тя беше мъртва, вие никога нямаше да влезете във война. И сте стигнали сам до това заключение, естествено.
— Да — потвърди Гантри с неизменния си, тъй характерен безгрижен тон.
— Този Джоунс е действително доста сложна личност. Но защо, по дяволите, се е обърнал един вид за помощ именно към вас?
Погледът на Гантри се спря върху екрана, където Сталоун се въргаляше в калта на някакъв затвор, изтърпявайки откровено садистично наказание:
— Има много обяснения — отвърна той. — Джоунс си е послужил с мен, за да осигури собственото си издигане, за да се отърве от някой, който му е пречел.
— Хитро.
Сега вече е много по-добре. Отново си предишният Макартър. На косъм беше, вярно, но все пак не се предаде.
— Според мен — продължи Гантри — не е изключена и вероятността Джоунс да е изпитвал отчаяна нужда да докаже на някого, чиято интелигентност и мнение цени — основателно или не, — колко е гениален и какво могъщество е постигнал.
— Търсел е просто достоен зрител, дори с риск отчасти да се компрометира — нали това искате да кажете? Нещо като ексхибиционизъм?
— Да. Или пък смътно се е надявал, очаквал е, при това може би без да го осъзнава в началото, че този зрител, този привилегирован и единствен свидетел ще съумее да приложи спрямо него наказанието, което самият той е знаел, че заслужава.
— Напразни надежди, струва ми се. Освен ако не поемете безумния риск да направите всичко, което е по силите ви, Джоунс да бъде наказан.
— А може би — поде отново Гантри с привидно безразличие — просто е искал да изпробва защитата си. Да се увери, че дори Лакомника, към когото изпитва уважение и дори нещо като странни приятелски чувства, не е способен да я разбие.
— Смятате, че още от самото начало е прозрял вашата… да речем, стратегия и начина, по който възнамерявате да се възползвате от него и от особения му характер, за да се спасите?
— Дали е от самото начало, това не знам. Но мисля, че наистина е прозрял стратегията ми доста отдавна. И че умишлено се е оставил да бъде манипулиран.
— Излиза, че този Джоунс е също толкова странна птица. И за мен е очевидно, че вие сте не по-малко интелигентен от него. Любопитно нещо, Джонатан. На едно определено ниво на интелигентност, на което в никакъв случай няма навалица, често се установява учудващо сходство. Както например между алпинисти, които са изкачили връх, недостижим за мнозинството простосмъртни.
— Между мен и Джоунс не съществува никакво сходство.
Дори и най-малкото. А и не бих искал да съществува. Джоунс и неговите съучастници имат нещо общо по-скоро с Кей Крок, създателя на „Макдоналдс“. Кей Крок заля Америка с хамбургери. Той осигури на всички, дори и на най-онеправданите, достъп до свещения символ на отмората и спокойствието, на семейните разходки, на известна форма на утеха. Джоунс и неговата банда се занимават със същите консуматори, но ги снабдяват с „крак“, осигурявайки им достъпен и евтин начин да се самоунищожават, да гинат в насилие и болести. Всеки ден умират шестима американци. Така че не ме сравнявайте с Джоунс. Той е конник на Апокалипсиса.
Думите изплющяха като камшик, разсейвайки без остатък привидната апатия на Гантри, който за втори път впи поглед в Макартър.
Мак, току-що постигна нещо, което не е по силите на всеки. Накара Гантри да избухне. Той изгаря от желание да те убие. Да те стисне за гърлото, да те вдигне (преспокойно би могъл да го направи с една ръка) и да те хвърли през прозореца. И най-вероятно ще се разбиеш на ръба на по-малкия от двата басейна на „Ориентал“. Той е прав: несъзнателно искаш да те убият, да бъдеш наказан.
Неподвижност.
Първи се размърда Гантри, но само за да се отправи към вратата. След три-четири стъпки обаче отново застина на място и възвърнал нехайния си тон, промълви:
— За нещастие не вярвам в божието наказание, Макартър. И все пак Бог знае, че искам то да ви сполети. Пожелавам ви всички беди на света и се надявам, че ужасно много ще страдате.
— Лека нощ, Джонатан — усмихна се Макартър.
— Няма да се бавя повече, Лети. Тук е десет часът сутринта. Самолетът ми излита в седемнайсет и трийсет. От Париж ще взема самолет за Лондон, а от Лондон имам връзка за Насау, където ще ме чака Джейк. Освен ако не искаш да дойдеш да ме посрещнеш?
— Ще те чакаме в къщи.
Гласът на Лети беше както винаги спокоен.
— Невероятно съм щастлив, че се прибирам, скъпа. Този път всичко ми се стори ужасно дълго. Уредих всичко, така че отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно.
— Радвам се.
— Целувам те възможно най-силно.
— Аз също.
Опита се да добави още нещо. Но не се сети какво. Всъщност Лети вече бе затворила.
Макартър на свой ред остави слушалката и напусна апартамента.
Навън го чакаше лимузина, която щеше да го откара на предпоследната му среща в Банкок, а след това на една вечеря, която не бе успял да откаже. Но генералът и бизнесмените, които настояваха да присъства на нея, щяха да му предоставят на разположение хеликоптер, за да го откара на летището навреме, веднага след вечерята — тук, в Азия, обедите и вечерите бяха безкрайни.
Настани се на задната седалка на кадилака, поздравяван раболепно от целия персонал на хотела — портиери, шофьори… Раздаде им щедри бакшиши. Уредих всичко, Лети; отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно. Така беше. Смъртта на Лодегър и мерките, които бе взел, за да осигури наследници на този жалък глупак, щяха да му предоставят много повече свободно време. От друга страна не беше изключено събитията в Колумбия да доведат до намаляване на постъпленията на пари за пране, а следователно и за инвестиране. Общият план се развиваше чудесно; точно сега бе моментът да си даде почивка.
Най-малко петнайсет дълги дни в компанията на Лети и момичетата, на острова им в Каикос или другаде. Това щеше да реши Лети.
По време на вечерята му бе доста трудно да поддържа деловия разговор. После хеликоптерът на всемогъщата тайландска армия го откара на летището, където успя да се качи съвсем навреме на самолета на „Ер Франс“. Имаше резервирано място в първа класа, на третия ред вдясно, до прозореца. Лявата седалка беше празна, макар че всички останали места бяха заети. Изпи традиционната чаша шампанско.
Ел Сикарио седна до него точно преди да затворят вратите.
— Ще сляза по пътя. Какво ви каза Гантри?
— В общи линии това, че няма да ме атакува, ако не го атакувам.
Макартър се престори, че търси нещо под седалката си и се надигна. Зад тях, на четвъртия ред, седяха двама мъже, които като че ли спяха, а отпред, на втория ред, около трийсетгодишна двойка със слушалки на ушите гледаше филма.
— Без нерви, Мак. Двамата зад нас са мои хора и разбират само испански и китайски.
Макартър седна.
— Ще ме убиете ли, Матаморос?
— Можете да ме наричате Юън. Никой не ме е наричал така от седемдесет и втора година. Знаете ли къде съм скрил Ейми?
— Не.
— Бихте ли ми казали, ако го знаехте?
— Не — усмихна се Макартър.
— Бях на косъм от решението още със завръщането ми от Саравак да дойда директно при вас и да ви убия заедно със семейството ви. Само че след това „онези там“ щяха да убият мен и вече нямаше да има кой да се грижи за дъщеря ми.
Можете ли да разберете това?
— Без особени затруднения.
— Разкрихте ли „им“ кой съм?
— Не.
— „Те“ никога не са го знаели. Вие сте единственият, който знае това. Ще се наложи да свикна с тази мисъл. Всъщност вече започвам да свиквам.
— Много добре.
— Бях на части от секундата да убия момичето, а след това Гантри и неговите ибани. И нищо не би могло да ме спре, освен името Еймй. Но да сменим темата. Размислих върху разговора, който водихме в Бразилия. Предвидили сте вероятността „те“ да бъдат победени, нали? Независимо дали от правителството или от другиго.
Ето въпросите, които трябваше да ми зададе още в деня, когато се правехме на акробати над Североизточна Бразилия. Сега бих могъл да реша и да не му отговарям.
— Да — отговори Макартър. — Да, естествено.
— И какво ще стане тогава?
— Ще ги заместят нови хора. Значително по-умерени централизатори, бих казал. Не чак такива монополисти. Колкото до търговията, резултатът ще бъде почти същият.
— Но затова пък лично за вас всичко ще бъде много по-различно.
— Въпросните нови хора ще трябва задължително Да минат през мен.
Юън Гарет поклати глава и запали цигара.
— Мисля, че няма да ви е необходимо много време, за да „ги“ убедите, че сте незаменим. А що се отнася до мен?
Макартър взе нова чаша шампанско. Чувстваше леко опиянение, но в никакъв случай не беше пиян. През живота си никога не бе пил толкова, че да загуби самоконтрол.
— Ясно — промърмори Гарет. — По всичко личи, че отсега нататък изцяло ще завися от вас.
— Приемам предложението ви да постъпите на служба при мен, Юън. Сигурен съм, че ще се разбираме чудесно. Би трябвало да пийнете малко шампанско.
— Никога не пия. А ако „те“ останат на местата си?
— Аз пак ще бъда налице.
И си помисли: Аз пак ще бъда налице, но нищо няма да ми попречи да направя така, че „те“ да изпаднат в същата зависимост от мен, както и Убиеца, който сега е под моите заповеди. Освен това нищо не ми пречи да завъртя малко по-бързо колелото, за да ускоря краха им. Не знам. Ще видя. Лично за мен „те“ имат това предимство, че са организирали пазара и здраво го държат в ръце. С „тях“ поне знам къде отивам и мога да изчислявам приблизително общата стойност на бъдещите приходи. Докато бих бил далеч по-несигурен в това отношение с евентуалните им заместници, въпреки че значително по-лесно бих могъл да ги контролирам. Съществуват все още много „за“ и „против“.
Друго разрешение би било (и идеята е наистина оригинална) да се предложи на американското правителство, а и на всички заинтересовани правителства да направят от „тях“ нещо като жандарми на дрогата. „Те“ да продължат да я събират с тъй характерните си нежни и деликатни методи, но вместо да я насочват към пунктовете за продажба, да се договарят за изкупуването й от споменатите правителства, които от своя страна, ако искат да я изгарят, ако искат да я подаряват на рибите в Тихия океан. Как се казваше онзи крадец французин, когото накрая назначиха за началник на полицията, изхождайки от принципа, че най-добрият начин да пипнеш един разбойник е да пуснеш по дирите му друг разбойник? А, да! Видок. Бих могъл да превърна всеки от „онези там“ в един латиноамерикански Видок. Не бих имал нищо против дори да посреднича между „тях“ и правителствата. Наричайте ме Кисинджър!
Май взе да се накъркваш, Мак. Дали пък да не спреш дотук с пиенето, ммм?
Добре. Усмихна се на седящия от лявата му страна Ел Сикарио, който като нищо можеше да се е качил на борда с единствената цел да го екзекутира въпреки уверенията си в преданост. Би било напълно в стила му да успокои жертвата си преди да я убие.
Не ми се вярва. Ще видим.
Реши да направи обобщение на размислите си през последните дни. Съществуваха, общо взето, четири възможни варианта.
„Те“, повече или по-малко засегнати, остават на място и той, Макартър, ги държи в ръцете си.
„Те“ биват заместени от други, още по-тъпи от тях (и в резултат се стига до разпиляване на пазара). Някои от заместниците успяват се справят с конкурентите си и на свой ред се превръщат в каменни богове, което е напълно в реда на нещата. И рано или късно също попадат под негов контрол.
Предприема се тотална кампания за изкореняване на насажденията от кока (предполагаща най-вероятно повече шум, отколкото реални действия), придружена с нещо като план „Маршал 2“, предназначен да компенсира загубите, понесени от южноамериканските земеделци (боливийци, перуанци и най-вече колумбийци) в резултат на лишаването им от обичайния им поминък. И той, Макартър, е главният печеливш от този план „Маршал“, тъй като притежава най-малко половината от всичко онова, което си заслужава да бъде купено в Южна Америка.
Обявява се амнистия и каменните богове биват превърнати в неподкупни борци против дрогата. Освен че този последен вариант му се струваше напълно утопичен (не трябваше да забравя обаче, че навремето президентът Картър бе замислил нещо подобно по отношение на доставчиците на хероин в Златния триъгълник), той го лишаваше в бъдеще и от всички негови доходи. Което не беше чак толкова трагично. Може и да не разполагаше с петстотинте милиарда, за които бе споменал Гантри, но му се събираха към четиристотин и няколко. Все някак щеше да свързва двата края.
Причината не беше в шампанското — действително бе изпаднал в еуфория.
Съществува един-единствен начин да те спрат, Мак: да прекратят незабавно всички международни финансови операции, независимо от естеството им, и да поставят по един полицай (неподкупен) зад всеки финансист на планета.
А това ще стане на куково лято.
Ел Сикарио слезе при кацането им в Делхи. Както и двамината спящи юначаги от четвъртия ред.
Свърза се, или по-точно опита да се свърже с Лети от лондонското летище. Напразно. Очевидно имаше атмосферни смущения; вече се бе случвало.
Джейк го чакаше в Насау, където се намираше от предишния ден. Изтълкувал погрешно дадените му нареждания и мислел, че Макартър ще пристигне двайсет и четири часа по-рано. Хидропланът изящно се откъсна от морската повърхност.
— Никакви проблеми — заяви Макартър в отговор на въпроса на пилота. — Спокойно можете да ползвате вашите десет дни. Ще намеря начин да се оправя, ако ми се наложи да пътувам. Вземате ли жена си и децата?
Джейк каза, че те вече били напуснали острова на път за Маями, откъдето цялото семейство щяло да отлети за Италия — Джейк беше от италиански произход и имаше куп братовчеди и чичовци в района на Мантуа.
— Но ако наистина имате нужда от мен, господине, веднага ми се обадете. Ще бъда тук още на следващия ден.
— Починете си хубаво. Аз също имам намерение да си дам отдих…
Последва обичайното приводняване и обичайната разходка с лодка до плажа. Макартър припряно скочи на брега.
— Лети? Тук съм.
Най-много го учуди отсъствието на момичетата… Забави се, събирайки безбройните подаръци, които бе донесъл, и колкото повече от тях се стараеше да обгърне с ръце, толкова повече изпускаше. Беше дяволски смешно! Самият аз съм дяволски смешен в тоя тропически костюм, измачкан безбожно след двайсет и девет часа пътуване. Веднага ще взема един душ. Тя ще дойде при мен и…
— Лети?
Смееше се, все така в чудесно настроение, и се подиграваше на собствената си несръчност, която ставаше…
Обърна се и впери очи в хидроплана, който маневрираше, готвейки се да отлети за Маями. О! Не! Изведнъж го поразиха множеството съвпадения: невъзможността да установи радиотелефонна връзка; отсъстващото от два дни семейство на Джейк; самият Джейк, който го чакаше в Насау от предишния ден…
И тази тишина, това потискащо усещане за празнота, за запуснатост. Втурна се към къщата, разпилявайки подаръците по пясъка.
Нито една, нито една-единствена прислужница.
— Лети!
Първата от дъщерите му лежеше в леглото си. Малко кръв бе протекла от дупката в слепоочието, направена от двата куршума.
Другите две трупчета също лежаха в креватчетата си; очевидно смъртта бе изненадала децата в съня им.
Макартър излезе. Вече знаеше какво ще намери.
Карабината, с която си беше послужила, за да убие дъщерите си, бе грижливо поставена върху един шкаф, на по-малко от метър от краката на Лети, обесена на една греда.
И навсякъде из стаята имаше отворени вестници и списания, подредени и сгънати така, че да се четат заглавията на статиите, посветени на колумбийската афера. Придружени с кошмарни снимки на деца, станали жертва на „крака“.
Телевизорът продължаваше да работи; един журналист от Си Ен Ен коментираше заплахите, които тегнеха над живота на колумбийския министър на правосъдието и на децата му.
Лети изглеждаше ужасяващо. Бележката, изписана с възхитителния й дребен почерк, тъй точен и равен, гласеше:
„Не питай защо, Джими. Знаеш защо.“
Един ден преди Коледа Зенаид отпътува от Ню Йорк за Мисиками. На шестнайсетия си опит Марти Кан се бе отказал да я убеждава да остане в Манхатън, за да прекарат празниците заедно. Дори и тържествената му клетва в паметта на майка му, че ще я вземе за съдружник още в началото на следващата година — е, няма да е през януари, нито през февруари, нито пък през март, но виж, може би през юли или най-късно през септември, добре де, през ноември, да речем, и шест хиляди долара седмично, — та дори и след това тя остана неумолима. Щеше да прекара Коледа с дядо Ганьон в Мисиками. Точка по въпроса! Гръм и мълнии! Беше бачкала като щура, откакто Марти Кан я нае, и щеше да прекара Коледа или в Мисиками, или никъде.
И тъй, пристигна в Мисиками и завари любимите си палачинки, току-що приготвени, още парещи, прелели от кленов сироп и изпита неописуемо щастие, че е отново тук, точно година, откакто бе започнало всичко. И че най-сетне всичко е свършило.
Попързаля се с кънки по езерото и дори изпита същото удоволствие, както някога. С тази разлика, че Лавиолет не беше същият. Лавиолет вече не я преследваше, за да я „награби“. Огромният глупак си бе намерил гадже. При това не особено отблъскваща, макар и чужденка — момичето беше от Чикутими: „Прекосяваш Лорантидите на идване от Квебек и си точно там.“ Да бъде в Мисиками, и то без Лавиолет да препуска подире й, за нея бе нещо ново.
— Традициите се губят — отбеляза дядо Ганьон.
С подчертано многозначителен вид. Това й се стори малко странно и тя попита:
— Има ли нещо, което би трябвало да знам и което не знам?
— Нямам представа за какво говориш, малката. Хайде, върви да вземеш един душ. Студът така те е изрисувал, че може да ти завиди и северното сияние!
И току подръпваше от лулата си, макар че от три години вече не пушеше. Всъщност наоколо вонеше на лула. Зенаид изведнъж си спомни също тъй многозначителното изражение, което се бе изписало на лицата на Лавиолетови, Дьошармови и останалите Ганьонови малко преди това, когато напусна заледената повърхност на езерото и свали кънките.
— Дядо?
— Върви да се къпеш.
— Бих искала все пак…
Беше все още дяволски силен за възрастта си. Сграбчи я за врата и я запрати към облицованата с дърво баня, която приятно ухаеше. Заливайки се в щастлив смях и едновременно леко раздразнена, тя се съблече и се пъхна под горещата водна струя. След това, съвършено гола, като се изключи увитата около главата й хавлия, влезе в стаята си.
— Ето това значи да си оплакнеш очите! — заяви Гантри.
Трябваше да се досетя, че се мъти нещо подобно, още когато видях тъпите им физиономии на всички ония навън!
— Омитай се, Гантри!
— Добре ли си? Загубила си целия си загар.
— Първо, аз съм сгодена за Марти Кан…
— Глупости. Снощи вечерях с него в Ню Йорк. Обличай се, тръгваме.
— Ха! — озъби се Зенаид. — Още не се е родил оня, който ще ме накара да отида някъде, където не искам да отида!
— Той е пред теб, Ганьон.
Тя обу пликчетата си без да бърза. Избра червени, защото знаеше, че той обича контраста между този цвят и кожата й, но се престори, разбира се, че не си спомня това и че се е спряла на червеното така, както би избрала антрацитенозелено или вишневосиньо.
И тогава замахна. С всички сили. Ударът попадна в устната на Гантри, която се сцепи и пусна кръв. Той й отговори с кроше в стомаха, което я повдигна и я запрати на леглото. Гантри припали лулата си.
— Чакам от втори август. И взе да ми писва, Ганьон. Боли ли те?
— По-малко, отколкото теб.
Той се усмихна.
— Виж, тук съм съгласен с теб. И нямам предвид устната.
— Аз също.
— Ти, ми причини голяма болка. Би ли се облякла, ако обичаш?
— А ако не се облека?
— Увивам те в две одеяла и те отнасям на гръб. Дядо ти вече е приготвил куфарите ти. А и освен това там, където отиваме, ще ти е необходим само чифт долни гащи.
Той действително я уви в две одеяла и я метна на рамо.
— Сложих куфара ти в колата — уведоми я дядо Ганьон. — Увих ти и няколко палачинки. За из път.
— Долен, гаден предател! Весела Коледа, дядо!
— Весела Коледа, малката. Гантри, на ваше място бих я проснал в безсъзнание. Способна е да ви създаде куп неприятности в колата.
— Няма да се лиша от това удоволствие — увери го Гантри. — Весела Коледа, господине. Много се радвам, че се запознахме.
— А аз двойно повече — усмихна се широко дядо. — Бях започнал да губя надежда, че някой ден ще се отърва от тази кощрамба, която изгълтва всичките ми палачинки. И благодаря за всичко.
— За какво му благодариш, по дяволите? — полюбопитства Зенаид.
Отвън Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови се бяха наредили в двоен шпалир като за обиколката на Франция.
Алекс и останалите също благодариха на Гантри, който в отговор само се усмихна и прибра глава в раменете си, за да предотврати да бъде удушен от Зенаид. Тя опита да се докопа до палците му, за да ги извие, но той така силно я стисна през кръста, че за момент и се стори, че е счупил ребрата й.
Лавиолет крачеше до тях. Без дори малкия си пръст да помръдне, дръвникът проклет!
— На драго сърце бих ви придружил донякъде — обърна се той към Гантри, — но трябва, да се заема с упражненията си. Чувствам се малко понатежал; навярно за това са виновни всички онези пуйки, дето ги изядох напоследък. Искате ли да ви помогна да я удържите?
— Дотук се справям много добре. Можеш да ни навестиш винаги когато пожелаеш, Франсоа-Ксавие. Двамата със Зенаид ще се опитаме да дойдем на сватбата ти.
— Зенаид ви плюе на фасона на всички, до един! — уведоми ги Зенаид, която тъкмо разкопчаваше колана на Гантри, за да го накара да се оплете в собствените си панталони и да се принуди да спре. Той я хвърли в колата и удобно се настани върху нея пред очите на струпалите се около колата жители на Мисиками, които направо виеха от смях.
— Мръсни помияри! — изкрещя Зенаид. — Здрасти, Пат.
— Здравей, Зенаид — усмихна се Пат Хенеси, който седеше на волана в компанията на Бабу. — Честита Коледа.
— Весела Коледа и на теб, Бабу — изпъшка Зенаид.
— Весела Коледа — отвърна Бабу, който буквално плачеше от смях, но от учтивост бе сложил ръка пред устата си.
— Това е последната ти Коледа, Гантри! — заяви тя. — Знай, че няма да доживееш Великден.
— Значи имаме време — заключи Гантри. — Тръгвай, Пат.
Зенаид, това, което хапеш, не е онова, което си въобразяваш, че хапеш, а едно старо кожено яке, останало ми от студентските години.
По пътя спряха само два пъти. Първия, за да заредят на една бензиностанция, а втория, за да разплетат Зенаид и Гантри, които така се бяха увлекли в борбата си, че се бяха заклещили между предните и задните седалки. В Монреал, докато минаваха по булевард Ласал, към тях се приближи един полицай, заинтригуван от тримата мъже в моряшки костюми, единият от които носеше нещо, силно наподобяващо висока, съвършено гола девойка, увита в одеяла и жестикулираща като семафор.
— Какво става тук?
— Нищо особено. Защо? — ухили се Гантри.
Полицаят го заобиколи и се озова лице в лице със Зенаид.
— Сигурна ли сте, че всичко е наред, госпожо? — попита той.
— Гледай си работата, мръсно, затъпяло от пиене ченге! — изръмжа Зенаид.
— Това ми е подарък за Коледа — обясни Гантри на полицая. — Просто не ми го опаковаха.
Джонката беше тук, на котва. Същата джонка, абсолютно същата. Стори й се невероятно, че я вижда отново, и то тук, на заприщената с ледове, но все още плавателна Сен Лоран.
— Предупреждавам те, Гантри. Няма да остана на гадната ти джонка. Ще скоча в морето при първия удобен случай. А дори и преди това. Весела Коледа, Тони.
— Весела Коледа, Зенаид — отвърна Антъни Биърдсли, който беше придружен от съпругата си (както Пат Хенеси и Бабу, между другото). — Добре дошла на борда.
Тук бяха и ибаните, ала премръзнали до смърт, горките!
— Престъпление е да мъкнеш тези нещастници по такива географски ширини!
— Ако беше балийка, нямаше да има нужда да бия толкова път.
Той я хвърли върху леглото в просторната си каюта, още по-красива от предишната.
— След като и така, и така си платил да ти построят нова джонка, можеше да поръчаш да направят леглото малко по голямо.
— Държа да си ми винаги подръка, Ганьон.
Джонката цяла потръпна, докато нарастващото боботене на двигателите ги уведоми, че потеглят.
— И за какво ти благодарят всички в Мисиками, и то начело с дядо ми?
— За нищо.
— Тоест?
— За нищо, казах ти.
— Ти ли откупи Мисиками?
— Не…
— Кой тогава?
— Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови.
— Нищо не съм подписвала.
— Има време за това.
Той заключи каютата, след което изхвърли ключа в коридора през малкото зарешетено прозорче на вратата. Започна да се съблича.
— Май си наумил нещо, Гантри?
— Същото, което и ти. Наумил съм го още в един часа и петдесет и три минути сутринта на двайсет и седми юли, на един латексов дюшек, в един билек, на брега на Ражанг, в Саравак.
— Добре де, а как ще излезем от каютата, след като изхвърли ключа?
— Няма да излизаме от нея, преди да стигнем нос Добра надежда. Най-малко.
— Не си въобразявай, че ще получиш нещо. Нямаш никакви шансове.
Той се наведе над нея. Зенаид отхвърли двете одеяла на дядо и обгърна кръста му с крака.
— Ела насам — промълви тя.
И нежно започна да лиже раната на устната му, която сама му бе нанесла.
— А аз не те ли ударих много силно? — попита той.
— Покрай Лавиолет са ми се случвали къде-къде по-страшни изпълнения. О!… Боже мой, Джонатан! Аз…
И потресена млъкна. Ти го нарече Джонатан. Гръм и мълнии!
— Ти ме нарече Джонатан — каза Гантри.
— Кой това?
— Ти.
— Аз? Аз съм те нарекла Джонатан? Да не бълнуваш?
Явно започваш да приемаш мечтите си за действителност!
Тя се отпусна по гръб и затвори очи, обзета от неописуемо щастие.
— Зенаид, уверявам те, че ме нарече Джонатан!
— Говори по-ясно, нищо не чувам.
Тя изстена.
И миг по-късно промърмори:
— В деня, когато те нарека Джонатан, ще бъде много по-топло, отколкото сега.
— Мммм… — изсумтя Гантри, зает е други неща.
— Чуваш ли, Джонатан?
— Не — отвърна той.
Тя блажено се протегна.
— Все едно. Не се беше разбързал кой знае колко да дойдеш да ме вземеш.
Веднага щом излезе от Сен Лоран, „Лакомник IV“ пое курс право на юг. И много скоро започна да става все по-топло и по-топло.
„Там“, в Колумбия, валеше дъжд.
Сам (Самюъл) Хюстън (1793–1864), американски военен и политически деец, президент на Тексаската република (1836–1838). — Б.пр.
Изкупуване на всички акции на дадена фирма от група инвеститори с кредит, гарантиран с активите на същата фирма. — Б.пр.
Палмова скорбяла. — Б.пр.
Жюл Ренар (1964–1910) — френски писател. — Б.пр.
Всички проблеми (исп.). — Б.пр.
Обединение на предприятия и фирми, които установяват единни цени, работят съгласувано и разпределят печалбите по договорен начин. Пулът засяга само търговската дейност и влизащите в него предприятия запазват цялостната си стопанска и юридическа самостоятелност. — Б.пр.
Народност, населяваща планинските райони в Южен Виетнам. — Б.пр.
Месна супа със зеленчуци, подправена с чесън. — Б.пр.
Вид фасулена яхния с пушени домашни наденици, запържена с гъша мас. — Б.пр.
Clearing House Interbank Payment System (англ.) — система на клирингова палата за междубанкови разплащания по електронен път (също и наименованието на организация със седалище в Ню Йорк, поддържаща тази система). — Б.пр.