Вече не гореше. До ноздрите й още идваше миризмата на дим, но Киврин знаеше, че е от огнището. „Нищо чудно — помисли си тя, — комините са се появили в Англия едва в края на четиринайсети век, а сега сме само 1320 година.“ И щом мисълта се оформи в главата й, тя си даде сметка за цялата ситуация: „Аз съм в 1320 година и съм болна. Тресе ме.“
За момент мислите й спряха. Беше й много хубаво просто да си лежи и да си почива. Чувстваше се изтощена, сякаш бе преминала през някакво ужасно изпитание, което беше изсмукало цялата й сила. „Мислех си, че се опитват да ме изгорят на кладата“ — каза си тя. Спомни си как се беше дърпала от ръцете им, как пламъците бяха подскачали във всички посоки, бяха облизвали ръцете й и изгаряли косата й.
„Сигурно са ми отрязали косата“ — помисли си тя и се зачуди дали това е спомен, или го е сънувала. Беше твърде изтощена, за да вдигне ръка и да опипа косата си, твърде изтощена дори да опита да се порови в паметта си. „Много съм болна — продължиха мислите й. — Дадоха ми последно причастие.“
— Не се бой — беше казал той. — Скоро ще се върнеш у дома. Requiscat in pace.
И тя заспа.
Когато се събуди, в стаята беше тъмно и някъде далече биеше камбана. Струваше й се, че я е слушала много дълго. Звучеше като самотната камбана, която не беше спряла да бие през цялото й пътуване във времето. След малко обаче се присъедини още една, а после и още една, която беше съвсем близо, сякаш под самия прозорец, и заглушаваше звъна на всички останали. „Сутрешната молитва“ — помисли си Киврин и като че ли си спомни, че е чувала камбаните и преди — неравномерно биене без никакъв ритъм, ако не се броеше ритъмът на сърцето й, но това бе невъзможно.
Сигурно беше сънувала. Беше сънувала, че я горят на клада. Беше сънувала, че са й отрязали косата, беше сънувала, че жителите на четиринайсети век говорят език, който тя не разбира.
Най-близката камбана утихна, а останалите продължиха да бият още известно време, сякаш да се насладят на възможността да бъдат чути. Киврин помнеше и това. От колко ли време беше тука? В един момент беше нощ, а сега беше сутрин. Всичко й се струваше като една нощ, но изведнъж тя си спомни лицата, наведени над нея. Когато жената й беше донесла чашата, а също и когато беше влязъл свещеникът, придружен от главореза, тя ги беше видяла съвсем ясно, без да й пречи потрепването на пламъка от някоя свещ. Между тези неща си спомняше само тъмнината и мижавата светлина от лоените свещи, а също така и камбаните, които ту биеха, ту замлъкваха.
Усети внезапен пристъп на паника. От колко ли време лежеше тук? Ами ако беше боледувала седмици наред и вече бе пропуснала срещата със своите хора? Не, това беше невъзможно. Човек не бълнува със седмици, дори ако е болен от тиф, а тя не можеше да се е заразила от тиф. Беше си направила всички ваксини.
В стаята беше студено. Тя затърси завивките и от мрака незабавно изплуваха някакви ръце и придърпаха върху раменете й нещо меко.
— Благодаря — каза Киврин и заспа.
Студът я събуди отново. Имаше усещането, че е спала само няколко секунди, макар че в стаята вече имаше светлина. Идваше от един тесен прозорец в каменната стена. Кепенците на прозорците бяха отворени и точно оттам нахлуваше хлад.
На каменната пейка под прозореца беше застанала на пръсти някаква жена — опитваше се да постави нещо като перде. Беше облечена в черна роба, а на главата си имаше бяла забрадка на монахиня и прилепнала шапчица. За момент Киврин си помисли, че е в манастир, но после се сети, че през четиринайсети век жените са покривали главите си в знак на това, че са омъжени. Само неомъжените девойки бяха носили косите си пуснати, а главите — непокрити.
Жената не изглеждаше достатъчно стара, че да е омъжена, нито пък приличаше на монахиня. Докато Киврин беше в треска, до нея имаше някаква жена, но много по-възрастна от тази. Киврин беше стиснала ръцете й в бълнуването си — бяха груби и набръчкани, а гласът на жената хриптеше старчески, макар че това също може би се дължеше на треската.
Жената на прозореца се премести по на светло. Бялата шапчица беше доста пожълтяла, а робата се оказа рокля като тази на Киврин. Жената беше наметната с тъмнозелена туника, боядисана доста нескопосано и като че ли направена от зебло, защото плетката беше толкова едра, че Киврин я виждаше отчетливо дори на слабата светлина. Значи трябваше да е слугиня, но пък слугините не бяха носили такива забрадки; нито пък връзки ключове като тази на кръста на жената. Вероятно беше човек с особена роля в този дом — икономката може би.
А домът… Не бе чак крепост, защото стената, до която бе леглото, не бе каменна — беше от дърво. Може би обаче беше все пак имение на важна особа — някой барон например, а може би и някой по-важен. Леглото, в което се намираше, бе с дървени табли, балдахин и колосани ленени чаршафи. Освен това завивките бяха от кожа. По каменната пейка под прозореца се виждаха възглавки с бродерия.
Жената завърза пердето за малките каменни издатини от двете страни на тесния прозорец, слезе от пейката и се наведе, за да вземе нещо — Киврин не можеше да види какво, защото балдахинът й пречеше. Двете му части бяха тежки, почти като пътеки, и бяха дръпнати и завързани откъм главата й.
Жената се изправи — държеше дървена паница. Подхвана полите си, качи се пак на каменната пейка и започна да размазва нещо гъсто по импровизираната завеса. „Мазнина — помисли си Киврин — Не, восък. Покрит с восък лен, който се е използвал вместо стъкла за прозорците.“ Предполагаше се, че стъклото се е използвало в господарските къщи още през четиринайсети век. Знаеше се, че благородниците са си носели и прозорците заедно с багажа и мебелите, когато пътували от едната си къща до другата.
„Трябва да запиша това на устройството — помисли си Киврин. — Че някои къщи са били без стъкла на прозорците.“ Тя вдигна ръце и ги притисна една към друга, но това й костваше такова голямо усилие, че просто ги остави да си паднат пак върху завивката.
Жената погледна към леглото, след което се обърна отново към прозореца и продължи да маже парчето плат с дълги, някак небрежни движения. „Сигурно се оправям — помисли си Киврин. — Докато бях съвсем зле, тя въобще не се отделяше от леглото ми. — И отново се зачуди колко ли време е продължило това. — Ще трябва да разбера — рече си, — а след това трябва да намеря мястото на спускането.“
Не можеше да е много далеч. Ако това наистина беше селото, в което трябваше да пристигне по план, мястото на спускането бе на не повече от миля път. Тя се опита да си спомни колко време бяха пътували до селото. Беше й се сторило адски дълго. Главорезът я беше метнал на белия си кон, който имаше звънчета на поводите. Но всъщност не беше главорез, а миловиден млад мъж с червеникава коса.
Трябваше да попита за името на селото и се надяваше, че то ще е Скендгейт. Дори и да не беше обаче, тя пак щеше да разбере къде се намира спрямо мястото на спускането. И естествено веднага щом позакрепнеше, хората можеха да й покажат как да стигне дотам.
„Как се казва селото, в което сте ме довели?“ През изтеклата нощ тя не бе намерила сили да се сети за превода, но това, разбира се, беше заради треската. Вече нямаше да има такъв проблем. Господин Латимър я беше учил на произношение месеци наред. Със сигурност щяха да я разберат. „Де съм аз сега?“ или дори „В чий имот сте ме довели?“ и дори и да имаше някаква вариация в произношението или местния диалект, преводачът автоматично щеше, да я коригира.
— Де съм аз сега? — попита Киврин.
Жената се извърна изненадано. Слезе от перваза, като продължаваше да държи паницата в една ръка, а четката — в другата, само дето това не беше четка. Киврин го разбра, когато жената стигна до леглото й. Беше някаква въз грапава дървена лъжица с почти плоско черпаче.
— Гьотебае… — каза жената. — Бет…
По принцип преводачът трябваше мигновено да интерпретира всичко. Може пък произношението на Киврин да беше толкова неправилно, че жената си бе помислила, че й говорят на чужд език, и се опитваше да й отговори на неправилен френски или немски.
— Де съм аз сега? — попита отново Киврин, но този път съвсем бавно, за да може преводачът да си свърши добре работата.
— Вик.
— Лежес… — чу се друг глас.
Влезе друга жена, доста по-възрастна. Лицето й под шапчицата беше сбръчкано, а ръцете й — груби и стари — бяха същите, които Киврин помнеше от бълнуването си. Старицата носеше сребърна верижка, а в ръцете си държеше малка кожена кутия. Кутията приличаше на ковчежето, което Киврин беше донесла със себе си, но беше по-малка и обковът не беше пиринчен, а от желязо. Тя остави кутията на пейката под перваза.
— От речена…
Киврин си спомни и гласа — дрезгав и доста груб. Старицата се обръщаше към жената до леглото на Киврин като към слугиня. Може пък и да бе слугиня, а възрастната жена да беше господарката на къщата, макар че нито шапчицата й беше по-бяла, нито роклята по-фина. На кръста й обаче не висяха ключове. Изведнъж Киврин си спомни, че не икономката, а господарката на имението носи ключовете.
Господарката в пожълтял лен и зле боядисано зебло, което означаваше, че облеклото на Киврин е напълно сгрешено, също толкова, колкото и произношението на Латимър, колкото и твърденията на доктор Ааренс, че Киврин не може да се зарази от никаква средновековна болест.
— Направиха ми всички възможни ваксини — измърмори тя и двете жени се обърнаха да я погледнат.
— Елавий, суот сакасти порцор е? — попита остро възрастната жена. Дали беше майка на по-младата, или пък свекърва, а може би наставница? Киврин нямаше никаква представа. Нито една от думите, които тя бе изрекла, не й говореше нищо.
— Метинер вун тамаш саа портанта — рече по-младата жена, на което по-възрастната реагира с:
— Нито нашхте карвас пътанта.
Нищичко. Би трябвало кратките изречения да са по-лесни за превод, но Киврин дори не можеше да разбере къде свършва едната дума и къде започва другата.
Брадичката на по-младата жена се вирна гневно.
— Збиза се, шуртеванда сакасти нецо пестиша — рече тя рязко.
Киврин се зачуди дали се карат за това какво да правят с нея и започна да избутва завивката с немощните си ръце, сякаш се опитваше да се оттласне от нея. По-младата жена остави купата и лъжицата, приближи до леглото, наведе се над нея и каза нещо.
Можеше да означава и „Добро утро“, и „По-добре ли си?“, и „Ще те изгорим призори“. Може би преводачът не работеше заради болестта й. Може би когато треската отминеше, щеше да започне да разбира всичките им думи.
Възрастната жена коленичи до леглото. Държеше малка сребърна кутийка, закачена на верижка. Започна да се моли. Младата жена се наведе, огледа челото на Киврин, после посегна към тила й. Киврин си даде сметка, че сигурно са превързали раната на челото й. Докосна с ръка челото си — да имаше превръзка, после врата си, за да потърси сплетените си коси, но не напипа нищо. Косата й свършваше с неравна черта точно под нивото на ушите.
— Канто монто тираш тамок — каза младата жена с тревожна нотка в гласа. — Далкос думан тьорум санта. — Явно обясняваше нещо, което Киврин не разбираше, но което все пак разбра: беше изпаднала в ужасна треска, толкова силна, че си била помислила, че косата й гори. Спомни си как някой — може би старицата? — се опитваше да хване ръцете й и как самата тя се опитваше панически да изгаси пламъците. Не бяха имали никакъв избор.
Освен това ненавиждаше дългата си коса, беше й противно и да отделя толкова много време в сресването й. Беше се чудила също и как са носели косите си средновековните жени, дали са ги връзвали, или не, а и представа си нямаше как щеше да издържи две седмици, без да я измие. Трябваше да се радва, че са й я отрязали, но всъщност единственото, за което можеше да мисли, бе Жана д’Арк, която беше имала къса коса и която беше изгоряла на кладата.
Младата жена я гледаше уплашено. Киврин й се усмихна, макар и малко разтреперано, и тя отвърна със същото. В дясната част на устата й беше зейнала дупка от два липсващи зъба, а този до празното място бе кафеникав, но когато се усмихваше жената изглеждаше почти като първокурсничка в Университета.
Тя разви превръзката и я постави върху завивката. Превръзката беше от същия жълтеникав лен като шапчицата й, но беше изцапана с кафеникави петна от кръв. Много кръв. Раната на господин Гилкрист сигурно беше започнала пак да кърви.
Жената докосна нервно слепоочието й, сякаш въобще не знаеше какво да прави.
— Колкостас галадонта? — попита тя и постави едната си ръка на врата на Киврин, за да й помогне да вдигне глава.
Главата й беше невъобразимо лека. Сигурно защото й бяха отрязали косата.
Старицата подаде на младата жена дървена паница и тя я поднесе към устните на Киврин. Киврин сръбна внимателно — помисли си, че това е восъкът. Не беше восък обаче, нито пък напитката, която вече бяха й давали. Беше резлива гроздова течност, много по-горчива от тази от предишната нощ, но оставяше в устата доста мазно усещане.
— Тазъща приодан голямта жриво тъднес — рече възрастната жена остро и нетърпеливо.
„Определено й е свекърва“ — помисли Киврин.
— Сигурта четек силока мога — отвърна смирено младата жена.
Напитката имаше приятен вкус. Киврин се помъчи да изпие всичко, но само след няколко глътки се почувства напълно изтощена.
Младата жена подаде паницата на възрастната, която също се беше приближила до леглото, и помогна на Киврин да положи отново глава върху възглавницата. Взе окървавената превръзка, докосна слепоочието на Киврин, сякаш се чудеше дали да я превърже отново, след това подаде превръзката на старицата, която я постави заедно с паницата върху скрина до леглото.
— Ло, лежиси мирано — каза младата жена и се усмихна с дупката от двата липсващи зъба. Киврин разбра отлично смисъла, макар и да не разбираше думите. Жената й беше казала да се опита да поспи. Тя затвори очи.
— Трудано плитъка боланза сеган — рече възрастната жена, после и двете излязоха, затваряйки след себе си масивната врата.
Киврин си повтори бавно думите, като се опитваше да намери поне една позната. Преводачът трябваше да увеличава способността й да разделя фонемите и да открива синтактични структури, а не просто да съхранява речника на средновековния английски. Трябваше да умее да го прави дори и да ставаше въпрос за сърбохърватски.
„А може пък и точно на такъв да говорят — помисли си тя. — Кой знае къде са ме довели? Нали бях в несвяст. Може би главорезът ме е качил на кораб и сме преплували Ламанша.“ Не, тя знаеше, че това е невъзможно. Спомняше си по-голямата част от нощното пътуване, макар че усещането за него бе някак накъсано, съноподобно. „Паднах от коня — помисли си тя — и червенокосият ме вдигна. После минахме покрай някаква църква.“
Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни нещо повече за посоката, в която бяха пътували. Бяха се упътили към гората, отдалечавайки се от гъсталака, а след това бяха стигнали до някакъв път, който на едно място се раздвояваше, и точно там тя беше паднала. Ако успееше да намери разклонението, може би оттам щеше да се добере и до мястото на спускането.
Ако обаче спускането наистина беше станало толкова наблизо, тогава тя се намираше в Скендгейт и жителите говореха на средновековен английски. Но ако беше така, тогава защо не разбираше нито дума?
Може би си беше ударила главата при падането от коня и преводачът се бе повредил. Обаче не си беше ударила главата. Беше се хлъзнала надолу и бе седнала на земята по задник. „От треската е — помисли си тя. — Точно тя пречи по някакъв начин на преводача да функционира нормално и да разпознава думите.“
„Казаното на латински обаче го разпозна — продължиха мислите й. В стомаха й пропълзя студена тръпка. — Разпозна латинските думи, следователно не може да съм болна. Нали си получих всички ваксини.“ Изведнъж се сети, че антивирусната й ваксина я беше сърбяла и се беше подула, но пък доктор Ааренс я беше проверила непосредствено преди спускането. Доктор Ааренс беше казала, че всичко е наред. Нито една от другите й ваксини не я беше засърбяла, с изключение на тази против чума. „Не може да съм се заразила от чума — помисли си тя. — Нямам никакви симптоми.“
Заразените с чума получаваха големи отоци под мишниците и от вътрешната страна на бедрата. Повръщаха кръв, а през кожата им се виждаше как кръвоносните им съдове се пукат и почерняват. Не беше чума, но какво тогава беше и как се беше заразила? Бяха я ваксинирали срещу всички възможни болести, съществували през 1320 година, а и освен това тя не беше попадала в контакт с никакви вирусоносители. Симптомите й бяха започнали непосредствено след спускането, преди да се е срещнала с когото и да било. Микробите не си летяха ей така около всяко място на спускане в очакване някой да пристигне. Те се разпространяваха чрез физически контакт, кихане или бълхи. Чумата се беше развихрила с помощта на бълхите.
„Не е чума — рече си тя убедено. — Хората, които са се заразили от чума, не се чудят дали са болни. Цялото им същество е ангажирано с агонията.“
Не беше чума. Бълхите, които я бяха разпространили, се подвизаваха по животните и хората, а не насред гората. Освен това Черната смърт беше дошла в Англия през 1348 година. Сигурно беше някаква средновековна болест, за която доктор Ааренс не беше и чувала. През средните векове беше имало цял куп странни болести — например „кралското зло“, „хорото на свети Вит“, както и безброй безименни трески. Сигурно беше нещо такова и на разширената й имунна система й трябваше време да разбере за какво точно става въпрос, за да започне да се бори с него. Нещата обаче си бяха дошли на мястото, температурата й беше спаднала и преводачът щеше да започне да работи. Тя трябваше само да си почива, да чака и да се възстановява. Успокоена от тази мисъл, Киврин отново затвори очи и заспа.
Някой я докосваше. Тя отвори очи. Беше свекървата. Проверяваше ръцете й, обръщаше ги многократно в своите, прокарваше напукания си палец по обратната им страна, оглеждаше ноктите. Когато видя, че Киврин е отворила очи, пусна ръцете й някак погнусено и каза:
— Шеавост отнике параге ателест баат норе болезна оттуйкъдар?
Нищо. Киврин се беше надявала, че докато спи, адаптерите на преводача по някакъв начин ще подредят и дешифрират всичко, което беше чула, и тя щеше да се събуди, разбираща този език. Думите обаче продължаваха да са си също толкова неясни, колкото и преди. Малко приличаха на френски с падащата си интонация и едва доловимите вдигащи се нотки, но Киврин знаеше нормандски френски — господин Дануърти я беше накарал да го научи, и въпреки това не разбираше нито дума.
— Хастоу нейдепеша? — попита старицата.
Звучеше като въпрос, но на френски всичко звучеше като въпрос.
Старата жена хвана Киврин за лакътя с грубите си пръсти, а с другата си ръка я обгърна, сякаш се опитваше да й помогне да стане. „Много съм зле, за да стана — помисли си Киврин. — Защо всъщност трябва да ставам? За да ме разпитват ли? Или за да ме изгорят?“
В стаята влезе и младата жена с чашка със столче в ръка. Остави я на пейката под прозореца, приближи се и хвана другата ръка на Киврин.
— Хастонте натур тибесе? — попита тя с познатата си усмивка и Киврин си помисли, че може би ще я водят на баня. Успя да седне и спусна крака от едната страна на леглото.
Мигновено й се зави свят. Тя затвори очи и изчака да й мине. Беше облечена единствено в ленената си долна риза. Къде ли й бяха дрехите. Поне й бяха оставили ризата. Хората през средните векове обикновено не бяха носили нищо по време на сън.
Не бяха имали и канализация по къщите, но тя се надяваше, че няма да й налага да излиза, за да отиде до нужника. Някои замъци бяха имали затворени помещения или определени ъгълчета над някоя шахта, чието дъно трябвало да се почиства. Но тя със сигурност не се намираше в замък.
Младата жена наметна раменете й с тънко одеяло като с шал, след това двете жени й помогнаха да стане. Покритият с дюшеме под беше леденостуден. Киврин направи няколко крачки и светът отново се завъртя пред очите й. Въобще нямаше да успее да излезе от стаята.
— Вотан шей искасе сегатур твоеве жардине — каза рязко старицата и на Киврин й се стори, че разпознава думичката „jardin“, което на френски означаваше „градина“, но пък от къде на къде трябваше да говорят за градина?
— Тогавас планохор ечаса — рече младата жена, обгърна Киврин с една ръка през кръста, а с другата придърпа ръката й върху рамото си. Старицата мина от другата й страна. Стигаше едва до рамото на Киврин, а младата едва ли беше повече от четирийсет и пет килограма, но все пак двете успяха да я отведат до края на леглото.
С всяка крачка Киврин ставаше все по-замаяна. „Въобще няма да успея да мина целия път“ — помисли си тя, но вече бяха спрели в края на леглото. Там имаше малко ковчеже — плитка дървена кутия с птица или нещо като ангелче, издълбано върху капака. Отгоре й имаше дървена съдинка с вода, където се виждаше окървавената превръзка, както и една по-голяма, празна. Киврин се беше съсредоточила върху това да не се строполи и не си даде сметка какво точно вижда, докато възрастната жена не каза:
— Скороса никойдер опудер твойясета. — И изимитира как повдига тежките си поли и сяда върху съдинката.
„Гърне — помисли си Киврин с облекчение. — Господин Дануърти, през 1320 година в провинциалните имения все пак е имало гърнета.“ Тя кимна, за да покаже, че е разбрала и те я сложиха да седне върху него. Главата й така се въртеше, че трябваше да се хване за балдахина, за да не падне. Когато се опита да стане, усети такава остра болка в гръдния кош, че се присви одве.
— Мейзри! — извика старицата към вратата. — Мейзри, елас тукаро помога! — Интонацията показваше съвсем ясно, че вика някого — Марджъри? Мери? — да дойде на помощ. Никой обаче не се появи и Киврин си помисли, че за пореден път е направила грешно предположение.
Понадигна се малко, за да провери степента на болката, след което се опита да се изправи. Болката беше понамаляла, но въпреки това трябваше едва ли не да я занесат до леглото. Докато се озове отново под завивките, вече се чувстваше адски изтощена. Затвори очи.
— Поспинта дасе почера — каза младата жена, което вероятно означаваше „Почини си“ или „Поспи“, но Киврин не беше в състояние да го дешифрира. „Преводачът се е повредил“ — помисли си тя, и в стомаха й отново пропълзяха тръпки на паника, този път много по-силни от болката в гърдите.
„Не може де се е повредил — помисли си тя. — Та това не е машина. Той е просто комбинация от химически разширител на способността за помнене и използване на синтактични структури. Не може да се е повредил. Работи обаче само с думите в паметта си и очевидно средновековният английски на господин Латимър е бил безполезен. «И в онзи ден априлски на брега те срещнах»“. Произношението на господин Латимър сигурно бе толкова погрешно, че преводачът не можеше да разпознае думите, но това въобще не означаваше, че е повреден. Означаваше само, че тя ще трябва да събере нови данни, защото няколкото изречения, които беше чула досега, не вършеха работа.
Преводачът обаче беше разпознал латинския. Отново я проряза паника, но тя й се противопостави. Преводачът беше разпознал латинския, защото молитвата е стандартен текст. Тя предварително знаеше каква ще е всяка следваща дума. Фразите на жените не бяха стандартен текст, но все пак можеха да се разкодират. Личните местоимения, формите на обръщение, съществителните и глаголите, предложните структури — всичко това щеше да влезе в стандартни конструкти, които се повтарят многократно, и преводачът щеше да ги използва като ключ за останалата част от кода. Единственото, което трябваше да прави сега, бе да събира данни, да слуша всяко изречение, без дори да се опитва да го разбере, и да остави преводача да си върши работата.
— Тънък новел часовиска вечента? — попита младата жена.
— Мам лоенос веки — отвърна възрастната.
Някъде в далечината заби камбана. Киврин отвори очи. И двете жени бяха обърнали поглед към прозореца, макар че през ленената завеса не можеха да видят нищо.
— Бере вичебей ганзанон — каза младата.
Старицата не й отговори. Беше се вторачила в прозореца, сякаш можеше да види през колосания лен, ръцете й бяха скръстени пред гърдите като за молитва.
— Вечесан великон ого наздрели — каза младата и въпреки взетото решение, Киврин се опита да си го преведе като: „Време е за вечерна молитва“ или „Ето я камбаната за вечернята“, но не ставаше въпрос за вечерна молитва. Камбаната продължи да бие самотно, без да се присъединят други. Киврин се зачуди дали е същата, която беше чула преди. Звънът й се носеше самотно в късния следобед.
Изведнъж старицата рязко се извърна от прозореца.
— Не, Елвис, беше диволфин. — И взе гърнето от капака на дървения сандък. — Гавина тозпът…
Изведнъж пред вратата се чу шум, топуркане на стъпки като по стълбата, после едно дете извика:
— Модер! Промогеш ми!
В стаята връхлетя малко момиченце с развети руси плитки и връзки на шапчицата и за малко да се блъсне в старицата с гърнето. Кръглото личице на детето беше зачервено и потънало в сълзи.
— Коа павиша срамат ахниос! — скастри я старицата. — Ти сек моаш тръчака в хома.
Малкото момиченце не й обърна никакво внимание, а се втурна разплакано право към младата жена:
— Розамин караме бръзка, модер!
Киврин зяпна. Модер. Това явно означаваше „майка“. Момиченцето вдигна високо ръце и майка й, о, да, определено нейната майка, я прегърна. Детето уви ръце около врата й и се разрида.
— Шшт, ахниос, шшт — рече майката. Това трябваше да е „Г“, помисли си Киврин. Шшт, Агнес.
Майката занесе детето до пейката под прозореца, седна и избърса сълзите му със забрадката.
— Не спекен тактас, Агнес!
Да, определено каза Агнес. А „спекен“ означаваше „казвам“. „Кажи ми какво се е случило?“
— Она ес лошкарта! — рече Агнес и посочи едно друго дете, което току-що бе влязло. Второто момиченце беше доста по-голямо, вече на девет-десет години. Имаше дълга кестенява коса, която стигаше почти до кръста, захваната с тъмносиня панделка.
— Итган назо, ахниес — каза тя. — Тава пигте бягаван доле сталба. — Комбинацията от привързаност и презрение просто не можеше да бъде сбъркана. Тя не приличаше на малкото русо момиченце, но Киврин бе готова да се обзаложи, че му е сестра. — Тава пигте бягаван срежу назус, модер.
„Майка“ отново. Езикът звучеше като френски, но ключът към разгадаването му беше немският. И произношението, и конструкциите бяха като в немския. Парченцата от мозайката като че ли започнаха да се подреждат в главата на Киврин.
— Нусан карахан межуд вазам — рече възрастната жена. — Она ама ранака. Колак патон сийм та рекал та нимавъс ъде одиш.
— Вижа ама ного кръв — каза жената, но Киврин не я чу. Беше се заслушала в интерпретацията на преводача си, която все още бе доста груба и очевидно изоставаше, но все пак бе интерпретация:
— Не я глези, Еливис. Нищо й няма. Плаче само за да й обърнеш внимание.
А майката, чието име бе Еливис, беше отговорила:
— Тече й кръв.
— Росмунт, донести ейтамака покривалак — рече тя и посочи раклата. Преводачът я следваше по петите. — „Роузмунд, донеси ми парцала от раклата.“ — Десетгодишното дете незабавно се отправи към раклата.
По-голямото дете се казваше Роузмунд, а по-малкото — Агнес, а невероятно младата майка с шапчицата и забрадката беше Еливис.
Роузмунд донесе парцала, който Еливис беше свалила от главата на Киврин.
— Не го пипай! Не го пипай! — извика Агнес и на Киврин дори не й трябваше преводачът. Той все още изоставаше доста след изговарянето на думите.
— Само ще те превържа, за да спре кръвта — каза Еливис. Агнес се опита да я отблъсне. — Парцалът няма да… — получи се пауза, сякаш преводачът не знаеше някоя дума, и продължи: — те…, Агнес. — Думата очевидно беше „нарани“. Киврин се зачуди дали преводачът не разполага с тази дума в паметта си и защо не може да измисли нещо приблизително адекватно на базата на контекста.
— Ще болезка — извика Агнес, а преводачът последва с „ще ме…“, след което отново имаше пауза. Преводачът вероятно правеше паузите, за да може Киврин да чуе истинската дума и сама да се опита да отгатне значението. Идеята не беше лоша, но с намесите си той само й пречеше и Киврин не успяваше да чуе въпросните думи. Ако преводачът решеше да прави това всеки път, когато не разпознаеше някоя дума, Киврин щеше да си има много ядове.
— Ще ме болезка — изхлипа Агнес и избута ръката на майка си от удареното си коляно. „Ще ме болка“ — прошепна преводачът и Киврин въздъхна с облекчение, че е успял все пак да измисли нещо, макар че „болка“ не беше точно глагол.
— Как падна? — попита Еливис, за да отвлече вниманието на Агнес от нараненото коляно.
— Беше хукнала по стълбата — отвърна вместо нея Роузмунд. — Искаше да ти каже, че… е дошъл.
Преводачът отново направи пауза, но този път Киврин чу думата. Гавин — което вероятно беше съществително собствено, а преводачът очевидно беше стигнал до същото заключение, защото в момента, когато Агнес извика: „Аз щях да кажа на майка, че Гавин е дошъл“, преводачът вече бе в състояние да включи фразата в контекста.
— Аз щях да кажа — разплака се Агнес вече с пълно гърло и зарови лице в майка си, която веднага се възползва от възможността и й превърза коляното.
— Ами кажи ми де — успокои я тя.
Агнес поклати глава и продължи да плаче.
— Слагаш превръзката много хлабаво, снахо — намеси се възрастната жена.
На Киврин превръзката й изглеждаше съвсем добре сложена и според нея всеки следващ опит да бъде стегната повече щеше да доведе до нови писъци. Старицата продължаваше да държи гърнето. Киврин се чудеше защо не отива да го изхвърли.
— Шшт, шшт — каза Еливис, докато люлееше нежно детето и го галеше по гърба. — Много ще се радвам ти да ми кажеш.
— Гордостта води до падение — рече възрастната жена, категорично решена пак да разплаче момиченцето. — Сама си си виновна, че си паднала. Не е трябвало да тичаш по стълбите.
— Гавин на бяла кобила ли пристигна? — попита Еливис.
Бяла кобила? Киврин се зачуди дали пък Гавин не е името на човека, който я беше качил на коня си и я беше довел в това имение.
— Не — отвърна Агнес с тон, който показваше, че майка й си е направила шега. — Яздеше черния си жребец Гринголет. Дойде до мен и ми каза: „Уважаема лейди Агнес, искам да говоря с майка ви.“
— Роузмунд, сестра ти е пострадала заради твоята небрежност — рече старата жена. Тя не беше успяла да разстрои Агнес и явно се беше насочила към друга жертва. — Защо не си я наглеждала?
— Бродирах — отвърна Роузмунд, обръщайки поглед към майка си за подкрепа. — Мейзри трябваше да се грижи за нея.
— Мейзри излезе да посрещне Гавин — рече Агнес и седна в скута на майка си.
— И да се занася с конярчето — допълни възрастната жена, после се приближи до вратата и извика: — Мейзри!
Мейзри. Точно това име беше извикала и преди. Преводачът вече дори не правеше пауза, когато се натъкваше на лични имена. Киврин не знаеше коя е Мейзри — може би някоя слугиня, но ако се съдеше по развитието на нещата, Мейзри щеше да си изпати. Възрастната жена беше категорично решена да си намери жертва, а в случая Мейзри беше идеална за тази цел.
— Мейзри! — извика тя отново и името проехтя в помещението.
Роузмунд отиде и застана до майка си.
— Гавин ни поръча да ти кажем, че моли да дойде и да говори с теб.
— Той долу ли чака? — попита Еливис.
— Не. Отиде до църквата, за да говори с отец Рок за милейди.
Гордостта води към падението. Преводачът очевидно беше започнал да се разколебава. Може би отец Ролф или пък отец Питър. Но в никакъв случай отец Рок.
— Защо е отишъл да говори с отец Рок? — попита възрастната жена, която току-що се беше върнала в стаята.
Киврин се опита да чуе истинската дума под влудяващия шепот на превода. Рош. Френската дума за „камък“. Отец Рош.
— Може би се е натъкнал на нещо ново за милейди — отговори Еливис и погледна към Киврин. За първи път някой въобще показваше, че не са забравили за присъствието й в стаята. Киврин незабавно затвори очи, за да си мислят, че спи, и да продължат да я обсъждат.
— Тази сутрин Гавин тръгна да търси разбойниците — обясни Еливис. Киврин отвори съвсем леко очи. Еливис вече не я гледаше. — Може пък да ги е открил. — Тя се наведе и завърза висналите връзки на ленената шапчица на Агнес. — Агнес, идете с Роузмунд до църквата и предайте на Гавин, че ще говорим с него в залата. Дамата в момента спи. Не трябва да я безпокоим.
Агнес хукна към вратата с вика:
— Аз ще му кажа, Роузмунд.
— Роузмунд, остави сестра ти да му каже — извика Еливис подире им. — Агнес, недей да тичаш.
Момичетата изхвърчаха навън.
— Роузмунд вече е доста голяма — каза старата жена.
— Не е възпитано да тича подир хората на мъжа ти. Злото ще се стовари върху дъщерите ти, ако не ги наглеждаме. Добре ще е да си повикаш някоя бавачка от Оксънфорд.
— Не — отсече Еливис с категоричност, която Киврин въобще не беше очаквала. — Мейзри може да ги наглежда.
— Мейзри не е способна да наглежда и овце. Не трябваше така прибързано да тръгваме от Бат. Можехме да почакаме до… — нещо си.
Преводачът отново направи пауза, а Киврин не може сама да разбере смисъла на фразата, но пък беше уловила важните факти. Бяха дошли от Бат. Намираха се в близост до Оксфорд.
— Нека Гавин доведе някоя бавачка. А също и знахарка, която да се погрижи за милейди.
— Никого няма да водим тук — отсече Еливис.
— Прати човек до… — още едно име на място, което преводачът не успя да обработи. — Госпожа Иволда е прочута лечителка. А и освен това с удоволствие ще ни даде някоя от чирачките си за бавачка.
— Не — повтори Еливис. — Сами ще се погрижим за нея. Отец Рош…
— Отец Рош! — рече възрастната жена с презрение. — Той не разбира нищо от лечителство.
„Но аз разбрах всяка негова дума“ — помисли си Киврин. Тя си спомни тихия му глас, нежното му докосване по слепоочието, дланите и стъпалата й. Беше й казал да не се страхува и я беше попитал за името й. Беше държал и ръката й.
— Ако тази дама е с благородническо потекло — рече възрастната жена, — как после ще кажеш на хората, че си позволила на един неграмотен селски поп да се грижи за нея? Госпожа Иволда…
— Никого няма да викаме — каза отново Еливис и Киврин изведнъж осъзна, че тя се страхува. — Съпругът ми нареди да я задържим до неговото пристигане.
— По-добре беше да дойде с нас.
— Знаеш много добре, че не можеше — отвърна Еливис. — Ще дойде, когато може. Трябва да отида да говоря с Гавин — допълни тя и мина покрай старата жена, за да стигне до вратата. — Гавин ми каза, че ще претърси мястото, където я е открил, за да види дали не са останали следи от нападателите й. Може би вече е намерил нещо, което може да ни разкрие коя е.
Мястото, където я е открил. Гавин беше мъжът, който я беше намерил, мъжът с червената коса и добронамереното лице, който я беше качил на коня си и я бе довел тук. Това поне не го беше сънувала, макар че белият кон сигурно беше плод на въображението й. Гавин я беше довел тук и само той знаеше къде точно е мястото на спускането.
— Чакайте — рече Киврин и се надигна на възглавките. — Чакайте, моля ви. Искам да говоря с Гавин.
Жените спряха. Еливис разтревожено пристъпи към леглото.
— Искам да говоря с мъжа, който се казва Гавин — изрече внимателно Киврин, като преди всяка дума изчакваше достатъчно, за да получи съответния превод. По някое време целият процес щеше да се автоматизира, но засега тя решаваше коя дума иска да използва, след което изчакваше тя да бъде преведена в главата й и едва тогава я изричаше. — Трябва да отида на мястото, където ме е намерил.
Еливис постави ръка на челото й, но Киврин нервно я отблъсна.
— Искам да говоря с Гавин — настояваше тя.
— Вече няма треска, Имейн — обърна се Еливис към възрастната жена, — но въпреки това се опитва да говори, макар и да знае, че не можем да я разберем.
— Говори на чужд език — каза Имейн така, сякаш Киврин вършеше нещо престъпно. — Може да е шпионка на французите.
— Не ви говоря на френски — рече Киврин. — Говоря ви на средновековен английски.
— Може пък да е латински — предположи Еливис. — Отец Рош каза, че говорила на латински, когато я изповядвал.
— Отец Рош едва си казва „Отче наш“ — не се съгласи Илейн. — Трябва да изпратим някого в… — отново това неразгадаемо име. Кърси? Курси?
— Искам да говоря с Гавин — рече Киврин този път на латински.
— Не — каза Еливис. — Ще чакаме съпруга ми.
Възрастната жена се извъртя ядосано и разплиска съдържанието на гърнето по ръката си. Избърса се в полите си, излезе и затръшна вратата. Еливис я последва.
Киврин я сграбчи за ръцете.
— Защо не можете да ме разберете? — попита тя. — Аз ви разбирам. Трябва да говоря с Гавин. Той трябва да ми каже къде е мястото на спускането.
Еливис се освободи от ръката й.
— Тихо, тихо, не плачи — каза тя. — Трябва да поспиш. Трябва да си починеш, за да можеш да се върнеш у дома.
Много загазих, господин Дануърти. Не знам къде се намирам, не мога да говоря езика на местните. Нещо се е повредило в преводача. Разбирам част от това, което казват, но те не ме разбират. И това не е най-лошото.
Заразила съм се с някаква болест. Представа си нямам каква е. Не е чума, защото нямам нито един от симптомите й, а и защото състоянието ми се подобрява. Освен това ми е направена ваксина против чума. Получих си всичките ваксини, разширяването на клетките и всичко останало, но или някоя от тях не си е свършила работата, или съм болна от нещо типично за Средновековието, за което ние нямаме ваксина.
Симптомите са главоболие, висока температура и световъртеж, а също така остра болка в гърдите всеки път, когато се опитам да помръдна. Известно време бях в несвяст и това е причината да не знам къде се намирам. Някакъв мъж на име Гавин ме е довел тук на коня си, но не си спомням почти нищо за пътя дотук, освен че беше тъмно и че пътуването ми се стори адски дълго. Надявам се, че причината за това е била в треската ми, която ме е накарала да усетя нещата по-дълги. В крайна сметка мисля, че все пак съм в селото на госпожа Монтоя.
Може би е Скендгейт. Спомням си някаква църква, а в момента май се намирам в имението на благородник. Лежа в някаква спалня или дневна на горния етаж и това не е илюзия, защото в къщата има стълби, следователно собственикът е поне барон. В стаята има прозорец и веднага щом ми поотмине световъртежът, ще се покача на перваза и ще се опитам да видя църквата. Има си камбанария — току-що камбаната би за вечерна молитва. Църквата в селото на госпожа Монтоя не трябваше да има камбанария и това ме кара да се опасявам, че не съм попаднала точно където трябва. Зная, че в момента сме доста близко до Оксфорд, защото говореха дали да не ми доведат лекар оттам. Намираме се близо и до някакво селище, което се нарича Кърси — или Курси, което липсваше на картата на госпожа Монтоя, която научих наизуст. Може обаче това да е името на господаря на имението.
Понеже известно време бях в безсъзнание, не съм сигурна и във времевите си координати. Опитвам се да ги преценя и доколкото помня, съм била в безсъзнание около два дни, но може и да са повече. Освен това не мога да попитам хората около себе си за датата, защото не разбират нито думица от това, което им казвам. Не мога и да стана от леглото, защото веднага се строполявам. Отрязали са ми косата и въобще не знам какво да правя. Какво е станало? Защо преводачът не ще да работи? Защо разширяването на клетките не си е свършило работата?
(Пауза)
Под леглото ми има плъх. Чувам го как драска.
Не можеха и не можеха да я разберат. Киврин се беше опитала да общува с Еливис, да я накара да я разбере, но тя само се беше усмихнала мило и й беше казала да си почива.
— Моля ви — беше настояла Киврин, когато Еливис се беше отправила към вратата. — Не си тръгвайте. Много е важно. Единствено Гавин знае къде е мястото на спускането.
— Поспи — каза Еливис. — Ще се върна след малко.
— Трябва да ми позволите да се видя с него — настояваше Киврин отчаяно, но Еливис вече почти беше стигнала до вратата. — Представа си нямам къде е станало спускането.
По стълбите се чу трополене. Еливис отвори вратата и каза:
— Агнес, поръчах ти да отидеш да кажеш…
Тя спря по средата на изречението и направи крачка назад. Не изглеждаше изплашена, нито дори стресната, но ръката й потрепна върху касата, сякаш беше готова да затръшне вратата. Сърцето на Киврин заби лудешки. Бяха дошли да я отведат на кладата!
— Добро утро, милейди — чу се мъжки глас. — Дъщеря ви Роузмунд ми съобщи, че мога да ви намеря в залата, но там ви нямаше.
Той влезе. Киврин обаче не можеше да види лицето му — беше скрит от погледа й от балдахина. Тя се опита да премести глава, за да го види, но от лекото движение главата й се завъртя. И тя се отпусна.
— Сетих се, че сигурно ще ви открия при болната дама — каза мъжът. Беше облечен в късо подплатено кожено палто и тесен кожен панталон. Имаше и меч — Киврин го чу как дрънна, когато мъжът направи крачка напред. — Как е тя?
— Днес е по-добре — отвърна Еливис. — Майката на съпруга ми отиде да запари малко отвара от ранилист за раните й.
Еливис беше свалила ръката си от касата на вратата, а думите на мъжа „вашата дъщеря Роузмунд“ със сигурност означаваха, че това е Гавин — мъжът, който беше отишъл да търси следи от нападателите на Киврин. Докато той говореше обаче, Еливис беше направила още две крачки назад, а лицето й беше някак напрегнато, дори леко войнствено. В главата на Киврин отново се стрелна мисълта за някаква опасност. Изведнъж тя се зачуди дали в крайна сметка главорезът на господин Дануърти все пак не е реален, а не е само плод на бълнуването й, дали въпросният мъж с жестокото лице не е самият Гавин.
— Намерихте ли нещо, което може да ни осведоми за самоличността на тази дама? — попита Еливис предпазливо.
— Не — отвърна той. — Всичките й неща са обрани, а конете — отвлечени. Надявах се, че тя ще може да ни каже нещо за нападателите си — колко са били и от каква посока са дошли.
— Страхувам се, че тя не може да ви каже нищо — обясни Еливис.
— Да не би да е глухоняма? — попита той и се премести, при което Киврин успя да го види.
Въобще не беше толкова висок, колкото си го спомняше, а на дневна светлина косата му изглеждаше по-малко червена, дори русолява, но лицето му си беше също толкова добродушно както в момента, когато я беше качил на коня си. На черния си жребец Гринголет.
След като я беше открил на поляната. Той не беше главорезът — тя сама беше сглобила образа на главореза от виденията в бълнуването си и страховете на господин Дануърти, както беше измислила и белия кон и коледните песнопения. Освен това сигурно тълкуваше погрешно реакциите на Еливис, също както когато я накараха да използва гърнето.
— Не е глухоняма, но говори на някакъв странен език, който не разбирам — обясни Еливис. — Опасявам се, че от нараняването й се е замъглил умът. — Тя се приближи до леглото, Гавин я последва. — Уважаема госпожо, доведох ви Гавин — помощника на съпруга ми.
— Добър ден, милейди — рече Гавин бавно и прекалено членоразделно, сякаш смяташе Киврин за глуха.
— Той ви намери в гората — обясни Еливис.
„Къде точно в гората?“ — помисли си Киврин отчаяно.
— Радвам се да видя, че раните ви оздравяват — каза Гавин, като изговаряше внимателно всяка дума. — Можете ли да ми кажете нещо за хората, които ви нападнаха?
„Не знам дали въобще мога да ви кажа нещо“ — помисли Киврин, изплашена, че ако заговори, той няма да разбере нито думица. Но той трябваше да я разбере! Само той знаеше къде е мястото на спускането.
— Колко бяха? — попита Гавин. — На коне ли бяха?
„Къде ме намерихте?“ — помисли Киврин. Изговаряше наум думите така внимателно, както беше направил Гавин. Изчака преводача да сглоби цялото изречение, заслушана внимателно в интонацията; сравняваше я с уроците на господин Дануърти.
Гавин и Еливис чакаха и я гледаха съсредоточено. Тя си пое дълбоко дъх.
— Къде ме намерихте?
Двамата се спогледаха — неговият поглед бе изненадан, а нейният сякаш казваше: „Виждате ли?“
— И онази нощ говореше така — каза Гавин. — Тогава си помислих, че е от нараняването.
— И аз така мисля — съгласи се Еливис. — Свекърва ми предполага, че е от Франция.
Той поклати глава.
— Не говори на френски — Той се обърна отново към Киврин. — Милейди, от друга страна ли идвате?
„Да — помисли си Киврин, — от друга страна и единственият начин да се върна, е от мястото на спускането, а само ти знаеш къде е то.“
— Къде ме намерихте? — попита отново тя.
— Всичките й вещи бяха отмъкнати — каза Гавин, — но каретата й беше добра изработка и имаше много сандъци.
Еливис кимна.
— Според мен е от благородническо потекло и хората й ще я търсят.
— В коя част на гората ме намерихте? — попита за трети път Киврин, вече по-високо.
— Май я притесняваме — каза Еливис, наведе се към Киврин и я погали по ръката. — Спокойно. Починете си.
— И се отдалечи от леглото. Гавин я последва и попита:
— Ще заповядате ли да доведа от Бат лорд Гийом?
Еливис отстъпи, както беше направила при влизането му, сякаш се страхуваше от него. Но нали бяха стояли заедно до леглото, а ръцете им почти се бяха докосвали! Бяха си говорили като стари приятели. Тая враждебност сигурно идваше от нещо друго.
— Да доведа ли съпруга ви? — пак попита Гавин.
— Не — отвърна Еливис, свела поглед към ръцете си. — Моят господар си има достатъчно грижи и освен това не може да потегли преди да е приключила работата на съда. Нали ви нареди да стоите при нас и да ни пазите.
— Тогава, докато решите да потеглите, аз ще се върна на мястото, където е била нападната тази дама, и ще продължа да претърсвам.
— Добре — съгласи се Еливис, без да го поглежда. — В бързината може пък и да са оставили някоя следа, която да ни каже нещо за нея.
„Мястото, където е била нападната тази дама“ — заповтаря си Киврин наум, като се опитваше да чуе думите под шепота на преводача и да запомни произношението. „Мястото, където съм била нападната.“
— Сега ще ви оставя и ще се върна в гората — каза Гавин.
Едва сега Еливис вдигна поглед към него.
— Сега? — възкликна тя. — Вече се смрачава.
— Покажете ми мястото, където бях нападната — каза Киврин.
— Не ме е страх от тъмното, лейди Еливис — рече той и тръгна навън.
— Вземете ме с вас — извика Киврин, но без успех. Двамата вече бяха излезли, а преводачът не вършеше никаква работа. Беше се заблуждавала, че не се е повредил. Беше разбрала какво си говорят заради уроците на господин Дануърти, а не с помощта на преводача. А може би се заблуждаваше дори и за това, че ги разбира.
Може би въобще не бяха обсъждали нея, а нещо съвсем друго — някоя изгубена овца или пък дали да я изправят пред съда.
Лейди Еливис беше затворила вратата и Киврин вече не чуваше нищо. Дори камбаната беше спряла да бие. Влизащата през колосания лен светлина беше синкава. Падаше мрак.
Гавин беше казал, че ще отиде на мястото на спускането. Ако прозорецът гледаше към двора, тя можеше да види поне в каква посока тръгва. Ако можеше да види посоката, след това и сама щеше да намери мястото.
Тя се надигна, но дори и от това минимално усилие пак усети остро пробождане в гърдите. Спусна крака от леглото, но пък й се зави свят. Киврин се отпусна на възглавницата и затвори очи.
Световъртеж, висока температура и остри болки в гръдния кош. На какво ли заболяване бяха тези симптоми? Едрата шарка започваше с висока температура и студени тръпки, обривът се появяваше едва на втория или третия ден. Тя вдигна ръка, за да види дали има някакви първоначални белези на шарка. Представа си нямаше колко време е била на легло, но не можеше да се е заразила от едра шарка, защото инкубационният период беше от десет до двайсет и един дни. Преди десет дни тя се беше намирала в болницата в Оксфорд, а вирусът на едрата шарка не се беше появявал от почти сто години.
Беше в болницата, за да я ваксинират срещу всичко възможно: едра шарка, тиф, холера, чума. Как тогава можеше да се е разболяла от нещо такова? Ако пък не беше такова, какво беше? Хорото на свети Вит? И преди й беше хрумвало, че е болна от нещо, срещу което не е ваксинирана, но пък нали имунната й система беше разширена и подсилена, за да се бори срещу всяка възможна инфекция?
По стълбите се чу шум от тичащи стъпки.
— Мамо! — извика едно гласче, което тя вече разпознаваше: това на Агнес. — Роузмунд не ме изчака!
Агнес не се втурна в стаята толкова лудешки, колкото преди, защото масивната врата беше тежка за нея, но щом успя да я избута, се стрелна към перваза разридана.
— Мамо! Аз исках да кажа на Гавин! — проплака тя, но изведнъж спря, защото видя, че майка й не е в стаята. Сълзите й също секнаха.
Агнес поостана до прозореца, сякаш се чудеше дали да не се опита да пробута същата сцена другаде, после се втурна към вратата, но забеляза Киврин и спря.
— Знам коя си ти — каза тя и заобиколи леглото, за да застане до нея. Беше толкова ниска, че едва се виждаше от леглото. Връвчиците на шапчицата й отново се бяха развързали. — Ти си тази, дето Гавин те е намерил в гората.
От страх, че отговорът й ще е осакатен от преводача и че това ще изплаши момиченцето, Киврин се надигна на възглавницата и само кимна.
— Къде ти е косата? — попита Агнес. — Разбойниците ли ти я откраднаха?
Киврин поклати глава развеселена.
— Мейзри казва, че разбойниците са ти откраднали и езика — продължи Агнес, после посочи челото на Киврин. — Боли ли те главата?
Киврин кимна.
— Аз пък си ударих коляното — каза момиченцето и се опита да го вдигне с две ръце, за да може Киврин да види мърлявата превръзка. Свекървата се беше оказала права. Превръзката вече беше започнала да се изхлузва и раната се виждаше. Киврин беше предположила, че става въпрос само за ожулване, но раната всъщност беше доста дълбока.
Агнес залитна, пусна коляното си и отново се подпря на леглото.
— Ще умреш ли?
„Не знам“ — помисли си Киврин, като се сети за болката в гърдите. През 1320 година седемдесет и пет на всеки сто болни от едра шарка бяха умирали, а нейната подсилена имунна система явно не вършеше никаква работа.
— Брат Хъбърд умря — каза Агнес замислено. — И Гилбърт. Падна от коня си. Видях го. Цялата му глава беше в кръв. Роузмунд казва, че брат Хъбърд е умрял от синята болест.
Киврин се зачуди какво ли представлява синята болест — може би задушаване или апоплексия — и затова свекървата на Еливис нямаше търпение да смени капелана. За семействата на благородниците беше типично да се движат със свой собствен свещеник. Отец Рош очевидно беше местният свещеник, по всяка вероятност необразован и може би дори неграмотен, макар че тя беше разбрала латинския му. Освен това се беше държал много мило с нея. Беше я държал за ръката и й беше казал да не се страхува. „Има и добри хора през Средновековието, господин Дануърти — каза си тя. — Отец Рош, Еливис, малката Агнес.“
— Татко ми каза, че като се върне от Бат ще ми донесе сврака — каза Агнес. — Аделиза си има сокол. И ми дава да го подържа. — Тя сви ръка и я вдигна встрани, стиснала юмруче, сякаш на въображаемата й ръкавица е кацнал сокол. — Имам си и хрътка.
— Как се казва? — попита Киврин.
— Викам му Блеки — отвърна Агнес, макар че Киврин беше сигурна, че това е само версията на преводача. По-вероятно беше да е казала Блекамон или Блекин. — Черен е. Ти имаш ли си хрътка?
Киврин беше прекалено стъписана, за да може да отговори. Беше казала нещо и я бяха разбрали. Агнес не беше дала никакъв знак, че е изненадана от странното й произношение. Киврин беше заговорила, без дори да изчака преводача. Може би трябваше да прави тъкмо това.
— Не, нямам си хрътка — отвърна тя, като се опита да направи същото, което беше направила и преди малко.
— Ще си науча свраката да говори. Да казва: „Добро утро, Агнес“.
— Къде ти е хрътката? — попита Киврин, за да направи още един опит. Думите й звучаха някак различно, някак по-леко, с тананикащата френска интонация, която беше доловила в речта на двете жени.
— Искаш да видиш Блеки ли? В конюшнята е — каза Агнес. Думите й звучаха като директен отговор, но Агнес говореше така, че трудно можеше да се каже нещо със сигурност. За да се увери, Киврин трябваше да я попита нещо съвършено различно, на което освен това можеше да се даде само един отговор.
Агнес галеше кожата на завивката и си тананикаше някаква мелодийка.
— Как се казваш? — попита Киврин, като се опита да остави преводача да контролира думите й. Той преведе иначе съвременното й изречение като „Как те викат?“. Киврин не беше сигурна, че тази версия е правилна, но Агнес изобщо не се поколеба.
— Агнес — отвърна бързо момиченцето. — Татко каза, че като порасна достатъчно, че да яздя кобила, и аз ще си имам сокол. Сега си имам само пони. — Тя спря да гали кожата, опря лакти на ръба на леглото, подпря брадичката си на малките си ръчички и каза самодоволно: — Знам как се казваш ти. Катрин.
— Какво? — възкликна Киврин. Как бяха стигнали до името Катрин? Та нали трябваше да се казва Изабел. Възможно ли беше да си мислят, че знаят коя е?
— Роузмунд каза, че никой не ти знае името — продължи малката хитро, — но аз чух как отец Рош казва на Гавин, че се казваш Катрин. Роузмунд казва, че не си можела да говориш, ама ти можеш.
Изведнъж в главата на Киврин се появи сцената, в която отец Рош се бе надвесил над нея и я питаше на латински как се казва, за да може да я изповяда.
После видя и себе си — как се опитва да каже нещо, но устата й е пресъхнала и не може, а освен това е изплашена, че може да си умре, без никой да разбере какво й се е случило.
— Ти наистина ли се казваш Катрин? — попита Агнес.
Киврин чуваше гласчето на малката съвсем ясно зад интерпретацията на преводача. Звучеше точно като Киврин.
— Да — отвърна тя и й се доплака.
— Блеки си има… — каза Агнес. Преводачът не можа да разбере думата. — Червен. Искаш ли да го видиш? — И преди Киврин да успее да я спре, профуча през открехнатата врата.
Киврин зачака. Щеше й се да беше попитала къде се намира и от колко време е тук, макар че по всяка вероятност Агнес беше прекалено малка. Изглеждаше на не повече от три годинки, макар че, разбира се, би трябвало да е доста по-дребна от тригодишните деца в епохата на Киврин. Значи можеше и да е на пет, дори шест. „Трябваше да я попитам колко е голяма“ — помисли си Киврин, след което обаче се сети, че детето може да не знае. Жана д’Арк не беше успяла да отговори на този въпрос, когато я бяха питали инквизиторите.
Е, поне можеше да задава въпроси. Значи в края на краищата преводачът не бе повреден, а сигурно само временно затруднен от странното произношение или пък по някакъв начин засегнат от треската й, но вече беше наред. Гавин знаеше къде е мястото на спускането и щеше да може да й го покаже.
Тя седна и се облегна на възглавниците така, че да вижда вратата. Пак я заболяха гърдите и й се зави свят, главата й направо се пръскаше. Киврин попипа челото и бузите си. Бяха горещи, но това можеше да е и заради студените й ръце. В стаята беше адски студено, а докато я водеха до гърнето, не беше видяла никаква печка.
Дали печките още не бяха изобретени? Сигурно. Но как иначе хората щяха да оцелеят през Малката ледникова епоха? Беше ужасно студено.
Тресеше се от студ. Температурата й май пак беше започнала да се покачва. Нормално ли беше да се върне треската? В „История на медицината“ тя беше прочела, че треската отминава, след което болният се чувства отпаднал известно време, но високата температура не се връща, нали? Разбира се, че се връща. Ами маларията? Студени тръпки, главоболие, изпотяване, ново покачване на температурата. Разбира се, че можеше да се върне.
Добре де, но това очевидно не беше малария. Маларията никога не беше вземала застрашителни размери в Англия, насред зима в Оксфорд не можеше да има комари, а и симптомите бяха съвсем различни. Тя изобщо не се беше изпотявала, а студените тръпки се дължаха на треската.
Тифът водеше до силно главоболие и висока температура и се предаваше чрез въшки и бълхи. И въшките, и бълхите бяха в изобилие в Англия през Средновековието и вероятно обитаваха дори леглото, на което тя лежеше в момента, но пък инкубационният период беше доста дълъг, поне две седмици.
Инкубационният период на тифоидната треска беше само няколко дни и тя също водеше до главоболие, болки в крайниците и висока температура. Киврин не смяташе, че става въпрос за подновяваща се треска, но си спомни, че нощем температурата се покачва, което означава, че денем би трябвало да спада и отново да се покачва привечер.
Колко ли беше часът? Еливис беше казала, че се смрачава, а светлината, влизаща през колосания лен, беше станала синкава — но пък дните през декември са къси. Можеше просто да е късен следобед. Спеше й се, но и това не беше нещо, на което можеше да разчита за информация. През целия ден ту беше заспивала, ту се беше събуждала.
Дремливостта беше симптом на тифоидната треска. Киврин се опита да си припомни и останалите болести от „краткия курс“ по средновековна медицина на доктор Ааренс. Кръвотечение от носа, обложен език, розови обриви. Обривите трябваше да се появят чак към седмия-осмия ден, но въпреки това Киврин издърпа ризата си и огледа корема и гърдите си. Обриви нямаше, значи не беше тифоидна треска. Нито пък едра шарка. В случаите на едра шарка обривите започваха да се появяват на втория-третия ден.
Къде ли се бавеше Агнес? Може би някой беше проявил със закъснение здравомислие да й забрани да влиза в стаята на болната или пък инак ненадеждната Мейзри беше започнала все пак да я наглежда. Или, което май беше най-вероятно, малката беше отишла в конюшнята да види любимеца си и беше забравила за нея.
Чумата започваше с главоболие и висока температура. Не можеше да е чума. Нямаше нито един от симптомите й. Подутини, които ставаха колкото портокал, език, набъбнал така, че да запълни цялата уста, подкожни кръвоизливи, от който цялото тяло почернява. Не, не беше чумава.
Трябваше да е някакъв грип. Това беше единствената болест, която идваше така внезапно, а и доктор Ааренс се беше разтревожила, че господин Гилкрист е преместил датата за спускането, защото антивирусните ваксини щяха да постигнат пълния си ефект едва на петнайсети, така че дотогава тя щеше да има само частичен имунитет. Сигурно беше грип. И какво беше лечението на грипа? Антивирусни медикаменти, почивка, течности.
„Ами значи трябва да си почиваш“ — каза си тя и затвори очи.
Не си спомняше да е заспала, но явно беше станало точно така, защото изведнъж двете жени бяха отново в стаята и говореха, а Киврин не си спомняше да ги е видяла да влизат.
— Какво каза Гавин? — попита старицата, която разбъркваше нещо в една купа. Обкованата с желязо ракла до нея беше отворена. Тя бръкна вътре, извади малка платнена торбичка, сипа от съдържанието й в купата и продължи да бърка с лъжицата.
— Не е открил нищо, което може да ни каже нещо за самоличността й. Всичко й е било откраднато, а сандъците до един са разбити, дори най-малкото, което би могло да ни каже нещо за нея, липсва. Каза ми обаче, че каретата е скъпа изработка. Тя определено е от заможно семейство.
— И естествено семейството й я търси — рече възрастната жена. Беше оставила паницата на земята и разкъсваше някакъв парцал. — Трябва да изпратим човек в Оксънфорд да им каже, че е при нас и е в пълна безопасност.
— Не — каза Еливис и Киврин съвсем осезаемо усети съпротивата в гласа й. — Не в Оксънфорд.
— Да не би да си чула нещо?
— Нищо не съм чула — отвърна Еливис. — Но моят съпруг ни нареди да стоим тук. Ако всичко мине добре, той ще дойде до края на седмицата.
— Ако всичко беше наред, вече щеше да е тук.
— Процесът тепърва започна. А може и да е тръгнал насам.
— Или… — още едно от непреводимите имена — Торкуил? — ще бъде обесен, а заедно с него и синът ми. Не трябваше да се забърква в такава работа.
— Той е приятел и е невинен.
— Той е глупак, а моят син е още по-голям глупак да свидетелства от негово име. Ако беше приятел, щеше да му каже да напусне Бат. — Тя отново забърка с лъжицата. — Трябва ми синап. — И тръгна към вратата. — Мейзри! — После пак се обърна към Елвис. — Гавин намерил ли е някакви следи от придружителите й?
— Не. Нито от конете им, нито пък от нейните.
Влезе девойка с пъпчиво лице и паднала над очите мазна коса. Сто на сто беше Мейзри, която се занасяше с конярчетата, вместо да си гледа работата. Тя присви коляно за реверанс, който повече приличаше на залитане, и каза:
— Копаиш, лотимейин?
„О, не! — помисли си Киврин. — Сега пък какво му става на преводача?“
— Донеси ми синапа от кухнята и не се бави — нареди старата жена и девойката тръгна към вратата. — Къде са Агнес и Роузмунд? Защо не са с теб?
— Шейритома — отвърна тя намръщено.
Еливис се изправи и рязко каза:
— Какво?
— Крият се (крият нещо) от мен.
Значи в крайна сметка не беше от преводача. Беше от разликата между норманския английски, използван от благородниците, и все още звучащия като саксонски диалект на селяните. Нито един от двата езика обаче нямаше почти нищо общо в произношението със средновековния английски, на който господин Латимър така упорито я беше учил. Беше истинско чудо, че преводачът все пак разбираше толкова много.
— Тъкмо ги търсех, когато лейди Имейн ме повика, госпожо — отвърна Мейзри и преводачът се справи с всичко, макар и да му трябваха няколко секунди. Придаваше тъпоумна забавеност на речта на Мейзри.
— Къде ги търсеше? В конюшнята ли? — попита Еливис и стовари двете си ръце върху главата на Мейзри, все едно че удряше чинели. Мейзри изрева и се хвана за лявото ухо с мръсната си ръка. Киврин се притисна към възглавките.
— Иди да донесеш синапа на лейди Имейн, а след това иди да намериш Агнес.
Мейзри кимна. Не беше особено изплашена, но все пак се държеше за ухото. Понапъна се да направи още един реверанс и излезе много по-бързо, отколкото беше влязла. Изглежда изобщо не беше изненадана, че са я набили. Киврин се зачуди дали лейди Имейн ще си получи скоро синапа.
Онова, което я изненада най-много, беше внезапността и спокойствието на удара. Еливис дори не беше изглеждала разгневена преди това и веднага след като Мейзри излезе, се върна на каменната пейка, спокойно седна и каза:
— Дамата не може да се махне, дори семейството й да дойде. Може да остане при нас до пристигането на съпруга ми. Той със сигурност ще се появи преди Коледа.
По стълбите се чу шум. Киврин реши, че очевидно е сгрешила и че ударът по ушите си е свършил работата. В стаята обаче се втурна Агнес, притиснала нещо към гърдите си.
— Агнес! — рече веднага Еливис. — Какво правиш тук?
— Донесох си… — преводачът все още не беше намерил подходящата дума. — Да я покажа на милейди.
— Много лошо дете си да се криеш от Мейзри и да идваш тук да притесняваш дамата — обясни й Имейн. — Тя много страда от раните си.
— Но тя сама ми каза, че иска я види. — И детето вдигна ръце нагоре. Нещото всъщност беше играчка — каляска с две колела, боядисана в червено и златисто.
— Бог наказва лъжците с вечни мъки — каза лейди Имейн и сграбчи грубо детето. — Тази дама не може да говори. Знаеш го много добре.
— На мен ми говори — каза Агнес навъсено.
„Ха така! — помисли си Киврин. — Вечни мъки. С какви ужасни неща заплашват горкото дете.“ Това обаче бе Средновековието и свещениците непрекъснато говореха за свършека на света, Страшния съд и страданията на грешниците в ада.
— Тя ми каза, че иска да ми види каляската — обясни Агнес. — Каза ми и че си нямала хрътка.
— Измисляш си — каза Еливис. — Тя не може да говори. — И Киврин си помисли, че трябва да сложи край на цялата работа, за да не сплескат ушите и на детето.
Тя се надигна на лакти. От усилието остана направо без дъх.
— Аз наистина говорих с Агнес — рече тя. Молеше се този път преводачът да си свърши работата като хората. Ако решеше да откаже и така докараше някой бой на Агнес, щеше да е ужасно. — Помолих я да ми донесе каляската.
Двете жени се извърнаха и я погледнаха. Очите на Еливис се разшириха. Възрастната жена първо придоби стъписан, а след това и разгневен вид, сякаш си мислеше, че Киврин се е опитала да ги заблуди.
— Казах ли ви — рече Агнес и се отправи към леглото с играчката в ръце.
Киврин се отпусна изтощена на възглавницата.
— Къде точно съм? — успя все пак да попита тя.
На Еливис й трябваше известно време да се окопити.
— Вие сте в безопасност в дома на моя господар и съпруг… — преводачът отново не успя да се справи с името. Звучеше нещо като Гийом д’Ивери — или може би Дюверо?
Еливис я гледаше вторачено.
— Помощникът на моя съпруг ви намери в гората и ви доведе тук. Нападнали са ви разбойници, които са ограбили всичките ви вещи и са ви наранили жестоко. Кой ви нападна?
— Не знам — отвърна Киврин.
— Аз съм Еливис, а това е майката на моя съпруг — лейди Имейн. А вие коя сте?
Сега беше моментът да им разкаже цялата добре подготвяна история. Беше казала на свещеника, че името й е Катрин, но лейди Имейн вече беше дала ясно да се разбере, че не вярва и думица от онова, което казва той. Дори не вярваше, че знае латински. Киврин можеше да каже, че той я е разбрал грешно и че истинското й име е Изабел дьо Боврие. Можеше да им каже, че е викала майка си в бълнуването, или пък сестра си. Можеше да им каже, че се е молела на света Катерина.
— От кой род сте? — попита лейди Имейн.
Измислената й история беше много добра. Щеше да докаже самоличността и мястото й в обществото и щеше да послужи срещу това да изпратят някого при семейството й. Йоркшир беше твърде далеч, а на север пътищата бяха направо непроходими.
— Накъде бяхте тръгнали? — попита Еливис.
Специалистите от Медиевистиката бяха проучили съвсем внимателно времето и състоянието на пътищата. През декември непрестанно беше валял дъжд — цели две седмици — и пътищата бяха останали напълно заледени до края на януари. Тя обаче беше видяла пътя към Оксфорд — беше се оказал чист и проходим. Медиевистиката беше проучила внимателно и цвета на роклята й и използването на стъкла по прозорците в къщите на знатните личности. Бяха проучил внимателно и езика през Средновековието.
— Не си спомням — отвърна Киврин.
Нищичко ли? — попита Еливис и се обърна към лейди Имейн. — Нищичко не помни.
— Не… не — каза Киврин. Не беше планирано да изиграва амнезия. Трябваше да се прави на Изабел дьо Боврие от Източното графство. Ако пътищата бяха съвсем сухи тук, това не означаваше, че са проходими и на север, а Еливис не искаше да пусне Гавин да отиде дори до Оксфорд, за да събере някакви сведения за нея, нито до Бат, за да доведе съпруга й. Със сигурност нямаше да го изпрати в Източното графство.
— А името си поне не можете ли да си спомните? — попита нетърпеливо лейди Имейн, като се наведе толкова близо, че Киврин усети дъха й. Беше адски смърдящ, воня на загнило. Сигурно устата й беше пълна с развалени зъби.
— Как се казвате?
Господин Латимър й беше казал, че най-често срещаното женско име през четиринайсети век е Изабел. Колко ли разпространено е било Катрин? Но в Медиевистиката казваха и че не записвали имената на дъщерите. Ами ако лейди Имейн познаваше „семейството“ й? Тогава щеше да се убеди, че Киврин е шпионка. И все пак дали да им каже, че е Изабел дьо Боврие?
Старицата само щеше да се зарадва, че свещеникът е сбъркал и е разбрал името й погрешно. Това пък щеше да бъде още едно доказателство за невежеството му, за неграмотността му и още едно основание да си повикат нов капелан от Бат. Той обаче беше държал ръката на Киврин и й беше казал да не се страхува.
— Казвам се Катрин — рече тя.
Не съм единствената, изпаднала в беда, господин Дануърти. Струва ми се, че това важи и за хората, които ме приютиха.
Господарят на имението лорд Гийом в момента не е тук. В Бат е, за да свидетелства в полза на някакъв свой приятел, което очевидно е доста опасно нещо. Майка му — лейди Имейн — го нарече глупак, че се е забъркал в такова нещо, а лейди Еливис — съпругата му — изглежда доста нервна и притеснена.
Дошли са тук много набързо и без почти никакви слуги. През четиринайсети век дамите с благородническо потекло са имали поне по една камериерка, но нито Еливис, нито Имейн имат в момента, а освен това не са взели със себе си и бавачката на децата — двете дъщерички на Гийом също са тук. Лейди Имейн иска да повикат някоя нова, както и нов капелан, но лейди Еливис не й разрешава.
Струва ми се, че лорд Гийом го очакват неприятности и поради тази причина е изпратил набързо жените и децата тук, за да не пострадат. А може би неприятностите вече са се случили. Агнес — по-малката от двете дъщерички — ми разказа за смъртта на капелана и на някакъв човек на име Гилбърт, чиято глава била цялата в кръв, така че по всяка вероятност вече се е проляла кръв и жените са дошли тук, за да избегнат останалото. С тях е дошъл един от помощниците на лорд Гийом, който е в пълно бойно снаряжение.
През 1320 година не е имало значими бунтове срещу Едуард II в Оксфордшир, макар че никой не е бил особено доволен от управлението на краля и от неговия фаворит Хю Диспенсър, поради което е имало заговори и малки бунтове. Двама от бароните — Ланкастър и Мортимър — са успели да завземат шейсет и три имения от рода на Диспенсър през същата онази година — тази година. Възможно е лорд Гийом — или пък неговият приятел — да са замесени в някой от тези заговори.
Може, разбира се да става въпрос и за нещо съвсем различно, като например спор за земя или нещо такова. През четиринайсети век хората са прекарвали почти толкова време по съдилищата, колкото и тези в края на двайсети век. Мисля обаче, че не става въпрос за такова нещо. Лейди Еливис подскача при всеки шум, а освен това е забранила на лейди Имейн да казва на съседите, че в момента са в имението.
Предполагам, че в известен смисъл това е добре. Ако не кажат на никого, че са тук, няма да кажат и за мен, нито пък ще изпратят хора, които да се опитат да разберат коя съм всъщност. От друга страна обаче, в имението всеки момент може да нахълтат въоръжени мъже. Или пък Гавин — единственият човек, който знае къде точно е мястото на спускането — да бъде убит, защитавайки имението.
(Пауза)
15 декември 1320 година (стар стил). Преводачът вече работи горе-долу и хората около мен като че ли разбират какво им говоря. Аз също ги разбирам, макар че техният средновековен английски няма почти нищо общо с този, на който ме учи господин Латимър. Пълен е с окончания и има много по-меко, френско звучене. Господин Латимър няма да може дори да познае своето „А в онзи ден априлски, когато те намерих на брега.“
Преводачът оставя почти непокътнати синтаксиса и думите на хората около мен. В началото се опитах да оформям своите изречения по същия начин, като казвах „Не“ и „Да“, както го правят те, а също така и „Не помня откъде съм дошла“, но да се мисли за всичко това е направо убийствено — на преводача му трябва цяла вечност да се добере до що-годе приличен превод, а пък аз се потя и боря с произношението. Така че си говоря съвременен английски и се надявам, че това, което излиза от устата ми, е близо до верните произношение и смисъл и че преводачът не прецаква идиомите и окончанията. Един Бог знае как звуча. Сигурно като френски шпионин.
Езикът не е единственото нещо, което не е на място. Цялата идея на роклята ми е погрешна, с много по-фина плетка, а синьото е прекалено ярко, независимо че е боядисана със сърпица. Досега не съм видяла нито една толкова ярка багра. Прекалено висока съм, зъбите ми са прекалено здрави, а и ръцете ми са някак различни, независимо от часовете, прекарани в оная кална дупка. Трябваше не само да са по-мръсни, ами и да имам следи от измръзване. Ръцете на всички наоколо, включително и на децата, са груби и напукани до кръв. Все пак тук в момента е декември.
Петнайсети декември. Подочух част от един спор между лейди Имейн и лейди Еливис за подмяната на капелана, при което Имейн каза:
— Имаме предостатъчно време за това. До Коледната литургия има цели десет дни. Така че можете да кажете на господин Гилкрист, че вече поне съм сигурна във времевите си координати. Не знам обаче на какво разстояние се намирам от мястото на спускането. Опитах се да си припомня как ме е довел Гавин дотук, но цялата онази нощ е напълно объркана в главата ми, а част от онова, което си спомням, всъщност не се е случило. Спомням си някакъв бял кон, който имаше звънчета на поводите. Звънчетата подрънкваха някакви коледни мелодийки, също като тези на камбанарията на „Карфакс“.
Това, че тук е петнайсети декември, означава, че при вас е Бъдни вечер, че вие сте направили партито си с шери, след което ще се отправите към „Св. Богородица“ за църковната служба. Трудно ми е въобще да си представя, че сте на цели седемстотин години от мен. Не преставам да си мисля, че ако стана от леглото (което не мога да направя, защото адски ми се вие свят — мисля, че температурата ми пак се покачва) и отворя вратата, ще открия не някаква средновековна зала, а лабораторията на „Брейзноуз“, където всички вие ме очаквате — и Бадри, и доктор Ааренс, и вие, господин Дануърти, докато си бършете очилата и ми казвате, че сте знаели, че ще стане така. Ех, да бяхте сега тук.
Лейди Имейн не бе повярвала на историята на Киврин за амнезията й. Когато донесе хрътката си — която се оказа малко черно кутре с дълги крака — Агнес каза:
— Това е моята хрътка. — И й подаде палето, стиснала го здраво за тумбестото коремче. — Можете да го погалите. Знаете ли как?
— Да — отвърна Киврин, измъкна го от здравата хватка на Агнес и започна да го гали. — Ти не трябваше ли да си на урок по шиене?
Агнес си взе кученцето и каза:
— Баба отиде да се кара на иконома, а Мейзри се завря в конюшнята. — Тя извъртя палето и го целуна. — И аз дойдох да си поговоря с вас. Баба е много ядосана. Икономът живееше тук в залата с цялото си семейство, когато дойдохме. — Тя целуна кутрето още веднъж. — Баба казва, че жена му го кара да съгрешава.
Баба. Агнес не беше казала „баба“. Английската дума се беше появила чак през осемнайсети век, но преводачът вече правеше големи и неточни скокове, макар че оставяше непокътнато погрешното произнасяне на Катрин, което правеше Агнес, а понякога пък, когато значението беше съвсем ясно от контекста, оставяше празни места. Киврин се надяваше, че подсъзнанието й си знае работата.
— Вие пеюдейка ли сте, лейди Киврин? — попита Агнес.
Подсъзнанието й очевидно не си знаеше работата.
— Какво? — възкликна тя.
— Пеюдейка — повтори Агнес. Палето отчаяно се опитваше да се отскубне от ръцете й. — Баба казва, че сте. Казва, че една омъжена жена, която е хукнала да бяга при любовника си, сто на сто ще се направи, че не помни нищо.
Прелюбодейка. Е, това поне беше по-приемливо от френска шпионка. А може би лейди Имейн си мислеше, че Киврин е и двете заедно.
Агнес за пореден път целуна кутрето.
— Баба казва, че нито една дама няма да тръгне да пътува през гората посред зима.
Лейди Имейн беше права, а също и господин Дануърти. Но Киврин все още не беше разбрала къде е мястото на спускането, макар че беше помолила да говори с Гавин, когато лейди Еливис дойде да промие раната на слепоочието й.
— Той отиде да търси злодеите, които са ви нападнали — беше обяснила Еливис, докато слагаше някакъв мехлем на раната й: вонеше на чесън и щипеше ужасно. — Спомняте ли си нещо за тях?
Киврин поклати глава. Надяваше се измислената й амнезия да не завърши с обесването на някой невинен селянин. Не можеше да си позволи да каже: „Не, той не беше сред тях“, ако твърдеше, че не помни нищо.
Може би не трябваше да им казва, че не може да си спомни нищо. Вероятността тези хора да познават семейство Боврие беше много малка, а липсата на каквото и да било обяснение очевидно беше накарала лейди Имейн да се усъмни в нея още повече.
Агнес се опитваше да сложи шапчицата си на главата на кученцето.
— В гората има вълци — каза тя. — Гавин убил един с брадвата си.
— Агнес, Гавин каза ли ти нещо за това как ме е намерил? — попита Киврин.
— Да — каза момиченцето и докато завързваше шапчицата на убийствен възел, добави: — Блеки обича да ми носи шапчицата.
— Май не му харесва много — каза Киврин. — Та къде ме е намерил Гавин?
— В гората — отвърна Агнес. Кутрето се измуши от шапчицата и за малко да се търкулне на пода. Агнес го сложи на леглото и го вдигна за предните лапи. — Блеки може да танцува.
— Дай да го подържа — каза Киврин, за да облекчи съдбата на бедното животинче. — И къде в гората ме е намерил Гавин?
Агнес застана на пръсти, опитвайки се да види палето.
— Блеки спи — прошепна тя.
Кученцето беше заспало, изтощено от грижите й. Киврин го постави до себе си на кожената завивка.
— Мястото, където ме е намерил, далеч ли е оттук?
— Да — отвърна Агнес, но за Киврин беше ясно, че малката си няма никаква представа.
Така нямаше да стигне доникъде. Очевидно Агнес не знаеше нищо. Трябваше да говори с Гавин.
— Гавин върна ли се?
— Да — отвърна малката, докато галеше заспалото пале.
— Искаш ли да говориш с него?
— Да — отговори Киврин.
— А ти наистина ли си пеюдейка?
Много трудно беше да се следват внезапните скокове в диалога с Агнес.
— Не — отвърна Киврин, но веднага се сети, че трябва да е забравила всичко. — Нищичко не помня за това каква съм.
Агнес потупа Блеки.
— Баба казва, че само една пеюдейка може така упорито да иска да говори с Гавин.
Вратата на стаята се отвори и влезе Роузмунд.
— Търсят те навсякъде, тъпачко — каза тя с ръце на кръста.
— Ама аз си говорех с лейди Киврин — рече Агнес и хвърли тревожен поглед към Блеки, почти скрит в самуровата кожа. Очевидно не беше разрешено кучетата да влизат в къщата. Киврин придърпа грубия чаршаф над него, та Роузмунд да не го види.
— Мама казва, че дамата трябва да си почива, та раните й да заздравеят — каза Роузмунд строго. — Ела да кажем на баба, че съм те намерила. — И тя изведе момиченцето от стаята.
Киврин искрено се надяваше, че Агнес няма да каже на лейди Имейн, че отново е поискала да говори с Гавин. Беше си мислила, че си има добро извинение да моли за разговор с него, че ще разберат желанието й да научи нещичко за вещите си и за нападателите. Беше обаче „нечувано“ една неомъжена благородничка през четиринайсети век да „моли упорито“ за разговор с млади мъже.
Еливис можеше да си позволи това, защото тя беше главата на семейството, докато съпругът й отсъстваше, а също така и господарка на Гавин, а лейди Имейн беше майката на господаря му, докато Киврин трябваше да изчака Гавин да й заговори, едва след което можеше да отвърне „с цялата сдържаност, която подхожда на една девица“ „Но аз трябва да говоря с него мислеше си Киврин. — Единствено той знае къде е мястото на спускането.“
Агнес се втурна в галоп в стаята и сграбчи спящото кутре.
— Баба беше много ядосана. Помислила си, че съм паднала в кладенеца — изрече тя набързо и хукна обратно навън.
И без съмнение заради това „баба“ беше зашлевила Мейзри още веднъж. Мейзри вече беше пострадала този ден, задето беше изгубила следите на Агнес, която през това време показваше на Киврин кутийката със сребърната верижка на лейди Имейн. Агнес я беше нарекла „мощеница“ — думичка, която победи преводача от раз. В кутийката, каза Агнес, имало късче от плащаницата на свети Стефан. Мейзри получи от Имейн плесница по пъпчивото си лице, че е позволила на Агнес да пипа реликвата, и за това, че не я е държала под око. Вярно, този път не беше заради това, че я е пуснала в стаята на болната.
Никой не беше кой знае колко загрижен, че момиченцата отиват твърде близо до Киврин и че може да се заразят от нейната болест. Освен това нито Еливис, нито Имейн не вземаха никакви предпазни мерки, докато се грижеха за нея.
Хората на четиринайсети век, разбира се, още не познаваха механизма, по който се предават болестите — вярваха, че всяка болест е закономерна последица от греховете и че епидемиите са наказание от Бога — но пък трябваше да знаят за съществуването на заразата като такава. Лозунгът по време на Черната смърт беше гласял: „Махай се бързо, бягай надалече и остани там дълго“, а карантини бе имало и преди това.
Не и тук обаче. И какво ли щеше да стане, ако малките паднат на легло? Или пък отец Рош?
Той беше останал до нея през цялото време на треската й, беше я докосвал, беше я питал за името й. Тя се намръщи, докато се опитваше да си спомни въпросната нощ. Беше паднала от коня, а след това имаше някакъв огън. Не, това си го беше въобразила по време на бълнуването. А също така и белия кон. Конят на Гавин беше черен.
Бяха минали през гората, след това се бяха спуснали по някакъв склон покрай църква и главорезът беше… нямаше смисъл. Цялата нощ представляваше едно безформено видение, смесица от страховити лица, камбанен звън и пламъци. Дори мястото на спускането беше някак замъглено, неясно. Наоколо имаше дъбове и върби, тя беше седнала облегната на колелото на каретата, защото й се беше завило свят, а главорезът беше… Не, главореза си го беше измислила. Както и белия кон. Може би дори си беше измислила и църквата.
Трябваше да попита Гавин къде е мястото на спускането, но в никакъв случай в присъствието на лейди Имейн, която я беше взела за пеюдейка. Трябваше да се възстанови, да събере достатъчно сили, че да може да стане от леглото, да прекоси залата, да стигне до конюшнята и да намери Гавин, за да може да говори с него насаме. Трябваше да оздравее.
Вече се чувстваше малко по-добре, макар че все още не можеше да стига до гърнето без чужда помощ. Световъртежът беше изчезнал, треската също, но задъхването си стоеше непокътнато. Хората около нея явно също си даваха сметка, че тя укрепва. Бяха я оставили сама през по-голямата част от предобеда, а по някое време Еливис беше дошла само колкото да я намаже със зловонния мехлем. „И да ме накара да си потърся белята, като я питам за Гавин“ — помисли си Киврин.
Опита се да не се притеснява за това, което й бе казала Агнес, или пък защо антивирусните ваксини не си бяха свършили работата, за да може да се съсредоточи върху подобряването на състоянието си. През целия следобед при нея не дойде никой и тя го прекара в упражнения да сяда в леглото и да спуска краката си отстрани. Когато по някое време се появи Мейзри с една лоена свещ, за да й помогне да се добере до гърнето, Киврин успя да се върне до леглото съвсем сама.
През нощта застудя и когато на сутринта Агнес дойде да я види, тя беше облечена в червена пелерина с качулка от много дебела кожа, а на ръцете си имаше бели кожени ръкавици с един пръст.
— Искаш ли да ми видиш сребърната закопчалка? Даде ми я сър Блоет. Ще ти я донеса утре. Днес не мога да дойда, защото ще ходим да режем бъдника.
— Бъдника ли? — възкликна Киврин със зле прикрита тревога. Празничното дърво по традиция се отсичаше на двайсет и четвърти, а сега трябваше да е седемнайсети. Дали не беше разбрала погрешно думите на лейди Имейн?
— Да — отвърна Агнес. — Когато сме си у дома, го правим чак на Бъдни вечер, но май наближава буря и баба пожела да идем да го донесем, докато времето е още хубаво.
Наближава буря? Как щеше да разпознае мястото на спускането, ако паднеше дебел сняг? Каретата и сандъците й бяха все още там, но ако навалеше повече от няколко сантиметра, въобще нямаше да се ориентира по пътя.
— Всички ли ще ходите за бъдника? — попита Киврин.
— Не. Отец Рош помоли мама да се погрижи за един болен ратай и тя отиде там.
Това обясняваше защо Имейн се правеше на тиранин, тормозеше Мейзри и иконома и обвиняваше Киврин в прелюбодейство.
— Баба ти ще идва ли с вас?
— Да — отвърна Агнес. — Аз ще яздя моето си пони.
— А Роузмунд ще дойде ли?
— Да.
— А икономът?
— Да бе — отвърна малката нетърпеливо. — Цялото село ще ходи.
— А Гавин?
— Нее — отговори тя, сякаш това се разбираше от само себе си. — Трябва да отида до конюшнята, за да се сбогувам с Блеки. — И тя изхвърча навън.
Лейди Имейн щеше да ходи, както и икономът, а лейди Еливис щеше да се грижи за някакъв болен ратай. А Гавин щеше да остане поради някаква причина, която беше очевидна за малката, но не и за Киврин. Може би беше заминал с Еливис. Ако обаче не беше заминал, ако беше останал, за да охранява имението, тя щеше да успее да говори с него насаме.
Мейзри очевидно също щеше да замине. Когато донесе закуската на Киврин, тя беше с грубо кафяво наметало, а около краката й имаше омотани разнищени парчета плат. Тя помогна на Киврин да се добере до гърнето, след това го изнесе и като се върна, донесе мангал, пълен догоре с тлеещи въглени. Движеше се с много повече бързина и сръчност, отколкото обикновено.
Киврин почака един час след като Мейзри си тръгна, докато не се увери, че не е останал никой в къщата, след което стана, приближи се до каменната пейка до прозореца и дръпна ленената завеса. От това положение не виждаше нищо освен клони и тъмносиво небе, а въздухът беше дори по-студен от този в стаята. Тя се покатери на пейката.
Намираше се точно над двора. Той беше съвсем безлюден, а голямата дървена порта зееше широко отворена. Каменните плочи по двора, както и ниските сламени покриви на сградите около него, изглеждаха влажни. Тя провря ръка през прозореца, защото се уплаши, че вече е започнало да вали, но не усети никаква влага. Слезе от пейката, като се придържаше към леденостудените камъни, и се дотътри до мангала.
От него не идеше почти никаква топлина. Киврин кръстоса ръце на гърдите си, потръпвайки в тънката си нощница. Какво ли бяха направили с дрехите й? През Средновековието дрехите бяха закачани на специални прътове до леглото, но в тази стая нямаше нито прътове, нито куки по стените.
Намери дрехите в раклата до леглото, сгънати прилежно. Извади ги с чувство на облекчение, че и ботушките й са там, след което поседна върху раклата, за да си поеме дъх.
„Трябва да говоря с Гавин още тази сутрин — мислеше си тя, като се молеше тялото й да издържи на подобно нечовешко усилие. — Сега е единственият момент, в който в къщата няма никого. Освен това скоро ще завали сняг.“
Започна да се облича. Опитваше се да седи колкото се може повече, облягаше се на таблите на леглото, докато си обуваше чорапите и ботушите. След това се върна в леглото. „Ще си почина мъничко — каза си тя, — само докато се постопля“ — и веднага заспа дълбоко.
Събуди се от биенето на камбана. Звукът идеше далеч от югозапад — същият, който беше чула при спускането. Предишният ден камбаната беше била непрестанно, а когато накрая беше спряла, Еливис беше отишла до прозореца и беше останала там известно време, сякаш се опитваше да види какво точно става. Светлината от прозореца беше по-слаба, но само защото облаците бяха станали по-гъсти и надвиснали. Киврин си облече пелерината и отвори вратата. Стълбите бяха изключително стръмни, бяха иззидани до едната стена на салона и нямаха никакъв парапет. Агнес беше извадила късмет, че само си беше ожулила коляното. Можеше направо да полети с главата надолу към каменния под. Киврин се подпря с ръка на стената и поспря по средата на стъпалата, за да си почине. Междувременно огледа залата.
Наистина беше тук. Наистина бе 1320 година. Огнището в средата на помещението проблясваше с мъждикавото червено на тлеещите въглени. От отвора на комина над него и от високите тесни прозорци нахлуваше съвсем слаба светлина, така че по-голямата част от помещението беше в сянка.
Киврин не помръдваше от мястото си, вторачила се в задимения мрак, за да разбере дали в залата има някой. Високият трон с множеството си издълбани орнаменти по облегалката за гърба и тези за ръцете, беше поставен пред отсрещната стена, а до него беше и този на лейди Еливис — малко по-нисък и с не толкова богата украса. На стената зад тях бяха окачени множество гоблени, а в края й имаше някаква стълба, която водеше нагоре, може би към нещо като таванско помещение. До другите стени имаше широки пейки и тежки дървени маси, а на стената точно под стълбата се виждаше и една по-тясна пейка. Пейката за бедняците. А стената зад нея представляваше параван.
Киврин слезе по останалите стъпала и се приближи на пръсти до паравана. Под краката й се чуваше хрущящият звук от множеството изпопадали от лоените свещи парчета, разпръснати по целия под. Параванът всъщност представляваше преграда, нещо като вътрешна стена, която спираше течението от вратата.
Понякога параваните оформяха цяло отделно помещение с подобни на сандъци легла от двете страни, но зад този имаше само тесен коридор, по чиито стени се виждаха куки за окачване на пелерините. В момента нямаше никакви пелерини. Много добре, значи всички бяха заминали.
Вратата беше отворена. Точно до нея бяха оставени чифт мръсни ботуши, дървено ведро и количката на Агнес. Киврин спря в малкото антре, за да си поеме дъх. Щеше й се да може да поседне за момент, но само погледна внимателно навън и излезе.
В затворения вътрешен двор нямаше никого. Земята беше покрита с що-годе обработени жълтеникави каменни плочи, но точно в средата на двора, където се виждаше корито за животни, издълбано от корубата на дърво, мястото беше потънало в кал. Навсякъде се виждаха следи от копита и човешки крака, а също и няколко локвички кафеникава вода. От една от тях пиеше вода някаква проскубана кокошка, която въобще не обръщаше внимание на нищо около себе си. Кокошките по това време се бяха отглеждали само за яйца. Основните пернати, които се бяха използвали за храна през четиринайсети век, бяха гълъбите и гургулиците.
А гълъбарникът се виждаше точно до портата. Сградата със сламения покрив до него по всяка вероятност беше кухнята, а останалите, по-малки постройки сигурно бяха складовите помещения. От другата страна на двора се виждаше конюшнята с типичните си широки врати. След нея имаше тесен промеждутък, отвъд който пък се виждаше голямата каменна плевня.
Киврин се отправи най-напред към конюшнята. Палето на Агнес изскочи да я посрещне: подскачаше на тромавите си крачета и скимтеше от радост. Наложи се да го избута вътре и да затвори масивната дървена врата. Очевидно Гавин не беше в конюшнята. Нямаше го и в плевнята, нито пък в кухнята и по-малките постройки, най-голямата от които се оказа пивоварна. Агнес беше казала, че той няма да ходи с цялото шествие да сече бъдника, сякаш оставането му беше най-естественото нещо на света, и Киврин беше предположила, че той трябва да остане, за да охранява къщата. Сега обаче се зачуди дали не е заминал заедно с Еливис при болния ратай.
Ако бе станало така, трябваше да тръгне да търси мястото на спускането сама. Но и дума не можеше да става, че ще успее да яхне кон при цялото си изтощение, а ако все пак някак успееше да го направи, беше твърде замаяна, за да се задържи отгоре му. А също и да тръгне да търси мястото на спускането. „Не мога обаче да се откажа — рече си тя. — В момента няма никого, а скоро ще завали сняг.“
Погледна към портата, а след това и към пролуката между плевнята и конюшнята. Накъде трябваше да тръгне? Бяха слезли по някакъв склон, а после бяха минали покрай някаква църква. Беше чула камбана. Не си спомняше нито портата, нито самия двор, но това беше най-вероятният път, по който бяха пристигнали.
Тръгна по калдъръма, при което кокошката побягна с щуро крякане към прикритието на кладенеца. Киврин погледна по пътя, който тръгваше от портата. Там, където той пресичаше някакво малко поточе, имаше дървено мостче, а по-нататък пътят завиваше на юг и се скриваше в гората. Нямаше обаче никакъв хълм, нито църква, никакво село, никакъв белег, че евентуално това е посоката към мястото на спускането.
Трябваше да има църква. Докато се беше борила с болестта си, Киврин беше чула камбаната. Тя се върна в двора и отново мина по калната пътека. Пътеката минаваше покрай ограда от плет, зад който се виждаха две омърляни прасета, а след това продължаваше и покрай нужника с типичната му воня. Зави зад нужника и пред очите й се ширна поляна.
Село все пак имаше. Имаше и църква, в края на поляната, точно така както си я спомняше Киврин, а зад нея се виждаше и въпросният склон, по който се бяха спуснали.
Поляната въобще не приличаше на поляна. Беше някакво разровено поле с колиби от едната страна и поточе с върби по брега — от другата. На малкото останала трева обаче пасеше някаква крава, а една коза беше завързана за голям гол дъб. По отсамния край сред купи слама и купчини тор бяха разпръснати колибите. Колкото по-надалеч стигаше погледът, толкова по-малки и безформени ставаха те, но дори най-близката до господарската къща — която би трябвало да е на иконома — не беше нищо повече от обикновена сиромашка колиба. Беше доста по-малка, мърлява и схлупена от илюстрациите във видеофилмите по история. Единствено църквата изглеждаше така, както беше предполагала Киврин.
Камбанарията беше отделена от нея, между самата църква и поляната. Очевидно беше построена по-късно от църквата с норманските й прозорци със закръглени арки и посивял камък. Беше висока и закръглена, а камъкът й толкова светъл, че чак златист.
Покрай църквата и камбанарията минаваше път, не по-широк от този, който Киврин беше видяла до мястото на спускането. Изкачваше се по склона и се скриваше сред дърветата.
„Това е пътят, по който дойдохме“ — рече си Киврин и тръгна през поляната, но щом излезе от завета на плевнята, силният вятър се стовари върху й. Минаваше през пелерината, сякаш нея въобще я нямаше, и направо пронизваше гърдите й. Тя се загърна още по-добре, притисна ръка към гърдите си и продължи напред.
Камбаната на югозапад отново започна да бие. Киврин се чудеше какво означава това. Еливис и Имейн бяха говорили на тази тема, но преди Киврин да беше започнала да разбира речта им, а когато предния ден камбаната отново се беше обадила, Еливис с нищо не показа, че я е чула. Може би имаше нещо общо с коледните пости. Киврин знаеше, че камбаните трябва да бият при здрач на Бъдни вечер, а след това в продължение на един час точно преди полунощ. Може би по време на постите биеха и по друго време.
Пътят беше кален и набразден. Киврин започна да усеща болката в гърдите съвсем осезаемо, но продължи да върви, като се опитваше да се движи с бърза крачка. Отвъд полето се виждаше някакво движение. Сигурно бяха селяните, които се връщаха с бъдника или пък прибираха животните. Не можеше да види чак дотам. Струваше й се, че там вече вали сняг. Трябваше да побърза.
Вятърът омотаваше пелерината около краката й и гонеше сухите листа. Кравата се махна от зеленото петно с приведена глава и се скри на завет сред колибите. Които всъщност не можеха да бъдат никакъв заслон. Изглеждаха съвсем малко по-високи от Киврин и приличаха на купчини съчки, събрани на едно място и забучени в земята. Как ли устояваха на напора на вятъра?
Камбаната продължаваше да бие с бавен и равномерен ритъм и Киврин си даде сметка, че е намалила темпото си, за да върви в такт с нея. Не трябваше да го прави. Трябваше да побърза. Всеки момент можеше да завали сняг. Ускорената крачка обаче така изостри болката в гръдния й кош, че тя се закашля, спря и се преви от спазмите.
Нямаше да успее. „Не ставай глупава — каза си тя, — трябва да намериш мястото. Болна си. Трябва да се върнеш у дома. Опитай се да стигнеш до църквата и там ще си починеш.“
Тръгна пак, полагайки максимални усилия да не кашля, но това въобще не помагаше. Изобщо не можеше да си поеме дъх. Нямаше да успее да се добере до църквата, камо ли до мястото на спускането. „Трябва да успееш — изкрещя тя на себе си в схватката си с болката. — Трябва да се стегнеш и ще успееш.“
Спря отново, присвита от болка. Допреди малко се беше притеснявала, че някой селянин може да излезе от колибите, но в този момент се молеше това да стане, за да й помогнат да се върне в господарската къща. Но всички бяха излезли на ледения вятър, за да отрежат бъдника или да приберат животните от полето. Тя погледна към нивите. Далечните силуети, които беше видяла там, бяха изчезнали.
Зад първата колиба имаше няколко разпръснати порутени заслона, в които тя се надяваше, че не живее никой, и сигурно наистина беше така. Сигурно бяха някакви помощни помещения — краварници и хамбари, — а отвъд тях беше църквата. „Може би трябва да вървя по-бавно“ — каза си тя и пое към църквата. Гърдите пак я прерязаха и тя залитна. Не биваше да припада. Никой не знаеше къде е.
Обърна се и погледна към господарската къща. Нямаше да успее да се добере дотам. Трябваше да седне, но по калния мек път нямаше къде. Лейди Еливис се грижеше в този момент за болния ратай, лейди Имейн, децата и цялото село пък бяха отишли в гората. „Никой си няма представа къде се намирам.“
Вятърът се усилваше все повече и вече почти я поваляше. Трябваше да се опита да се върне, но нямаше сили. Дори да стои права й костваше неимоверни усилия. Трябваше да се скрие някъде.
Колибата беше оградена с плет от преплетени клони. Беше нисък, стигаше едва до коляното й и не можеше да спре котка, камо ли овцете и кравите, заради които всъщност беше направен. Само на дворната врата имаше няколко подпори, високи до кръста, и Киврин се облегна с облекчение на една от тях и извика:
— Ей! Има ли някой?
Колибата беше само на няколко крачки и ако вътре имаше хора, нямаше как да не я чуят. Киврин вдигна кожената бримка, която придържаше вратата затворена, влезе и почука на ниската, скована от дъски врата.
Не последва никакъв отговор, но Киврин и без това не беше очаквала.
— Има ли някой? — извика тя отново, без дори да си прави труда да изчаква превода, и се опита да вдигне дървеното резе, поставено напречно на вратата. Оказа се обаче прекалено тежко. Тя се опита да го изхлузи настрани, но не успя и в това. Колибата изглеждаше така, сякаш вятърът ще я понесе всеки миг, а тя не можеше дори да отвори вратата й! Трябваше да каже на господин Дануърти, че колибите през Средновековието въобще не са били толкова паянтови. Тя се облегна на вратата с ръка на гърдите.
Зад нея се чу някакъв шум и тя се обърна, готова да изрече: „Съжалявам, че нахълтах в къщата ви“. Беше обаче кравата, която се беше подпряла небрежно на оградата и я гледаше.
Щеше да се наложи да се върне до господарската къща. Реши да използва портата за опора, увери се, че я е затворила и е сложила кожената бримка, после се подпря и на кокалестия гръб на кравата. Кравата направи с нея няколко крачки, сякаш си беше помислила, че Киврин ще я вкара вътре, за да я издои, но след това си тръгна.
Вратата на един от заслоните, където не можеше да се предположи, че живее някой, се отвори и оттам излезе едно босоного момче и спря. Гледаше я изплашено.
Киврин се опита да се поизправи.
— Моля… — каза тя: едва си поемаше дъх, — мога ли… да си почина за малко… в дома ви?
Момчето се опули глупаво срещу нея, долната му челюст увисна. Беше отвратително слабо — ръцете и краката му бяха като клечки.
— Моля те… изтичай и кажи на някого… да дойде. Кажи им, че съм болна.
„И той може да бяга толкова, колкото и аз“ — помисли си тя още докато изричаше думите. Краката на момчето бяха посинели от студ. Устата му беше напукана, а по бузите и горната устна имаше засъхнали петна кръв, вероятно от носа. „Скорбут — помисли си Киврин. — Още по-зле е и от мен.“ Но въпреки това извика отново:
— Бягай в господарската къща и им кажи да дойдат.
Момчето се прекръсти с напуканата си костелива ръка и каза:
— Глосалон извиза чрестотон юбласт пелня. — И отстъпи назад, за да се подпре на колибата.
О, не! Момчето не разбираше какво му казва.
— Моля те, помогни ми — каза тя и момчето като че ли започна да разбира. Направи една крачка към нея, след което изведнъж хукна към църквата.
— Чакай! — извика Киврин.
То се стрелна покрай кравата и се скри зад колибата. Киврин огледа жилището. Всъщност постройката трудно можеше да бъде наречена така. Повече приличаше на купа сено — между прътовете бе напъхана трева и слама, а вратата представляваше нещо като рогозка от пръчки, вързани една за друга с възчерно въже — да я духнеш, ще падне. Момчето я беше оставило отворена. Киврин прекрачи прага и влезе.
Вътре беше толкова тъмно и задимено, че не се виждаше нищо. Вонеше ужасно. Като в конюшня. Даже и по-зле от конюшня. Към миризмата се прибавяше и тази на пушек, плесен и отвратителната воня на плъхове. Киврин трябваше да се наведе почти до земята, за да мине през ниската врата, а когато се изправи, главата й опря в тавана.
В колибата нямаше нищо, на което можеше да се седне, ако това въобще можеше да се нарече колиба. По целия под имаше разпилени чували и разни инструменти, сякаш наистина беше склад, и нямаше никакви мебели с изключение на една разкривена маса. Върху масата обаче имаше дървена копанка и комат хляб, а в средата на помещението, на единственото по-разчистено място, в плитко изкопана дупка гореше слаб огън.
Очевидно точно това беше източникът на дима. Точно над огъня имаше дупка за проветряване, но вятърът, който нахлуваше в колибата от всички посоки, го разпръсваше навсякъде. Киврин се разкашля и разбра, че е направила ужасна грешка. С всеки спазъм имаше усещането, че гръдният й кош ще се разпадне на части.
Стиснала зъби, за да не кашля, тя се отпусна на един чувал, като първо се подпря на копието до него, а след това и на паянтовата стена. Щом седна, се почувства по-добре, макар че беше толкова студено, че виждаше дъха си. А как ли вонеше тук през лятото? Киврин се загърна в пелерината, като в одеяло, взе някакъв косер и разрови слабия огън. Пламъците се понадигнаха и стана малко по-светло. В едната страна на колибата имаше нисък навес, може би място за кон, защото беше отделен с ограда, още по-ниска и от външната. Пламъците не осветяваха колибата достатъчно, че Киврин да може да види какво има под навеса, но чуваше оттам някакво тътрене.
Вероятно беше прасе, макар че по това време всички прасета вече трябваше да са заклани. А може да беше и коза, отглеждана за мляко. Киврин разрови пак огъня, за да освети ъгъла под навеса малко повече.
Не, странният звук идваше от отсам оградката, от една голяма клетка с куполообразен покрив. С гладките си метални пречки, с вратичката си с филигранна изработка, с пипнатата отвсякъде дръжка клетката беше съвсем не на място в мръсната колиба. А в нея имаше… плъх, който премигваше срещу светлината.
Беше приклекнал и с предните си, подобни на човешки ръце лапи беше хванал парче сирене, което очевидно го беше изкушило да загуби свободата си. Седеше и гледаше Киврин втренчено. По пода на клетката се виждаха още няколко натрошени окаляни парчета сирене. „Повече храна, отколкото в цялата колиба“ — помисли си Киврин, която не смееше да помръдне върху чувала. Човек би си помислил, че в тази колиба няма нищо, което би се харесало на един плъх.
Тя, разбира се, вече беше виждала плъх — в книгите по история на психологията, а също и когато й бяха правили тестове за най-различни фобии по време на първата й година като студентка, но не точно такъв. Никой, поне в Англия, не беше виждал подобен плъх през последните петдесет години. Всъщност животното беше доста красиво, с лъскава като коприна черна козина, не много по-голям от белите опитни плъхове в курса по история на психологията и по-малък от кафявия плъх, с който я бяха тествали.
Освен това изглеждаше доста по-чист от кафявия. Последният беше изглеждал точно като онези, които обитават канализациите, подземните тунели и шахтите, откъдето без съмнение го бяха взели. Имаше прашна, сплъстена кафява козина и дълга, отвратително оголена опашка. Когато беше започнала да се занимава със Средновековието, Киврин не можеше да разбере как по онова време хората бяха търпели тия отвратителни същества в плевните си, да не говорим за къщите. Дори самата мисъл за тях я изпълваше с погнуса. Този плъх обаче всъщност изглеждаше доста чистичък с черните си очички и лъскавото си черно кожухче. Далеч по-чист от Мейзри и по всяка вероятност доста по-интелигентен. И съвсем безобиден, поне външно.
Сякаш в синхрон с мислите й, животинчето си ръфна грациозно от сиренето.
— Не си съвсем безобиден обаче — каза му Киврин. — Ти си олицетворение на бедствието през Средновековието.
Плъхът пусна сиренето и направи крачка напред. Мустачките му потрепваха. Хвана се за две от пречките с розовите си лапки и я погледна подкупващо.
— Знаеш, че не мога да те пусна — рече Киврин, а ушите на плъха потрепнаха така, сякаш я беше разбрал. — Храниш се с безценното жито, пренасяш зарази по храната, развъждаш бълхи и след около двайсет и осем години ти и приятелчетата ти ще затриете половин Европа. Точно за такива като теб трябва да се тревожи лейди Имейн, а не за някакви си френски шпиони и неграмотни свещеници. — Плъхът я гледаше. — Много ми се ще да те пусна, но не мога. Черната смърт е била нещо страховито. Убила е половината население на Европа. Ако те пусна, потомците ти могат даже да влошат ситуацията.
Плъхът пусна пречките и се замята из клетката.
— Ако можех, щях да те пусна — каза Киврин. Огънят беше почти изгаснал. Киврин отново побутна въглените с косера, но вече беше останала само пепел. Вратата, която тя беше оставила отворена с надеждата, че момчето ще доведе някого, се затръшна от вятъра и колибата потъна в пълен мрак.
„Въобще няма да знаят къде да ме намерят“ — помисли си Киврин, макар и да знаеше, че още дори не са започнали да я търсят. Всички си мислеха, че си е в стаята на горния етаж, заспала дълбоко. Лейди Имейн дори нямаше да провери как е, докато не дойдеше време да й занесе вечерята. Щяха да започнат да я търсят едва след вечерната молитва, а дотогава щеше да е паднал пълен мрак.
В колибата беше съвсем тихо. Вятърът беше престанал. Киврин вече не чуваше и плъха. Една съчка пропука в огъня и по мръсния под се разхвърчаха искри.
„Никой не знае къде съм — помисли си Киврин и постави ръка на гърдите си, сякаш някой я беше пробол. — Никой не знае къде съм. Включително и господин Дануърти.“
Разбира се, че не беше така. Лейди Еливис можеше да се е върнала и да се е качила горе, за да я намаже с мехлема, лейди Имейн можеше да е изпратила Мейзри вкъщи, момчето можеше да е хукнало да доведе мъжете от полето и те щяха да са тук след минутка. А и дори да разберяха, че я няма едва след вечернята, имаха факли и свещи, а пък родителите на момчето със скорбута щяха да се върнат, за да вечерят, щяха да я намерят в колибата си и щяха да доведат някого от господарската къща. „Каквото и да стане — рече си тя, — не си съвсем сама.“ И се поуспокои.
Обаче все пак беше съвсем сама. Беше се опитала да се убеди, че не е, че някакви данни по екраните на мрежата са подсказали на Гилкрист и Монтоя за наличието на нещо нередно, че господин Дануърти е накарал Бадри да провери всичко поне няколко пъти, че по някакъв начин са разбрали какво се е случило и държат мрежата отворена дори в този момент. Обаче не беше така. Колегите й знаеха за местонахождението й точно толкова, колкото Агнес и лейди Еливис. Мислеха си, че е в Скендгейт в пълна безопасност, че проучва Средновековието, че знае отлично мястото на спускането, а записващото й устройство е вече наполовина пълно с наблюденията й над странните обичаи и сеитбообращението. Щяха да си дадат сметка, че е изчезнала, едва когато отвореха мрежата — след две седмици.
— А дотогава ще бъде тъмно — каза Киврин.
Седеше неподвижно и гледаше огъня. Вече почти всичко беше изтляло, а не се виждаше нищо, което можеше да използва за подпалка. Зачуди се дали момчето е останало вкъщи, за да поддържа огъня, и ако беше така, какво щяха да използват довечера.
Беше съвсем сама, огънят гаснеше и никой не знаеше къде е изчезнала с изключение на плъха, който скоро щеше да унищожи половин Европа. Киврин се изправи — отново си блъсна главата в ниския таван — отвори вратата на колибата и излезе.
По полето все още не се виждаше никой. Вятърът беше утихнал и равномерният звън на камбаната от югозапад се чуваше съвсем ясно. По сивото небе се носеха редки снежинки. Малкото възвишение, на което се намираше църквата, беше замъглено от завесата им. Киврин тръгна към църквата.
Започна да бие още една камбана. Намираше се малко по на юг и малко по-близо, но тонът беше малко по-висок и по-металически, което означаваше, че е по-малка. Тя също биеше равномерно, но с един такт след другата и звучеше като нейно ехо.
— Киврин! Лейди Киврин! — чу се гласчето на Агнес. — Къде сте? — Тя притича до Киврин, личицето й беше зачервено от студа или пък от вълнение. — Търсихме ви навсякъде. — После се обърна и извика: — Намерих я! Намерих я!
— Не си я намерила ти! — чу се гласът на Роузмунд. — Всички я видяхме. — Тя бързаше пред лейди Имейн и Мейзри, която се беше загърнала с раздърпаното си наметало. Ушите й бяха яркочервени. Изглеждаше доста намръщена, което вероятно означаваше, че бяха набедили нея за изчезването на Киврин или пък си мислеше, че тепърва ще я набедят, или пък просто й беше студено. Лейди Имейн беше ядосана.
— Да, ама вие не се сетихте, че е Киврин! — извика Агнес и хукна отново към Киврин. — Казахте, че не сте сигурни, че е тя. Аз я намерих.
Роузмунд не й обърна никакво внимание, а хвана Киврин за ръката и разтревожено попита:
— Какво се е случило? Защо сте станали от леглото? Гавин се качил в стаята да ви каже нещо и видял, че ви няма.
„Гавин — помисли си Киврин със сетни сили. — Гавин, който може да ми каже къде е мястото на спускането, а мен ме е нямало…“
— Да, дошъл да ви каже, че не е намерил никакви следи от нападателите ви и че…
Приближи се лейди Имейн.
— Къде бяхте тръгнали? — попита тя, но въпросът й беше по-скоро обвинение.
— Загубих се на връщане — отвърна Киврин, за да спечели малко време, през което да измисли някакво обяснение защо е тръгнала да обикаля селото.
— Излязохте да се видите с някого ли? — запита лейди Имейн и това вече си беше чисто обвинение.
— Как може да излезе, за да се среща с някого? — възкликна Роузмунд. — Та тя не познава никого тук, а и не си спомня нищо от миналото си.
— Тръгнах да търся мястото, където съм била намерена — отговори Киврин, като се опитваше да не се обляга на Роузмунд. — Помислих си, че като видя нещата си, може и да…
— Да си спомните нещо — каза Роузмунд. — Но…
— Не е било необходимо да рискувате здравето си — каза лейди Имейн. — Гавин е докарал всичко.
— Всичко ли? — попита Киврин.
— Да — отвърна Роузмунд. — И каретата ви, и всичките сандъци.
Втората камбана престана да бие, но първата продължи сама — равномерно и бавно, а това беше сигурен знак, че бие за погребение. Звучеше като погребване на всяка надежда. Гавин беше донесъл всичко в къщата.
— Не е хубаво да държим лейди Катрин На тоя студ — намеси се Роузмунд. Звучеше досущ като майка си. — Да не забравяме, че е болна. Трябва веднага да я заведем на топло, защото иначе ще настине.
„Вече съм настинала“ — помисли си Киврин. Гавин беше докарал всичко в къщата, всички следи, които можеха да й покажат точното място на спускането. Дори и каретата.
— Мейзри, ти си виновна — каза лейди Имейн и избута Мейзри напред, за да подхване Киврин. — Не трябваше да я оставяш сама.
Киврин се отдръпна от мърлявата Мейзри.
— Можете ли да вървите? — попита Роузмунд, приведена под тежестта на Киврин. — Да доведем ли кобилата?
— Не — отвърна Киврин. Мисълта, че ще я върнат на някаква кранта като избягал затворник, й беше противна. — Не — повтори тя, — мога да вървя.
Наложи се да се облегне на ръката на Роузмунд, както и на мръсното рамо на Мейзри. После бавно тръгнаха покрай колибите, покрай дома на иконома, покрай любопитните прасета, докато накрая влязоха в двора на господарската къща. Върху каменните плочи пред плевнята лежеше голям ясенов пън, разклонените му коренища вече побеляваха от снега.
— Ще се затрие с подобно поведение — каза лейди Имейн и направи знак на Мейзри да отвори вратата. — Без съмнение ще има нов пристъп.
Киврин се сети за клетката на плъха. „Трябваше да го пусна — помисли си Киврин — нищо, че е заплаха за всички. Трябваше да го пусна.“
Лейди Имейн махна на Мейзри и тя се приближи, за да подхване отново Киврин.
— Не — почти извика Киврин, отскубна се и от нейната ръка, и от тази на Роузмунд и се запъти съвсем сама към вратата и мрака на къщата.
18 декември, 1320 година (стар стил). Мисля, че имам пневмония. Излязох и се опитах да намеря мястото на спускането, но не успях. Сега страдам от повторен пристъп на болестта. При всяко поемане на дъх имам силен бодеж под ребрата, а когато кашлям — което на практика означава през цялото време — имам усещането, че всичко вътре в мен се разкъсва на парчета. Преди малко се опитах да седна в леглото и незабавно плувнах в пот, а освен това температурата ми май отново се качи. Имам всичките симптоми, които според доктор Ааренс са характерни за пневмонията.
Лейди Еливис още не се е върнала. Лейди Имейн ми сложи на гърдите някаква ужасно смрадлива лапа, след което изпрати да повикат жената на иконома. Първо си помислих, че иска „да й се поскара“, че е завзела къщата със семейството си, но когато жената пристигна с шестмесечното си бебе на ръце, лейди Имейн каза:
— От раните са се повредили белите й дробове.
Жената на иконома разгледа слепоочието ми, после излезе и се върна без бебето и с паница отвратително горчива отвара. Сигурно вътре е имало върбова кора или нещо такова, защото температурата ми спадна почти веднага, а ребрата не ме болят така непоносимо.
Жената на иконома е нисичка и слабичка, с остри черти и пепеляворуса коса. Струва ми се, че лейди Имейн може да има право като казва, че точно тя „кара иконома да съгрешава“. Дойде при мен облечена в обшита с кожа рокля, чиито ръкави бяха толкова дълги, че стигаха почти до земята. Бебето й беше увито във фино изтъкано вълнено одеялце. Самата тя говори със странно сливане на думите, което, мисля, идва от опитите й да имитира речта на лейди Имейн.
Зародишът на средната класа — както би казал господин Латимър, — новобогаташите, които чакат шанса си. Той ще дойде трийсетина години по-късно, когато Черната смърт ще се развилнее и ще затрие една трета от благородниците.
— Това ли е дамата, открита в гората? — обърна се тя към лейди Имейн. В поведението й нямаше и следа от „подобаващо благоприличие“. Тя се усмихна на Имейн като на стара приятелка и се приближи до леглото ми.
— Да — отвърна лейди Имейн, като успя да вкара в тази единствена сричка и нетърпеливост, и презрение, и пълна антипатия.
Жената на иконома сякаш въобще не забеляза това. Тя се приближи до леглото, но бързо отстъпи назад — първият човек, който показа някакъв знак, че се страхува да не съм заразна.
— Има ли (еди-каква си) треска? — преводачът не разбра думата, а аз също не можах да я чуя заради странното произношение на жената. Флоронна? Флорентинна?
— Има рана на главата — отвърна рязко Имейн. — Това е засегнало и дробовете й.
Жената на иконома кимна.
— Отец Рош ни каза как двамата с Гавин са я открили в гората.
Имейн замръзна при фамилиарната употреба на името на Гавин, а жената на иконома със сигурност усети това, защото побърза да излезе, за да направи отварата. Дори направи реверанс на лейди Имейн преди да си тръгне.
След като Имейн си тръгна, Роузмунд дойде да поседи при мен — мисля, че са я назначили да ме пази, за да не избягам пак — и я попитах дали е вярно, че отец Рош е бил с Гавин, когато са ме намерили.
— Не — отвърна тя. — Гавин срещнал отец Рош, докато ви водил насам, и ви оставил на неговите грижи, за да се върне и да потърси нападателите ви. След като обаче не открил нищо, двамата с отец Рош ви докарали тук. Не се тревожете за това. Гавин донесе всичките ви вещи.
Не си спомням отец Рош да е бил там. Помня го само когато вече бях на легло. Ако обаче това, което ми каза Роузмунд, е вярно, и ако Гавин и отецът са се срещнали недалече от мястото на спускането, може би и той ще може да ми помогне да го намеря.
(Пауза)
От известно време разсъждавам върху думите на лейди Имейн, че раната на главата ми е повредила и белите ми дробове. Мисля, че никой около мен не си дава сметка, че съм болна. Пускат двете момиченца да влизат при мен, когато си поискат, а и никой като че ли не се притеснява ни най-малко, може би с изключение на жената на иконома. Обаче щом лейди Имейн й каза, че са „повредени дробовете“ ми, тя се приближи към леглото без никакво колебание.
Все пак тя явно се тревожи за възможността да съм заразна, а когато попитах Роузмунд защо не е отишла с майка си при болния ратай, тя отвърна с тон, който означаваше, че нещата са ясни от само себе си:
— Мама ми забрани. Ратаят е болен.
Мисля, че според тях аз не страдам от никаква болест. Нямам никакви симптоми — пъпки от шарка или някакъв обрив — и си мисля, че отдават високата ми температура и бълнуването на раните ми. Раните често са се инфектирали, а освен това не са били редки и случаите на отравяне на кръвта.
А и никой от тях още не се е заразил. Вече минаха пет дни, а ако става въпрос за вирус, инкубационният период е само от дванайсет до четирийсет и осем часа. Доктор Ааренс ми беше казала, че най-заразният период е преди да са се появили каквито и да било симптоми, така че може и да не съм била вече толкова заразна, когато децата започнаха да идват при мен. А може и да страдам от нещо, което всички вече са преболедували и имат имунитет. Жената попита дали съм имала флорентинна? Флантинна треска, а господин Гилкрист е убеден, че през 1320 година е имало епидемия от инфлуенца. Може би съм се заразила точно от това.
Сега е следобед. Роузмунд седи на пейката до прозореца и бродира парче лен с тъмночервен вълнен конец, а Блеки спи до мен. От известно време си мисля колко бяхте прав, господин Дануърти. Въобще не бях подготвена, всичко е съвсем различно от това, което очаквах, че ще намеря тук. Не бяхте прав обаче когато казвахте, че не е като в приказка.
Накъдето и да погледна, виждам все неща от приказките: червената пелерина с качулка на Агнес, клетката на плъха, паниците с каша, селските колиби от слама и пръчки, които някой вълк може да събори, без дори да се напъва.
Камбанарията прилича на тази, в която е бил затворен Рапунцел, а сведена над бродерията си, с тъмната си коса, бялата си шапчица и червени бузки, Роузмунд е досущ като Снежанка.
(Пауза)
Мисля, че треската ми се връща. Усещам миризмата на дим в стаята си. Лейди Имейн се моли, коленичила до леглото ми с часослова си в ръка. Роузмунд ми каза, че отново са повикали жената на иконома. Лейди Имейн я ненавижда. Трябва да съм доста тежко болна, за да се е съгласила да я извикат отново. Чудя се дали ще повикат и свещеника. Ако това стане, трябва да го попитам дали знае мястото, на което ме е намерил Гавин. Започва да ми става адски топло. Сега вече въобще не се чувствам като в приказка. Свещеника го викат само когато някой е в агония, а според Статистиката през четиринайсети век седемдесет и двама на всеки сто души са умирали от пневмония. Надявам се отчето да дойде скоро, за да ми каже къде е мястото на спускането и да ми подържи ръката.
Докато Мери разпитваше Колин как се е промъкнал през отцепения периметър, пристигнаха още два случая на зараза — и двата на студенти.
— Беше много лесно — отвърна Колин разсеяно. — Просто там се опитват да не пускат хора да излизат, но не спират тия, които искат да влязат. — И тъкмо се готвеше да разкаже с повече подробности, когато влезе регистраторката.
Мери беше накарала Дануърти да я придружи до отделението за спешни случаи, за да се опита да разпознае новопристигналите.
— А ти ще останеш тук — беше каза тя на Колин. — Успя да направиш достатъчно бели само за един ден.
Дануърти не разпозна нито един от двамата новодошли, но това беше без значение. Те бяха в съзнание, достатъчно свежи и вече даваха на главния лекар имената на всичките си контакти. Дануърти ги огледа поотделно, поклати глава и каза:
— Може би са били сред тълпата на улицата.
— Не се притеснявай — каза Мери. — Можеш да си вървиш у дома, ако искаш.
— Мислех да изчакам, докато си получа резултатите от кръвната проба — каза той.
— О, та това ще стане чак… — почна Мери и погледна часовника си. — О, Боже, минава шест.
— Само ще се кача горе, за да видя как е Бадри — каза Дануърти. — После ще бъда в чакалнята.
Сестрата каза, че Бадри спи.
— Не искам да го будя.
— Не, разбира се, че не — съгласи се Дануърти и слезе в чакалнята.
Колин седеше по турски на пода в средата на стаята и разглеждаше шала си.
— Къде е баба Мери? — попита той. — Малко се разсърди, че дойдох, нали?
— Мислеше, че си се прибрал в Лондон и си в безопасност — обясни му Дануърти. — Майка ти й каза, че влакът ти бил спрян в Бартън.
— Така беше. Накараха всички да слязат и да се качат на друг, който се върна в Лондон.
— И ти се загуби при прехвърлянето?
— Не. Чух ги как си говорят за карантината, за това, че имало някаква ужасна болест, че всички щели да измрат, че всичко… — Той спря и започна да рови в чантата. Започна да вади и да прибира най-различни неща: видеокасети, джобна видеокамера, както и чифт смачкани мръсни гуменки. Очевидно много обичаше баба си Мери. — А аз не исках да се затворя с Ерик и да изпусна цялото забавление.
— Кой е този Ерик?
— Помощникът на майка ми. — Той извади един голям червен „гобстопър“9, откъсна няколко парчета и ги напъха в устата си. Бузата му се изду. — Най-големият скапаняк — обясни той с бонбон в уста. — Има си някакъв апартамент в Кент и абсолютно никаква работа.
— Значи си слязъл от влака в Бартън. Какво направи след това? До Оксфорд пеша ли стигна?
Колин извади бонбона от устата си. Вече не беше червен. Беше придобил някакъв смътно синьо-зелен цвят. Колин го огледа критично отвсякъде и пак го лапна. — Разбира се, че не. Бартън е много далеч от Оксфорд. Взех такси.
— Естествено — съгласи се Дануърти.
— Казах на шофьора, че ще пиша статия за карантината за училищния вестник, поради което искам да заснема кадри от блокадата. Бях си взел видеокамерата, така че историята ми беше съвсем правдоподобна. — Той вдигна камерата, за да илюстрира думите си, след което я уви в шала и продължи да рови в чантата.
— И той повярва ли ти?
— Мисля, че да. Вярно, че ме попита в кое училище уча, но аз просто отвърнах с много засегнат вид: „Би трябвало да се досетите“. Той спомена веднага „Свети Едуард“ и аз отвърнах: „Разбира се.“ Трябва да се е хванал, понеже все пак ме докара, нали?
„Аз пък се притеснявах какво ли ще направи Киврин, ако не се появи никакъв добронамерен пътник“ — помисли си Дануърти.
— А после какво направи? И на полицаите ли пробута същата история?
Колин извади едно зелено вълнено сако, сгъна го и го постави върху разстлания шал.
— Не. Реших, че тая история е доста елементарна. Та какво толкова има за снимане в крайна сметка? Не е като при пожар например, нали? Така че просто тръгнах към полицая, сякаш искам да го питам нещо, и в последния момент се шмугнах под бариерата.
— Е не тръгнаха ли да те гонят?
— Разбира се. Но се отказаха след няколко пресечки. Опитват се да не пускат хората да излизат, а не да не влизат. След това се поразходих и намерих един телефон.
По всяка вероятност през цялото това време се беше изсипвал дъжд като из ведро, но Колин не спомена нищо за това. Сред вещите, които вадеше от чантата си, нямаше сгъваем чадър.
— Най-тежката част беше да намеря баба Мери — каза той и легна с глава върху шала си. — Отидох до апартамента й, но я нямаше. Помислих си, че може още да ме чака на станцията на метрото, но тя пък беше затворена. — Той се надигна, пооправи вълненото сако и пак легна. — И после си казах: „Тя е лекарка. Сигурно е в болницата.“
Той се надигна, пооправи шала, легна и затвори очи. Дануърти се облегна в неудобното кресло, изпълнен със завист към младостта. Колин сигурно вече бе заспал дълбоко, без дори да е изплашен или напрегнат след приключенията си. Беше се разхождал из целия Оксфорд посред нощ или може би беше хванал още няколко таксита, или пък беше извадил някой сгъваем велосипед от чантата си, но така или иначе съвсем сам под ледения зимен дъжд, и дори не беше развълнуван от преживяното.
С Киврин всичко беше наред. Ако селото не беше на мястото, където бяха изчислили, че трябва да е, щеше да походи пеша, докато го намери, или щеше да хване такси, или пък щеше да легне някъде със сгъната под главата пелерина и да потъне в необезпокоявания сън на младостта.
Влезе Мери.
— И двамата са ходили да танцуват в Хедингтън снощи — каза тя, но когато видя Колин, снижи глас.
— И Бадри е бил там — прошепна Дануърти.
— Знам. Единият го познава. Били са там от девет до два, което означава инкубационен период от двайсет и пет до трийсет часа, което си е точно в рамките на четирийсет и осем, ако вирусът е тръгнал от Бадри.
— Ти съмняваш ли се, че е той?
— Мисля, че е много по-вероятно и тримата да са били заразени от един и същи човек. Някой, когото Бадри например е видял по-рано същата вечер, а другите двама — по-късно.
— Преносител?
Тя поклати глава.
— По правило човек не може да е преносител на миксовирус, без да се зарази и самият той, но въпросният преносител може да е имал само леки прояви на неразположение или пък да не е обърнал внимание на симптомите.
Дануърти се сети как Бадри се беше строполил върху конзолата и се зачуди как е възможно да не обърнеш внимание на подобни симптоми.
А ако този човек — продължи Мери — е бил в Южна Каролина преди четири дни…
— Ще направиш връзката с американския вирус.
— А ти можеш да спреш да се притесняваш за Киврин. Тя не е ходила да танцува в Хедингтън — каза Мери. — Не трябва да забравяме обаче, че връзката може да е доста по-далечна от тази със забавата в Хедингтън.
Тя се намръщи, а Дануърти си помисли: „Няколко възможни преносители, които нито са дошли в болницата, нито са се обадили на лекар. Няколко възможни преносители, които до един не са обърнали внимание на симптомите.“
В главата на Мери очевидно се въртяха същите мисли.
— Тия твоите майсторки по камбаните — те кога пристигнаха в Англия?
— Не знам. В Оксфорд обаче дойдоха едва този следобед, след като Бадри вече беше отишъл при мрежата.
— Нищо де, поразпитай ги все пак. Кога са кацнали, къде са ходили, дали някой от тях е бил болен. Някой от групата може да има роднини в Оксфорд и да е пристигнал по-рано. В колежа има ли американски студенти от долните курсове?
— Не. Но Монтоя е американка.
— Виж, за това не се бях сетила — рече Мери. — Тя откога е тук?
— От началото на семестъра. Но може да е имала контакти с някой друг американец, който е дошъл за малко.
— Ще я разпитам като дойде за кръвната проба — каза Мери. — Ще ми се ти пък да разпиташ Бадри за американците, които познава, или пък за студенти, които са ходили до Щатите на разменни начала.
— В момента спи.
— Ти трябва да направиш същото — каза тя. — Нямах предвид да го разпиташ веднага. — Тя го потупа по ръката. — Няма нужда да чакаш тук до седем. Ще изпратя някой да стои тук, за да взема кръв и да мери кръвното налягане, а ти можеш да си отидеш у вас да поспиш. — Тя хвана китката му и погледна уредчето за мерене на температурата. — Някакви студени тръпки?
— Не.
— Главоболие?
— Да.
— То е от изтощението. — Тя пусна китката му. — Веднага ще изпратя някого.
После погледна изтегналия се на пода Колин.
— Колин също ще трябва да бъде тестуван, поне докато не се уверим, че вирусът се разпространява по капков път.
Колин беше заспал с отворена уста. Гобстопърът бе залепнал от вътрешната страна на бузата му и Дануърти се зачуди дали детето няма да се задуши.
— Ами внук ти? — попита той. — Да го взема ли с мен в „Балиол“?
Тя го погледна с благодарност.
— Можеш ли? Хич не ми се ще да ти тръсвам и него, но съм почти сигурна, че няма да се прибера, докато не овладеем ситуацията. — Тя въздъхна. — Бедното момче. Надявам се, че коледната му ваканция няма да се провали.
— Аз лично не бих се притеснявал за това — каза Дануърти.
— Е, както и да е. Но съм ти много задължена — рече Мери. — Веднага ще се погрижа за тестовете.
Щом тя излезе от стаята, Колин скочи и попита:
— Какви тестове? Това означава ли, че и аз мога да пипна вируса?
— Искрено се надявам, че не — отвърна Дануърти, като се сети за посинялото лице на Бадри и затрудненото му дишане.
— Но има някаква вероятност, нали? — настояваше Колин.
— Много малка — успокои го Дануърти. — На твое място аз не бих се притеснявал.
— Хич не се притеснявам. — Момчето протегна ръка. — Май са започнали да ми се появяват обриви. — И показа една луничка.
— Това не е сред симптомите на този вирус — обясни Дануърти. — Събери си нещата. След пробата ще те заведа у дома. — Той взе шала и палтото си от стола, където ги беше метнал.
— А какви точно са симптомите?
— Висока температура и затруднено дишане — отговори Дануърти.
Пазарската чанта на Мери лежеше на пода до стола на Латимър. Дануърти реши, че ще е по-добре да я вземат.
В този момент влезе сестрата с подноса за кръвните проби.
— Температурата ми се покачва — каза Колин и се хвана артистично за главата. — Не мога да дишам.
Сестрата направи стъписано крачка назад, подносът се раздрънча.
Дануърти сграбчи Колин за ръката и каза на сестрата:
— Не се стряскайте. Това е най-обикновен случай на отравяне с гобстопър.
Колин се ухили и смело заголи ръка, за да му вземат кръв, след което облече все още мокрото си палто, докато сестрата вземаше кръв и на Дануърти.
— Доктор Ааренс ми обясни, че не е необходимо да чакате резултатите — каза сестрата накрая и излезе.
Дануърти си облече палтото, вдигна чантата на Мери и поведе Колин първо по коридора, а след това и навън. Не видя Мери, но тя беше казала, че не е необходимо да чакат резултатите, а и той самият вече беше толкова уморен, че едва се държеше на крака.
Излязоха. Беше започнало да се развиделява. Дъждът продължаваше. Дануърти се поколеба под козирката на болницата, замислен дали да се обажда за такси, или не, но хич не му се щеше, докато чакат, да се засече с Гилкрист, който можеше да се появи всеки момент за резултатите от кръвната си проба и да започне да му разказва за плановете си да изпрати Киврин право в лапите на Черната смърт или пък на бойното поле при Азенкур. Извади сгъваемия чадър на Мери от чантата й и го отвори.
— Слава Богу, че си още тук — чу се гласът на Монтоя, която приближи на някакво колело сред фонтан от пръски. — Трябва на всяка цена да открия Бейсингейм.
„Всички го искаме“ — помисли си Дануърти.
Тя слезе от колелото, избута го до мястото за велосипеди и го заключи.
— Секретарката му казва, че никой не знаел къде е. Вярва ли ти се това?
— Да — отвърна Дануърти. — Днес — по-точно вчера — цял ден се опитвах да го открия. Отишъл е на почивка някъде из Шотландия, но никой не знае къде точно. На риба, както споменала жена му.
— По това време на годината? — възкликна тя. — Кой ходи за риба в Шотландия през декември? Сигурна съм, че жена му знае къде е или поне има номера, на който може да бъде намерен.
Дануърти поклати глава.
— Та това е нелепо! Минавам през всички бюрократични глупости на Националния съвет по здравеопазването, за да получа достъп до дупката си, а Бейсингейм бил някъде на почивка! — Тя бръкна под якето си и извади куп цветни листове. — Съгласиха се да ми дадат разрешително, ако деканът на историческия факултет подпише, че разкопките са важен проект за благосъстоянието на Университета, който не подлежи на отлагане. Как може ей така да изчезне някъде си, без да каже нищо на никого? — Тя плесна с листата по коляното си и във всички посоки се разлетяха пръски. — Трябва да получа подписа преди цялата ми дупка да е отплавала нанякъде. Къде е Гилкрист?
— Скоро трябва да дойде за кръвните си проби — отвърна Дануърти. — Ако успееш да намериш Бейсингейм, кажи му, че трябва да се върне незабавно. Кажи му, че сме под карантина, че не знаем къде точно се намира една от историчките ни, а технологът е толкова болен, че не може да ни каже нищо.
— За риба! — рече Монтоя с отвращение и тръгна към отделението за спешни случаи. — Ако дупката ми се съсипе, ще му се наложи да отговаря на много въпроси.
— Хайде, ела — обърна се Дануърти към Колин, изпълнен с нетърпение да се махне преди да се е появил още някой. Опита се да държи чадъра така, че да може и Колин да остане сух, но много скоро се отказа: момчето бързо мина далеч пред него, като успя да стъпи във всички възможни локви, след което започна да изостава, загледано във витрините на магазините.
По улиците нямаше жива душа, макар че Дануърти не можеше да прецени дали това е заради карантината, или заради ранния час. „Може би всички още спят — мислеше си Дануърти, — така че ще можем да се промъкнем на пръсти и да си легнем необезпокоявани.“
— Аз пък си мислех, че ще има много повече шум около цялата работа — каза Колин разочаровано. — Разните му там сирени и така нататък.
— И по улиците катафалки, от които се чува: „Носете всички мъртви“ ли? — попита Дануърти. — Трябваше да тръгнеш с Киврин. През Средновековието карантините са били много по-вълнуващи от тази с нейните четири случая на заразени и ваксина, която ще пристигне всеки момент от Щатите.
— Коя е тая Киврин? — попита Колин. — Дъщеря ти ли?
Моя ученичка. Вчера отпътува за 1320 година.
— Пътуване във времето? Жестоко!
Свиха на ъгъла на „Броуд“.
— Средновековието — рече Колин. — Наполеон, нали? Трафалгар и така нататък?
— И Стогодишната война — продължи Дануърти, но Колин го изгледа с празен поглед. Какво ги учеха днешните деца в училище? — Рицари, дами и замъци.
— Кръстоносните походи?
— Те са малко по-рано.
— Ето там искам да отида. На кръстоносен поход.
Вече бяха стигнали до портала на „Балиол“.
— Сега пази тишина — нареди Дануърти. — Всички спят.
При портала нямаше никого, нито пък в предния двор. В залата лампите светеха — майсторките по камбаните сигурно в момента закусваха, но в общото помещение на долните курсове беше тъмно, както и в „Салвин“. Ако можеха да се качат по стълбите, без да срещнат някого и без Колин внезапно да реши, че е гладен, можеха и да се доберат безпроблемно до стаите.
— Шшт — каза Дануърти. Момчето тъкмо беше спряло, за да извади „гобстопъра“ си и да провери цвета му, който беше станал пурпурночервен. — Трябва да внимаваме да не събудим някого. — И с пръст на устните си се обърна и се сблъска с една двойка на входа.
Бяха облечени в дъждобрани и се прегръщаха така енергично, че младежът почти не забеляза сблъсъка. Девойката обаче стреснато се отскубна от прегръдката му. Беше с къса червена коса и под дъждобрана беше облечена с униформата на медицинска стажантка. Младежът беше Уилям Гадсън.
— Поведението ви е неподходящо както за времето, така и за мястото — каза строго Дануърти. — Проявите на интимност на обществено място са строго забранени на територията на колежа. Идеята е много лоша и защото майка ви може да се появи всеки момент.
— Майка ми? — възкликна Уилям със същото отвратено изражение, което беше направил Дануърти, когато я видя да се приближава по коридора с куфара в ръка. — Тук? В Оксфорд? От къде на къде? Нали сме под карантина!
— Под карантина сме, но майчината любов няма граници. Тя е загрижена за здравето ти, както впрочем и аз, като се имат предвид обстоятелствата. — Той се намръщи на Уилям и младото момиче, което беше започнало да се кикоти. — Предлагам ти да изпратиш съучастницата си до вкъщи, след което да се подготвиш както подобава за гостуването на майка си.
— Гостуване ли? — възкликна отново Уилям, този път истински поразен. — Да не искате да кажете, че тя мисли да остане?
— Опасявам се, че няма никакъв избор. Все пак има наложена карантина.
Изведнъж осветлението на стълбището щракна и се появи Финч.
— Слава Богу, че вече сте тук, господин Дануърти — рече той.
Той също държеше купчина цветни листа и ги размаха пред Дануърти.
— От Националното здравеопазване току-що изпратиха още трийсет задържани. Казах им, че вече нямаме никакво място, но хич и не щяха да ме чуят. Не знам какво да правя. Просто не разполагаме с необходимите провизии за толкова много хора.
— И с тоалетна хартия — подметна Дануърти.
— Да — съгласи се Финч и поглади листата. — Както и с хранителни запаси. Само тази сутрин отидоха половината яйца и бекон.
— Яйца и бекон? — зарадва се Колин. — Има ли още?
Финч го изгледа въпросително.
— Това е племенникът на доктор Ааренс — обясни Дануърти, преди Финч да е успял да подеме нова офанзива. — Ще се настани в моите помещения.
— А, така може, защото аз просто не мога да намеря място дори за още един човек.
— Господин Финч, и двамата не сме спали цяла нощ, така че…
— Ето го списъка на запасите от тази сутрин. — Финч подаде на Дануърти един влажен син лист. — Както сам виждате…
— Господин Финч, високо оценявам загрижеността ви за провизиите, но това определено може да почака малко…
— Това е списък на телефонните обаждания за вас като тези, на които трябва да отговорите, са отбелязани със звездичка. Това е списъкът на уговорените ви срещи. Пасторът би желал да присъствате на репетицията за службата за Бъдни вечер, която ще се състои утре в шест и петнайсет в църквата „Св. Богородица“.
— Ще се обадя на всички, но след като…
— Доктор Ааренс се обади два пъти. Искаше да разбере какво сте научили от майсторките по биене на камбани.
Дануърти разбра, че няма да може да си почине и въздъхна:
— Настани новодошлите в „Уорън“ и „Базеви“ по трима в стая. В склада има допълнителни легла.
Финч отвори уста, за да протестира, Дануърти го прекъсна:
— Ще трябва да се примирят с миризмата на боя.
После подаде на Колин пазарската чанта и чадъра на Мери и каза:
— Онази сграда ей там, дето свети, е залата. Кажи, че искаш да закусиш, а после да те заведат до моя апартамент.
Накрая се обърна към Уилям, който търсеше нещо под дъждобрана на стажантката.
— Господин Гадсън, спрете едно такси за съучастницата си, след което открийте студентите, които са останали тук за ваканцията. Попитайте ги дали през последната седмица са ходили до Щатите или пък са имали контакти с някой, който е бил там. Направете списък. Вие не сте пътували до Щатите напоследък, нали?
— Не, сър — отвърна младежът, като извади ръцете си изпод дъждобрана на стажантката. — Цялата ваканция съм тук. Чета Петрарка.
— А, да, Петрарка — рече Дануърти. — Разпитайте колегите си какво знаят за нещата, с които се е занимавал Бадри Шодхури от понеделник насам, а също така разпитайте и персонала. Трябва да знам къде е ходил и с кого се е срещал. Искам същите сведения и за Киврин Енгъл. Свършете си работата добре и се въздържайте от прояви на интимност на публични места, в замяна на което аз ще се погрижа майка ви да получи стая колкото е възможно по-далеч от вашата.
— Благодаря ви, сър — рече Уилям. — Голяма услуга ще ми направите.
— А сега, господин Финч, дали можете да ми кажете къде да намеря госпожа Тейлър?
Финч му подаде още няколко листа, на които беше отбелязано кой в коя стая е настанен, но името на госпожа Тейлър го нямаше. Тя беше в общата стая на долните курсове заедно с майсторите си по камбани, а вероятно и с все още ненастанените задържани.
Една от тях — внушителна дама в кожено палто — го сграбчи за ръката още при влизането му и попита:
— Вие ли отговаряте за това място?
„Очевидно не“ — помисли си Дануърти, но отвърна:
— Да.
— Какво възнамерявате да направите, за да ни намерите място за спане? Не съм мигнала цяла нощ.
— Аз също, госпожо — каза Дануърти, изпълнен със страх, че това може да е госпожа Тейлър. На екрана на телефона му се беше видяла по-слаба и много по-безобидна, но… — Възможно ли е да сте госпожа Тейлър?
— Аз съм госпожа Тейлър — обади се една жена отляво и се изправи. Изглеждаше дори още по-слаба, отколкото на екрана на телефона, а очевидно вече беше и по-спокойна. — Говорих с вас по телефона вчера — каза тя сухо. — Това е госпожа Пиантини, нашият тенор — допълни тя и посочи жената с коженото палто.
Госпожа Пиантини изглеждаше така, сякаш през свободното си време изтръгваше камбанарии от корен. И очевидно не страдаше от никакви вируси.
— Можем ли да поговорим насаме, госпожо Тейлър? — Той я изведе в коридора. — Успяхте ли да отмените концерта си в Ели?
— Да — отвърна тя. — А също и в Норич. Подходиха с голямо разбиране. — Тя се наведе нервно напред. — Вярно ли е, че става въпрос за холера?
— Холера ли? — зяпна Дануърти.
— Една от жените е била на спирката на метрото. Та тя ни каза, че е холера, че била донесена от Индия и че хората измирали като мухи.
Очевидно промяната в поведението й не беше дошла от здрав сън, а от надигналия се страх. Ако й кажеше, че има регистрирани само четири случая, тя сигурно щеше да започне да настоява за концерта в Ели.
— Болестта явно се причинява от миксовирус — обясни той предпазливо. — Вашата група кога пристигна в Англия?
Тя опули очи.
— Искате да кажете, че ние сме го донесли? Та ние не сме ходили в Индия.
— Има вероятност да става въпрос за същия миксовирус, който се беше появил в Южна Каролина. Има ли във вашата група хора от Южна Каролина?
— Не — отвърна тя. — Всички сме от Колорадо, с изключение на госпожа Пиантини — тя е от Уайоминг. Освен това никой от нас не се оплаква от нищо.
— От колко време сте в Англия?
— От три седмици. Правим обиколка на всичките църковни управителни съвети и им изнасяме концерти за ръчно биене на камбани. В „Св. Катерина“ свирихме „Бостонски дискантов Боб“ и „Пощенски услуги“ с трима от музикантите на катедралата „Погребението на св. Едмунд“, но разбира се, нито едно от тях не е ново ечене. Докато „Минорен чикагски сюрприз“…
— И всички сте пристигнали в Оксфорд вчера сутринта, така ли?
— Да.
— И никой от вас не е дошъл по-рано, за да разгледа забележителностите или да се види с приятели?
— Не — отвърна тя шокирано. — Ние сме на турне, господин Дануърти, а не на почивка.
— Казахте ми също така, че никой от вас не е имал никакви оплаквания.
— Не можем да си позволим този лукс — каза тя. — Та ние сме само шест души.
— Благодаря ви за съдействието — каза Дануърти.
Позвъни на Мери, която беше потънала вдън земя, остави съобщение и подхвана списъка на Финч със звездичките. Позвъни последователно на Андрюс, „Джизъс Колидж“, секретарката на господин Бейсингейм и в църквата „Св. Богородица“, но не успя да се свърже с никого. Остави слушалката, изчака пет минути и започна отначало. През една от паузите се обади Мери.
— Защо не си легнал още? — запита тя. — Изглеждаш адски изтощен.
— Разпитах майсторките по камбаните — отвърна той. — В Англия са от три седмици. Никоя не е идвала в Оксфорд преди вчера следобед, нито една не е болна. Искаш ли да се върна, за да поразпитам Бадри отново?
— Опасявам се, че няма да стане нищо. Въобще не е адекватен.
— Опитвам се да се свържа с „Джизъс“, за да видя какво знаят там за пътуванията му.
— Добре — каза тя. — Попитай и хазайката му. И легни да поспиш. Хич не ми се ще да прихванеш вируса. — Тя замълча за момент. — Имаме още шест случая.
— Някой от тях да е от Южна Каролина?
— Не — отвърна тя. — Освен това всички може да са имали контакт С Бадри. Така че той си остава основният случай. Колин добре ли е?
— В момента закусва. Добре е. Не се тревожи за него.
Дануърти успя да си легне чак в един и половина. Отне му два часа да се свърже с всички имена със звездички от списъка на Финч и още един да разбере къде живее Бадри. Хазайката му не си беше у дома. А после Финч настоя да прегледал пълния списък на провизиите.
Дануърти успя да се измъкне от Финч, след като му обеща тържествено, че ще се обади в Националната служба по здравеопазването за допълнителна тоалетна хартия, и най-накрая се дотътри до стаята си.
Колин се беше свил на дивана до прозореца с глава върху вързопчето си, завит с една плетена жилетка, която въобще не покриваше краката му. Дануърти взе едно одеяло от леглото и го метна върху момчето, после седна да се събуе.
Беше прекалено уморен, за да се съблича, но знаеше, че много ще съжалява, ако си легне с дрехите. Това беше поносимо само за младите и не усетили още артрита. Колин щеше да се събуди съвсем свеж въпреки убиващите копчета и ограничаващи движенията ръкави. Киврин можеше да се загърне в бялата си пелерина и да положи глава върху някой пън, без това да й направи някакво впечатление. Ако той обаче забравеше някоя възглавница или останеше с риза, щеше да се събуди схванат. А ако продължеше да седи така с обувките в ръка, въобще нямаше да стигне до леглото.
Надигна се от креслото, без да оставя обувките, загаси лампата и влезе в спалнята. Облече си пижамата и оправи леглото. То го мамеше неудържимо.
„Ще заспя щом подуша възглавницата“ — помисли си той и си свали очилата. Пъхна се в леглото и придърпа завивката. „Още преди да загася лампата.“ И я загаси.
От прозореца не влизаше почти никаква светлина, а само лека светлосива ивица сред плетеницата от тъмносиви лозници. Дъждът трополеше тихо по кадифените листа. „Трябваше да дръпна пердето“ — рече си той, но нямаше сили да стане.
Киврин поне не трябваше да се занимава с никакъв дъжд. Тя беше в Малката ледникова епоха. Не можеше да има нищо друго освен сняг. Хората на четиринайсети век бяха прекарвали нощите до огнището, докато на някого накрая не му хрумнало да изобрети комина и камината. В селата на Оксфордшир тези две изобретения бяха придобили популярност едва към средата на петнайсети век. На Киврин обаче нямаше да й пука. Щеше да се свие като Колин и да потъне в необезпокоявания и неоценяван сън на младите.
Той се зачуди дали дъждът е престанал. Вече не чуваше трополенето му по перваза. Може би беше започнало само да ръми или пък се готвеше да завали поройно отново. Беше тъмно, а не беше възможно да се спуска вечерта, защото още беше прекалено рано. Дануърти извади ръката си изпод завивката и погледна осветения циферблат на часовника. Само два. Там, където беше Киврин, би трябвало да е шест вечерта. Трябваше да се обади на Андрюс, след като се събудеше, за да го накара да разчете данните от фиксирането. Само така можеха да знаят със сигурност къде точно и в коя година се намира Киврин.
Бадри беше казал на Гилкрист, че отклонението е минимално, че е проверил на два пъти изчисленията на асистента и че те са верни, но все пак Дануърти искаше да се увери сам. Гилкрист не беше взел никакви предпазни мерки, но дори и да беше, нещата пак можеха да се объркат. Изминалият ден беше идеално доказателство за това.
Бадри беше получил цялата серия от антивирусни ваксини. Майката на Колин го беше изпратила на влака по живо по здраво и му беше дала повече пари от необходимото. А първия път, когато Дануърти отиде до Лондон, едва успя да се върне, макар да бяха взели един милион предпазни мерки.
Неговото пътуване тогава беше съвсем простичко — трябваше да замине и веднага да се върне, просто за да проверят как работи мрежата за теренни проучвания. Само трийсет години назад във времето. Дануърти трябваше да се спусне точно на Трафалгар Скуеър, да вземе метрото от Чаринг Крос до Падингтън, а след това да се качи на влака в 10:48 ч. до Оксфорд, където щеше да бъде отворена основната мрежа. Бяха дали огромен толеранс във времето, бяха проверили мрежата няколко пъти, бяха проверили имената на всички улици и графика на метрото, бяха сравнили годината на издаване на парите. И когато стигна до Чаринг Крос, изведнъж се оказа, че станцията на метрото е затворена. В будките за билети нямаше никакво осветление, а на самия вход беше пусната желязна решетка, точно пред въртящите се дървени врати.
Той придърпа одеялото чак до рамената си. Безброй неща можеха да се объркат при едно спускане, все такива, за които никой не би си и помислил. На майката на Колин вероятно въобще не й беше хрумвало, че влакът му може да бъде спрян при Бартън. На никой от техния екип пък не му беше хрумнало, че Бадри изведнъж ще се просне върху конзолата.
„Мери е права — помисли си той, — имаш ужасен пристъп на болестта на госпожа Гадсън. Киврин преодоля един милион препятствия, за да се добере до Средновековието. Дори нещо да се обърка, тя ще се справи.“ Колин също не беше позволил на една незначителна подробност, каквато е карантината, да го спре. А и самият той се беше върнал от Лондон жив и здрав.
Първо реши да тропа по спуснатата решетка, но после хукна обратно по стълбите, за да прочете надписите и да се увери, че е влязъл точно където трябва. Не беше сбъркал нищо. После беше потърсил часовник. Може би имаше повече отклонение, отколкото бяха показали изчисленията, и метрото бе затворено за през нощта. Часовникът над входа обаче показваше девет и петнайсет.
— Произшествие — му беше казал някакъв безподобно мизерен на вид човек с мръсна шапка. — Затворили са, за да могат да разчистят.
— Н-но аз трябва да го взема към Бейкърлу — заекна Дануърти, но мъжът вече беше изчезнал.
Дануърти остана известно време неподвижен, загледан в потъналата в мрак станция, без въобще да може да се съсредоточи и да вземе някакво решение. Не беше взел достатъчно пари за такси, а Падингтън беше чак в другия край на Лондон. Нямаше да успее да стигне дотам до 10:48.
— Накъде гилаш, брато? — попита го някакъв младеж с черно кожено яке и яркозелена коса, заресана на гребен. Дануърти едва разбра какво му казва. „Пънкар“ — помисли си той. Младежът се приближи застрашително.
— Падингтън — отвърна Дануърти. Гърлото му беше пресъхнало.
Пънкарят бръкна в джоба на якето си и Дануърти беше абсолютно сигурен, че ще извади автоматичен нож. Младежът обаче извади една ламинирана карта за метрото и започна да разглежда схемата на гърба й.
— Мойш да гилаш за „Дистрикт“ или „Съркъл“ от „Ембанкмънт“. Гепи Крейвън Стрийт и свий у лево.
Дануърти беше тичал по целия път, напълно убеден, че бандата на пънкарчето ще му скочи всеки момент и ще му обере правилно изработените в исторически план пари. Когато пък се добра до „Ембанкмънт“, си нямаше никаква представа как да задейства машината за билети.
Беше му помогнала някаква жена с две невръстни дечица, която не само продупчи билета на съответните места за направлението и сумата, ами му и показа как да го пъхне в отвора за проверка на билетите. Беше стигнал до Падингтън дори по-рано, отколкото беше необходимо.
„А няма ли все пак и добри хора през Средновековието?“ — го беше попитала Киврин и отговорът, разбира се, беше положителен. Младежи с автоматични ножове и карти за метрото бяха съществували през всички епохи. Това важеше и за майките с невръстни дечица, и за всичките госпожи Гадсън, и за Латимъровците. И за Гилкристовците дори.
Дануърти се обърна на другата страна.
— Тя ще се справи — рече той на глас, но тихо, за да не събуди Колин. — Средновековието не може да стресне най-добрата ми ученичка. — Той затвори очи, замислен за младежа със зеления гребен, който му бе помогнал с картата на метрото. Образът обаче, който се носеше постоянно пред погледа му, беше на желязната решетка и потъналата в мрак станция на метрото.
19 декември, 1320 година (стар стил). Чувствам се по-добре. Ако внимавам, мога да си поема въздух три-четири пъти, без да се закашлям, а тази сутрин бях дори гладна, макар и не за мазната каша, която ми донесе Мейзри. Бих убила човек за блюдо с бекон и яйца.
Както и за една баня. Мръсна съм от главата до петите. Откакто съм пристигнала, нищо по мен не е виждало вода, като се изключи челото ми. На всичкото отгоре преди два дни лейди Имейн залепи на гърдите ми някакъв компрес, който е направен от няколко ленени ленти, намазани с някаква отвратително миризлива смес. Освен това, като се имат предвид и постоянното изпотяване заради болестта ми и мръсотията на леглото, мога да кажа със сигурност, че смърдя, а косата ми, колкото и да е къса, се е сплъстила до неузнаваемост. При това от хората наоколо аз съм най-чистата.
Доктор Ааренс беше права като настояваше да притъпи обонятелните ми рецептори. Всички до един, включително и малките момиченца, вонят отвратително, а сега е средата на зимата и въздухът е леденостуден. Мога само да си представя какво става през август. Всички до един имат бълхи. Лейди Имейн започва да се чеше дори по средата на молитвата, а когато Агнес си свали чорапа, за да ми покаже коляното си, целият й крак беше на червени петна от ухапвания.
Еливис, Имейн и Роузмунд имат сравнително чисти лица, но въобще не си мият ръцете дори след като са изпразнили гърнето, а представата, че съдовете могат да се мият или пък да се сменя пълнежът на дюшеците тепърва трябва да се налага. По всички закони те би трябвало отдавна да са измрели от куп инфекции, но като се изключи скорбутът и множеството развалени зъби, всички изглеждат в добро здраве. Дори коляното на Агнес зараства доста бързо. Идва да ми показва белега си всеки ден. И сребърната си катарама, и дървения си рицар, и бедния тормозен от нея Блеки.
Тя е много ценен източник на информация, голяма част от която ми дава доброволно, без дори да я питам. Роузмунд „кара тринайсетата си година“, което означава, че е на дванайсет, а стаята, в която се грижат за мен, е нейният будоар. Трудно ми е да си представя, че много скоро тя ще е готова за сватосване, поради което всъщност си има личен „момински будоар“, но през четиринайсети век момичетата редовно са били женени на четиринайсет-петнайсет годишна възраст. Еливис едва ли е била на повече, когато се е омъжила. Агнес ми каза, че си има и трима по-големи братя, които са останали в Бат с баща им.
Камбаната на югозапад е „Суиндоун“. Агнес може да различи всички камбани само по звука. Далечната, която винаги подхваща първа, е „Озни“, предшественицата на „Грейт Том“. Двойната камбана е в Кърси, където живее сър Блоет, а двете най-близки са съответно „Уитъни“ и „Есткоут“. Това означава, че като местонахождение съм близо до Скендгейт или в самото Скендгейт. Има си ги ясеновите дървета, а църквата е горе-долу на съответното място. Госпожа Монтоя може просто още да не е я открила. За нещастие обаче единственото нещо, което Агнес не знае, е името на имението.
Знаеше обаче къде е Гавин. Каза ми, че е навън и търси хората, които са ме нападнали.
— И когато ги намери, ще ги покоси с меча си. Ето така — каза тя и ми демонстрира с Блеки вместо с меч.
Не съм сигурна, че на нещата, които ми казва, може да се вярва стопроцентово. Каза ми, че крал Едуард е във Франция и че отец Рош е виждал Сатаната, целият облечен в черно и яхнал черен жребец.
Виж това последното е възможно. (Че отец Рош й го е казал, а не че наистина е видял Сатаната.) Разделителната черта между духовния и физическия свят е била ясно очертана едва през Ренесанса, докато през четиринайсети век хората редовно са имали видения с образите на ангели, сцени от Страшния съд и лика на Дева Мария.
Лейди Имейн непрекъснато се оплаква колко е необразован, неграмотен и неопитен отец Рош. Тя продължава с опитите си да убеди Еливис, че трябва да изпратят Гавин до Озни, за да доведе някой монах оттам. Когато я попитах дали ще изпрати да го повикат, за да се моли заедно с мен (реших, че подобна молба няма да бъде счетена за „прекалено неприлична“), тя ми изнесе половинчасова лекция за това как той бил забравил половината от Venite10, как вместо да поддържа свещите ги гасял, за „да не се хаби много восък“, и как пълнел главите на прислугата със суеверни глупости (без съмнение тия за Сатаната и черния му кон).
Селските свещеници през четиринайсети век са били местни хора, които са учили наизуст как се води служба и са имали съвсем повърхностни познания по латински. На мен всички ми миришат по един и същи начин, но благородниците са считали слугите си за напълно различна категория хора и аз съм напълно убедена, че аристократичната душа на лейди Имейн се чувства поругана, че трябва да се изповядва на този „селяндур“!
Той, разбира се, е точно толкова необразован и изпълнен със суеверия, колкото твърди тя. Но не е неопитен. Когато бях тръгнала да умирам, той ми държеше ръката. Каза ми да не се страхувам. И аз престанах да се страхувам.
(Пауза)
Състоянието ми се подобрява с главоломна бързина. Днес следобед седях в леглото половин час, а вечерта слязох на долния етаж да се нахраня. Лейди Еливис ми донесе груба кафява рокля и сюртук в светла охра, а също и една голяма кърпа, с която да покрия отрязаната си коса (не шапчица и забрадка, забележете, значи лейди Еливис все още ме взема за девица, въпреки всичките приказки на Имейн за разни „прелюбодейки“). Не знам дали дрехите ми са били неподходящи, или просто прекалено качествени, че да се носят всеки ден — Еливис не спомена нищо за тях. Двете с Имейн ми помогнаха да се облека. Искаше ми се да попитам дали не бих могла преди това да се поизмия, но се страхувам да правя каквото и да било, което може да засили подозренията на лейди Имейн.
Гледаше ме как си стягам шнуровете на роклята и как си връзвам обувките, а по време на цялата вечеря не свали орловия си поглед от мен. Бях седнала между двете момиченца и се хранех от една копанка с тях. Икономът беше запратен чак на края на масата, а Мейзри се беше скрила вдън земя. Според господин Латимър свещеникът се е хранел на масата на господаря, но предполагам, че лейди Имейн не одобрява отец Рош.
Ядохме месо — мисля, че беше еленско — и хляб. Еленското беше с вкус на канела, сол и понамирисваше, а хлябът беше твърд като камък. Всичко това обаче беше далеч по за предпочитане от кашата и мисля, че на масата не направих нито една грешка.
Сигурна съм, че непрекъснато правя грешки и тъкмо поради тази причина лейди Имейн е така подозрително настроена спрямо мен. Дрехите ми, ръцете ми, структурата на изреченията ми са леко (или не толкова леко) различни и всичко това ме кара да изглеждам някак чуждоземна, особена — подозрителна.
Лейди Еливис е прекалено разтревожена за процеса на съпруга си, за да забелязва грешките ми, а пък момичетата са още прекалено малки. Лейди Имейн обаче забелязва всичко и сигурно и за мен си прави опис с черни точки като този за отец Рош. Слава Богу, че не им казах, че съм Изабел дьо Боврие. Тя щеше да забрави напълно, че сме по средата на зимата, и сама щеше да отпътува до Йоркшир, за да ме залови в лъжа.
Гавин дойде едва след вечеря. Мейзри, която в крайна сметка се беше промъкнала със силно зачервено ухо и с една паница ейл, беше придърпала пейките близо до огнището, а в огъня беше поставила няколко дебели цепеници и жените седяха край огъня и шиеха.
Гавин спря пред паравана, очевидно изтощен от дълго препускане, и в първия момент никой не го забеляза. Роузмунд нещо се беше отнесла над бродерията си. Агнес буташе количката си напред-назад с дървения рицар вътре в нея, а Еливис разказваше на Имейн за ратая, който очевидно не е много добре. Гърдите ме боляха ужасно от пушека, поради което извърнах глава от огъня, за да не кашлям, и го видях да стои там, втренчен в Еливис.
След малко Агнес блъсна количката си в крака на Имейн, която й каза, че е същинско дете на Сатаната, и Гавин се приближи. Аз сведох поглед и започнах да се моля наум да ме заговори.
Чудото стана, защото той падна на едно коляно точно пред моето място на пейката и каза:
— Милейди, радвам се да видя, че сте в по-добро здраве.
Представа си нямах какъв е благоприличният отговор, ако въобще трябваше да кажа нещо. Така че само наведох глава още по-ниско.
Той остана коленичил като слуга.
— Разбрах, че не си спомняте нищо за нападателите си, лейди Катрин. Вярно ли е това?
— Да — продумах аз едва-едва.
— Нито пък за прислугата си или къде може да са избягали?
Аз поклатих глава все още със сведен поглед.
Той се обърна към Еливис.
— Намерих нещичко за престъпниците, лейди Еливис. Открих следите им. Били са много и са били на коне.
Бях изтръпнала, че ще съобщи за залавянето на някой беден селянин, който е събирал съчки в гората, и за обесването му.
— Моля да ми разрешите да потегля по петите им, за да отмъстя за дамата — допълни той, вперил поглед в лейди Еливис.
Еливис изглеждаше напрегната, някак настръхнала, също като първия път, когато ги бях видяла заедно.
— Моят съпруг ни нареди да стоим тук, докато пристигне — каза тя, — а на вас нареди да стоите с нас, за да ни пазите. Не разрешавам.
— Не си вечерял — намеси се лейди Имейн по начин, който сложи край на темата.
Гавин се изправи.
— Благодаря за вашата любезност, сър — рекох бързо аз. — Знам, че точно вие сте ме намерили в гората. — Поех си дъх и се закашлях. — Моля ви преклонно, кажете ми къде точно сте ме намерили, къде е точното място в гората? — Бях се опитала да изрека много неща наведнъж. Започнах да кашлям, поех си твърде дълбоко дъх и се превих от болката.
Докато успея да овладея кашлицата си, Имейн беше накарала да донесат месо и сирене за Гавин, а Еливис се беше върнала към шиенето си, така че все още не знам нищо.
Не, това всъщност не е вярно. Знам защо Еливис изглеждаше толкова напрегната когато той влезе, и защо той си измисли историята за някаква си банда злодеи. И какво означават всички тия приказки за прелюбодейство.
Наблюдавах го, докато стоеше до вратата и гледаше Еливис, и не ми беше необходим никакъв преводач, за да разчета изписаното на лицето му. Този мъж очевидно е влюбен в жената на господаря си.
Дануърти се пробуди чак на другата сутрин.
— Секретарят ти искаше да те събуди, но аз не му разреших — съобщи му Колин. — Помоли ме да ти предам това. — И му бутна в ръцете разбъркан куп листа.
— Колко е часът? — попита Дануърти, седна в леглото и изпъшка. Целият беше схванат.
— Осем и половина — отвърна Колин. — Всичките са в залата и закусват. Овесена каша. Ужас! Секретарят ти каза, че трябвало да разпределим дажбите от бекон и яйца заради карантината.
— Осем и половина сутринта ли? — попита Дануърти и примижа късогледо към прозореца. Беше също толкова тъмно и потискащо, колкото и преди да заспи. — Боже мой, трябваше да се върна в болницата, за да разпитам Бадри.
— Знам — каза Колин. — Баба Мери каза да те оставя да поспиш и че можеш да го разпиташ по-късно, защото и без това в момента правят тестове.
— Тя се е обадила? — попита Дануърти, докато опипваше слепешката нощното шкафче, за да си намери очилата.
— Ходих там рано сутринта. Да ми вземат кръвна проба. Тя каза да ти предам, че трябва да ходим там само веднъж на ден, за да ни правят кръвни проби.
Дануърти си сложи очилата и погледна Колин.
— Каза ли нещо за вируса?
— Аха — отвърна Колин. Бонбонът още беше в устата му. Дануърти се зачуди дали го вади през нощта и ако не, защо не се е смалил. — Изпраща ти схемите с контактите. — И той подаде на Дануърти още листа. — Дамата, която видяхме на излизане от болницата, също се обади. Онази с велосипеда.
— Монтоя?
— Да. Питаше знаеш как може да се свърже с жената на Бейсингейм. Казах й, че ще й позвъниш по-късно. Знаеш ли кога пристига пощата?
— Пощата ли? — повтори разсеяно Дануърти, забучил поглед в листата.
— Майка ми не успя да ми купи подаръците навреме, за да си ги взема във влака — обясни Колин. — Каза, че ще ми ги изпрати по пощата. Нали не мислиш, че ще се забавят заради карантината?
Някои от листата, които му беше дал Колин, бяха залепнали един за друг, без съмнение заради редовните проверки, които момчето правеше на „гобстопъра“ си. По-голямата част обаче не бяха списъците с контактите, а подредените записки на Финч: един от отопляващите вентилатори в „Салвин“ се беше повредил. От Националната служба по здравеопазването нареждаха всички жители на Оксфорд и околностите да избягват контакти със заразените граждани. Госпожа Бейсингейм била заминала за Торки за коледните празници. Запасите от тоалетна хартия се били изчерпали почти напълно.
— Няма, нали? Нали няма да се забавят? — продължаваше да пита Колин.
— Кое да се забави? — недоумяващо попита Дануърти.
— Пощата! — рече Колин отвратено. — Карантината няма да я забави, нали? По кое време трябва да дойде?
— Към десет — отвърна Дануърти, подреди записките на Финч и отвори един голям кафеникав плик. — По Коледа обикновено малко позакъснява заради колетите и коледните картички.
Хванатите с кламер листа в плика също не бяха схемите с контактите. Бяха докладът на Уилям Гадсън за движението на Бадри и Киврин, прилежно напечатан и разграфен за сутрин, следобед и вечер по дни. Изглеждаше много по-прегледно от всичко, предавано от него досега. „Изненадващо е какво благотворно влияние може да има една майка“ — помисли си Дануърти.
— Не разбирам защо трябва да е така — каза Колин. — Не е като хората, нали, значи не може да бъде заразна. Къде точно пристига, в залата ли?
— Кое?
— Пощата де.
— При портиера — отговори Дануърти, зачетен в данните за Бадри. Беше се върнал при мрежата вторник следобед, след като беше ходил в „Балиол“. Финч беше говорил с него в два, когато Бадри беше попитал къде е господин Дануърти, а също така и малко преди три, когато беше оставил бележката за Дануърти. По някое време между два и три студентът от трети курс Джон Юи го беше видял да минава през вътрешния двор на път за лабораторията.
Портиерът на „Брейзноуз“ беше вписал в книгата името на Бадри в три часа. След това той беше работил по мрежата до седем и половина, а после се беше прибрал, за да се преоблече за купона.
Дануърти се обади на Латимър.
— В колко часа пристигнахте при мрежата във вторник следобед?
Латимър премигна объркано от екрана.
— Във вторник ли? — възкликна той като се огледа наоколо, сякаш беше поставил нещо не на място. — Това вчера ли беше?
— Денят преди спускането — каза Дануърти. — Следобеда сте ходили в „Бодлейън“.
Латимър кимна.
— Тя искаше да се научи да казва „Помогнете ми, нападнаха ме крадци.“
Дануърти предположи, че под „тя“ Латимър има предвид Киврин.
— С Киврин в „Бодлейън“ ли се видяхте, или в „Брейзноуз“?
Латимър се хвана за брадичката и потъна в размисъл.
— Трябваше да работим до късно вечерта върху произношението на местоименията — отговори той. — Процесът на отпадане на местоименните окончания през четиринайсети век е бил напреднал, но още не е бил завършен окончателно.
— С Киврин при мрежата ли се видяхте?
— Мрежата ли? — възкликна Латимър с нотка на съмнение.
— Лабораторията на „Брейзноуз“! — Нервите на Дануърти вече не издържаха.
— „Брейзноуз“? Тържествената коледна служба няма да е в „Брейзноуз“, нали?
— Тържествената коледна служба?
— Пасторът ме помоли да прочета благословението при закриването й — обясни Латимър. — Тя в „Брейзноуз“ ли ще се състои?
— Не. Видели сте се с Киврин вторник следобед. Къде точно се срещнахте?
— Думата „крадци“ беше много трудна за превод. Произлиза от староанглийското theof, но…
Нямаше смисъл.
— Коледната служба е в „Св. Богородица“ от седем часа — рече Дануърти и затвори.
Позвъни на портиера на „Брейзноуз“ — той продължаваше да си украсява елхата — и го накара да погледне в тетрадката си за името на Киврин. Тя не беше ходила там вторник следобед.
Дануърти извика на екрана на компютъра си схемите с контактите и въведе данните от доклада на Уилям. Киврин не се беше виждала с Бадри във вторник. Във вторник сутринта беше ходила в болницата, а след това се беше видяла с Дануърти. Следобед се беше видяла с Латимър, а Бадри сигурно беше тръгнал за партито в Хедингтън преди те двамата да напуснат „Бодлейън“. В понеделник от три насетне беше останала в болницата, но все още оставаше една дупка между дванайсет и два и половина в понеделник, когато можеше да се е видяла с Бадри.
Дануърти прегледа схемите с контактите, които бяха попълнили повторно. Списъкът на Монтоя се състоеше само от няколко реда. Беше попълнила данните си за сряда сутрин, но за понеделник и вторник нямаше нищо, а освен това не беше дала никаква информация за Бадри. Дануърти се зачуди защо, но после се сети, че Монтоя беше дошла след като Мери беше дала указанията за попълване на формулярите.
Може би Монтоя се беше видяла с Бадри преди сряда сутрин или пък знаеше къде е бил той в промеждутъка между дванайсет и два и половина в понеделник.
— Когато се обади, госпожа Монтоя остави ли ти телефонния си номер? — обърна се той към Колин. Отговор не последва. Той вдигна поглед. — Колин?
Колин не беше нито в стаята, нито във всекидневната, макар че шалът му беше там.
Дануърти потърси номера на Монтоя в „Брейзноуз“ и го набра, без обаче да очаква, че ще я намери. Щом продължаваше да търси Бейсингейм, значи още не беше получила разрешение да се върне в дупката си и без съмнение сега висеше в Националната служба по здравеопазването или в Националния тръст, за да ги изтезава да приемат разкопката за „безценна находка“.
Облече се и тръгна да търси Колин. Дъждът продължаваше да вали, небето бе все така сиво. Надяваше се, че майсторките по камбаните и другите, поставени под карантина, са закусили раничко и са се върнали по стаите си, но надеждите му се оказаха напразни. Още по средата на вътрешния двор вече започна да чува пискливото жужене на женски гласове.
— Слава Богу, че вече сте тук, сър — посрещна го Финч на вратата. — Току-що се обадиха от Националната служба. Искат да приемем още двайсет души.
— Кажи им, че не можем — отвърна Дануърти, загледан в тълпата. — Имаме заповед да избягваме контакти със заразени. Виждал ли си племенника на доктор Ааренс?
— Току-що беше тук — каза Финч и надникна над главите на жените, но Дануърти вече го беше забелязал. Колин беше застанал в края на масата, където бяха насядали майсторките по камбаните, и си мажеше няколко филии с масло.
Дануърти си проправи път до него.
— Когато се обади госпожа Монтоя, каза ли ти къде може да бъде открита?
— Тая с колелото ли? — попита Колин и доразмаза мармалада върху филийката си.
— Да.
— Не, не ми каза.
— Ще закусите ли, сър? — попита Финч. — Опасявам се, че вече нямаме бекон и яйца, а и мармаладът е на привършване — той хвърли унищожителен поглед към Колин, — но пък има овесена каша и…
— Ще изпия един чай — прекъсна го Дануърти. — И не ти спомена откъде се обажда?
— Седнете, моля ви — каза госпожа Тейлър. — От доста време искам да поговоря с вас за нашия „Чикагски сюрприз“.
— Какво точно каза госпожа Монтоя? — попита Дануърти Колин.
— Че никой не го е грижа, че дупката й се съсипва, и че така щяла да се прахоса една безценна връзка с миналото, и що за човек можел да отиде за риба посред зима — обясни Колин докато изстъргваше мармалада от стените на бурканчето.
Чаят ни също е почти на привършване — каза Финч и наля в чашата на Дануърти някаква много бледа течност.
Дануърти седна и попита:
— Колин, искаш ли какао? Или мляко?
— Млякото ни е почти на привършване — каза Финч.
— Нищо не искам, благодаря — каза Колин и започна да залепя намазаните филии една за друга. — Просто ще взема това със себе си, за да изчакам пощата при портала.
— Пасторът се обади — каза Финч. — Каза, че не е необходимо да ходите в църквата за прегледа на дневния ред на службата преди шест и половина.
— Те още ли смятат да има тържествена коледна литургия? — попита Дануърти. — Струва ми се, че при така стеклите се обстоятелства никой няма да дойде.
— Пасторът каза, че църковният съвет е решил тя въпреки това да се състои — отвърна Финч и сипа четвърт чаена лъжичка мляко в бледата течност, която подаде на Дануърти. — Каза, че според тях църковната дейност трябвало да продължи, за да не настъпи анархия.
— Ние ще изпълним няколко пиеси за камбани — намеси се и госпожа Тейлър. — Не че е същото като промоция на нов концерт, но все пак е нещичко. Свещеникът от протестантската църква ще чете от „Меса по време на мор“.
— Аха — каза само Дануърти. — И това сигурно ще ни помогне да се предпазим от анархия.
— Аз трябва ли да ходя? — попита Колин.
— Той няма работа да излиза във време като това — отвърна госпожа Гадсън, която се появи като харпия отнякъде с голяма паница сивкава овесена каша и я тупна пред Колин. — И да бъде излаган на действието на разни микроби в някаква си ветровита църква. Може да остане с мен по време на службата. — Тя избута един стол точно зад него. — Сядай и си яж овесената каша.
Колин погледна Дануърти умоляващо.
— Колин, забравил съм телефонния номер на госпожа Монтоя в стаята си — каза Дануърти. — Би ли ми го донесъл?
— Да! — отвърна Колин и направо излетя навън.
— Когато и това дете падне на легло от индийския грип — рече госпожа Гадсън, — надявам се, ще си спомните, че точно вие сте подстрекавали лошите му хранителни навици. На мен лично ми е ясно какво е довело до тази епидемия. Недохранване и пълна липса на дисциплина. Начинът, по който се ръководи този колеж, е направо немислим. Помолих да ме настанят в стаята на сина ми Уилям, а вместо това ми дадоха стая в съвсем различна сграда и…
— По този въпрос трябва да се разберете с Финч — каза Дануърти, стана и загъна в салфетка мармаладените филии на Колин. — Викат ме в болницата — допълни той и избяга преди госпожа Гадсън да е успяла да продължи.
Върна се в апартамента си и се обади на Андрюс. Линията беше заета. Обади се при разкопките, ако случайно Монтоя си е получила разрешителното за напускане на карантината, но никой не вдигна. Отново позвъни на Андрюс. За голяма изненада линията беше свободна. Телефонът иззвъня три пъти, след което се включи секретарят.
— Обажда се Дануърти — започна той. Поколеба се за миг, след което остави номера в апартамента си. — Трябва да говоря с вас незабавно. Спешно е.
Затвори, взе си чадъра и филиите на Колин и тръгна през вътрешния двор.
Колин се беше свил под навеса на портала и гледаше напрегнато по улицата по посока на „Карфакс“.
— Ще ходя до амбулаторията да се видя с моя технолог и с баба ти — каза Дануърти и му подаде филиите. — Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не, благодаря — отвърна Колин. — Не искам да изпусна пощата.
— Добре, но отиди да си вземеш якето, за да не ти връхлети госпожа Гадсън пак.
— Голямата буря вече отмина — каза Колин. — Опита се да ме накара да си сложа вълнен шал. Вълнен шал! — И той отново хвърли напрегнат поглед към улицата. — Хич не й обърнах никакво внимание.
— Ясно — рече Дануърти. — Ще се върна за обяд. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Финч.
— Аха — каза Колин, но очевидно не го слушаше. Дануърти се чудеше, какво ли е изпратила майка му, че да предизвика подобно нетърпение. Със сигурност нямаше да е вълнен шал.
Той уви своя около врата си още по-плътно и тръгна под дъжда към болницата. По улиците нямаше почти никого, а малцината минувачи гледаха да се разминават на разстояние. Една жена дори слезе от тротоара, за да не мине прекалено близо до Дануърти.
Ако не се чуваше мелодията на „Тиха нощ“, човек въобще нямаше да разбере, че е навечерието на Коледа. Никой не носеше подаръци или елхови клонки, никой не носеше никакви пакети въобще. Сякаш карантината беше заличила напълно цялата идея за коледни празници от главите на хората.
То и така си беше. Дануърти също не се беше сетил за коледни покупки или за елха. Мислеше си за Колин, сгушен под навеса на портала, и се надяваше, че поне майка му не е забравила да му изпрати коледните подаръци. На връщане към вкъщи щеше да спре в някой магазин и да му купи някакво подаръче — играчка, видеофилм или просто нещичко, което обаче да не е вълнен шал.
Щом стигна в болницата, веднага го отведоха в изолаторния сектор, за да разпита новопостъпилите случаи.
— Много е важно да установим някаква връзка на заболяването с Америка — каза Мери. — В Световния център по инфлуенца се появи неочаквано препятствие. Заради празниците няма нито един дежурен, който може да направи класификацията на вируса. Те, разбира се, твърдят, че имат постоянна готовност по всяко време, но очевидно проблемите се появяват обикновено след Коледа — натравяния и прекаляване с храна, маскирани като вируси — та очевидно са решили да си починат преди това. Във всеки случай от Атланта са се съгласили да изпратят в Световния център по инфлуенца прототипа на ваксината и без положителна идентификация, но без доказване на връзката не могат да започнат да я произвеждат.
Тя го поведе по един препречен с предупредителна лента коридор.
— Всички случаи попадат в профилните параметри на вируса от Южна Каролина — висока температура, болки по цялото тяло, вторични белодробни усложнения, но за съжаление това не е доказателство. — Спряха пред вратата на едно отделение. — Не си намерил никакви американски следи, свързани с Бадри, нали?
— Не, но все още има доста бели петна. Искаш ли да го разпитам още веднъж?
Тя се поколеба.
— Състоянието му се влошава, нали? — рече Дануърти.
— Вече има и пневмония. Нямам представа дали въобще ще успее да ти каже нещо. Температурата му все още е много висока, което си е съвсем по профила на вируса. В момента е на антимикробни и поддържащи, на които знаем, че реагира вирусът от Южна Каролина. — Тя отвори вратата и влязоха. — Ще намериш схема на всички постъпили случаи. Попитай дежурната сестра за леглата им. — Тя изписа нещо на клавиатурата на компютъра до първото легло. На екрана се появи схема, която беше разклонена и преплетена като клоните на големия бук във вътрешния двор. — Нали нямаш нищо против Колин да остане при теб още една нощ?
— Абсолютно нищо.
— Чудесно. Съмнявам се, че ще успея да се прибера преди утре, а много ще се притеснявам, ако трябва да стои сам в апартамента. Очевидно обаче аз съм единствената, която се е загрижила за него — допълни тя гневно. — Най-накрая се свързах с Дирдри в Кент. Изобщо не се беше притеснила. „О, карантина ли имало? — рече ми. — Толкова много работа имам, че дори нямам време да погледна новините“, след което веднага мина на темата за плановете й с нейния помощник. Ясно си личеше, че въобще няма време за Колин и че адски се радва, че се е отървала от него за известно време. Понякога наистина си мисля, че тази жена не може да ми е племенница.
— Знаеш ли дали е изпратила коледните подаръци на Колин? Той ми каза, че имала намерение да му ги прати по пощата.
— Сигурна съм, че е била прекалено „заета“, за да има време да ги купи, камо ли да ги изпрати. Последния път, когато Колин изкара Коледата с мен, подаръците му пристигнаха чак на Богоявление. О, това ми напомня за нещо. Случайно да знаеш какво стана с чантата ми? Вътре бяха коледните подаръци на Колин.
— При мен е в „Балиол“ — отвърна Дануърти.
— Слава Богу. Не успях да напазарувам всичко, но ако успееш да опаковаш вълнения шал и другите неща, все пак ще има нещичко за него под елхата, нали така?
— И тя се изправи. — Ако откриеш въобще някаква следа, която води към Щатите, ела да ми кажеш незабавно. Както виждаш, вече проследихме няколко от вторичните контакти на Бадри, но те могат да бъдат само кръстосани връзки, а истинската връзка може да е някой съвсем друг.
Мери излезе, а Дануърти остана до леглото на жената с лавандуловия чадър.
— Госпожо Брийн? — каза той. — Извинете, но трябва да ви задам няколко въпроса.
Лицето й беше силно зачервено, а дишането й звучеше като това на Бадри, но тя отговаряше на въпросите му точно и ясно. Не, не беше ходила в Щатите през последния месец. Не, не познаваше никой, който е американец или е ходил в Америка. Но пък беше взела метрото от Лондон, за да прекара деня в покупки — „В «Блакуел», нали разбирате“ — след което беше обикаляла магазините из целия Оксфорд, а после беше стигнала до станцията на метрото, където беше имало поне петстотин души и всеки един от тях можеше да е връзката, която търсеше Мери.
Когато Дануърти привърши с въпросите към първостепенните контакти и вкарването на новите данни в схемата вече минаваше два. Нито един от новите случаи не можеше да е американската връзка, но пък двама души също бяха ходили на танците в Хедингтън.
Дануърти се отправи към изолаторното отделение, макар почти да беше загубил надежда, че Бадри ще е в състояние да му отговаря. Бадри обаче като ли изглеждаше малко по-добре. Когато Дануърти влезе, той спеше, но когато го докосна по ръката, очите му се отвориха и почти веднага се фокусираха.
— Господин Дануърти — рече той. Гласът му беше слаб и дрезгав. — Какво правите тук?
Дануърти седна.
— Как се чувстваш?
— Много странни неща сънува човек понякога. Мислех си… Имах такова главоболие…
— Бадри, трябва да ти задам няколко въпроса. Спомняш ли си с кого си се срещал на танцовата забава в Хедингтън?
— Там имаше много хора — отвърна Бадри и преглътна с такава мъка, сякаш гърлото му се раздираше от болка. — Повечето не ги познавам.
— Спомняш ли си с кого си танцувал?
— С Елизабет… — каза той, но думите му приличаха по-скоро на грачене. — С една Сису, не си спомням фамилното й име — прошепна той. — И с Елизабет Якамото.
Влезе намусената сестра.
— Време е рентгеновите ви снимки — каза тя, без дори да погледне Бадри. — Ще трябва да напуснете стаята, господин Дануърти.
— Ще ми дадете ли само още няколко минутки? Много е важно — примоли се Дануърти, но тя вече вкарваше данни на конзолата.
Той се наведе над леглото.
— Бадри, когато получи данните от фиксирането, какво отклонение се получи?
— Господин Дануърти! — каза сестрата непреклонно.
Дануърти не й обърна внимание.
— Имаше ли повече отклонение, отколкото беше очаквал?
— Не — отвърна Бадри. Думите му вече бяха само едва разбираемо съскане. Той сложи ръка на гърлото си.
— Колко беше отклонението?
— Четири часа — прошепна Бадри и Дануърти се остави да го издърпат навън от стаята.
Четири часа. Киврин беше потеглила в дванайсет и половина. Това означаваше, че бе пристигнала в четири и половина, почти по залез. Но все пак бе достатъчно светло, за да може да види къде се намира, и бе имала достатъчно време да стигне пеша до Скендгейт, ако се беше наложило.
Той тръгна да търси Мери, за да й даде имената на двете момичета, с които беше танцувал Бадри. Мери ги провери в списъка на новоприетите. Нито една от двете не беше в него. Мери му каза, че може да се прибира, след което му измери температурата и му направи кръвна проба, за да не е необходимо да се връща. Дануърти тъкмо излизаше от болницата, когато докараха Сису Феърчайлд. Той успя да си стигне у дома едва късно вечерта.
Колин не беше нито при портала, нито в залата. Финч обаче беше там и тъкмо му свършваха запасите от захар и масло.
— Къде е племенникът на доктор Ааренс? — попита Дануърти.
— Цялата сутрин я изкара до портала — отвърна Финч, който нервно броеше бучките захар. — Пощата пристигна чак след един и момчето отиде до апартамента на баба си, за да види дали колетите не са изпратени там. Не били. Върна се с много мрачен вид и преди около половин час изведнъж каза: „Сетих се нещо“ и изхвърча навън. Може би се е сетил за някое друго място, където може да са били изпратени подаръците му.
„Но не са били“ — рече си Дануърти и попита:
— Днес магазините по кое време затварят?
— На Бъдни вечер ли? Та те вече са затворени, сър. На Бъдни вечер винаги затварят много рано, а някои затвориха още по обяд поради липса на клиенти. При мен има няколко съобщения, сър…
— Съобщенията ще почакат — рече Дануърти, разтвори чадъра си и излезе. Финч беше прав. Магазините бяха затворени до един. Стигна чак до „Блакуел“, защото беше почти сигурен, че ще е отворено, но там също не намери никого. Търговците обаче вече се бяха възползвали от ситуацията. Сред покритите със сняг къщурки на витрината вече бяха подредени медицински книги за самолечение, пълен набор най-различни медикаменти, както и едно издание на „Как да постигнем идеално здраве с помощта на смеха“ с меки корици, но затова пък достатъчно шарени.
Накрая намери една отворена поща, но там имаше само цигари, евтини бонбони и един стелаж с коледни картички, тоест нищо подходящо за едно дванайсетгодишно момче. Дануърти си тръгна, без да купи нищо, но след това се върна и взе карамелени бонбони за една лира, един гобстопър с размерите на малък астероид и няколко пакетчета бонбони с формата на малки сапунчета. Не беше кой знае какво, но нали Мери беше казала, че е купила и други неща.
Другите неща се оказаха чифт сиви вълнени чорапи, даже още по-мрачни и от шала, и един учебен видеофилм. Вярно, че имаше бисквити и гирлянди, но все пак едни вълнени чорапи и малко карамелени бонбони въобще не можеха да направят Коледа. Той се огледа из кабинета си за нещо, което можеше да свърши работа.
Колин беше възкликнал: „Фантастично!“, когато му бе казал, че Киврин е заминала за Средновековието. Дануърти извади томчето „Епохата на рицарите“. Вътре имаше само илюстрации и нито една холограма, но това беше най-доброто, което можеше да направи за толкова кратък срок. Опакова набързо книгата и останалите подаръци, преоблече се и тръгна с бърза крачка към „Св. Богородица“ под пороя, като се опитваше да върви така, че хем никой да не го забележи, хем да избягва препълнените канавки.
Никой с всичкия си нямаше да излезе в такова време. Предишната година времето се беше оказало доста сухо и въпреки това църквата се беше напълнила само до половината с хора. Киврин беше отишла с него. Беше останала в колежа за празниците, за да учи, той я беше открил в „Бодлейън“ и я беше помолил настойчиво да дойде първо на партито му с шери, а след това да отидат на църква.
— Не биваше да идвам — беше казала тя на път за църквата. — Трябва да се занимавам с проучванията си.
— Можеш да ги правиш и в „Св. Богородица“. Построена е през 1139 година и всичко в нея е точно от Средновековието. Включително системата за отопление.
— Предполагам, че и службата е напълно автентична — каза тя.
— Аз лично не се съмнявам, че е също толкова добронамерена по дух и препълнена с глупости, колкото и всяка средновековна литургия — отвърна той.
Сега мина бързо по тясната пътечка покрай „Брейзноуз“ и отвори вратата на „Св. Богородица“. Блъсна го силна гореща вълна. Очилата му се замъглиха. Той спря в притвора и ги избърса с края на шала си, но те незабавно се замъглиха отново.
— Пасторът ви търси — чу се гласът на Колин. Беше с риза и сако, а косата му беше сресана. Подаде на Дануърти един лист с дневния ред на службата от един голям куп в ръцете си.
— Мислех, че ще си останеш вкъщи — каза Дануърти.
— С госпожа Гадсън? Да не съм луд! Дори една църковна служба е далеч по-приятна, та казах на госпожа Тейлър, че ще им помогна да донесат камбаните.
— И пасторът веднага те сложи на вратата — допълни Дануърти, като продължаваше да се опитва да си избърше очилата. — Поне десетина листа раздаде ли?
— Да не се шегувате? Църквата е фрашкана.
Дануърти надникна в църквата. Пейките вече бяха запълнени и служителите подреждаха сгъваеми столове отзад.
— О, чудесно е, че вече сте тук — каза пасторът. — Много се извинявам за отоплението. От пещта е. Националният тръст не ни позволява да си сложим нова с течно гориво, а за старите — с твърдо — е почти невъзможно да се намерят части. В момента повредата е в термостата. И пещта или е включена, или е изключена. — Той издърпа два листа от джоба на расото си и ги погледна.
— Да сте виждали господин Латимър? Той трябва да прочете благословението в края на службата.
— Не — отвърна Дануърти. — Но лично му напомних за мястото и часа.
— Да де, ама миналата година нещо се беше объркал и пристигна един час по-рано. — И той подаде на Дануърти единия лист. — Ето ви и вашето слово. Тази година е от старото издание. От „Църквата на третото хилядолетие“ настояха за това. Може да е малко остаряло, но поне не звучи като наказателния кодекс.
Външната врата се отвори и нахлуха цяла група хора, които затваряха чадърите си и изтърсваха шапките си. До един получиха разписанието от Колин и се запътиха към нефа.
— Знаех си, че ще трябва да я извършим в Христовата църква — каза пасторът.
— Какво правят всички тези хора тук? — попита Дануърти. — Не си ли дават сметка, че всеки момент може да се развихри епидемия?
— Винаги става така — отвърна пасторът. — Спомням си началото на пандемията. Тогава църквата щеше да се спука по шевовете. След съвсем кратко време въобще няма да можете да ги измъкнете от къщите им, но точно сега им се ще да се скупчат заедно за утеха.
— Освен това е вълнуващо — намеси се и свещеникът от протестантската църква. Беше облечен в черно поло, черен панталон и стихар на червено-зелено каре. — Човек става свидетел на нещо подобно по време на война. Идват заради драматизма на момента.
— И пренасят инфекцията два пъти по-бързо, бих казал — рече Дануърти. — Никой ли не им е казал, че вирусът е заразен?
— Сега смятам да го направя — отговори пасторът. — Вашата част от Писанието идва веднага след концерта с камбаните. Има малка промяна. Пак заради привържениците на „Църквата на третото хилядолетие“. Евангелие от Лука, 2:1-19. — И той изчезна нанякъде да раздава тестовете на църковните химни.
— Къде е вашата ученичка Киврин Енгъл? — попита свещеникът. — Не можах да я видя на латинската литургия този следобед.
— Тя е в 1320 година. Да се надяваме, че е в селцето Скендгейт и че е някъде на сухо, а не под дъжда.
— О, чудесно — каза свещеникът. — Тя толкова много искаше да отиде. И какъв късмет има, че пропуска всичко това.
— Да съгласи се Дануърти. — Мисля, че ще е по-добре да прочета словото си предварително.
Вътре беше дори още по-топло и миришеше на влажна вълна и влажни камъни. По прозорците и на олтара тъжно потрепваха лазерни свещи. Майсторките по биене на камбани тъкмо подготвяха две големи маси пред олтара и ги застилаха с тежки червени покривки от вълна. Дануърти пристъпи до певницата и отвори Библията на Евангелие от Лука.
— „А през онези дни излезе заповед от Кесаря Августа да се напише всичката вселенна“ — зачете той.
Наистина бе остаряло. А там, където бе Киврин, още не беше написано.
Той се върна навън при Колин. Потокът хора не секваше. Свещеникът от протестантската църква и мюсюлманският имам отидоха за още столове, а пасторът се въртеше около пещта и се опитваше да направи нещо с термостата.
— Запазил съм две места за нас на втория ред — каза Колин. — Знаеш ли какво направи госпожа Гадсън по време на следобедния чай? Изхвърли ми „гобстопъра“. Каза, че бил покрит с микроби. Много се радвам, че майка ми не е такава. — Той пооправи купа листа, който беше изтънял значително. — Знаеш ли, мисля, че подаръците й за мен не са пристигнали заради карантината. Сигурно е трябвало да изпратят най-напред провизии. — И той отново оправи купа, който и без това си беше вече подреден.
— Много е възможно — съгласи се Дануърти. — Ти кога би искал да си отвориш другите подаръци? Тази вечер или утре сутринта?
Колин се опита да си придаде незаинтересуван вид и каза:
— Сутринта, моля. — И подаде на една дама в жълт шлифер лист с дневния ред и я дари с грейнала усмивка.
— Хубаво, хубаво — рече рязко тя и му го измъкна от ръката. — Радвам се, че поне някой си е запазил коледното настроение въпреки смъртоносната епидемия.
Дануърти влезе и седна на един стол. Флиртът на пастора с пещта очевидно не беше постигнал нищо. Дануърти си свали шала и палтото и ги метна на съседния стол.
Предишната година бяха умрели от студ.
— Крайно автентично — му беше прошепнала Киврин, — а също така и четенето на Писанието. „Ония, които събираха дидрахмите, рекоха: вашият учител ще плаща ли дидрахма“? — продължи тя с цитат от популярното издание и му се усмихна. — През средновековието библията също е била на език, който не са разбирали.
Дойде Колин и седна върху палтото и шала на Дануърти. Свещеникът от протестантската църква стана и се промуши между масите на майсторките по камбаните и олтара.
— Да се помолим — рече той.
Чу се как множество възглавнички се пускат на каменния под и всички присъстващи паднаха на колене.
— О, Боже, Ти, Който изпрати тази зараза сред нас, говори на Твоя ангел-разрушител, задръж десницата Си и не позволявай тази земя да опустее, а всички души по нея — да измрат.
„Хубаво е да спрем с поуките дотук“ — помисли си Дануърти.
— Както в ония дни, когато Бог изпрати мор на Израил и загинаха всички люде от Дан до Вирсавия, седемдесет хиляди души, така сме и ние сега насред зараза и Те молим да прибереш бича на гнева Си от нас, вярващите.
Тръбите на древната пещ започнаха да потракват, но това като че ли въобще не можеше да отвлече вниманието на свещеника. Той продължи да говори цели пет минути, през което спомена приличен брой случаи, в които Бог беше помлял неправедните и им „беше изпратил чума“. Накрая помоли всички да станат и да запеят „Бог ви дава радост, не се печалете“.
По едно време се промъкна Монтоя и седна на мястото до Колин.
— Загубих си целия ден в Националната служба по здравеопазването — прошепна тя. — Исках да ми дадат разрешение. А те си мислят, че имам намерение да хукна наоколо и да разнасям зараза. Казах им, че ще отида право при разкопките, че там няма кого да заразявам, но да не мислиш, че ме послушаха?
Тя се обърна към Колин.
— Ако си получа разрешението, ще ми трябват доброволни помощници. Искаш ли да изравяш трупове?
— Той не може — намеси се Дануърти веднага. — Баба му няма да го пусне. — Той се наведе през Колин и прошепна: — Опитваме се да разберем къде се е намирал Бадри Шодхури в понеделник следобед от дванайсет до два и половина. Да си го виждала тогава?
— Шшт — обърна се към тях жената, която се беше сопнала на Колин.
Монтоя поклати глава.
— Точно тогава бях с Киврин и обсъждахме картата и схемата на Скендгейт.
— Къде? При дупката ти ли?
— Не, в „Брейзноуз“.
— А Бадри не беше ли там? — попита той, но знаеше, че няма никаква причина Бадри да е бил там по това време. Той самият го беше помолил да се заеме с това спускане чак в два и половина, когато се бяха срещнали.
— Не — отвърна шепнешком Монтоя.
— Шшт! — изсъска жената.
— Колко дълго трая срещата ви с Киврин?
— От десет до момента, в който тя трябваше да отиде в болницата — около три струва ми се — прошепна Монтоя.
— Шшт!
— Трябва да ходя да чета Молитвата към Великия дух — прошепна Монтоя, стана и тръгна по пътеката между столовете.
Тя си прочете индианската молитва, след което майсторките по камбаните, с бели ръкавици и решителни изражения, изсвириха „О, ти, Иисусе, който бродиш по света“, което до голяма степен звучеше като подрънкването на тръбите на пещта.
— Леле, тия са абсолютно ужасни — прошепна Колин иззад дневния си ред.
— Това е атонална мелодия от края на двайсети век — прошепна Дануърти в отговор. — Целта е да звучи тъкмо ужасяващо.
Когато майсторките по камбаните започнаха да поприключват, Дануърти се качи на певницата и прочете дела си от Писанието.
— „А през онези дни излезе заповед от Кесаря Августа да се напише всичката вселенна…“
Монтоя се изправи, шмугна се покрай Колин към граничната пътека и се изниза през вратата. Дануърти искаше да я попита дали въобще се е виждала с Бадри в понеделник или вторник и дали познава някой американец, с когото той би могъл да е имал контакт.
Можеше да я попита и на другия ден, когато я засечеше в болницата за кръвните проби. Беше открил най-важното нещо — че Киврин не се беше засичала с Бадри в понеделник следобед. Монтоя му беше казала, че е била с нея от десет до три, когато Киврин е тръгнала за амбулаторията. До това време Бадри все още беше бил в „Балиол“ за срещата си с него, а от Лондон се е бил върнал около дванайсет, значи не бе възможно да я е заразил по никакъв начин.
— „Но рече им ангелът: Не бойте се, защото, ето, благовествувам ви радост голяма, която ще бъде на всичките люде…“
Никой като че ли не го слушаше. Жената, която се беше сопнала на Колин, се бореше с шлифера си, за да излезе от него, а всички останали вече се бяха отървали от своите и си духаха с листовете с дневния ред.
Той се замисли как Киврин миналата година беше коленичила на каменния под и се беше вторачила остро, съсредоточено в него, докато той четеше. Тя също не го беше слушала. Тя си беше представяла Бъдни вечер през 1320 година, когато Светото писание е било на латински и по прозорците бяха трептели истински свещи.
Дали бе точно така, както си го беше представяла? После се сети, че при нея сега не е Бъдни вечер. Там, където тя беше сега, до Бъдни вечер имаше още две седмици. Ако наистина беше там. И ако всичко беше наред с нея самата.
— … „А Мариам съхраняваше всички тези речи, и размишляваше за тях в сърцето си.“
Имамът обяви часовете за коледните служби във всички църкви и прочете бюлетина на Националната служба по здравеопазването за избягване на контакти със заразени хора. Пасторът започна проповедта си.
— Има такива хора — започна той с упорито вперен поглед в свещеника от Светата реформирана църква, — които вярват, че болестите са наказание от Бога, но въпреки това Иисус е отдал целия си живот на това да лекува болните и ако сега беше тук, аз не се съмнявам, че щеше да излекува заразените с този вирус, както е излекувал самарянските прокажени — след което продължи с десетминутна лекция за това как може човек да се предпази от инфлуенца, като изреди симптомите, а после обясни и механизма на предаване по въздушно-капков път.
— Пийте течности и си почивайте — завърши той като протегна ръцете си над амвона, сякаш това беше благословителната част от проповедта, — и при най-малкия знак за наличие на тези симптоми се обадете на лекаря си.
Майсторките по камбаните отново си сложиха белите ръкавици и акомпанираха на органа в „Ангели от владенията на славата“, което, трябва да се признае, звучеше познато.
На амвона се качи и свещеникът от Преобразуваната унитарианска църква.
— Точно в тази нощ преди две хиляди години Бог изпрати Своя Син, Своето ценно отроче, в нашия свят. Можете ли да си представите каква невероятна любов е способна на такава жертва? В онази нощ Иисус е напуснал Божия дом, за да влезе в един свят, изпълнен с опасности и болести. — После продължи: — Тръгнал е като чисто и непорочно дете, без да знае нищо за злото, за предателството, на което е щял да се натъкне. Как е могъл Бог да изложи единствения Си Син, Своето безценно отроче, на такава опасност? Отговорът е любов. Любов.
— Или незнание — промълви Дануърти под носа си.
Колин вдигна съсредоточения си в „гобстопъра“ поглед и го зяпна.
„И след като Го пуснал да върви, Той се притеснявал за Него — помисли си Дануърти. — Дали се е опитал да Го спре.“
— Точно заради любовта Иисус е бил изпратен на света и точно заради любовта Иисус е пожелал, не, настоял да дойде.
„Тя е добре — мислеше си Дануърти. — Координатите са правилни. Имало е само четиричасово отклонение. Не е имала контакт с вируса на този грип. В пълна безопасност е в Скендгейт, датата за срещата е определена, записващото й устройство вече е наполовина пълно с наблюденията й, а тя самата е здрава, доволна и за щастие въобще и не подозира за всичко това тук.“
— Той е бил изпратен в този свят, за да ни помогне в изпитанията и горестите ни — говореше свещеникът.
— Току-що ми казаха, че господин Латимър е болен — прошепна пасторът в ухото му и му подаде един сгънат лист. — Ще прочетете ли благословението?
— … пратеник на Бога, посланик на любовта — завърши речта си свещеникът и си седна на мястото.
Дануърти се качи на певницата.
— Моля ви да се изправите за благословение — каза той, разгъна листа и го погледна. „О, Господи, не стоварвай гневната Си ръка…“ — започваше текстът.
Дануърти го поизмени малко.
— Милостиви Отче — рече той, — защити тези, които не са с нас, и ги доведи вкъщи живи и здрави.
20 декември, 1320 година. Вече съм почти здрава. Или разширените ми Т-клетки, или антивирусните ми ваксини, или нещо съвсем различно накрая се е намесило. Вече мога да дишам, без да ме болят гърдите, кашлицата ми престана и имам чувството, че мога да извървя целия път до мястото на спускането, ако знаех къде е.
Раната на главата ми също зарасна. Лейди Еливис я погледна тази сутрин, а след това излезе да доведе и лейди Имейн да й хвърли едно око.
— Истинско чудо — каза Еливис доволно, но Имейн изглеждаше изпълнена с подозрения. Следващата стъпка е да реши, че съм вещица.
Веднага обаче стана ясно, че щом вече не съм болна, съм се превърнала в проблем. Освен подозренията на Имейн, че шпионирам или пък крада лъжици, съществува и въпросът за това коя съм — какъв е статутът ми и как трябва да се отнасят с мен — а Еливис няма нито време, нито сили да се занимава с това.
Тя си има достатъчно лични проблеми. Лорд Гийом още го няма, неговият адютант е влюбен в нея, а освен това приближава Коледа. Наела е половината село като слуги или готвачи, а освен това запасите им са на изчерпване и лейди Имейн настоява да изпратят някой да достави нови от Оксфорд или Кърси. Агнес има своя дял в проблемната ситуация, понеже е много палава и непрекъснато бяга от Мейзри.
— Трябва да изпратиш някого при сър Блоет да ни даде детегледачка — каза един ден Имейн. — А също и да донесе захар. Не ни е останали никаква — нито за сладкишите, нито за бонбоните.
Еливис изглеждаше така, сякаш е на края на силите си.
— Съпругът ми ни нареди…
— Аз ще наглеждам Агнес — намесих се аз с надеждата, че преводачът ми е дал правилна интерпретация, на „детегледачка“ и че видеофилмите по история са били верни, че мястото на детегледачка понякога е било заемано от жени с благородно потекло. Очевидно не бях сгрешила, защото Еливис ме погледна с признателност, а Имейн не реагира по-остро от друг път, така че в момента аз нося отговорността за Агнес. А явно и за Роузмунд, която ме помоли да й помогна с бродерията тази сутрин.
Предимството на това, че съм им гледачка, е, че мога да ги разпитвам каквото си пожелая за баща им и селото, а също така мога да излизам с тях до конюшнята и до църквата, където се надявам да намеря Гавин и отец Рош. Лошото е, че на момичетата не им казват много неща. Веднъж Еливис спря да говори на Имейн, когато двете с Агнес влязохме в салона, а когато попитах Роузмунд защо са дошли да отседнат тук, тя ми отговори:
— Баща ми смята, че в Ашенкоут въздухът е по-здравословен.
Това е първият път, когато някой споменава името на селото пред мен. Нито на картата, нито в Описа няма село под името Ашенкоут. Предполагам, че има някаква възможност да съществува и друго „изчезнало село“. При неговото население от четиридесет души, то може съвсем лесно да е било затрито по времето на Черната смърт или пък да е било погълнато от някой от близките градове. Продължавам да си мисля обаче, че е точно Скендгейт.
Попитах момичетата дали са чували за такова село и Роузмунд ми отвърна отрицателно, но това не доказва нищо, защото те не са от тази област. Агнес питала Мейзри, но тя също не била чувала такова име. Първото писмено сведение, в което става дума за „гейт“11 (което всъщност е било бент) е едва от 1360 година, а голяма част от англосаксонските географски имена са били заменени от норманизирани такива или пък от имената на новите собственици. Което предвещава зло за Гийом д’Ивери и за съдебния процес, от който той още не се е върнал. Освен ако това не е съвсем друго село. Което пък предвещава зло за мен.
(Пауза)
Чувството на Гавин за благородна любов към Еливис очевидно не се накърнява от забежките му със слугините. Помолих Агнес да ме заведе до конюшнята уж да видя понито й и с тайната цел да говоря с Гавин, ако той случайно е там. Беше там — в един от боксовете — и двамата с Мейзри издаваха доста неблагородни звуци. Мейзри не се стресна повече от обикновеното, а ръцете й придържаха полите й над кръста, вместо да пазят ушите й, което ме навежда на мисълта, че това в никакъв случай не бе изнасилване. Не беше обаче и l’amour courtois12.
Трябваше много бързо да отвлека вниманието на Агнес и да я изведа от конюшнята. Казах й, че искам да отидем да видим камбанарията. Влязохме вътре и разгледахме дебелото въже.
— Отец Рош бие камбаната, когато някой умре — обясни ми Агнес. — Ако не го направи, дяволът ще дойде и ще вземе душата на мъртвия и тя няма да може да отиде в рая. — Това, струва ми се, е част от суеверните дрънканици, които вбесяват лейди Имейн.
Агнес искаше да удари камбаната, но аз я придумах вместо това да идем в църквата и да намерим отец Рош.
Отец Рош го нямаше. Агнес ми каза, че сигурно е още при болния ратай, „който не умира, въпреки че вече е изповядан“, или може би се молел някъде.
— Отец Рош обича да се моли в гората — обясни ми тя, докато надничаше към олтара през преградата между хора и кораба.
Църквата е норманска, с една пътека в средата и колони от пясъчник, а подът й е от каменни плочи. Прозорците са много тесни, малки и с тъмни витрини. През тях не влиза почти никаква светлина. Някъде по средата на кораба има една-единствена гробница, която може да е тази, която разривах при разкопките. В горната част има изображение на рицар, чиито ръце са с рицарски ръкавици и са кръстосани на гърдите, а мечът му виси отстрани. Надписът отдолу гласи: Requiescat сит Sanctis tuis in aeternum. Да почива вечно с Твоите светци. Гробницата в разкопките имаше надпис, който започваше с „Requiescat“, но докато бях там, не беше намерено нищо повече.
Агнес каза, че гробницата е на прабаба й, която умряла от треска „преди много време“, но изглежда много нова и поради това много различна от тази в разкопките. По тази има множество украшения, които липсваха при нашата, но може просто да са били счупени или да са се изтрили.
Като се изключат гробницата и една грубо изработена статуя, корабът е напълно гол. По време на службата хората от четиринайсети век са стояли прави, поради което няма никакви скамейки, а практиката нефът да се пълни с разни паметници и статуи се е наложила едва през шестнайсети век.
Една преграда с дърворезба от дванайсети век разделя кораба от сенчестите ъгълчета на източната част и олтара. Над нея, от двете страни на разпятието, има две съвсем груби изображения на Страшния съд. На едното е изписано как праведните влизат в рая, а на другото — как грешниците се запътват към ада, но честно да си кажа, няма голяма разлика между двете картини. И двете са нарисувани в яркочервено и синьо, а израженията на хората са почти еднакво отвратени.
Олтарът е съвсем простичък, покрит е с бял ленен плат, а от двете му страни има два сребърни канделабъра. Грубо изваяната статуя не е на Дева Мария, както предполагах, а на света Катерина Александрийска. Има скъсеното тяло и голямата глава на предренесансовите скулптури, както и странна грапава шапчица, която свършва точно под ушите. Изправила се е с една ръка около някакво дете с размерите на кукла, а с другата държи колело. На пода пред нея имаше къса жълтеникава свещ и две кандила.
— Лейди Киврин, отец Рош казва, че сте светица — каза ми Агнес, когато излязохме от църквата.
Лесно беше да разбера откъде се е появило объркването този път и се зачудих дали беше направила същия трик за камбаната и за Сатаната на черния кон.
— Аз съм наречена на света Катерина Александрийска — обясних й аз, — както ти си наречена на света Агнес, но това не означава, че и ние сме светици.
Тя поклати глава.
— Той казва, че в последните дни Бог ще изпрати светиите си при грешните хора. Казва още, че като се молите, вие говорите на езика на Бога.
Направих усилия да са науча да записвам наблюденията си само когато в стаята няма никого, но не знам какво е станало, докато съм била болна. Спомням си, че непрестанно Го молех да ми помогне, а вас — да дойдете да ме вземете. А ако отец Рош ме е чул да говоря на съвременен английски, логично е да си помисли, че ме е осенил Светият дух. Е, той поне мисли, че съм светица, а не вещица. Лейди Имейн обаче също е била до леглото ми. Ще трябва да бъда много по-внимателна.
(Пауза)
Пак отидох до конюшнята (след като се убедих, че Мейзри е в кухнята), но Гавин го нямаше, нито пък коня му Гринголет. Там бяха обаче сандъците ми и разглобените части от каретата. Гавин трябва да е направил поне десетина курса, докато донесе всичко. Разрових се из цялата купчина, но не можах да открия ковчежето. Надявам се, че не го е видял и то продължава да си лежи до пътя, където го оставих. Ако е така, сигурно е покрито със сняг, но днес вече има слънце и снегът малко по малко започва да се топи.
Киврин така внезапно се излекува от пневмонията, че беше напълно убедена, че се е случило нещо, което най-сетне е активирало подсилената й имунна система. Болката в гърдите изчезна буквално за един ден, а раната на главата се заличи като по чудо.
Имейн я огледа подозрително, сякаш си мислеше, че има някаква измама, а самата Киврин много се зарадва при вида на напълно зарасналата рана.
— Трябва да благодариш на Бога, че те е излекувал в този неделен ден — рече старата жена с недоволна нотка в гласа и коленичи до леглото.
Беше ходила на църква и носеше сребърната си мощехранителница. Тя нагъна верижката между дланите си — „Също като записващото устройство“, помисли си Киврин — и започна да реди „Отче наш“, след което се изправи.
— Щеше ми се да бях дошла с вас на църква — каза Киврин.
Имейн изпуфтя.
— Аз си мислех, че си прекалено болна — отвърна тя, като натърти на „болна“, — а и службата беше доста нескопосана.
И подхвана целия списък от прегрешенията на отец Рош: бил прочел Евангелието преди „Господи помилуй“, по расото му имало капки от восък, бил забравил част от молитвеника. Докато изреждаше греховете му, тя като че ли започваше да се чувства все по-добре. А когато привърши дори поглади Киврин по ръката и рече:
— Още не си съвсем оздравяла. Остани в леглото още ден-два.
Киврин така и направи, като използва това време, за да запише на устройството наблюденията си — описа до най-малки подробности господарската къща, селото и всички, с които се беше видяла до този момент. По едно време дойде икономът с още една паница от горчивата отвара на жена си. Беше мургав едър мъж, който се чувстваше доста неудобно в най-доброто си неделно кожено палто и прекалено изискания сребрист пояс. Идва също така и едно момче горе-долу на възрастта на Роузмунд да каже на Еливис, че предният крак на кобилата й бил „нефелен“. Свещеникът обаче не се появи повече.
— Замина при ратая да го изповяда — обясни й Агнес.
Агнес продължаваше да бъде чудесен източник на информация — отговаряше с пълна готовност на въпросите на Киврин, независимо дали знаеше отговорите им, или не. Освен това бълваше доброволно каква ли не информация както за селото, така и за жителите му. Роузмунд беше доста по-сдържана и загрижена да изглежда колкото е възможно по-пораснала.
— Агнес, детинско е да говориш така. Трябва да се научиш да си държиш езика зад зъбите — казваше тя — забележка, която за щастие нямаше абсолютно никакъв ефект върху поведението на Агнес. Роузмунд обаче говореше доста за братята си и баща си, който бил обещал, че „на всяка цена ще дойде при нас за Коледа“. Очевидно го боготвореше и страдаше от липсата му. — Ще ми се да бях момче — рече веднъж тя, докато Агнес показваше на Киврин сребърната монета от едно пени, която й беше дал сър Блоет. — Тогава щях да остана с татко в Бат.
С помощта на двете момичета, както и от подочути разговори между Еливис и Имейн, а също така и от своите собствени наблюдения, Киврин успя да натрупа доста материал за селото. То беше по-малко, отколкото бяха изчислили в статистическия отдел размерите на Скендгейт, беше прекалено малко дори за средновековно селце. Киврин пресметна, че жителите му са най-много четирийсет, заедно със семейството на лорд Гийом и това на иконома. Последният имаше пет деца, освен бебето.
Имаше двама пастири и няколко земеделци, но иначе беше „най-бедното от всички владения на Гийом“, както беше казала Имейн, когато за пореден път се оплакваше, че трябвало да прекарат коледните празници тук. Жената на иконома беше местната кариеристка, а семейството на Мейзри — вечните непрокопсаници. Киврин записваше всичко — от статистически важни данни до произволни клюки — като събираше ръце за молитва при всеки удобен случай.
Снегът, който беше започнал да вали, когато я върнаха в къщата, продължи и цялата нощ, та чак до следобеда на другия ден. Натрупа почти трийсет сантиметра. Първия ден, през който Киврин вече беше на крака, валя дъжд. Тя се надяваше, че дъждът ще разтопи снега, но той само го втвърди до лед.
Тя се притесняваше, че няма да има никакви шансове да разпознае мястото на спускането, още повече че нито каретата, нито сандъците бяха там. Трябваше да накара Гавин да й го покаже, но това беше много по-лесно на думи, отколкото на дело. Той идваше само за да се нахрани или когато трябваше да пита нещо Еливис, но Имейн беше винаги там и гледаше, така че тя не смееше да го заговори.
Киврин започна да извежда момичетата на разходка — около двора и чак до селото — с надеждата, че някой път може да го засече, но него го нямаше — нито в плевнята, нито в конюшнята. Гринголет също не беше там. Киврин се чудеше дали е тръгнал по дирите на нападателите й въпреки забраната на Еливис, но Роузмунд обясни, че бил отишъл на лов.
— За сърни и елени за коледната гощавка — допълни Агнес.
Като че никой не обръщаше внимание къде водеше тя момичетата или пък колко дълго отсъстваха. Лейди Еливис кимваше разсеяно, когато Киврин й казваше, че ще ходят в конюшнята, а лейди Имейн дори не казваше на Агнес да си завърже добре пелерината или да си сложи ръкавиците. Сякаш бяха оставили децата изцяло на грижите на Киврин и ги бяха забравили напълно.
Бяха много заети с подготовката за Бъдни вечер. Еливис беше извикала всички жени — от млади момичета до старици — от селото и ги беше хванала да пекат и готвят. Двете прасета бяха заклани, повече от половината гълъби и гургулици също бяха убити и оскубани. Целият двор беше пълен с перушина, а въздухът — наситен с миризмата на прясно изпечен хляб.
През четиринайсети век Коледа се беше празнувала цели две седмици, изпълнени с гощавки, танци и игри. Киврин обаче се изненада, че Еливис следва традицията въпреки обстоятелствата. Явно беше убедена, че лорд Гийом наистина ще се прибере за Коледа, както беше обещал.
Имейн надзираваше почистването на залата, макар и да не преставаше да се оплаква от отвратителните условия и липсата на добри помощници. Тази сутрин беше довела иконома и още един мъж да свалят тежките плотове на масите от стените и да ги закрепят върху дървени магарета. След това накара Мейзри и още една жена, по чийто врат се виждаха безразборни светли белези от скрофулоза, да почистят масите с пясък и твърди четки, като нито за миг не ги изпусна от зоркия си поглед.
— Нямаме лавандула — каза тя на Еливис. — Нямаме и нови рогозки за пода.
— Ами ще се оправим с това, което имаме — отвърна Еливис.
— Нямаме и захар за леките сладки, а също така и канела. В Кърси има всичко в изобилие. А и той много ще ни се зарадва.
В този момент Киврин обуваше ботушките на Агнес, за да я заведе в конюшнята да видят понито й, и вдигна стреснато глава.
— Само на половин ден път е — каза Имейн. — По всяка вероятност капеланът на лейди Иволда ще прочете службата и…
Киврин не успя да чуе останалата част, защото в този момент Агнес рече:
— Моето пони се казва Сарацин.
— Много хубаво име — отвърна Киврин. Опитваше се да чуе разговора. Коледните празници бяха време, по което знатните особи имаха навик да си ходят на гости повече от обикновено. Трябваше да се сети за това по-рано. Вдигаха се с цялото домакинство и оставаха на гости по две-три седмици — поне до Богоявление. Ако отидеха в Кърси, можеха да останат много след датата за срещата й.
— Татко го нарече Сарацин, защото имал езическа душа — обясняваше Агнес.
— На сър Блоет ще му стане много обидно, когато разбере, че сме били толкова близо на Бъдни вечер и не сме го посетили — каза лейди Имейн. — Ще си помисли, че годежът се е провалил.
— Не можем да отидем в Кърси за Бъдни вечер — намеси се Роузмунд. До този момент тя беше седяла на пейката срещу Киврин и Агнес, заета с бродерията си, но сега се изправи. — Татко обеща, че на всяка цена ще се върне за Коледа. Много ще се разгневи когато дойде и види, че ни няма.
Имейн се извърна и я скастри:
— Много ще се разгневи да види, че дъщерите му са станали толкова диви, че говорят когато си пожелаят и се бъркат в неща, които не са им работа. — И пак се обърна към Еливис. — Моят син ще има достатъчно ум, че да ни потърси в Кърси.
— Съпругът ми нареди да стоим тук и да чакаме завръщането му — рече Еливис. — Ще бъде много доволен, че сме изпълнили заръката му. — И отиде до огнището да огледа бродерията на Роузмунд, като с това постави категоричен край на разговора.
„Няма да е за дълго обаче“ — помисли си Киврин, която наблюдаваше лейди Имейн. Възрастната жена стисна гневно устни и показа едно петънце на масата. Жената с белезите от скрофулоза незабавно отиде да го изстърже.
Имейн нямаше да остави нещата така. Тя отново щеше да подхване темата и да излага аргумент след аргумент за това защо е по-добре да отидат при сър Блоет, който имаше достатъчно захар, рогозки и канела. А също така и образован капелан, който да отслужи коледната служба както си му е редът. Лейди Имейн беше решена да не присъства на служба, прочетена от отец Рош. А Еливис ставаше все по-напрегната и по-напрегната при всяко следващо подхващане на темата. Можеше внезапно да реши да отиде до Кърси за помощ или пък дори да се върне в Бат. А Киврин трябваше да намери мястото на спускането.
Тя завърза провисналите лентички на шапчицата на Агнес и вдигна качулката на пелерината й.
— В Бат всеки ден яздех Сарацин — каза Агнес. — И тук щях да го правя, ако можеше. Щях да си взема и хрътката да язди.
— Кучетата не яздят — намеси се Роузмунд. — Те тичат до конете.
Агнес присви устни заинатено.
— Блеки е много малък да тича.
— А тук защо не можеш да ходиш на езда? — попита Киврин, за да прекрати схватката.
— Няма кой да дойде с нас — отвърна Роузмунд. — В Бат с нас идваха една гледачка и един от хората на татко.
Един от хората на татко. Гавин можеше да отиде с тях и тя не само щеше да може да го пита за мястото на спускането, ами направо щеше да го накара да й го покаже. Гавин беше тук. Беше го видяла сутринта в двора и точно затова беше предложила разходката до конюшнята, но ако успееше да го накара да поязди с тях, щеше да е още по-добре.
Имейн се приближи до Еливис.
— Ако ще оставаме тук, трябва да имаме дивеч за коледния солен пай.
Лейди Еливис остави ръкоделието си настрана, изправи се и каза тихо:
— Ще наредя на иконома и най-големия му син да отидат на лов.
— Тогава няма да има кой да набере бръшляна и бодливата зеленика.
— Отец Рош ще ходи днес за тях — отвърна лейди Еливис.
— Той ще събира за църквата — каза лейди Имейн. — Няма ли да сложим и в залата?
— Ние ще донесем — намеси се Киврин.
И Еливис, и Имейн се извърнаха към нея. Грешка, помисли си Киврин. Така се беше загрижила за това да намери начин да говори с Гавин, че беше забравила всичко останало. Сега беше заговорила, без да я бяха питали, и се беше намесила, където не й беше работа. Лейди Имейн вече имаше всички основания да отидат до Кърси и да намерят подходяща гледачка за двете момичета.
— Съжалявам, че се намесих, милейди — рече Киврин и наведе виновно глава. — Но само защото знам, че има много работа и недостатъчно хора да я свършат. Трите с Агнес и Роузмунд можем спокойно да пояздим из гората и да донесем зеленика.
— Да, да — рече Агнес нетърпеливо. — Аз ще си яздя Сарацин.
Еливис си отвори устата да каже нещо, но Имейн я прекъсна:
— Нима нямате никакъв страх от гората, макар че раните ви зараснаха толкова наскоро?
Грешка след грешка. Нали беше нападната и оставена в гората полумъртва, а ето че сега доброволно искаше да заведе двете момичета в същата тази гора.
— Не исках да кажа, че ще отидем сами — започна да обяснява Киврин, като се надяваше да не влоши положението още повече. — Агнес ми каза, че излизала да язди с някой от хората на съпруга ви да я пази.
— Да — обади се Агнес. — Гавин може да язди с нас и с Блеки.
— Гавин го няма — рече Имейн, след което отново се обърна към жените, които почистваха масата в настъпилата тишина.
— Къде е отишъл? — попита Еливис тихо. Страните й почервеняха.
Имейн взе парцала на Мейзри от ръцете й и започна да трие едно петно по масата.
— Изпратих го да ми свърши една работа.
— В Кърси — рече Еливис. Това не бе въпрос.
Имейн се извърна към нея.
— Не е учтиво от наша страна да сме толкова близо до Кърси и да не изпратим никакви поздрави. Ще каже, че сме го загърбили, а ние не можем да си позволим да разгневяваме един толкова влиятелен човек като…
— Съпругът ми нареди да не казваме на никого, че сме тук — прекъсна я Еливис.
— Синът ми не е наредил да обиждаме сър Блоет и да загубим благоволението му, особено в момент като този, когато то може да ни е много нужно.
— Какво му казахте да предаде на сър Блоет?
— Казах му да предаде сърдечните ни поздрави — отвърна Имейн и ядно усука парцала. — Казах му да предаде, че много ще се радваме да ги приемем за Коледа. — Тя вдигна брадичка предизвикателно. — Не можем да направим нищо друго, ако искаме двете ни семейства скоро да бъдат обвързани с брак. Ще донесат продукти за коледната гощавка, а също така ще доведат слуги…
— И капелана на лейди Иволда да проведе службата? — попита хладно Еливис.
— Тук ли ще идват? — попита Роузмунд и стана. Ръкоделието й падна на пода.
Еливис и Имейн я изгледаха така, сякаш съвсем бяха забравили за нея, после Еливис рязко каза:
— Лейди Катрин, нямаше ли да водите децата да събирате зеленика?
— Не можем да отидем без Гавин — каза Агнес.
— Отец Рош може да дойде с вас — отвърна Еливис.
— Да, милейди — каза Киврин и хвана Агнес за ръка, за да я изведе от стаята.
— Тук ли ще идват? — попита пак Роузмунд. Страните й бяха придобили същия цвят като тези на майка й.
— Не знам — отговори Еливис. — Тръгвай със сестра си и лейди Катрин.
— Ще си яздя Сарацин! — извика Агнес, отскубна се от ръката на Киврин и изхвърча от залата.
Роузмунд понечи да каже нещо, но се отказа и отиде да си вземе пелерината от коридора зад паравана.
— Мейзри — рече Еливис, — масата вече изглежда съвсем чиста. Иди да донесеш солницата и сребърния поднос от шкафа на тавана.
Жената със скрофулозата и Мейзри побързаха да излязат от стаята и Киврин бързо облече и завърза пелерината си, защото се страхуваше, че лейди Имейн може да каже още нещо за нападението над нея. И двете жени обаче останаха безмълвни. Стояха прави. Имейн продължаваше да усуква парцала. Очевидно изгаряше от нетърпение Киврин и Роузмунд да излязат.
— Дали… — започна Роузмунд, но после хукна подир Агнес.
Киврин последва момичетата с бърза крачка. Гавин го нямаше, но тя беше получила разрешение да отиде в гората. А също така и разрешението отецът да отиде с тях. Роузмунд беше казала, че Гавин го бил срещнал по пътя, докато я докарвал в къщата. Можеше пък да го е завел и до полянката.
Тя изтича към конюшнята, уплашена, че в последния момент Еливис може да се провикне, че е променила решението си, че Киврин още не оздравяла и че гората е твърде опасно място.
Момичетата очевидно също се страхуваха от подобно развитие на нещата. Агнес вече беше яхнала понито си, а Роузмунд тъкмо затягаше каишката на седлото на кобилата си. Понито не беше никакво пони — беше си як дорест кон, съвсем малко по-дребен от кобилата на Роузмунд, и Агнес сякаш беше литнала в облаците на седлото с висока облегалка. Момчето, което беше съобщило на Еливис за предния крак на кобилата й, държеше поводите.
— Недей да зяпаш, Коб! — сопна му се Роузмунд. — Оседлай пъстрия жребец за лейди Катрин!
То се подчини незабавно и пусна поводите. Агнес се наведе напред и ги сграбчи.
— Не кобилата на мама! — рече Роузмунд. — Жребеца!
— Ще ходим до църквата, Сарацин — рече Агнес. — Ще кажем на отец Рош, че ще отидем с него, а след това ще пояздим малко. — Тя се наведе да поглади подрязаната грива на понито и Киврин едва потисна порива си да посегне да я хване.
Малката очевидно яздеше отлично — нито Роузмунд, нито момчето, което оседлаваше жребеца, не й обърнаха никакво внимание — но изглеждаше толкова миниатюрна, кацнала върху високото седло с ботушките си от мека кожа във високо вдигнатите стремена, пък и сигурно беше толкова способна да язди внимателно, колкото и да ходи бавно.
Коб оседла жребеца, изведе го и зачака.
— Коб! — извика грубо Роузмунд. Той се наведе и направи стъпенка от събраните си длани. Роузмунд стъпи върху тях и се метна на седлото. — Недей да стоиш като празноглав пън! Помогни на лейди Катрин.
Той тръгна с бърза крачка, за да помогне и на Киврин. Тя се поколеба, потънала в неведение за това, което ставаше с Роузмунд. Тя явно се беше разстроила от новината, че Гавин е отишъл при сър Блоет. Киврин си беше мислила, че тя не знае нищо за процеса на баща си, но може би си даваше сметка за много повече неща, отколкото предполагаха и Киврин, и майка й, и баба й.
„Един толкова влиятелен мъж като сър Блоет“, беше казала лейди Имейн, а също така „благоволението му, което може да се окаже толкова нужно“. Може би поканата на лейди Имейн не беше толкова безобидна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Може би означаваше, че лорд Гийом е забъркан в много повече неприятности, отколкото очакваше Еливис, и Роузмунд — седнала тихо с ръкоделието си — беше усетила това.
— Коб! — сопна се отново Роузмунд, макар че той вече беше готов да помогне на Киврин. — Заради твоята несръчност ще изпуснем отец Рош!
Киврин се усмихна утешително на Коб. Едно от първите неща, на които беше настоял господин Дануърти, бяха уроците по езда, в които тя се беше представила доста добре. Дамското седло, което беше истинска приказка, беше изобретено едва през 1390 година, а средновековните седла имаха висок преден и заден лък. Нейното в този момент беше дори с още по-висока облегалка, отколкото онова, на което се беше учила.
„Може би аз ще съм тази, която ще падне, а не Агнес“ — мислеше си тя, докато гледаше самоуверената стойка на Агнес. Момиченцето дори не се държеше, а се беше извило назад и бъркаше с една ръка в дисагите зад себе си.
— Да тръгваме! — каза Роузмунд нетърпеливо.
— Сър Блоет казва, че ще ми донесе сребърна юзда за Сарацин — отвърна Агнес и продължи да рови в дисагите.
— Агнес! Престани да бърникаш и тръгвай! — нареди Роузмунд.
— Сър Блоет каза, че ще ми я донесе когато ни дойде на гости за Великден.
— Агнес! — повтори Роузмунд. — Тръгвай! Може да завали.
— Не, няма — каза Агнес безгрижно. — Сър Блоет…
Роузмунд се извърна вбесена към сестра си.
— О, ти вече можеш да предсказваш времето? Ти си просто едно бебе! Едно пискливо бебе!
— Роузмунд! — намеси се Киврин. — Не говори така на сестра си. — Тя пристъпи към кобилата на Роузмунд и хвана хлабавите поводи. — Какво има, Роузмунд? Тревожи ли те нещо?
Роузмунд дръпна рязко поводите.
— Само това, че си губим времето тук, докато това бебе дрънка глупости!
Киврин пусна поводите и остави Коб да сплете пръсти, за да може тя да стъпи върху тях и да се качи на коня си. Никога не беше виждала Роузмунд в подобно настроение.
Тръгнаха по двора, минаха покрай празната вече кочина и излязоха на полето. Денят беше мрачен и оловносив, с нисък надвиснал слой от гъсти облаци, без никакъв вятър. Роузмунд беше права, че „може да завали“. В студения въздух се усещаше нещо влажно и мъгливо.
Селото се беше раздвижило в подготовката за коледните празници. От всяка колиба се вдигаше струйка дим, а в далечния край на полето двама мъже цепеха дърва и ги хвърляха на един вече доста набъбнал куп. До къщата на иконома се виждаше голямо почерняло парче месо — дали това беше козата? — което се въртеше на шиш и бавно се изпичаше. Пред къщата жената на иконома доеше кокалестата крава, на която се беше подпряла Киврин в деня, когато беше излязла, за да търси мястото на спускането. Киврин се беше скарала веднъж с господин Дануърти за това дали трябва да се научи да дои. Беше му казала, че през четиринайсети век кравите не са се доели насред зима. Стопаните им ги оставяли да пресъхнат и използвали козе мляко за производство на сирене. Беше му казала също така, че козите не са се отглеждали за месо.
— Агнес! — чу се гневният глас на Роузмунд.
Киврин вдигна поглед. Агнес беше спряла и отново се беше извъртяла, за да рови нещо в дисагите си. Тя покорно тръгна напред, но Роузмунд каза:
— Няма да те чакам повече, глупачке! — И подкара коня си в тръс, при което пилците наоколо се разхвърчаха във всички посоки. Роузмунд почти премаза едно босоного момиченце, което държеше наръч съчки.
— Роузмунд! — извика Киврин подире й, но тя вече беше много далеч, а Киврин не искаше да остави Агнес сама, за да хукне да я гони.
— Сестра ти да не би да се ядоса, защото трябва да ходим за зеленика? — попита Киврин с пълното съзнание, че не това е отговорът, но с надеждата, че Агнес ще изтърве нещо.
— Тя е вечно ядосана — отвърна Агнес. — Баба много ще се разгневи, когато разбере, че е яздила толкова глупаво. — И подкара коня си в лек тръс през поляната, като милостиво кимаше на селяните около тях.
Малкото момиченце, което Роузмунд почти беше прегазила, ги зяпаше с отворена уста. Жената на иконома вдигна поглед, усмихна се и продължи да си дои кравата, а мъжете, които цепеха дърва, свалиха шапките си и се поклониха.
Минаха покрай колибата, където Киврин се беше опитала да се подслони в деня, когато беше тръгнала да търси мястото на спускането. Колибата, в която беше седяла, докато Гавин беше пренасял всичките й вещи в господарската къща.
— Агнес — каза Киврин, — отец Рош дойде ли с вас, когато ходихте да сечете коледното дърво?
— Да — отвърна Агнес. — Нали трябваше да го благослови.
— Аха — рече Киврин разочаровано. Беше се надявала, че е ходил с Гавин да пренасят нещата й и е разбрал къде точно е мястото. — А някой помогна ли на Гавин да ми донесе нещата?
— Не — рече Агнес и Киврин не можа да разбере дали Агнес знае истината, или не. — Гавин е много силен. Веднъж уби четири вълка с меча си.
Това звучеше доста невероятно, но и спасяването на някаква девица в гората звучеше невероятно. А беше очевидно, че той би направил всичко, за да спечели любовта на Еливис, включително да довлече сам каретата до къщата.
— И отец Рош е силен — каза Агнес.
— Отец Рош е тръгнал — рече Роузмунд, Която вече беше слязла от коня си. Беше го вързала за покритата порта и сега стоеше по средата на двора с ръце на кръста.
— А може и да не е — продължи Роузмунд намусено. — Вижте колко студено става. Отец Рош има достатъчно акъл, че да чака да завали сняг.
— Ще погледнем в църквата — каза Киврин, слезе от жребеца си и подаде ръце на Агнес. — Хайде, Агнес.
— Не — рече малката с почти толкова инатлив тон, колкото и този на сестра й. — Аз ще чакам тук със Сарацин. — И поглади понито по гривата.
— Нищо няма да му стане на Сарацин — увери я Киврин, после посегна към малкото момиченце и го свали на земята. — Хайде, ела, най-напред ще погледнем в църквата. — Тя я хвана за ръка и отвори портата на двора.
Агнес не се възпротиви, но не спря да се обръща напрегнато към конете.
— Сарацин хич не обича да го оставят сам.
Роузмунд се спря насред пътя и се обърна с ръце на кръста.
— Ти какво криеш там, лошо момиче? Да не би да си откраднала ябълки и да си ги пъхнала в дисагите?
— Не! — отвърна Агнес разтревожено, но Роузмунд вече беше тръгнала към понито. — Не се приближавай! Това не е твоето пони! — извика Агнес. — Мое си е!
„Е, поне няма да е необходимо да търсим отеца — помисли си Киврин. Ако е тук, няма как да не излезе, за да види каква е цялата тази гюрултия.“
Роузмунд разкопча катарамите на дисагите.
— Я виж! — възкликна тя и вдигна кутрето на Агнес за козинката на врата.
— О, Агнес — рече Киврин.
— Ти си лошо момиче — каза Роузмунд. — Сега трябва да го занеса до реката и да го удавя. — И тя се обърна към реката.
— Не! — извика Агнес и хукна към портата. Роузмунд незабавно вдигна кутрето толкова високо, че Агнес да не може да го достигне.
Нещата загрубяха прекалено. Киврин пристъпи напред и взе кученцето от ръцете на Роузмунд.
— Агнес, престани да пищиш. Сестра ти няма да направи нищо на палето ти.
Палето в този момент започна да се катери по рамото на Киврин, за да стигне до бузата й и да я оближе.
— Агнес, хрътките не могат да яздят. Блеки няма да може да диша в дисагите ти.
— Мога да го нося в ръка — рече Агнес, но не особено уверено. — Той искаше да се повози на понито ми.
Вече се повози достатъчно до църквата — каза Киврин категорично. — А сега ще се повози още малко обратно до конюшнята. Роузмунд, върни Блеки в конюшнята. — В този момент Блеки се опитваше да я захапе за ухото. Тя го подаде на Роузмунд, която отново го стисна за козината на врата. — Та той е едно малко бебе, Агнес. Сега трябва да се върне при майка си и да поспи.
— Ти си бебето, Агнес! — рече Роузмунд така вбесена, че Киврин се разколеба дали въобще да повери палето в ръцете й. — Да слагаш една хрътка на кон! А сега трябва да губим още време да го връщаме! Много ще се радвам когато порасна достатъчно, че да не трябва да се занимавам с разни бебета!
Докато се качваше на коня си, тя продължи да държи Блеки за врата, но щом седна стабилно, го пови почти нежно в края на пелерината си и го притисна към гърдите си. Хвана поводите със свободната си ръка и обърна коня.
Отец Рош вече е тръгнал със сигурност! — каза ядосано тя и препусна в галоп.
Киврин се притесняваше, че по всяка вероятност тя е права. Шумът, който бяха вдигнали, беше достатъчен, че да събуди и мъртвите под дървените надгробни плочи, но от църквата не беше излязъл никой. Отецът сигурно беше потеглил отдавна и сега беше далече. Но Киврин все пак хвана Агнес за ръката и я поведе в църквата.
— Роузмунд е много лоша! — рече Агнес.
Киврин беше много склонна да се съгласи с нея, но едва ли можеше да си позволи това, а в същото време не й се щеше и да я защитава, та реши да си замълчи.
— И аз не съм бебе — продължи Агнес с вдигнат към Киврин поглед в очакване на потвърждение от нейна страна, но Киврин нямаше какво да каже и по този въпрос. Тя бутна масивната дървена врата и се взря във вътрешността на църквата.
Вътре нямаше никого. В главния кораб беше толкова тъмно, че почти черно, защото светлината на мрачния ден въобще не можеше да припари през тесните стъклописани прозорчета. Полуотворената врата обаче пропускаше достатъчно светлина, че да се види, че църквата е празна.
— Може пък да е в олтара — каза Агнес, промъкна се покрай Киврин в тъмното помещение, коленичи, прекръсти се, след това погледна нетърпеливо през рамо към Киврин.
При олтара също нямаше никого. Нямаше и запалени свещи, но Агнес нямаше да се успокои, докато не претърсеха цялата църква. Киврин коленичи до Агнес, за да преклони глава и тя, после двете поеха през мрака към преградата между кораба и олтара. Свещите пред статуята на св. Катерина бяха загасени. Киврин усещаше острата миризма на лой и дим. Зачуди се дали отец Рош ги е изгасил непосредствено преди да тръгне. Един пожар би направил големи поразии дори в една каменна църква, а оброчни поставки, в които свещите можеха да си изгарят спокойно, нямаше.
Агнес се насочи право към преградата, притисна лице към изрязаното дърво и извика:
— Отче Рош! — след това се обърна и обяви: — Не е тук, лейди Киврин. Може би е в къщата си. — И хукна през вратичката на свещеника.
Киврин беше сигурна, че Агнес не бива да прави това, но не можеше да стори нищо друго, освен да я последва през църковния двор към най-близката къща.
Сигурно тя беше на свещеника, защото Агнес вече беше застанала отпред и крещеше „Отче Рош!“, а и разбира се, че домът на свещеника ще бъде точно до църквата, но независимо от това Киврин беше изненадана.
Къщата беше също толкова порутена, колкото и колибата, където тя се беше подслонила, а и не по-голяма по размери. Свещеникът по принцип трябваше да получава дял от зърнената реколта и животните на всички, но в тесния двор нямаше никакви животни с изключение на няколко проскубани пилета. В предния край бяха стоварени само няколко тънки цепеници.
Агнес беше започнала да хлопа по вратата, която изглеждаше също толкова паянтова, колкото и тази на съборетината, та Киврин се притесни, че Агнес ще я събори и ще влезе направо, но преди да е успяла да стигне до нея, малката се обърна и каза:
— Може пък да е при камбанарията.
— Не, мисля, че няма да е там — рече Киврин и хвана ръката на Агнес, за да е сигурна, че детето няма да тръгне да вършее из двора. Двете тръгнаха обратно към дървената порта с навеса. — Отец Рош няма да бие камбаната преди вечернята.
— Може и да я бие — възпротиви се Агнес и източи врат, сякаш вече я чуваше.
Киврин също се вслуша, но нямаше никакъв подобен звук, и изведнъж тя си даде сметка, че камбаната на югозапад е замлъкнала. Докато тя беше лежала болна от пневмония, онази камбана беше удряла почти непрестанно. Беше я чула и при второто си посещение на конюшнята в търсене на Гавин, но не си спомняше да я е чувала оттогава.
— Чухте ли, лейди Киврин? — попита Агнес, издърпа ръката си и хукна, но не към камбанарията, а около църквата — към северната й част. — Виждате ли? — изврещя тя и посочи. — Не е тръгнал.
Шумът идеше от бялото магаре на свещеника, което си зобаше от плевелите, подали се под снежната покривка. Магарето си имаше поводи от въже, а на гърба му бяха метнати няколко чувала от зебло, които очевидно бяха празни и очевидно бяха приготвени за зелениката и бръшляна.
— Той е в камбанарията, казвам ви — рече Агнес и хукна натам.
Киврин я последва около църквата, после през двора, за да види как момиченцето изчезва в камбанарията. Тя зачака, потънала в размисъл къде още трябва да претърсят. Може би отец Рош се грижеше за някой болен в някоя от колибите.
Киврин долови леко раздвижване в прозореца на църквата. Светлинка. Може би отецът се беше върнал, докато те бяха разглеждали магарето. Тя побутна вратата на свещеника и надникна вътре. Пред статуята на св. Катерина, беше запалена свещ. Киврин виждаше мъждивата й светлинка в краката на статуята.
— Отец Рош? — повика тя тихо. Не получи никакъв отговор. Тя пристъпи вътре, като остави вратата да се затвори след нея, и тръгна към статуята.
Свещта беше поставена между доста масивните стъпала на статуята. Грубото лице и косата на св. Катерина бяха в сянка, надвиснали като крило над малката фигура на възрастен, която трябваше да изобразява малко момиченце. Тя коленичи и взе свещта. Беше запалена току-що.
Киврин погледна към нефа. Със свещ в ръка не можеше да види нищо. Пламъкът осветяваше само пода и забрадката на света Катерина, но останалата част от кораба оставаше в пълен мрак.
Киврин направи няколко крачки към нефа все още със свещта в ръка.
— Отче Рош?
В църквата цареше пълна тишина, също като в гората, когато Киврин беше направила спускането. Прекалено тихо, сякаш имаше някой, който стои до гробницата или зад някоя от колоните и чака.
— Отец Рош? — извика тя съвсем ясно. — Тук ли сте?
Отговор не получи, остана само крещящата, изпълнена с очакване тишина. „В гората нямаше никого“ — каза си тя и направи още няколко крачки в мрака. До гробницата нямаше никого. Съпругът на Имейн лежеше с кръстосани на гърдите ръце и меч, положен до него, потънал в мир и спокойствие. До вратата също нямаше никого. Въпреки заслепяващата светлина на свещта Киврин вече беше сигурна — вътре нямаше никого.
Тя чуваше ударите на сърцето си, както беше станало в гората, толкова силни, че спокойно можеха да заглушат шума от стъпки, от дишане, от човешко присъствие на някой, който стои и чака. Тя се извъртя и при това движение свещта изписа огнена следа.
Той стоеше точно зад нея. Свещта за малко да загасне. Пламъкът затрептя, наведе се, но после се стабилизира, осветявайки лицето на главореза.
— Какво искате? — попита Киврин, но беше останала толкова без дъх, че от устата й не излезе почти нищо. — Как влязохте тук?
Главорезът не й отговори. Той просто се беше вторачил в нея по същия начин като на горската полянка. „Значи не съм го сънувала — помисли си тя изплашено. — Бил е там.“ Беше възнамерявал — какво? Да я ограби? Да я изнасили? — и Гавин беше дошъл и го беше прогонил.
Тя отстъпи крачка назад.
— Попитах ви какво искате? Кой сте вие?
Говореше на английски. Чуваше как думите й проехтяват кухо в хладното каменно пространство. О, не, преводачът не биваше да се поврежда точно сега.
— Какво правите тук? — попита тя като се насилваше да произнася думите колкото може по-бавно. Чу, че от нея самата излиза следното: — Whette wolde thou witlre me?13
Той протегна ръката си към нея — огромна ръка, мръсна и зачервена, ръка на главорез — сякаш искаше да докосне отрязаната й коса.
— Махнете се — каза тя. Отстъпи назад и опря гръб в гробницата. Свещта изгасна. — Представа си нямам кой сте и какво искате, но ви съветвам да се махнете. — Отново говореше на английски, но какво значение имаше това, след като той искаше да я ограби, да я убие, а къде беше свещеникът? — Отец Рош! — извика тя отчаяно. — Отец Рош!
При вратата се чу някакъв шум, удар, после стържеше на дърво върху камък и Агнес отвори.
— Ето къде сте били — рече тя рязко. — Търсих ви навсякъде.
Главорезът погледна към вратата.
— Агнес! — извика Киврин. — Бягай!
Малкото момиченце застина с ръка на тежката врата.
— Махни се оттук! — изкрещя Киврин и осъзна с ужас, че продължава да говори на английски. Как беше думичката за „бягам“?
Главорезът направи още една крачка към Киврин. Тя се прилепи към Гробницата.
— Бягай! Изчезни, Агнес! — извика тя, а после вратата се затвори с трясък, а тя тичаше по каменния под, а после и навън през вратата след Агнес, като някъде по пътя изпусна свещта.
Агнес беше стигнала почти до портата на двора, но веднага след като Киврин излезе от църквата, момиченцето спря и се втурна обратно към нея.
— Не! — извика Киврин. — Бягай!
— Вълк ли имаше? — попита Агнес с широко отворени очи.
Нямаше време да й обяснява или да я увещава да бяга. Грабна я в обятията си и хукна към конете.
— В църквата имаше един лош човек! — обясни тя, докато слагаше Агнес на седлото.
— Лош човек ли? — възкликна Агнес, без да обръща внимание на поводите, които Киврин се опитваше да набута в ръцете й. — Да не би да беше някой от тия, дето са ви нападнали в гората?
— Да — отвърна Киврин и започна да развързва поводите. — Ще яздиш с всички сили към къщата. Не се спирай за нищо.
— Ама аз не го видях — рече Агнес.
Сигурно. Щом идваше отвън, разбира се, че нямаше да може да види нищо в мрака на църквата.
— Да не би да беше мъжът, който ви е обрал нещата, счупил ви е каретата и ви е пръснал главата?
— Да — отвърна Киврин, посегна към поводите на своя кон и започна да ги отвързва.
— Тоя лош човек в гробницата ли се беше скрил?
— Какво? — попита Киврин. Тя не можеше да развърже твърдата кожа. Погледна разтревожено към вратата на църквата.
— Видях ви заедно с отец Рош до гробницата. Лошият мъж в гробницата на дядо ли се беше скрил?
Отец Рош.
Твърдите кожени поводи изведнъж увиснаха в ръцете на Киврин.
— Отец Рош?
— Отидох в камбанарията, но там го нямаше. Беше в църквата — продължи Агнес. — Защо той да е лошият мъж, който се е крил в гробницата на дядо, лейди Киврин?
Отец Рош. Но това беше невъзможно. Отец Рош й беше дал последно причастие. Беше миропомазал слепоочието и дланите й.
— А лошият мъж ще направи ли нещо на отец Рош? — питаше в този момент Агнес.
Това не можеше да бъде отец Рош. Отец Рош беше държал ръката й. Беше й казал да не се страхува. Тя се опита да си спомни лицето на свещеника. Беше се навел над нея и я бе попитал за името й, но тя не беше успяла да види лицето му заради пушека в стаята.
А докато й беше давал последно причастие, тя беше видяла главореза, беше се изплашила, че са го пуснали в стаята, беше се опитала да избяга от него. Но това всъщност не е бил никакъв главорез. Това е бил отец Рош.
— А лошият мъж ще ни подгони ли? — попита Агнес, вперила напрегнато поглед във вратата на църквата.
Всичко си идваше на мястото. Главорезът, наведен над нея на горската полянка, а след това я слага на седлото на коня си. Тя си беше мислила, че това е видение от треската й, но всъщност не беше. Беше отец Рош, който беше помогнал на Гавин да я отнесе в къщата.
— Лошият мъж няма да ни последва — каза Киврин — Няма никакъв лош мъж.
— А още ли се крие в църквата?
— Не. Нещо съм се объркала. Няма никакъв лош мъж.
Агнес като че ли не можеше да й повярва.
— Но вие ми извикахте да бягам — рече тя.
Киврин вече чуваше как малката казва на баба си:
„Лейди Киврин и отец Рош бяха заедно в църквата и тя изкрещя.“ Лейди Имейн щеше да се зарадва на тази своя нова придобивка в списъка на греховете на отец Рош. Както и в списъка с подозрителните постъпки на Киврин.
— Знам, че изкрещях — каза Киврин. — В църквата беше много тъмно. Отец Рош се появи като изневиделица и аз се изплаших.
— Но това е бил отец Рош — рече Агнес, сякаш въобще не можеше да си представи, че някой може да се изплаши от отчето.
— Когато двете с Роузмунд си играете на криеница и тя изведнъж връхлети отгоре ти иззад някое дърво, и ти пищиш, нали? — рече Киврин отчаяно.
— Веднъж Роузмунд се беше скрила на тавана, докато аз се занимавах с хрътката си, и после ми скочи оттам. Така се изплаших, че изпищях. Ей така — допълни тя и нададе писък, от който на човек му се смразяваше кръвта. — Един друг път пък бях в салона, там беше много тъмно и Гавин изскочи иззад паравана и каза „Ха!“ и аз пак изпищях и…
— Точно така — съгласи се Киврин. — В църквата беше много тъмно.
— А отец Рош изскочи ли отнякъде да ви каже „Ха!“?
„Да — помисли си Киврин. — Наведе се над мен и си помислих, че е главорез.“
— Не — отвърна тя. — Не извика, но се стреснах.
— А тогава ще ходим ли с него за бръшляна?
„Ако не съм го прогонила — помисли си Киврин. — Ако не е тръгнал, докато ние си говорим тук.“
Тя свали Агнес от коня.
— Хайде, трябва да го намерим.
Представа си нямаше какво щяха да правят, ако той вече беше тръгнал. Не можеше да отведе Агнес обратно вкъщи, за да каже на лейди Имейн, че Киврин е изпищяла. Не можеше да се върне и без да обясни случилото се на отец Рош. Да обясни какво? Че го е мислела за крадец или пък изнасилвач? Че е мислела, че той е кошмарно видение от бълнуването й?
— Трябва ли пак да влезем в църквата? Попита Агнес с нотка на нежелание.
— Не се страхувай. Там няма никого освен отец Рош.
Въпреки увещанията на Киврин Агнес прие много трудно да се върне в църквата. Тя скри главата си в полите на Киврин, когато тя отвори вратата, а след това се хвана за крака й.
— Всичко е наред — успокои я Киврин и надникна в църквата. Отец Рош вече го нямаше до гробницата. Вратата се затвори зад нея и тя остана така, с Агнес вкопчена в крака й, за да изчака очите й да привикнат с тъмното. — Няма от какво да се боиш.
„Той не е главорез — каза си тя. — Няма от какво да се боиш. Той ти даде последно причастие. Държеше ти ръката.“ Сърцето й обаче щеше да се пръсне всеки момент.
— Лошият човек там ли е? — прошепна Агнес със завряна в колената на Киврин глава.
— Няма никакъв лош човек — отвърна тя и точно в този момент го видя. Беше застанал пред статуята на св. Катерина. Държеше свещта, която Киврин беше изпуснала, наведе се да я остави пред статуята и пак се изправи.
Тя си беше помислила, че от играта на мрака и пламъка на свещта, осветяващ го изотдолу, се е получила някаква зрителна илюзия, че в крайна сметка той не е главорезът от виденията й, но грешеше. През въпросната нощ той беше носил качулка, така че не беше успяла да види остриганата част на темето му, но сега се беше навел пред статуята точно по същия начин, както се беше навел и над нея. Сърцето й отново заби лудо.
— Къде е отец Рош? — попита Агнес и надигна глава. — Ето го — извика тя и хукна към него.
— Не… — извика Киврин и хукна подире й. — Недей…
— Отец Рош! — извика Агнес. — Отец Рош! Търсехме ви! — Тя очевидно беше забравила за лошия мъж. — Търсихме ви и в църквата, и в къщата, но ви нямаше никъде!
Тичаше към него с пълна скорост. Той се обърна, наведе се и сграбчи момиченцето в прегръдката си, като всичко това стана някак наведнъж.
— Търсих ви в камбанарията, но и там ви нямаше — продължаваше Агнес без ни най-малка следа на страх. — Роузмунд каза, че вече сте тръгнал.
Киврин спря при последната колона и се опита да успокои разтуптяното си сърце.
— Вие криехте ли се? — попита Агнес и го прегърна доверчиво около врата. — Веднъж Роузмунд се беше скрила в плевнята и като изскочи!… Изпищях много силно.
— Защо сте ме търсили, Агнес? — попита той. — Да не би някой да е болен?
Той произнесе името й като „Агнъс“, а освен това имаше почти същия акцент като момчето със скорбута. На преводача му трябваше малка пауза преди да преведе казаното и Киврин усети лека изненада, че не може да го разбере. Докато беше лежала в несвяст, беше разбирала всяка негова думица.
„Сигурно ми е говорил на латински“ — помисли си тя, защото гласа му помнеше със сигурност. Това беше гласът, който й беше прочел последното причастие, гласът, който й беше казал да не се страхува. И тя беше престанала да се страхува. При звука на този глас сърцето й престана да бие така лудешки.
— Не, никой не е болен — каза Агнес. — Искахме да дойдем с вас за бръшлян и зеленика. Лейди Киврин, Роузмунд, Сарацин и аз.
При думите „лейди Киврин“ отец Рош се извърна, видя я да стои до колоната и остави Агнес на земята.
Киврин протегна ръка към колоната, за да се подпре.
— Извинете ме, отче — каза тя, — толкова съжалявам, че изпищях и побягнах от вас. Беше тъмно и не можах да ви позная…
Преводачът, който все още изоставаше с една крачка, преведе това като: „Въобще не ви знаех“.
— Тя не знае нищо — намеси се Агнес. — Лошият мъж я е ударил по главата и тя не помни нищо освен името си.
— Това вече съм го чувал — каза отецът, без да сваля поглед от Киврин. — Вярно ли е, че нямате никакъв спомен за това как сте се озовали сред нас?
Тя усети същия порив да му каже истината, който беше усетила и когато я беше попитал за името й. „Историчка съм — щеше й се да каже. — Дойдох, за да ви наблюдавам, но се разболях и не знам къде е мястото на спускането.“
— Тя не помни коя е — обясни Агнес. — Не помнеше и как се говори. Трябваше да я науча.
— Не си спомняте коя сте?
— Не.
— И нищо за идването си тук? — попита той.
На този въпрос поне можеше да отговори съвсем чистосърдечно.
— Не — отвърна тя. — Освен това, че вие и Гавин ме отведохте в господарската къща.
На Агнес разговорът очевидно започна да й става досаден.
— Можем ли да дойдем с вас да поберем бръшлян?
Той не даде никакъв знак, че я е чул. Протегна ръка, сякаш се канеше да благослови Киврин, но вместо това докосна слепоочието й и тя си даде сметка, че той е искал да направи точно това и докато бяха стояли пред гробницата.
— Вече нямате рана — рече той.
— Зарасна — обясни тя.
— Хайде да тръгваме вече — започна да го дърпа Агнес за ръката.
Той вдигна ръка, сякаш за да я докосне отново по слепоочието, но после се отказа.
— Не бива да се страхуваш — каза той. — Бог те е изпратил сред нас с добра цел.
„Не, не е — помисли си Киврин. — Въобще не ме е изпратил Той. Изпрати ме факултетът по медиевистика.“ Но се усети по-спокойна.
— Благодаря ви — рече тя.
— Аз тръгвам веднага! — каза Агнес и задърпа ръката на Киврин. — Идете да си вземете магарето — нареди тя на отец Рош, — а ние ще доведем Роузмунд.
Агнес тръгна през главния кораб и Киврин нямаше друг избор, освен да тръгне след нея, за да не й позволи пак да хукне нанякъде. Тъкмо преди да стигнат до вратата тя се отвори с гръм и трясък и през нея надникна примижала Роузмунд и каза:
— Заваля. Намерихте ли отец Рош?
— Заведе ли Блеки в конюшнята? — попита я Агнес.
— Да. Значи сте закъснели и отец Рош беше тръгнал?
— Не. Тук е и тръгваме с него. Беше в църквата и лейди Киврин…
— Отиде да си доведе магарето — прекъсна я Киврин, за да не й позволи да се впусне в разказ за това, което се беше случило.
— Аз много се изплаших оня път, когато ти ми скочи от тавана, Роузмунд — каза Агнес, но Роузмунд вече беше изтичала при коня си.
Не валеше, но във въздуха имаше ситни капчици мъгла. Киврин помогна на Агнес да се качи на коня си, след което се качи на своя жребец, като преди това стъпи на подпорите на портата. Отец Рош изведе магарето си и всички заедно тръгнаха по пътеката покрай църквата, след това нагоре през малката групичка дървета след нея, после през една поляна, покрита със сняг, докато накрая влязоха в гората.
— В тая гора има вълци — обади се Агнес. — Гавин уби един.
Киврин почти не я чуваше. Гледаше как отец Рош върви до магарето си и се опитваше да си спомни нощта, в която той я беше завел в господарската къща. Роузмунд беше казала, че Гавин го бил срещнал по пътя си и че той помогнал на Гавин да я докарат, но това не можеше да е вярно.
Той се беше навел над нея, докато тя беше седяла облегната на колелото на каретата. Тя помнеше лицето му. Беше й казал нещо, което тя не беше разбрала, а тя му беше отвърнала: „Кажете на господин Дануърти да дойде да ме прибере“.
— Роузмунд не язди по начин, който подобава на една девица — каза Агнес със строг тон.
Роузмунд беше отишла много напред и почти се беше изгубила от погледа им там, където пътят правеше завой. Беше спряла и сега ги чакаше нетърпеливо да я настигнат.
— Роузмунд! — извика Киврин и Роузмунд препусна назад в галоп. За малко да се блъсне в магарето, но после опъна юздите и спря.
— Не можем ли да се движим по-бързо? — попита тя, обърна коня и отново препусна напред. — Така няма да свършим, преди да е заваляло.
Вече яздеха през гъстата гора. Пътят беше малко по-широк от пътека за езда. Киврин оглеждаше дърветата и се опитваше да си спомни дали ги е виждала. Минаха покрай един гъсталак от върби, но той беше прекалено далеч от пътя, а съвсем близо до него се виждаше малко поточе, покрито с лед по краищата.
От другата страна на пътеката имаше голям явор, а зад него се виждаше редица самодивски дървета — бяха на толкова равномерно разстояние едно от друго, че можеше и да се били засадени. Киврин не си спомняше някога да е виждала всичко това.
Бяха минали по този път и тя се беше надявала, че нещо може да отприщи спомените й, но нищо, просто нищичко не й изглеждаше познато. Онази нощ беше прекалено тъмно, а тя самата се беше чувствала прекалено зле физически.
Единственото, което си спомняше със сигурност, беше спускането, макар че и то беше обгърнато в същата мъглява, някак нереална атмосфера като пътуването до господарската къща. Спомняше си полянка, дъб и гъсталак от върби. И лицето на отец Рош, наведено над нея, докато тя седеше облегната на колелото на каретата.
Сигурно е бил с Гавин, когато са я открили. Спомняше си ясно лицето му на светлината на огъня. И как беше паднала от коня точно на разклонението на пътя.
Още не бяха минали покрай никакво разклонение. Не беше видяла дори нито една пътека, макар и да знаеше, че пътеки има — за да свързват едно село с друго, за да водят към полетата и до колибата на болния ратай, когото беше отишла да види Еливис.
Изкачиха се по едно ниско възвишение, а когато стигнаха до върха му, отец Рош се обърна назад, за да види дали следват правилния път. „Той знае къде е мястото на спускането“ — помисли си Киврин. Беше се надявала, че той все пак ще има някаква представа, че Гавин му го е описал и му е казал кой път точно води до него, но не е било необходимо. Отец Рош вече е знаел къде е мястото на спускането. Той беше ходил там.
Агнес и Киврин стигнаха до върха на възвишението, но единственото, което Киврин видя, бяха дървета, а под тях — още повече дървета. Сигурно се намираха в гората Уичууд, но дори така да беше, около тях се простираха над сто квадратни километра, сред които бе скрито мястото на спускането. Тя никога нямаше да успее да го намери сама. При тази гъста растителност виждаше само на десетина метра.
Когато превалиха хълма и се озоваха в сърцето на гората, Киврин се изненада от гъстотата на растителността и дърветата. Тук очевидно нямаше никакви пътеки. Нямаше и почти никакви поляни, а там, където имаше, бяха покрити с паднали клони, преплетени гъсталаци и сняг.
Киврин беше сгрешила, че не разпознава нищо около себе си — оказа се, че в крайна сметка гората й е позната. Това беше гората, където се беше изгубила Снежанка, както и Хензел и Гретел и всичките там принцове. В нея имаше вълци, мечки и може би дори къщурки като тази на Баба Яга. Това беше мястото, откъдето бяха тръгнали всички приказки. И нищо чудно. Всеки можеше да се загуби в такава гора.
Рош спря и застана до магарето си. Роузмунд се върна в лек галоп при него, а Киврин и Агнес се изравниха с тях. Киврин се зачуди с неприятно усещане дали отецът не е объркал пътя. Щом обаче го настигнаха, той ги поведе през един гъсталак и излязоха на една още по-тясна пътека, която не се виждаше от пътя.
Роузмунд не можеше да задмине отец Рош и магарето му, без да ги избута в гъсталака, та се наложи да ги следва плътно, толкова плътно, че почти настъпваше задните копита на магарето, и Киврин отново се зачуди какво точно я тревожи. „Сър Блоет има много влиятелни приятели“, беше казала лейди Имейн. Беше го нарекла съюзник, но Киврин се питаше дали нещата стояха точно така и дали бащата на Роузмунд не й беше казал нещо за него, та така да се тревожи от идването му в Ашенкоут.
Повървяха известно време по пътеката, минаха покрай някакви върби, които приличаха на онези от мястото на спускането, след което свърнаха от пътеката, промушиха се през малка горичка от ели и се озоваха точно до едно дърво бодлива зеленика.
Киврин беше очаквала, че зелениката ще е на храсти като тези във вътрешния двор на „Брейзноуз“, но това тук беше дърво. Извисяваше се над главите им, разперило клони над множеството смърчове, а червените му плодове изпъкваха ярко на фона на лъсналите листа.
Отец Рош започна да сваля чувалите от гърба на магарето, а Агнес правеше опити да му помогне. Роузмунд измъкна от пояса си един нож с късо, но широко острие и започна да сече ниските клони, покрити с остри листа.
Киврин мина по снега от другата страна на дървото. Беше й се привидяло едно бяло петно, което можеше да е горичката от брези, но се оказа само един клон, паднал между две дървета и покрит със сняг.
Агнес се приближи, а след нея и отец Рош — държеше една доста зловеща на вид кама. Киврин си мислеше, че като знае вече кой е той, в главата й ще стане някаква трансформация, но той продължаваше да си прилича на главорез, извисил се над малката Агнес.
Отчето подаде на Агнес една от торбите.
— Дръж я отворена ето така — каза той и се наведе, за да й покаже как трябва да се подвие горната част на чувала, — а аз ще слагам клонките вътре. — И започна да сече клонки, без въобще да обръща внимание на бодливите листа. Киврин вземаше клонките от ръцете му и внимателно ги поставяше в чувала, за да не се начупят листенцата.
— Отче Рош — каза тя, — исках да ви благодаря за помощта ви когато бях болна, както и за това, че сте ме отвели в къщата, когато…
— Когато бяхте паднали — допълни той и рязко удари един заинатил се клон.
Тя беше възнамерявала да каже „когато ме нападнаха крадците“, поради което думите му я изненадаха. Спомни си как беше паднала от коня и се зачуди дали той се беше появил точно в онзи момент. Но ако беше така, това беше станало на доста голямо разстояние от мястото на спускането, което означаваше, че той няма да знае къде е. А тя го помнеше там, на мястото на спускането.
Нямаше никакъв смисъл да разсъждава.
— Знаете ли къде точно ме е намерил Гавин? — попита тя и задържа дъха си.
— Да — отвърна той и се захвана с поредния клон.
На Киврин й прилоша от обзелото я облекчение. Той знаеше къде е мястото на спускането.
— Далеч ли е оттук?
— Не — рече той и пречупи клона.
— Ще ме заведете ли там? — попита Киврин.
— Че защо ви е да ходите там? — намеси се Агнес. — Ами ако лошите са още там?
Рош я гледаше така, сякаш си задаваше същия въпрос.
— Мислех си, че ако видя мястото, може и да си спомня коя съм и откъде идвам — отговори Киврин.
Той й подаде клона, като го задържа така, че тя да може да го хване, без да се издраска.
— Ще ви заведа — рече свещеникът.
— Благодаря ви — каза Киврин. — Благодаря. — Тя напъха клона при останалите, а Рош завърза чувала и го метна на рамо.
Появи се и Роузмунд, повлякла своя чувал по снега.
— Още ли не сте готови? — попита тя.
Рош взе и нейния чувал и закрепи и двата на гърба на магарето. Киврин вдигна Агнес на понито й и помогна и на Роузмунд да се качи на своя кон, а отец Рош коленичи и подложи големите си ръце, за да може Киврин да стъпи на тях и да сложи крак в стремето.
Той й беше помогнал да се качи и на белия кон, когато беше паднала. Когато беше паднала. Тя си спомни как големите му ръце я бяха нагласили на седлото. Но дотогава бяха изминали доста дълъг път от мястото на спускането, а защо му е било на Гавин да води Рош на такова разстояние, за да му покаже мястото? Тя не си спомняше да се е връщала, но всичко беше толкова смътно и объркано. В бълнуването й може да й се е сторило много по-далеч, отколкото всъщност е било.
Рош поведе магарето обратно през елите до пътеката, след което тръгнаха по пътя, по който бяха дошли. Роузмунд го остави да върви напред, но по едно време каза с тон, който страшно приличаше на този на лейди Имейн:
— Къде е тръгнал сега? Бръшлянът не е натам.
— Отиваме да видим мястото, където е била нападната лейди Катрин — отвърна Агнес.
Роузмунд погледна Киврин с подозрение.
— Че защо ви е да ходите там? — попита тя. — И сандъците, и каретата ви вече са донесени в къщата.
— Тя мисли, че ако види мястото, ще започне да си спомня мъничко — обясни й Агнес. — Лейди Киврин, ако си спомните коя сте, ще трябва ли да се върнете у вас?
— Разбира се, че трябва — рече Роузмунд. — Трябва да се върне при семейството си на всяка цена. Не може да остане при нас завинаги. — Говореше така само за да предизвика Агнес, и успя.
— Може пък! — каза Агнес. — Ще ни бъде детегледачка!
— И защо й е да остава при такова пискливо бебе? — попита Роузмунд и пришпори коня си в по-бърз ход.
— Не съм бебе! — провикна се Агнес подире й. — Ти си бебе! — Тя се върна при Киврин. — Не искам да ме оставяте!
— Няма да те оставя — рече й Киврин. Хайде, отец Рош чака.
Той вече беше на пътя и щом и те стигнаха дотам, пое отново. Роузмунд вече беше избързала доста напред, хвърчеше по заснежената пътека и хвърляше около себе си фонтан от сняг.
Пресякоха едно малко поточе и стигнаха до едно разклонение: тази част от пътя, по която вървяха те, завиваше надясно, а другата продължаваше стотина-двеста метра почти право напред, а след това правеше остра чупка наляво. Роузмунд спря и остави коня си да тъпче нервно и да тръска глава, за да даде и тя израз на собственото си нетърпение. „Паднах от белия кон при едно разклонение на пътя“ — мислеше си Киврин, като се опитваше да си припомни дърветата, пътя, малкото поточе, въобще нещо. По пътеките, които кръстосваха гората Уичууд, имаше десетки разклонения, а тя нямаше причина да мисли, че точно това е въпросното, но то очевидно беше. Отец Рош пое надясно от разклонението, измина няколко метра, след което се шмугна през гъсталака с магарето си.
На мястото, където свърна от пътя, нямаше никакви върби, нито пък се виждаше хълм. Сигурно беше тръгнал по пътя, по който я е бе повел Гавин. Тя си спомни, че преди да стигнат до разклонението, бяха вървели доста дълго през гората.
Последваха го сред дърветата като Роузмунд се движеше най-отзад, но почти веднага трябваше да слязат от конете и да ги поведат пеша. Рош не вървеше по никаква пътека, поне доколкото можеше да види Киврин. Той си проправяше път през снега, промъкваше се под ниско сведените клони, от които по врата му падаше сняг, а по едно време се наложи да заобиколи голям гъсталак трънки.
Киврин се опита да запомни пейзажа, за да може след това да се ориентира и сама, но всичко около нея изглеждаше отчайващо еднакво. Докато имаше сняг, тя щеше да може да използва следите, които щяха да оставят. Щеше да се наложи да се върне още веднъж по този път преди да се е разтопил снегът, за да маркира несъществуващата пътека с резки, парчета дърво, парцалчета или нещо такова. Или трохи хляб, както бяха направили Хензел и Гретел.
Лесно можеше да се разбере как те, Снежанка и всичките принцове се бяха загубили в гората. Бяха минали само неколкостотин метра, а Киврин вече не можеше да каже в каква посока точно лежи пътят, нищо че виждаше оставените от тях самите следи. Хензел и Гретел може да се бяха лутали месеци наред, без въобще да намерят пътя към дома. Или пък къщурката на вещицата.
Магарето на отец Рош спря.
— Какво има? — попита Киврин.
Отец Рош поведе магарето си някъде встрани и го завърза за една елша.
— Тук е.
Това не беше мястото на спускането. Трудно можеше да се нарече полянка — имаше съвсем малко място, само защото един дъб беше разперил клоните си и така не позволяваше на другите дървета да се развият. Пространството под него беше почти като палатка, а самата земя — леко поръсена със сняг.
— Може ли да си запалим огън? — попита Агнес и се запъти към останките от предишен огън под клоните. До тях беше издърпан един дебел клон и Агнес седна отгоре му. — Студено ми е — каза тя и започна да подритва почернелите камъни.
Не беше горял много дълго. Съчките едва бяха започнали да се овъгляват. Някой беше нахвърлял отгоре шума и пръст, за да го изгаси. Отец Рош беше приклекнал пред нея, а потрепващата светлина беше играла по лицето му.
— Е? — рече Роузмунд нетърпеливо. — Спомняте ли си нещо?
Тя беше идвала тук. Спомняше си огъня. Тогава си беше мислила, че го приготвят за клада. Но не можеше да е било така. Рош беше ходил на мястото на спускането. Тя си спомняше как се беше навел над нея, докато тя беше седяла облегната на колелото на каретата.
— Сигурен ли сте, че Гавин ме е намерил точно тук?
— Да — отвърна той и се намръщи.
— Ако разбойникът дойде, ще го намушкам с камата си — каза Агнес като издърпа една от полуизгорените съчки и я размаха във въздуха. Почернелият край се отчупи. Агнес клекна до огнището, извади друга клечка, след което седна на земята, подпряна на падналия клон. Започна да стърже двете пръчки една о друга. Полетяха парченца овъглено дърво.
Киврин гледаше Агнес. Тя беше седяла, облегната на клона, докато те палеха огъня, а Гавин се беше надвесил над нея с почервеняла от огнените отблясъци коса и й беше казал нещо, което тя не беше разбрала. След това беше изгасил огъня, разравяйки го с ботушите си, при което се беше вдигнал пушек и я беше заслепил.
— Спомняте ли си нещо? — попита Агнес и подхвърли съчките сред камъните.
Рош продължаваше да я гледа намръщено.
— Зле ли ви е, лейди Катрин? — попита той.
— Не — отвърна тя и опита да се усмихне. — Беше само… Надявах се, че ако видя мястото, където съм била нападната, ще си спомня.
Той я изгледа някак сериозно, както беше сторил в църквата, след което се обърна и отиде при магарето си и каза:
— Хайде.
— Спомнихте ли си? — настояваше Агнес, която вече беше започнала да удря ръкавиците си една в друга. Целите се бяха изцапали от саждите.
— Агнес! — рече Роузмунд. — Виж само как си си изцапала ръкавиците! — И издърпа грубо момиченцето на крака. — На всичкото отгоре, си направила на нищо пелерината като седиш на мокрия сняг. Лошо момиче такова!
Киврин разтърва двете деца и каза:
— Роузмунд, развържи понито на Агнес. Време е да посъберем бръшлян. — Тя изтупа снега от пелерината на Агнес и се опита, без особен успех, да почисти бялата кожа.
Отец Рош беше застанал до магарето си и ги чакаше, но от лицето му още не беше изчезнало странното, сериозно изражение.
— Ще ти почистим ръкавиците като си стигнем у дома — каза Киврин набързо. — Хайде, трябва да тръгваме с отец Рош.
Повървяха няколко метра по пътя, по който бяха дошли, след което поеха в някаква друга посока, която ги изведе почти незабавно на друг път. Киврин не виждаше разклонението оттук и се зачуди дали то е някъде по-нататък по същия път, или е на съвсем друг. Всичко й изглеждаше еднакво — и върбите, и малките полянки, и дъбовете.
Беше й ясно какво се бе случило. Гавин се беше опитал да я отведе в господарската къща, но тя беше изпаднала в прекалено тежко състояние. Беше паднала от коня му, при което той я беше отнесъл в гората, където беше наклал огън. След това я беше оставил облегната на падналия клон, а той се беше върнал в селото за помощ.
Или пък беше решил да накладе огън и да остане там с нея до сутринта, а отец Рош беше видял светлината и се беше притекъл на помощ, след което двамата я бяха отнесли в имението. Отец Рош нямаше представа къде е мястото на спускането. Предположил е, че Гавин я е намерил под този дъб.
Видението, в която той се е надвесил над нея, докато тя седи облегната на колелото на каретата, е било част от бълнуването й. Беше й се появило, докато беше лежала болна, както си беше изфантазирала камбаните, кладата и белия кон.
— Сега пък къде отива? — попита Роузмунд със заядлив тон и на Киврин й се прищя да я зашлеви. — Бръшлян има и много по-близо до вкъщи. А вече започва да вали.
Тя беше права. Мъглата се беше превърнала в ситен дъждец.
— Можехме вече да сме свършили цялата работа и да сме се прибрали, ако бебето Агнес не беше взело кутрето си! — И тя отново препусна напред в галоп, а Киврин дори не се опита да я спре този път.
— Роузмунд е грубиянка! — каза Агнес.
— Да — съгласи се Киврин. — Права си. Знаеш ли какво й става?
— Заради сър Блоет е — отвърна Агнес. — Трябва да се омъжи за него.
— Какво? — възкликна Киврин. Имейн беше споменала нещо за сватба, но тя беше предположила, че някоя от дъщерите на сър Блоет ще се омъжва за някой от синовете на лорд Гийом. — Че как може сър Блоет да се ожени за Роузмунд? Той не е ли вече женен за лейди Иволда?
— Не — отвърна Агнес изненадано. — Лейди Иволда е сестра на сър Блоет.
— Но Роузмунд е още много малка — рече Киврин, макар да знаеше, че не е права. През четиринайсети век момичетата редовно са били сгодявани преди да станат пълнолетни, понякога дори при самото раждане. През Средновековието бракът е бил въпрос на сделка, начин за присъединяване на земи и подобряване на социалния статус. Без съмнение Роузмунд беше обречена още от времето когато е била на възрастта на Агнес, да се омъжи за някой като сър Блоет. Всяка средновековна приказка обаче за девствени момичета, които трябва да се омъжат за някой беззъб старик, й идваше винаги изневиделица.
— Роузмунд харесва ли сър Блоет? — попита Киврин. Разбира се, че не го харесваше. Та тя се беше изпълнила с омраза, беше станала злонамерена, че дори и почти истерична, откакто чу вестта за пристигането му.
— Аз го харесвам — рече Агнес. — Обеща, че ще ми даде сребърна юзда, когато се женят.
Киврин погледна към Роузмунд, която ги чакаше далеч напред по пътя. Сър Блоет можеше въобще да не е беззъб и разложен. Но го предполагаше така, както беше предположила, че лейди Иволда му е жена. Можеше и да е млад, а лошото настроение на Роузмунд да се дължи на обтегнатите й нерви. А можеше и да промени мнението си за него преди да се оженят. Момичетата по това време встъпваха в брак около четиринайсет-петнайсет годишна възраст, но определено едва след като вече са налице поне първите белези на съзряването.
— Кога трябва да се оженят? — попита Киврин.
— По Великден — отговори Агнес.
Бяха стигнали до ново разклонение — двата пътя вървяха почти успоредно стотина метра. След това този, по който се беше отдалечила Роузмунд, тръгваше по някакво възвишение.
Само на дванайсет и да трябва да се омъжи след три месеца. Нищо чудно, че лейди Еливис беше толкова против сър Блоет да разбере, че са тук. Може би не одобряваше, че Роузмунд трябва да се омъжи толкова малка, а годежът беше скалъпен само за да може да бъде измъкнат баща й от неприятностите.
Роузмунд се качи до върха на възвишението, след което тръгна обратно към отец Рош.
— Къде ни водите? — запита го тя.
— Почти пристигнахме — отвърна той.
Тя обърна коня си и го пришпори нагоре по възвишението, след което изчезна от поглед, появи се отново, стигна на обратно в галоп почти до Киврин и Агнес, обърна коня рязко и отново препусна напред. „Също като плъха в клетката — помисли си Киврин, — и той търсеше изход като полудял.“
Лекият дъждец започваше да се превръща в лапавица. Отец Рош придърпа качулката върху обръснатото си теме и поведе магарето по склона. То стигна до върха с равен ход, след което спря. Отец Рош дръпна поводите му рязко, но магарето се запъна и не пожела да продължи.
— Какво има? — попита Киврин.
— Хайде, Валаам — рече отец Рош и хвана поводите с двете си големи ръце, но магарето не се и помръдна. Приклекна и се запъна така, че почти седна.
— Може да не му харесва дъждът — рече Агнес.
— Можем ли да ви помогнем? — попита Киврин.
— Не — отвърна Рош и им махна с ръка да продължават. — Вървете напред. Ще му е по-добре, ако конете не са наблизо.
Той нави поводите около ръката си и мина отзад, сякаш имаше намерение да го бута. Киврин прекоси билото с Агнес, обърната назад, защото се страхуваше, че животното може да ритне внезапно свещеника в главата. Тръгнаха надолу по хълма.
Гората под тях беше забулена от дъжда. Снегът по пътя вече беше започнал да се разтопява и подножието на хълма приличаше на кално блато. От двете страни на пътя имаше гъсти храсталаци, покрити със сняг. Роузмунд ги чакаше на върха на следващото възвишение. Дърветата по него стигаха само до средата на пътя, а над тях се виждаше обширно снежно пространство. „А отвъд него — помисли си Киврин — има обширна равнина, вижда се пътят, а също и Оксфорд.“
— Къде хукнахте, лейди Киврин? Чакайте! — извика Агнес, но Киврин вече беше в подножието на хълма, беше слязла от жребеца си и изтърсваше храсталаците от снега, за да види дали са върби. Върби бяха, а зад тях се виждаше короната на голям дъб. Тя метна поводите на жребеца върху червеникавите клони на върбите и се мушна в храсталака. От снега върбовите клони бяха замръзнали, залепени един за друг. Тя започна да ги удря, при което отгоре й започна да се ръси сняг. Във въздуха излетя ято изплашени птици. Тя започна да си проправя път през заснежените клони, за да стигне до полянката, която просто трябваше да е там. И беше.
Там беше и дъбът, а зад него, далеч от пътя, се виждаше струпването на белостволи брези, което й беше заприличало на по-рядка гора. Това вече трябваше да е мястото на спускането.
Нещо обаче във вида му я тревожеше. Сега полянката й се струваше някак по-голяма. А по дъба беше имало много повече листа и повече гнезда. От едната страна на полянката сега имаше трънка, чиито пурпурночерни плодове надничаха сред коварните бодли. Тя не си спомняше да я е виждала. Иначе със сигурност щеше да я запомни, нали?
Заради снега е, мислеше си тя, от него полянката изглежда някак по-голяма. Тук снежната покривка беше почти половин метър, гладка и непокътната. Мястото изглеждаше така, сякаш никой никога не беше идвал тук.
— На това място ли иска отчето да събираме бръшлян? — попита Роузмунд, която също си проправяше път през гъсталака. И огледа полянката с ръце на кръста. — Та тук няма никакъв бръшлян.
Бръшлян беше имало, нали, увит около ствола на дъба, а също така и гъби? „Заради снега е — помисли си пак тя. — Снегът е скрил всички отличителни белези. А също така и следите, които е оставил Гавин, докато е влачил каретата и сандъците.“
Ковчежето — Гавин не беше донесъл ковчежето в къщата. Не беше го видял, защото тя го беше скрила в храстите до пътя.
Тя мина покрай Роузмунд и се запромъква през върбите. Ковчежето също щеше да е затрупано със сняг, но снежната покривка не беше толкова плътна до пътя, а и то беше високо почти четирийсет сантиметра.
— Лейди Катрин! — извика Роузмунд. — Сега пък къде хукнахте?
— Киврин! — рече Агнес, но това беше само далечно ехо. Тя се беше опитала да слезе от понито си по средата на пътя, но кракът й се беше заплел в стремето. — Лейди Киврин, елате!
Киврин я погледна някак невиждащо, след което обърна поглед нагоре по хълма.
Отец Рош още беше на върха му и се бореше с магарето. Трябваше да намери ковчежето преди да е пристигнал.
— Остани на понито си, Агнес — рече тя и започна да рови в снега под върбите.
— Какво търсите? — попита я Роузмунд. — Та тук няма бръшлян!
— Лейди Киврин, елате веднага! — каза Агнес.
Може би снегът беше привел върбите и ковчежето всъщност беше по-навътре под тях. Киврин се наведе, хваната за тънките клони, и се опита да измете снега с ръка. Ковчежето обаче го нямаше. Беше разбрала това от самото начало. Върбите бяха предпазили треволяците и въобще цялата земя с клоните си. Имаше само няколко сантиметра сняг. „Но ако това е мястото, то трябва да е тук“ — мислеше си Киврин изтръпнала. Ако това е мястото!
— Лейди Киврин! — извика Агнес и Киврин се извърна да я погледне. Беше успяла да слезе от понито си и тичаше право към нея.
— Не тичай — викна Киврин, но още не беше изрекла думите, когато Агнес се спъна в нещо и политна.
От падането й беше секнал дъхът и когато Киврин и Роузмунд стигнаха при нея, тя още не беше успяла да се разплаче. Киврин я вдигна и я прегърна.
Агнес зяпна, пое дълбоко дъх и започна да пищи.
— Иди да доведеш отец Рош — обърна се Киврин към Роузмунд.
— Той вече идва — отвърна Роузмунд и Киврин обърна глава. Отчето тичаше тромаво надолу без магарето си. Киврин се опита да извика и на него „Не тичайте!“, но той и без това не можеше да я чуе от писъците на Агнес.
— Успокой се — рече Киврин. — Всичко е наред. Само малко ти излезе въздухът.
Отец Рош стигна при тях и Агнес незабавно се хвърли в прегръдките му. Той я притисна към себе си.
— Тихо, Агнъс — прошепна той с чудесния си, утешаващ глас. — Тихо. — Писъците й замлъкнаха до хълцания.
— Къде се удари? — попита Киврин, като изтупа снега от пелерината й. — Ръцете ли си ожули?
Отец Рош я обърна, както беше в прегръдката му, за да може Киврин да свали белите й кожени ръкавички. Ръцете й бяха силно зачервени, но не бяха одраскани. — Къде се удари?
— Никъде не се е ударила — каза Роузмунд. — Плаче, защото е бебе!
— Не съм бебе! — каза Агнес с такава ярост, че за малко да излети от ръцете на отец Рош. — Ударих си коляното в земята!
— Кое? — попита Киврин. — Същото, което си удари онзи ден ли?
— Да! Недей да го гледаш! — каза тя, когато Киврин посегна към крака й.
— Добре, няма — рече Киврин. Коляното беше хванало коричка. Сигурно я беше отлепила при това падане. Щом не кървеше толкова, че да се просмуче през кожения й чорап, нямаше смисъл да я изстудяват още повече като започнат да я събличат насред снега. — Но ще ми дадеш да погледна вкъщи, нали?
— А можем ли да си тръгваме вече? — попита Агнес.
Киврин огледа безпомощно гъсталака. Това трябваше да е мястото. Върбите, полянката, голото било. Това трябваше да е мястото. Може би бе поставила ковчежето много по-навътре в гъсталака, отколкото си мислеше, и снегът…
— Да тръгваме веднага! — каза Агнес и започна да хлипа. — Студено ми е!
— Добре — кимна Киврин. Ръкавиците на малката бяха твърде мокри, за да й ги сложи пак. Киврин свали своите, които беше взела на заем, и й ги даде. На Агнес й стигаха чак до под мишниците, което й достави такова удоволствие, че Киврин си помисли, че е забравила за болката в коляното, но когато отец Рош се опита да я качи на понито й, тя изхлипа:
— Искам да яздя с вас.
Киврин кимна и яхна жребеца си. Отец Рош й подаде Агнес, а понито поведе нагоре по склона. Магарето стоеше на билото, встрани от пътя, и пасеше тревичките, които се подаваха през тънката снежна покривка.
Киврин погледна отново към гъсталака през пелената от дъжд, опитвайки се да види полянката. „Сигурна съм, че това е мястото на спускането“ — каза си тя. Но не беше сигурна. Оттук дори хълмът изглеждаше някак различен.
Отец Рош хвана поводите на магарето и то незабавно се запъна, забивайки задните си копита в земята, но щом отчето обърна главата му и тръгна на обратно с поводите на понито в ръка, то го последва охотно.
При следващото разклонение отец Рош хвана левия път. По цялото му протежение имаше върби, дъбове, а в подножието на всеки хълм — кални локви.
— Сега вкъщи ли си отиваме лейди Киврин? — попита Агнес, разтреперана от студ.
— Да — отвърна Киврин и уви детето и със своята пелерина. — Коляното боли ли те още?
— Не. Не събрахме хич бръшлян. — Тя се поизправи и се извърна, за да погледне Киврин. — Спомнихте ли си се, когато видяхте мястото?
— Не — отвърна Киврин.
— Добре — рече Агнес и отново се отпусна в прегръдката й. — Значи ще останете с нас завинаги.
Андрюс се обади на Дануърти чак следобед. Колин, разбира се, въобще не се подвоуми да стане безбожно рано, за да разгледа малкия си куп от подаръци.
— Цял ден ли ще останеш в леглото? — запита той, докато Дануърти търсеше слепешката очилата си. — Вече е почти осем.
Всъщност беше едва шест и петнайсет, а навън беше тъмно като в рог, толкова тъмно, че дори беше невъзможно да се прецени дали още вали. Колин беше поспал доста повече от него. След общоцърковната служба Дануърти го беше изпратил обратно в „Балиол“, а самият той беше отишъл в болницата, за да разбере какво става с Латимър.
— Има висока температура, но засега белите му дробове не са засегнати — му беше казала Мери. — Дойде в пет, но каза, че е започнал да усеща силно главоболие и световъртеж към един. Около четирийсет и осем часа всичко на всичко. Очевидно няма смисъл да го разпитвам, за да разбера от кого се е заразил. А ти как се чувстваш?
Беше го накарала да остане за кръвна проба, но точно тогава беше пристигнал един нов случай и той трябваше да остане, за да види дали може да го разпознае. Когато си легна, вече минаваше един.
Колин подаде на Дануърти една бисквитка и настоя да я изяде, след което попита: — Кога е най-вероятно елените на Дядо Коледа да влязат? — И сам си отговори: — Когато е отворена вратата.
После седна на пода и започна да отваря подаръците. Бонбоните с формата на сапунчета пожънаха голям успех.
— Виж — рече той и си изплези езика, — променят цвета му. — Така си беше, само дето и зъбите, и ъгълчетата на устните му бяха вече боядисани.
На книгата като че ли се зарадва, макар че очевидно щеше да я хареса повече, ако вътре имаше холограми. Прелисти страниците и посочи една илюстрация.
— Виж я тази — и бутна томчето под носа на Дануърти, който още не беше успял да се разбуди напълно.
Беше гробница на рицар. Върху капака й имаше изображение на рицаря в естествена големина и пълно бойно снаряжение, лицето и позата му изразяваха вечен мир, но отстрани, в един фриз, който беше вграден в гробницата като прозорец, се виждаше как тялото на мъртвия рицар се опитва да излезе от ковчега, как разложената му плът пада от него като обвивките на мумия, как останалите без кожа и плът ръце са извити като нокти, а вместо лице имаше ужасен череп. Между краката му и навсякъде около меча му пълзяха червеи. „Оксфордшир, ок. 1350 година — пишеше на мястото на заглавието. — Един пример за страховитите декорации на гробниците в типичния стил за периода след бубонната чума.“
— Жестоко, нали? — рече Колин доволно.
За шала се изказа дори учтиво.
— Предполагам, че е важен жестът, нали? — рече той, вдигнал го за единия край високо във въздуха. И допълни: — Може би мога да го нося, когато ходя при болните. Тях хич няма да ги е грижа как изглежда.
— При какви болни ще ходиш? — попита Дануърти.
— Снощи пасторът ме попита дали искам да му изпълнявам поръчките, да проверявам хората и да ги снабдявам с лекарства и разни други неща.
Той извади една хартиена кесия:
— А това е твоят подарък. — Подаде я на Дануърти и каза: — Не е опакован. Финч каза, че трябва да пестим хартия заради епидемията.
Дануърти отвори кесията и извади една тънка червена книга.
— Датник за срещите ти — каза Колин. — Направен е така, че можеш да си отбелязваш дните, които остават до завръщането на твоето момиче. — Той отвори на първата страница. — Виж, проверих дали има със сигурност и декември.
— Благодаря ти — рече Дануърти и го разгледа. Коледа. Избиването на младенците. Нова година. Богоявление. — Много мило от твоя страна.
— Исках да ти купя модел на Карфакс Тауър, който пее „Чух камбаните по Коледа“ — каза Колин, — но струваше цели двайсет лири!
Телефонът иззвъня и двамата се спуснаха към него.
— Обзалагам се, че е майка ми — каза Колин.
Обаждаше се Мери от болницата.
— Как се чувстваш?
— Полузаспал — отвърна Дануърти.
Колин му се ухили.
— Как е Латимър? — попита Дануърти.
— Добре — рече Мери. Още беше облечена в дрехите от лабораторията, но косата й беше сресана, а самата тя изглеждаше доста жизнерадостна. — Неговият случай е в доста лека форма. Установихме връзката с вируса от Южна Каролина.
— Латимър е ходил в Южна Каролина?
— Не. Един от студентите, които те накарах да разпиташ снощи… Боже мой, искам да кажа миналата нощ. Започнала съм да губя представа за времето. Един от онези, които са ходили на забавата в Хедингтън. Първоначално излъгал, защото се бил измъкнал тайно от колежа, за да се види с някаква млада дама, и оставил един от приятелите си да го прикрива.
— Измъкнал се, за да отиде до Южна Каролина?
— Не, до Лондон. Но младата жена е била американка. Хванала самолета от Тексас, но направила прехвърляне в Чарлстън, Южна Каролина. В момента се опитват да разберат какви случаи е имало на летището. Дай ми да говоря с Колин. Искам да му честитя Коледа.
Дануърти му подаде слушалката и той се впусна в пълен отчет за всичките си подаръци, та чак до късметчето в бисквитите, което дори прочете.
— Господин Дануърти ми подари една книга за Средновековието — и той я вдигна пред екрана. — Знаеш ли, че по онова време са режели глави заради кражба и са ги побивали на моста в Лондон?
— Благодари й за шала и не й казвай, че ще изпълняваш поръчки на пастора — прошепна му Дануърти, но Колин вече му беше подал слушалката.
— Иска пак да говори с теб.
— Виждам, че се грижиш отлично за него — каза Мери.
— Много съм ти благодарна. Още не съм си ходила до вкъщи и много щеше да ми е противно да го оставя сам по Коледа. Обещаните подаръци от майка му още не са пристигнали, нали?
— Не — отвърна Дануърти предпазливо, поглеждайки Колин, който в този момент разглеждаше картинките в книгата.
— И не се е обадила — допълни Мери с отвращение. — Тая жена няма капчица майчинска загриженост. Хич не й пука, че Колин може в тоя момент да лежи в болницата с четирийсет градуса температура!
— Как е Бадри? — попита Дануърти.
— Тази сутрин температурата му поспадна, но белите му дробове са все още в много лошо състояние. В момента е на цинтамицин. Случаите, заразени с вируса в Южна Каролина, са го приели много добре. — Накрая тя обеща, че ще се опита да се прибере, и затвори.
Колин вдигна поглед от книгата си.
— Знаеш ли, че през Средновековието са горели хора на клада?
Мери нито дойде, нито се обади. Същото важеше за Андрюс. Дануърти изпрати Колин да закуси в залата и се опита през това време да се свърже с технолога, но всички линии бяха заети „заради натовареността по празниците“, както съобщи електронният глас, който очевидно не беше препрограмиран поради карантината и посъветва Дануърти да отложи всички маловажни разговори за другия ден. Дануърти все пак опита още два пъти, но резултатът беше същият.
Отнякъде се появи Финч с поднос в ръце.
— Добре ли сте, сър? — попита той притеснено. — Нали не се чувствате неразположен?
— Не, не се чувствам неразположен. Очаквам междуградски разговор.
— О, слава Богу, сър. Като не се появихте за закуска, си помислих най-лошото. — Той отгърна поръсената с дъждовни капки покривка на подноса. — Страхувам се, че съм ви донесъл една доста бедна коледна закуска, но яйцата ни почти привършиха. Представа си нямам как ще изглежда коледната вечеря. В целия район няма нито една останала гъска.
Всъщност закуската изглеждаше доста прилично: едно сварено яйце, пушена херинга и кифличка с мармалад.
— Опитах се да подготвя и коледен пудинг, сър, но и брендито е на привършване — допълни Финч, като измъкна един найлонов плик изпод подноса и го подаде на Дануърти.
Дануърти го отвори. Най-отгоре имаше информационна бланка от Националната служба по здравеопазването, озаглавена: „Първи симптоми на инфлуенцата: 1) Загуба на ориентация 2) Главоболие 3) Болки в мускулите. Вземайте всички предпазни мерки. Носете предпазната маска за лице на НСЗ по всяко време.“
— Маска за лице? — възкликна Дануърти.
— Националната служба започна да ги раздава тази сутрин — обясни Финч. — Представа си нямам как ще се справим с прането. Сапунът ни е почти на привършване.
Имаше още четири такива бланки, все в същия дух, както и едно съобщение от Уилям Гадсън, към което беше приложено фотокопие от банковата сметка на Бадри от двайсети декември. Бадри очевидно беше прекарал дупката от дванайсет до два и половина в коледни покупки. Беше закупил четири книги — с меки корици — от „Дебънам“. Направо чудесно. Това означаваше още десетки други контакти.
Появи се и Колин с пълна с кифлички салфетка.
— Всички ще се поуспокоят, сър — говореше Финч, — ако след като направите междуградския си разговор, се появите за малко в залата. Госпожа Гадсън особено е абсолютно сигурна, че вече сте на легло заради вируса. Казва, че сте се заразили заради лошото проветряване на спалните помещения.
— Ще се постарая да изглеждам добре — обеща Дануърти.
Финч тръгна към вратата, но после се върна.
— Още нещо за госпожа Гадсън, сър. Направо е побесняла, постоянно критикува колежа и настоява да се пренесе при сина си. Оказва ужасно влияние върху цялата атмосфера.
— Напълно ти вярвам — рече Колин и тръсна кифличките на масата. — Каза ми, че топлите хлебчета вредели на имунната ми система.
— Не може ли да й се намери някаква доброволческа работа в болницата или нещо такова? — попита Финч. — За да стои по-надалеч от колежа.
— Не можем да я натресем на бедните беззащитни жертви на инфлуенцата. Направо ще ги съсипе. Защо не попитаме пастора? Той си търсеше доброволци за изпълняване на разни поръчки.
— Пастора ли? — възкликна Колин. — Имайте милост, господин Дануърти. Аз работя за пастора.
— Ами тогава свещеника от протестантската църква — рече Дануърти. — Той много обича да рецитира „Меса по време на мор“ за поддържане на духа. Ще си паснат като дупе и гащи.
— Веднага ще му се обадя — каза Финч.
Дануърти си изяде цялата закуска с изключение на кифличката, която Колин веднага си присвои, след което отнесе подноса си в залата. Нареди на Колин да дойде да го извика незабавно, ако се обади технологът. Продължаваше да вали. Дърветата бяха лъскави от водата, а коледните лампички по тях — напръскани с дъждовни капки.
Всички бяха още на масата — само майсторките по камбаните се бяха изтеглили встрани с белите си ръкавици. Финч тъкмо демонстрираше как се носи маската от Националната служба по здравеопазването — разпечата двете лепенки от двете страни и притисна маската към лицето си.
— Въобще не изглеждате добре, господин Дануърти — каза веднага госпожа Гадсън. — И нищо чудно. Условията в този колеж са направо катастрофални. Направо ми е чудно, че чак сега се развихря епидемия. Лошо проветряване и изключително нелюбезен персонал. Вашият господин Финч беше непростимо груб с мен, когато се опитах да говоря с него за това да се настаня в апартамента на сина си. Каза ми, че сама съм си била избрала да бъда в Оксфорд по време на карантината и че трябвало да приема без оплаквания каквото ми се давало.
Колин пристигна в галоп и викна:
— Някой ви търси по телефона.
Дануърти се опита да заобиколи госпожа Гадсън, но тя застана решително на пътя му.
— Казах на господин Финч, че той може и да си стои спокойно у дома, когато синът му е в опасност, но аз не мога.
— Опасявам се, че ме търсят по телефона — отвърна Дануърти.
— Казах му, че нито една уважаваща себе си майка не може да си остане у дома, когато детето й е самичко и болно на стотици километри от нея.
— Господин Дануърти — намеси се Колин настоятелно, — елате веднага!
— Вие, разбира се, явно нямате никаква представа за какво говоря. Погледнете това дете! — И тя сграбчи Колин за ръката. — Да се щура под проливния дъжд, без дори да си е облякъл палтото!
Дануърти се възползва от маневрата й, за да се шмугне покрай нея.
— Ама вие май въобще не се притеснявате, че момчето ви може да се зарази от индийския грип — рече тя. Колин се изскубна от хватката й. — Да му давате да се тъпче с кифлички и да се мотае подгизнал до кости.
Дануърти хукна през вътрешния двор. Колин го следваше по петите.
— Хич няма да се изненадам, ако тоя вирус се е пръкнал тук, в „Балиол“ — провикна се госпожа Гадсън подире им. Чисто нехайство, ето това е. Чисто нехайство!
Дануърти влетя в стаята и грабна слушалката. Нямаше никаква картина.
— Андрюс — извика той. — Ти ли си? Не те виждам.
— Телефонната система е направо задръстена — рече Монтоя. — Изключили са визуалната комуникация. Обажда се Лупе Монтоя. Господин Бейсингейм сьомга ли е или пъстърва?
— Моля? — недоумяваше Дануърти със свъсени срещу празния екран вежди.
— Цяла сутрин звъня на разните риболовни фирми в Шотландия. Когато успея да се свържа де. Казват ми, че къде е отишъл зависи от това дали е сьомга или пъстърва. Ами приятелите му? Има ли някой в университета, с когото той ходи за риба и който може да знае координатите му?
— Представа си нямам — отвърна Дануърти. — Госпожо Монтоя, в момента очаквам един изключително важен…
— Пробвах всичко останало — хотели, мотели, фирми за яхти под наем, обадих се дори на бръснаря му. Успях да издиря жена му в Торки и тя ми каза, че не й е съобщил къде точно заминава. Надявам се това не означава, че се е усамотил някъде с някоя жена и всъщност въобще не е в Шотландия.
— Не мисля, че господин Бейсингейм…
Ами добре, тогава защо никой не знае къде е? И защо още не се е обадил, след като епидемията е на всяка първа страница и по всички канали на телевизията?
— Госпожо Монтоя, аз…
— Предполагам, че трябва да се обадя и на фирмите за сьомга, и на тези за пъстърва. Ще ви осведомя дали съм го открила.
Тя най-накрая затвори, а Дануърти постави слушалката, вторачен в нея и сигурен, че Андрюс се е опитал да се обади, докато той говореше с Монтоя.
— Нали каза, че през Средновековието е имало много епидемии? — попита Колин. Беше седнал на дивана пред прозореца с книгата, разглеждаше илюстрациите и ядеше кифлички.
— Да.
— Добре, обаче не мога да намеря нищо в тая книга. Как се пишат?
— Опитай с Черна смърт — отговори му Дануърти.
Дануърти издържа още четвърт напрегнат час и се опита да се свърже с Андрюс отново. Линиите бяха безумно преплетени.
— Знаеш ли, че Черната смърт е била в Оксфорд? — попита Колин. Беше свършил и с последната троха от кифличките и се беше върнал към бонбоните. — По Коледа. Също като при нас!
— Инфлуенцата въобще не може да се сравнява с чумата — рече Дануърти. Беше вперил поглед в телефона така, сякаш искаше да му внуши да иззвъни. — Черната смърт е затрила между една трета и една втора от европейското население.
— Знам — отвърна Колин. — Освен това е много по-интересна. Била разпространена чрез плъховете и човек получавал огромни бубони…
— Бубони.
— Бубони под мишниците, а след това почернявали, подували се до огромни размери и накрая човек умирал! При грипа няма нищо такова — завърши той с нотка на разочарование.
— Не, няма.
— Освен това грипът е само един. А чума е имало три вида. Бубонна — тая с бубоните, белодробна — която влизала в белите дробове на човек и той започвал да храчи кръв… И цеп-ти-ке-мич…
— Септисемична.
— Септисемична, която влизала в кръвта и човекът умирал за три часа като тялото му почернявало напълно! Жестоко, нали?
— Да — отвърна Дануърти.
Телефонът иззвъня точно в единайсет и една минута и Дануърти грабна слушалката, но беше Мери, която искаше да ги предупреди, че няма да успее да се върне за вечеря.
— Тази сутрин пристигнаха пет нови случая.
— Идваме в болницата веднага щом свърша междуградския си разговор — обеща Дануърти. — Чакам да ми се обади един от технолозите. Ще го накарам да дойде, за да разчете данните от фиксирането.
Мери стана леко враждебна.
— С Гилкрист говорил ли си за това?
— Гилкрист! Той в момента се занимава с плановете си да изпрати Киврин в епохата на Черната смърт!
— И въпреки това мисля, че не бива да го правиш преди да си се посъветвал с него. Той е временно ръководещият и няма смисъл да го провокираш. Ако нещо се е объркало и се наложи Андрюс да отмени спускането, ще ти трябва сътрудничеството му. — Тя му се усмихна. — Ще обсъдим това като дойдете. А също така искам да ви направя и ваксинация.
— Мислех, че очакваш аналога всеки момент.
— Така беше, но не съм доволна от реакцията на първите болни към препоръчания от Атланта курс на лечение. При някои има леко подобрение, но при Бадри е точно обратно — положението му се влошава. Искам на всички от рисковата група да им се направи разширение на Т-клетките.
По обяд Андрюс още не се беше обадил. Дануърти изпрати Колин в болницата да му направят ваксинация. Когато се върна, по лицето му беше изписана болка.
— Толкова ли е лошо положението? — попита Дануърти.
— Още по-зле — отвърна Колин и се метна на дивана пред прозореца. — Госпожа Гадсън ме хвана като влизах. Тъкмо се чешех по ръката и тя ме попита къде съм бил и защо аз съм бил ваксиниран, а Уилям не. — Той погледна с укор Дануърти. — Ами гадно е! Каза, че ако имало някой, който бил изложен на голям риск, това бил бедният Уили, и било абсолютна некрофилия от моя страна да ме дупчат мен, а не него.
— Непотизъм14.
— Непотизъм. Дано оня свещеник й намери най-мъртвешката работа.
— Как е баба ти Мери?
— Въобще не я видях. Всички бяха адски заети — разни легла по коридорите и така нататък.
Колин и Дануърти отидоха да вечерят в салона един след друг. Колин се върна само след петнайсет минути.
— Камбанаджиите започнаха да свирят — обясни той. — Господин Финч ми каза да ти предам, че захарта и маслото са на привършване, а от сметаната направо не е останало нищо. — Той извади парче желирана торта от джоба на якето си. — Защо никога не им свършва брюкселското зеле?
Дануърти му нареди да дойде веднага да го извика, ако се обади Андрюс, а всички останали съобщения да записва, и тръгна към залата. Майсторките по камбаните бяха в апогея си с някакъв канон на Моцарт.
Финч подаде на Дануърти блюдо, по голямата част от което беше заета от брюкселско зеле.
— Страхувам се, че пуйката почти свърши, сър — бяха първите му думи. — Радвам се, че дойдохте. Вече е почти време за коледното поздравление на кралицата.
Американците довършиха Моцарт под звуците на силни аплодисменти, след което се приближи госпожа Тейлър, която още не си беше свалила белите ръкавици.
— Ето ви най-после, господин Дануърти — рече тя. — На закуска ви изпуснах, а господин Финч ми каза, че вие сте този, с когото трябва да говоря. Трябва ни зала за репетиции.
Дануърти беше силно изкушен да каже: „Аз не знаех, че въобще репетирате.“ Вместо това хапна от брюкселското зеле.
— Зала за репетиции?
— Да, за да можем да упражняваме „Чикагския сюрприз“. Уредих със старшия свещеник на Христовата църква да го изсвирим за първи път тук за Нова година, но ни трябва зала, където да се упражняваме. На господин Финч вече му казах, че голямата зала в „Биърд“ ще ни свърши идеална работа…
— Общата стая на горните курсове.
— Но господин Финч каза, че тя вече се използва като склад за провизии.
Какви провизии? Според Финч всичко, освен брюкселското зеле, беше или изцяло, или почти на привършване.
— Каза ми също така, че аудиториите се пазят евентуално за лазарет. Трябва ни някое тихо и спокойно местенце, където можем да се съсредоточим. „Чикагският минорен сюрприз“ е една доста сложна пиеса. Промените в началото и края, както и водещите мотиви във финала изискват пълна концентрация. А освен това, разбира се, има и допълнителни хитринки.
— Разбира се — съгласи се Дануърти.
— Стаята не трябва да е голяма, но трябва да е напълно изолирана. Опитваме се да репетираме тук, в столовата, но през цялото време влизат и излизат хора и тенорката непрекъснато излиза от ритъм.
— Сигурен съм, че можем да открием нещичко.
— Разбира се, с тия седем камбани би трябвало да свирим тройни концерти, но миналата година „Северноамериканският съвет“ свириха „Филаделфийски троен“ тук и както разбирам, са се провалили. Тенорът изоставал с цял такт и удрял направо отвратително. Което е още една причина да се нуждаем от добра зала за репетиции.
— Разбира се — пак се съгласи Дануърти.
На вратата се появи госпожа Гадсън с едновременно свиреп и майчински вид.
— Извинете, но очаквам много важен междуградски разговор — каза той, стана така, че госпожа Тейлър се оказа между него и госпожа Гадсън, и се измъкна през аварийния изход. Андрюс не се беше обадил. Имаше само едно съобщение, от Монтоя.
— Каза да ти предам „няма значение“ — обясни Колин.
— И това е всичко? Не каза нищо друго?
— Не. Каза само: „Предай на господин Дануърти, че няма значение“.
Той се зачуди дали като по чудо не е открила Бейсингейм и не е получила подписа му, или просто е разбрала дали е „сьомга“ или „пъстърва“. Поколеба се дали да й позвъни, но се страхуваше, че точно тогава линиите ще решат да се освободят и Андрюс ще се опита да се обади.
Или заради Андрюс, или заради линиите обаждането бе чак в четири часа.
— Много се извинявам, че не можах да ви се обадя по-рано — каза Андрюс.
Картина още нямаше, но Дануърти чуваше, че при Андрюс има музика и глъч.
— До снощи ме нямаше, а освен това доста се поизпотих, докато се свържа с вас — обясни технологът. — Линиите са заети заради коледното пренатоварване. Опитах всичко…
— Искам да дойдеш до Оксфорд — прекъсна го Дануърти. — Трябва да ми разчетеш данните от едно фиксиране.
— Разбира се, сър — съгласи се Андрюс незабавно. — Кога?
— Колкото можеш по-скоро. Тази вечер.
— Оо — възкликна той недоволно. — А утре не става ли? Приятелката ми ще се върне късно тази вечер, та бяхме планирали да празнуваме Коледа утре, но мога да хвана някой влак следобеда или вечерта. Става ли така, или има някакво лимитирано време за данните от фиксирането?
— Те вече са получени, но технологът се разболя от нещо вирусно и ми трябва някой да ги разчете. — От другия край се чу внезапен изблик на смях. Дануърти повиши глас. — По кое време мислиш, че можеш да дойдеш?
— Не мога да ви кажа със сигурност. Мога ли да ви се обадя утре, за да ви кажа кога пристига влакът ми?
— Да, но той ще те отведе само до Бартън. Оттам ще трябва да вземеш такси до отцепената зона. Ще уредя да те пуснат незабавно. Става ли така, Андрюс?
Не получи отговор, макар че музиката и глъчта продължаваха да се чуват.
— Андрюс? — повика го Дануърти. — Чуваш ли ме? — Беше влудяващо, че не може да го вижда.
— Да, сър — отговори Андрюс, но вече с войнствена нотка. — Какво ми казахте, че искате да направя?
— Да разчетеш данните от едно фиксиране. Вече са получени, но технологът…
— Не, не това. Другото — за влака до Бартън.
— Ще вземеш влака до Бартън — обясни Дануърти. — Стига само дотам в момента. Оттам ще трябва да вземеш такси до отцепената зона под карантина.
— Карантина ли?
— Да — отвърна Дануърти раздразнено. — Ще уредя да те пуснат в зоната без проблем.
— За каква карантина става въпрос?
— Вирусна — отговори Дануърти. — Не си ли чул за това?
— Не, сър. Правих едно теренно проучване във Флоренция. Върнах се едва днес следобед. Сериозно ли е? — Не звучеше изплашен, а по-скоро заинтригуван.
— Досега имаме осемдесет и един случая — отвърна Дануърти.
— Осемдесет и два — намеси се Колин от дивана.
— Вече са идентифицирали вируса и ваксината ще пристигне всеки момент. Смъртни случаи няма.
— Но пък много нещастни хорица, които са искали да си бъдат у дома за Коледа, бих казал — рече той. — Ще ви се обадя утре сутрин, веднага щом разбера по кое време пристигам.
— Да — извика Дануърти, за да е сигурен, че Андрюс ще го чуе при всичкия шум около него. — Ще те чакам.
— Добре — каза Андрюс. Чу се още един залп смях, а после настъпи тишина — той беше затворил телефона.
— Ще дойде ли? — попита Колин.
— Да. Утре. — Той започна да набира номера на Гилкрист.
Гилкрист седеше зад бюрото си с войнствено изражение.
— Господин Дануърти, ако се обаждате, за да ми говорите отново за изтеглянето на госпожица Енгъл…
„Ако можех, веднага щях да я изтегля“ — помисли си Дануърти, но се зачуди дали самият Гилкрист въобще си дава сметка, че Киврин вече е напуснала мястото на спускането и няма да може да бъде изтеглена дори и да отвореха мрежата.
— Не — отвърна той. — Издирих един технолог, който може да дойде и да дешифрира данните от фиксирането.
— Господин Дануърти, мога ли да ви напомня…
— Давам си ясната сметка, че вие сте ръководител на това спускане — прекъсна го Дануърти, като се опитваше да се контролира максимално. — Просто се опитвам да бъда полезен. Като знам колко е трудно да се намери технолог по време на ваканцията, се напънах и открих един в Рединг. Може да дойде тук още утре.
Гилкрист присви устни неодобрително.
— Това въобще нямаше да се наложи, ако вашият технолог не се беше разболял. Понеже това стана обаче, предполагам, че ще трябва да се примирим и с този, който предлагате. Кажете му да дойде при мен веднага щом пристигне.
Дануърти успя да каже учтиво и „дочуване“-то, но щом екранът се опразни, затръшна слушалката, след което я грабна отново и започна да набира разни номера. Щеше да го открие тоя Бейсингейм, дори ако трябваше да върти телефони цял следобед.
Електронният глас обаче отново го осведоми, че всички линии са заети. Дануърти остави слушалката и се вторачи в празния екран.
— Още някой ли чакаш да ти се обади? — попита Колин.
— Не.
— Тогава можем ли да отидем до болницата? Искам да дам един подарък на баба Мери.
„Аз пък ще уредя да пуснат Андрюс в отцепената зона“ — помисли си Дануърти.
— Чудесна идея. Защо не си сложиш новия шал?
Колин обаче го напъха в джоба на якето си и се ухили.
— Ще си го сложа като стигнем там. Не искам хората да ме гледат с него по улиците.
Не че имаше кой да го гледа. Улиците бяха абсолютно безлюдни. Нямаше дори таксита. Дануърти се замисли за думите на пастора, че когато епидемията набере скорост, хората ще се затворят по къщите си. Или пасторът се беше оказал прав, или пък хората се бяха скрили от коледните песнички на „Карфакс“. А може пък просто да дремеха заради обилната коледна вечеря. Или пък бяха достатъчно разумни, че да не излизат на гадния дъжд.
През целия път не срещнаха нито един човек. Една жена в шлифер стоеше пред болницата и държеше плакат: „Забрана за чуждестранните болести“. Вратата им отвори някакъв мъж с предпазна маска и подаде на Дануърти една съвсем мокра рекламна брошура.
Дануърти помоли на „Информация“ да го свържат с Мери, след което прочете брошурката. С удебелени букви беше изписано: БОРЕТЕ СЕ С ИНФЛУЕНЦАТА. ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ОТДЕЛЯНЕ ОТ ЕС. Следваше параграф със следното съдържание: „Защо да прекарвате Коледата далеч от най-близките си? Защо ви задържат насила в Оксфорд? Защо сте в опасност от разболяване и умиране? Защото ЕС позволява в Англия да влизат заразени чужденци, а Англия не може да каже нищо. Един индиец-емигрант, заразен със смъртоносен вирус…“
Дануърти не го дочете. Обърна от другата страна. Там пишеше: „Гласът за отделянето е глас в полза на здравето. Комитет за независима Великобритания“.
В този момент се появи Мери, при което Колин измъкна шала от джоба си и го омота около врата си.
— Честита Коледа — рече той. — Благодаря за шала. Да ти отворя ли късметчето на бисквитката?
— Да, ако обичаш — каза Мери. Изглеждаше уморена. Все още беше облечена в лабораторната престилка, която не беше сваляла от два дни. Някой й беше пъхнал клонка зеленика в бутониерата.
— Ти въобще почивала ли си? — попита Дануърти.
— Мъничко — отвърна Мери. — От обяд досега пристигнаха още трийсет заразени. Цял ден се опитвам да получа от Световния център по инфлуенца класификацията, но линиите са заети.
— Знам рече Дануърти. — Дали мога да се видя с Бадри?
— Само за няколко минутки. — Тя се намръщи. — Той въобще не реагира на цинтамицина. Същото е и с двамата студенти от забавата в Хедингтън. Бевърли Брийн е малко по-добре. — Тя пак се намръщи. — Това ме притеснява. Ти направи ли си разширението?
— Не още. Колин вече си го направи.
— И ме болеше като за световно — обясни Колин и разгъна хартийката от пакетчето с бисквити. — Да ти прочета ли късметчето?
Тя кимна.
— Утре трябва да вкарам един технолог в отцепената зона, за да разберем най-сетне данните от фиксирането на Киврин — продължи Дануърти. — Какво точно трябва да направя, за да го пуснат без проблем?
— Нищо, доколкото знам. Опитват се да не пускат хората да излизат, а не да не влизат.
Регистраторката дръпна Мери встрани и й каза нещо с тих, но настоятелен тон.
— Трябва да вървя — каза тя. — Не те пускам да си ходиш, докато не ти направят разширението. Върни се тук, след като се видиш с Бадри. Колин, ти ще чакаш господин Дануърти също тук.
Дануърти се качи в изолаторното отделение. На „Информация“ нямаше никого, та се наложи сам да се пребори с един предпазен костюм, без да забравя, че трябва да си сложи ръкавиците най-накрая. След това влезе при Бадри.
Красивата медицинска сестра, която беше проявила такова любопитство към Уилям Гадсън, тъкмо мереше пулса му с вперен в екраните поглед. Дануърти застана до леглото.
Мери го беше предупредила, че Бадри е неадекватен, но въпреки това Дануърти се стресна при вида му. Лицето му отново беше потъмняло от високата температура, очите му бяха хлътнали. Дясната му ръка беше свързана със сложна система от банки и катетри. От вътрешната страна на лакътя имаше синьо-лилаво петно. Другата ръка беше още по-зле — от китката до лакътя беше почерняла.
— Бадри? — каза Дануърти, но сестрата поклати глава.
— Можете да останете съвсем за малко.
Дануърти кимна.
Тя постави безжизнената му ръка на леглото, вкара някакви данни в компютъра и излезе.
Дануърти седна и огледа екраните. Изглеждаха по същия начин — все така неразбираеми, а графиките, схемите и променящите се цифри не му говореха нищо. Той погледна Бадри, който изглеждаше съвсем разбит, потупа го леко по ръката и стана да си ходи.
— Заради плъховете беше — промълви Бадри едва чуто.
— Бадри? — каза Дануърти нежно. — Аз съм господин Дануърти.
— Господин Дануърти… — рече Бадри, но без да отваря очи. — Умирам, нали?
Дануърти усети тръпка на страх и отвърна, колкото можеше по-убедително:
— Не, разбира се, че не. Откъде пък ти хрумна това?
— Винаги е фатална — каза Бадри.
— Кое?
Бадри не отговори. Дануърти остана при него до завръщането на сестрата, но Бадри не каза нищо повече.
— Господин Дануърти — каза му сестрата, — той трябва да си почива.
— Знам. — Той се запъти към вратата, спря и погледна Бадри отново.
— Всички са измрели — рече Бадри точно тогава. — Половин Европа.
Когато Дануърти слезе долу, Колин го чакаше при регистратурата. Момчето разказваше на служителката за коледните си подаръци.
— Тези от майка ми не пристигнаха заради карантината. Пощаджията не ги е приел в зоната.
Дануърти обясни на регистраторката за разширението на Т-клетките, а тя кимна и каза:
— Само един момент, моля.
Двамата седнаха да почакат. „Всички са измрели — мислеше си Дануърти. — Половин Европа.“
— Не успях да й прочета късметчето — каза Колин. — Искаш ли да го чуеш? — Но въобще не почака за отговор. — „Къде е бил дядо Коледа, когато изгаснали лампите?“ — И погледна Дануърти с очакване.
Дануърти поклати глава.
— „В тъмното“.
Момчето извади „гобстопъра“ от джоба си, обели го и го завря в устата си.
— За момичето се притесняваш, нали?
— Да.
Колин сгъна опаковката на няколко пъти.
— Онова, което не разбирам, е защо не можеш да отидеш и да си я прибереш.
— Защото не е там. Трябва да изчакаме до датата и часа на срещата.
— Не, искам да кажа защо ти самият не заминеш в същата епоха и да я намериш, докато тя си е още там? Преди да се е случило нещо лошо. Нали можеш да отидеш в която епоха си пожелаеш?
— Не мога — отвърна Дануърти. — Можеш да изпратиш даден историк в която епоха пожелаеш, но след като Киврин вече е там, мрежата може да работи само в реално време. В училище говорили ли са ви за парадоксите?
— Да — отвърна Колин, но не звучеше убедително. — Това е нещо като правила за пътуване във времето ли?
— Пространствено-времевият континуум не позволява съществуването на парадокси — обясни му Дануърти. — Парадокс ще бъде например, ако Киврин направи нещо, което всъщност не се е случило, или ако тя причини анахронизъм.
Колин изглеждаше все така объркан.
— Единият от парадоксите гласи, че човек не може да бъда на две места едновременно. Тя е вече в миналото от четири дни. Ние не можем да направим нищо, за да променим това. То вече се е случило.
— Ами тогава как ще се върне?
— Когато тя замина, технологът направи нещо, което се нарича фиксиране. Данните от него казват на технолога къде точно е тя и действат като… ъъ… — той започна да търси подходяща дума. — Като въже. Фиксирането свързва така двете времена, че мрежата да може да се отвори отново в определен момент и Киврин да бъде изтеглена обратно.
— Също като „Ще се срещнем в църквата в шест и половина“ ли?
— Точно така. Наричаме го рандеву, среща. Рандевуто с Киврин е след две седмици. На двайсет и осми декември. На тази дата технологът ще отвори мрежата и едва тогава Киврин ще може да се върне.
Ти нали ми каза, че там е същото време от годината? Как тогава двайсет и осми декември да е след две седмици?
— През Средновековието са използвали различен календар. В момента там е седемнайсети декември. Датата на рандевуто ни е шести януари. — „Ако тя е там. И ако намеря технолог, който да отвори мрежата.“
Колин извади „гобстопъра“ си и го огледа замислено. Имаше странен синьо-бял цвят и много приличаше на карта на луната. Той пак го лапна.
— Значи ако замина за 1320 година на двайсет и шести декември, мога да празнувам Коледа два пъти.
— Да, мисля, че е точно така.
— Жестоко! — възкликна Колин и разтвори нагънатата опаковка само за да я нагъне още по на ситно. — Струва ми се, че те забравиха. Ти как мислиш?
— Май натам отиват нещата — съгласи се Дануърти. И когато се появи поредният лекар, Дануърти го спря и му каза, че чака за разширяване на Т-клетките си.
— Така ли? — възкликна лекарят изненадано. — Ще се опитам да разбера нещо по въпроса. — И потъна в отделението за спешни случаи.
Почакаха още известно време. „Заради плъховете“, беше казал Бадри. А през първата нощ беше попитал Дануърти: „Коя година сме?“ Но нали беше казал, че отклонението е минимално? А също и че изчисленията на асистента са верни.
Колин вади „гобстопъра“ си на няколко пъти, за да проверява дали има някаква промяна в цвета.
— А ако се случи нещо ужасно, не бихте ли могли да нарушите правилата? — попита той, примижал към занимавката си. — Ако й отрежат ръката например, или ако умре, или пък я гръмне бомба, или въобще нещо такова?
— Това не са просто правила, Колин. Това са научни закони. Не можем да ги нарушаваме както си пожелаем. Ако се опитаме да обърнем хода на събития, които вече са се случили, мрежата просто няма да се отвори.
Колин изплю „гобстопъра“ в опаковката му и внимателно го уви. После каза:
— Сигурен съм, че твойто момиче е добре.
Напъха пакетчето в джоба на якето си и извади едно доста по-обемисто.
— Забравих да дам на леля Мери коледния й подарък — рече той, след това скочи и хукна към отделението преди Дануърти да е успял да го спре, но точно като стигна до вратата, изведнъж се обърна и хукна обратно.
— Кръв и ужас! Гадсън е тук! Идва насам.
— Само това ни трябваше сега — рече Дануърти.
— Ела — каза Колин. — Първата нощ влязох през задния вход. — И хукна в обратната посока. — Хайде!
Дануърти не можеше да спринтира като момчето, но тръгна с доста бърза крачка по лабиринта от коридори. Излязоха през един от служебните изходи и се озоваха на малка уличка. Пред изхода обаче, под дъжда, беше застанал мъж с по един плакат пред гърдите и на гърба. На плаката пишеше: „Участта, от която се страхувахме, ни сполетя.“ На Дануърти надписът му се стори доста на място.
— Ще проверя дали ни е видяла — каза Колин и хукна към предната част на болницата.
Мъжът подаде на Дануърти една брошура. „КРАЯТ НА СВЕТА НАБЛИЖАВА!“ — беше изписано там с големи яркочервени букви. А после продължаваше с по-малки: „Бойте се от Бога и Му въздайте слава, защото настъпи часът на Неговия съд. (Откровение, 14:7).“
Колин му Махна откъм ъгъла.
— Всичко е наред — рече той, малко позадъхан. — В момента е вътре и крещи на регистраторката.
Дануърти върна брошурката на мъжа и последва Колин. По страничната уличка стигнаха до Уудсток Роуд. Дануърти погледна нервно към входа на отделението, но не видя никого — нито дори демонстрантите, които бяха против ЕС.
Колин притича още една пресечка, след което забави ход. Извади от джоба си пакетчето със сапунените бонбони и предложи един на Дануърти.
Той отказа.
Колин пъхна в устата си един розов и каза доста неясно:
— По-хубава Коледа не съм имал.
Дануърти разсъждава над този сантиментален изблик в продължение на няколко пресечки: Електронните камбани в момента опустошаваха „Посред мрачна зима“, което като че ли също беше съвсем на място. Улиците продължаваха да са също толкова безлюдни, но когато свиха по Броуд, към тях забърза една позната фигура, свита под дъжда.
— Това пък е господин Финч — каза Колин.
— Боже мой! — рече Дануърти. — От кое ли са ни свършили запасите тоя път?
— Надявам се, че от брюкселско зеле.
А Финч вдигна поглед.
— Ето ви, господин Дануърти. Слава Богу. Навсякъде ви търсих.
— Какво има? — попита Дануърти. — На госпожа Тейлър вече й обещах, че ще помисля за зала за репетиции.
— Не става въпрос за това, сър. А за подслонените при нас. Двама са пипнали вируса.
21 декември 1320 година (стар стил). Отец Рош не знае къде е мястото на спускането. Накарах го да ме отведе на мястото, където го е срещнал Гавин, но дори като застанах на самата полянка не бях убедена, че точно това е мястото. Ясно е, че Гавин го е засякъл на доста голямо разстояние от мястото на спускането, а аз съм била в несвяст.
И днес си дадох сметка, че никога няма да успея да намеря мястото на спускането сама. Гората е прекалено обширна, а освен това е пълна с полянки, дъбове и върбалаци, които изглеждат по един и същи начин, а на всичкото отгоре в момента е паднал и сняг. Трябваше да маркирам мястото и с нещо друго освен с ковчежето.
Гавин трябва да ми покаже мястото, но още не се е върнал. Роузмунд ми каза, че Кърси е само на половин ден път, но Гавин щял по всяка вероятност да остане там за през нощта заради дъжда.
Откакто се върнахме, вали като из ведро и сигурно трябва да се радвам, защото така снегът може би ще се разтопи. В същото време обаче заради дъжда не мога да изляза да търся мястото, а освен това в къщата е адски студено. Всички са облекли пелерините си и са се скупчили до огъня.
А какво ли правят селяните? Колибите им не могат да спрат дори вятъра, а в тази, в която бях влязла, нямаше и помен от одеяло. Сигурно буквално замръзват, а Роузмунд каза, че според иконома щяло да вали чак до Бъдни вечер.
Роузмунд се извини за избухливото си поведение в гората като ми каза, че била „бясна на сестра си“.
Агнес обаче нямаше нищо общо с това — Роузмунд очевидно се беше разстроила от новината, че годеникът й ще пристигне за Коледа. Когато поостанах насаме с нея, я попитах дали се притеснява за сватбата.
— Баща ми го уреди — отвърна тя, без да престава да шие. — Сгодихме се на свети Мартин15. Сватбата трябва да е на Великден.
— И това ще стане с твоето съгласие? — попитах я аз.
— Сър Блоет е добра партия — отвърна тя. — Високопоставен в обществото и има земи, които могат да се присъединят към тези на баща ми.
— А ти харесваш ли го?
Тя направо заби иглата в опънатия на дървена рамка лен.
— Баща ми никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо — отвърна тя и издърпа дългата нишка през плата.
Не ми каза нищо повече, а единственото, което успях да измъкна от Агнес, беше, че сър Блоет бил добър и й бил донесъл сребърна монета от едно пени, което без съмнение е част от сватбените подаръци.
Агнес беше прекалено погълната от коляното си, за да ми каже нещо повече. През половината път до вкъщи не спря да се оплаква, а когато слезе от жребеца, започна да куца доста преувеличено. Мислех си, че просто се опитва да привлече вниманието, но когато хвърлих едно око на раната, видях, че коричката е паднала напълно. Цялото място около раната е зачервено и подуто.
Промих я, превързах я с най-чистото парче плат, което намерих (страхувам се, че това е една от забрадките на Имейн — намерих го в шкафа до леглото ми), след което я накарах да седне мирно до огъня и да си играе с рицаря си, но се притеснявам. Ако раната се инфектира, може да се получат много усложнения. През четиринайсети век не е имало никакви антимикробни средства.
Еливис също се притеснява. Беше съвсем ясно, че очакваше Гавин да се върне тази вечер. През целия ден току отиваше до паравана и гледаше през вратата навън. Засега не съм разбрала какво изпитва тя към Гавин. В дни като днешния си мисля, че и тя го обича, но се страхува от това, което може да се случи и на двамата в подобна ситуация. Прелюбодейството е било смъртен грях в очите на църквата, при това понякога доста опасен. През по-голямата част от времето обаче ми се струва, че неговата amour няма никакви шансове и че Еливис е толкова загрижена за съпруга си, че въобще не забелязва съществуването на Гавин.
Непорочната и недостижима дама е била идеалът на любовните романси, но е ясно, че и той няма представа дали тя го обича, или не. Това, че ме е спасил в гората, както и историята му за злодеите беше само един опит да я впечатли (което щеше да бъде много по-впечатляващо, ако наистина беше имало двайсетина злодеи, въоръжени до зъби с мечове, боздугани и бойни брадви). Той очевидно е готов на всичко, за да я спечели, и лейди Имейн знае това. Поради която причина, струва ми се, го е изпратила в Кърси.
Докато се върнат до „Балиол“, още двама души бяха проявили симптомите на заразата. Дануърти изпрати Колин да спи, след което помогна на Финч да сложи и болните да си легнат и се обади в амбулаторията.
— В момента нямаме нито една свободна линейка — съобщи регистраторката. — Ще ви изпратим веднага щом можем.
Това „веднага“ се оказа полунощ. Дануърти успя да се върне и да си легне едва след един и половина.
Колин беше заспал на кушетката, която Финч беше качил горе специално за него. Под главата му лежеше книгата за рицарите. Дануърти се поколеба дали да не я измъкне, но после реши, че е по-добре да не рискува да го събуди, и си легна.
Киврин не можеше да е попаднала по времето на чумата. Бадри беше казал, че отклонението е било само четири часа, а чумата се беше развихрила из Европа през 1348 година. А Киврин я бяха изпратили в 1320-а.
Той се обърна в леглото и затвори очи. Не можеше да е по времето на чумата. Бадри просто бълнуваше. Беше говорил какво ли не — от капаци и трошене на китайски порцелан до плъхове и мишки. В думите му не можеше да се открие никакъв смисъл. Не говореше той, а треската му. Беше казал на Дануърти да се отдръпне. Беше му давал някакви въображаеми бележки. Нито една от постъпките му, откакто беше повален на легло, не означаваше нищо.
„От плъховете беше“ — беше казал Бадри. Съвременниците на четиринайсети век не бяха разбрали, че чумата се предава от бълхите по плъховете. Представа си бяха нямали какво я разпространява. Бяха обвинявали кого ли не — евреите, вещиците, лудите. Бяха избивали душевноболните и бесили подред всички възрастни жени.
Дануърти стана и отиде във всекидневната. Заобиколи на пръсти кушетката на Колин и измъкна книгата изпод главата му. Колин се размърда, но не се събуди.
Дануърти седна на дивана и отвори на раздела за Черната смърт. Беше се появила в Китай през 1333 година, след което беше тръгнала на запад с търговските кораби — най-напред в Месина, Сицилия, а оттам и към Пиза. Беше се разпространила бързо из Италия и Франция — осемдесет хиляди жертви в Сиена, сто хиляди във Флоренция, триста хиляди в Рим — още преди да прекоси Ламанша. В Англия беше стигнала през 1348 година, „малко преди празнуването на св. Йоан Кръстител“ — което означаваше двайсет и четвърти юни.
Това пък означаваше отклонение от двайсет и осем години. Бадри се беше притеснявал за голямо отклонение, но в рамките на седмици, а не години.
Дануърти се пресегна над леглото към библиотеката си и извади оттам „Пандемията“ на Фицуилър.
— Какво правиш? — попита го сънено Колин.
— Чета за Черната смърт — прошепна в отговор Дануърти. — Ти си спи.
— Не са я наричали така — измърмори Колин с „гобстопъра“ в уста, обърна се и се зави още по-плътно в одеялата. — Наричали са я „синята болест“.
Дануърти отнесе и двете книги в леглото си. Според Фицуилър датата на пристигане на чумата в Англия беше Петровден — двайсет и девети юни — през 1348 година. Стигнала до Оксфорд през декември, до Лондон — през октомври на следващата година, след което продължила на север, за да се върне след известно време отново през Ламанша и да стигне до Нидерландия и Норвегия. Беше стигнала до всички места с изключение на Бохемия и Полша, където имало карантина, и някои части на Шотландия, колкото и странно да звучеше това.
През където и да беше минала, беше вършала като Ангела на Смъртта — беше избивала цели села наведнъж, без да остава поне по един жив, който да погребва загниващите тела. В един манастир беше останал един-единствен жив монах.
Единственият оцелял Джон Клин беше написал в дневника си: „И за да не изчезнат с времето нещата, които трябва да останат в паметта ни, за да не се изпарят те от спомените на тези, които идат след нас, аз, който съм свидетел на толкова злини, докато обхождам с поглед целия свят, притиснат в лапите на Сатаната, изпълнен с усещането, че обитавам света на мъртвите, аз, в очакване на смъртта, изписах върху белия лист всичко, на което станах свидетел.“
Беше записал всичко като истински историк, след което явно и той самият беше починал в пълна самота. Към края на манускрипта написаното ставаше все по-неравно и разкривено, докато на едно място накрая се виждаше следното с друг почерк: „На това място очевидно авторът е починал.“
Някой почука на вратата. Беше Финч, облечен само в хавлията си за баня, с изцъклен поглед и разстроена физиономия.
— Още един, сър — рече той.
Дануърти сложи пръст на устните си и излезе заедно с него.
— Обади ли се в болницата?
— Да, сър, но ми казаха, че могат да ни изпратят линейка чак след няколко часа. Обясниха ми, че трябва да я изолираме и да й даваме димантадин и портокалов сок.
— Които предполагам са почти на привършване — рече Дануърти раздразнено.
— Да, сър, но не е в това проблемът. Тя просто не иска да ни съдейства.
Дануърти накара Финч да го изчака отвън, докато той се облече и си сложи предпазната маска, след което двамата се отправиха към „Салвин“. На вратата се бяха скупчили хора, облечени в странна смесица от долни дрехи, палта и одеяла. Предпазни маски обаче носеха само малцина. „До вдругиден всички ще са на легло“ — помисли си Дануърти.
— Слава Богу, че дойдохте — рече бойко една жена. — Въобще не можем да се оправим с нея.
Финч го отведе при болната, която беше седнала в леглото си и не мърдаше. Беше жена на пределна възраст с рядка побеляла коса и същите трескави очи, цялата френетична чувствителност, която Дануърти беше видял у Бадри през първата нощ от боледуването му.
— Махай се! — каза тя, когато видя Финч, и му направи жест като че го зашлевява. Обърна пламтящия си поглед към Дануърти и извика: — Тате! — И си изплези езика нацупено. — Бях много непослушна — допълни след това с детинско гласче. — Изядох цялата торта за рождения ми ден и сега ме боли коремчето.
— Разбирате ли какво имам предвид, сър? — каза Финч.
— Идват ли индианците, тате? — питаше в този момент старицата. — Не ги обичам индианците. Имат лъкове и стрели.
Едва на сутринта успяха да я накарат да легне на едно детско креватче в едната аула. Накрая Дануърти се принуди да я изиграе с думите: „Сега тате иска това добро момиченце да си легне.“ И тъкмо когато вече я бяха поуспокоили, линейката взе, че дойде.
— Тате! — започна да вие жената, като затвориха вратите на колата. — Не ме оставяй самичка!
— О, Господи — възкликна Финч, когато линейката потегли. — Времето за закуска мина. Надявам се, че не са изяли всичкия бекон.
Той изчезна нанякъде да разпределя дажбите, а Дануърти се върна в апартамента си, за да чака обаждането на Андрюс. По средата на стълбите засече Колин, който ядеше някакъв сандвич и си обличаше якето.
— Пасторът иска да му помогна да съберем дрехи за задържаните под карантина — обясни той с пълна уста.
— Баба Мери се обади. Каза да й позвъниш.
— А Андрюс не се ли е обадил?
— Не.
— Визуалните връзки възстановени ли са вече?
— Не.
— Сложи си предпазната маска — провикна се Дануърти подире му. — И шала!
Обади се в болницата и чака нетърпеливо цели пет минути, докато Мери дойде на телефона.
— Джеймс? — чу се гласът й. — За Бадри става въпрос. Иска да те види.
— Значи ли това, че е по-добре?
— Не. Температурата му е все така висока, но сега е много по-възбуден и непрекъснато те вика, твърди, че имал да ти казва нещо. Така ще се изтощи тотално. Ако можеш да дойдеш и да поговориш с него, може би ще се поуспокои.
— Споменавал ли е нещо за чумата? — попита той.
— Чума ли? — леко се ядоса тя. — Само не ми казвай, че и теб са те заразили с тия смешни приказки, дето се носят наоколо, Джеймс — че било холера, че било денга, че е нов вариант на Пандемията…
— Не — отсече Дануърти. — Бадри го спомена. Снощи каза: „Избила е половин Европа“ и „Заради плъховете е било.“
— Джеймс, той не е на себе си. Бълнува от високата температура. Думите му не означават нищо.
Права беше. Разболялата се старица бръщолевеше за индианци с лъкове и стрели, но той не тръгна да търси сиукски войни, нали? Тя си беше измислила историята за преяждането с тортата, за да си обясни болестта, а Бадри пък си имаше версията за чумата. Това не означаваше нищо.
Въпреки това обеща, че ще отиде веднага, и тръгна да търси Финч. Андрюс не беше уточнил по кое време ще се обади, но Дануърти не можеше да рискува и да не остави човек при телефона. Ядоса се, че не бе накарал Колин да остане поне докато се разбере за какво го е търсила Мери.
По всяка вероятност Финч щеше да е в залата, за да охранява бекона до последна капка кръв. Дануърти остави телефона отворен, за да дава заето, и тръгна през вътрешния двор към залата.
На вратата го посрещна госпожа Тейлър.
— Тъкмо тръгвах да ви търся — каза тя. — Чух, че някои от задържаните снощи са паднали на легло от вируса.
— Да — отвърна той, докато оглеждаше залата за Финч.
— О, Боже. Значи вече всички сме в опасност.
Дануърти не виждаше Финч никъде.
— Колко е дълъг инкубационният период? — попита госпожа Тейлър.
— От дванайсет до четирийсет и осем часа — отговори й той и източи врат, за да погледне над главите на множеството в залата.
— Та това е ужасно — каза госпожа Тейлър. — Ами ако някой от нашите хора вземе че се разболее насред представянето на новия концерт? Ние сме от Традиционалните, нали разбирате, а не от Съвета. Правилата са много строги.
Той се зачуди защо Традиционалните — каквото и да означаваше това — бяха решили, че е необходимо да имат правила за разболелите се от инфлуенца майстори по биене на камбани.
— Правило трето — рече госпожа Тейлър: — „Всеки музикант трябва да бъде до камбаната си без прекъсване.“ Да не си мислите, че ако насред концерта някой от нас изведнъж се строполи, можем да вкараме друг на негово място? На всичкото отгоре ще се наруши ритъмът.
Изведнъж пред очите му се появи сцената, в която една от майсторките по камбани припада с белите си ръкавици и я изритват от сцената, за да не се наруши ритъмът.
— А няма ли някакви първоначални симптоми? — попита госпожа Тейлър.
— Не — отвърна той.
— В сводката, която ни изпратиха от Националната служба по здравеопазването, пишеше за дезориентация, висока температура и главоболие, но това не ни е от особена полза. И без това винаги ни болят главите от камбаните.
„Мога да си представя“ — помисли си Дануърти, докато търсеше с поглед Уилям Гадсън или някой от долните курсове, когото можеше да хване да стои при телефона.
— Ако бяхме от Съвета, разбира се, нямаше да има значение. Пускат да влизат заместници по всяко време. По време на едно премиерно изпълнение на „Титъм Боб Максимс“ в Йорк са били с деветнайсет музиканти. Деветнайсет! Не разбирам защо въобще го наричат премиера.
В залата очевидно нямаше нито един от студентите му от долните курсове, Финч без съмнение се беше барикадирал в склада за провизии, а Колин беше тръгнал отдавна.
— Още ли си търсите зала за репетиции? — попита Дануърти госпожа Тейлър.
— Да, освен ако някоя от нас не бъде поразена от този вирус. Можем, разбира се, да изсвирим „Стедман“, но въобще няма да е същото, нали?
— Ще ви пусна да репетирате в моята всекидневна, ако обещаете да вдигате телефона и да записвате всички съобщения за мен. Очаквам много важен междуградски разговор, поради което в стаята непрекъснато трябва да има някой.
И той я поведе към апартамента си.
— Оо, ама тя не е много голяма? — възкликна госпожата. — Не съм сигурна, че има достатъчно място да работим върху движенията си. Може ли да поразместим мебелите?
— Можете да правите каквото си пожелаете, стига да вдигате телефона и да записвате съобщенията. Очаквам обаждане от господин Андрюс. Предайте му, че не му е необходимо разрешение, за да влезе в зоната под карантина. Кажете му да тръгва веднага към „Брейзноуз“, където ще го посрещна.
— Ами добре, щом казвате — рече тя с тон, който намекваше, че тя едва ли не му прави услуга. — Все пак е по-добре, отколкото да репетираме в някое кафене с течение отвсякъде.
Той я остави да пренарежда мебелите му, без въобще да е сигурен, че е добра идея да й има доверие за това, след което се отправи с бърза крачка да се види с Бадри. Имал да му казва нещо. „Всички са измрели. Половин Европа.“
Дъждът беше поотслабнал до нещо като силно наситена мъгла, а протестиращите срещу ЕС вече се бяха събрали пред вратата на болницата. Към тях се бяха присъединили група момчета на възрастта на Колин, които си бяха залепили черен лейкопласт на лицата и крещяха: „Пуснете нашите да се приберат!“
Едно от тях сграбчи Дануърти за ръката.
— Правителството няма право да държи хората тук против волята им — рече то и завря раираното си лице в маската на Дануърти.
— Я не ставай глупак — каза Дануърти. — Да не искаш да започне нова пандемия?
Момчето изненадано пусна ръката му и Дануърти бързо се скри в болницата.
Навсякъде беше пълно с пациенти на носилки на колелца. Една беше спряна до асансьора. До нея беше застанала една внушителна медицинска сестра в огромен предпазен костюм, която четеше на пациента нещо от книга, увита в найлон.
— „Кой добродетелен е загинал?“ — попита тя и едва тогава Дануърти с отвращение осъзна, че това не е никаква медицинска сестра. Беше госпожа Гадсън.
— „И кога са били праведните неприети?“ — цитираше тя.
Тя спря и прелисти тънките страници на Библията в търсене на още някой успокоителен пасаж. Дануърти използва това, за да се шмугне в един страничен коридор и да тръгне по стълбите, благодарен на Националната служба по здравеопазването за маските за лице.
— „Господ Бог ще те покоси с порока на чревоугодието — продължаваше тя, а гласът й кънтеше по коридора, докато Дануърти се измъкваше, — с болести и зарази.“
„А теб пък ще те покоси с една госпожа Гадсън — мислеше си Дануърти, — която ще ти чете от Писанието, за да поддържа духа ти.“
Качи се по стълбите до изолатора, който вече се беше разпрострял из по-голямата част от първия етаж.
— А, ето ви и вас — рече сестрата. Беше отново красивата руса стажантка. Той се зачуди дали да я предупреди за присъствието на госпожа Гадсън.
— Вече почти се бях отказала да ви чакам — каза тя. — Той ви вика цяла сутрин. — Тя му подаде един предпазен костюм, той си го облече и я последва вътре.
— Преди половин час направо щеше да полудее, че ви няма — прошепна тя. — През цялото време говореше, че имал да ви казва нещо. В момента е малко по-добре.
Всъщност Бадри изглеждаше доста по-добре. Тъмният, страховит оттенък на кожата беше изчезнал и въпреки че продължаваше да е доста блед под иначе кафявия си естествен тен, той вече приличаше доста повече на предишния Бадри. Беше се понадигнал на няколко възглавници, беше вдигнал колената си, а ръцете му почиваха спокойно върху тях със свити пръсти. Очите му бяха затворени.
— Бадри — рече сестрата като постави облечената си в ръкавица ръка върху рамото му и се наведе към лицето му. — Господин Дануърти е тук.
Той отвори очи.
— Господин Дануърти?
— Да. — Тя кимна към другата страна на леглото, за да му го покаже. — Казах ти, че ще дойде.
Бадри се надигна още малко, но не погледна към Дануърти. Гледаше право пред себе си.
— Тук съм, Бадри — рече Дануърти, като се придвижи малко напред, за да влезе в полезрението му. — Какво си искал да ми кажеш?
Бадри продължи да гледа право пред себе си, но ръцете му започнаха да мърдат нервно върху коленете. Дануърти погледна към сестрата.
— Прави така от известно време — обясни тя. — Сякаш пише нещо на клавиатура. — Тя огледа екраните и излезе.
Той наистина пишеше нещо на клавиатура. Беше подпрял китките си на коленете, а пръстите му изписваха сложни поредици върху одеялото. Погледът му се беше вторачил, в нещо пред него — може би екран? След малко Бадри се намръщи.
— Не може да бъде — каза той и започна да пише още по-бързо.
— Какво има, Бадри? — попита Дануърти. — Какво не е наред?
— Трябва да има някаква грешка — отвърна Бадри. Наведе се малко настрани и каза: — Дай ми данни за всяка една линия по ТАА.
Дануърти осъзна, че Бадри говори по микрофона на конзолата и че в момента „чете“ данните от фиксирането.
— Какво не може да е вярно, Бадри?
— Отклонението — отвърна Бадри с фиксиран върху въображаемия екран поглед. — Прочети проверката — каза той на микрофона. — Това не може да е вярно.
— Какво не е наред с отклонението? — попита Дануърти. — По-голямо ли е, отколкото очакваше?
Бадри не отговори. Продължи да пише още известно време, спря за малко с очи, втренчени в екрана, и започна да пише отново като побъркан.
— Колко голямо е било отклонението? Бадри? — продължи да пита Дануърти.
Бадри писа една минута, после спря, погледна Дануърти и рече замислено:
— Много се притеснявам.
— За какво се притесняваш? — попита Дануърти.
Изведнъж Бадри отметна яростно одеялото и викна:
— Трябва да намеря господин Дануърти! — И започна да дърпа иглата от системата, опита се да махне и лепенката.
Екраните зад него направо пощуряха, започнаха да хвърлят искри и да пищят. Някъде навън се включи алармената инсталация.
— Не бива да правиш така — каза Дануърти като се пресегна през леглото, за да го спре.
— Той е в кръчмата — каза Бадри и продължи да се опитва да отлепи лейкопласта.
Изведнъж екраните застинаха.
— Изключен — каза някакъв компютърен глас. — Изключен.
Сестрата веднага връхлетя в стаята и възкликна:
— О, Господи, за втори път го прави. Господин Шодхури, не бива да правите така. Ще изключите цялата си система.
— Идете да извикате господин Дануърти. Веднага — нареди Бадри. — Нещо не е наред. — Но в същото време се остави тя да го сложи да легне и да го завие. — Защо не идва?
Дануърти изчака сестрата да залепи системата и да нагласи екраните, без да откъсва поглед от Бадри. Той изглеждаше изтощен и апатичен, направо отегчен. Над мястото, където беше вкарана иглата от системата, вече беше започнала да се образува нова раничка.
Сестрата напусна стаята с думите:
— Мисля, че е по-добре да помоля за седатив.
Щом тя излезе, Дануърти каза:
— Бадри, говори ти господин Дануърти. Искаше да ми кажеш нещо. Погледни ме, Бадри. Какво има? Какво не е наред?
Бадри го погледна, но без никакъв интерес.
— Бадри, да не би отклонението да е било прекалено голямо? Да не би Киврин да е попаднала направо сред чумата?
— Нямам време — рече Бадри. — Бях там и в събота, и в неделя. — И той отново започна да пише нещо безкрайно по одеялото. — Това не може да е вярно!
Сестрата се върна с една банка.
— О, чудесно — каза той, при което лицето и изражението му омекнаха и се успокоиха, сякаш от раменете му беше вдигнат огромен товар. — Не знам какво се е случило. Имах такова ужасно главоболие.
Той затвори очи още преди тя да е успяла да прикачи новата банка към системата и започна да хърка едва доловимо.
Сестрата изведе Дануърти навън.
— Ако се събуди и отново започне да ви вика, къде можем да се свържем с вас? — попита тя.
Той й даде телефона си.
— Той какво точно казваше? — попита Дануърти, докато си сваляше престилката. — Докато дойда?
— Викаше ви по име през цялото време и казваше, че трябва да ви намери, за да ви каже нещо изключително важно.
— Каза ли нещо за някакви плъхове? — попита Дануърти.
— Не. По едно време каза да намерим Карин — или Катрин…
— Киврин.
Тя кимна.
— Да. Каза: „Трябва да намеря Киврин. Лабораторията отворена ли е?“ После говори нещо за някакво агънце, но за плъхове не е споменавал. През повечето време нищо не му разбирам.
Дануърти хвърли импрегнираните ръкавици в кошчето.
— Искам да записвате всичко, което казва. Без неразбираемите бръщолевици — допълни преди тя да е запротестирала. — Но всичко останало. Ще се върна още днес следобед.
— Ще се опитам — рече тя. — Но повечето му думи са пълни безсмислици.
Дануърти слезе долу. Повечето думи на Бадри бяха пълни безсмислици, да, трескаво бръщолевене, което не означаваше нищо, но той излезе с намерението да хване такси. Искаше да се върне в „Балиол“ бързо, да говори с Андрюс и да го накара да дойде, за да разчете данните от фиксирането.
„Не може да е вярно“ — беше казал Бадри и сигурно имаше предвид отклонението. Възможно ли бе първоначално да се е объркал, да си е помислил, че са само четири часа, и след това да е открил… Какво? Че става въпрос за четири години? Или пък двайсет и осем?
— Пеша ще стигнете по-бързо — чу нечий глас зад себе си. Беше момчето с черните ленти по лицето. — Ако чакате такси, ще си го чакате цяла вечност. В момента всички са ангажирани от проклетото правителство.
И махна с ръка към едно, което току-що беше спряло пред отделението за спешни случаи. На страничното стъкло беше поставен плакат на Националната служба по здравеопазването.
Дануърти му благодари и се отправи към „Балиол“. Отново беше заваляло, така че ускори крачка. Надяваше се, че Андрюс вече се е обадил и че вече е на път. „Иди и ми доведи господин Дануърти незабавно! — беше казал Бадри. — Веднага! Нещо не е наред!“ Очевидно в момента преживяваше отново нещата, които беше направил след получаването на данните от фиксирането, когато беше изтичал до „Агнеца и кръста“. „Не може да е вярно!“
През вътрешния двор и нагоре към апартамента си Дануърти вече почти тичаше. Притесняваше се, че госпожа Тейлър няма да е чула телефона сред дрънченето на множеството камбани по време на репетицията им, но когато отвори вратата, пред очите му се откри следната гледка: майсторките по биене на камбани бяха застанали в кръг по средата на всекидневната, бяха си сложили предпазните маски, бяха вдигнали нагоре събраните си ръце като за молитва, по някое време ги сваляха надолу, като успоредно с това подгъваха колена едно по едно в пълно мълчание.
— Обади се прислужникът на господин Бейсингейм — каза госпожа Тейлър, без да прекъсва странното си занимание. — Каза, че според него господин Бейсингейм бил някъде из планините на Шотландия. А господин Андрюс помоли да му позвъните вие. Току-що се обади.
Дануърти даде поръчката за разговора веднага с усещането за голямо облекчение. Докато чакаше Андрюс да вдигне, разгледа интересния танц на американките и се опита да разбере последователността на движенията. Госпожа Тейлър като че ли се поклащаше почти равномерно, но останалите правеха странните си поклони в ред, който за Дануърти нямаше никакъв смисъл. Най-едрата — госпожа Пиантини — си броеше на глас със съсредоточено смръщено чело.
— Получих разрешение да влезеш в зоната под карантина без проблем. Кога идваш? — попита той веднага щом технологът вдигна слушалката.
— Мисля, че няма да стане, сър — рече Андрюс. Картината се беше върнала, но беше прекалено размазана, за да може Дануърти да види изражението му. — Мисля, че е по-добре да не идвам. Гледах предавания за карантината. Казват, че индийският грип е изключително опасен.
— Няма да влезеш в допир с нито един от заразените — каза Дануърти. — Мога да направя така, че да отидеш право в лабораторията на „Брейзноуз“. Ще бъдеш в пълна безопасност. Много е важно да дойдеш.
— Да, сър, но някои твърдят, че болестта била причинена от отоплителната система на университета.
— Отоплителната система ли? — възкликна Дануърти. — Та университета няма отоплителна система, а всеки отделен колеж е на над сто години и въобще не може да се отоплява, камо ли да се заразява по този начин. — Всички жени в стаята обърнаха поглед към него като по команда, но въобще не нарушиха ритъма си. — Няма абсолютно нищо общо с отоплителната система. Нито с Индия, нито с Божия гняв. Тръгнал е от Южна Каролина. Ваксината ще пристигне всеки момент. Въобще не е толкова опасно.
Андрюс май се беше заинатил.
— Въпреки това, сър, не мисля, че е разумно да идвам.
Майсторките по биене на камбани внезапно спряха танца си.
— Извинете — каза госпожа Пиантини и всички започнаха отначало.
— Данните от фиксирането трябва да се разчетат. Една наша историчка е в 1320 година, а още не знаем колко е било отклонението при спускането й. Ще се погрижа да ти се заплати като за особено вреден труд — каза Дануърти и веднага осъзна, че точно това не биваше да казва. — Ще уредя да бъдеш напълно изолиран, да носиш предпазен костюм през цялото време, да…
— Мога да разчета данните и оттук — прекъсна го Андрюс. — Имам една приятелка, която ще нагласи съответните електронни връзки. Учи в „Шрусбъри“. — Той замълча. — Това е най-доброто, което мога да направя. Съжалявам.
— Съжалявам — каза и госпожа Пиантини отново.
— Не, не, ти удряш секундата — обясни госпожа Тейлър. — На две-три си горе и долу, на три-четири си долу, след което водиш един цял такт. Освен това трябва да гледаш другите музиканти, а не в пода. Раз-два-три-и! — И всички започнаха менуета си отначало.
— Просто не мога да поема този риск — обясняваше Андрюс.
Беше съвсем ясно, че няма да се разколебае.
— Как се казва приятелката ти от „Шрусбъри“? — попита го Дануърти.
— Поли Уилсън — отговори Андрюс облекчено и даде на Дануърти телефонния й номер. — Кажете й, че ви трябва дистанционно разчитане на данни, IA търсене и мостов предавател. Аз ще остана на този телефон. — И понечи да затвори.
— Чакай! — рече Дануърти. Американките го изгледаха с недоволство. — Какво би било максималното отклонение при спускане в 1320 година?
— Представа си нямам — отвърна бързо Андрюс. — Трудно е да се предвиди големината на отклонението.
— Горе-долу — настояваше Дануърти. — Може ли да бъде двайсет и осем години?
— Двайсет и осем години? — възкликна Андрюс толкова стъписан, че Дануърти го обля вълна на облекчение. — Не бих казал. По принцип колкото по-назад се отива във времето, толкова по-голямо е отклонението, но нарастването не е експоненциално. Тестовете на параметрите дават информация за това.
— Медиевистиката не е направила такива тестове.
— Пуснали са историк във времето, без да направят проверка на параметрите? — Андрюс беше направо шокиран.
— Без проверка на параметрите, без предварителни опити без хора в мрежата, без повторни тестове — обясни Дануърти набързо. — Поради това е толкова важно да разбера данните от фиксирането. Искам да те помоля да направиш нещо за мен.
Андрюс се смръщи.
— Не е необходимо да идваш дотук — продължи Дануърти бързичко. — „Джизъс“ си имат теренна установка в Лондон. Искам да отидеш дотам и да пуснеш тестове за проверка на параметрите при спускане по обяд на 13 декември 1320 година.
— А какви са координатите на местонахождението?
— Не знам. Ще се сдобия с тях, когато се добера до „Брейзноуз“. Искам да ми се обадиш на този телефон веднага щом си определил какво може да е максималното отклонение. Това можеш ли да направиш?
— Да — отвърна Андрюс, но все още изглеждаше малко разколебан.
— Добре. Аз пък ще се обадя на Поли Уилсън. Дистанционно разчитане на данни, IA търсене и мостов предавател. Ще ти се обадя веднага след като нагласи всичко в „Брейзноуз“ — завърши Дануърти и затвори преди Андрюс да е успял да възрази.
Остана с ръка на слушалката, загледан в майсторките по биене на камбани. Редът се променяше при всяко завъртане, но госпожа Пиантини очевидно вече не бъркаше броенето си.
Дануърти се обади на Поли Уилсън и й даде спецификациите, за които му беше споменал Андрюс, чудейки се дали и тя като Андрюс е гледала репортажите и се е уплашила до смърт от отоплителната система на „Брейзноуз“. Тя обаче веднага каза:
— Трябва да намеря място, през което да вляза. Ще се срещнем след четирийсет и пет минути.
Дануърти остави американките да си приклякат и се отправи към „Брейзноуз“. Дъждът отново беше намалял и по улиците имаше доста хора, макар че повечето от магазините пак си бяха затворени. Този, който отговаряше за камбанарията на Карфакс, или се беше разболял от вируса, или я беше забравил заради карантината. Оттам продължаваха да долитат звуците от „Донеси ми факла, Жанет Изабела“ или може би „О, Таненбаум“.
Пред един индийски хранителен магазин имаше трима демонстранти и още половин дузина пред „Брейзноуз“, които държаха огромен плакат. На него пишеше: „ПЪТУВАНЕТО ВЪВ ВРЕМЕТО Е ЗАПЛАХА ЗА ЗДРАВЕТО“. Дануърти разпозна младата жена в края — беше лекарката от линейката.
Отоплителни системи, Европейския съюз и пътуването във времето. По време на Пандемията беше ред на американската бактериологична военна програма и системите за еъркъндишън. Още по-рано — през Средновековието — бяха обвинявали за епидемиите Сатаната и появата на кометите. Без съмнение, когато бъдеше обявено, че вирусът е тръгнал от Южна Каролина, веднага щяха да бъдат обвинени Конфедерацията и южните филиали на „Кентъки Фрайд Чикън“.
Дануърти мина през портала и отиде при портиера. Елхичката беше поставена в единия край на бюрото му, а ангелчето се мъдреше на върха й.
— Имам среща с една студентка от „Шрусбъри“, която трябва да подготви една инсталация — каза той на портиера. — Ще трябва да влезем в лабораторията.
— Лабораторията е запечатана, сър — отвърна портиерът.
— Запечатана?
— Да, сър. Заключена е и никой не може да влиза вътре.
— Защо? Какво се е случило?
— Заради епидемията, сър.
— Заради епидемията!?
— Да, сър. Може би е по-добре да говорите направо с господин Гилкрист.
— А може би вече съм говорил. Кажи му, че съм тук и трябва да вляза в лабораторията.
— Опасявам се, че в момента не е тук.
— Къде е?
— Предполагам, че в болницата. Той…
Дануърти не дочака края на изречението му. По средата на пътя към болницата се сети, че Поли Уилсън ще остане да го чака, без да има никаква представа къде е отишъл, а пък щом стигна до амбулаторията, се сети, че Гилкрист може да е там, защото се е заразил с вируса.
„Чудесно — помисли си той, — точно това заслужава.“ Гилкрист обаче беше в малката чакалня, жив, здрав и енергичен, с предпазна маска на лицето. Точно в този момент навиваше ръкава си нагоре, за да го ваксинират.
— Портиерът ти ми каза, че лабораторията е запечатана — рече веднага Дануърти, като застана между Гилкрист и медицинската сестра със спринцовка в ръка. — Трябва да вляза. Намерих една техноложка, която може да направи дистанционно фиксиране. Трябва обаче да заредим трансмитерното оборудване.
— Страхувам се, че е невъзможно — каза Гилкрист. — Лабораторията ще е под карантина, докато не бъде определен източникът на вируса.
— Източникът на вируса ли? — Дануърти не можеше да повярва на ушите си. — Та вирусът е тръгнал от Южна Каролина!
— Не можем да сме сигурни в това, докато не получим положителна идентификация. Реших, че дотогава ще е добре да сведем до минимум възможните рискове за университета и забраним достъпа до лабораторията. А сега, ако ме извините, дошъл съм, за да ми разширят имунната система. — И той се вторачи в сестрата зад Дануърти.
Дануърти протегна ръка, за да го спре.
— Какви рискове?
— Появи се голямо обществено недоволство, че вирусът бил пренесен по мрежата.
— Обществено недоволство? Да не би да имаш предвид тия трима малоумници с плаката пред портала? — развика се Дануърти.
— Господин Дануърти, намирате се в болница — намеси се сестрата. — Моля ви да не крещите.
Той въобще не й обърна внимание.
— Има „голямо обществено недоволство“, както го наричаш ти, заради това, че вирусът бил донесен вследствие на прекалено либералните имиграционни закони — каза той. — И ти ли смяташ да се оттегляш от Европейския съюз?
Гилкрист вирна брадичка и бръчките от двете страни на носа му започнаха да се виждат едва ли не и през маската.
— Като временен ръководител на Историческия факултет имам задължението да действам в интерес на университета. Нашето място в общността, както съм сигурен, че си даваш сметка, зависи от поддържането на обществения ред. Почувствах, че е важно да поуспокоя страховете на хората като затворя лабораторията до пристигането на класификацията на вируса. Ако стане ясно, че това наистина е вирусът от Южна Каролина, тогава, разбира се, лабораторията ще бъде отворена незабавно.
— А междувременно какво ще стане с Киврин?
— Ако не можете да говорите по-тихо — каза сестрата, — ще се принудя да докладвам за вас на доктор Ааренс.
— Чудесно. Идете и я доведете — тросна се Дануърти. — Искам тя да обясни на господин Гилкрист колко е смешен с тия негови приказки. Този вирус просто не може да се е предал по мрежата.
Сестрата излезе.
— Ако твоите демонстранти са прекалено неграмотни, че да не могат да разберат законите на физиката — каза Дануърти, — то поне могат да осъзнаят простичкия факт, че това е спускане. Мрежата бе отворена към 1320 година, а не от 1320 година насам. От миналото към нас не е пристигнало нищо.
— Ако нещата стоят така, то тогава госпожица Енгъл не е в никаква опасност и няма да пострада, ако просто изчакаме класифицирането на вируса.
— Не е в опасност ли? Та ти дори не знаеш къде точно е!
— Вашият технолог получи данните от фиксирането и докладва, че спускането е било успешно и е имало съвсем минимално отклонение — обясни Гилкрист, свали ръкава си и внимателно закопча маншета. — Много съм доволен, че госпожица Енгъл е точно там, където трябваше да бъде.
— Аз обаче не съм. И няма да се успокоя, докато не се уверя, че е пристигнала там жива и здрава.
— Струва ми се, че пак трябва да ви припомня, че отговорността за госпожица Енгъл е моя, а не ваша, господин Дануърти. — Той си облече палтото. — Ще направя това, което сметна за най-уместно.
— И мислиш, че най-уместното е да поставиш карантина на лабораторията, за да събереш отпред цял куп ненормалници — рече Дануърти горчиво. — Има също така значително „обществено недоволство“, че вирусът бил наказание от Бога. Какво смяташ да направиш, за да запазиш обществения ред и сред поддръжниците на тази идея? Ще започнеш да гориш мъченици на кладата ли?
— Тази забележка ми е особено неприятна. Както ми е особено неприятно, че постоянно си пъхате носа в неща, които не ви засягат. От самото начало си бяхте решили, да саботирате Медиевистиката и да не допуснете да получим право за пътуване във времето, а сега пък сте категорично решен да подронвате авторитета ми. Мога ли само да ви припомня, че в отсъствието на господин Бейсингейм аз съм временният ръководител на Историческия факултет и като такъв…
— Знаеш ли какво си ти? Един неграмотен, самовлюбен и надут глупак, който не е трябвало въобще да получава доверието на Медиевистиката, да не говорим пък за сигурността на Киврин!
— Не виждам причина да продължавам този разговор — рече Гилкрист. — Лабораторията е под карантина и ситуацията няма да се промени, преди да получим данните за класификацията на вируса. — И излезе.
Дануърти хукна подир него и за малко да се блъсне в Мери. Тя беше облечена в предпазни дрехи от главата до петите и четеше някаква схема.
— Въобще няма да повярваш какво е измислил Гилкрист! — започна Дануърти. — Някаква групичка демонстранти го е убедила, че вирусът е дошъл по мрежата, и той е затворил лабораторията!
Тя не каза нищо, дори не вдигна поглед от схемата.
— Тази сутрин Бадри каза, че данните от отклонението не може да са верни. Повтаряше непрестанно: „Нещо не е наред“.
Тя вдигна разсеяно поглед към него, но веднага се върна отново към схемата си.
— Намерил съм техноложка, която може да разчете фиксирането на Киврин дистанционно — продължи Дануърти, — но Гилкрист е запечатал вратите. Трябва да говориш с него, трябва да му кажеш, че вирусът със сигурност е тръгнал от Южна Каролина.
— Не е.
— Как така не е? Пристигна ли класификацията?
Тя поклати глава.
— Световният център по инфлуенца най-сетне си намери специалистката, но тя още не е завършила с тестовете. Предварителните й данни обаче сочат, че не става дума за вируса от Южна Каролина. — Тя го погледна право в очите. — А аз вече съм сигурна, че не е. — И свали погледа си отново. — При вируса от Южна Каролина няма нито един смъртен случай.
— Какво искаш да кажеш? Да не би да се е случило нещо на Бадри?
— Не — отвърна тя, като затвори папката и я притисна към гърдите си. — Бевърли Брийн.
Той зяпна. Беше се изплашил, че тя ще каже името на Латимър.
— Жената с лавандуловия чадър — допълни Мери с гневен тон. — Почина току-що.
22 декември, 1320 година (стар стил). Коляното на Агнес става все по-зле. Зачервено е и я боли (това е съвсем меко казано — малката пищи всеки път когато се опитам да го докосна), а освен това не може да ходи. Не знам въобще какво да правя — ако кажа на лейди Имейн, тя сигурно ще сложи върху раната някоя от отварите си и съвсем ще оплеска работата, а Еливис е много разсеяна и явно доста притеснена.
Гавин още го няма. Трябваше да се прибере още вчера по обед. Понеже за вечерна молитва още го нямаше, Еливис обвини Имейн, че го е изпратила в Оксфорд.
— Изпратих го в Кърси, както вече ти казах — обясни някак виновно Имейн. — Сигурна съм, че го е задържал дъждът.
— Само до Кърси? — попита Еливис бясна. — Или някъде другаде, за да намери нов капелан?
Имейн се напуши съвсем.
— Отец Рош не е подходящ за коледната литургия, ако присъства и сър Блоет с цялата си свита — отвърна тя. — Да не би да искаш да се изложиш пред годеника на Роузмунд?
Еливис пребледня като платно.
— Къде си го изпратила?
— Изпратих го с вест при енорийския свещеник, че сме в голяма нужда от капелан — обясни Имейн.
— В Бат?! — зяпна Еливис и вдигна ръка, сякаш ще я удари.
— Не. Само до Сайрънсестър. Архидяконът трябваше да е в абатството за рязането на коледното дърво. Наредих на Гавин да му предаде съобщението. Някой от помощниците му ще го отнесе нататък. Макар че, разбира се, нещата в Бат въобще не се развиват толкова зле, че Гавин да не може да отиде и сам, без да навреди на никого, освен ако синът ми не е тръгнал вече.
— Твоят син много ще се разгневи, когато разбере, че не сме изпълнили заръката му. Нали ни нареди да стоим в имението заедно с Гавин, докато не дойде и той.
Гневът й въобще не се беше разминал, но когато чу от устата на Имейн да излиза името „Сайрънсестър“, кръвта се върна по страните й и мисля, че поне малко се поуспокои.
„Разбира се, нещата в Бат въобще не се развиват толкова зле, че Гавин да не може да отиде и сам, без да навреди на никого“, беше казала Имейн, но е явно, че Еливис не е на същото мнение. Дали се страхува, че може да попадне в някоя клопка, или че може да доведе, без да иска, враговете на лорд Гийом в това имение? А освен това толкова ли „зле“ се развиват нещата в Бат, че лорд Гийом да не може да го напусне?
Може би и трите ми предположения са верни. Тази сутрин Еливис ходи до вратата, за да се взира навън в дъжда, поне десетина пъти, а настроението й е също толкова лошо, колкото на Роузмунд, докато бяхме в гората. Току-що попита Имейн дали е сигурна, че архидяконът е в Сайрънсестър. Очевидно се притеснява, че ако отговорът е не, Гавин може да е тръгнал към Бат, за да занесе съобщението лично.
Страховете й оказват влияние върху всички ни: лейди Имейн се е свряла в един ъгъл и се моли с мощехранителницата си в ръка, Агнес хлипа, а Роузмунд седи с бродерията в скута си и я съзерцава с празен поглед.
(Пауза)
Днес следобед заведох Агнес при отец Рош. Коляното й беше в отвратително състояние. Въобще не може да ходи, а над раната се появи нещо, което прилича на червена черта. Не мога да разбера със сигурност какво става — цялото коляно е зачервено и подуто — но не мога и да чакам.
През 1320 година не е имало лек за натравянето на кръвта, а вината за инфекцията на коляното й е моя. Ако не бях настояла да тръгнем да търсим мястото на спускането, тя нямаше да падне. Зная, че парадоксите не позволяват моето присъствие тук да повлияе по какъвто и да било начин върху съдбата на хората, които наблюдавам, но не мога да поема този риск. Нали и аз самата не можех уж да се разболея от нищо?
И така, когато Имейн се качи на тавана, отнесох Агнес до църквата, за да помоля отчето да се погрижи за раната й. Още по средата на пътя дъждът се усили, но Агнес въобще не се оплакваше, че е подгизнала, което ме изплаши много повече от червената линия над раната й.
В църквата беше тъмно и миришеше на прах. Още от предната част на църквата чух гласа на отец Рош, който очевидно говореше на някого:
— Лорд Гийом още не се е върнал от Бат. Страхувам се за безопасността му.
Помислих си, че може би се е върнал Гавин, и исках да чуя какво си говорят за съдебния процес, поради което останах на място. Стоях с Агнес на ръце и слушах.
— От два дни вали — каза Рош, — а от запад духа много неприятен вятър. Трябва да приберем овцете от полето.
След като се бях взирала в тъмното минута-две, най-накрая успях да го различа. Беше застанал на колене пред олтара, а големите му ръце бяха вдигнати и събрани за молитва.
— Бебето на иконома има колики и повръща всичкото мляко. Ратаят Таборд е много болен.
Не се молеше на латински. Говореше съвсем практично и целенасочено, така както говоря и аз в момента.
Бог трябва да е бил възприеман като доста реален от хората през четиринайсети век, много по-истински от физическия свят, който са обитавали. „Ще си отидеш у дома“, ми беше казал отец Рош, когато бях тръгнала да умирам, и може би точно в това си мислим, че са вярвали хората на четиринайсети век — че животът на тялото е илюзорен и маловажен, докато истинският живот е този на безсмъртната душа, и че хората са само посетители в този свят така, както аз съм само на посещение в този век. Не съм обаче много сигурна в това, което казвам, защото не съм свидетел на кой знае колко доказателства. На сутрешна и вечерна молитва Еливис си шепне примерно „аве“-тата към Дева Мария, след което става и си изтупва роклята така, сякаш молитвата й няма нищо общо с притесненията и тревогите й за мъжа й, децата й, Гавин. Имейн пък, въпреки разните мощехранителници, часослови и тем подобни, се интересува най-много от репутацията си в обществото. Не съм видяла никакви доказателства, че Бог е съвсем реален за всички тях, но сега стоях в тъмната църква, заслушана в молитвата на отец Рош.
Чудя се дали той вижда Бог и рая така ясно, както аз мога да видя вас и Оксфорд, дъжда, който пада по стъклата на очилата ви и така ги замъглява, че трябва да ги сваляте и да ги бършете в шала си. Дали му изглеждат също толкова близки, но и също толкова недостъпни?
— Спаси душите ни от злото и ни отведи в пределите на рая — каза по едно време отец Рош и сякаш това беше някакъв знак за Агнес, защото тя се изправи в прегръдката ми и каза:
— Искам при отец Рош.
Отчето се изправи и тръгна към нас.
— Какво става? Кой е?
— Лейди Катрин — отвърнах аз. — Донесох Агнес. Коляното й е… — Какво? Инфектирано? — Искам да погледнете коляното й.
Той се опита да го направи, но в църквата беше прекалено тъмно, та реши да я отнесе в къщата си. Не че там беше по-светло. Къщата му не е много по-голяма от колибата, в която опитах да се приютя, нито пък по-висока. През цялото време, докато бяхме там, той стоеше приведен, за да не си удря главата в тавана.
Отчето отвори капака на единствения прозорец, при което дъждът започна да нахлува вътре като поток. След това запали една лоена свещ и сложи Агнес върху грубата дървена маса. Когато махна превръзката, тя рязко се дръпна.
— Недей да мърдаш, Агнъс — каза той, — и ще ти разкажа как Иисус слязъл на земята от небесата.
— На Коледа — рече Агнес.
Рош започна да опипва мястото около раната, като притискаше подутите части, без обаче да спира да говори равномерно:
— А пастирите застинали на място, защото не знаели каква била тази светлина. И чували някакви звуци, сякаш в небесата биели камбани. Но съзрели, че бил Божият ангел, който се спускал към тях.
Агнес пищеше и буташе ръцете ми, когато се опитвах да докосна коляното й, но остави Рош да натиска раната с големите си пръсти, без въобще да се възпротиви. Определено беше започнала да се образува една червена ивица. Рош я докосна нежно и приближи свещта още повече.
— И ето че от далечни земи — продължи той, като присви очи срещу раната — дошли трима мъдреци с много дарове. — Той отново докосна червената ивица съвсем нежно, след което събра ръце, сякаш щеше да се моли, а аз си рекох: „Не се моли. Направи нещо.“
Той свали ръцете си и ме погледна. След това каза:
— Страхувам се, че раната е отровена. Ще направя отвара от исоп, за да изтеглим отровата.
Отправи се към огнището, побутна няколко въглена, които грееха съвсем слабо, и наля вода в едно метално канче от кофата в стаята.
Кофата беше мръсна, канчето беше мръсно, ръцете, с които беше опипал раната на Агнес, бяха мръсни и докато го гледах как слага канчето на огъня и как започва да рови в една мръсна торба, съжалих, че съм отишла. От него нямаше да има повече полза, отколкото от Имейн. Една отвара от семена и листа нямаше да излекува отравяне на кръвта, така както нямаше да подействат и мехлемите на Имейн. Молитвите му също нямаше да направят кой знае какво, нищо, че говореше на Бог така, сякаш Той наистина беше край него.
За малко да попитам: „Това ли е всичко, което можете да направите?“, когато си дадох сметка, че очаквам от него невъзможното. Лекът за инфекцията бе пеницилин, разширяване на Т-клетките или антисептици, които естествено той нямаше да намери в торбата си.
Спомням си една от лекциите на господин Гилкрист, в която той говореше за средновековните лекари. Каза ни какви глупаци били да пускат кръв на болните, да ги лекуват с арсен и козя урина по време на Черната смърт. Но какво е очаквал той от тях? Та те не са имали нито аналози, нито антимикробни вещества. Не са знаели дори какво я причинява. Застанал в мръсната къща, триещ изсъхналите цветове и листа между мръсните си пръсти, отец Рош правеше най-доброто, на което беше способен.
— Имате ли вино? — попитах го. — Старо вино?
В бирата им няма почти никакъв алкохол, че дори и във виното им, но колкото по-дълго беше престояло то, толкова повече алкохол щеше да съдържа, а алкохолът действа антисептично.
— Чувала съм, че като се излее старо вино върху раната, това може да спре заразата — обясних му.
Той не ме попита за каква „зараза“ става въпрос, нито как така съм си спомнила при условие, че не помня нищо друго. Просто незабавно отиде в църквата и донесе един глинен съд със силно ароматно вино. Сипах малко от него на превръзката и почистих раната.
Взех виното с мен. Скрих го под леглото в моминската стая на Роузмунд (в случай че е светопричастно вино — това вече ще бъде съвсем достатъчно за Имейн, за да изгорят Рош за еретизъм), за да мога да продължа да почиствам раната с него. Преди Агнес да си легне, направо излях малко върху крака й.
Не спря да вали чак до Бъдни вечер — студен зимен дъжд, който влизаше през отдушника на покрива и караше огъня да съска и пуши.
Киврин изливаше вино върху крака на Агнес при всяка удала й се възможност и следобеда на двайсет и трети, раната изглеждаше малко по-добре. Мястото все още беше подуто, но червената резка беше изчезнала. Киврин изтича до църквата, метнала пелерината на главата си, за да каже на отец Рош, но него го нямаше.
Нито Имейн, нито Еливис бяха забелязали, че коляното на Агнес е зле. Бяха изпаднали в паника да се приготвят за посещението на семейството на сър Блоет, в случай че то дойдеше, разбира се. Почистваше се таванското помещение, за да могат да спят там жените, ръсеха се розови листенца върху рогозките в салона, печаха се невероятни количества и видове сладкиши, пудинги и пайове, включително и един напълно гротесков под формата на бебето Иисус в яслата с изкусно украсени сладки, които изобразяваха пелените му.
Отец Рош се появи в господарската къща едва следобед, целият подгизнал и разтреперан. Беше излязъл в ледения дъжд, за да донесе бръшлян за салона. Имейн в този момент беше в кухнята, за да приготвя бебето Иисус — и Киврин покани Рош да влезе и да си изсуши дрехите до огъня.
После повика Мейзри, но понеже тя не се появи, сама притича през двора до кухнята, за да му донесе чаша топла бира. Когато се върна, завари Мейзри на пейката до отчето да държи сплъстената си мръсна коса с една ръка, за да може Рош да й сложи гъша мас на едното ухо. При самото появяване на Киврин тя се хвана за ухото, като по този начин вероятно целият труд на отчето отиде на вятъра, и излезе набързо.
— Коляното на Агнес е по-добре — каза му Киврин. — Отокът поспадна и вече се оформя новата коричка.
Той въобще не беше изненадан и тя се зачуди дали не се е объркала и въобще не е ставало дума за отравяне на кръвта.
През нощта дъждът премина в сняг.
— Няма да дойдат — каза Еливис с облекчение на сутринта.
Киврин трябваше да се съгласи с нея. През нощта беше натрупало почти трийсет сантиметра, а и не преставаше да вали. Дори Имейн като че ли се беше примирила, че няма да дойдат, макар че продължи с приготовленията, продължи да сваля оловни съдини от тавана и да крещи непрестанно на Мейзри.
Внезапно по обяд снегът спря, а до два часа вече беше започнал и да се топи. Еливис заповяда на всички да си облекат новите дрехи. Киврин нагласи момичетата, изненадана от изкусната изработка на копринените им долни ризи. Агнес сложи отгоре тъмночервена кадифена рокличка, която закопча със сребърната катарама, а тревнозелената рокля на Роузмунд беше с дълги рязани ръкави и голямо деколте, над което се показваше бродерията на жълтата й долна риза. На Киврин никой не й каза нищо за дрехите, които трябваше да облече тя, но след като разплете плитките на момичетата и среса косите им свободно по раменете, Агнес рече:
— Ти трябва да си сложиш твоето синьо. — И извади роклята й от скрина до леглото. На фона на красивите одежди на момичетата тя вече не изглеждаше толкова не на място, но все пак плетката си беше прекалено фина, а синьото — прекалено ярко.
Киврин въобще не знаеше какво трябва да направи с косата си. По празнични поводи неомъжените девойки бяха носили косите си неприбрани, само леко прихванати с панделка или ширит, но нейната коса беше прекалено къса за подобно нещо. От друга страна пък само омъжените жени покриваха главите си със забрадки. Тя не можеше да я остави ей така непокрита — подрязаната й надве-натри коса изглеждаше просто ужасно.
Еливис очевидно се съгласи с нея, защото когато Киврин свали децата долу, прехапа устни и изпрати Мейзри до таванското помещение да донесе един много тънък, почти прозрачен воал, с който зави косата й така, че да се подава само предната част, докато задните орязани краища оставаха скрити.
С подобряването на времето Еливис като че отново започна да става много изнервена. Тя се стресна, когато Мейзри влезе в салона, след което я зашлеви, че е донесла кал по пода. Изведнъж се сети за една дузина неща, които още не били готови, и започна да намира кусури на всички около себе си. Когато лейди Имейн каза за пореден път: „Ако бяхме заминали за Кърси…“, Еливис за малко да я удари.
Киврин си помисли, че май е сбъркала, като бе облякла Агнес преди последната възможна минута. Още рано следобед везаните ръкави на момиченцето вече бяха целите омърляни, а кадифените й поли бяха поръсени с брашно.
До късния следобед Гавин още не се беше върнал, нервите на всички бяха опънати до скъсване, а ушите на Мейзри бяха станали яркочервени. И когато лейди Имейн каза на Киврин да занесе шест восъчни свещи на отец Рош, тя много се зарадва, че ще има възможност да изведе децата от къщата.
— Кажи му, че трябва да стигнат до края и на двете служби — нареди й Имейн раздразнено, — макар че бедни ще са тия служби в чест на раждането на нашия Бог. Трябваше да заминем за Кърси.
Киврин накара Агнес да си облече пелерината, след това повика и Роузмунд и трите се отправиха към църквата. Рош го нямаше. В средата на олтара беше поставена една голяма жълтеникава свещ с начертани по нея разделения. Още не беше запалена. Щеше да я запали при залез-слънце и с нейна помощ щеше да следи часовете до полунощ. Паднал на колене в леденостудената църква.
Нямаше го и в колибата му. Киврин остави свещите на масата. Когато се връщаха през поляната, видяха магарето на Рош да ближе снега до портата.
— Забравихме да нахраним животните — каза Агнес.
— Да нахраним животните ли? — запита Киврин изнервена, защото се притесни какво ще стане с дрехите им.
— Та днес е Бъдни вечер — обясни Агнес. — Вие не си ли храните животните вкъщи?
— Тя не помни нищо — намеси се Роузмунд. — На Бъдни вечер нахранваме животните в чест на нашия Бог, който се е родил в един обор.
— Ама ти и от Коледа ли не си спомняш нищо? — попита Агнес.
— Съвсем мъничко — отвърна Киврин, замислена за това как изглежда Оксфорд на Бъдни вечер, за магазините в Карфакс, украсени с пластмасови вечнозелени растения, за лазерното осветление, за тълпите купувачи, сетили се за подаръци в последния момент, за пълните с велосипедисти улици.
— Първо бият камбаните, след това човек сяда да яде, после е службата и най-накрая — бъдника — обясни Агнес.
— Всичко обърна наопаки — рече Роузмунд. — Първо запалваме бъдника, а след това отиваме на служба.
— Камбаните са най-напред — впи поглед в сестра си Агнес, — а след това е службата.
Отправиха се към плевнята за чувал овес и малко слама, които отнесоха в конюшнята, за да нахранят конете. Гринголет не беше там, което означаваше, че Гавин още не се е върнал. Киврин трябваше да говори с него веднага, щом се върне. Рандевуто беше след по-малко от седмица, а тя все още нямаше представа къде е точното място на спускането. А с пристигането на лорд Гийом всичко можеше да се обърка.
Еливис просто беше отложила въпроса за Киврин до завръщането на съпруга си, а тази сутрин отново беше казала на момичетата, че го очаква всеки момент. Той можеше да реши да отведе Киврин в Оксфорд или Лондон, където да се поинтересува от семейството й, или пък сър Блоет можеше да реши да я отведе със себе си в Кърси. Трябваше да говори с Гавин. Ако дойдеха гости, щеше да е много по-лесно да го намери насаме, а сред цялата бъркотия и шум около Коледа можеше дори да го накара да й покаже самото място.
Киврин остана при конете колкото можа повече, като се надяваше, че Гавин може да се върне всеки момент, но Агнес се отегчи и реши, че иска да нахрани кокошките. Киврин предложи да отидат да нахранят кравата на иконома.
— Тая крава не е наша — отсече Роузмунд.
— Но тя ми помогна онзи ден, когато бях много болна — обясни Киврин като си мислеше как се беше облегнала на кокалестия гръб на кравата в деня, когато беше излязла за пръв път. — Бих искала да й се отплатя за това, че беше добра с мен.
Минаха покрай кочината, където доскоро беше имало прасета, и Агнес каза:
— Горките прасенца. Щях да им дам една ябълка.
— На север небето пак причернява — каза Роузмунд. — Мисля, че няма да дойдат.
— Да, ама ще дойдат — рече Агнес. — Сър Блоет ми е обещал украшение.
Кравата на иконома сякаш не беше помръдвала от мястото, където я беше намерила Киврин — зад предпоследната колиба — и ядеше от онова, което беше останало от почернелите бобени филизи.
— Весела Коледа, госпожо Краво — каза Агнес и поднесе шепа слама на около един метър от устата на животното.
— Те говорят само в полунощ — каза Роузмунд.
— Аз ще дойда да ги видя и в полунощ, лейди Киврин — каза Агнес. Кравата тръгна към нея и Агнес отстъпи.
— Няма да можеш, тъпачке — възрази Роузмунд. — Нали тогава ще си на службата?!
Кравата протегна глава и направи още една крачка напред. Агнес се дръпна още по-назад. Киврин подаде на кравата слама.
Агнес я изгледа завистливо и попита:
— Ако всички са на службата, тогава откъде знаят, че животните говорят?
„Добър въпрос“ — помисли си Киврин.
— Защото отец Рош казва, че е така — отвърна Роузмунд.
Агнес се подаде иззад полите на Киврин и взе още малко слама.
— А какво казват? — И протегна сламата към устата на кравата.
— Казват, че не знаеш как да ги храниш — отвърна Роузмунд.
— Не казват така — опъна се Агнес и протегна ръка още по-напред. Кравата се спусна към сламата с отворена уста и оголени зъби. Агнес хвърли сламата и се скри зад полите на Киврин. — Възхваляват милостивия Бог. Отец Рош го каза.
Чу се конски тропот. Агнес се втурна между колибите и след миг се показа и викна:
— Дойдоха! Сър Блоет. Видях ги. В момента минават през портата.
Киврин събра набързо останалата слама пред кравата. Роузмунд взе шепа овес от торбата и даде на кравата да похапне, като я остави да зобне от отворената й ръка.
— Хайде, Роузмунд! Сър Блоет е тук! — каза Агнес.
Роузмунд отърка останалото по ръката й в другата.
— Искам да нахраня магарето на отец Рош — каза тя и се отправи към църквата, без дори да погледне към господарската къща.
— Но, Роузмунд, те дойдоха — извика Агнес. — Не искаш ли да видиш какво са донесли?
Явно не. Роузмунд беше стигнала до магарето, което си беше намерило една туфичка лисича опашка, подаваща се от снега до портата. Тя се наведе и пъхна шепа овес под муцуната на животното, но то въобще не й обърна внимание. Тя обаче остана така с ръка на гърба му, а дългата й кестенява коса скриваше лицето й.
— Роузмунд! — каза Агнес с почервеняло от нетърпение лице. — Не ме ли чу? Те дойдоха!
Магарето пренебрегна овеса и щракна с пожълтелите си зъби един голям стрък трева. Роузмунд продължаваше да му предлага овеса.
— Роузмунд — намеси се и Киврин, — аз ще нахраня магарето. Трябва да отидеш, за да поздравиш гостите си.
— Сър Блоет каза, че ще ми донесе украшение — каза Агнес отново.
Роузмунд отвори ръце и пусна овеса на земята.
— Щом го харесваш толкова много, защо не помолиш татко да ти позволи да се омъжиш за него? — попита тя и се отправи към господарската къща.
— Защото съм много малка — отвърна Агнес.
„Роузмунд също е много малка“ — помисли си Киврин, като хвана Агнес за ръката и тръгна след нея. Роузмунд вървеше бързо напред с високо вирната брадичка, без въобще да си прави труда да повдига дългите си поли и да обръща каквото и да било внимание на постоянните молби на Агнес: „Чакай, Роузмунд!“
Дружинката вече беше влязла в двора, а Роузмунд беше стигнала до кочината. Киврин ускори крачка, като направо задърпа Агнес, та в крайна сметка всички пристигнаха в двора по едно и също време. Киврин спря стъписана.
Беше очаквала едно чисто формално посещение, при което двете семейства са застанали на вратата, произнасят се сковани речи и се пускат любезни усмивки, но това, което видя, приличаше на първия учебен ден от семестъра — всички бяха заети с вкарването на сандъци и торби, всички се поздравяваха и се прегръщаха, говореха един през друг и се смееха. За Роузмунд още дори не се бяха сетили. Една доста едра жена с огромна колосана забрадка вдигна Агнес във въздуха и я целуна, а около Роузмунд се събраха с много писъци три девойки.
Слугите, които явно също бяха облечени в най-добрите си празнични дрехи, вкарваха разни покрити кошници, а също и една огромна гъска, в кухнята, след което отвеждаха конете в обора. Гавин, който още не беше слязъл от Гринголет, се беше навел и говореше нещо с лейди Имейн. Киврин го чу да казва:
— Не, енорийският свещеник е в Уивълискъм. — Но Имейн не се ядоса, което означаваше, че Гавин сигурно е предал съобщението на архидякона.
Тя се обърна, за да помогне на една млада жена в ярка синя пелерина — дори още по-ярка от роклята на Киврин — да слезе от коня си, след което я поведе с усмивка към Еливис. Еливис също се усмихваше.
Киврин се опита да отгатне кой от всички е сър Блоет, но в двора имаше поне половин дузина мъже на коне, до един със сребърни юзди, а мъжете с наметала, подплатени с кожа. Нито един не изглеждаше грохнал, слава Богу, а един-двама изглеждаха доста представително. Киврин се обърна, за да попита Агнес кой от всички е сър Блоет, но тя бе още в клещите на колосаната забрадка, която не спираше да я гали по главата и да казва:
— Толкова си пораснала, че не можах да те позная.
Киврин се усмихна. Някои неща наистина бяха еднакви през всички епохи.
Няколко от новодошлите бяха червенокоси, включително една жена почти на възрастта на Имейн, която обаче въпреки това носеше поизбледнялата си коса пусната, както подобаваше на младите момичета. Имаше измъчена, някак нацупена уста и очевидно недоволстваше от начина, по който слугите разтоварваха багажа. По едно време тя грабна претъпканата кошница от ръцете на един слуга, който направо се бореше с нея, и я тръсна в ръцете на един дебеланко, облечен в риза от зелено кадифе.
— Сър Блоет! — извика Агнес, профуча покрай Киврин и се залепи за коленете на един дебел мъж.
О, не! Киврин беше предположила, че той е мъжът на почти розовокосата сръдла или пък на колосаната забрадка. Беше най-малко на петдесет и поне сто и трийсет килограма, а когато се усмихна на Агнес, Киврин видя, че големите му зъби са кафяви и развалени.
— Донесохте ли ми украшение? — запита Агнес, докато дърпаше непрестанно подгъва на туниката му.
— Донесох ти — отвърна той, но погледът му беше насочен към Роузмунд, която разговаряше с другите момичета. — И на теб, и на сестра ти.
— Ей сега ще я доведа — рече Агнес и се стрелна към Роузмунд преди Киврин да успее да я спре. Блоет се затътри подире й. При приближаването му момичетата се закикотиха и се отдалечиха, а Роузмунд хвърли един убийствен поглед на Агнес, след което обаче се усмихна на сър Блоет и му протегна ръка.
— Добър ден и добре дошли, сър.
Брадичката й беше толкова високо вирната, че всеки момент щеше да хвръкне, а по бледите й страни се забелязваха две трескаво червени петна. Блоет обаче явно ги прие като знак за срамежливост и вълнение, взе малките й пръстчета в дебелата си ръка и каза:
— Надявам се, че няма да посрещнете с такъв хлад съпруга си, когато дойде пролет.
Петната станаха още по-червени.
— Все още е зима, сър.
— Пролетта ще дойде съвсем скоро — рече той и се разсмя, при което се показаха всичките му кафяви зъби.
— Къде ми е украшението? — намеси се Агнес.
— Агнес, не бъди толкова алчна — скастри я Еливис, която беше дошла и бе застанала между двете си дъщери. — Възпитаните хора не посрещат гостите си с въпроси за подаръците. — Тя се усмихна. Дори този брак да й беше противен, въобще не го показваше. Изглеждаше много по-спокойна, отколкото Киврин я беше виждала.
— Обещах на балдъза си украшение каза той, бръкна в прекалено стегнатия си пояс и извади една малка платнена торбичка, — а на годеницата си — сватбен подарък. — Той порови в торбичката и извади една брошка, обсипана с камъни. — Любовен дар за бъдещата ми съпруга — допълни той и откопча иглата. — Трябва да си мислите за мен, когато я носите.
Той тръгна напред разпуфтян да я закарфичи на пелерината й. „Дано да получи удар“ — помисли си Киврин. Роузмунд стоеше като истукана със зачервени до искрящо страни, докато той правеше нещо около врата й.
— Рубини — рече Еливис доволно. — Няма ли да благодариш на годеника си за прекрасния му подарък, Роузмунд?
— Благодаря ви за брошката — каза Роузмунд хладно.
— А къде е моето украшение? — попита Агнес. Вече подскачаше от крак на крак от нетърпение, докато Блоет бръкна за втори път в торбичката и извади нещо, стиснато в юмрука му. Наведе се запъхтян към Агнес и отвори ръка.
— Звънче! — извика доволно Агнес, вдигна го нависоко и го заклати. Беше пиринчено и кръгло, като конско звънче, а на върха имаше метална халкичка.
Агнес започна да увещава Киврин, че трябва да се качат до моминската стая, за да вземат една панделка, която да промушат през халкичката и Агнес да си носи звънчето като гривна.
— Татко ми донесе панделката от панаира — обясни Агнес, когато я извади от скрина, където бяха стояли дрехите на Киврин. Панделката беше боядисана на петна и беше толкова твърда, че Киврин успя да я промуши в халкичката с големи мъки. Дори най-евтините панделки в „Улуърт“ или пък хартиените панделки, с които се завързваха коледните подаръци, бяха много подобри от тази — нищо че бе толкова ценна.
Киврин я завърза на китката на Агнес и се върнаха долу. Глъчта и врявата от посрещането и свалянето на багажа се бяха преместили във вътрешността на къщата. Слугите пренасяха шкафове и постели, а също така и нещо, което приличаше на най-ранната версия на пътната чанта. Киврин въобще не трябваше да се притеснява, че сър Блоет и сие могат да я отведат нанякъде. Изглежда, те възнамеряваха да останат поне до края на зимата.
Не биваше да се тревожи и за това, че могат да започнат да обсъждат съдбата й. Никой не й беше обърнал почти никакво внимание, дори когато Агнес положи всички усилия да я накара да отидат при майка й, за да й покажат гривната. Еливис беше потънала в дълбок разговор с Блоет, Гавин и един прилично изглеждащ луничав младеж, сигурно син или племенник на Блоет. Еливис отново беше започнала да кърши ръце. Сигурно вестите от Бат бяха лоши.
Лейди Имейн беше застанала в края на салона, където разговаряше с едрата жена и един блед и изпит мъж в свещеническа роба. От изражението й ставаше ясно, че се оплаква от отец Рош.
Киврин се възползва от шумната безредица, за да дръпне Роузмунд настрани и да я разпита кой кой е. Бледият мъж беше капеланът на сър Блоет, за което Киврин и сама се беше досетила. Дамата в ярката синя пелерина беше осиновената му дъщеря. Едрата жена с колосаната забрадка беше снаха на сър Блоет — жена на брат му, която беше дошла от Дорсит, за да му погостува. Двамата червенокоси младежи и кикотещите се момичета бяха все нейни деца. Сър Блоет нямаше деца.
Поради която причина се канеше да се ожени за едно дете, очевидно с одобрението на всички присъстващи. Продължаването на рода бе една от основните грижи през Средновековието. Колкото по-млада бе една жена, толкова по-големи бяха шансовете да роди достатъчно наследници, че поне един да достигне до зрелост, дори майка му да не успее да направи това.
Сръдлата с посивялата червеникава коса беше, ужас на ужасите, лейди Иволда — неомъжената му сестра. Живееше заедно с него в Кърси и докато я гледаше как крещи на бедната Мейзри, че е изпуснала една кошница, Киврин видя, че на колана й виси връзка ключове. Това означаваше, че тя отговаря за домакинството или че поне ще го прави до Великден. Бедната Роузмунд!
— А кои са всички останали? — попита Киврин като се надяваше, че сред тях ще има поне един човек, който може да стане съюзник на Роузмунд.
— Слуги — отвърна Роузмунд с тон, който казваше, че това е ясно от само себе си, и хукна отново при момичетата.
Слугите бяха минимум двайсетина, без да се броят конярите, които в момента се грижеха за животните в обора. Никой обаче, включително и изнервената Еливис, не изглеждаше изненадан от броя им. Киврин беше чела, че в знатните домакинства е имало по няколко дузини слуги, но си беше мислила, че цифрите са малко преувеличени. Еливис и Имейн нямаха почти никаква прислуга, беше им се наложило да впрегнат на работа едва ли не цялото село, за да се подготвят за празника, и въпреки че Киврин отдаваше това отчасти на факта, че в момента семейството имаше проблеми, тя си беше мислила, че и цифрите за помагачите в селските имения са преувеличени. Очевидно обаче не бяха.
Слугите се разтичаха да сервират късния обяд. Киврин не беше имала представа дали въобще ще има някаква вечерна замезка, защото на Бъдни вечер нали все още се постеше. Веднага обаче щом бледият капелан свърши четенето на вечерната молитва, очевидно по нареждането на лейди Имейн ордата слуги започна да нахълтва с подноси с хляб, разредено вино и сушена треска, която първо беше киснала в пепелива вода, а след това беше изпечена.
Агнес беше толкова възбудена, че не хапна нито троха, а след като обядът беше вдигнат, отказа да седне тихо и мирно до огнището, а започна да търчи насам-натам, като непрестанно дрънкаше със звънчето и тормозеше всички.
Слугите и икономът на сър Блоет внесоха бъдника и го стовариха върху огнището. Във всички посоки полетяха искри. Жените отстъпиха със смях, а децата започнаха да пищят от удоволствие. Когато най-голямото дете в къщата — Роузмунд — запали бъдника с една треска, запазена от миналата година, като просто леко я докосна до върха на един от извитите корени, се чу смях и ръкопляскания, а Агнес започна да маха лудешки с ръка, за да се чуе звънчето й.
Роузмунд беше казала, че на децата им е разрешено да останат до службата в полунощ, но Киврин се беше надявала, че поне ще успее да поукроти Агнес и да я накара да полегне на пейката до нея, за да поспи. Вместо това обаче, с напредването на вечерта, Агнес полудяваше все повече и повече, пищеше и размахваше звънчето си, докато накрая на Киврин й се наложи да й го вземе.
Жените бяха насядали около огнището и си говореха тихо. Мъжете се бяха изправили на малки групички със скръстени на гърдите ръце. На няколко пъти всички, с изключение на капелана, излизаха навън, а после се връщаха, изтърсвайки снега от краката си, и се смееха на висок глас. По червените им лица и неодобрителното изражение на Имейн личеше, че са ходили до пивоварната, за да пийнат от някоя бъчвичка, с което нарушаваха постите.
Когато се върнаха след третото си излизане, сър Блоет седна до огнището и протегна краката си към огъня с вперен в момичетата поглед. Трите кекерици и Роузмунд играеха на сляпа баба. Когато с превръзката на очите Роузмунд дойде съвсем близо до пейката, Блоет се протегна и я придърпа в скута си. Всички се разсмяха.
Имейн прекара цялата дълга вечер до капелана, за да му изрежда дългия си списък от оплаквания по адрес на отец Рош. Бил необразован, бил тромав, бил казал Изповедта преди Adjutorum16 по време на службата предишната неделя. „А сега той е в леденостудената църква и се моли на колене“ — помисли си Киврин. Капеланът си грееше ръцете на огъня и кимаше неодобрително.
Огънят намаля до просветващи трески. Роузмунд се изниза от скута на Блоет и се върна в играта. Гавин разказа как бил убил шест вълка, като през цялото време не сведе поглед от Еливис. Капеланът разказа за една умираща жена, която била направила невярна изповед. Когато капеланът докоснал челото й със светото миро, кожата й започнала да пуши и станала чисто черна пред очите му.
Някъде по средата на разказа на капелана Гавин се изправи, потърка ръце над огъня и се отправи към пейката за бедните посетители. Седна на нея и си свали ботуша.
Само след минутка Еливис също стана и се приближи до него. Киврин не можеше да чуе какво му каза тя, но той се изправи с ботуша в ръка.
— Процесът отново е отложен — чу тя гласа му. — Съдията, който трябвало да го изслуша, се разболял.
Не успя да чуе отговора на Еливис, но Гавин кимна и рече:
— Това е добра новина. Новият съдия е от Суиндън и не е толкова благоразположен към крал Едуард. — Нито един от двамата обаче като че не се зарадва на новината. Еливис беше почти толкова бледа, колкото когато беше разбрала, че Имейн е изпратила Гавин в Кърси.
Тя започна да върти тежкия пръстен около пръста си. Гавин седна отново, изтупа восъчните парченца от чорапа си и нахлузи ботуша, след което вдигна поглед и й каза нещо. Еливис извърна глава настрани и Киврин не можа да види изражението й, скрито в сенките, но пък видя това на Гавин.
„А сигурно и всички останали видяха“ — помисли си Киврин и бързо се огледа, за да види дали някой наблюдава двойката. Имейн беше потънала в оплакванията си от отец Рош, но сестрата на сър Блоет гледаше със стиснати неодобрително устни. Гледаха и сър Блоет и останалите мъже.
Киврин се беше надявала, че тази вечер може да й се отвори възможност да поговори с Гавин, но очевидно това нямаше да стане сред всичките тези любопитни погледи. Чу се камбанен звън, Еливис се стресна и погледна към вратата.
— Това е камбаната на Сатаната — рече тихо капеланът и дори децата спряха игрите си, за да се вслушат.
В някои села хората от четиринайсети век бяха удряли камбаната по веднъж за всяка година от рождението на Иисус. В повечето обаче я бяха удряли само в продължение на един час преди полунощ. Киврин се съмняваше, че Рош, а дори и капеланът, могат да броят до толкова, колкото бяха годините от раждането на Иисус, но тя самата започна да брои.
В това време влязоха трима слуги с цепеници и трески, за да подновят огъня. Пламъците заиграха по-живо и по-ярко като започнаха да хвърлят големи изкривени сенки по стените. Агнес скочи и ги посочи. Един от племенниците на сър Блоет направи зайче на стената с пръстите си.
Господин Латимър й беше казал, че през четиринайсети век хората имали навик да предсказват бъдещето по сенките от бъдника. Тя се зачуди какво бъдеще очаква всички присъстващи, при условие че лорд Гийом имаше такива големи неприятности, а всички останали бяха в опасност.
Кралят беше конфискувал земите и имотите на осъдените престъпници. Можеше да ги принудят да живеят във Франция или пък да приемат подаяния от сър Блоет и да понасят подигравките на жената на иконома.
А можеше и лорд Гийом да се прибере тази вечер с добри вести и сокол за Агнес и всички да заживеят щастливо. С изключение на Еливис. И Роузмунд. Какво ли щеше да стане с нея?
„То вече е станало — помисли си Киврин някак зачудено. Присъдата е била дадена, лорд Гийом се е прибрал и е открил връзката между Еливис и Гавин. Роузмунд вече е била предадена в ръцете на сър Блоет. Агнес пък е пораснала, омъжила се е и е умряла при раждане, от натравяне на кръвта, от холера или пневмония.“
„Всички вече са умрели — помисли си тя и не можеше да повярва на мислите си. — Всички са мъртви от повече от седемстотин години.“
— Вижте! — извика Агнес. — Роузмунд си няма глава!
— Тя посочи изкривените сенки, които огънят хвърляше по стените с подновените си пламъци. Странно удължена, сянката на Роузмунд свършваше някъде при раменете.
Едно от червенокосите момчета хукна към Агнес.
— И аз си нямам глава! — каза той и застана на пръсти, за да промени формата на сянката.
— Нямаш си глава, Роузмунд — извика Агнес щастлива. — Ще умреш още преди да е свършила годината.
— Не говори така — скастри я Еливис и тръгна към нея. Всички вдигнаха погледи.
— Киврин си има глава — рече Агнес. — И аз си имам глава, но бедната Роузмунд си няма.
Еливис сграбчи Агнес и за двете ръце и каза:
— Това са много глупави игрички. Не говори такива неща.
— Сянката… — започна Агнес с изражението на човек, който всеки момент ще се разплаче.
— Седни до лейди Киврин и мирувай — нареди Еливис, донесе детето при Киврин и почти го хвърли на пейката.
— Много дива си станала.
Агнес се сви до Киврин, зачудена дали да плаче, или не. Киврин беше изпуснала бройката на годините, но успя да навакса от изпуснатото място. Четирийсет и шест, четирийсет и седем.
— Искам си звънчето — каза Агнес, като се изхлузи от пейката.
— Не може, трябва да седиш мирна до мен — обясни й тя и я взе в скута си.
— Разкажи ми за Коледа.
— Не мога, Агнес. Не помня нищо.
— Ама нищо ли не помниш, дето можеш да ми го разкажеш?
„Всичко помня — помисли си Киврин. — Магазините са пълни с панделки, сатен, коприна и кадифе, в червено, златисто и синьо, по-ярко дори и от специално боядисаната ми пелерина, навсякъде има много светлини и музика. И звънят камбани и ехтят коледни песни.“
Тя се замисли за Карфакския карильон17 и за древните коледарски песни в магазините. „Тези коледни песни още не са написани“ — помисли си Киврин и усети внезапен прилив на носталгия по дома.
— Аз пък ще си бия звънчето — рече Агнес и се опита да се измъкне от скута на Киврин. — Дай си ми го. — И протегна ръка.
— Ще ти го завържа, ако обещаеш, че ще полежиш до мен на пейката — каза Киврин.
Малката се опита за пореден път да влезе в пазарлък.
— А трябва ли да спя?
— Не. Ще ти разкажа една приказка — рече Киврин и започна да развързва звънчето от китката си, където го беше поставила за по-сигурно. — Имало… — започна тя, но спря, защото не беше сигурна, че приказките през 1320 година са започвали с „имало едно време“, а също така не знаеше какви точно приказки бяха разказвали хората на децата си. Приказки за върколаци и за вещици, чиято кожа ставала черна, когато им давали последно причастие?
— Имало навремето една девойка — започна тя, докато завързваше звънчето на пухкавата китка на Агнес. Червената панделка вече беше започнала да се нищи по краищата. Нямаше да издържи на още много възли и развързване. Тя се наведе над панделката. — Една девойка, която живеела…
— Това ли е девойката? — чу се женски глас.
Киврин вдигна поглед. Беше сестрата на Блоет — Иволда, следвана по петите от Имейн. Тя се вторачи в Киврин с присвита неодобрително уста и поклати глава.
— Не, това не е дъщерята на Улурик — каза тя. — Онази беше по-ниска и по-мургава.
— Нито пък повереницата на дьо Ферер? — попита Имейн.
— Тя почина — отвърна Иволда. — Нищо ли не си спомняш за това коя си? — обърна се тя към Киврин.
— Не, милейди — отговори Киврин като се сети с голямо закъснение, че трябва да гледа скромно в пода.
— Ударили са я по главата — намеси се Агнес услужливо.
— Но въпреки това помниш как се казваш и как да говориш. От добро семейство ли си?
— Не помня семейството си, милейди — каза Киврин, напрегната до краен предел да удържа гласа си смирен.
Иволда изпръхтя.
— Звучи ми като да е от западните части. Изпратили ли сте някого до Бат?
— Не — отвърна Имейн. — Снаха ми настоява да изчакаме до пристигането на сина ми. От Оксънфорд нищо ли не сте чули?
— Не, само знам, че има болест — отвърна Иволда.
Приближи се Роузмунд и попита:
— Познавате ли семейството на лейди Катрин, лейди Иволда?
Иволда я погледна намусено.
— Не. Къде е брошката, която ви даде моят брат?
— Ами… на пелерината ми — смотолеви Роузмунд.
— Не са ли даровете му достатъчна чест за вас, че да ги носите?
— Иди и я донеси — намеси се Имейн. — Искам да я видя тази брошка.
Роузмунд пак вирна брадичка, но се запъти към външното помещение, където бяха окачили всички пелерини.
— Изглежда, отношението й към подаръците на брат ми е също толкова хладно, колкото и към присъствието му — рече Иволда. — По време на обяда не му каза нито една дума.
Роузмунд се върна, понесла зелената си пелерина със забодената на нея брошка. Показа я безмълвно на лейди Имейн.
— И аз искам да я видя — каза Агнес и Роузмунд протегна ръце да й я покаже.
Брошката представляваше златен кръг, покрит с червени камъни, иглата беше точно по средата. Кукичка нямаше, иглата просто се забиваше в плата. По външната страна на пръстена беше изписано: Io suiicen lui dami amo.
— Какво пише тук? — попита Агнес и посочи буквите около златния кръг.
— Не знам — отвърна Роузмунд с тон, който съвсем ясно искаше да каже и: „А и хич не ме интересува“.
Иволда стисна зъби, а Киврин побърза да каже:
— Пише: „Тук си вместо един приятел, когото обичам“, Агнес — и веднага изплашено осъзна какво точно е направила. Вдигна очи към Имейн, но Имейн като че ли не беше забелязала абсолютно нищо.
— Такива думи трябва да са на гръдта ти, а не на някаква кука в преддверието — каза тя. Взе брошката и я забоде на роклята на Роузмунд.
— Освен това трябва да стоиш до брат ми, както подобава на една годеница — допълни Иволда, — а не да си играеш на детски игрички. — Тя посочи огнището, където беше сър Блоет. Той вече беше почти заспал или унесен след всички излизания до пивоварната. Роузмунд погледна умолително Киврин.
— Иди и благодари на сър Блоет за този щедър подарък — рече хладно Имейн.
Роузмунд подаде на Киврин пелерината си и тръгна към огнището.
— Хайде, Агнес — рече Киврин, — трябва да си починеш.
— Искам да слушам камбаните на Сатаната — отвърна Агнес.
— Лейди Катрин — обърна се към нея Иволда със странно ударение върху думата „лейди“, — казахте ни, че не си спомняте нищо. Въпреки това прочетохте без проблем написаното на брошката на Роузмунд. Значи ли това, че можете да четете?
„Аз мога да чета — помисли си Киврин, — но от хората на четиринайсети век по-малко от една трета са можели да четат, а броят на грамотните жени пък е бил още по-малък.“
Тя погледна Имейн, която в този момент я фиксираше по същия начин както на първата сутрин от идването й в имението, когато беше опипвала дрехите и ръцете й.
— Не — отвърна Киврин и погледна Иволда право в очите. — Страхувам се, че не мога да прочета дори „Отче наш“. Вашият брат ни каза какво означават думите, когато подари брошката на Роузмунд.
— Не е вярно! — намеси се Агнес.
— Ти точно тогава си разглеждаше звънчето — поправи я Киврин, убедена че лейди Иволда никога няма да се хване на историята й, че веднага ще попита брат си и той ще й обясни, че никога не си е говорил с Киврин.
Иволда обаче като че беше доволна от отговора.
— Не съм си и помислила, че такава като нея ще може да чете — обясни тя на Имейн, после и двете се отправиха към сър Блоет.
Киврин се сви на пейката.
— Искам си звънчето — настояваше Агнес.
— Няма да ти го завържа, докато не легнеш и не мируваш.
Агнес изпълзя върху скута й.
— Преди това трябва да ми разкажеш приказката. Имало навремето една девойка…
— Имало навремето една девойка — започна Киврин. Гледаше Имейн и Иволда. Бяха седнали до сър Блоет и говореха нещо на Роузмунд. Тя пак бе вирнала брадичка и бузите й бяха ужасно зачервени. Сър Блоет се засмя, ръката му легна върху брошката, а след това се плъзна надолу към гръдта на Роузмунд.
— Имало навремето една девойка… — прекъсна мислите й Агнес.
— … която живеела край една голяма гора — продължи Киврин. — „Няма да ходиш сама в гората“, казвал й баща й…
— Но тя изобщо не го послушала — рече Агнес и се прозина.
— Точно така, тя изобщо не го послушала. Баща й много я обичал и много се притеснявал за нейната безопасност, но тя никога не го слушала.
— Какво имало в гората? — попита Агнес и се сгуши в Киврин.
Киврин придърпа пелерината на Роузмунд върху малкото й телце. „Главорези и крадци — помисли си тя. — А също така и сладострастни старци и техните свъсени сестри. И прикрити любовници. И съпрузи. И съдии.“
— Всякакви страшни неща.
— Вълци — рече Агнес сънливо.
— Да, вълци. — Киврин пак погледна към Имейн и Иволда. Бяха се отдалечили от сър Блоет и сега гледаха нея и си шепнеха нещо.
— И какво станало с нея? — попита още по-сънено Агнес. Очичките й вече се затваряха.
Киврин я прегърна и я залюля.
— Не знам — прошепна тя. — Просто не знам.
Агнес беше заспала само преди пет минути, а ето че камбаната престана да бие, след което подхвана отново, но по-бързо, за да ги извика за службата.
— Отец Рош много избързва. Още няма полунощ — каза лейди Имейн, но още не си беше довършила изречението, когато другите камбани също подхванаха ехото: Уичлейд, Бюръфорд и много далеч на изток, толкова далеч, че до тях достигаше само дъхът на ехото — камбаните на Оксфорд.
„Ето ги камбаните на Озни, а ето го и Карфакс“ — мислеше си Киврин и се чудеше дали бият и у дома тази вечер.
Сър Блоет се вдигна едва-едва на крака, след което помогна и на сестра си да стане. Един от слугите им се приближи бързо с наметалата им в ръка, а също и с един плащ, подплатен с катерича кожа. Развеселените момичета издърпаха наметалата си от купа и се загърнаха, без да спират да дърдорят. Лейди Имейн раздруса Мейзри, която беше заспала на пейката на бедняците, и й нареди да донесе часослова. Мейзри тръгна по стълбата към таванското помещение с прозявка на уста. Роузмунд се приближи и се протегна с някак преувеличена загриженост към пелерината си, която беше паднала от раменете на Агнес.
Агнес беше като умряла. Киврин се поколеба, защото хич не искаше да я разбужда, но беше сигурна, че колкото и да са изтощени, дори петгодишните трябва да присъстват на тази служба.
— Агнес — каза тя нежно.
— Ще трябва да я занесете до църквата — обясни Роузмунд, докато се бореше със златната брошка на сър Блоет. Най-малкият син на иконома се приближи към Киврин с нейната пелерина — влачеше я по пода.
— Агнес — повтори Киврин и я пораздруса лекичко, изненадана, че църковната камбана не я е разбудила. Тази вечер звучеше много по-силно и близо, отколкото при всички досегашни случаи за сутрешна и вечерна молитва.
Агнес отвори очи.
— Ти не ме събуди! — обърна се тя сънено към Роузмунд, а след това допълни по-силно и по-разбудено: — Нали обеща да ме събудиш.
— Обличай си пелерината — нареди Киврин. — Трябва да тръгваме към църквата.
— Киврин, искам си звънчето.
— То ти е на ръката — каза Киврин, докато се опитваше да пристегне червеното й наметалце, без да я убоде по врата с катарамата.
— Не, не ми е на ръката — рече малката и заопипва ръката си. — Искам да си нося моето звънче!
— Ето го — каза Роузмунд и го вдигна от пода. — Сигурно е паднало. Но сега не е прилично да го носиш. Тази камбана ни кани за служба. Коледните звънчета идват след това.
— Аз няма да го дрънкам — обеща Агнес. — Само ще си го нося.
На Киврин това въобще не й се вярваше, но всички вече бяха готови и чакаха. Един от хората на сър Блоет палеше факлите с една пръчка от огъня и подаваше по една на слугите. Киврин завърза набързо звънчето на китката на Агнес и хвана двете момичета за ръцете.
Лейди Еливис постави своята на предложената й от сър Блоет. Лейди Имейн направи знак на Киврин да тръгва с малките момичета, а останалите ги последваха тържествено, сякаш това беше някаква процесия: лейди Имейн със сестрата на сър Блоет, а зад тях и целият антураж на сър Блоет. Лейди Еливис и сър Блоет поведоха шествието към двора, после през портата и накрая през полето.
Снегът беше спрял, на небето бяха изгрели и звездите. Селцето лежеше смълчано под бялата си завивка. „Замръзнало във времето“ — помисли си Киврин. Паянтовите постройки изглеждаха по-различно, гледката на разкривените плетове и порутените колиби бе някак омекотена и по-изящна на фона на снега. Факлите хвърляха кристални отблясъци по снега, но това, което направо секна дъха на Киврин, бяха звездите: стотици, хиляди звезди, до една искрящи като скъпоценни камъни в ледения въздух.
— Блести — рече Агнес и Киврин не знаеше дали малката говори за снега, или за небето.
Камбаната биеше равномерно, спокойно, и дори и нейният звук беше по-различен на фона ледения въздух — не че беше по-силен, но бе някак по-пълен, по-ясен. Киврин вече можеше да чуе и останалите камбани и да ги разпознае: Есткоут, Уитъни и Чъртлинтън, макар че и те звучаха по различен начин. Тя се заслуша за суиндънската камбана, която не беше преставала да бие, но не можа да я чуе. Не чуваше и оксфордските. Чудеше се дали само си ги беше изфантазирала.
— Агнес, дрънкаш със звънчето — каза Роузмунд.
— Не е вярно — отсече Агнес. — Само си вървя.
— Вижте църквата — намеси се Киврин. — Нали е красива?
Издигаше се като маяк сред полето, осветена отвътре и отвън. Витражите хвърляха вълнисти рубиненочервени и сапфирени отблясъци по снега. Около цялата сграда също имаше светлини — изпълваха двора чак до камбанарията. Факли. Киврин усещаше острия им дим. От белите поля наоколо прииждаха още и още факли.
Киврин изведнъж се замисли за Оксфорд по Бъдни вечер: осветените за последните купувачи магазини, хвърлящите жълти сенки върху снега във вътрешния двор прозорци на „Брейзноуз“. И елхата в „Балиол“, обсипана с безброй многоцветни лазерни светлинки.
— Мен повече ми се искаше ние да бяхме дошли при вас за Бъдни вечер — обърна се лейди Имейн към лейди Иволда. — Тогава щяхме да имаме истински свещеник да прочете службата. Тукашният свещеник едва успява да каже „Отче наш“.
Тукашният свещеник беше изкарал няколко часа на колене в леденостудената църква и същият този тукашен свещеник биеше тежката камбана вече от един час, а след малко щеше да извърши една сложна церемония, която бе трябвало да научи наизуст, защото не можеше да чете.
— Страхувам се, че проповедта ще е доста слаба, а и службата също — каза лейди Имейн.
— Уви, в днешно време има мнозина, които не обичат Господа Бога — рече лейди Иволда, — но ние трябва да Му се молим Той да оправи света и да върне хората към добродетелта.
Киврин се съмняваше, че лейди Имейн е искала да чуе точно този отговор!
— Изпратих вест в Бат, че искаме да ни се изпрати нов капелан — каза Имейн, — но той още не е пристигнал.
— Брат ми казва, че в момента в Бат има много неприятности — рече Иволда.
Почти бяха стигнали до двора на църквата. Киврин вече почти различаваше лицата, осветени от димящите факли, и малките кандила, понесени от някои жени. Лицата им, зачервени и осветени отдолу, изглеждаха леко зловещи. Господин Дануърти сигурно щеше да си помисли, че шествието е разгневена тълпа, събрала се за изгарянето на някой беден мъченик на кладата. „От светлината е — продължаваха мислите й. — Всички изглеждат като главорези на светлината на факлите. Нищо чудно, че е било изобретено електричеството.“
Влязоха в двора на църквата. Киврин разпозна някои от хората, застанали близо до вратата на църквата: момчето със скорбута, което беше избягало от нея, две от девойките, които бяха помогнали при изпичането на коледните лакомства, Коб. Жената на иконома беше облечена в пелерина с яка от хермелинова кожа и носеше метален светилник с четири малки пластини от истинско стъкло. Тя говореше оживено на жената с белезите от скрофулоза, която беше помогнала за поставянето на зелениката. Всички говореха и се движеха непрекъснато, за да не им става много студено, а един мъж с черна брада се смееше толкова силно, че факлата му се люшкаше опасно близо до забрадката на жената на иконома.
Как ли църковните служители се справяха със службата в полунощ след всичкото пиене и пируване? Някои от енориашите определено изглеждаха така, сякаш бяха прекарали цялата вечер в нарушаване на постите. Икономът говореше разпалено на един здравеняк, за когото Роузмунд обясни, че бил бащата на Мейзри. Лицата и на двамата бяха зачервени от студа, светлината на факлите, изпития алкохол или и трите заедно, но те по-скоро бяха весели, отколкото опасни. Икономът постоянно уточняваше какво точно е казал, като не преставаше да стоварва силни удари върху рамото на бащата на Мейзри, но всеки път, когато направеше така, бащата на Мейзри се заливаше от смях — жизнерадостен и някак спонтанен смях, който накара Киврин да си помисли, че този човек е много по-умен, отколкото би предположила.
Жената на иконома го задърпа за ръкава, но той я отблъсна. Щом обаче на портата се появиха сър Блоет и лейди Еливис, икономът и бащата на Мейзри отстъпиха назад, за да освободят пътя за влизане в църквата. Всички останали направиха същото и запазиха пълна тишина, докато шествието мине през двора на църквата и влезе през тежката врата. След това всички подновиха разговорите си, но вече по-тихо и спокойно, докато се тълпяха в църквата след знатните особи.
Сър Блоет откопча меча си и го подаде на един от слугите си, след което двамата с лейди Еливис паднаха на колене и се прекръстиха. Изправиха се, отидоха заедно до олтара и отново паднаха на колене.
Киврин и двете момичета ги следваха. Когато Агнес се прекръсти, звънчето й отекна самотно в тишината на църквата. „Ще трябва да й го сваля“ — помисли си Киврин и се зачуди дали да не мине с детето до гробницата на мъжа на лейди Имейн и да развърже звънчето. Лейди Имейн обаче вече чакаше нетърпеливо до вратата заедно със сестрата на сър Блоет.
Киврин отведе момичетата в предната част на помещението. Сър Блоет вече беше успял да се вдигне на крака. Еливис остана коленичила малко по-дълго, след което също стана, а сър Блоет я придружи до северната част на църквата, направи лек поклон и се оттегли, за да заеме мястото си в мъжката половина.
Киврин падна на колене заедно с момичетата, като тайничко се молеше Агнес да не направи и този път толкова много шум, докато се кръсти. Това не стана, но когато малката се опита да се изправи, захвана крачето си в подгъва на роклята си и успя да се задържи на крака с толкова шум, колкото създаваше продължаващата да бие камбана. Лейди Имейн, разбира се, беше точно зад тях и стрелна Киврин с поглед.
Киврин отведе момичетата да застанат до майка си. Лейди Имейн коленичи, но лейди Иволда само се прекръсти. Веднага щом Имейн стана, един слуга се приближи бързо с една възглавничка, облечена в тъмно кадифе, и я постави точно до Роузмунд, за да може лейди Иволда да коленичи. Друг слуга беше направил същото пред сър Блоет в мъжката част на църквата и в момента му помагаше да коленичи върху възглавничката. Той пуфтеше и направо висеше на рамото на слугата, понесъл огромната му тежест. Лицето му беше станало яркочервено.
Киврин погледна завистливо към възглавничката на лейди Иволда, като се замисли за найлоновите подложки за коленичене, които висяха на облегалките на столовете в „Св. Богородица“. Досега не си беше дала сметка каква благодат са, каква благодат са дори твърдите дървени столове, на които бяха седели. Сега трябваше да останат прави до края на службата.
Подът беше студен. И църквата беше студена, въпреки всички факли. Повечето от тях бяха съвсем малки, по-скоро кандила, наредени по стените и пред обкичената със зеленика статуя на св. Катерина. Имаше и по една висока и тънка жълтеникава свещ сред зеленината на всеки прозорец, но полученият ефект вероятно беше далеч от онова, което беше искал да постигне отец Рош. От ярките пламъци цветните стъкла изглеждаха още потъмни, почти черни.
По сребърните свещници от двете страни на олтара имаше още жълтеникави свещи, а пред тях и по цялата дължина на преградата пред олтара бяха струпани множество зелени клонки, сред острите листа на които отец Рош беше забол по една от восъчните свещи, които му беше изпратила лейди Имейн. „Положил е толкова усилия за декорацията на църквата, че дори лейди Имейн трябва да е доволна“ — помисли си Киврин и погледна към нея.
Имейн държеше мощехранителницата между събраните си ръце, но очите й бяха отворени, а погледът — вторачен някъде над преградата пред олтара. Устните й бяха стиснати плътно от неодобрение и Киврин предположи, че не е искала свещите да бъдат поставени там, макар че това беше най-подходящото място. Осветяваха разпятието и сцената от Страшния съд, а също така и почти целия неф.
Караха цялата църква да изглежда по-различна, по-уютна, по-позната, също като „Св. Богородица“ на Бъдни вечер. За последната Коледа Дануърти я беше завел на общоцърковната служба. Беше планирала да отиде на службата в полунощ в Светата реформирана, за да я чуе и на латински, но службата там бе отменена. Бяха помолили главния свещеник да чете пасажи от Евангелието на общоцърковната служба и той беше преместил службата на латински в четири следобед.
Агнес пак беше започнала да си играе със звънчето. Лейди Имейн се извърна и я стрелна с поглед между благочестиво скръстените си длани, а Роузмунд се наведе през Киврин и я накара да мирува.
— Не трябва да дрънкаш със звънчето преди края на службата — прошепна Киврин като се наклони съвсем близо до малката, за да не я чуе никой друг.
— Не съм го дрънкала — прошепна в отговор Агнес, но толкова високо, че се чу из цялата църква. — Панделката ми е много стегната. Виждаш ли?
Киврин не виждаше нищо такова. Всъщност, ако си беше направила труда да я завърже по-стегнато, звънчето нямаше да подрънква при всяко движение на момиченцето. Нямаше обаче никакъв смисъл да спори с едно преуморено дете, още повече че службата щеше да започне всеки момент. Тя посегна към възела.
Агнес сигурно се беше опитала да измъкне вързаната панделка през ръката си. Разнищеният ширит се беше стегнал в здрав мъничък възел. Киврин се опита да го развърже с нокти, без да изпуска от поглед хората зад себе си. Службата щеше да започне с процесия. Отец Рош и черковните прислужници, ако въобще имаше такива, щяха да минат по пътеката, носейки светената вода и припявайки Asperges18.
Киврин дръпна панделката от двете страни на възела, при което я стегна така, че вече нямаше никаква надежда да я развърже, без да отреже възела. Малко се поразшири обаче, но все още не беше достатъчно, че да може да се извади през юмручето на Агнес. Киврин погледна към вратата на църквата. Камбаната беше спряла да бие, но още нямаше и помен от отец Рош, нито пък беше оформена пътеката, по която трябваше да мине. Селяните се бяха струпали и бяха запълнили цялата църква. Някой беше повдигнал едно детенце върху гробницата на съпруга на лейди Имейн и го придържаше там, за да може детето да вижда, макар още да нямаше нищо за гледане.
Киврин се върна към заниманията си с възела. Вкара два пръста под панделката и опъна, като се надяваше да я разшири.
— Недей да я късаш! — каза Агнес с типичния си сценичен шепот. Киврин хвана звънчето и бързо го извъртя така, че да лежи в дланта на Агнес.
— Дръж го така — прошепна тя и затвори пръстите на малката върху звънчето. — Здраво!
Агнес покорно стисна малкото си юмруче. Киврин сви другата ръка на детето така, че да лежи върху стиснатата. При това положение Агнес придоби смирен вид като за молитва, а Киврин й каза нежно:
— Дръж здраво звънчето и то няма да дрънчи.
Агнес незабавно притисна ръце към челото си, при което заприлича на истински пример за ангелско смирение.
— Добро момиче — рече Киврин и я прегърна с една ръка. После погледна отново към вратата на църквата. Все още беше затворена. Тя въздъхна с облекчение и се обърна с лице към олтара.
Отец Рош беше застанал пред него. Беше облечен във везан бял епитрахил и пожълтял бял стихар, чийто подгъв беше по-разнищен и от панделката на Агнес. Държеше някаква книга. Очевидно беше изчаквал нея, очевидно беше стоял така през цялото време и я беше чакал да свърши с детето, но на лицето му нямаше и следа нито от обвинение, нито от нетърпение. Изражението му излъчваше нещо съвършено различно и тя изведнъж се сети за лицето на господин Дануърти, застанал зад преградата от тънко стъкло и вперил поглед в нея.
Лейди Имейн си прочисти гърлото, което прозвуча почти като изръмжаване, и отчето сякаш дойде на себе си. Той подаде книгата на Коб, който беше облечен в някакво мърляво расо, а на краката си имаше чифт прекалено големи кожени обувки, и коленичи пред олтара. След това взе книгата от ръцете на Коб и започна проповедта си.
Киврин започна да изрича думите заедно с него като ги мислеше на латински и чуваше ехото от интерпретацията на преводача си.
— „Кого видяхте вий, пастири? — каза отец Рош на латински, започвайки проповедта. — Говорете: кажете ни кой се е появил на земята?“
Той спря и се намръщи срещу Киврин.
„Забравил я е“ — помисли си тя и погледна напрегнато към Имейн с надеждата, че старицата няма да се сети, че има продължение, но Имейн беше вдигнала глава и беше свъсила вежди. Челюстта й беше стисната.
Рош продължаваше, да се взира в Киврин.
— „Кажете: какво видяхте? — рече той и Киврин си отдъхна с облекчение. — Кажете ни кой се появи.“
Това не беше така. Тя изрече безмълвно следващите думи със силното желание той да ги разбере.
— „Видяхме Младенеца.“
Той не даде никакви признаци, че е видял какво изрича тя, макар че гледаше право в нея.
— „Видях…“ — рече той и пак спря.
— „Видяхме Младенеца“ — прошепна Киврин и просто усети как лейди Имейн се извръща, за да я погледне.
— „И ангели, които с песни прославяха Господа“ — рече Рош, но и това не беше така. Лейди Имейн отново се обърна напред, за да го погледне неодобрително.
Епископът без съмнение щеше да чуе и за това, както и за свещите, за раздърпания подгъв и един Бог знае какви още грешки, които Рош бе направил.
— „Кажете какво видяхте?“ — продължи по същия начин Киврин и отец Рош като че се окопити.
— „Кажете какво видяхте?“ — изрече ясно думите той. — „И кажете ни за раждането на Иисуса. Видяхме Младенеца и ангели, които с песни прославяха Господа.“
Той започна Изповедта и Киврин започна да си я шепти заедно с него, но той я изкара цялата без нито една грешка и Киврин започна да се поотпусна, макар че не го изпускаше от поглед, когато той се запъти към олтара за „Слава Тебе“.
Под стихара отец Рош беше облечен с черно расо като и двете одежди изглежда навремето бяха били доста представителни. На Рош му бяха малко късички. Когато се наведе над олтара, тя видя поне десет сантиметра от износения му кафяв панталон. Стихарът и расото очевидно бяха принадлежали на свещеника преди него или пък бяха стари одежди на капелана на Имейн.
Свещеникът от Светата реформирана беше носил полиестерен стихар над кафявото сако и дънките си. Беше уверил Киврин, че службата е съвсем автентична, въпреки че се беше състояла следобеда. Антифонът19 датира от осми век, беше й казал той, а ужасно подробните картини с мъките на Иисус били абсолютно точни копия на тези в Торино. Църквата обаче преди това беше представлявала книжарница за канцеларски материали, за олтар бяха пригодили една сгъваема маса, а по време на службата карфакските камбани бяха правили на пух и прах „И спусна се в ясната нощ“.
— Kyrie eleison — рече Коб със събрани за молитва ръце.
— Kyrie eleison — каза и отец Рош.
— Christe eleison — рече Коб.
— Christe eleison — повтори силно Агнес.
Киврин я предупреди да мълчи с пръст върху устните. Господи, помилуй. Иисусе, помилуй. Господи, помилуй.
На общоцърковната служба бяха използвали „Господи помилуй“ вероятно заради някоя сделка, която свещеникът от Светата реформирана беше направил с пастора като отплата за преместването на службата в четири часа, а свещеникът от Църквата на третото хилядолетие беше отказал да го каже и беше гледал хладно и недоволно през цялото време. Също като лейди Имейн.
Отец Рош вече беше влязъл в крак. Той изрече прославата и тропара без колебание и започна Евангелието.
— Глава втора от Светото Евангелие от Лука — каза той и започна да срича на латински. — „През ония дни излезе от кесаря Августа заповед — да се направи преброяване по цялата земя.“
Пасторът беше прочел абсолютно същия пасаж в „Св. Богородица“. Беше го прочел от популярното издание на Библията, за което беше настояла Църквата на третото хилядолетие. Започваше така: „По онова време управляващите стовариха съкрушителни такси върху данъкоплатците“, но иначе беше същото Евангелие, от което четеше с много усилия отец Рош сега.
— „И внезапно се яви с ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир между човеците и Неговото благоволение. — Отец Рош целуна Евангелието. — Per evangelica dicta deleantur nostro delicta.“20
Сега идваше ред на проповедта, ако въобще щеше да има такава. В повечето селски църкви свещеникът беше проповядвал само на основните служби, но дори тогава проповедта се беше състояла просто от лекция по катехизис, изброяване на седемте смъртни гряха и на седемте акта на милосърдие. Голямата служба на другата сутрин по всяка вероятност щеше да стане поводът за проповедта.
Отец Рош пристъпи напред и започна да говори.
— По времето, когато Иисус слезе от небето на земята, Бог изпрати знаци, за да могат хората да разберат за дохождането му. Така и в последните дни ще има знаци. Ще има глад и болести, а Сатаната ще язди из цялата земя.
„О, не — помисли си Киврин, — само недей да започваш за Сатаната, дето яздел черен кон.“
Тя погледна към Имейн. Старата жена беше направо бясна, но и без това нямаше значение какво казва отчето. Киврин знаеше, че Имейн е решена да намира всички грешки, за които може да разкаже на епископа. Лейди Иволда беше само леко раздразнена, а всички останали бяха с изражението на уморена търпеливост, което придобиват всички хора по време на проповед, независимо в кой век се развива действието. Киврин беше свидетел на същото изражение по лицата на всички на коледната литургия в „Св. Богородица“.
Проповедта в „Св. Богородица“ се беше превърнала в кошче за отпадъци, като например главният свещеник на Христовата църква беше започнал с думите: „Християнството е започнало в един обор. Дали няма да завърши в някоя канализационна тръба?“
Това обаче не беше имало значение. Службата се беше извършила в полунощ, а „Св. Богородица“ имаше каменен под и истински олтар, а като затвори очи, Киврин успя да се абстрахира напълно от покрития с пътеки неф, от чадърите и лазерните свещи. Беше махнала найлоновата подложка и бе коленичила направо на каменния под, и си беше представяла като как ли е било през Средновековието.
Господин Дануърти й беше казал, че няма да прилича на нищо, което е било плод на въображението й, и беше прав — разбира се. Но не и за тази служба. Беше си представяла нещата точно така — каменния под и измърмореното „Господи помилуй“, миризмата на тамян, лой и студ.
— Господ ще слезе с огън и мор и всички ще загинат — казваше Рош, — но даже и в последните дни Божията милост няма да ни отмине. Той ще ни изпрати помощ и утеха и ще ни отведе на сигурно в небесата.
„На сигурно в небесата.“ Тя се замисли за господин Дануърти.
— Не отивай — й беше казал той. — Няма да прилича на нищо, което си представяш сега. — И беше прав. Той винаги беше прав.
Но дори той, с всичките му притеснения за едра шарка, главорези и горене на вещици, никога не би си представил това: че се е загубила. Че не знае къде е мястото на спускането, при условие че рандевуто бе след по-малко от седмица. Тя погледна през пътеката към Гавин, който пък гледаше Еливис. Трябваше да поговори с него след службата.
Отец Рош се премести към олтара, за да подхване същинската част. Агнес се облегна на Киврин и Киврин я обгърна с едната си ръка. Бедното дете, сигурно вече беше ужасно изтощено. На крак още отпреди да се съмне, при всичкото тичане през целия ден. Киврин се зачуди колко ли време ще продължи службата.
Тази в „Св. Богородица“ беше продължила час и петнайсет минути. Някъде по средата на събирането на волните пожертвувания блипърът на доктор Ааренс беше иззвънял.
— Някакво бебе — беше прошепнала тя на Киврин и Дануърти на път за изхода на църквата. — Колко на място.
„Дали и те сега са в църквата?“ — помисли си Киврин, но веднага се сети, че при тях в момента не е Коледа. Тяхната Коледа беше настъпила три дни след нейното пристигане в четиринайсети век, тоест докато още беше съвсем болна. Значи сега е какво? Втори януари, коледната ваканция е към края си и цялата украса вече е свалена.
В църквата беше започнало да се затопля, а свещите като че ли поглъщаха целия въздух. Докато отец Рош минаваше през стандартните части на службата, тя чуваше зад себе си мърдане и шумолене, а Агнес се облягаше все повече и повече върху нея. Киврин се зарадва когато стигнаха до завършващата част на литургията, защото вече можеше да коленичи.
Опита се да си представи Оксфорд на втори януари, когато по магазините е обявено новогодишно намаление, а камбаните на Карфакс са замлъкнали. Доктор Ааренс щеше да е в болницата, за да се занимава със следпразничните стомашни разстройства, а господин Дануърти щеше да се подготвя за втория семестър. Не, нямаше. Щеше да се притеснява за нея.
Отец Рош вдигна потира, коленичи и целуна олтара. В мъжката половина на църквата се чу шум от нови маневри и шушукане. Киврин се обърна натам. Гавин гледаше отегчено. Сър Блоет беше заспал.
И Агнес вече спеше. Така се беше отпуснала върху Киврин, че нямаше начин да бъде вдигната за „Отче наш“. Киврин дори не се и опита. Когато всички останали станаха за молитвата, Киврин просто се възползва от случая, за да прегърне Агнес по-плътно и да премести главицата й в по-удобно положение. Усещаше болка в коляното. Сигурно беше коленичила на някой ръб между каменните плочи. Тя се понадигна, вдигна леко коляното си и пъхна едно крайче от пелерината отдолу.
Отец Рош постави парченце хляб в потира, каза Haec Commixtio21, след което всички отново коленичиха за „Агнецът Божи“.
— „Agnus dei, qui tollis peccata mundi: miserere nobis — започна да припява той. — Агнецо Господен, който опрощават греховете на света, дари ни с милостта си.“
Agnus Dei. Божият Агнец. Киврин се усмихна на Агнес. Беше заспала дълбоко, отпуснала телцето си върху Киврин, с полуотворени устенца, но малкото й юмруче продължаваше да стиска здраво звънчето. „Моето агънце“ — помисли си Киврин.
Коленичила на каменния под в „Св. Богородица“, тя беше видяла във въображението си свещите и студа, но не и лейди Имейн, която чака с нетърпение всяка следваща грешка на Рош, нито пък Еливис, Гавин или Роузмунд. Нито пък отец Рош с лицето му на главорез и протърканите панталони.
И след сто, след седемстотин трийсет и четири години, нямаше да може да си представи Агнес с малкото й кученце и палавите й танци, нито пък възпаленото коляно. „Радвам се, че дойдох — помисли си тя. — Въпреки всичко.“
Отец Рош направи кръст във въздуха с потира и отпи от него.
— Dominus vobiscum22 — рече той и зад Киврин настъпи масово оживление.
Главната част от представлението беше свършила и много от хората започнаха да излизат, за да избегнат блъсканицата на изхода. Очевидно когато ставаше въпрос за тръгването, предишните почести към семейството на лорда вече не важаха. Нито пък някой чакаше да излязат навън, за да започнат разговорите. Киврин едва успя да чуе заключителните думи на отец Рош.
— Ite, Missa est — извика отец Рош над врявата и лейди Имейн се озова на пътеката още преди той да е свалил вдигнатата си ръка. Старата жена изглеждаше така, сякаш възнамерява веднага да тръгне към Бат и епископа.
— Видяхте ли лоените свещи до олтара? — обърна се тя към лейди Иволда. — Аз му наредих да използва восъчни, специално му ги дадох.
Лейди Иволда поклати глава и погледна мрачно отец Рош, след което двете жени забързаха навън, следвани плътно по петите от Роузмунд.
Роузмунд очевидно нямаше никакво намерение да върви по обратния път заедно със сър Блоет, ако можеше, и по този начин сигурно щеше да успее да се измъкне. Селяните бяха затворили пътеката зад трите жени, говореха си и се смееха. Докато той успееше да се вдигне на крака, жените вече щяха да са стигнали до къщата.
Киврин трябваше да положи огромни усилия да вдигне самата себе си. Кракът й беше изтръпнал, а Агнес сякаш бе заспала навеки.
— Агнес — рече тя. — Събуди се. Време е да се връщаме у дома.
Сър Блоет беше станал — лицето му беше почти тъмнолилаво — и се беше приближил до лейди Еливис, за да й предложи ръката си.
— Дъщеря ви е заспала — рече той.
— Да — каза Еливис и погледна към Агнес.
Пое ръката му и двамата тръгнаха навън.
— Съпругът ви не дойде, както беше обещал.
— Не — чу я Киврин. И Еливис стисна ръката му по-силно.
Навън камбаните като че ли започнаха да бият едновременно всички до една: несинхронизирано, диво, неравномерно бучене. Звучеше направо чудесно.
— Агнес — каза Киврин и я разтърси, — време е да подрънкаш звънчето си.
Малката дори не се разшава. Киврин се опита да я вдигне на рамото си. Ръцете на Агнес увиснаха безжизнено на гърба й и звънчето издрънча.
— Цяла нощ чакаше да си подрънкаш — каза Киврин и се подпря на коляно. — Събуди се, агънце.
Тя се огледа, за да види дали някой може да й помогне. В църквата не беше останал почти никой. Коб обикаляше прозорците и гасеше пламъчетата на свещите с грубите си пръсти. Гавин и племенниците на сър Блоет бяха в задната част на църквата и закопчаваха мечовете си. Отец Рош беше потънал вдън земя. Тя се зачуди дали той бие в момента камбаната с такъв жизнерадостен ентусиазъм.
Изтръпналият й крак беше започнал да я гъделичка. Тя го размърда в тънката си обувка. Усещането беше ужасно, но все пак можеше да се изправи. Киврин преметна Агнес още по-назад върху рамото си и се опита да стане. Кракът й се заплете в подгъва на роклята и тя политна напред.
Гавин я хвана.
— Милейди Катрин, милейди Еливис ми нареди да дойда да ви помогна — каза той, взе Агнес от ръцете й, метна я на рамо и излезе с големи крачки от църквата, следван от Киврин.
— Благодаря — рече Киврин, когато излязоха от претъпкания двор. — Имах чувството, че ще ми се откъснат ръцете.
— Набито девойче е — съгласи се той.
Звънчето на Агнес се изхлузи от китката й и падна в снега, като съпроводи със звъна си другите камбани. Киврин спря и го вдигна. Възелът беше толкова малък, че почти не се виждаше, а късите крайчета на панделката се бяха превърнали в множество тънички нишки, така че щом тя го взе в ръце, възелчето веднага се отмота. Киврин спря Гавин и завърза панделката на провисналата китка на Агнес.
— Радвам се, че мога да помогна на една дама в затруднено положение — рече Гавин, но тя не го чу.
Бяха съвсем сами на полето. Останалата част от семейството вече беше почти стигнала до портата на господарската къща. Киврин виждаше как икономът държи факлата над лейди Имейн и лейди Иволда, за да виждат къде стъпват. В двора на църквата все още имаше много хора, а до пътя някой беше направил голям огън, около който бяха застанали много хора. Грееха ръцете си и си подаваха дървена паница, пълна с нещо, но тук, насред полето, Киврин и Гавин бяха съвсем сами. Възможността, която Киврин си беше мислила, че никога няма да получи, беше пред нея.
— Исках да ви благодаря, че се опитахте да откриете похитителите ми, че ме спасихте в гората и че ме доведохте в имението — рече тя. — Мястото, където сте ме намерили, далеч ли е оттук? Дали бихте могли да ме заведете там?
Той спря и я погледна. После попита:
— Не са ли ви казали? И каретата, и всичките ви вещи, които намерих, ги донесох, в къщата. Крадците са отнесли ценните неща и въпреки че започнах да ги преследвам, не открих нищо повече. — И той отново пое по пътя.
— Знам, че сте донесли сандъците ми и ви благодаря. Но не заради това искам да видя мястото, където сте ме намерили — обясни набързо Киврин, защото се изплаши, че ще настигнат останалите преди да е получила съгласието му.
Лейди Имейн беше спряла и гледаше към тях. Киврин трябваше да довърши започнатото, преди старата дама да изпрати иконома да разбере какво ги задържа.
— Загубих паметта си при нападението и удара по главата — каза Киврин. — Мислех си, че ако видя мястото, където сте ме намерили, може и да си спомня нещичко.
Той отново беше спрял и сега гледаше към пътя над църквата. По него се виждаха светлинки, които танцуваха неравномерно и бързо се приближаваха. Закъснели за църковната служба?
— Вие единствен знаете къде е мястото — продължи Киврин. — Затова ви притеснявам с молбата си. Ако обаче можете да ми кажете къде е, аз мога и…
— Там няма нищо — рече той някак отсъстващо. — Донесох и каретата, и сандъците ви.
— Знам — рече Киврин — и съм ви благодарна за това, но…
— В плевнята са — допълни той и се извърна, защото се чу конски тропот. Подскачащите светлинки бяха факли, носени от конници. Минаха в галоп покрай църквата, пресякоха селото — бяха поне половин дузина мъже — и спряха почти непосредствено до мястото, където се намираха лейди Еливис и останалите.
„Съпругът й“ — помисли си Киврин, но още преди да изрече мисълта си наум, Гавин вече беше пъхнал Агнес в ръцете й и беше хукнал натам, вадейки меча от ножницата си.
„О, не!“ — помисли си Киврин и също хукна да бяга, макар и съвсем тромаво под тежестта на Агнес. Не беше съпругът на лейди Еливис. Бяха хората, които ги гонеха, причината, поради която семейството се криеше, причината, поради която Еливис така се беше разгневила на Имейн, че е казала на сър Блоет къде се намират.
Мъжете с факлите бяха слезли от конете си. Еливис се приближи до единия от тримата, които още бяха на седлата, и падна на колене, сякаш покосена от нещо.
„Не, о, не“ — мислеше си Киврин, останала съвсем без дъх. Звънчето на Агнес дрънкаше като полудяло.
Гавин изтича до тях с проблясващ в светлината на факлите меч и също падна на колене. Еливис се изправи и тръгна към мъжете на коне с разтворени за „добре дошли“ ръце.
Киврин спря, задъхана до смърт. Сър Блоет излезе напред, коленичи и стана. Мъжете на конете отметнаха качулките си. На главите си имаха или някакви лъскави шапки, или корони. Без да става, Гавин прибра меча в ножницата си. Единият от тримата мъже вдигна ръка и нещо просветна във въздуха.
— Какво става? — попита Агнес сънено.
— Не знам — отвърна Киврин.
Агнес се извъртя в ръцете на Киврин, за да може да види, и рече учудено:
— А, това са тримата мъдреци.
Бъдни вечер, 1320 година (стар стил) Пристигна пратеник на епископа заедно с още двама църковни служители. Дойдоха точно след службата в полунощ. Лейди Имейн е много доволна. Убедена е, че са пристигнали в отговор на молбата й за нов капелан, но аз лично малко се съмнявам. Дошли са без никакви слуги, а освен това са някак напрегнати и нервни, сякаш са с някаква тайна, специална мисия.
Сигурно има нещо общо с лорд Гийом, макар че наказателните съдилища са светски, а не клерикални. Може би епископът е приятел на лорд Гийом или на крал Едуард II и са дошли да постигнат някаква сделка с лейди Еливис в замяна на свободата му.
Каквато и да е причината за посещението им, са дошли с целия си блясък. Когато ги видя за първи път, Агнес си помисли, че са тримата влъхви, а и те наистина приличат на кралски особи. Пратеникът на епископа има изтънчено, аристократично лице, но иначе и тримата са облечени като крале. Единият носи пурпурно кадифено наметало, на гърба на което е зашит бял копринен кръст.
Лейди Имейн веднага започна да му надува главата с приказките си за това колко неграмотен, непохватен и по принцип непоносим е отец Рош.
— Не заслужава да има енория — отсече тя.
За нещастие (всъщност за късмет на отец Рош) се оказа, че това не е пратеникът на епископа, а само негов писар. Пратеникът беше този с червените одежди, също много внушителни, със златна бродерия и самурова кожа по ръбовете.
Третият е цистериански монах — или поне е облечен в типичното за този орден бяло одеяние, макар че е направено от по-фина вълна дори и от тази на моята пелерина. Освен това вместо колан носи сребърна връв, на всеки един от дебелите си пръсти има пръстени, които подхождат повече на някой крал. Иначе въобще не се държи като монах. И той, и пратеникът на епископа си поискаха вино още преди да са слезли от конете, а колкото до писаря — беше ясно, че е пийнал доста още преди да се появят при къщата. Направо падна от коня, та се наложи дебелият монах да го подпира, докато влязат.
(Пауза)
Очевидно не бях права за причината, поради която са тук. Еливис и сър Блоет се оттеглиха в един ъгъл с пратеника на епископа веднага след влизането в къщата, но поговориха само няколко минути, а преди малко я чух да казва на Имейн:
— Не са разбрали нищо за Гийом.
При тази вест Имейн нито се изненада особено, нито пък са загрижи кой знае колко. Явно е, че според нея те са пристигнали, за да й доведат нов капелан, поради което тя само дето не им целува краката. Започна да настоява коледните гозби веднага да бъдат вкарани в залата и пратеникът на епископа да седне на тронното място. Посетителите обаче май много повече са заинтригувани от пиенето, отколкото от яденето. Имейн лично им донесе големи бокали с вино, от което вече не е останало нищо, а те искат още. Писарят сграбчи полите на Мейзри, когато тя донесе подноса, придърпа я към себе си и пъхна ръката си под долната й риза. Тя, разбира се, веднага закри ушите си с ръце.
Единственото добро от тяхното присъствие тук е, че така общата бъркотия се увеличава просто невероятно. С Гавин успях да поговоря само за минутка, но до ден-два сигурно ще мога да поговоря с него насаме, без да забележи никой — особено като се има предвид, че цялото внимание на лейди Имейн е насочено към пратеника на епископа, който току-що грабна каната от Мейзри и сам си наля вино — и ще го накарам да ми покаже мястото на спускането. Време има много. Поне една седмица.
На двайсет и осми починаха още двама души — и двамата бяха от първичните контакти, които бяха ходили на забавата в Хедингтън, а Латимър получи удар.
— Разви миокардия, която доведе до тромбоемболизъм — обясни Мери на Дануърти по телефона. — Засега е напълно неадекватен.
Повече от половината задържани под карантина при Дануърти се разболяха от грипа, а в амбулаторията имаше място само за най-тежките случаи. Дануърти, Финч и една от жените, която беше минала курсове за медицинска сестра, мереха температурата и раздаваха портокалов сок. Дануърти подготвяше легла и раздаваше лекарства.
И се притесняваше. Като каза на Мери за думите на Бадри за плъховете тя му отвърна:
— От треската е, Джеймс. Думите му нямат нищо общо с действителността. Имам един пациент, който през цялото време говори за слоновете на кралицата.
Дануърти обаче не можеше да прогони от главата си мисълта, че Киврин може да се е озовала в 1348 година.
— Коя година сме? — беше попитал Бадри през първата нощ. А след това беше казал: — Не може да бъде.
След спора си с Гилкрист Дануърти се беше обадил на Андрюс, за да му каже, че не може да получи достъп до лабораторията с мрежата на „Брейзноуз“.
— Няма значение — беше отвърнал Андрюс. — Пространствените координати не са толкова критични, колкото времевите. Ще взема данни от разкопките на „Джизъс“. Вече говорих с тях за това да направя проверка на параметрите и те нямат нищо против.
Визуалната връзка отново не работеше, но гласът на Андрюс беше звучал някак напрегнато, сякаш той се страхуваше, че Дануърти отново ще подхване темата за идването му в Оксфорд.
— Направих няколко проучвания за отклонението — каза той. — На теория ограничения няма, но на практика минималното отклонение е винаги по-голямо от нула, дори в необитаеми райони. Максималното отклонение никога не е надвишавало пет години, като случаите, в които се е получавало, са били все при спускания без хора. Най-голямото отклонение при спускане на човек е било с дистанционно направляване в седемнайсети век — двеста двайсет и шест дни.
— Възможно ли е да става въпрос за нещо друго? — попита Дануърти. — Нещо друго освен отклонението, което може да се е объркало?
— Ако координатите са верни, нищо — отвърна Андрюс, след което обеща, че ще се обади веднага, щом направи проверката на параметрите.
Пет години правеше 1325 година. По онова време чумата дори още не се беше появила в Китай, а и Бадри беше казал на Гилкрист, че отклонението е минимално. Не можеше да е и от координатите. Бадри ги беше проверил още преди да се разболее. Страхът обаче продължаваше да го гложди и той прекарваше малкото свободни моменти, които успяваше да открадне, в телефониране на разни технолози, за да се опита да накара поне един да дойде и да прочете данните от фиксирането, когато класификацията на вируса пристигнеше и Гилкрист отвореше лабораторията. Бяха я очаквали предния ден, но когато му се обади, Мери все още не я беше получила.
Позвъни му отново късно следобед и попита:
— Можеш ли да стъкмиш едно отделение? — Визуалната връзка вече беше възстановена. Предпазният й костюм изглеждаше така, сякаш беше спала с него, а маската й висеше на врата на едната си връзка.
— Вече съм стъкмил едно — отвърна той. — Пълно е със задържани под карантина. До този следобед имаме трийсет и един случая.
— А имаш ли място за още едно? Не ми трябва спешно — рече тя уморено. — С тая скорост обаче много скоро ще се наложи. Тук вече няма почти никакви места, а мнозина от персонала или вече са заразени, или отказват да идват на работа.
— А класифицирането още не е пристигнало — каза той.
— Точно така. Току-що ми се обадиха от Световния център по инфлуенца. Първия път получили грешен резултат, та трябвало да пуснат теста втори път. Би трябвало да пристигне утре. Сега пък си мислят, че е уругвайски вирус. — Тя се усмихна едва-едва. — Нали Бадри не е влизал в контакт с хора от Уругвай? До колко време можеш да приготвиш леглата?
— До довечера — отвърна Дануърти, но Финч го осведоми, че походните им легла са почти свършили, поради което се наложи да ходи до Националната служба по здравеопазване, за да ги убеди да му дадат поне десетина. Успяха да нагласят новото отделение в две от лекторните зали за чуждестранни гости едва на сутринта.
Докато разпъваше леглата и постилаше завивките, Финч заяви, че и чистите им чаршафи са на привършване, а също и маските и тоалетната хартия.
— Нямаме достатъчно за всички — рече той, докато подпъхваше един чаршаф под дюшека. — Нямаме и никакви превързочни материали.
— Не сме на война — каза Дануърти. — Не мисля, че ще имаме ранени. Успя ли да разбереш дали в Оксфорд в момента има някой технолог от другите колежи?
— Да, сър, обадих се на всички, но няма нито един. — Той затисна една възглавница с брадичката си. — Сложил съм навсякъде бележки, с които моля хората да пестят тоалетната хартия, но това май хич не върши работа. Американките са направо като акули в това отношение. — Той напъха възглавницата в калъфката. — Много ми е мъчно за тях обаче. Снощи Хелън се разболя и те просто нямат с кого да я заменят.
— Хелън ли?
— Госпожа Пиантини. Тенорката. Температурата й е 39,7. Американките просто няма да успеят да си изсвирят „Чикагския сюрприз“.
„Което си е направо Божа благословия“ — помисли си Дануърти.
— Попитай ги дали ще продължат да се грижат за обажданията ми, въпреки че повече не репетират — рече той. — Очаквам няколко много важни разговора. Андрюс обади ли се?
— Не, сър, не е още. Картината пак е изключена. — Той бухна възглавницата. — Толкова лошо стана с премиерата. Могат да изсвирят, разбира се, „Стедман“, но той е вече стара работа. Много е жалко наистина, че нямат алтернативен вариант.
— Направи ли списъка на технолозите?
— Да, сър — отвърна Финч и започна да се бори с едно опърничаво походно легло. — Ей там е, до дъската.
Дануърти взе листовете и разгледа най-горния. Беше изпълнен с колони числа, до едно от по шест цифри — от едно до шест, — но в разбъркан ред.
— Не е това — каза Финч и грабна листа от ръката му.
— Това са промените за „Чикагския сюрприз“. — Подаде на Дануърти един отделен лист. — Ето ги. Подредил съм ги по колеж, а до всяко име са изписани адресът и телефонът.
В този момент влезе Колин. Беше вир-вода и носеше ролка тиксо и някакъв пакет.
— Пасторът каза да налепя от тези по всички отделения — обясни той и извади един плакат със следния надпис: „Чувствате дезориентация? Объркан сте? Духовното объркване може да е предупредителен знак за Грипа.“
Колин скъса парче от тиксото и залепи плаката на черната дъска.
— Тъкмо си залепям един от тия в болницата и какво мислите виждам да прави Гадсъновица? — започна той, докато вадеше още един плакат от пакета. На него пък пишеше: „Носете си маските“. Залепи го над леглото, което Финч оправяше точно в този момент. — Четеше на пациентите от Библията. — Той прибра тиксото в джоба си. — Надявам се, че аз няма да се заразя. — Пъхна под мишница останалите плакати и тръгна да излиза.
— Носи си маската — каза му Дануърти.
Колин се ухили.
— И Гадсъновица ми каза така. И още нещо каза: Бог щял да покоси с мор всички, които не чували думите на праведните. — Той извади сивия кариран шал от джоба си. — Това нося вместо маската. — И омота шала през устата и носа си като бандит от каубойски филм.
— Платът не може да спре микроскопичните вируси — обясни му Дануърти.
— Знам. Но цветът може. Стряска ги като луди. — И момчето изхвърча навън.
Дануърти се обади на Мери, за да й каже, че отделението е готово, но понеже не успя да се свърже, направо отиде до болницата. Дъждът беше понамалял и хората — повечето с предпазни маски — бяха наизлезли по улиците, някои се прибираха от хранителните магазини, а други се редяха на опашка пред аптеките. Улиците обаче изглеждаха някак притихнали, неестествено смълчани.
„Някой е изключил камбаните“ — помисли си Дануърти. И като че ли съжали за това.
Мери беше в кабинета си, вторачила поглед в един екран.
— Класифицирането пристигна — каза тя преди той да е успял да й съобщи за готовото отделение.
— Каза ли на Гилкрист? — попита я той нетърпеливо.
— Не — отвърна тя. — Не е уругвайският вирус. Нито пък от Южна Каролина.
— Какво е тогава?
— H9N2. И уругвайският, и този от Южна Каролина са от групата на H3.
— Ами тогава откъде е дошъл?
— От центъра по инфлуенца нямат представа. Става въпрос за непознат вирус. Никога не е бил класифициран. — Тя му подаде някаква разпечатка. — Мутацията му е от седем единици, което обяснява защо хората умират.
Дануърти погледна разпечатката. Беше изпълнена с колони цифри, също като промените на Финч, и също толкова неразбираеми.
— Все трябва да е дошъл отнякъде.
Не е задължително. Приблизително на всеки десет години има по една основна антигенна промяна с епидемичен потенциал, така че може просто да се е породил у Бадри. — Тя взе разпечатката от ръцете му. — Знаеш ли дали около жилището му има някакъв добитък?
— Добитък? — възкликна Дануърти. — Та той живее в един апартамент в Хедингтън.
— Мутиралите видове понякога се получават от кръстосването на птичи вирус с вирус по хората. От центъра по инфлуенца искат да проверим за евентуални контакти с птици и облъчване с радиация. Понякога вирусните мутации се причиняват от рентгеново лъчение. — Тя изучаваше разпечатката така, сякаш щеше да намери обяснението в нея. Става въпрос за много необичайна мутация. Няма прегрупиране на гените на хемаглутинина, а само мутация със страшно голяма разлика в единиците.
Нищо чудно, че не беше казала на Гилкрист. Той беше казал, че ще отвори лабораторията като пристигне класифицирането на вируса, докато тази вест само щеше да го убеди още повече, че трябва да я остави запечатана.
— Лекува ли се?
— Лекарствено средство ще има веднага щом бъде произведен аналог. И ваксина. Вече са започнали работа върху прототипа.
— Колко време означава това?
— От три до пет дни за получаването на прототипа, после поне още пет за производството, ако не се натъкнат на затруднения при удвояването на протеините. До десетия вече трябва да сме в състояние да започнем ваксинирането.
Десетия. И тогава щяха да могат да започнат имунизирането. А колко ли време щеше да отнеме, докато се ваксинира цялата зона под карантина? Седмица? Две? Ами докато Гилкрист и протестиращите идиоти решат, че е безопасно да се отвори лабораторията.
— Това е много време — рече Дануърти.
— Знам — съгласи се Мери и въздъхна. — Един Бог знае колко случая ще имаме дотогава. Само тази сутрин имаме още двайсет нови.
— Мислиш ли, че става въпрос за мутирал вид? — попита Дануърти.
Тя обмисли отговора си.
— Не. Мисля, че е много по-вероятно Бадри да се е заразил от някого на забавата в Хедингтън. Там може да е имало нови индуси или други, въобще някой, който не вярва в антивирусните ваксини в частност и съвременната медицина като цяло. Произходът на канадския гъши грип от 2010 година, ако си спомняш, беше проследен чак до една комуна, съставена от християнски богослови. Ще разберем.
— А какво ще стане междувременно с Киврин? Какво ще стане, ако не откриете източника до рандевуто? По график тя трябва да се върне на шести януари. Дотогава дали ще сте проследили произхода?
— Не знам — отвърна тя уморено. — Може пък и да не пожелае да се върне в един век, който много бързо приближава десетката по скалата. Може да поиска да си остане в 1320 година.
„Ако е в 1320 година“ — помисли си той и отиде да навести Бадри. От вечерта на Коледа досега не беше споменавал плъхове. Беше се върнал назад до следобеда в „Балиол“, когато беше отишъл да търси Дануърти.
— Лаборатория? — измърмори той като видя Дануърти. Опита се изнемощяло да му подаде някаква въображаема бележка, след което потъна в дълбок сън, сякаш беше съсипан от това еднократно усилие.
Дануърти остана само още няколко минути, след което се отправи към Гилкрист.
Докато стигне до „Брейзноуз“ отново беше започнало да вали като из ведро. Демонстрантите се бяха сгушили под плаката си и трепереха.
Портиерът беше застанал до бюрото си и сваляше украшенията от коледната елха. Погледна бегло Дануърти и изведнъж се напрегна ужасно. Дануърти мина покрай него, а след това и през портала.
— Не можете да влезете, господин Дануърти — извика портиерът подире му. — Колежът е забранена зона.
Дануърти влезе във вътрешния двор. Апартаментът на Гилкрист се намираше в сградата зад тази на лабораторията. Дануърти ускори крачка, очаквайки, че портиерът ще хукне след него да го спре.
На входа на лабораторията беше поставен голям жълт надпис: ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШИТЕЛНО, а на дръжката на вратата беше сложена електронна аларма.
— Господин Дануърти — каза Гилкрист, който в този момент приближаваше към него под дъжда. Портиерът сигурно му се беше обадил. — Лабораторията е под забрана.
— Дошъл съм да се видя с вас — каза Дануърти.
Приближи се портиерът с една шарена гирлянда в ръка и попита:
— Да се обадя ли на университетската полиция?
— Няма да се наложи — каза Гилкрист и се обърна към Дануърти. — Елате в апартамента ми. Има нещо, което искам да ви покажа.
Той поведе Дануърти към кабинета си, седна на разхвърляното си бюро и си сложи една сложна маска, по която имаше множество филтри.
— Току-що говорих с центъра по инфлуенца — започна той. Гласът му беше някак глух, сякаш идеше от огромно разстояние. — Вирусът не е бил класифициран преди, а източникът му е още неизвестен.
— Класифицират го в момента — рече Дануърти, — а аналогът и ваксината трябва да пристигнат до няколко дни. Доктор Ааренс е уредила „Брейзноуз“ да получи предимство при имунизацията, а аз се опитвам да открия някой технолог, който може да разчете данните от фиксирането веднага след завършване на имунизацията.
— Опасявам се, че това е невъзможно — рече Гилкрист съвсем глухо. — От известно време провеждам едно проучване за инцидентите на инфлуенца през четиринайсети век. Има категорични доказателства, че една поредица от епидемии на инфлуенца през първата половина на века сериозно е разклатила здравето на населението, като по този начин е намалила съпротивителните му сили срещу Черната смърт.
Той взе в ръце една книга, която изглеждаше доста старичка.
— Открих шест отделни примера за епидемии от октомври 1318 година до февруари 1321-ва. — Вдигна книгата и започна да чете. — „След жътвата в цял Дорсит дойде треска, толкова жестока, че остави след себе си много трупове. Тази треска започваше с болки в главата и световъртеж. Лекарите пускаха кръв на пациентите, но въпреки това умряха мнозина.“
Треска. В една епоха, когато разните видове трески са били ежедневие — и тиф, и холера, и шарка, като всички до една са започвали с „болки в главата и световъртеж.“
— 1319 година. Наказателните съдебни заседания в Бат за предишната година са били отменени — продължи Гилкрист вече с друга книга в ръка. — „Една болест в гръдния кош, която налегнала съдебните заседатели, така че никой — нито те, нито съдията — успели да изслушат делата“ — цитира той и погледна Дануърти над маската си. — Вие казахте, че опасенията на обществото по отношение на мрежата са истерични и необосновани. Изглежда ми обаче, че те са основани на солидни исторически факти.
Солидни исторически факти! Примери за трески и болести на гръдния кош, които можеха да бъдат какво ли не — натравяне на кръвта, тиф или някоя от стотиците неизвестни инфекции. И всички до една нямаха нищо общо с настоящата ситуация.
— Вирусът не може да е дошъл по мрежата — каза Дануърти. — Правени са спускания в епохата на Пандемията, в битките на Първата световна война, когато е бил използван иприт, в Тел Авив. Факултетът по история на двайсети век изпрати детекторно оборудване при „Св. Павел“ два дни след бомбардирането на катедралата. Нищо не може да премине през мрежата насам.
— Така казвате вие — и Гилкрист му подаде някаква разпечатка. — От статистическия отдел дават 0,003 процента вероятност през мрежата да бъде пренесен вирус и 22,1 процента да е имало жизнеспособен миксовирус в критичната зона, докато мрежата е била отворена.
— Откъде ги вадите всичките тия цифри? — ядоса се Дануърти. — От някоя магьосническа шапка ли? Според статистическия отдел — той натърти с неприязън върху думичката — имаше само 0,04 процента вероятност някой да е на мястото на спускането при пристигането на Киврин. Вие не счетохте тази вероятност за статистически значима.
— Вирусите са особено устойчиви организми — обясни Гилкрист. — За голяма част от тях се знае, че могат да си дремят някъде много дълго, изложени на екстремални температури и влажност на средата, и пак да си остават жизнеспособни. При определени условия си оформят кристали, които могат да съхранят структурата им безкрайно дълго. И когато попаднат в съответен разтвор, вирусите могат да подновят заразните си функции. Били са открити жизнеспособни мозаични кристали от тютюн още от шестнайсети век. Очевидно е, че има значителен риск някой вирус да премине през мрежата, а при подобно стечение на обстоятелствата аз просто не мога да разреша отварянето й.
— Вирусът не може да е дошъл през мрежата — настояваше Дануърти.
— Ами тогава защо толкова бързате да бъдат прочетени данните от фиксирането?
— Защото… — започна Дануърти, но спря, за да се овладее — защото едва като разчетем тия данни ще можем да разберем дали спускането е преминало както беше по план, или нещо се е объркало.
— Признавате ли в такъв случай, че има някаква вероятност за грешка? — попита Гилкрист. — Ами тогава не е ли възможно и да премине вирус през мрежата? Докато има такава възможност, лабораторията ще остане затворена. Сигурен съм, че господин Бейсингейм ще одобри възприетия от мен курс на поведение.
„Бейсингейм — помисли си Дануърти, — значи затова била цялата работа. Цялата работа няма нищо общо с вируса, протестиращите отвън или «заболяванията на гръдния кош» от 1318 година. Цялата работа е за да може Гилкрист да се оправдае пред Бейсингейм.“
Гилкрист беше временен заместник на Бейсингейм и на бърза ръка беше направил преранжирането на вековете, на бърза ръка беше осъществил спускането, без съмнение за да представи пред Бейсингейм една отлично свършена работа. Не беше се получило обаче както му се беше искало. Вместо това се беше стигнало до епидемия, до това, че една историчка в момента беше на практика неоткриваема някъде из времето, до протестиращи пред колежа демонстранти. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да оправдае действията си, да спаси кожата си, макар и с цената на живота на Киврин.
— А какво ще стане с Киврин? Дали и тя одобрява курса ви на поведение? — попита Дануърти.
— Госпожица Енгъл си даваше съвсем ясна сметка за рисковете, когато пожела доброволно да замине за 1320 година — отвърна Гилкрист.
— А дали си е давала сметка, че възнамерявате да я зарежете?
— Разговорът ни приключи, господин Дануърти. — Гилкрист се изправи. — Ще отворя лабораторията, когато бъде открит източникът на вируса и когато ми бъде напълно доказано, че няма никаква възможност да е дошъл през мрежата.
И отвори вратата. Портиерът чакаше пред нея.
— Нямам намерение да ви позволя да зарежете Киврин — каза Дануърти.
Гилкрист присви устни зад маската си.
— Аз пък нямам намерение да ви позволя да излагате на риск здравето на цялата тази общност. — И се обърна към портиера. — Придружете господин Дануърти до портала. Ако отново се опита да влезе на територията на „Брейзноуз“, повикайте полиция. — И затръшна вратата.
Портиерът тръгна с Дануърти през вътрешния двор. Гледаше го така, сякаш Дануърти изведнъж беше станал особено опасен.
„Може пък и да съм“ — помисли си Дануърти.
— Искам да използвам телефона ви — каза той, когато стигнаха до портала. — Не е по личен въпрос, а във връзка с университета.
Портиерът започна да се изнервя, но въпреки това постави един телефон на прозорчето си и впери очи в Дануърти, докато той набираше номера на „Балиол“. Финч вдигна слушалката и Дануърти каза:
— Трябва да намерим Бейсингейм на всяка цена. Много е спешно. Обади се на Шотландското бюро за риболовни разрешителни и вземи адресите на всички хотели и мотели. А сега ми дай телефона на Поли Уилсън.
Той си записа номера й, прекъсна разговора с Финч и започна да набира отново. После обаче размисли и реши да се обади на Мери.
— Искам да помогна с нещо за намирането на източника на вируса — каза той.
— Гилкрист не иска да отвори лабораторията, нали? — попита тя.
— Не иска — потвърди Дануърти. — Какво мога да направя аз, за да помогна за източника?
— Това, което правеше преди с първичните контакти. Да ги проследяваш, да търсиш нещата, за които ти казах: облъчване с радиация, близост до птици или добитък, религиозна принадлежност, която забранява използването на антивирусни агенти. Ще ти трябват обаче схемите с контактите.
— Ще изпратя Колин да ги вземе — каза той.
— Аз пък ще накарам някой да ги подготви. Мисля, че е добре също да провериш контактите на Бадри до четири-шест дни назад, в случай че вирусът наистина се е появил в него. Инкубационният период от резервоар може да бъде много по-дълъг, отколкото при предаване на вируса от човек на човек.
— Ще накарам Уилям да се захване с това — каза той. Бутна телефона обратно към портиера, който мигновено излезе и го изпрати до улицата. Дануърти се изненада, че не го последва по целия път до „Балиол“.
Веднага щом стигна там, Дануърти се обади на Поли Уилсън и я попита:
— Има ли начин да влезете в конзолата на лабораторията, без да имате достъп до самата лаборатория? Можете ли да влезете директно през компютъра на университета?
— Не знам — отвърна тя. — Компютърът на университета има много силни защити. Може да успея да стъкмя рам-памет, с която да ги пробия, или пък може да успея да проникна чрез „Балиол“. Първо трябва да видя какви са му защитите. Ще намерите ли технолог, който да разчете данните, в случай че успея да се добера до тях?
— В момента издирвам — отвърна той и затвори.
В този момент влезе Колин, подгизнал до кости, и тръгна да взима нова ролка тиксо.
— Ти разбра ли, че е дошла класификацията, според която вирусът е мутант?
— Да — отговори Дануърти. — Искам да отидеш до болницата, за да вземеш от баба ти схемите с контактите.
Колин остави на земята топчето плакати. На най-горния пишеше: „Не позволявайте втори пристъп“.
— Носи се слух, че бил някакво биологично оръжие — рече Колин. — Казват, че бил избягал от лабораторията.
„Но не тази на Гилкрист“ — помисли си Дануърти гневно.
— Случайно да знаеш къде е Уилям Гадсън?
— Не. — Колин сбърчи нос. — Сигурно се целува на стълбите.
Беше в склада с провизии и прегръщаше една от задържаните под карантина. Дануърти му нареди да разбере какви са били координатите на Бадри от четвъртък до неделя сутрин, както и да намери разпечатка за кредитната карта на Бейсингейм за декември, след което се върна в апартамента си, за да продължи да звъни на разни технолози.
Един от тях в момента работеше по някаква мрежа в Москва за деветнайсети век, а други двама бяха отишли на ски. Останалите не си бяха у дома или просто не вдигаха телефона — може би Андрюс ги бе предупредил.
Колин донесе схемите с контактите. Бяха абсолютна каша. До този момент не бяха направени никакви усилия да се намери някаква възможна корелация, освен може би някакви американски контакти. Освен това на брой контактите бяха адски много. Половината от първичните бяха ходили на забавата в Хедингтън, две трети бяха ходили на коледни покупки, всички, с две изключения, бяха ползвали метрото. Беше като да търсиш игла в купа сено.
Дануърти прекара половината нощ в проверка на религиозната принадлежност на хората и кръстосано сравняване на данните. Четирийсет и двама бяха от англиканската църква, деветима бяха протестанти, имаше и седемнайсет, които нямаха религиозна принадлежност. Осмина бяха студенти от колежа „Шрусбъри“, единайсет се бяха редили на опашка в „Дебънам“ Да гледат Дядо Коледа, деветима бяха работили в дупката на Монтоя, трийсет бяха пазарували в „Блакуел“.
Двайсет и един от всички бяха имали контакти с поне двама от вторичните контакти, а Дядо Коледа от „Дебънам“ се беше срещнал с трийсет и двама (с двайсет и един от тях в една кръчма след края на смяната му). Нито един обаче не можеше да бъде доведен до всички първични, с изключение на Бадри.
Мери доведе болните, за които вече нямаше място в болницата, на сутринта. Носеше предпазен костюм, но не и маска.
— Готови ли са леглата? — попита тя.
— Да. Имаме две отделения с по десет легла.
— Чудесно. Трябват ми всичките.
Помогнаха на пациентите да облекат нощниците и пижамите, след това и да си легнат, и оставиха стажантката на Уилям да се грижи за тях.
— За тия, дето са на носилка, ще се погрижим веднага щом се освободи някоя линейка — каза Мери, докато вървяха с Дануърти през вътрешния двор.
Дъждът беше спрял съвсем и небето беше някак по-светло, сякаш всеки момент щеше да се прочисти.
— Кога ще пристигне аналогът? — попита той.
— Най-рано след два дни — отвърна тя.
Стигнаха до портала. Мери се облегна на каменната стена.
— Когато всичко това свърши — каза тя, — ще мина през мрежата. Ще отида в някой век, където няма епидемии, където не се налага да чакаш, да се притесняваш или да стоиш безпомощно със скръстени ръце.
Тя прокара ръка през посивялата си коса.
— Някой век, който не е десетка. — Тя се усмихна. — Само дето такъв няма, нали?
Дануърти поклати глава.
— Казвала ли съм ти някога за Долината на царете? — попита тя.
— Каза ми, че си ходила там по време на Пандемията.
Тя кимна.
— Кайро беше под карантина, та трябваше да отлетим за Адис Абеба. На път за там подкупих таксиметровия шофьор да ни закара до Долината на царете, за да мога да видя гробницата на Тутанкамон. Много вироглаво от моя страна. Пандемията вече беше стигнала до Луксор и се разминахме само на косъм от зоната под карантина. Стреляха ни два пъти. — Тя поклати глава. — Можехме да си загинем като едното нищо. Сестра ми отказа да слезе от колата, но аз слязох и се изкачих до вратата на гробницата. И си помислих: „Ето така е изглеждала, когато я е открил Картър.“
Тя погледна Дануърти, без въобще да го вижда, защото се беше зареяла в миналото.
— Когато открили вратата към гробницата, тя била заключена, та трябвало да изчакат съответните органи да я отворят. Картър обаче направил една дупка във вратата, пъхнал една свещ и погледнал. — Тя говореше съвсем тихо. — Карнарвон попитал: „Виждаш ли нещо?“, а Картър отвърнал: „Да, приказни неща.“
Тя затвори очи.
— Никога няма да забравя как стоях до затворената врата. И сега го виждам съвсем ясно. — Тя отвори очи. — Може би точно там ще отида когато кашата тук свърши. При отварянето на гробницата на Тутанкамон.
Тя погледна към небето.
— О, Боже, пак започва да вали. Трябва да се връщам. Ще ти изпратя тия, дето сега са на носилки в болницата, щом се освободи линейка. — Изведнъж го погледна съвсем остро. — Ти защо не си носиш маската?
— От нея ми се замъгляват очилата през цялото време. А ти защо си без маска?
— На привършване са ни. Направихи ти Т-разширението, нали?
Той поклати глава.
— Досега не ми се е отворила свободна минутка.
— Отвори си — нареди тя. — И си носи маската. Хич няма да си й от полза на Киврин, ако паднеш на легло.
„Аз и сега не съм й от полза — мислеше си Дануърти, докато вървеше към апартамента си. — Не мога да вляза в лабораторията, не мога да накарам никой технолог да дойде в Оксфорд, не мога да открия Бейсингейм.“ Опита се да се сети на кого още може да се обади. Беше проверил във всички туристически агенции, риболовни фирми и такива за лодки под наем в Шотландия. От Бейсингейм нямаше и следа. Може би Монтоя беше права и той въобще не бе в Шотландия, а на някой тропически остров с някоя жена.
Монтоя. Съвсем я беше забравил. Не беше я виждал от църковната служба на Бъдни вечер. Тогава тя беше търсила Бейсингейм, за да й подпише разрешителното да си стигне до дупката, а на другия ден се беше обадила, за да попита дали Бейсингейм е сьомга или пъстърва. Накрая беше оставила и едно съобщение от сорта на „Няма значение“. Което можеше да означава не само че е открила каква риба е Бейсингейм, ами и самия него.
Той се изкачи по стълбите. Ако Монтоя беше намерила координатите на Бейсингейм и си беше получила разрешителното, сигурно беше отишла право на дупката си. Въобще нямаше да си направи труда да каже на някого, защото беше притисната от времето. Дануърти дори не беше сигурен, че си е дала сметка, че той самият се опитва да намери Бейсингейм.
Ако Бейсингейм бе разбрал за карантината, би се върнал веднага, освен ако не го беше задържало лошо време или непроходими пътища. Но Монтоя може и да не му беше казала за карантината. Интересуваха я единствено разкопките й и може да му беше казала само че й трябва подписът му.
Дануърти откри в апартамента си госпожа Тейлър, четирите й все още здрави колежки и Финч. Всички бяха застанали в кръг и присвиваха колена. Финч беше хванал един лист в едната си ръка и броеше нещо под носа си.
— Тъкмо щях да ходя в отделението да назначавам сестри — каза той засрамено. — Ето я справката на Уилям. — Той я подаде на Дануърти и побърза да излезе.
Госпожа Тейлър и четворката й събраха инструментите си и си взеха куфарчетата.
— Обади се някоя си госпожица Уилсън — каза госпожа Тейлър. — Каза, че със специална рам-памет нямало да стане, та трябвало да се влезе през конзолата на „Брейзноуз“.
— Благодаря — отвърна Дануърти.
Тя излезе, следвана от четирите си майсторки по камбани в редичка.
Дануърти се обади при разкопките. Никой не отговори. Обади се в апартамента на Монтоя, после в кабинета й в „Брейзноуз“, пак при разкопките. На нито едно място не вдигнаха. Набра отново номера на апартамента й и остави телефона да звъни, докато разглеждаше справката на Уилям. Бадри беше прекарал цялата събота и неделната сутрин в работа на разкопките. За да разбере това, Уилям сигурно беше говорил с Монтоя.
Той изведнъж се зачуди за самата дупка. Беше някъде извън Уитни, в някаква ферма на Националния тръст. Там може би имаше патици, кокошки или прасета, а може би и трите заедно. А Бадри беше прекарал цял работен ден и половина, беше ровил в пръстта, беше имал идеална възможност да влезе в контакт с някой източник на вирус.
В този момент влезе Колин, пак подгизнал до кости.
— Свършиха им се плакатите — каза той. — Утре от Лондон ще пристигнат още. — Извади „гобстопъра“ си и го лапна заедно с полепналата по него хартия. — Знаеш ли кой стои на стъпалата пред вратата ти? — попита той и се метна на канапето и отвори книгата за Средновековието. — Уилям с някакво момиче. Целуват се и си гукат, представяш ли си? Едва успях да се промуша покрай тях.
Дануърти отвори вратата. Уилям се освободи неохотно от прегръдката на някаква дребна брюнетка в шлифер и влезе заедно с момичето.
— Знаеш ли къде е госпожа Монтоя? — попита Дануърти.
— Не. От Националната служба по здравеопазване ми казаха, че е отишла при дупката си, но като й звънях, не отговори. Може би е някъде из двора на църквата или из фермата и не може да чуе телефона. Мислех да използвам пищялка, но после се сетих за това момиче, което чете по история на археологията, и… — Той кимна към дребната брюнетка. — Каза ми, че е разглеждала списъците за дежурствата на разкопките и видяла, че Бадри се бил записал за събота и неделя.
— Пищялка ли? Какво е това?
— Свързваш я към телефонната линия и звъненето на другия телефон се усилва многократно. В случай че въпросният човек е в градината, банята или където и да било.
— На този телефон можеш ли да поставиш такава?
— На мен са ми малко сложнички. Познавам една студентка обаче, която може да ви сложи. Имам й телефона в стаята си. — И излезе ръка за ръка с брюнетката.
— Знаеш ли, че ако госпожа Монтоя е при дупката си, аз бих могъл да те изведа от зоната — обади се Колин. После извади „гобстопъра“ от устата си и го разгледа. — Няма да има никакви проблеми. Има адски много места, които въобще не се наблюдават. На пазачите хич не им е приятно да стоят под дъжда.
— Нямам никакво намерение да нарушавам карантината — каза Дануърти. — Опитваме се да спрем епидемията, а не да я разпространяваме.
— Точно по този начин се е разпространила чумата навремето — обясни Колин, като отново извади „гобстопъра“ от устата си и го разгледа. Имаше нездрав жълтеникав цвят. — През цялото време се опитвали да избягат от нея, но всъщност просто я разнасяли.
Уилям промуши глава през вратата.
— Казва, че ще й трябват два дни да сложи пищялка на вашия телефон, но вече си имала на нейния, та ако искате, може да го ползвате.
Колин грабна якето си.
— Може ли аз да отида?
— Не — отсече Дануърти. — И веднага ги сваляй тия мокри дрехи. Не искам и ти да прихванеш грипа. — И той слезе по стълбите с Уилям.
— Учи в долните курсове в „Шрусбъри“ — обясни Уилям и тръгна под пороя.
Колин ги настигна на средата на двора.
— Не мога да го прихвана — рече той. — Вече ми направиха разширение на клетките. По времето на Черната смърт не са имали карантини и заради това се е разпространила навсякъде. — Той измъкна шала си от джоба на якето. — Едно удобно местенце за излизане от зоната е улица „Ботли“. На ъгъла до блокадата има кръчма и пазачът влиза вътре от време на време да си взема по нещичко за сгряване.
— Закопчай си якето — нареди Дануърти.
Момичето се оказа Поли Уилсън. Съобщи на Дануърти, че в момента работела върху някакъв оптически „предател“, който можел да проникне в конзолата, но още не била стигнала доникъде. Дануърти позвъни на Монтоя, но никой не вдигна.
— Оставете го да звъни — каза Поли. — Тя може да е някъде далеч. Пищялката се чува на половин километър.
Дануърти остави телефона да звъни десет минути, затвори, изчака пет минути, набра отново и го остави да звъни петнайсет минути, преди да се признае за победен. Поли гледаше Уилям с копнеж, а Колин трепереше в мокрото си яке. Дануърти го заведе вкъщи и го сложи да си легне.
— Мога да се промъкна през загражденията и да й кажа да ти се обади — каза Колин, докато прибираше „гобстопъра“. — Ако се притесняваш, че си прекалено стар да отидеш. Много съм добър.
Дануърти изчака до другата сутрин да се върне Уилям, след което отиде до „Шрусбъри“, за да опита отново, но пак не сполучи.
— Ще го наглася да звъни през половин час — каза Поли, докато го изпращаше. — Уилям дали си има други приятелки, а?
— Мисля, че не — отвърна Дануърти.
Откъм Христовата църква изведнъж долетя звънът на камбани. Чуваше се ясно и гръмко въпреки обилния порой.
— Да не би някой пак да е включил ония ужасни коледни песни? — попита Поли.
— Не — отвърна Дануърти. — Това са американките. — Той наведе глава по посока на звъна, опитвайки се да определи дали госпожа Тейлър се е примирила със „Стедман“, но се чуваха шест камбани, древните камбани на Озни: Дуе, Габриел и Мари една след друга, а след това и Клемент, Хотклерк и Тейлър. — И Финч.
Звучаха невероятно добре. Нямаха нищо общо нито с дигиталните коледни песни, нито с „О, ти Иисусе, Който бродиш по света“. Звънтяха ясно и отчетливо и Дануърти почти виждаше майсторките, застанали в кръга си в камбанарията, виждаше ги как подвиват колене и вдигат ръце, а Финч чете от листа си с цифрички.
— Всеки от нас трябва да си стои при камбаната без прекъсване — беше казала госпожа Тейлър.
Той беше имал един милион прекъсвания, но въпреки това сега се почувства странно съживен. Госпожа Тейлър не беше успяла да заведе музикантките си в Норич за Бъдни вечер, но беше останала при камбаните си и сега те биеха оглушително, главозамайващо, като празненство, като победа. Като коледна сутрин. Той щеше да открие Монтоя. И Бейсингейм. Или пък някой технолог, който не се страхува от карантината. Щеше да намери Киврин.
Когато се върна в „Балиол“, телефонът звънеше. Дануърти хукна нагоре по стълбите с надеждата, че това е Поли. Беше Монтоя.
— Дануърти? — каза тя. — Здрасти. Обажда се Лупе Монтоя. Какво става?
— Къде си? — попита я той.
— При дупката — отвърна тя, макар че това вече беше съвсем ясно. Стоеше пред разрушения неф на църквата в наполовина разкопания средновековен църковен двор. Едва сега той разбра защо тя така беше настоявала да се върне при дупката си. На някои места имаше по трийсет сантиметра вода. Монтоя беше разстлала огромно количество брезенти, мушами и найлонови чували из цялото място, но от десетина места капеше дъжд, а на местата, където се събираха краищата на отделните найлони, направо се изливаха водопади. Всичко — надгробните плочи, прожекторите, които тя беше захванала за брезентите, подпрените на стените кирки и лопати — беше покрито с кал.
Монтоя също беше цялата в кал. Беше облечена в бойното си яке и високите гумени ботуши като тези, които Бейсингейм — където и да се намираше в момента — може би носеше. Те също бяха мокри и мръсни. По ръката, с която държеше слушалката, имаше дебел слой засъхнала кал.
— Звъня ти вече цял век — каза Дануърти.
— Не мога да чуя телефона заради помпата — обясни тя и махна с ръка към нещо, което беше извън екрана — по всяка вероятност въпросната помпа — макар че Дануърти не чуваше нищо друго освен трополенето на дъждовните капки по брезента. — Току-що се счупи една свръзка, а нямам друга. Чух камбаните. Значи ли това, че карантината е свършила?
— Никак даже — отвърна Дануърти. — В разгара сме на една мащабна епидемия. Седемстотин и осемдесет заразени и шестнайсет смъртни случая. Не четеш ли вестници?
— Откакто съм дошла тук, не съм виждала нито вестници, нито хора. През последните шест дни се опитвам да задържа дупката колкото може над водата, но не мога да се справя сама, при това без помпа. — Тя отметна гъстата си черна коса от лицето си с мръсната си ръка.
— Щом карантината не е свършила, за какво бият камбаните?
— Премиера на „Минорен чикагски сюрприз“.
Тя като че ли се раздразни.
— Щом карантината продължава, защо не се захванат с нещо по-полезно?
„Занимават се — помисли си той. — Накараха те да ми се обадиш.“
— Веднага мога да им намеря работа тук. — И тя отново отметна косата си. Изглеждаше почти толкова уморена, колкото и Мери. — Наистина се надявах, че бият за края на карантината и че ще мога да докарам малко хора да ми помогнат. Колко време мислиш, че ще продължи?
„Прекалено дълго — помисли си той, докато гледаше водните каскади между брезентите и найлоните. — Не се надявай въобще, че ще получиш необходимата помощ.“
— Трябва ми малко информация за Бейсингейм и Бадри Шодхури — каза той вместо това. — Опитваме се да разберем кой е източникът на вируса и трябва да знаем с кого е имал контакти Бадри. Работил е на разкопките целия ден на осемнайсети и сутринта на деветнайсети. Кой още е бил там по това време?
— Аз.
— Кой още?
— Никой. През декември е адски трудно да си намериш помощници. Всичките ми студенти по история на археологията си заминаха още щом започна ваканцията. Трябваше да набирам доброволци от всички възможни места.
— Сигурна ли си, че сте били само двамата?
— Да. Отворихме гробницата на рицаря в събота и едва успяхме да вдигнем капака й. В събота трябваше да дойде и Джилиан Ледбетър, но се обади в последната минута да ни каже, че имала среща.
„С Уилям“ — помисли си Дануърти.
— А в неделя имаше ли някого с Бадри?
— Той остана само сутринта, а по това време тук нямаше никой. Тръгна си, защото трябвало да ходи в Лондон. Виж, имам работа. Явно скоро няма да получа помощ, така че трябва да се оправям сама.
— Чакай! — извика Дануърти. — Не затваряй!
Тя го погледна нетърпеливо.
— Трябва да ти задам още няколко въпроса. Много е важно. Колкото по-скоро разберем източника, толкова по-скоро ще бъде вдигната карантината, а ти ще получиш помощ за дупката си.
Тя не изглеждаше убедена, но натисна няколко копчета, остави слушалката на вилката и каза:
— Нали нямаш нищо против да работя, докато говорим?
— Не — отвърна Дануърти облекчено. — Не се притеснявай.
Тя изведнъж изчезна от екрана, върна се и натисна още нещо.
— Извинявай. Не стига дотам — рече тя и екранът стана на черти — по всяка вероятност Монтоя преместваше телефона до новото си работно място. Когато картината се върна на екрана, Монтоя беше приклекнала в пълната с кал дупка до една каменна гробница. Дануърти предположи, че двамата с Бадри са имали проблеми точно с нейния капак.
Капакът, на който се виждаше изображението на рицар в пълно бойно снаряжение, с кръстосани върху гърдите ръце — натежалите от метал китки лежаха на гърдите му, а мечът бе поставен до краката му — беше внимателно подпрян отстрани на гробницата и закриваше изкусно издълбаните букви. „Requiesc…“ беше единственото, което Дануърти успяваше да види. Requiescat in pace. Почивай в мир — благословия, на която рицарят очевидно не можеше да се порадва. Лицето му изглеждаше под шлема някак недоволно.
Монтоя беше метнала един найлон над отворената гробница. Дануърти се зачуди дали от другата страна на гробницата има зловещи изображения като тези, които Колин му беше показал в книжката, и дали в реалността те бяха също толкова отвратителни. Върху найлона течеше вода и той се бе свлякъл.
Монтоя се изправи и вдигна някаква метална кутия, пълна с кал.
— Хайде де? — рече тя и постави кутията на ръба на гробницата. — Нали каза, че имаш още въпроси?
— Да — отвърна Дануърти. — Каза ми, че когато Бадри е бил при теб, не е имало никой друг.
— Нямаше — отвърна тя и обърса потта от челото си. — Уф, доста е задушничко тук. — Тя си свали якето и го метна на капака на гробницата.
— Ами местни хора? Хора, които нямат нищо общо с разкопките?
— Ако имаше някакви хора, веднага щях да ги наема да ми помагат.
Тя започна да бърка из калта в кутията и извади няколко кафяви камъчета.
— Капакът тежеше цял тон и щом го свалихме, заваля. Щях да наема всеки, когото видя, но тази дупка е прекалено затънтена и наоколо няма жива душа.
— Ами хората от Националния тръст?
Тя пъхна камъните под една струя вода, за да ги измине от калта.
— Идват само през лятото.
Дануърти се беше надявал, че ще се намери някой човек при дупката, който ще се окаже източникът, че Бадри е влязъл в контакт с някой местен жител, със служител от Националния тръст или дори ловец на патици. Но нали миксовирусите нямаха преносители. Самият мистериозен местен жител би трябвало да е бил болен, а Мери се беше свързала с всички болници и поликлиники в цяла Англия. Извън периметъра под карантина нямаше нито един случай с тази болест.
Монтоя вдигаше камъните един по един на светлината на фенерчето, увесено на едната от подпорите, обръщаше ги многократно в пръстите си, за да огледа внимателно все още калните им ръбове.
— А птиците?
— Птици ли? — възкликна тя и той си даде сметка, че думите му й бяха прозвучали като предложение да наема врабчета, за да й помогнат да вдигне капака на гробницата.
— Вирусът може да е бил разпространен от птици. Патици, гъски, кокошки — обясни той, макар и да не беше сигурен, че кокошките могат да бъдат преносителите, за които му беше говорила Мери. — При разкопките има ли някакви такива пернати?
— Кокошки? — възкликна тя и започна да оглежда още един от камъните на светлината от фенерчето.
— Понякога се получават нови видове от кръстоската между животински и човешки вирус — обясни той. — Пернатите са най-често срещаните резервоари, но понякога рибите също могат да влязат в тази роля. А също и прасетата. При разкопката ти има ли някакви прасета?
Тя продължаваше да го зяпа така, сякаш е пълен олигофрен.
— Дупката е във ферма на Националния тръст, нали?
— Да, но самата ферма е на три километра оттук. Намирам се насред едно ечемичено поле. Наоколо няма никакви прасета, нито птици, нито пък риба. — И тя продължи да си разглежда камъните.
Никакви прасета. Никакви птици. Никакви местни жители. Значи източникът на вируса не беше и при разкопката. Може би той просто не беше никъде и вирусът на инфлуенцата на Бадри беше мутирал съвсем спонтанно, както Мери беше казала, че става от време на време, беше се пръкнал неочаквано във въздуха и се беше спуснал над цял Оксфорд както чумата се беше спуснала над нищо неподозиращите обитатели на този църковен двор.
Монтоя беше вдигнала камъните към светлината, почистваше с нокът някоя останала бучица кал, а след това ги излъскваше. И изведнъж Дануърти си даде сметка, че това, което тя разглежда, са кости. Гръбначни прешлени може би, или пък пръстите на рицарските крака. Requiescat in pace.
Тя откри това, което очевидно търсеше — една неравна кост с размерите на орех, с набразден край. Пусна останалото в кутията, порови в джоба на ризата си, извади една четка за зъби с къса дръжка и започна да търка със свъсени вежди изпъкналите краища.
Гилкрист никога нямаше да приеме обяснението чрез теорията за спонтанната мутация. Твърде влюбен беше в идеята, че през мрежата е дошъл някой вирус от четиринайсети век. Твърде влюбен и в ролята си на заместник на декана на историческия факултет, за да се предаде толкова лесно, дори ако Дануърти беше намерил патици да плуват в локвите на църковния двор.
— Трябва да се свържа с Бейсингейм — каза той. — Къде е той?
— Бейсингейм? — възкликна тя. — Нямам представа.
— Но… мислех си, че си го открила. Когато ми се обади навръх Коледа, ми каза, че ти трябвал, за да получиш разрешение от Националната служба по здравеопазване.
— Знам. Загубих си цели два дни да звъня на разните риболовни фирми за сьомга и пъстърва в Шотландия и реших, че не мога да си позволя по-нататъшно отлагане. Ако питаш мен, той въобще не е в Шотландия. — Тя извади едно джобно ножче от дънките си и започна да стърже костта. — Като заговорихме за Националната служба по здравеопазване, мога ли да те помоля за една услуга? Непрекъснато набирам номера им, но ми дава заето. Ще отидеш ли дотам да им кажеш, че ми трябват помощници? Кажи им, че тия разкопки имат невероятна историческа стойност, но ще бъдат напълно и безвъзвратно загубени, ако не ми изпратят поне петима души. И една помпа. — Ножът запъна. Тя се намръщи и продължи да човърка.
— А ти как се сдоби с подписа на Бейсингейм, щом не знаеш къде е? Доколкото си спомням, каза, че само неговият подпис ще ти свърши работа.
— Да де. — Едно парченце от костта изведнъж изхвръкна и падна върху найлоновите покривала. Тя разгледа костта още малко и я пусна в кутията. Вече не се мръщеше. — Подправих го.
Тя отново приклекна и започна да копае за още кости. Беше толкова погълната от работата си, колкото и Колин, когато си разглеждаше „гобстопъра“. Дануърти се зачуди дали Монтоя въобще си спомня, че Киврин е някъде във времето, или е забравила за нея, както беше забравила и за епидемията.
Той затвори, без да е сигурен, че тя ще забележи и това, и тръгна към болницата, за да каже на Мери какво е разбрал и да започне да разпитва вторичните контакти в търсене на източника на вируса. Валеше изключително силно — дъжд, който пееше по водосточните тръби и разрушаваше неща с незаменима историческа стойност.
Майсторките по биене на камбани заедно с Финч продължаваха концерта си, изпълняваха пермутациите една след друга в точно установения им ред, свиваха колене и изглеждаха точно като Монтоя — неразделни от камбаните си. Звънът се носеше в дъжда силно и тревожно — като предупреждение, като зов за помощ.
Бъдни вечер, 1320 година (стар стил). Въобще нямам толкова много време, колкото си мислех. Когато се прибрах от кухнята, Роузмунд ми каза, че лейди Имейн искала да говори с мен. Имейн беше потънала в дълбок разговор с пратеника на епископа и веднага познах по изражението й, че в момента изрежда за пореден път списъка с греховете на отец Рош. Когато обаче двете с Роузмунд се приближихме, Имейн ме посочи и каза:
— Това е жената, за която ви говорех.
Жена, а не девойка, а тонът й беше доста критичен, почти обвиняващ. Зачудих се дали е разказала на свещеника теорията си, че съм френска шпионка.
— Казва, че не си спомня нищо — каза лейди Имейн, — но въпреки това може и да чете, и да пише. — И се обърна към Роузмунд. — Къде ти е брошката?
— На пелерината ми — отвърна Роузмунд. — Оставих я в таванското помещение.
— Иди да я донесеш.
Роузмунд тръгна неохотно, а Имейн каза:
— Сър Блоет донесе на внучката ми брошка в знак на любов. На нея е изписано нещо на романския език. — И погледна победоносно. — Тя успя да го прочете, а на Бъдни вечер в църквата казваше думите от службата още преди отец Рош да ги е произнесъл.
— Кой те е научил на четмо и писмо? — попита пратеникът на епископа със заплетен от виното език.
Помислих си дали да не обясня, че сър Блоет ми е казал какво пише на брошката, но се страхувах, че той лично вече е отрекъл тази версия.
— Не знам — отвърнах. — Нямам никакъв спомен за живота си отпреди момента, в който се озовах пребита в гората, защото ме бяха ударили по главата.
— Когато дойде на себе си първия път, започна да говори на някакъв език, който никой от нас не разбираше — каза Имейн, сякаш това беше още едно доказателство, но аз нямах никаква представа в какво се опитва да ме обвини, нито пък по какъв начин пратеникът на епископа може да има отношение към всичко това.
— Свети отче, в Оксънфорд ли ще се върнете, когато си тръгнете от нашия дом? — попита го тя.
— Да — отвърна той някак недружелюбно. — Тук не можем да останем повече от няколко дни.
— Ще ви замоля да я отведете с вас при добрите сестри в Годстоу.
— Няма да ходим в Годстоу — обясни той, което си беше съвсем очевидно извинение — нали женският манастир е само на пет мили от Оксфорд. — Но при завръщането си ще попитам епископа дали има някакви сведения за тази жена и ще ви изпратя вест.
— Сигурна съм, че е монахиня, защото говори на латински и знае цели пасажи от църковните текстове — каза Имейн. — Много би ми се искало да я отведете в манастира, за да я разпитат и да разберат коя може да е.
Пратеникът на епископа придоби още по-изнервен вид, но се съгласи. Това означава, че имам само толкова време, колкото те решат да останат при нас. Няколко дни, по думите на пратеника, и с малко повече късмет за мен се надявам това да означава поне до след избиването на младенците. Сега обаче ще сложа Агнес да спи и ще се опитам да говоря с Гавин колкото е възможно по-бързо.
Киврин успя да накара Агнес да си легне едва преди съмване. Пристигането на „тримата мъдреци“, както тя продължаваше да ги нарича, я беше разбудило напълно и тя отказа дори да помисли за лягане, защото се страхуваше, че може да пропусне нещо, макар че беше съвсем изтощена.
Ходеше по петите на Киврин, докато тя се опитваше да помогне на Еливис да внесе храната за пиршеството, хленчеше, че е гладна, а след като софрата накрая беше готова и пиршеството започна, отказа да яде.
Киврин нямаше време да се разправя с нея. От кухнята трябваше да се пренасят през двора блюдо след блюдо, безброй тави с еленско и печено свинско, както и един огромен пай — Киврин очакваше, че при разрязването му ще се разлетят косове. Според свещеника от протестантската църква постът се бе спазвал и между среднощната служба и тази на коледната сутрин, но всички до един, включително пратеникът на епископа, лапаха като невидели от печените фазани и гъски и задушеното заешко с шафранов сос. И пиеха. Особено „тримата мъдреци“, които непрестанно поръчваха на слугите още вино.
Вече бяха пили повече от достатъчно. Монахът точеше лиги към Мейзри, а писарят, който беше пиян още при пристигането им, почти беше паднал под масата. Пратеникът на епископа поглъщаше повече и от двамата, непрестанно даваше знаци на Роузмунд да му носи паницата за гощаване, а жестовете му ставаха все по-широки и неточни след всяка глътка.
„Чудесно — мислеше си Киврин. — Може така да се напие, че да забрави как е обещал на лейди Имейн да ме отведе в женския метох в Годстоу.“ Тя носеше паницата на Гавин с надеждата да й се удаде възможност да го попита къде е мястото на спускането, но той се веселеше с помощниците на сър Блоет, които непрестанно я караха да носи още пиво и месо. По едно време Агнес заспа дълбоко с подпряна на ръчичката главица и Киврин я вдигна внимателно и я отнесе на горния етаж в моминската стая на Роузмунд.
Вратата над тях се отвори.
— Лейди Катрин — чу се гласът на Еливис, която беше понесла множество завивки. — Много съм ви благодарна, че сте тук. Нуждая се от помощта ви.
Агнес се размърда.
— Донесете ми чаршафите от тавана — каза Еливис. — Църковните служители ще спят в това легло, а сестрата на сър Блоет и нейните слугини — на тавана.
— А аз къде ще спя? — попита Агнес и изскочи от прегръдката на Киврин.
— Ние ще спим в плевнята — отвърна Еливис. — Но трябва да почакаш да оправим леглата, Агнес. Иди да си поиграеш.
На Агнес не й трябваха много увещания. Тя заприпка по стълбите, размахала малката си ръчица, за да дрънчи звънчето й.
Еливис подаде завивките на Киврин.
— Тези ги отнесете на тавана, а от резбования скрин на мъжа ми донесете хермелиновата завивка.
— Колко дни мислите, че ще останат пратеникът на епископа и хората му?
— Не знам — отвърна Еливис, но видимо бе напрегната. — Моля се на Бога да не е за повече от две седмици, защото няма да имаме достатъчно месо. Гледайте да не забравите хубавите възглавници.
Две седмици беше повече от достатъчно. Това означаваше доста време след датата за рандевуто, а и църковните отци въобще не приличаха на хора, които ще си тръгнат всеки момент. Когато Киврин слезе от таванското помещение с чаршафите и завивките, пратеникът на епископа беше заспал на високия трон и хъркаше силно, а писарят си беше вдигнал краката на масата. Монахът беше притиснал една от слугините на сър Блоет в ъгъла. Гавин беше потънал вдън земя.
Киврин отнесе чаршафите и хермелиновата завивка на Еливис, след което й предложи да започне да носи неща към плевнята.
— Агнес е много уморена — каза тя. — Трябва да я сложа да си ляга.
Еливис се беше захванала да набухва една от тежките дълги възглавници и само кимна разсеяно, при което Киврин направо хукна надолу по стълбите и продължи да тича през двора. Гавин го нямаше нито в конюшнята, нито в пивоварната. Тя се помая около нужника, докато не се появиха двама от червенокосите младежи, които я изгледаха с неприкрито любопитство, и тръгна към плевнята. Може би Гавин пак се беше усамотил някъде с Мейзри или пък се беше присъединил към селското пиршество на полето. Докато разстилаше слама по голия дървен под на тавана, чу силен смях и веселба.
Постла кожите и шитите завивки върху сламата, слезе долу, мина през тясното пространство между двете сгради и се опита да го намери. Селяните бяха наклали голям огън пред двора на църквата и сега стояха около него и пиеха от големи рогове. На светлината от огъня Киврин виждаше зачервените лица на иконома и на бащата на Мейзри, но Гавин го нямаше.
Нямаше го и из целия двор. До портата стоеше Роузмунд, увита в пелерината си.
— Какво правиш на тоя студ? — попита я Киврин.
— Чакам баща ми — отвърна Роузмунд. — Гавин ми каза, че го очаква преди зазоряване.
— А Гавин виждала ли си го?
— Да. В конюшнята е.
Киврин погледна неспокойно към конюшнята.
— Тук е много студено да го чакаш. Иди да се сгрееш в къщата, а аз ще кажа на Гавин да те извика веднага щом баща ти се появи.
— Не, ще чакам тук — отсече Роузмунд. — Той обеща, че ще си дойде при нас преди Коледа. — Гласът й потрепери.
Киврин вдигна фенера си. Роузмунд не плачеше, но страните й бяха зачервени. Какво ли бе направил този път сър Блоет, та се беше наложило Роузмунд да се крие от него? А може би се беше изплашила от монаха или пък от пияния писар?
Киврин я хвана за ръката.
— Можеш да го чакаш и в кухнята, там също е топло — рече тя.
— Баща ми обеща, че ще дойде каквото и да се случи.
„И какво ще направи? — зачуди се Киврин. — Ще изхвърли свещениците? Или пък ще разтури годежа ти със сър Блоет?“ „Татко никога няма да позволи да ми се случи нещо лошо“ — беше казала Роузмунд, но вече беше обявена и датата на сватбата, така че той едва ли можеше да разтури годежа и по този начин да разгневи сър Блоет, който имаше „много влиятелни приятели“.
Киврин отведе Роузмунд в кухнята и каза на Мейзри да й приготви чаша топло вино.
— Ще ида да кажа на Гавин да те повика веднага щом баща ти пристигне — каза тя и се отправи към конюшнята, но Гавин го нямаше — нито там, нито в пивоварната.
Тя влезе в къщата, замислена дали Имейн пак не го е изпратила някъде. Имейн обаче беше седнала до събудения очевидно против волята си пратеник на епископа, за да му реди нещо с решителен тон, а Гавин беше до огъня, в компанията на сър Блоет и хората му, включително двамата, които бяха излезли от клозета.
Киврин се сви на пейката за бедняците до паравана. Нямаше никакъв начин дори да се приближи до него, камо ли да му заговори за мястото на спускането.
— Дай си ми го! — изхленчи Агнес. Тя и другите деца бяха застанали до стълбата. Момченцата си подаваха Блеки, галеха го и го пипаха по ушите. Сигурно Агнес беше отишла до конюшнята да вземе кутрето, докато Киврин беше обикаляла около плевнята.
— Той си е мой! — викаше Агнес и посягаше към кученцето. Едно момченце дръпна Блеки настрани. — Дай си ми го!
Киврин се изправи.
— Както си яздех из гората, се натъкнах на една девойка — каза Гавин високо. — Бяха я нападнали крадци и беше тежко ранена — главата й беше разцепена и течеше много кръв.
Киврин се поколеба, вперила поглед в Агнес, която налагаше момченцето по ръката, и си седна.
— „Благородна девице — казах аз, — кой ти е причинил това злодеяние?“ — разказваше Гавин, — но тя не можеше да каже нищо за раните си.
Агнес вече се беше сдобила с паленцето и сега го притискаше към гърдите си. Киврин трябваше да отиде и да спаси бедното същество, но не помръдваше от мястото си, а само леко се беше наклонила, за да може да вижда Гавин. „Кажи им къде си ме намерил — опитваше се да му внуши тя. — Кажи им къде точно в гората.“
— „Аз съм ваш васал и ще намеря злосторниците — казах аз, — но се страхувам да ви оставя в такова жалко състояние“. — Той говореше без да сваля поглед от Еливис. — Тя обаче дойде на себе си и ме замоли да тръгна и да намеря тези, които я бяха наранили.
Еливис стана и тръгна към вратата. Постоя малко при нея с доста нервно изражение, след което се върна и отново седна на мястото си.
— Не! — изпищя Агнес. Сега пък Блеки беше попаднал в ръцете на един от червенокосите мъже на сър Блоет, който го беше вдигнал високо във въздуха. Ако Киврин не се намесеше, за да го спаси, много скоро щяха да го задушат до смърт. Освен това вече нямаше никакъв смисъл да продължава да слуша приказката за „спасената в гората девойка“, която очевидно трябваше да впечатли лейди Еливис, а не да разкаже истинската случка. Киврин се запъти към децата.
— Крадците не бяха изминали дълъг път — каза Гавин, — та намерих съвсем лесно следите им и тръгнах по тях, пришпорвайки жребеца си.
Племенникът на сър Блоет размяташе Блеки за предните крачета и кученцето скимтеше жалостиво.
— Киврин! — извика Агнес когато я видя да се приближава, и се хвана за краката й. Племенникът на сър Блоет незабавно подаде кутрето на Киврин и се отдалечи, а децата се разбягаха във всички посоки.
— Ти спаси Блеки! — рече Агнес и посегна към кученцето.
Киврин поклати глава и каза:
— Време е да си лягаш.
— Не съм уморена! — изхленчи Агнес съвсем неубедително и потърка очи.
— Блеки е уморен — обясни Киврин и приклекна до Агнес, — но няма да си легне, докато и ти не направиш същото.
Този довод като че ли хвана вниманието й и преди да е успяла да намери уловката в него, Киврин й подаде Блеки, настани го в скута й като бебенце и гушна и двамата.
— Блеки много ще се радва да му разкажеш някоя приказка — говореше Киврин, докато вървеше към вратата.
— Скоро се озовах на едно място, което не познавах — рече Гавин в този момент. — Някаква тъмна гора.
Киврин понесе товара си навън, а после и през двора.
— Блеки обича приказки за котки — каза Агнес и нежно залюля малкото кученце.
— Ами тогава трябва да му разкажеш някоя приказка за котка — каза Киврин и взе кутрето, докато Агнес се катереше нагоре по стълбата. То вече беше заспало, изтощено от прехвърлянето от ръка на ръка. Киврин го сложи в сламата.
— За някоя лоша котка — каза Агнес и пак го взе. — Аз няма да спя, само ще си полегна с Блеки и затова няма да си свалям дрешките.
— Добре, недей — съгласи се Киврин и зави и Агнес, и палето с една тежка кожа. И без това в плевнята беше прекалено студено, че да я съблича.
— Блеки много ще се радва да ми носи звънчето — каза Агнес и се опита да му го нахлузи през главата.
— Едва ли — каза Киврин и й конфискува звънчето. След това ги зави с още една кожа и се примъкна до момиченцето, което долепи телцето си до нейното.
— Имало едно време една лоша котка — рече Агнес и започна да се прозява. — Татко й й казал да не ходи в гората, но тя въобще не го слушала. — Бореше се неистово с нападащия я сън, търкаше си очите и измисляше нови и нови приключения за лошата котка, но мракът и топлината на тежката кожа накрая я победиха.
Киврин продължи да лежи до нея, докато дишането й стана леко и равномерно, след което внимателно освободи Блеки от ръцете й и го сложи в сламата.
Агнес се намръщи насън и протегна ръка към него, а Киврин я прегърна. Трябваше да стане и да намери Гавин. Рандевуто беше след по-малко от седмица.
Агнес се размърда и се притисна още по-плътно до нея, косицата й галеше страната на Киврин.
„А теб как ли ще те напусна? — помисли си Киврин. — Ами Роузмунд? И отец Рош?“ И заспа.
Когато се събуди, вече почти се беше зазорило, а Роузмунд се беше мушнала под кожите до Агнес. Киврин ги остави да спят, слезе от тавана на плевнята и мина през сивия двор, изплашена, че е пропуснала камбаната за сутрешната служба. Гавин обаче още седеше до огъня, а пратеникът на епископа клюмаше и слушаше лейди Имейн.
Монахът продължаваше да седи в ъгъла с ръка около Мейзри, но писарят беше изчезнал някъде. Сигурно се беше напил и го бяха отнесли в леглото.
Децата сигурно също бяха сложени да си легнат, а някои от жените очевидно се бяха качили да си починат на тавана. Киврин не видя нито сестрата на сър Блоет, нито роднината от Дорсит.
— „Спри, крадецо! — извиках аз — казваше в този момент Гавин, — защото ще вляза в честна схватка с теб.“
— Киврин се чудеше дали това още беше историята за спасената девойка, или някое от приключенията на сър Ланселот. Невъзможно беше да се отгатне, а ако целта на разказа беше да бъде впечатлена лейди Еливис, то тя нямаше да може да бъде постигната. Еливис не беше в салона. Онова, което беше останало от публиката на Гавин, също не изглеждаше особено впечатлено. Двама от мъжете хвърляха съвсем лениво зарове на пейката помежду си, а сър Блоет беше заспал с подпряна на масивните си гърди брадичка.
Очевидно Киврин не беше пропуснала нито една възможност да поговори с Гавин като беше заспала, но както изглеждаше, скоро нямаше да се появи такава. Можеше просто да си остане с Агнес в плевнята. Щеше да се наложи сама да създаде възможност — да причака Гавин, когато той е тръгнал към нужника, или да го настигне по пътя за сутрешната служба и да му прошепне: „Чакай ме в конюшнята.“
Църковните служители като че ли нямаше да си тръгнат скоро, освен ако не свършеше виното, но тя не искаше да рискува като залага само на това. Можеше например мъжете да решат да идат на лов на другия ден, или пък можеше да се промени времето, но независимо от това дали пратеникът на епископа и хиените му щяха да си тръгнат, или не, до рандевуто оставаха само пет дни. Не, четири, защото вече беше Коледа.
— Той вдигна меча си за коварен удар — разказваше Гавин, като дори се изправи, за да илюстрира думите си, — и ако го беше стоварил толкова силно, колкото възнамеряваше, щеше да ми разцепи главата на две.
— Лейди Катрин — обърна се към нея Имейн. Беше станала и й даваше знаци да се приближи. Пратеникът на епископа я гледаше с интерес. Сърцето й заби лудо. Каква ли интрига бяха замислили тия двамата? Но още преди да мине през залата, Имейн заряза свещеника, приближи се до нея и й подаде нещо, увито в ленена кърпа.
— Отнесете това на отец Рош за службата — каза тя и разгърна кърпата, за да може Киврин да види восъчните свещи вътре. — Предайте му да ги сложи на олтара и му кажете да не гаси пламъците с пръсти, защото така се чупи фитилът. Кажете му да приготви добре църквата, защото пратеникът на епископа може да отслужи литургията тази сутрин. Искам църквата да прилича на Божия обител, а не на свинска кочина. И му наредете да си облече чисто расо.
„Значи ще си получиш заветната литургия в крайна сметка — помисли си Киврин и тръгна бързо през двора и между постройките. — А и от мен се отърва. Единственото, от което се нуждаеш сега, е да се отървеш и от отец Рош като убедиш пратеника на епископа да го разпопи или да го отведе в Байсестърското абатство.“
На полето нямаше никого. Пламъците на угасващия огън играеха бледо на сивкавата светлина, а снегът, който се беше разтопил около него, замръзваше отново на леденостудени локви. Селяните сигурно си бяха легнали и тя се зачуди дали и отец Рош е направил същото. От къщата му обаче не излизаше никаква струйка дим, а когато Киврин почука на вратата, не й отвори никой. Тя мина по пътеката и влезе през страничната врата на църквата. Вътре беше съвсем тъмно и много по-студено, отколкото по време на нощната служба.
— Отец Рош — извика тихо Киврин и започна да опипва пътя си слепешком, за да стигне до статуята на св. Катерина.
Той не отговори, но Киврин чуваше гласа му да нарежда нещо. Беше паднал на колене пред олтара.
— Пази тези, които са пътували надалеч тази нощ, и ги щади от опасности и болести по пътя — говореше той и мекият му глас й напомни за нощта на бълнуването й, когато тя се беше чувствала толкова зле, а същият този глас я беше успокоявал и утешавал. Напомняше й и за господин Дануърти. Тя не го повика втори път, а остана на мястото си, подпряна на леденостудената статуя, заслушана в гласа, който изпълваше мрака.
— Сър Блоет и семейството му дойдоха за службата чак от Кърси заедно с цялата прислуга — говореше той. — А също и Теодулф Фрийман от Хенефелд. Снегът спря вчера и небето засия съвсем ясно за нощта на светото Рождество Христово. — И той продължи все с този тон и в същия дух — досущ като нея, когато уж се молеше на записващото си устройство. За етикета при посещаването на литургията и прогнозата за времето.
От прозорчетата беше започнала да нахлува светлина и Киврин вече виждаше отеца през филиграните на преградата — омърляното му и разнищено по подгъва расо, грубото недодялано лице в сравнение с аристократичните черти на пратеника на епископа и изтънченото лице на писаря.
— В тази благословена нощ след края на литургията пристигна пратеник на епископа, а заедно с него и двама свещеници — и тримата все мъже с много ум в главата и доброта в сърцето — молеше се Рош.
„Я не се подлъгвай по златото и скъпите дрехи — помисли Киврин. — Ти струваш колкото десетина като тях. — «Пратеникът на епископа ще отслужи коледната литургия», беше й казала Имейн, без въобще да се бе притеснила, че той нито е постил като хората, нито бе дошъл до църквата, за да се приготви за литургията. — Струваш колкото петдесет такива — мислеше си Киврин. — Даже сто.“
— От Оксънфорд се носят слухове за болест. Ратаят Торд се чувства по-добре, макар че му наредих да не идва толкова надалеч за службата. Уктреда беше прекалено немощна, за да дойде. Занесох й супа, но не пожела да я яде. Уолтеф започна да повръща след танците заради многото пиво. Гита си изгори ръката на огъня, докато вадеше едно дръвце. Не се страхувам, въпреки че последните дни са дошли, дните на гнева и страшния съд, защото Ти изпрати голяма помощ.
Голяма помощ! Нямаше да получи никаква помощ, ако тя продължеше да стои и да го слуша още малко. Слънцето вече се беше вдигнало и в розовозлатистата светлина, която проникваше в църквата, тя виждаше накапалата покрай свещите лой и едно голямо петно восък върху покривката на олтара. Дните на гнева и страшния съд наистина щяха да са много подходящи думи, ако църквата изглеждаше по този начин при пристигането на лейди Имейн за службата.
— Отец Рош — каза Киврин.
Рош се извърна мигновено и се опита да стане, но краката му, изглежда, се бяха вкочанили от студа. Лицето му бе стреснато, дори изплашено и Киврин побърза да каже:
— Аз съм, Катрин. — И се придвижи към един от прозорците, за да може той да я види.
Той се прекръсти, все още стреснат, и Киврин се зачуди дали по време на молитвите си задрямва, та сега му трябва време да се разбуди.
— Лейди Имейн ме изпрати да ви донеса свещи — каза тя и заобиколи преградата, за да стигне до него. — Нареди ми да ви кажа да ги поставите в сребърните свещници, от двете страни на олтара. Нареди ми да ви кажа… — Тя спря, защото се засрами, че трябва да предава заповедите на Имейн. — Дойдох да ви помогна да подготвите църквата за литургията. Какво да направя? Да излъскам ли свещниците? — И тя му подаде свещите.
Той нито ги пое, нито каза думица и тя се зачуди дали в желанието си да го предпази от гнева на Имейн не беше нарушила някое правило. На жените не им бе разрешено да докосват предметите, които се използваха в литургията. Може би не им бе разрешено и да подават свещите.
— Не мога ли да ви помогна? — попита тя. — Не биваше ли да идвам в тази част при олтара?
Рош като че ли изведнъж се окопити.
— Няма място, където слугите на Бога да не могат да отидат — рече той. Взе свещите от ръката й и ги постави върху олтара. — Но такава като вас не бива да върши толкова скромна работа.
— Тази работа е в служба на Бога — рече тя рязко. После взе наполовина изгорелите свещи от тежкия разклонен свещник. Навсякъде по него беше накапал восък.
— Ще ни трябва малко пясък — каза Киврин, — както и нож да изстържа восъка.
Той незабавно се отправи да ги набави и докато го нямаше, тя набързо свали свещите от преградата към олтара и ги замени с лоени.
Отчето се върна с пясъка, няколко мръсни парцала и едно бледо копие на нож. Все пак вършеше работа за восъка и Киврин започна най-напред с петното на покривката, обработвайки го с голяма бързина, защото се притесни, че може да не им стигне времето. Пратеникът на епископа не се беше разбързал да става от тройното място, за да се приготвя за службата, но кой знае колко щеше да издържи на словесния порой от страна на лейди Имейн.
„Аз също нямам никакво време“ — мислеше си Киврин, докато лъскаше свещниците. Беше си казвала, че има предостатъчно време, но беше прекарала цялата нощ в упорито преследване на Гавин, а не беше успяла дори да се доближи до него. А днес той можеше да реши да отиде на лов или да спасява и други „благородни девици“, или пък пратеникът на епископа и неговите лакеи можеха да изпият всичкото вино и да се отправят в търсене на още, повлекли и нея със себе си.
„Няма място, където слугите на Бога да не могат да отидат“, беше казал Рош. „Освен до мястото на спускането — мислеше си тя. — Освен у дома.“
Тя яростно затърка с влажния пясък някакъв восък, при което опръска отец Рош.
— Съжалявам — каза Киврин. — Лейди Имейн… — И спря.
Нямаше смисъл да му казва, че са я изгонили. Ако той се опиташе да поговори с лейди Имейн за нея, щеше да стане още по-лошо. Освен това не искаше да го прокудят в Озни само защото се е опитвал да й помогне.
Той обаче я чакаше да довърши.
— Лейди Имейн ми нареди да ви предам, че пратеникът на епископа ще отслужи коледната литургия — каза тя.
— Ще бъде истинска благодат да чуем такъв човек на рождеството на Иисус Христос — отвърна отецът и остави излъскания вече потир.
Рождеството на Иисус Христос. Тя се опита да си представи църквата „Св. Богородица“ на днешния ден с цялата музика и топлина, с лазерните свещи, потрепващи в свещниците от неръждаема стомана, но картината беше само бледа представа — замъглена и нереална.
Тя постави свещниците от двете страни на олтара. Проблясваха едва забележимо на слабата светлина от прозорчетата. Постави три от свещите на лейди Имейн в тях и малко приближи левия към олтара, за да са на равно разстояние.
Не можеше да се направи нищо за расото на отец Рош, което Имейн знаеше отлично, че му е единствено. Отецът се беше изцапал по ръкавите с влажния пясък и Киврин го поизтупа.
— Трябва да се върна, за да събудя Агнес и Роузмунд за службата — каза тя, като изтупа и предната част на расото, след което продължи, почти без да си дава сметка какво казва: — Лейди Имейн помоли пратеника на епископа да ме отведат с тях в Годстоу.
— Бог те е изпратил тук, за да ни помагаш — каза той. — Той няма да позволи да те отнемат от нас.
„Де да можех да ти вярвам“ — мислеше си Киврин, докато се връщаше към къщата. Все още нямаше и помен от живот наоколо, макар че от два от покривите се точеха струйки дим, а кравата беше пусната да пасе и бе дошла до огъня, където снегът се беше разтопил. „Може би вече всички спят и ще мога да разбудя Гавин, за да го попитам къде е мястото на спускането“ — помисли тя, но в този момент видя, че към нея се приближават Роузмунд и Агнес. Изглеждаха съвсем определено по-зле по отношение на дрехите си. Кадифената рокля на Роузмунд беше цялата в слама и плява, а Агнес беше същата и в главата. Щом видя Киврин, тя се изтръгна от ръцете на Роузмунд и хукна към нея.
— Трябваше още да спите — каза Киврин и започна да маха сламките от дрешките и косата й.
— Дойдоха някакви мъже — отвърна малката. — Те ни събудиха.
Киврин погледна озадачено Роузмунд.
— Да не би да се е върнал баща ви?
— Не — отвърна тя. — Представа си нямам кои са тези. Мисля, че може да са слуги на пратеника на епископа.
Оказа се права. Бяха четирима монаси с две изтощени магарета и очевидно едва сега бяха настигнали господаря си. Разтовариха два големи сандъка, няколко платнени чувала и едно огромно буре вино.
— Май ще останат доста време — изкоментира Агнес.
— Да — съгласи се Киврин. „Бог те е изпратил тук. Той няма да позволи да те отнемат от нас.“ — Ела — обърна се тя весело към момиченцето. — Ела да те среша.
Отведе Агнес вътре и я поспретна, после тръгнаха към черквата.
В багажа на епископския пратеник освен виното очевидно беше имало и нови одеяния. Той самият беше облечен в черен кадифен филон над ослепително белите дрехи, а монахът от цистерианския орден блестеше от великолепие в метри златотъкан брокат и златиста бродерия. Писарят беше потънал вдън земя, същото се отнасяше и за отец Рош, който сигурно беше прогонен заради мръсното си расо. Киврин погледна към задната част на църквата, като се надяваше, че поне са му разрешили да се порадва на присъствието на този „свят човек“, но не можа да го види сред селяните.
Самите селяни също изглеждаха доста по-омърляни, а някои съвсем явно имаха голям махмурлук. Каквото всъщност беше състоянието и на самия пратеник на епископа. Той препускаше през словата на службата монотонно и с акцент, поради който Киврин не разбираше почти нищо. Нямаше нищо общо с латинския на отец Рош. Нито с това, на което я бяха учили Латимър и свещеникът от протестантската църква.
С напредването на службата пратеникът говореше все по-бързо и по-бързо, сякаш нямаше търпение да свърши. Лейди Имейн обаче като че ли не забелязваше това. Тя изглеждаше сериозна и тържествена и кимаше одобрително, заслушана в проповедта, която май беше за отказването от светските изкушения.
Докато обаче излизаха след литургията, тя спря на вратата на църквата и погледна към камбанарията със стиснати неодобрително устни, „Сега пък какво? — зачуди се Киврин. — Някоя прашинка на камбаната може би?“
— Видяхте ли как изглеждаше църквата, лейди Иволда? — попита Имейн ядосано сестрата на сър Блоет. — Не беше поставил никакви свещи на прозорците над олтара, а само кандила като тези, дето ги използват селяните. Трябва да си поговоря с него. Направо унижи дома ни пред епископа.
И се запъти към камбанарията, обзета от добродетелен гняв. „А ако беше поставил свещи — помисли си Киврин, — със сигурност щяха да бъдат или неподходящи, или пък щяха да бъдат сложени на неподходящо място. Или пък щеше да ги изгаси както не трябва.“ Прищя й се да измисли начин, по който да помогне на отец Рош, но Имейн вече беше почти до камбанарията, а Агнес я дърпаше настойчиво за ръката.
— Уморена съм — хленчеше тя. — Искам да си лягам.
Киврин я отведе в плевнята, като се промъкваше сред селяните, които бяха започнали да прииждат за втората част на гощавката. Върху огъня бяха натрупани нови цепеници, а няколко от младите момичета се бяха хванали за ръце и танцуваха около него. Агнес си легна на тавана съвсем охотно, но докато Киврин стигне до къщата, вече беше станала и тичаше през двора подир нея.
— Агнес — рече строго Киврин. — Защо си станала? Нали каза, че си уморена?!
— Блеки е болен.
— Болен ли? — възкликна Киврин. — Какво му е?
— Болен е — само повтори малката, хвана Киврин за ръката и я поведе към плевнята. Блеки лежеше в сламата, без да помръдва. — Ще му направиш ли отвара?
Киврин вдигна палето и веднага го пусна с горчива въздишка. Кученцето беше съвсем изстинало.
— О, Агнес, страхувам се, че е умрял.
Агнес приклекна до него, погледна го с интерес и каза:
— Капеланът на баба умря. Блеки същата треска ли е имал?
„Много му е дошло мачкането“ — помисли си Киврин. Бяха го подмятали от ръка на ръка, бяха го стискали, почти го бяха задушили. Убит от любов. При това на Коледа, макар че Агнес не изглеждаше кой знае колко разстроена.
— Ще му направим ли погребение? — попита тя като внимателно запуши ухото на Блеки с пръст.
„Не“ — отвърна й Киврин наум. През Средновековието не беше имало погребения в кутии за обувки. Хората през този век се бяха отървавали от труповете на животните като ги бяха изхвърляли в някой храсталак или пускали в някой вир.
— Ще го погребем в гората — рече тя, макар че представа си нямаше как точно ще направят това при положение, че земята беше замръзнала. — Под някое дърво.
Едва в този момент Агнес придоби наистина нещастен вид.
— Отец Рош трябва да погребе Блеки в църковния двор — рече тя.
Отец Рош беше готов почти на всичко за малката Агнес, но Киврин не можеше дори да си представи, че може да извърши едно наистина християнско погребение за едно животно. Идеята, че домашните любимци са същества с душа, беше придобила популярност едва през деветнайсети век, но дори и тогава не бяха правени християнски погребения за котки и кучета.
— Аз лично ще кажа заупокойната молитва — обясни Киврин.
— Отец Рош трябва да го погребе в църковния двор — настояваше Агнес. — А след това трябва да удари камбаната.
— Не можем да го погребем преди да са минали Коледните празници — побърза да каже Киврин. — Щом минат, ще попитам отец Рош какво трябва да направим.
Но какво трябваше да направи с телцето засега? Не можеше да го остави тук, където спяха момичетата.
— Ела да занесем Блеки долу — каза тя, взе палето и се огледа за някоя торба, където да го напъха, но не откри нищо. В крайна сметка слязоха долу и го оставиха в ъгъла зад една коса.
Агнес хвърли малко слама отгоре му и каза:
— Ако отец Рош не бие камбаната, Блеки няма да отиде в рая. — И избухна в сълзи.
Киврин половин час я люля в скута си, бърса окъпаното й в сълзи лице и я успокоява.
Откъм двора на къщата се чуваше шум. Киврин се чудеше дали коледното пиршество се е пренесло там, или мъжете се приготвят за лов. Чуваше се пръхтенето и цвиленето на коне.
— Хайде да идем да видим какво става в двора — каза по едно време тя. — Може да се е върнал баща ти.
Агнес избърса носа.
— Ще му кажа за Блеки — рече тя и скочи от скута на Киврин.
Излязоха. Целият двор беше пълен с хора и коне.
— Какво правят? — попита Агнес.
— Не знам — отвърна Киврин, макар че й беше съвсем ясно какво всъщност става. Точно в този момент Коб извеждаше от конюшнята белия жребец на пратеника на епископа, а слугите изнасяха сандъците и торбите, които бяха внесли рано същата сутрин. Лейди Еливис стоеше на вратата и гледаше напрегнато към двора.
— Тръгват ли си? — попита Агнес.
— Не — отвърна Киврин. „Не. Не могат да си тръгнат. Аз още не знам къде е мястото на спускането.“
В този момент излезе монахът, облечен в белите си одежди и пелерината. Коб отново влезе в конюшнята, за да излезе с кобилата, която беше яздила Киврин, когато ходиха в гората да събират бръшлян и зеленика. Изнесе и седло.
— Те си тръгват — каза Агнес.
— Знам — съгласи се този път Киврин. — Виждам.
Киврин сграбчи ръката на Агнес и хукна към прикритието на плевнята. Трябваше да се скрие, докато си заминат.
— Къде отиваме? — попита Агнес.
Киврин профуча покрай двама от слугите на сър Блоет, понесли един скрин.
— На тавана.
Агнес спря като попарена.
— Не искам да лягам! — изхлипа тя. — Не съм уморена!
— Лейди Катрин! — извика някой.
Киврин вдигна Агнес на ръце и забърза към плевнята.
— Не съм уморена! — пищеше Агнес. — Не съм!
Роузмунд ги настигна.
— Лейди Катрин! Не ме ли чувате? Мама ви търси. Пратеникът на епископа си тръгва. — Тя хвана Киврин за лакътя и я извърна към къщата.
Еливис продължаваше да стои на вратата, но сега гледаше право към тях. Пратеникът на епископа беше излязъл и стоеше до нея в червеното си наметало. Киврин не виждаше никъде Имейн. Сигурно беше вътре и опаковаше багажа й.
— Пратеникът на епископа има спешна работа в братския орден в Бернсестър — каза Роузмунд, докато водеше Киврин към къщата. — Сър Блоет тръгва с тях. — Тя се усмихна щастливо. — Сър Блоет каза, че ще ги придружи до Кърси, за да могат да си починат там тази нощ и утре да потеглят за Бернсестър.
Бернсестър. Байсестър. Поне не беше Годстоу. Годстоу обаче им беше на път.
— Каква работа?
— Не знам — отвърна Роузмунд, сякаш това нямаше никакво значение, но Киврин си даваше ясната сметка, че за нея наистина това е съвсем маловажно. Сър Блоет си тръгваше и само това имаше значение. Роузмунд минаваше щастлива през блъсканицата от слуги, багаж и коне, за да се добере до майка си.
Пратеникът на епископа говореше с един от лакеите си, а Еливис го гледаше и се мръщеше. Никой нямаше да я види, ако се обърнеше и се скриеше зад конюшнята, но Роузмунд продължаваше да я държи за ръкава и да я дърпа напред.
— Роузмунд, трябва да се върна в плевнята. Оставила съм си пелерината… — започна Киврин.
— Мамо! — извика Агнес и хукна към майка си, като за малко да падне под един кон. Той изцвили и заклати глава.
— Агнес! — извика Роузмунд и пусна ръкава на Киврин, но вече беше твърде късно. Еливис и пратеникът вече ги бяха видели и идваха към тях.
— Не трябва да тичаш така между конете — каза Еливис и притисна детето към себе си.
— Блеки умря — рече само Агнес.
— Това не означава, че трябва да тичаш, без да гледаш — отвърна Еливис. Киврин беше сигурна, че тя дори не е чула думите на момиченцето. Еливис се извърна към пратеника на епископа.
— Предайте на съпруга си, че сме благодарни за конете, с които ни услужихте, за да могат нашите да си починат — каза той, но гласът му също звучеше много разсеяно. — Ще ви ги изпратя от Кърси с някой слуга.
— Ще дойдеш ли да видиш Блеки? — попита Агнес и задърпа майка си за полата.
— Тихо — нареди Еливис.
— Моят писар няма да тръгне с нас — продължи пратеникът. — Вчерашният ден беше прекалено весел за него и сега той изтърпява последиците от прекаленото пиене. Моля за вашето благоволение, милейди, да остане при вас, докато се възстанови, за да може да ни последва.
— Разбира се, че може да остане — каза Еливис. — Има ли нещо друго, с което можем да му помогнем? Майката на моя съпруг…
— Не. Оставете го да се наспи. Нищо не помага на болките в главата така, както добрият сън. До довечера ще се оправи — отвърна пратеникът. Той самият също изглеждаше попрекалил с веселбата. Беше изнервен, някак разсеян, сякаш главата му се пръскаше от болка, а аристократичното му лице изглеждаше сивкаво на ярката сутрешна светлина. Той потръпна и уви наметалото си още по-плътно около себе си.
Не беше и погледнал към Киврин и тя се зачуди дали е забравил обещанието си към лейди Имейн в цялата суматоха. Тя погледна нервно към портата с надеждата, че Имейн продължава да гони Рош и няма да се появи изневиделица, за да му припомни.
— Съжалявам, че съпругът ми не е тук — каза Еливис — и че не можахме да ви посрещнем по-добре. Моят съпруг…
— Трябва да поговоря със слугите си — прекъсна я той, после подаде ръката си и Еливис падна на колене и целуна пръстена му. Още преди тя да успее да стане, той вече се беше отправил към конюшнята. Еливис го изгледа притеснено.
— Искаш ли да го видиш? — попита Агнес.
— Не сега — отвърна Еливис. — Роузмунд, трябва да се сбогуваш със сър Блоет и лейди Иволда.
— Той е съвсем изстинал — каза Агнес.
Еливис се обърна към Киврин.
— Лейди Катрин, знаете ли къде е лейди Имейн?
— Остана в църквата — отговори вместо нея Роузмунд.
— Може би продължава да се моли — предположи Еливис, изправи се на пръсти и огледа претъпкания двор. — Къде е Мейзри?
„Крие се някъде — помисли си Киврин, — както трябваше да направя и аз.“
— Да я потърся ли? — попита Роузмунд.
— Не — отвърна Еливис. — Ти трябва да си вземеш сбогом със сър Блоет. Лейди Катрин, идете да доведете лейди Имейн от църквата, за да може да се сбогува с пратеника на епископа. Роузмунд, защо си още тук? Трябва да се сбогуваш с годеника си.
— Отивам да намеря лейди Имейн — каза Киврин и си помисли: „Ще мина между постройките и ако Имейн е още в църквата, ще се скрия зад колибите и после ще потъна в гората.“
Двама от лакеите на сър Блоет се бореха с един тежък сандък. Стовариха го с гръм и трясък пред нея и той се катурна. Тя отстъпи назад и тръгна да ги заобикаля, като се опитваше да не минава точно зад конете.
— Чакай! — извика Роузмунд и я хвана за ръкава. — И ти трябва да дойдеш с мен, за да си вземеш сбогом със сър Блоет.
— Роузмунд… — каза Киврин с вперен към двора поглед. Очакваше, че лейди Имейн ще се появи всеки момент.
— Моля те — настоя Роузмунд. Изглеждаше бледа и изплашена.
— Роузмунд…
— Ще ти отнеме само минутка и после можеш да отидеш да доведеш баба. — Тя издърпа Киврин до конюшнята. — Ела. Сега, докато с него е и снаха му.
Сър Блоет наблюдаваше как оседлават коня му и си говореше с жената с невероятната забрадка, която тази сутрин беше сложена набързо и се бе изкривила на едната страна.
— Каква е тази спешна работа, дето е ангажирала така пратеника на епископа? — питаше тя в този момент.
Той поклати глава свъсен, но когато видя Роузмунд, се усмихна и пристъпи напред. Тя пък отстъпи назад, здраво стиснала ръката на Киврин.
Снаха му само хвърли поглед към Роузмунд и продължи:
— Да не би да е получил лоши вести от Бат?
— Нито тази сутрин, нито снощи не е пристигал никакъв вестоносец — отвърна сър Блоет.
— Ами ако не е получил никакво съобщение, защо не спомена за тази спешна работа още като пристигна? — настояваше снахата.
— Не знам — каза той нетърпеливо. — Чакай сега, трябва да си взема сбогом с моята годеница. — Той посегна към ръката на Роузмунд и Киврин видя с какво огромно усилие Роузмунд успя да не я отдръпне.
— Довиждане, сър Блоет — каза тя сковано.
— Така ли смяташ да се разделиш със съпруга си? — попита той. — Няма ли да му дадеш целувка за сбогом?
Роузмунд пристъпи напред и бързо го целуна по бузата, след което незабавно отстъпи, за да е извън обсега му.
— Благодаря ви за брошката — каза тя.
Блоет свали погледа си от побелялото й лице към яката на пелерината й.
— „Тук си вместо един приятел, когото обичам“ — каза той, опипвайки я с пръст.
В този момент се приближи Агнес. Тичаше и викаше:
— Сър Блоет! Сър Блоет!
Той я хвана и я вдигна на ръце.
— Дойдох да ви кажа довиждане — рече тя. — Кучето ми умря.
— Ще ти донеса друго като сватбен подарък — каза той. — Ако ми дадеш една целувка.
Агнес обви с ръце шията му и залепи по една звучна целувка на двете му червени бузи.
— Хич не си толкова пестелива на целувките, колкото е сестра ти — отбеляза той, като гледаше към Роузмунд, после пусна Агнес на земята. — Ти няма ли да дадеш на съпруга си две целувки?
Роузмунд не каза нищо.
Той пристъпи напред и отново прокара пръст по брошката.
— „Io suiicien lui dami amo“ — каза отново той и постави ръце на рамената на Роузмунд. — Трябва да мислиш за мен винаги когато я носиш. — И се наведе, за да я целуне по гушата.
Роузмунд не се дръпна, но лицето й пребледня.
Той я пусна и каза:
— Ще дойда за теб по Великден.
Думите му прозвучаха като заплаха.
— Ще ми донесете ли черна хрътка? — попита Агнес.
В този момент към тях се приближи лейди Иволда и запита:
— Къде са забутали слугите пелерината ми за път?
— Аз ще я донеса — каза бързо Роузмунд и хукна към къщата, без да пуска ръката на Киврин.
Щом се озоваха на безопасно разстояние от сър Блоет, Киврин каза:
— Трябва да намеря лейди Имейн. Виж, вече са почти готови за тръгване.
Това беше съвсем вярно. Бъркотията от слуги, сандъци и коне се беше подредила в дълга процесия, а Коб беше отворил портата. Конете, върху чиито гърбове бяха пристигнали „тримата мъдреци“, сега бяха натоварени с багаж и поводите им бяха вързани един за друг. Снахата на сър Блоет и дъщерите й вече бяха яхнали своите коне, а пратеникът на епископа беше застанал до кобилата на Еливис и затягаше подпръга на седлото.
„Само още няколко минути — мислеше си Киврин, — дано да остане в църквата само още няколко минути и след това те вече ще са си тръгнали.“
— Майка ти ми нареди да открия лейди Имейн — каза Киврин.
— Преди това трябва да дойдеш с мен в залата — каза Роузмунд. Ръката й още трепереше върху лакътя на Киврин.
— Роузмунд, нямам време…
— Моля те — настоя тя. — Ами ако дойде там и ме намери?
Киврин се сети как сър Блоет я беше целунал по гушката и каза:
— Ще дойда, но трябва да побързаме.
Побягнаха през двора, минаха през вратата и за малко да се сблъскат с дебелия монах — той слизаше по стълбите и имаше вид или на ядосан, или на човек със страшен махмурлук. Излезе през паравана, без да ги погледне.
В залата нямаше жив човек. Масата беше все още отрупана с чаши и чинии с месо, огънят припламваше сред валма дим.
— Пелерината на лейди Иволда е на тавана — каза Роузмунд. — Изчакай ме. — И хукна нагоре така, сякаш сър Блоет беше по петите й.
Киврин се върна при паравана и погледна навън. Пратеникът на епископа беше застанал до кобилата на Еливис с една ръка върху лъка на седлото и слушаше какво му говори монахът, който се беше навел много близо към него. Киврин погледна нагоре по стълбите към затворената врата на моминската стая и се зачуди дали писарят наистина има силен махмурлук, или пък са се скарали с монаха — защото той съвсем явно бе разстроен, ако се съдеше по жестовете му.
— Ето я — каза Роузмунд от стълбите. — Занеси я на лейди Иволда. Няма да ти отнеме повече от минутка.
Това беше шансът, който толкова беше чакала.
— Ще я занеса — каза Киврин, взе тежката пелерина от ръцете на Роузмунд и тръгна да излиза. Щом излезеше, веднага щеше да даде пелерината на някой слуга, който да я занесе на сестрата на сър Блоет, а тя веднага щеше да се скрие между постройките. „Дано само да остане в църквата още няколко минути — молеше се Киврин. — И да успея да се измъкна.“ Излезе и застана лице в лице с лейди Имейн.
— Ти защо не си готова за тръгване? — попита Имейн, вперила поглед в пелерината. — А твоята пелерина къде е?
Киврин хвърли поглед към пратеника на епископа. Той тъкмо се качваше на коня си — беше стъпил в събраните ръце на Коб. Калугерът вече беше на седлото.
— Моята е в църквата — отвърна Киврин. — Ей сега ще я донеса.
— Няма време. Те вече тръгват.
Киврин се огледа отчаяно из двора, но всички бяха много надалеч: Еливис беше застанала до Гавин край конюшнята, Агнес говореше оживено на една от племенничките на сър Блоет, а Роузмунд беше потънала вдън земя — сигурно още се криеше из къщата.
— Лейди Иволда ме помоли да й занеса пелерината — каза Киврин.
— Това може да го направи и Мейзри — рече Имейн. — Мейзри!
„Дано продължи да се крие“ — примоли се Киврин.
— Мейзри!!! — извика Имейн и Мейзри се появи крадешком на вратата на пивоварната, закрила ухото си с ръка. Лейди Имейн грабна пелерината от ръцете на Киврин, стовари я в ръцете на Мейзри и изсъска: — Стига си мързелувала! Занеси това на лейди Иволда.
След това сграбчи Киврин за китката.
— Ела! — И я поведе към пратеника на епископа.
— Отче, забравихте лейди Катрин. Нали обещахте да я заведете в Годстоу.
— Няма да ходим в Годстоу — отсече той и се покатери на седлото с доста голямо усилие. — Пътуваме към Бернсестър.
Гавин беше яхнал Гринголет и отиваше към портата.
„Той тръгва с тях — помисли си Киврин. — Може пък по пътя за Кърси да успея да го накарам да ми покаже мястото на спускането. Може да го накарам да ми каже къде е, а после ще избягам от тях и ще го намеря сама.“
— Ами не може ли да дойде с вас до Бернсестър и някой монах да я придружи до Годстоу? Искам да я върна в манастира й.
— Няма време — каза той и пое поводите.
Имейн сграбчи яркочервеното му наметало.
— Защо тръгвате толкова внезапно? Да не би някой да ви е обидил?
Той хвърли поглед към монаха.
— Не. — Направи нещо, което наподобяваше кръст, над Имейн и каза: — Dominus vobiscum, et cum spiritu tuo.
— Ами новият капелан? — не се предаваше Имейн.
— Оставям ви писаря си да ви служи като капелан — отговори той.
„Ама че лъжец!“ — помисли си Киврин. Пратеникът на епископа си размени още няколко тайни погледа с монаха и Киврин се зачуди дали спешната им работа не е просто желанието да се махнат колкото може по-скоро от тази оплакваща се старица.
— Вашият писар ли? — възкликна доволно Имейн и пусна пелерината му.
Пратеникът на епископа пришпори коня си и мина в галоп през двора, като за малко да прегази Агнес, която бързо се махна от пътя му, но след това изтича при Киврин и зарови глава в полите й. Монахът препусна след него.
— Дано Бог е с вас, отче — извика Имейн подире им, но те вече бяха излезли от портата.
Киврин изпита такова облекчение, че дори забрави да се притеснява, че Гавин е тръгнал с тях. Пътят до Кърси беше по-малко от половин ден. Той можеше да се върне дори преди полунощ.
Всички изглеждаха облекчени, а може би това беше отпускането, типично за коледния следобед, след като бяха изкарали на крак цялото време от сутринта на предния ден. Никой не си и помръдна пръста да почиства масите, които бяха отрупани с мръсни подноси и наполовина изпразнени паници. Еливис просто се отпусна на стола си и впери разсеян поглед в масата. След няколко минути повика Мейзри, но когато тя не се появи, дори не направи и опит да я повика втори път, а облегна глава на резбованата облегалка и затвори очи.
Роузмунд се качи да полегне на тавана, а Агнес седна до Киврин край огнището и положи глава в скута й, без да спира да си играе със звънчето, макар и доста разсеяно.
Единствено лейди Имейн отказа да се поддаде на отпускането и леността на следобеда.
— Ще накарам новия капелан да каже молитвата — заяви тя и се качи на горния етаж, за да похлопа на вратата на моминската стая.
Еливис се възпротиви лениво и без въобще да отваря очи й обясни, че пратеникът на епископа е наредил писарят да не бъде безпокоен, но Имейн въпреки това похлопа няколко пъти на вратата — силно и безрезултатно. Изчака малко, пак почука, след което слезе и застана на първото стъпало, за да си чете часослова и да държи под око вратата. Така щеше да може да засече писаря още щом той се появеше.
Агнес подрънкваше звънчето си с един пръст и се прозяваше.
— Защо не се качиш да легнеш при сестра си? — предложи й Киврин.
— Не съм уморена — отвърна Агнес. — Кажи ми какво станало после с девойката, която не послушала баща си да не ходи в гората.
— Само ако си легнеш — каза Киврин и я нагласи в скута си. Агнес не издържа и две изречения.
Късно следобед Киврин се сети за кученцето на Агнес. Дотогава вече всички бяха заспали, дори и лейди Имейн, която се беше отказала да причаква писаря и се беше качила на тавана да полегне. По някое време Мейзри беше влязла и се беше свряла под една от масите и в момента хъркаше гръмогласно.
Киврин извади внимателно коленете си изпод главицата на Агнес и тръгна навън, за да погребе кутрето. На двора нямаше никого. Остатъците от огъня продължаваха да пушат сред полето, но и там нямаше никого. Селяните сигурно си почиваха.
Киврин взе телцето на Блеки и се отправи към конюшнята за някоя дървена лопата. Там беше само понито на Агнес и Киврин се намръщи като се сети, че писарят трябва по някакъв начин да последва пратеника към Кърси. Може пък в крайна сметка той да не беше излъгал и писарят наистина да станеше новия капелан, независимо дали това му харесва, или не.
Киврин понесе лопатата и вече втвърденото телце на Блеки към църквата, заобиколи я и стигна до северната страна. Остави кученцето на земята и започна да рови в заледения сняг.
Земята беше твърда като камък. Дървената лопата дори не остави следа, макар че Киврин стъпи отгоре й с двата крака. Тя се покатери по хълма към първите дървета на гората, разчисти снега под един ясен и зарови Блеки в рехавата покривка от листа.
— Requiescat in pace — изрече тя, за да може после да каже на Агнес, че кученцето е било погребано по християнски, и тръгна надолу по хълма.
Така й се щеше Гавин да се върне. Можеше да го помоли да я заведе на мястото на спускането, докато всички спяха. Тя тръгна бавно през полето, заслушана за тропота на коня му. Сигурно щеше да се върне по главния път.
Следобедната светлина беше започнала да чезне. Ако Гавин не се върнеше скоро, щеше да стане прекалено късно да ходят в гората. След половин час отец Рош щеше да удари камбаната за вечерна молитва и всички щяха да се разбудят. Гавин обаче трябваше да се погрижи за коня си, независимо по кое време се върнеше, така че тя можеше да се промъкне в конюшнята и да го помоли да я заведе в гората на сутринта.
Или може би просто щеше да й каже къде е мястото и да й нарисува карта, за да може да се ориентира по-лесно. По този начин нямаше да се наложи да ходи в гората сама с него, а ако лейди Имейн го накараше да изпълни някоя нова поръчка в деня на рандевуто, Киврин можеше просто да вземе някой кон и да намери мястото сама.
Тя остана при портата, докато й стана студено, след което влезе в двора. Там все още нямаше никого, но Роузмунд беше застанала на вратата.
— Къде си ходила? — попита тя. — Навсякъде те търсих. Писарят…
Сърцето на Киврин подскочи.
— Какво? Да не би да си тръгва? — Сигурно се беше събудил, махмурлукът му беше минал и сега беше готов за път. А лейди Имейн сигурно го беше убедила да я отведе в Годстоу.
— Не — отвърна Роузмунд и влезе в къщата. Киврин я последва. Залата беше празна. Сигурно и Еливис, и Имейн се бяха качили в моминската стая при писаря. Роузмунд откопча брошката на сър Блоет и си свали пелерината. — Болен е. Отец Рош ме изпрати да те повикам. — И тръгна нагоре по стълбите.
— Болен ли? — възкликна Киврин.
— Да. Баба изпрати Мейзри да му занесе нещо за хапване.
„И да му намери работа“ — помисли си Киврин, докато се катереше нагоре след нея.
— И Мейзри го намери болен?
— Да. Има треска.
„Има махмурлук“ — каза си Киврин и се прозя. Рош обаче щеше да разпознае безпогрешно признаците на махмурлука, дори и лейди Имейн да не можеше или да не искаше.
И в този момент й хрумна ужасна мисъл. „Той спи в моето легло и се е заразил от моя вирус.“
— Какво му е? — попита тя.
Роузмунд отвори вратата.
В малката стаичка почти нямаше място за всички… Отец Рош беше застанал до леглото, Еливис бе зад него, притиснала главицата на Агнес към рамото си. Мейзри се беше свила до прозореца. Лейди Имейн беше приклекнала до леглото, заета с приготвянето на една от миризливите си отвари. В стаята обаче имаше още някаква миризма — някак болнава и толкова силна, че побеждаваше тази и на синапа, и на лука, които бяха основните съставки на отварата.
Всички с изключение на Агнес изглеждаха изплашени. Агнес гледаше с интерес, както беше гледала Блеки, а Киврин си помисли: „Той е мъртъв, хванал е това, от което бях болна аз и е умрял.“ Но това беше абсурдно. Тя беше тук от средата на декември. Това означаваше инкубационен период от почти две седмици, като никой друг не се беше заразил, включително и отец Рош и Еливис, които не се бяха отделили от нея през цялото време на боледуването й.
Тя погледна писаря. Лежеше в леглото отвит, само по долна риза. Другите му дрехи бяха метнати на таблата на леглото, пурпурният му плащ стигаше до пода. Ризата му беше от жълта коприна и връзките й се бяха разхлабили така, че тя се беше отворила до средата на гърдите. Киврин обаче не забеляза нито кожата му без нито едно косъмче, нито хермелиновите връзки на ръкавите на ризата. Той беше болен. „Аз въобще не бях толкова болна дори когато бях решила, че умирам.“
Приближи се до леглото. Кракът й се удари в една наполовина празна глинена бутилка и тя се търколи под леглото. Писарят потрепна. Откъм страната на главата имаше още една — тя обаче беше все още запечатана.
— Изял е прекалено много тежка храна — каза лейди Имейн, докато бъркаше нещо в каменната си паница, но за всички беше ясно, че не става въпрос за хранително натравяне. Нито пък за прекаляване с алкохола въпреки бутилките вино наоколо. „Болен е — мислеше си Киврин. — Ужасно болен.“
Писарят дишаше тежко, с отворена уста, задъхан като бедния Блеки и с изплезен език. Езикът му беше яркочервен и подут. Лицето му пък беше още по-червено, а самото изражение — разкривено, сякаш писарят беше ужасен от нещо.
Киврин се чудеше дали е възможно някой да го е отровил. Пратеникът на епископа беше тръгнал толкова прибързано и с такова нетърпение, че за малко да прегази Агнес, а освен това беше казал на Еливис да не безпокоят служителя му. През четиринайсети век църквата беше правила подобни неща, нали така? В манастири и в катедрали хора бяха умирали по мистериозен начин. Хора, които бяха били неудобни.
В това обаче нямаше никакъв смисъл. Пратеникът на епископа и монахът едва ли щяха да хукнат нанякъде и да кажат, че жертвата им не бива да бъде безпокоена, при условие че идеята на отравянето беше да направиш нещата да изглеждат като натравяне с колбаси, перитонит или въобще като някое от десетината други неразбираеми неща, от които бяха умирали хората през Средновековието. А и за какво би му притрябвало на пратеника да отравя един от най-доверените си подчинени, когато можеше просто да го разжалва, така както лейди Имейн искаше да разжалва отец Рош?
— Холера ли е? — попита лейди Еливис.
„Не“ — помисли си Киврин, като се опита да си припомни симптомите й. Остра диария и повръщане, съпроводени с обилна загуба на телесни течности. Изкривено изражение, обезводняване, цианоза, неутолима жажда.
— Жаден ли сте? — попита тя.
Писарят не показа никакъв признак, че я е чул. Очите му бяха полузатворени, но като че ли също бяха подути.
Киврин сложи ръка на челото му. Той потръпна леко, зачервените му очи се поотвориха, след това отново се затвориха.
— Гори от треска — каза Киврин, но в главата й се въртеше мисълта, че холерата не предизвиква висока температура. — Донесете ми мокър парцал.
— Мейзри! — рече грубо Еливис, но Роузмунд вече беше застанала до нея със същия мръсен парцал, който сигурно бяха използвали за Киврин.
Е, поне беше студен. Киврин го сгъна на четири, без да сваля поглед от писаря. Той продължаваше да се задъхва, а когато тя сложи парцала на челото му, лицето му се изкриви, сякаш го заболя непоносимо, и той се хвана за корема. „Апандисит?“ — зачуди се Киврин. Не, това обикновено бе съпроводено с по-ниска температура. Тифоидната треска можеше да доведе до температура от 40 градуса, макар и не от самото начало. Освен това причиняваше увеличаване на далака, което най-често водеше до болки в коремната област.
— Боли ли ви? — попита тя. — Къде точно?
Очите му отново потрепнаха, ръцете му непрестанно шаваха. Това непрекъснато мърдане също беше симптом за тифоидна треска, но настъпваше през последните фази на заболяването — някъде на осмия-деветия ден. Тя се зачуди дали при пристигането си писарят вече е бил болен.
Беше залитал като слизаше от коня, та се наложи монахът да го подхване. Обаче пък беше ял и пил доста обилно на пиршеството и освен това беше налитал на Мейзри. Не беше възможно по това време да е бил много болен, а тифоидната треска настъпваше постепенно, като в началото започваше с главоболие и много леко повишена температура. До 39 градуса се стигаше едва през третата седмица.
Киврин се наведе и разгърди развързаната му риза, за да види дали са налице типичните за тифоидната треска розови обриви. Нямаше нищо такова. Вратът му беше съвсем леко подут отстрани, но подуване на лимфните възли имаше при почти всяка инфекция. Тя дръпна ръкава му нагоре. И по ръката му нямаше никакви розови петна, но затова пък ноктите му бяха станали синкаво-кафяви, което означаваше, че страда от недостиг на кислород. А цианозата беше симптом на холерата.
— Имал ли е повръщане или разстройство? — попита тя.
— Не — отвърна лейди Имейн, която в този момент размазваше някаква зеленикава паста върху парче лен.
— Яде обаче много сладки неща и подправки и това е разболяло кръвта му.
Не можеше да е холера, щом нямаше повръщане, а и освен това температурата беше прекалено висока. Може би в крайна сметка беше прихванал нейния вирус, но пък тя не беше имала болки в корема и езикът й не се беше подул толкова силно.
Писарят вдигна ръка, избута парцала от челото си, после ръката му падна върху възглавницата. Киврин взе парцала. Беше съвсем сух. Какво освен някой вирус би могло да причини толкова висока температура? Не можеше да се сети за нищо друго освен за тифоидна треска.
— Имал ли е кръвотечение от носа? — обърна се тя към Рош.
— Не — отговори вместо него Роузмунд, като пристъпи напред и взе парцала от Киврин. — Не съм видяла никакви следи от кървене.
— Намокри го със студена вода, но не го изстисквай — каза Киврин. — Отец Рош, помогнете ми да го вдигна.
Рош постави ръце на раменете на писаря и го повдигна. На възглавницата нямаше никаква кръв.
Рош го положи обратно съвсем внимателно.
— Мислите ли, че е треска? — попита той. В гласа му имаше любопитство, почти надежда.
— Не знам — отвърна Киврин.
Роузмунд подаде парцала на Киврин. Беше приела думите на Киврин съвсем буквално. От парцала капеше леденостудена вода.
Киврин се наведе и го постави на челото на писаря.
Ръцете му подивяло полетяха нагоре и избутаха парцала. В следващия миг писарят вече беше седнал, размахваше ръце и риташе лудешки с крака. Юмрукът му се стовари върху крака й и колената й така се подгънаха, че тя за малко да се катурне на леглото.
— Съжалявам, съжалявам — говореше Киврин, докато се опитваше да хване ръцете му. — Съжалявам.
Кървясалите му очи бяха широко отворени, погледът му беше вторачен право напред.
— Gloriam tuam23 — измуча той, но гласът му беше много странен и писклив, почти като крясък.
— Съжалявам — повтори Киврин и го сграбчи за китката, но в същия момент другата му ръка се стрелна и я фрасна с всичка сила в гърдите.
— Requiem aeternum dona eis24 — ръмжеше той. Коленичи, после се изправи на леглото. — Et lux perpetua luceat eis.25
Киврин осъзна, че той се опитва да запее заупокойната молитва.
Отец Рош сграбчи ризата му и писарят се дръпна рязко, изрита го и започна да се мята, сякаш танцуваше някакъв странен танц.
— Miserere nobis.26
Беше стигнал почти до стената и не можеха да го хванат. Подскачаше по леглото и размахваше ръце.
— Когато се приближи, трябва да го хванем за глезените и да го съборим — каза Киврин.
Отец Рош кимна. Беше останал без дъх. Останалите стояха като хипнотизирани, без дори да се опитат да спрат развилнелия се писар. Имейн още беше на колене. Мейзри се бе свила до прозореца с ръце на ушите, а очите й бяха стиснати. Роузмунд беше взела капещия парцал и го държеше в протегнатата си ръка, сякаш Киврин щеше да се опита пак да му го сложи на челото. Агнес пък беше зяпнала с широко отворени очи полуголото тяло на писаря.
Той залитна към тях, ръцете му дърпаха връзките на ризата, сякаш искаше да свали и нея.
— Сега — каза Киврин.
Двамата с отец Рош се хвърлиха, към глезените му. Писарят падна на коляно, но веднага размаха ръце, освободи се и се спусна по леглото право към Роузмунд. Тя вдигна ръце, без да изпуска парцала, и той я фрасна с всички сили в гърдите.
— Miserere nobis — повтори той и двамата паднаха на земята.
— Хванете го, ще я удари — извика Киврин, но писарят вече беше спрял да размахва ръце. Беше се проснал върху Роузмунд съвсем неподвижен, устата му почти я докосваше, ръцете му висяха безжизнено.
Отец Рош хвана отпуснатата му ръка и го смъкна от Роузмунд. Писарят дишаше често, но вече не се задъхваше.
— Умря ли? — попита Агнес и като че ли гласчето й освободи останалите от магията, защото всички направиха крачка напред.
— Блеки умря — каза Агнес и се хвана за полата на майка си.
— Не е мъртъв — каза Имейн, вече коленичила до писаря. — Отровата от кръвта му обаче е отишла и в мозъка. Често става така.
„Никога не става така — помисли си Киврин. — Какво би могло да бъде? Гръбначномозъчен менингит? Епилепсия?“
Тя се наведе над Роузмунд. Момичето лежеше неподвижно, със здраво стиснати очи.
— Удари ли те? — попита Киврин.
Роузмунд отвори очи.
— Бутна ме на земята — отвърна тя с разтреперан глас.
— Можеш ли да станеш?
— Боли ме стъпалото — каза Роузмунд, но стана.
— Отведи сестра си долу и стойте там — каза Еливис.
— Когато писарят умре, ще го погребем в двора на църквата — чу се гласчето на Агнес, докато двете момичета слизаха по стълбата. — Също като Блеки.
Писарят приличаше на мъртъв — очите му бяха полуотворени и някак невиждащи. Отец Рош приклекна до него, вдигна го и го сложи на леглото.
— Трябва да махнем треската от главата му — рече лейди Имейн, която се беше върнала към сместа в паницата. — От подправките му се е замъглил умът.
— Не — прошепна Киврин, вперила поглед в писаря. Той лежеше по гръб с разперени ръце. Тънката долна риза се беше скъсала и беше оголила едното му рамо. Под мишницата имаше зачервен оток. — Не! — успя само да прошепне тя.
Отокът беше яркочервен, на големина горе-долу колкото яйце. Висока температура, подут език, интоксикация на нервната система, бубони под мишниците и в слабините.
Киврин отстъпи от леглото.
— Не може да бъде — рече тя. — Сигурно е нещо друго.
— Трябваше да е нещо друго. Изгорено. Или някаква язвичка по кожата. Тя протегна ръка, за да отгърне ръкава.
Ръцете на писаря потрепнаха. Рош го хвана за китките и го притисна към пухения дюшек. Отокът беше твърд на пипане, а кожата около него беше придобила някак замъглен, пурпурночерен цвят.
— Не може да бъде — рече тя. — Нали сме 1320 година.
— Това ще му свали температурата — каза Имейн и се изправи сковано с паницата. — Свалете му ризата, за да мога да сложа лапата. — И тръгна към леглото.
— Не! — извика Киврин и вдигна ръце, за да я спре. — Не се приближавайте! Не трябва да го докосвате!
— Говориш като полудяла — отвърна й Имейн. После погледна Рош. — Това е най-обикновена стомашна треска.
— Не е треска! — каза Киврин, после се обърна към Рош. — Пуснете го и се махнете от него! Не е треска. Чумата е.
Всички до един — и Рош, и Имейн, и Еливис — я погледнаха неразбиращо, както обикновено гледаше Мейзри.
„Та те дори не знаят какво означава това — помисли си Киврин отчаяно, — защото нея още я няма. Още няма такова нещо, наречено Черна смърт. Тя се е появила в Китай едва през 1333 година. А до Англия е стигнала чак през 1348 година.“
— Чумата е — повтори Киврин. — Всички симптоми са налице: бубоните, подутият език, кръвоизливите под кожата.
— Това си е обикновена стомашна треска — повтори Имейн и бутна Киврин, за да стигне до леглото.
— Не… — извика Киврин, но Имейн вече и без това беше спряла.
— Господи, имай милост към нас — каза тя и отстъпи назад, без да изпуска паницата.
— Да не би да е синята болест? — попита Еливис изплашено.
И изведнъж цялата мозайка се подреди в главата на Киврин. Те не бяха дошли тук заради съдебния процес или защото лорд Гийом имал неприятности с краля. Той самият ги беше изпратил тук, защото чумата беше дошла в Бат.
„Бавачката ни умря“, беше казала Агнес. И капеланът на лейди Имейн — брат Хъбърд. „Роузмунд каза, че умрял от синята болест“, беше обяснила Агнес. А сър Блоет беше казал, че съдебният процес бил отменен, защото съдията бил болен. Ето защо Еливис беше настоявала да не се изпраща никой в Кърси. Ето защо така се беше ядосала, когато Имейн бе изпратила Гавин при епископа. Защото чумата беше в Бат. Но това беше невъзможно. Черната смърт беше стигнала до Бат едва през есента на 1348 година.
— Коя година сме? — попита Киврин.
Жените я погледнаха тъпо. Имейн още държеше паницата. Киврин се обърна към Рош.
— Коя година сме?
— Зле ли ви е, лейди Катрин? — попита я той напрегнато и посегна към китките й, сякаш се страхуваше, че и тя ще получи някой от пристъпите на писаря.
Тя мигновено дръпна ръцете си.
— Кажете ми годината.
— Двайсет и първата година от царуването на Едуард Трети — отвърна Еливис.
Едуард Трети, а не Втори! В паниката си Киврин не можа да се сети веднага за точните години на управлението му.
— Кажете ми годината — настоя тя.
— Anno domine27 — обади се писарят от леглото и се опита да оближе устните си с подутия си език. — Хилядо триста четирийсет и осмо.
Gobstopper (от англ.) — вид бонбони, които непрекъснато променят цвета си в устата. — Бел.пр.
Дойдете да се възрадваме — от 24-ти псалм (лат.). — Бел.пр.
Порта (англ.). — Бел.пр.
Куртоазна любов (фр.) — тоест, когато влюбеният е готов да чака години наред, преди да получи обекта на желанието си. — Бел.пр.
Какво искате от мен? (староангл.). — Бел.пр.
Облагодетелстване по семейна линия. — Бел.пр.
11 ноември. — Бел.пр.
„Помощта ни е в името на Господа…“ — 123-ти псалм. — Бел.пр.
Комплект камбани. — Бел.пр.
Поръси (лат.). — Бел.пр.
Черковна песен с отпев и напев. — Бел.пр.
Чрез Евангелските думи са опростени прегрешенията ни (лат.). — Бел.пр.
Това свето смесване (лат.). — Бел.пр.
Бог да е с вас, Бог да ви благослови (лат.). — Бел.пр.
Слава Тебе! (лат.). — Бел.пр.
Дай им вечен покой (лат.). — Бел.пр.
И нека им свети вечната светлина (лат.). — Бел.пр.
Господи, помилуй! (лат.). — Бел.пр.
Лето господне (лат.). — Бел.пр.