Погребах с моите две ръце пет от децата си в един гроб… Без камбани. Без сълзи. Това е краят на света.
Аниола Ди Тура
Дануърти прекара следващите два дни на телефона: мина през целия списък, който Финч му беше дал за технолозите, както и през всички шотландски риболовни фирми. Освен това помогна за сформирането на още едно отделение в „Бълкъли-Джонсън“. Още петнайсетина от задържаните под карантина бяха повалени от грипа. Сред тях беше и госпожа Тейлър, която беше колабирала, когато й бяха останали само четирийсет и девет удара до края на пълното изпълнение на концерта.
— Строполи се като мъртва и заряза камбаната си — обясни Финч. — Камбаната се залюля над нея със звук, който напомняше за края на света, а въжето се извиваше като живо. Уви се около врата ми и за малко да ме удуши. След като дойде на себе си, госпожа Тейлър искаше да продължим, но разбира се, вече беше твърде късно. Наистина ми се ще да поговорите с нея, господин Дануърти. Направо се съсипва. Казва, че никога нямало да си прости, че е разочаровала останалите. Аз й обяснявам, че тя няма никаква вина, че нещата са понякога напълно извън контрола ни, нали така?
— Да — съгласи се Дануърти.
Не беше успял да се добере до никой технолог, камо ли да го убеди да дойде в Оксфорд. Не беше открил и Бейсингейм. Двамата с Финч се бяха обадили на всички хотели в Шотландия, а също така и във всеки мотел и туристическа спалня. Уилям се беше добрал до банковата сметка на Бейсингейм, но там не беше отбелязано закупуването на риболовни такъми или рибарски ботуши в магазина на някой отдалечен шотландски градец, както се беше надявал Дануърти. В сметката нямаше отбелязано нищо от петнайсети декември насам.
Телефонната система ставаше все по по-неизползваема. Визуалната връзка отново беше прекъснала, а електронният глас, който вече обясняваше, че всички линии са заети заради епидемията, се включваше след набирането на втората цифра на който и да било номер.
Дануърти не толкова се притесняваше за Киврин, колко я носеше със себе си през цялото време — един смазващ товар, който тежеше на плещите му, докато набираше телефон след телефон, докато чакаше линейка след линейка, докато слушаше оплакванията на госпожа Гадсън. Андрюс не му се беше обадил или ако беше опитал, сигурно не беше успял да се свърже. Бадри мърмореше някакви безкрайни щуротии за смърт, които сестрите внимателно записваха. В промеждутъците докато чакаше някой да вдигне телефона — я технолозите, я риболовните фирми, я който и да било — Дануърти разсъждаваше над думите на Бадри, за да се опита да намери някаква връзка. „Черна“, беше казал Бадри, а също така „лаборатория“ и „Европа“.
Телефонните връзки ставаха все по-лоши. Електронният глас вече се включваше още на първата цифра, а на няколко пъти Дануърти дори не успя да получи сигнал. Той се отказа да набира и отново започна да разглежда схемите с контактите. Уилям беше успял да се добере до иначе конфиденциалните медицински картони на първичните контакти от Националната служба по здравеопазването и сега Дануърти мъдруваше над тях в търсене на лечения с някаква радиация или посещения при зъболекар. На един младеж му бяха правили рентгенова снимка на челюстта, но когато Дануърти се вгледа по-добре, видя, че това е станало на двайсет и четвърти, тоест след като епидемията вече беше започнала.
Отиде до амбулаторията, за да разпита тези, които още не бяха изпаднали в делириум, дали имат някакви домашни любимци или пък са ходили на лов за патици наскоро. Коридорите вече бяха задръстени с носилки на колелца и върху всяка от тях имаше пациент.
На вратата на Изолаторното го срещна русата стажантка на Уилям. Беше облечена в бяла престилка и носеше маска.
— Не можете да влезете — каза тя и вдигна ръка да го спре.
„Бадри е починал“ — помисли си Дануърти.
— Да не би господин Шодхури да е по-зле? — попита той.
— Не. Всъщност вече спи малко по-спокойно. Свършиха ни обаче предпазните костюми. От Лондон обещаха, че утре ще ни изпратят една партида и засега персоналът мина на платнени. За посетители обаче нямаме нищо. — Тя порови в джоба си и извади късче хартия. — Записах думите му — каза тя и подаде листчето на Дануърти. — Страхувам се, че по-голямата част е напълно неразбираемо. Казва вашето име и на… Киврин? Така ли е наистина?
Той кимна, загледан в листчето.
— Понякога говори ясно, но по-голямата част е пълна безсмислица.
Тя се беше опитала да запише нещата фонетично, а на местата, където беше разбирала дадена дума, я беше подчертавала. „Не може“, беше казал Бадри, а после и „плъхове“ и „толкова притеснен“.
До неделя сутринта повече от половината задържани под карантина вече бяха на легло, а всички все още здрави се грижеха за тях. Дануърти и Финч се бяха отказали от идеята да ги настаняват по отделения, пък и така или иначе им бяха свършили леглата. Оставяха ги да си лежат по стаите или пък ги преместваха с все леглата и завивките в някоя стая на „Салвин“, за да не се разболеят и временно назначените импровизирани сестри.
Майсторките по камбаните се гътваха една след друга и Дануърти помогна да бъдат настанени в старата библиотека. Госпожа Тейлър, която все още можеше да ходи, настояваше да им ходи на посещения.
— Това е най-малкото, което мога да направя — каза тя, задъхана от усилието да пресече коридора, — след като ги разочаровах по този начин.
Дануърти й помогна да легне на надуваемия дюшек, който беше донесъл Уилям, и я покри с един чаршаф.
— „Духът е силен, но тялото — слабо“ — каза Дануърти.
Той самият се чувстваше адски слаб — изтощен до мозъка на костите си от липсата на сън. Между топленето на вода за чай и изхвърлянето на подлогите беше успял в крайна сметка да се свърже с една от техноложките на „Магдален“.
— В болницата е — отговори майка й. Изглеждаше притеснена и уморена.
— Кога точно се разболя? — попита Дануърти.
— На Коледа.
Дануърти усети искрица надежда. Може би техноложката от „Магдален“ беше източникът.
— С какви симптоми е дъщеря ви? — попита той нетърпеливо. — Главоболие? Висока температура? Дезориентация?
— Апандисит — отговори майката.
До понеделник сутрин три четвърти от задържаните вече бяха на легло. Както беше предвидил Финч, им свършиха чистите чаршафи, маските от Националната служба по здравеопазването и което беше по-зле — термометрите, антимикробните медикаменти и аспиринът.
— Опитах се да се свържа с болницата, за да помоля за още — обясни Финч и подаде някакъв списък на Дануърти, — но всички телефони са блокирани.
Дануърти тръгна пеша към болницата, за да донесе провизиите. Улицата пред отделението за спешни случаи беше претъпкана — истинска блъсканица от линейки, таксита и протестиращи, които носеха огромен плакат с надписа: „МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НИ ОСТАВИ ДА МРЕМ КАТО МУХИ!“ Докато Дануърти си проправяше път с огромни усилия, от вратата изхвърча Колин. Беше целият мокър — както винаги — със зачервено лице и зачервен от студа нос. Якето му беше разкопчано.
— Телефоните не работят — каза той. — Мрежата е блокирала от хилядите обаждания. В момента изпълнявам куриерски услуги. — Той извади мърлява купчина листове от джоба си. — Искаш ли да занеса на някого съобщение?
„Да — помисли си Дануърти. — На Андрюс. На Бейсингейм. На Киврин.“
— Не — отвърна той.
Колин напъха мокрите бележки в джоба си.
— Тогава тръгвам. Ако търсиш баба Мери, да знаеш, че е в отделението. Току-що пристигнаха пет нови болни. Семейство. Бебето беше мъртво. — И хукна през уличната блъсканица.
Дануърти показа списъка си на един лекар, който го насочи към „Снабдяване“. Коридорите все още бяха пълни с носилки на колелца. Над една от тях се беше надвесила една сестра с розова маска и престилка и четеше на пациента нещо от някаква книга.
— „Бог ще те настигне с мор — каза тя и едва тогава — твърде късно — Дануърти си даде сметка, че това е госпожа Гадсън. Тя обаче така се беше съсредоточила, че въобще не вдигна поглед. — Докато не те прогони от земята.“
„Мор ще те настигне“ — повтори си Дануърти и се сети за Бадри. „Бяха плъховете“, беше казал той. „Половин Европа.“
Киврин не можеше да е попаднала в епохата на Черната смърт. Андрюс беше казал, че максималното отклонение е пет години. През 1325 година чумата още не се беше появила и в Китай. Андрюс беше обяснил, че единствените две неща, които могат автоматично да прекратят спускането, са отклонението и координатите. Бадри пък, в моментите, когато беше в състояние да отговаря на въпросите на Дануърти, беше казал многократно, че е проверил координатите на Пухалски.
Дануърти влезе в „Снабдяване“. На рецепцията нямаше никого и той натисна звънеца.
При всяко поредно запитване от страна на Дануърти Бадри беше отговарял, че изчисленията на Пухалски са верни, но пръстите му не спираха да бягат по чаршафа и пишеха ли пишеха нови данни за фиксирането. „Това не може да бъде. Нещо не е наред.“
Той натисна още веднъж звънеца и между стелажите се появи една медицинска сестра. Очевидно се беше пенсионирала преди много години, но се беше върнала на работа заради епидемията. Беше най-малко на деветдесет и бялата й престилка беше пожълтяла от времето, но все още колосана толкова добре, че когато тя взе листа от ръцете на Дануърти, започна да пропуква.
— Имате ли разрешение за провизии?
— Не — отвърна той.
Тя му подаде обратно списъка, както и един формуляр от три листа.
— Всички поръчки трябва да са подписани от старшата сестра на отделението.
— Ние си нямаме такава — обясни той изнервено. — Нямаме и отделение. Имаме петдесет задържани под карантина в две спални помещения и никакви провизии.
— В такъв случай разрешението трябва да се подпише от лекуващия лекар.
— Лекуващата лекарка в момента трябва да се грижи за цяла болница, пълна с пациенти. Няма време да подписва разни разрешителни. Нали има епидемия!
— Давам си много ясна сметка за това — рече сестрата опърничаво. — Всички поръчки трябва да бъдат подписани от лекуващия лекар. — И се върна с пропукващ залп между рафтовете.
Дануърти тръгна да търси Мери, обаче тя беше изчезнала. Главният лекар го изпрати в Изолатора, но я нямаше и там. Дануърти се замисли дали да не изфалшифицира подписа на Мери, но искаше да я види, искаше да й разкаже как не е успял да се свърже с нито един технолог, как не е успял да преодолее Гилкрист и да отвори лабораторията с мрежата. Не можеше дори да се сдобие с един елементарен аспирин, а вече беше трети януари.
Най-накрая я намери в лабораторията на приземния етаж. Говореше по телефона, който очевидно беше проработил, макар че на екрана не се виждаше нищо освен бели снежинки. Тя и без това не го гледаше. Гледаше обаче конзолата, на чийто екран се виждаха разклонените схеми на контактите.
— Какъв точно е проблемът? — питаше тя. — Казахте, че ще бъде тук още преди два дни.
Настъпи пауза, в която човекът, чийто образ се губеше сред снежинките, очевидно се опитваше да каже някакво извинение.
— Какво искате да кажете с това, че било върнато? — попита тя подозрително. — Тук има хиляда души с инфлуенца.
Пак настъпи пауза. Мери написа нещо на клавиатурата и на екрана се появи друга схема.
— Ами тогава го изпратете пак — извика тя. — Трябва ми веднага! Тук умират хора! Искам го до… ало? Чувате ли ме? — Екранът угасна. Тя се обърна, видя Дануърти и му направи знак да влезе в кабинета.
— Чувате ли ме? — попита отново тя. — Ало? — И тресна слушалката. — Телефоните не работят, половината ми персонал е на легло от тоя вирус, а аналозите не могат да пристигнат, защото някакъв идиот не иска да ги пусне в зоната под карантина! — После каза на Дануърти: — Извинявай. Ужасен ден. Следобед имах три смъртни случая. Единият беше на шестмесечно бебе.
Още не беше свалила клончето зеленика от престилката си. Както то, така и престилката бяха в ужасно състояние, а самата Мери изглеждаше невероятно изморена — всички линии около очите и устата й се бяха врязали дълбоко. Той се зачуди кога за последен път е спала и дали ако я попита, ще може да му отговори.
Тя потърка с два пръста челото си и каза:
— Човек никога не може да се примири с мисълта, че не може да направи нищо.
— Така е.
Тя вдигна поглед към него, сякаш едва сега си даваше сметка, че е тук.
— Ти за нещо определено ли си дошъл, Джеймс?
Тя не беше спала, не получаваше помощ от никого, през този ден й бяха минали през ръцете три смъртни случая — единият от които съвсем невръстно бебе. Имаше си достатъчно проблеми, че да започне да се тревожи и за Киврин.
— Не — отвърна той и стана. Подаде й формуляра. — Нищо освен подписа ти.
Тя се подписа, без дори да погледне за какво става въпрос, после каза:
— Тази сутрин отидох да се видя с Гилкрист.
Дануърти я погледна, прекалено изненадан и развълнуван, за да може да каже нещо.
— Отидох да проверя дали мога да го накарам да отвори мрежата по-рано. Казах му, че няма смисъл да се чака, докато се направи пълна имунизация. Имунизирането на един критичен процент от вирусния контингент на практика елиминира векторите на заразата.
— Но нито един от аргументите ти не можа да го разколебае нито за секунда, нали?
— Да. Той е абсолютно убеден, че вирусът е дошъл от миналото. — Мери въздъхна. — Направил е схеми на цикличните мутационни схеми на миксовирусите от тип А. Според тях един от вирусите от тип А, които са съществували през 1318–1319 година, е бил от групата H9N2. — Тя пак разтри челото си. — Няма да отвори лабораторията, докато не бъде завършена пълната имунизация и не се вдигне карантината.
— И кога ще стане това? — попита той, макар и да знаеше отговора много добре.
— Карантината трябва да остане в сила до седем дни след пълната имунизация или до четиринайсет дни след последния случай — обясни тя с тон, типичен за лошите новини.
Последният случай. Две седмици без нито един заболял.
— За колко време може да стане имунизацията на цялата страна?
— От момента, в който се сдобием с необходимите количества ваксина, няма да мине много време. За Пандемията бяха необходими само осемнайсет дни.
Осемнайсет дни! И то след като бъдат произведени достатъчни количества от ваксината. Краят на януари.
— Това е много късно — рече Дануърти.
— Знам. Просто трябва да имаме сигурен резултат за източника на вируса и тогава вече е лесно. — Мери се обърна към конзолата. — Отговорът на този въпрос е тук. Ние просто търсим на неподходящите места. — Тя извика на екрана нова схема. — От доста време правя корелации, търся студенти по ветеринарна медицина, първични контакти, които живеят в близост до зоологически градини, хора с адреси по селата. Тази схема е на вторични — които са ходили на лов и така нататък. Но най-близката връзка, която може да се направи между който и да било от тях и водните птици, е яденето на гъска за Коледа.
Тя извика схемата с контактите. Името на Бадри все още беше най-отгоре. Мери постоя с вперен в схемата поглед, също толкова отнесена, колко и Монтоя, докато разглеждаше костите.
— Първото нещо, което трябва да научи един лекар, е да не се обвинява прекалено много, когато загуби някой пациент — обясни Мери и Дануърти се зачуди дали всъщност не говори за Бадри и Киврин.
— Ще я отворя тая мрежа — каза той.
— Надявам се — каза тя.
Отговорът не се криеше нито в схемата на контактите, нито в имената в нея. Отговорът се криеше в Бадри, чието име все още беше основният източник — въпреки всички въпроси, които бяха задали на първичните контакти, въпреки всички подвеждащи следи. Бадри беше основният случай, по който се водеха, и някъде от четири до шест дни преди спускането той беше влязъл в контакт с вируса.
Дануърти се качи на горния етаж, за да го види. На бюрото пред стаята му имаше някакъв висок изнервен младеж.
— Къде е… — започна Дануърти, но веднага си даде сметка, че всъщност не знае името на русата стажантка.
— Разболя се — отвърна момчето. — Вчера. Двайсетата сестра, която се разболява. Не им стигат помощници. Попитаха дали има студенти от трети курс, които биха искали да помогнат. Аз всъщност съм първа година, но съм изкарал курс по бърза помощ.
Вчера. Това означаваше, че беше минал цял ден, през който никой не бе записвал думите на Бадри.
— Спомняш ли си нещо, което е казал Бадри, докато си бил при него? — попита той без никаква надежда. Първокурсник. — Някакви думи или фрази, които си успял да разбереш?
— Вие сте господин Дануърти, нали? — попита момчето и му подаде един предпазен комплект. — Елоиз ми каза, че искате да знаете всичко, което казва пациентът.
Дануърти си облече предпазния костюм от новата партида. Беше бял, а по цялата дължина на отвора на гърба бяха направени малки черни кръстчета. Откъде ли се бяха сдобили с нови костюми?
— Беше много зле, но успя да ми каже поне сто пъти колко важно било да знаете всяка дума на пациента.
Момчето пусна Дануърти в стаята на Бадри, разгледа екраните над леглото, а после погледна и Бадри. „Поне поглежда пациента“ — помисли си Дануърти.
Бадри лежеше с ръце върху завивката и непрекъснато дереше по нея като в илюстрацията в книжката на Колин за рицарите. Подпухналите му очи бяха отворени, но не гледаха нито към Дануърти, нито към момчето, нито към чаршафа, по който шаваха ръцете му.
— Чета за това в учебниците по медицина — каза младежът, — но всъщност никога не съм го виждал. Много често срещан симптом при пациентите с болести на дихателната система. — Той отиде до конзолата, натисна няколко клавиша и посочи горния ляв екран. — Записал съм всичко.
Вярно си беше, беше записал дори и пълните безсмислици. Тях ги беше съхранил фонетично, беше отбелязал паузите с кръгчета, а до всяка съмнителна дума беше поставил (sic). На екрана се виждаха думите „половин“, „врънне“ (sic) и „Защо го няма?“
— Това е предимно от вчера — обясни момчето, после премести курсора в долната част на екрана. — Тази сутрин също каза някои неща. Сега, разбира се, не казва нищо.
Дануърти седна до Бадри и хвана ръката му. Беше леденостудена дори през импрегнираната ръкавица. Погледна екрана за температурата. Бадри вече нямаше предишните високи градуси, нито пък тъмнината по кожата, която вървеше с тях. Сякаш се бе обезцветил. Кожата му приличаше на навлажнена пепел.
— Бадри — каза той. — Аз съм господин Дануърти. Трябва да ти задам няколко въпроса.
Отговор не последва. Хладната ръка на Бадри бе сякаш безжизнена. Другата продължаваше да дращи по чаршафа.
— Според доктор Ааренс може да си прихванал болестта си от някое животно — дива патица или гъска.
Младежът погледна с интерес към Дануърти, а след това и Бадри, сякаш се надяваше, че пациентът ще вземе да се свести.
— Бадри, можеш ли да си спомниш? Имал ли си някакви контакти с патици или гъски през седмицата преди спускането?
Ръката на Бадри помръдна. Дануърти свъси вежди, чудейки се дали Бадри се опитва да каже нещо, но видя, че тънките, много тънки пръсти просто се опитват да дращят по неговата длан, по пръстите му, по китката му.
Изведнъж се почувства засрамен, че седи при Бадри и го измъчва с въпросите си, въпреки че Бадри нито го чуваше, нито въобще си даваше сметка, че той е тук.
Той постави ръката на Бадри върху чаршафа и каза:
— Почивай си.
— Не ви чува — каза младежът. — Когато са се унесли толкова, обикновено не са съвсем в съзнание.
— Така е, знам — съгласи се Дануърти, но остана да седи при Бадри.
Младежът нагласи една банка, огледа я нервно и пак я нагласи. После погледна напрегнато Бадри, нагласи банката за трети път и едва тогава излезе. Дануърти продължи да седи и да гледа как пръстите на Бадри удрят слепешката по чаршафа, как се опитват да го стиснат, но не могат. Как се борят. От време на време той прошепваше по нещо, което обаче беше прекалено тихо, за да го чуе Дануърти. Дануърти галеше ръката му до лакътя, нежно и внимателно. След известно време дращенето намали скоростта си, макар че Дануърти не знаеше дали това е добър знак, или лош.
— Гробище — каза Бадри.
— Не — каза Дануърти. — Не.
Поостана още малко, без да спира да глади Бадри по ръката, но след известно време му стана ясно, че това като че ли усилва възбудата му. Той се изправи.
— Опитай се да си починеш — каза му и излезе.
Младежът седеше зад бюрото и четеше „Грижа за пациента“.
— Моля ви, осведомете ме, когато… — започна Дануърти, но осъзна, че няма сили да довърши изречението.
— Моля да ме осведомите.
— Да, сър — каза момчето. — Къде мога да ви намеря?
Дануърти потърси в джоба си късче хартия, на което да запише, и се натъкна на списъка с провизиите. Беше забравил за тях.
— В „Балиол“ съм — каза той. — Изпратете ми куриер. — И тръгна към „Снабдяване“.
— Не сте го попълнили правилно — каза колосаната заядливка, когато Дануърти й даде формуляра.
— Но е подписан — отвърна той. — Вие си го попълнете.
Тя погледна неодобрително списъка.
— Нямаме нито маски, нито термометри. — И извади едно малко шишенце с аспирин. — Свършиха и цинтамицинът, и аспиринът.
Шишенцето съдържаше двайсетина таблетки аспирин. Той го пъхна в джоба си и излезе да търси аптека. Пред първата, която видя, стоеше тълпа демонстранти, вдигнали плакат, на който беше изписано само „НЕСПРАВЕДЛИВО!“ и „ЗЛОУПОТРЕБА С ЦЕНИТЕ!“. Дануърти влезе. Маските бяха свършили, а аспиринът и термометрите бяха на безбожна цена. Той изкупи цялото количество.
Прекара нощта в раздаване на провизии и проучване на схемата на Бадри. Търсеше някаква следа, която да го поведе към източника на вируса. Бадри беше правил някакво теренно проучване за факултета по деветнайсети век — в Унгария, на десети септември. На схемата обаче не беше отбелязано къде точно в Унгария, а Уилям, който в момента флиртуваше с онези, които все още бяха на крака, не знаеше нищо. И телефоните не работеха.
Положението беше същото и на сутринта, когато Дануърти се опита да позвъни в болницата, за да разбере какво е състоянието на Бадри. Не успя да се свърже, но щом остави слушалката, телефонът иззвъня.
Обаждаше се Андрюс. Дануърти едва чуваше гласа му през всичките смущения на връзката.
— Извинете, че отне толкова време — каза той, след което думите му заглъхнаха.
— Не те чувам! — извика Дануърти.
— Казах, че ми е много трудно да се свържа с вас. Телефоните… — И пак много смущения. — Направих проверката на параметрите. Използвах три различни комбинации от данни и триангулирах… — Останалото потъна някъде.
— Какво е максималното отклонение? — извика Дануърти в слушалката.
Линията се изчисти за малко.
— Шест дни. Това беше с комбинация от тестове на…
— Пак смущения. — Направих вероятностни тестове и възможната максималната стойност за този тест в радиус от петдесет километра си е пак пет години. — В този момент смущенията отново взеха връх и връзката се разпадна.
Дануърти затвори. Вероятно трябваше да се чувства поуспокоен, но не беше. Гилкрист нямаше никакво намерение да отвори мрежата на шести януари независимо дали Киврин беше на мястото на срещата, или не. Той посегна към телефона, за да се обади на Шотландското туристическо бюро, но в този момент телефонът иззвъня отново.
— Дануърти на телефона — каза той, примижавайки към екрана, но от визуалната връзка продължаваха да пристигат само снежинки.
— Кой? — изненада се някакъв женски глас. — Извинете — рече тя, — всъщност звънях на… — Екранът угасна.
Дануърти изчака няколко секунди, за да види дали ще звънне отново, след което се отправи към „Салвин“. Камбаната на „Магдален“ тъкмо отбиваше точен час. На фона на непреставащия дъжд звучеше като клепало, което бие на умряло. Госпожа Пиантини очевидно също я беше чула, защото стоеше насред външния двор по нощница и тържествено вдигаше и сваляше ръце в някакъв неин си ритъм.
— Средно, грешно и на лов — каза тя, когато Дануърти се опита да я прибере вътре.
Отнякъде се появи Финч.
— От камбаните е, сър — обясни той и я хвана за другата ръка, — те я разстройват така. Мисля, че не е уместно да ги бият при тези обстоятелства.
Госпожа Пиантини се отскубна от здраво стисналата я ръка на Дануърти.
— Всеки човек трябва да си стои при камбаната без прекъсване — каза тя яростно.
— Напълно съм съгласен — отвърна Финч, като я хвана за ръката толкова здраво, сякаш беше въжето на камбана, и я поведе към леглото й.
В този момент дотича и Колин, подгизнал както винаги и посинял от студ. Якето му беше разкопчано, а сивият вълнен шал от Мери се беше усукал около врата му. Той подаде на Дануърти някакво съобщение и каза:
— От гледача на Бадри.
Бележката беше подгизнала. На нея пишеше: „Бадри пита за вас“, макар че „Бадри“ беше така размазано, че се четеше само „Б“-то.
— Каза ли ти дали състоянието на Бадри се влошава?
— Не, само да ти предам това съобщение. А баба Мери казва, че като идеш там, трябва най-сетне да си направиш разширяването на клетките. Казва още, че няма представа кога ще пристигне аналогът.
Дануърти помогна на Финч да се пребори с госпожа Пиантини, след което се отправи с бързи крачки към болницата. Качи се направо в изолаторния сектор. Сега дежуреше жена на средна възраст с отекли ходила. Когато Дануърти влезе, ги беше качила срещу екраните и гледаше едно портативно видео, но щом го видя, ги свали, стана и попита:
— Вие ли сте господин Дануърти? Доктор Ааренс нареди да слезете при нея незабавно.
Каза го тихо, дори учтиво, и Дануърти си помисли, че се опитва да му спести истината. „Не иска да ме пусне да видя какво става вътре. Иска Мери да ми съобщи лошата новина.“
— Заради Бадри е, нали? Починал е.
Тя се изненада неимоверно.
— О, не, тази сутрин е много по-добре. Не получихте ли съобщението ми? Вече седи.
— Седи? — изненада се той и я зяпна така, сякаш и тя беше изпаднала в делириум.
— Е, все още е много слаб, разбира се, но температурата му е вече нормална и е със съвсем бистър ум. Трябва да намерите доктор Ааренс в отделението за нещастни случаи. Каза, че било спешно.
Дануърти погледна зачуден вратата на стаята на Бадри.
— Предайте му, че ще се върна да го видя възможно най-скоро — каза той и бързо излезе.
За малко да се блъсне в Колин, който в този момент връхлиташе вътре.
— Какво правиш тук? — попита Дануърти. — Да не би да се е обадил някой от технолозите?
— Зачислиха ме към теб — отвърна Колин. — Баба Мери каза, че ти няма доверие, че ще си направиш разширението на Т-клетките. Назначен съм да те заведа долу, за да ти го направят.
— Не мога. Има нещо спешно — обясни Дануърти, забързан по коридора.
Колин заподтичва, за да го настигне.
— Ами тогава след спешното нещо. Каза ми, че не бива да те пускам да си тръгваш от болницата, без да си го направил.
Мери ги чакаше.
— Имаме си нов пациент — каза тя мрачно. — Монтоя. В момента я карат от Уитни.
— Монтоя? — не повярва Дануърти. — Не е възможно. Беше съвсем сама при дупката си.
— Очевидно не.
— Но тя каза… сигурна ли си, че е от вируса? Тя работеше на дъжда. Може би става въпрос за нещо друго.
Мери поклати глава.
— Екипът на „Бърза помощ“ е направил предварително тестове. Резултатите съвпадат с данните от вируса.
— Тази сутрин ни се обади много объркана — продължи Мери. — Позвъних в „Чипинг Нортън“, най-близката болница, и ги помолих да й изпратят линейка, но ми отвърнаха, че разкопките били официално под карантина. Аз пък не успях да й изпратя наша. Накрая трябваше да убедя тия от Националната служба по здравеопазването да дадат разрешение за изпращането на линейка. Кога се е върнала при дупката си?
— Ами… — Дануърти се опита да си спомни. Беше му се обадила на Коледа, за да го пита за шотландските риболовни фирми, а след това се беше обадила и следобеда на същия ден, за да каже „Няма значение“, защото беше решила да си спести усилията и да фалшифицира подписа на Бейсингейм. — На Коледа — отвърна той. — Ако кабинетите на Националната служба по здравеопазването са работили тогава. Ако не, на двайсет и шести. Не, това е вторият ден от Коледата. Значи на двайсет и седми. И оттогава не се е виждала с никого.
— Откъде знаеш?
— Когато говорих с нея, непрекъснато се оплакваше, че не можела сама да се справи с водата в разкопката. Помоли ме да се обадя в Националната служба по здравеопазването, за да й изпратят студенти на помощ.
— Преди колко време стана това?
— Преди два… не, три дни — отвърна той и сбърчи чело. Дните изглеждаха съвсем еднакви, когато човек въобще не си лягаше.
— Може ли да е намерила някой от фермата да й помага, след като е говорила с теб?
— През зимата там не ходи никой.
— Доколкото си спомням, Монтоя наема всеки, който й попадне пред очите. Може би е хванала някой случаен минувач.
— Каза, че там нямало жива душа. Дупката е на много изолирано място.
— Е, явно е намерила някого. Тя е там от седем дни, а инкубационният период на вируса е от дванайсет до четирийсет и осем часа.
— Линейката пристигна! — прекъсна ги Колин.
Мери отвори вратата, а Колин и Дануърти тръгнаха по петите й. Двама лекари от „Бърза помощ“ с маски на лицата извадиха една носилка и я поставиха на количката. Дануърти позна единия. Беше помогнал при докарването на Бадри.
Колин се беше навел над носилката и разглеждаше с интерес Монтоя, която лежеше със затворени очи. Главата й беше вдигната на множество възглавници, а лицето й беше придобило същия тъмночервен цвят като този на госпожа Брийн. Колин се наведе още по-близо и в този момент тя се изкашля право в лицето му.
Дануърти сграбчи момчето за яката и го издърпа настрани.
— Махни се! Да не искаш да се заразиш нарочно? Защо не си си сложил маската?
— Ами маските свършиха.
— Ти въобще не бива да си тук. Искам да се върнеш право в „Балиол“ и…
— Не мога. Назначен съм да се погрижа да си получиш разширението на Т-клетките на всяка цена.
— Тогава седни ей там и мирувай — нареди Дануърти и го отведе до един стол в приемната. — И няма да се вреш при пациентите.
— Ти пък хич да не се опитваш да ми избягаш — каза Колин заплашително, но седна, извади си „гобстопъра“ от джоба и го изтри в ръкава на якето си.
Дануърти се върна при носилката.
— Лупе — казваше в този момент Мери, — трябва да ти зададем няколко въпроса. Кога се почувства зле?
— Тази сутрин — отвърна Монтоя. Гласът й беше много дрезгав и изведнъж Дануърти се сети, че може би тя е била жената, която му беше позвънила преди да тръгне насам. — Снощи имах ужасно главоболие — тя вдигна окаляната си ръка и я сложи на челото си, — но си помислих, че е от напрягането на очите.
— Кой беше с теб при разкопката?
— Никой — отвърна Монтоя изненадано.
— А някакви доставки? Някой да ти е носил нещо от Уитни?
Тя понечи да завърти глава отрицателно, но явно я заболя и се отказа.
— Не. Имах си всичко.
— И никой не е идвал да ти помага?
— Не. Помолих господин Дануърти да се обади на Националната служба по здравеопазването да ми изпратят помощници, но той не го направи. — Мери обърна поглед към Дануърти, Монтоя направи същото. — Да не би да са изпратили някого? Ако не отиде никой, няма да го намерят.
— Какво да намерят? — попита той, чудейки се дали на думите на Монтоя може да се вярва, или вече е започнала да бълнува.
— В момента дупката е до половина пълна с вода — отвърна тя.
— Какво да намерят?
— Записващото устройство на Киврин.
Изведнъж Дануърти си спомни как Монтоя стоеше до гробницата и бърникаше из калната кутия с костици, които приличаха на камъни. Кости от китка. А шипчето на една от тях беше било част от записващо устройство. Записващото устройство на Киврин.
— Още не съм разровила всички гробове — обясни Монтоя, — а дъждът продължава да вали. Трябва да изпратят някого там незабавно.
— Гробове ли? — възкликна Мери и се обърна към Дануърти. — За какво говори тя?
— Разкопавала е средновековен църковен двор и е търсела тялото на Киврин — отвърна той мрачно. — Търсела е записващото устройство, което ти имплантира в китката на Киврин.
Мери не го слушаше.
— Искам схемата с контактите — обърна се тя към регистратора, след това каза на Дануърти: — Бадри е ходил в дупката, нали?
— Да.
— Кога?
— На осемнайсети и деветнайсети — отвърна той.
— И в двора на църквата ли е работил?
— Да. Двамата с Монтоя са отворили една рицарска гробница.
— Гробница — повтори Мери, сякаш това беше отговорът на някакъв важен въпрос, и се наведе над Монтоя.
— От кога датира гробницата?
— От 1318 година — отвърна Монтоя.
— Ти работила ли си на гробницата тази седмица?
Монтоя се опита да кимне, но пак спря.
— Завива ми се свят като си помръдна главата — обясни тя, сякаш се извиняваше. — Трябваше да преместя скелета. Гробницата се е напълнила с вода.
— Кой ден точно си работила на гробницата?
Монтоя сбърчи чело.
— Не мога да си спомня. Мисля, че беше денят преди камбаните.
— Трийсет и първи — обясни Дануърти. След това се наведе над нея. — Оттогава работила ли си там?
Тя отново се опита да поклати глава.
— Схемата с контактите излезе — обади се регистраторът.
Мери се отправи бързо към бюрото му и направо го измести от клавиатурата. Натисна няколко клавиша, зяпна срещу екрана, след това натисна още няколко.
— Какво има? — попита Дануърти.
— Какви са условията в църковния двор? — попита на свой ред Мери.
— Условията ли? — повтори той неразбиращо. — Кално е. Монтоя е покрила двора с брезент, но въпреки това вътре продължава да се стича дъждовна вода.
— Топло ли е?
— Да. Тя спомена, че било задушно. Беше включила няколко електрически печки. Какво има?
Мери спусна пръста си по екрана в търсене на нещо.
— Вирусите са особено издръжливи организми — обясни най-накрая. — Могат да останат в латентно състояние много дълго, след което да се съживят отново. Живи вируси са били намирани и в египетските мумии. — Пръстът й се спря на някаква дата. — Така си и помислих. Бадри е работил на разкопката четири дни преди да падне на легло от вируса.
Тя се обърна към регистратора и нареди:
— Искам един екип незабавно да отиде на разкопките. Получете разрешение от Националната служба по здравеопазването. Кажете им, че може би сме намерили източника на вируса. — Натисна още няколко клавиша, за да извика на екрана друга схема, прокара пръст по имената, вкара още някакви данни и се облегна назад, без да сваля поглед от екрана. — Имахме четирима от първичните контакти, които нямат нищо общо с Бадри. Двама от тях са ходили на разкопката четири дни преди да се разболеят. Другият е ходил при дупката три дни преди това.
— Значи вирусът е в разкопката? — попита Дануърти.
— Да. — Тя се усмихна някак тъжно. — Страхувам се, че в крайна сметка Гилкрист ще се окаже прав. Вирусът наистина е дошъл от миналото. Излязъл е от рицарската гробница.
— Киврин е ходила в дупката — каза Дануърти.
Сега беше ред на Мери да го погледне неразбиращо.
— Кога?
— В неделята преди спускането. На деветнайсети.
— Сигурен ли си?
— Каза ми го преди да замине за четиринайсети век. Искала ръцете й да изглеждат съвсем автентично.
— О, Боже! — възкликна Мери. — Ако е имала контакт с вируса четири дни преди спускането, тогава още е нямала разширението на Т-клетките си. Вирусът може да е успял да се размножи и да е разклатил цялата система на тялото й. Много е възможно да се е разболяла.
Дануърти я сграбчи за ръката.
— Но това не може да се случи. Мрежата нямаше да я пусне, ако е имало някаква вероятност Киврин да зарази хората от четиринайсети век.
— Да, обаче тя е нямало да може да зарази никого — обясни Мери, — защото вирусът е бил в гробницата на рицаря. Особено ако наистина е умрял през 1318 година. Хората от четиринайсети век вече ще са си го имали. Вече ще са имали имунитет срещу него. — Тя се отправи с бързи крачки към Монтоя. — Когато Киврин дойде на разкопката, работи ли при гробницата?
— Не знам — отвърна Монтоя. — Аз не бях там. Имах среща с Гилкрист.
— Кой би могъл да ни каже? Кой още е ходил там същия ден?
— Никой. Всички си бяха заминали за ваканцията.
— А Киврин как е знаела какво да прави?
— Доброволците си оставят бележки.
— Кой е ходил там сутринта същия ден?
— Бадри — отвърна Дануърти и отпраши към изолаторния сектор.
Влезе право в стаята на Бадри. Сестрата, която не беше очаквала подобна офанзива, дори не успя да свали отеклите си крака от поставката пред екраните и само каза:
— Не можете да влезете без предпазен костюм. — И хукна по петите му, но той вече беше влязъл.
Бадри се беше облегнал на една възглавница. Изглеждаше много отпаднал и блед, но вдигна поглед, щом Дануърти влезе.
— Киврин работила ли е на рицарската гробница? — попита Дануърти.
— Киврин ли? — Гласът му беше много слаб. Думите се чуваха едва-едва.
Сестрата блъсна вратата.
— Господин Дануърти, не може да влизате…
— В неделя — поясни Дануърти. — Ти трябва да си й оставил бележка какво трябва да прави. Казвал ли си й да работи при гробницата?
— Господин Дануърти, така имате директен контакт с вируса… — не спираше сестрата.
В този момент влезе и Мери, нахлузила импрегнирани ръкавици, и викна:
— Джеймс, не можеш да влизаш без предпазния костюм!
— Аз му казах, доктор Ааренс — намеси се сестрата, — но той направо нахълта и…
— Оставил ли си бележка на Киврин, че трябва да работи при гробницата? — не им обръщаше внимание Дануърти.
Бадри кимна едва-едва.
— Имала е контакт с вируса — обърна се Дануърти към Мери. — В неделя. Четири дни преди да тръгне.
— О, не! — успя само да прошепне Мери.
— Какво има? Какво се е случило? — попита Бадри, опитвайки се да се надигне на лакти. — Къде е Киврин? — И погледът му започна да скача от Дануърти на Мери и обратно. — Нали я изтеглихте? Веднага щом разбрахте какво се случи? Не сте ли я изтеглили?
— Какво се е случило? — повтори Мери като ехо. — Какво искаш да кажеш?
— Трябваше да я изтеглите — отвърна Бадри. — Тя не е в 1320 година. В 1348-а е.
— Това е невъзможно — каза Дануърти.
— 1348-а ли? — не можеше да повярва Мери. — Но това не може да бъде. Точно в тази година започва Черната смърт.
„Не може да е в 1348 година — мислеше си и Дануърти. — Андрюс каза, че максималното отклонение е само пет години. Бадри пък каза, че изчисленията на Пухалски са верни.“
— 1348-а? — повтори Мери. Дануърти я видя как наблюдава екраните зад Бадри, сякаш се надяваше, че той продължава да бълнува. — Сигурен ли си?
Бадри кимна.
— Разбрах, че нещо не е наред, веднага щом видях отклонението… — обясни той, но тонът му беше почти толкова изненадан, колкото и този на Мери.
— Не може да е имало чак такова отклонение, че да е в 1348-а — намеси се Дануърти. — Накарах Андрюс да направи проверка на параметрите. Каза ми, че максималното отклонение е само пет години.
Бадри поклати глава.
— Не е от отклонението. То беше само четири часа. Беше прекалено малко. Минималната стойност при толкова отдалечено във времето спускане е поне четирийсет и осем часа.
„Отклонението не е било прекалено голямо. Оказало се е прекалено малко. Аз въобще не попитах Андрюс какво е минималното, а само за най-големите стойности.“
— Не знам какво се случи — каза Бадри. — Ужасно ме болеше главата. През цялото време, докато нагласявах мрежата, направо не спря да ме боли.
— Било е от вируса — обясни Мери. Беше стъписана. — Главоболие и световъртеж са първите симптоми. — Тя се отпусна на стола до леглото. — 1348-а!
1348 година. Дануърти като че ли не можеше да схване смисъла на цифрата. Беше се тревожил да не би Киврин да се е заразила от вируса, беше се притеснявал да не е имало прекалено голямо отклонение, а през цялото това време тя е била в 1348 година. Чумата беше стигнала до Оксфорд през 1348 година. По Коледа.
— Щом видях колко е малко отклонението, разбрах, че нещо се е объркало — каза Бадри, — и изчислих координатите…
— Нали каза, че си проверил изчисленията на Пухалски? — рече Дануърти обвиняващо.
— Той е още новак. Никога не е правил подобно спускане. А Гилкрист си нямаше ни най-малка представа за какво въобще става въпрос. Опитах се да ви кажа. Тя не беше ли на мястото на спускането? — И той погледна въпросително Дануърти. — Защо не я изтеглихте?
— Защото не знаехме — отвърна Мери, която продължаваше да седи напълно стъписана. — Ти не беше в състояние да ни кажеш нищо.
— Чумата е убила петдесет милиона души — каза Дануърти. — Половин Европа е измряла.
— Джеймс! — скастри го Мери.
Опитах се да ви кажа — обясни Бадри. — Заради това дойдох. За да можем да я изтеглим обратно още докато е на мястото на спускането.
Той се беше опитал да му каже. Беше тичал по целия път до кръчмата. Беше хукнал под поройния дъжд, без дори да си облече палтото, за да му каже, беше си проправял пътя през коледните купувачи, чадърите и чантите им, беше пристигнал полузамръзнал и с разтракани зъби заради треската. „Нещо не е наред.“
„Опитах се да ви кажа.“ Да, така беше. „Убила е половин Европа“, беше казал по време на бълнуването си, а също и „от плъховете беше“ и „Коя година сме?“ Беше се опитал да му каже.
— Ако не е от отклонението, трябва да е имало някаква грешка в координатите — каза Дануърти и се хвана за ръба на леглото.
Бадри се притисна към възглавницата си като хванато в капан животно.
— Нали каза, че координатите на Пухалски са верни?
— Джеймс — предупреди го Мери.
— Координатите са единственото друго нещо, което може да се е объркало — извика той. — При всякаква друга грешка спускането нямаше да се осъществи. Каза, че си ги проверил два пъти. Каза, че не си открил никакви грешки.
— Наистина не открих — каза Бадри. — Но нещо ми подсказваше, че не мога да се доверя на тия изчисления. Опасявах се, че е направил грешка в астрономичните изчисления, която нямаше да излезе при проверката. — Лицето му беше станало сиво. — Вкарах ги сам втори път. Сутринта преди спускането.
Сутринта преди спускането. Когато беше имал ужасно главоболие. Когато вече е бил болен. Дануърти си го спомни как пише на клавиатурата и се мръщи към екрана на конзолата. „Аз го гледах как работи. Стоял съм и съм го гледал как изпраща Киврин в ръцете на Черната смърт.“
— Не знам какво се е случило — допълни Бадри. — Трябва да съм…
— Чумата е натръшквала по цели села — прекъсна го Дануърти. — Умирали са по толкова много хора, че често не е оставал жив човек да ги погребе.
— Остави го на мира, Джеймс — намеси се за трети път Мери. — Той не е виновен. Бил е болен.
— Болен — повтори Дануърти, не на себе си от гняв. — Киврин е имала контакт с твоя вирус. А сега е в 1348 година.
— Джеймс — рече Мери.
Дануърти въобще не я изчака да довърши. Отвори със замах вратата и излетя навън.
В коридора Колин се люлееше на един стол и щом го видя, каза:
— Хайде.
Дануърти го подмина с бърза крачка.
— Къде отиваш? — извика Колин и пусна стола да падне на предните си крака с гръм и трясък. — Баба Мери каза да не те пускам да си ходиш, преди да са ти направили разширението на клетките. И защо не си сложил предпазен костюм?
Дануърти прелетя през вратата на отделението.
Колин го последва по петите.
— Баба Мери каза, че в никакъв случай не бива да те пускам.
— Нямам време за никакво разширение — отсече Дануърти. — Тя е в 1348 година.
— Баба Мери ли?
Почти тичаха по коридора.
— Киврин ли? — попита Колин. — Не може да е там. Нали това е времето на Черната смърт?
Дануърти блъсна вратата, която водеше към стълбището, и хукна надолу, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.
— Не разбирам — каза Колин. — Как се е озовала в 1348 година?
Дануърти зави по коридора с телефона, като междувременно бъркаше из джобовете си, за да намери бележника, подарен му от Колин.
— Ами как ще я измъкнете? — попита Колин. — Лабораторията е заключена.
Дануърти извади бележника и започна да разлиства страниците. Беше записал телефона на Андрюс някъде отзад.
— Господин Гилкрист няма да те пусне. Как смяташ да влезеш в лабораторията? Той сам каза, че няма да те пусне.
Телефонът на Андрюс беше на последната страница. Дануърти взе слушалката.
— А дори и да те пусне, кой ще работи с мрежата? Господин Шодхури ли?
— Андрюс — отвърна Дануърти категорично и започна да набира номера.
— Ама нали не иска да дойде! Заради вируса.
Дануърти долепи слушалката до ухото си.
— Няма да я оставя там.
Чу се женски глас:
— Тук е телефон 24837. „Х. Ф. Шепърдс ООД“.
Дануърти погледна невиждащо към тефтера в ръката си.
— Търся господин Роналд Андрюс — каза той. — Кой е вашият номер?
— 24837 — повтори тя нетърпеливо. — Тук няма такъв човек.
— Идиотски връзки — изръмжа Дануърти, затръшна слушалката и започна да набира втори път.
— Дори ако се съгласи да дойде, как смятате да я откриете? — попита Колин. — Нали няма да е там? Рандевуто не продължава три дни я.
Дануърти слушаше свободния сигнал на телефона и се чудеше какво е направила Киврин като е разбрала къде се намира. Върнала се е на мястото на срещата и е започнала да чака, разбира се. Ако обаче е била в състояние. Ако не е била много болна. Ако не са я обвинили, че е занесла чумата в Скендгейт.
— Тук е телефон 24837 — каза същият женски глас. — „Х. Ф. Шепърдс ООД“.
— Кой е вашият номер? — извика Дануърти.
— 24837! — също извика тя.
— 24837 — повтори Дануърти. — Ами на мен точно той ми трябва.
— Не е вярно — намеси се Колин, пресегна се и му показа номера на Андрюс на страницата. — Разместил си цифрите. — И взе слушалката от ръката му. — Я дай аз да ти го набера. — Той натисна съответните бутони и му върна слушалката.
Сега сигналът беше по-различен, чуваше се някак от по-голямо разстояние. Дануърти мислеше за Киврин. Чумата не се беше появила по едно и също време навсякъде. Беше пристигнала в Оксфорд по Коледа, но никой не можеше да знае със сигурност кога е ударила и Скендгейт.
Никой не вдигаше. Дануърти остави телефона да звъни десет пъти, а после единайсет. Не можеше да си спомни откъде точно бе тръгнала чумата. Беше дошла от Франция. Това със сигурност означаваше от изток, през Ламанша. А Скендгейт беше на запад от Оксфорд. Може да бе стигнала до селцето доста след Коледа.
— Къде е книгата? — обърна се той към Колин.
— Коя книга? Бележника ти ли? Ей го тук.
— Книгата, която ти подарих за Коледа. Защо не е с теб?
— Тук? — Колин не повярва на ушите си. — Та тя тежи поне пет кила.
Все още никой не вдигаше. Дануърти остави слушалката, грабна си бележника и се отправи към вратата.
— Искам винаги да я носиш със себе си. Не знаеш ли, че сме насред епидемия?
— Добре ли сте, господин Дануърти?
— Иди да я донесеш — рече Дануърти в отговор.
— Какво? Сега ли?
— Бягай до „Балиол“ и ми я донеси. Искам да разбера кога е стигнала чумата до Оксфордшир. Но не в града. По селата. И от коя посока е дошла.
— А ти къде си тръгнал? — попита Колин, докато тичаше успоредно с него.
— Да накарам Гилкрист да отвори лабораторията.
— Той не искаше да я отвори заради някакъв си грип, та ще я отваря за чумата! — възрази Колин.
Навън валеше като из ведро. Демонстрантите срещу ЕС се бяха струпали под козирката на болницата. Един се отправи към Дануърти, протегнал напред брошура. Колин беше прав. Ако Гилкрист разбереше кой е източникът на заразата, това въобще нямаше да го накара да промени решението си. Той щеше да си остане напълно убеден, че вирусът е минал през мрежата. Щеше да се изплаши, че ако отвори лабораторията, чумата ще дойде през мрежата.
— Дай ми един лист — нареди Дануърти и започна да рови за писалката си.
— Лист ли? — попита Колин. — За какво ти е?
Дануърти грабна брошурата от демонстранта и започна да драска нещо на гърба й.
— Господин Бейсингейм се подписва под нареждането за отварянето на лабораторията — каза той.
Колин зяпна.
— Ама, господин Дануърти, Гилкрист въобще няма да се върже на това. Не и като го види на гърба на някаква си брошура.
— Тогава ми донеси нормален лист! — извика Дануърти.
Колин се опули, после каза така, сякаш го увещаваше:
— Ей сега. Само ме изчакай тук, става ли? Не мърдай оттук.
Втурна се вътре и се върна с няколко листа хартия за ксерокс. Дануърти ги грабна и написа нареждането, както и името на Бейсингейм. После нареди:
— Иди да ми донесеш книгата. Ще се видим в „Брейзноуз“.
— Ами палтото ти?
— Няма време — отвърна Дануърти, сгъна листа на четири и го напъха в джоба на сакото си.
— Много вали. Не е ли по-добре да вземеш такси?
— Ти да виждаш такси наоколо! — рече Дануърти и тръгна по улицата.
— Баба Мери ще ме убие, да знаеш — извика Колин след него. — Каза, че аз отговарям за това да си получиш разширението на клетките.
И все пак трябваше да вземе такси. Докато стигне до „Брейзноуз“, дъждът вече беше направил плътна водна завеса — силен, биещ дъжд, който до един час щеше да се превърне в суграшица. Дануърти беше замръзнал до кости.
Хубавото беше, че поне протестиращите се бяха изпокрили. Пред „Брейзноуз“ вече нямаше нищо освен няколко нападали по земята брошури. Пред централния вход беше поставена подвижна метална преграда. Портиерът се беше оттеглил в стаичката си и беше затворил прозорчето си.
— Отворете! — извика Дануърти и заблъска по металната преграда. — Отворете незабавно!
Портиерът вдигна прозорчето и погледна навън. Когато видя Дануърти, първо се изплаши, а след това придоби войнствен вид.
— „Брейзноуз“ е под карантина — каза той. — Влизането е забранено!
— Отворете портала незабавно! — викаше Дануърти.
— Не мога, сър — отвърна портиерът. — Господин Гилкрист издаде заповед в „Брейзноуз“ да не бъде допускан никой, докато не бъде открит източникът на заразата.
— Източника вече го знаем — извика Дануърти. — Отвори портала!
Портиерът спусна прозорчето и само след минута излезе от стаичката си и се приближи до металната решетка.
— От коледната украса ли е било наистина? — попита той. — Казаха, че всички дрънкулки и гирлянди били заразени.
— Не — отговори Дануърти. — Отвори и ме пусни да вляза.
— Не мога, сър — каза портиерът объркано. — Господин Гилкрист…
— Господин Гилкрист вече не командва парада — каза Дануърти и извади сгънатия лист от сакото си. Промуши ръка през преградата и го подаде на портиера.
Портиерът го разгъна и зачете под дъжда.
— Господин Гилкрист вече не е временно ръководещ на факултета — обясни Дануърти. — Господин Бейсингейм ме упълномощи да поема всичко по спускането. Отвори портала.
— Господин Бейсингейм! — възкликна портиерът, вторачен във вече размазания подпис. — Ей сега ще намеря ключовете.
Върна се в стаичката си с листа в ръка. Дануърти се присламчи към портала, за да се скрие от леденостудения дъжд. Тресеше се от студ.
Беше се притеснявал, че на Киврин може да й се наложи да спи на студената земя, а през това време тя беше насред масова гибел, където хората измираха, защото никой не беше останал на крака, за да насече дърва, а добитъкът умираше по нивите, защото не беше останала жива душа да го прибере по оборите. Осемдесет хиляди жертви в Сиена, триста хиляди в Рим, повече от сто хиляди във Флоренция. Половин Европа.
Портиерът се появи с една голяма халка с ключове и се приближи към портала.
— Ще ви отворя само след секунда, сър — каза той и започна да обръща ключовете един по един.
Киврин сигурно беше отишла на мястото на спускането веднага щом бе разбрала, че се намира в 1348 година. Сигурно бе стояла там през цялото това време, бе чакала да отворят мрежата и бе полудяла от ужас, че не я взимат.
Ако въобще беше разбрала годината. Нямаше начин, по който да се досети, че всъщност не е в 1320 година, а в 1348 година. Бадри й беше казал, че отклонението ще е няколко дни. Сигурно бе проверила датата по дните на светите пости и си бе помислила, че е точно там и тогава, където трябва. Въобще нямаше да й хрумне да пита за годината. Щеше да си мисли, че е в 1320 година, а през цялото това време чумата щеше да вилнее около нея.
Катинарът на портала щракна и Дануърти бутна вратата само колкото да се промуши.
— Вземи си ключовете — нареди той. — Ще ми трябваш да отвориш лабораторията.
— Ключът не е на тая връзка — отвърна портиерът и се върна в стаичката си.
Беше безумно студено, дъждът продължаваше да реже, все по-леден и по-леден. Дануърти се сгуши до вратата на портиерната и напъха ръце дълбоко в джобовете на сакото си. Тресеше го.
Беше се притеснявал за разни крадци и главорези, а през цялото това време тя беше в 1348 година, когато по улиците бяха правили цели купчини от трупове, когато бяха изгаряли в паниката си евреи и непознати.
Беше се притеснявал, че Гилкрист не е направил проверка на параметрите, така се беше притеснявал, че беше заразил и Бадри с притеснението си, а Бадри, който по това време вече е бил в силна треска, беше вкарал данните отново.
Изведнъж си даде сметка, че портиерът се бави прекалено дълго и сигурно в момента предупреждава Гилкрист.
Приближи се до вратата и портиерът веднага изскочи с чадър в ръка. Коментираше нещо за непоносимото време и предложи на Дануърти да се скрие от дъжда.
— Вече съм подгизнал целият — каза Дануърти и закрачи през вътрешния двор.
По цялата ширина на вратата на лабораторията беше прекарана жълта лепенка. Дануърти я разкъса, докато портиерът ровеше из джобовете си за ключа на алармата и прехвърляше чадъра ту в едната, ту в другата си ръка.
Дануърти погледна зад него към апартамента на Гилкрист. Прозорците му гледаха към лабораторията, а във всекидневната се виждаше светлина, но Дануърти не долавяше никакво движение в стаята.
Портиерът намери най-сетне магнитната карта, която изключваше алармената система, напъха я в отвора, а след това започна да търси и ключа за самата врата.
— Все още не съм сигурен дали трябва да отварям лабораторията без съгласието на господин Гилкрист — каза той.
— Господин Дануърти! — чу се гласът на Колин някъде от двора. И Дануърти, и портиерът се извърнаха. Колин се приближи на галоп. Беше подгизнал до кости, а под мишница държеше голямата книга, добре увита в шала му. — На… някои… места… от… Оксфордшир… е… стигнала… чак… през… март — каза той с големи паузи между думите, за да си поеме дъх. — Извинете. Тичах по целия път.
— Кои части? — попита Дануърти.
Колин му подаде книгата и приклекна с ръце върху коленете, вдишвайки дълбоко и шумно.
— Не… пише.
Дануърти разви шала и отвори книгата на отбелязаната от Колин страница, но очилата му бяха прекалено напръскани от дъжда, а и самите страници бяха направо подгизнали.
— Пише, че се появила за първи път в Мелкъм, след което се придвижила на север към Бат, а също така и на изток — допълни Колин. — Пише, че в Оксфорд е стигнала по Коледа, а в Лондон — през октомври следващата година, но в някои части на Оксфордшир се появила чак в края на пролетта, а някои отделни селца останали незасегнати чак до юли.
Дануърти се вгледа с невиждащ поглед в страниците.
— Това не ни казва нищо — рече той.
— Знам — съгласи се Колин и се изправи. Продължаваше да диша тежко. — Но поне не пише, че до Коледа е бил повален целият Оксфордшир. Може пък Киврин да е в някое от селата, които са се заразили чак през юли.
Дануърти избърса страниците с шала и затвори книгата.
— Придвижила се е на изток от Бат — каза той тихо. — Скендгейт е точно на юг от пътя между Оксфорд и Бат.
Портиерът най-сетне си беше избрал един от ключовете. Пъхна го в ключалката.
— Пак позвъних на Андрюс, но никой не вдигна.
Портиерът отвори вратата.
— Как ще пуснеш мрежата, като нямаш технолог? — попита Колин.
— Да пуснете мрежата? — опули се портиерът. — Аз мислех, че само искате да извадите някакви данни от компютъра. Господин Гилкрист няма да ви даде да пускате мрежата без съответното разрешение. — И той взе листа с разрешението на Бейсингейм и го погледна.
— Аз давам това разрешение — каза Дануърти и го избута, за да влезе в лабораторията.
Портиерът тръгна да влиза, но отвореният му чадър се заклещи във вратата и той се обърна, за да го освободи.
Колин приклекна и мина под чадъра.
Гилкрист сигурно беше изключил отоплението, защото в лабораторията беше съвсем малко по-топло, отколкото навън. Очилата на Дануърти обаче бяха съвсем мокри и отново се замъглиха. Той ги свали и се опита да ги избърше в ревера на мокрото си сако.
— Вземи — каза Колин и му подаде едно дълго парче смачкана тоалетна хартия. — Тая хартия съм я събирал за господин Финч. Работата е там, че ще е много трудно да я намерим дори ако се приземим на съответното място, а ти каза, че е много сложно да се определят точните пространствено-времеви координати.
— Точното място и дата вече ги имаме — каза Дануърти и избърса очилата си с тоалетната хартия и си ги сложи. Все още бяха замъглени.
— Страхувам се, че трябва да ви помоля да си вървите — намеси се портиерът. — Не мога да ви пускам тук, без господин Гилкрист да е… — И изведнъж млъкна.
— О, смърт и ужас! — измърмори Колин. — Гилкрист идва.
— Какво означава това? — попита Гилкрист. — Какво правите тук?
— Смятам да изтегля Киврин — отговори Дануърти.
— И кой ще ви разреши? — попита Гилкрист. — Това е мрежа на „Брейзноуз“ и вие ще бъдете обвинен в незаконно влизане. — Той се обърна към портиера. — Наредих ти да не пускаш господин Дануърти на територията на колежа.
— Господин Бейсингейм е дал разрешение — отвърна портиерът и подаде влажния лист на Гилкрист.
Гилкрист го грабна от ръцете му.
— Бейсингейм! — Той се вторачи в хартията. — Та това въобще не е подписът на Бейсингейм! — изфуча той яростно. — Незаконно влизане, а сега пък и подправяне на документи. Господин Дануърти, възнамерявам да повдигна обвинение срещу вас. А когато господин Бейсингейм се върне, смятам да го осведомя, че ваш…
Дануърти направи една крачка към него:
— Аз пък смятам да го осведомя, че неговият заместник е отказал да прекрати едно спускане, че умишлено е поставил в опасност живота на една историчка, че е забранил достъпа до лабораторията и че в резултат от всичко това не са били определени времевите координати на една специалистка. — Той махна с ръка към конзолата. — Знаете ли какво означават данните от фиксирането? Фиксирането, което вие не разрешихте да бъде дешифрирано от моя технолог заради някакви имбецили, които си нямат и понятие от пътуване във времето, включително и вие самият? Знаете ли въобще какво означават тези данни? Киврин не е в 1320 година! Тя е в 1348 година насред развилнялата се Черна смърт. — Той се обърна и махна с ръка към екраните. — И е там от цели две седмици. Заради глупостта ви. Защото… — Той спря.
— Нямате право да ми говорите по този начин — каза Гилкрист. — Нито пък да се намирате в тази лаборатория. Настоявам да напуснете незабавно.
Дануърти не каза нищо. Само направи една крачка към конзолата.
— Извикай проктора28 — обърна се Гилкрист към портиера. — Искам да ги изхвърлят оттук веднага.
Екранът не беше просто тъмен, а направо изключен. Същото важеше и за осветлението на конзолата. Цялото захранване беше изключено.
— Изключили сте електрозахранването — каза Дануърти с глас, който страшно напомняше на шепота на Бадри. — Изключили сте мрежата напълно.
— Да — съгласи се Гилкрист, — и направих добре, защото вие си мислите, че имате пълното право да нахълтвате без разрешение.
Дануърти протегна ръка слепешката към угасналия екран, залитна и повтори:
— Изключили сте мрежата напълно.
— Добре ли сте, господин Дануърти? — попита Колин и също направи крачка напред.
— Сетих се, че може би ще се опитате да нахълтате и да отворите мрежата каза Гилкрист, — защото виждам, че май нямате никакво уважение към авторитета на Медиевистиката. Изключих цялото захранване, за да не се случи точно това, и явно съм постъпил правилно.
Дануърти беше чувал как хората направо могат да бъдат повалени от някоя лоша вест. Когато Бадри му каза, че Киврин е в 1348 година, той не беше успял да асимилира напълно значението на новината, но тази сега го фрасна като с парен чук. Не можеше да си поеме дъх.
— Изключили сте мрежата — повтаряше той. — Загубили сте всички данни от фиксирането.
— Загубили сме фиксирането ли? — възкликна Гилкрист. — Глупости. Нали има поддържащи системи и тем подобни?! Щом пуснем захранването отново…
— Това означава ли, че не знаем къде е Киврин? — попита Колин.
— Да — отвърна Дануърти и докато падаше, си помисли, че ще се строполи върху конзолата също като Бадри, но не стана така. Падна почти грациозно, като човек, на когото са му изкарали дъха, свлече се като любовник в протегнатите ръце на Гилкрист.
— Знаех си — чу гласа на Колин. — И то само защото не ти направиха разширението на клетките. Баба Мери направо ще ме убие.
— Това е невъзможно — каза Киврин. — Не може да е 1348 година.
Всичко обаче си идваше на мястото: и смъртта на капелана на лейди Имейн, и това, че не бяха довели със себе си никаква прислуга, и нежеланието на лейди Еливис да изпрати Гавин до Оксфорд, за да разбере нещо за самоличността на Киврин. „Там има много болни“, беше казала лейди Иволда, а Черната смърт беше нападнала Оксфорд през 1348 година по Коледа.
— Какво е станало? — попита тя и гласът й вече отказваше да й се подчинява. — Какво се случи? Нали трябваше да отида до 1320 година?! 1320-та! Господин Дануърти ме предупреди, че не бива да идвам, че тия от Медиевистиката въобще не разбират какво вършат, но не може да са ме изпратили чак в друга година! — Тя млъкна. — Трябва веднага да се махнете оттук! Това е Черната смърт!
Всички я бяха зяпнали толкова неразбиращо, че тя се усъмни дали преводачът не е започнал отново да си функционира само на английски.
— Това е Черната смърт — повтори тя. — Синята болест!
— Не — рече Еливис тихо, но Киврин я прекъсна:
— Лейди Еливис, трябва да отведете лейди Имейн и отец Рош в залата.
— Не може да бъде — прошепна Еливис, но все пак хвана лейди Имейн за ръката и я изведе. Имейн беше стиснала паницата с кашата така, сякаш беше мощехранителницата й. Мейзри хукна подире им със залепени на ушите ръце.
— Вие също трябва да се махнете — обърна се Киврин към Рош. — Аз ще остана при писаря.
— Преззззз — измърмори нещо писарят и Рош се обърна да го погледне.
Писарят се опита да се надигне и Рош се втурна да му помага.
— Не! — извика Киврин и го сграбчи за ръкава. — Не бива да се приближавате към него! — И застана между свещеника и леглото. — Болестта на писаря е заразна — каза тя и мислено започна да се моли преводачът да се справи с обяснението й. — Инфекция. Разпространява се от бълхи и от… — тя се поколеба, защото не можеше да се сети как се описва капковидното пренасяне на зараза — и от течностите и дъха на болните. Това е смъртоносна болест, която убива всеки приближил се.
Тя се вторачи в него напрегнато. Чудеше се дали въобще е разбрал нещичко от това, което му беше казала. Дали въобще може да го разбере. През четиринайсети век хората не бяха имали никаква представа за микроби и тем подобни, нито пък за това как се разпространява една заразна болест. Бяха вярвали, че Черната смърт е наказание, дадено им от Бога. Бяха мислили, че се разпространява от отровни мъгли, които се носели над горите и полята, от погледа на някой мъртвец, дори чрез магия.
— Отче — каза писарят в този момент и Рош се опита да заобиколи Киврин, но тя пак му препречи пътя.
— Не можем да ги оставим да измират — каза той.
„Ама сте го правили — помисли си тя. — Побягвали сте и сте ги оставяли като едното нищо. Хората са зарязвали децата си, лекарите са отказвали да идват, свещениците са бягали като попарени…“
Киврин се наведе и взе една от лентите плат, които лейди Имейн беше приготвила за мазилото си.
— Трябва да покриете устатата и носа си с това — каза тя.
Подаде му парчето плат, а той го изгледа намръщено, след което го сгъна на няколко пъти и го залепи на лицето си.
— Завържете го — каза Киврин и взе още един парцал. Сви го на триъгълник и го постави върху носа и устата си като маска на бандит, след което направи един възел отзад. — Ето така.
Рош се подчини, поигра си малко, докато направи възела, после погледна Киврин. Тя се дръпна встрани и той се наведе, за да постави ръка на гърдите на писаря.
— Недейте… — каза тя и той вдигна поглед. — Недейте да го пипате освен за най-необходимото.
Тя задържа дъха си, докато Рош го преглеждаше, изпълнена със страх, че писарят може внезапно да скочи отново, но той въобще не помръдваше. Бубонът под мишницата му се беше спукал и сега оттам течеше кръв и тънка струйка зеленикава гной.
Киврин положи ръката си върху отец Рош, за да го спре.
— Не пипайте това — каза тя. — Сигурно го е спукал, докато се опитвахме да го озаптим. — Тя изтри кръвта и гнойта с един от парцалите на лейди Имейн, а с друг превърза раната, като направи здрав възел на рамото. Писарят нито помръдна, нито извика, а когато Киврин погледна към него, видя, че той се е вторачил право пред себе си и не помръдва.
— Мъртъв ли е? — попита тя отчето.
— Не — отвърна Рош, който отново беше поставил ръка върху гърдите на писаря. Виждаше се лекото повдигане и спускане на гръдния кош. — Трябва да донеса нещата за последното причастие — допълни отецът. Думите му звучаха също толкова неясно, колкото и тези на писаря.
„Не — помисли си Киврин и усети как паниката в нея се надига отново. — Не отивай. Ами ако умре? Или пък пак стане да се бие?“
Рош се изправи.
— Не се страхувай — каза той. — Ще се върна.
И излезе с бързи крачки, без да затвори вратата. Отдолу идваха някакви звуци — гласовете на Еливис и Рош. Трябваше да му каже, че не бива да говори с никого. Агнес каза:
— Искам при Киврин! — И ревна, а Роузмунд й отвърна гневно.
— Ще кажа на Киврин — чу се вбесеното гласче на Агнес и Киврин затвори вратата и я затисна с гръб, за да не позволи на никого да влезе.
Агнес не биваше да влиза тук, нито Роузмунд, нито никой. Не трябваше да влизат в контакт с вируса. За Черната смърт не бе имало никакъв лек. Единственият начин, по който можеше да ги предпази, беше да не им позволи да се заразят. Тя се опита да си спомни набързо всичко, което знаеше за Черната смърт. Беше чела за нея, когато си вземаше изпитите по история на четиринайсети век, а освен това и доктор Ааренс й беше говорила разни неща, докато й беше правила ваксините.
Имаше два различни типа, не, три: единият влизаше направо в кръвообращението и убиваше жертвата си само за няколко часа. Бубонната чума се разпространяваше от бълхите по плъховете и точно тя предизвикваше отоците под мишниците. Другият вид беше белодробната и от нея не се образуваха бубони. Жертвата кашляше и повръщаше кръв — този вид се предаваше с помощта на малки капчици и беше ужасно заразен. Писарят обаче имаше бубонна, която не беше чак толкова заразна. Ако просто стоиш до болния, няма да се заразиш — бълхата трябваше да скочи от единия човек на другия.
Изведнъж Киврин се сети как писарят се беше строполил върху Роузмунд, при което и двамата бяха паднали на земята. „Ами ако и тя се зарази? Не бива, не бива да се заразява! Няма никакъв лек!“
Писарят се размърда и Киврин се приближи към леглото.
— Жаден съм — каза той и облиза устните си с подпухналия си език. Тя му донесе чаша вода, той отпи няколко глътки, задави се и се изкашля право в лицето й.
Тя отстъпи и махна с един замах намокрената маска. „Тази е от бубонната — говореше си тя наум, — докато триеше усърдно гърдите си. Този вид не се предава чрез капчици. Освен това ти не можеш да се заразиш, защото ти е направена ваксинация. А освен това си си получила всички други антивирусни ваксини, а също така и разширението на Т-клетките.“ Не би трябвало да може да се зарази от каквато и да било болест. Но не би трябвало и да се приземи в 1348 година…
— Какво се случи? — прошепна тя.
Не можеше да е от отклонението. Господин Дануърти се беше разтревожил, че не са направени съответните тестове, но в най-лошия случай отклонението щеше да е само няколко седмици, а не толкова много години. Сигурно се беше повредило нещо в самата мрежа.
Господин Дануърти беше казал, че Гилкрист си няма представа от това, което е тръгнал да прави, и нещо се беше объркало, и тя беше пристигнала в 1348 година. Защо обаче не бяха прекратили спускането веднага щом бяха разбрали кога е попаднала? Господин Гилкрист може и да не си беше дал сметка, че трябва да се направи точно това, но не и господин Дануърти. Първо на първо, той не беше искал да я пускат въобще на това пътуване. Защо не бе отворил мрежата веднага?
„Защото вече ме нямаше там“ — помисли си тя. За получаването и разшифроването на данните от фиксирането бяха необходими поне два часа. До това време тя вече беше тръгнала из гората. Но той щеше да задържи мрежата отворена. Едва ли щеше просто да я затвори, за да изчака датата на рандевуто. Той щеше да я остави отворена заради нея.
Киврин се спусна към вратата и свали резето. Трябваше да намери Гавин. Трябваше да го накара да й каже къде е мястото на спускането.
Писарят се поизправи и свали единия си крак от леглото, сякаш се канеше да тръгне с нея.
— Помогнете ми — каза той и се опита да свали и другия си крак.
— Не мога да ти помогна — отвърна тя гневно. — Не съм тукашна. Трябва да намеря Гавин. — Още щом го каза обаче, се сети, че Гавин не е в имението — нали беше заминал за Кърси с пратеника на епископа и сър Блоет. С пратеника на епископа, който така бързаше да си тръгне, че за малко да прегази Агнес с коня си.
Тя залости вратата, обърна се към писаря и попита:
— Другите бяха ли болни от чума? Пратеникът на епископа беше ли вече болен? — Спомни си посивялото му лице, как се беше загърнал в пелерината си и как се тресеше от студ. Щеше да зарази всички: и Блоет, и високомерната му сестра, и кикотещите се момичета. И Гавин. — Знаели сте, че сте били болни, нали? Не знаехте ли?
Писарят протегна скованата си ръка към нея. Приличаше на малко дете.
— Помогнете ми — каза той и се отпусна назад. Главата и рамената му увиснаха от леглото.
— Не заслужаваш да ти се помогне. Донесъл си чумата тук.
На вратата се почука.
— Кой е? — попита тя разгневена.
— Отец Рош — чу се гласът на свещеника и Киврин се почувства някак облекчена, зарадвана, че е дошъл, но не помръдна. Сведе поглед към писаря, който продължаваше да лежи наполовина извън леглото. Устата му беше отворена, подутият език я изпълваше цялата.
— Пуснете ме да вляза — извика отецът. — Трябва да го изповядам.
Да го изповядал!
— Не — отвърна Киврин.
Той захлопа по-силно.
— Не мога да ви пусна вътре — извика Киврин. — Заразно е. Можете да се разболеете.
— Той е в предсмъртна агония — каза Рош. — Трябва да му прочета молитвата, за да влезе в рая.
„Няма да отиде в рая — помисли си Киврин. — Той донесе чумата тук.“
Писарят отвори очи. Целите бяха кървясали и подути, при всяко негово вдишване се чуваше хъркане. Умираше.
— Катрин! — извика свещеникът.
„Умира, при това далеч от дома. Както се случи и с мен.“ Тя също беше донесла болест и ако никой не се беше заразил, това не беше станало заради някакво усилие от нейна страна. Всички й бяха помагали — и Еливис, и Имейн, и Рош. Можеше да ги зарази всички до един. Рош й беше прочел последното причастие, беше държал ръката й.
Киврин повдигна нежно главата на писаря и го положи така, че да лежи нормално. След това отиде до вратата, открехна я и каза:
— Ще ви позволя да влезете, но преди това трябва да поговорим.
Рош беше облякъл съответните одежди и си беше свалил предпазната маска. В една кошница беше поставил мирото и причастието. Постави я на раклата до леглото и погледна писаря, чието дишане ставаше все по и по-затруднено.
— Трябва да чуя изповедта му — каза той.
— Не! — отсече Киврин. — Не и докато не ви обясня нещо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Писарят има бубонна чума — започна тя, като се вслушваше внимателно във версията на преводача си. — Това е една ужасна болест. Почти всички, които се заразят от нея, умират. Разпространява се от плъховете и бълхите им, а също така и от дъха на вече болните от нея. Заразни са и дрехите и вещите им. — Гледаше го напрегнато и се опитваше да му внуши, че трябва да разбере. Той пък изглеждаше също напрегнат, но и стъписан.
— Това е една ужасна болест — каза тя. — Не е като треската или холерата. Вече е убила стотици хиляди души в Италия и Франция, толкова много, че по някои места не е останала жива душа да погребе мъртвите.
Не можеше да прочете нищо по лицето на свещеника.
— Вие сте си спомнили коя сте и откъде идвате — рече той. Думите му не звучаха като въпрос.
„Той си мисли, че когато Гавин ме е открил в гората, съм бягала от чумата — каза си тя. — Ако се съглася, ще си помисли, че аз съм я донесла.“ В погледа му обаче нямаше и следа от обвинение и тя реши, че трябва да го накара да разбере за какво става въпрос.
— Да — отвърна и зачака.
— Какво трябва да правим сега? — попита Рош.
— Другите не бива да влизат в тази стая. Освен това трябва да им кажете да не напускат къщата, но и да не пускат никого да влиза. На селяните също трябва да кажете да си останат по колибите, а ако видят мъртъв плъх, въобще да не се приближават до него. На поляната вече не трябва да стават никакви пиршества или танци. Селяните не бива да идват в господарската къща, нито дори в двора й, а също така не трябва да ходят до църквата. По никакъв повод не бива да се събират заедно.
— Ще накарам лейди Еливис да не пуска Агнес и Роузмунд да излизат — повтори той нарежданията й, — а на селяните ще кажа да си стоят по колибите.
Писарят изхърка и двамата се обърнаха към него.
— А нищо ли не можем да направим за тези, които вече са се заразили с чумата? — попита той. Произнесе думата доста странно.
Докато отец Рош беше излязъл да донесе нещата за причастието, тя се беше опитала да си спомни какво бяха правили хората от четиринайсети век, за да се борят срещу болестта. Бяха носили китки цветя, бяха пили стрити на прах изумруди, бяха слагали пиявици по бубоните, но всичко това се беше оказало повече от безполезно. Доктор Ааренс й беше казала, че каквото и да били правили, нямало да има никакъв успех, защото единственото, което вършело работа, били антимикробните препарати като тетрациклин и стрептомицин — а те бяха открити едва през двайсети век.
— Трябва да му даваме течности и да направим така, че да му е топло — отвърна тя.
Рош погледна писаря и каза:
— Бог няма да го остави.
„Ще го остави — помисли си Киврин. — Нали е зарязал половин Европа.“
— Бог не може да ни помогне срещу Черната смърт — каза тя.
Отец Рош кимна и взе мирото.
— Трябва да си сложите маската — каза Киврин и се наведе да вземе последния останал парцал. Завърза го на носа и устата му. — Винаги когато сте при него, трябва да я носите — каза тя, като се надяваше, че Рош няма да забележи липсата на нейната маска.
— Бог ли ни е изпратил тази болест? — попита Рош.
— Не — отвърна Киврин. — Не.
— А дяволът ли тогава?
Киврин се почувства много изкушена да каже „да“. Повечето от европейците бяха решили, че точно Сатаната им е изпратил Черната смърт. И бяха тръгнали на поход срещу поддръжниците на дявола — бяха изтезавали евреи и прокажени, бяха убивали старици с камъни, бяха изгаряли млади момичета на кладите.
— Никой не я е изпратил — отвърна тя. — Това е болест. Никой не е виновен за нея. Бог би ни помогнал, ако можеше, но Той… — Той какво? Не може да ни чуе? Изчезнал е някъде? Или пък не съществува изобщо? — не може да дойде — завърши тя съвсем нескопосано.
— И ние трябва да действаме от Негово име? — попита отец Рош.
— Да.
Отец Рош коленичи до леглото. Сведе глава към ръцете си, но после я вдигна отново и каза:
— Знаех си, че Бог ви е изпратил сред нас за добро.
Киврин също коленичи и събра ръце за молитва.
— Mittere digneris sanctum Angelum — започна молитвата Рош. — Изпрати ни светия Си ангел да пази и закриля всички нас, които сме се сбрали в този дом.
— Не позволявай Рош да се разболее — каза и Киврин, но на записващото си устройство. — Не позволявай Роузмунд да се разболее. Нека писарят умре преди болестта да е стигнала до белите му дробове.
Гласът на Рош беше същият както когато се беше молил за нея, и Киврин се замоли той да има същото успокояващо въздействие и за писаря. Не можеше да разбере дали е така. Писарят въобще не беше в състояние да си каже изповедта, а от мирото като че ли го заболя, защото когато Рош намаза дланите му, той потрепна, а дишането му стана още по-хриптящо. Рош вдигна глава и го погледна. По ръцете му бяха започнали да се появяват малки лилаво-сини ранички, което означаваше, че кръвоносните съдове под кожата се пръскат — един по един.
Отец Рош се извърна и погледна Киврин.
— Това ли са последните дни? — попита той. — Това ли е краят на света, предсказан от Божите апостоли?
„Да“ — отговори му Киврин наум, но на глас каза:
— Не. Не. Просто лоши времена. Една ужасна епоха, но не всички ще измрат. А след нея ще има много други, и то красиви. И Ренесансът, и реформите на Класицизма, и много музика. Прекрасни времена. Ще има много нови лекове и хората няма да измират от това, от едра шарка или пневмония. И всички ще имат какво да ядат, а домовете ще бъдат достатъчно топли и през зимата. — Тя се сети за Оксфорд с цялата му коледна украса, с осветените улици и магазини. — Навсякъде ще има светлина и камбани, които не трябва да се бият на ръка.
Думите й сякаш подействаха успокояващо на писаря — дишането му стана по-равномерно и той се унесе.
— Сега трябва да се махнете от него — каза Киврин на отец Рош, отведе го до прозореца и му подаде паницата.
— Трябва да си миете ръцете всеки път когато сте го докосвали.
В паницата нямаше почти никаква вода.
— Трябва да измием добре съдовете и приборите, които е използвал — продължи тя, докато го гледаше как мие големите си ръце. — Трябва също да изгорим парцалите и превръзките. Чумата е навсякъде по тях.
Отчето избърса ръцете си в расото и слезе долу, за да предаде на Еливис какво трябва да прави и какво не. Когато се върна, донесе паница вода и чисто парче плат. Киврин накъса плата на широки ивици и завърза една на носа и устата си.
Водата в паницата свърши много скоро. Писарят беше излязъл от унеса си и непрестанно молеше да пие. Киврин поднасяше чашата към устните му, за да не се доближава отчето прекалено често до болния.
По някое време Рош излезе за вечерната молитва и за да удари камбаната. Киврин залости вратата след него. Междувременно се опита да подочуе някакви звуци от долу, но там беше съвсем тихо. Или бяха заспали, или бяха болни. Сети се как Имейн се беше навела с мазилото над писаря и как Роузмунд се беше оказала под него на пода.
„Вече е много късно — мислеше си тя, докато крачеше из стаята — всички имаха съвсем директен контакт с вируса.“ Колко ли дълъг беше инкубационният период? Две седмици? Не, това беше необходимото време ваксината да започне да действа. Три дни? Или може би два? Не можеше да се сети. А от колко ли време писарят бе носил заразата? Тя се опита да си спомни кой беше седял до него на пиршеството, с кого беше говорил — но пък въобще не го беше наблюдавала. Беше гледала Гавин. Единственият й ясен спомен беше как писарят бърка под полите на Мейзри.
Тя отиде до вратата, отвори я и извика:
— Мейзри!
Отговор не последва, но това не означаваше нищо. Мейзри или спеше, или се криеше, а освен това писарят не беше болен от белодробна, а от бубонна чума, която се разпространяваше от бълхи. Имаше вероятност да не е заразил никого, но веднага щом Рош се върна, тя го остави до леглото на писаря и взе мангала, за да донесе отдолу горещи въглени. И за да се убеди, че всички са добре. Спря на стъпалата и ги погледна.
Роузмунд и Еливис седяха до огъня. Лейди Имейн се беше настанила до тях и четеше часослова. Агнес си играеше с количката си, буташе я напред-назад по каменните плочи и й говореше нещо. Мейзри беше заспала на една от пейките край високата маса, лицето й беше намръщено дори в съня й.
Агнес блъсна количката в крака на Имейн, при което старата жена погледна надолу и каза:
— Агнес, ще ти взема играчката, ако не си играеш по-тихо — и остротата на забележката й, набързо прикритата усмивка на Роузмунд, здравата червенина по лицата им, всичко това убеди Киврин, че засега нещата са наред. Тази вечер беше като всяка друга в господарската къща.
Еливис не работеше по ръкоделието си. Режеше с ножицата си едно парче лен на дълги ивици и сегиз-тогиз поглеждаше към вратата. Имейн изглеждаше притеснена, а Роузмунд, която също разкъсваше разни парцали, поглеждаше нервно майка си. По едно време Еливис се изправи и се приближи до паравана. Киврин се зачуди дали не е чула някакъв шум, но след минутка Еливис се върна на мястото си и отново се захвана с лена.
Киврин заслиза по стълбата. Агнес я видя първа, заряза количката си и скочи.
— Киврин! — извика тя и се спусна към нея.
— Внимавай — каза Киврин и протегна ръка да я задържи. — Въглените са много горещи!
Те, разбира се, въобще не бяха горещи, иначе тя нямаше да слиза за нови, но Агнес отстъпи.
— Защо имаш превръзка на лицето? — попита тя. — Ще ми разкажеш ли приказка?
Еливис също се беше изправила, а Имейн се беше извърнала, за да я погледне.
— Как се чувства писарят на епископа? — попита Еливис.
Щеше й се да отговори, че е в агония, обаче каза:
— Треската му малко поспадна. Но трябва да стоите настрана от мен. Заразата може да е по дрехите ми.
Всички станаха и се отдръпнаха от огнището.
В огъня още имаше остатъци от бъдника. Киврин хвана капака на мангала с полите си и изсипа посивелите въглени в пепелта. Един от въглените се удари в дънера, отскочи и се търколи по пода.
Агнес се засмя и всички изгледаха въглена, с изключение на Еливис, която се беше обърнала към вратата.
— Върна ли се Гавин с конете? — попита Киврин и веднага съжали. Отговорът се четеше ясно по напрегнатото лице на Еливис, а думите й само накараха Имейн да я изгледа хладно.
— Не — отвърна Еливис, без въобще да обръща глава.
— Мислите ли, че и другите от хората на епископа са били болни?
Киврин се замисли за пепелявото лице на пратеника на епископа, както и за измъчената физиономия на монаха и отвърна:
— Не знам.
— Времето се захлажда — намеси се Роузмунд. — Може пък Гавин да е решил да остане там за през нощта.
Еливис не каза нищо. Киврин клекна до огнището и разбърка въглените с ръжена, за да извади отгоре най-горещите. Опита се да ги вкара в мангала с ръжена, но не успя и ги загреба направо с капака на мангала.
— Ти ни донесе това — каза Имейн.
Киврин вдигна поглед и сърцето й заби лудо. Имейн обаче въобще не гледаше нея. Беше се вторачила в Еливис.
— Заради твоите грехове трябва да изтърпяваме това наказание.
Еливис се обърна, за да погледне Имейн. Киврин очакваше да види на лицето й гняв, но там нямаше нищо такова. Тя само изгледа свекърва си с безразличие, сякаш умът й беше някъде другаде.
— Бог наказва прелюбодейците и цялата къща — продължи Имейн, — както сега наказва теб. — И размаха часослова си. — Заради твоя грях чумата дойде в нашата къща.
— Ти изпрати вест до епископа — отвърна Еливис хладно. — Ти не беше доволна от отец Рош. Ти доведе и тях, и чумата заедно с тях в нашия дом.
И излезе.
Имейн остана неподвижна, сякаш я бяха ударили, после се върна до пейката, падна на колене, взе мощехранителницата си и започна да прокарва разсеяно пръсти по верижката.
— Сега ще ми разкажеш ли приказка? — обади се Агнес.
Имейн подпря лакти на пейката и притисна ръце към челото си.
— Разкажи ми приказката за непослушната девица — настояваше Агнес.
— Утре — отвърна Киврин. — Утре ще ти разкажа приказка. — И понесе мангала към стълбите.
Температурата на писаря пак се беше качила. Той вилнееше и крещеше части от месата за мъртвите така, сякаш псуваше. Постоянно молеше за вода и първо отец Рош, а после и Киврин излизаха до двора, за да носят нова.
Киврин слезе на пръсти по стъпалата с кофа и свещ в ръка, като се надяваше, че Агнес няма да я види, но и без това всички с изключение на лейди Имейн бяха заспали. Тя продължаваше да стои на колене и да се моли с изправен и непреклонен гръб. „Ти ни докара това на главата.“
Киврин излезе в тъмния двор. Чуваха се две камбани, които се разминаваха едва доловимо. Киврин се зачуди дали бият за вечерна молитва, или за погребение. До кладенеца имаше кофа, до половината пълна с вода, но Киврин я изля върху калдъръма и извади прясна. Остави я до вратата на кухнята и влезе вътре, за да вземе нещо за вечеря. На края на масата бяха поставени дебелите кърпи, с които се покриваше храната при носенето й в господарската къща. Киврин сложи в едната хляб и парче студено месо, завърза краищата й, след което грабна и останалите кърпи и отнесе всичко горе. Нахраниха се на пода, седнали пред мангала. Киврин се почувства по-добре още след първата хапка.
Писарят като че ли също беше по-добре. Отново задряма, след което веднага го обля гореща пот. Киврин попи потта с една от грубите кухненски кърпи и той въздъхна доволно и заспа. Когато се събуди, температурата му беше спаднала. Киврин и Рош избутаха раклата до леглото, сложиха отгоре й една лоена свещ и започнаха да се редуват да бдят над болния. Беше прекалено студено, за да може да се заспи, но Киврин се сви до каменния перваз и подремна. При всяко нейно събуждане писарят като че ли се чувстваше все по-добре.
Беше чела в „История на медицината“, че цепването на бубоните понякога можело да спаси болния. Неговият оток беше спрял да пуска течност, а хъркането в гърдите беше престанало. Може пък в крайна сметка и да оцелееше.
Имаше историци, които смятаха, че чумата не е убила толкова хора, колкото бяха отбелязани в архивите. Господин Гилкрист например смяташе, че статистиката е силно преувеличена заради страха и липсата на образовани хора и че дори и отбелязаните цифри да са верни, Черната смърт в никакъв случай не е убивала половината хора от всяко село. На някои места се бяха разболявали само по един-двама души. Имаше дори села, където не беше имало никакви жертви.
Бяха изолирали писаря веднага щом бяха разбрали за какво става въпрос, а Киврин пък беше успяла да държи отец Рош колкото е възможно по-надалеч през по-голямата част от времето. Бяха взели всички възможни предпазни мерки. И чумата не беше белодробна. Може би мерките бяха достатъчни и те бяха реагирали навреме. Трябваше да каже на отец Рош да затвори селото, да не пуска да влиза никой и така може би чумата просто щеше да ги подмине. Това се беше случвало. Цели села бяха оставали незасегнати, а до някои места в Шотландия тя въобще не беше стигнала.
Сигурно се беше унесла, защото когато се събуди, вече се развиделяваше, а отец Рош беше отишъл някъде. Тя погледна към леглото. Писарят лежеше абсолютно неподвижен, с широко отворени изцъклени очи. Тя си помисли, че е умрял и че Рош е излязъл да му копае гроб, но още докато тази мисъл се оформяше в главата й, видя как завивката на гърдите му се повдига и спуска. Киврин напипа пулса му. Беше бърз и толкова слаб, че едва успя да го намери.
Камбаната заби и Киврин се сети, че отец Рош е излязъл за сутрешната молитва. Тя издърпа маската върху носа си и се наведе над леглото.
— Отче — рече тя, но писарят въобще не даде никакви признаци, че я е чул.
Тя постави ръка на челото му. Температурата пак беше спаднала, но кожата му беше някак странна на допир. Беше суха като пергамент, а кръвоизливите по ръцете и краката му бяха потъмнели и повече на брой. Подутият му език стърчеше между зъбите му и имаше отвратително лилав цвят.
Миризмата беше ужасна — нездрава миризма, която се усещаше дори през маската. Киврин се покатери на пейката пред прозореца и отвърза ленената завеса. Свежият въздух имаше много приятна миризма — хладна и някак остра — и тя се наведе навън, за да вдъхне с пълни гърди.
На двора нямаше никого, но докато Киврин поглъщаше хладния свеж въздух, на вратата на кухнята се появи отец Рош с димяща паница в ръце. Той се отправи по калдъръма към господарската къща, но в този момент се появи лейди Еливис. Тя му заговори нещо и той се отправи към нея, но след това се спря и си дръпна маската на лицето, преди да й отговори. „Опитва се да пази хората“ — помисли си Киврин. Отец Рош продължи към къщата, а Еливис отиде при кладенеца.
Киврин се огледа за нещо, с което да раздвижи въздуха в стаята, скочи от пейката, взе една от кърпите, които беше донесла от кухнята, и пак се качи на пейката.
Еливис все още беше при кладенеца и в момента вадеше кофа прясна вода. По едно време спря, хванала се за въжето, и се обърна да погледне към портата. И точно в този момент влезе Гавин, повел коня си за юздата.
Щом я видя, той спря, а Гринголет се блъсна в него и заклати гневно глава. Изражението на Гавин беше същото както винаги — пълно с надежда и копнеж — и Киврин усети прилив на ярост, че нещата не са се променили, дори сега. „Той още не знае — помисли си тя. — Току-що се е върнал от Кърси.“ И веднага усети съжаление към него: че трябва да разбере и че Еливис трябва да му каже.
Еливис издърпа кофата, докато тя се изравни с ръба на кладенеца. Гавин направи още една крачка към нея, без да пуска поводите на Гринголет, после спря.
„Той вече знае — помисли си Киврин. — Знае. Пратеникът на епископа се е разболял и Гавин се е върнал, за да ги предупреди.“ Изведнъж обаче си даде сметка, че конете ги няма. Значеше ли това, че свитата е избягала?
Гавин стоеше, без да помръдва, и гледаше как Еливис издърпва тежката кофа до ръба на кладенеца. „Той би направил всичко за нея — мислеше си Киврин, — всичко, би я спасил и от сто главореза в гората, но от това не може да я спаси.“
Гринголет вече нямаше търпение да се върне в конюшнята и тръскаше гневно глава. Гавин постави ръка на муцуната му, за да го успокои, но вече беше много късно. Еливис вече го беше видяла.
Тя пусна кофата. Чу се такъв плясък, че долетя чак до ушите на Киврин, и в следващия момент Еливис вече беше в прегръдката му. Киврин ахна.
На вратата се чу леко почукване. Киврин скочи на пода и изтича да отвори. Беше Агнес.
— И сега ли няма да ми разкажеш приказка? — попита тя. Беше омърляна до ушите. Никой не се беше погрижил за косата й вчера — стърчеше във всички посоки изпод ленената й шапчица, а освен това очевидно малката беше спала до огнището: единият й ръкав беше изцапан с пепел.
Киврин укроти порива си да я изтупа и каза:
— Не можеш да влизаш тук. Ще се заразиш.
— Няма кой да си играе с мен — каза Агнес. — Мама отиде някъде, а Роузмунд още спи.
— Майка ти е отишла за вода — отвърна Киврин строго. — Къде е баба ти?
— Моли се — каза малката и посегна към полите й, но Киврин се дръпна и каза рязко:
— Не бива да ме пипаш, Агнес.
Агнес се нацупи.
— Защо си ми сърдита?
— Не съм ти сърдита — отвърна Киврин малко по-меко.
— Но не можеш да влизаш тук. Писарят е много болен и всички, които се приближат към него, ще… — Не можеше и да се надява да обясни на Агнес какво значи зараза. — Също ще се разболеят.
— А той ще умре ли? — попита Агнес и се опита да надникне вътре.
— Страхувам се, че да.
— А ти?
— Не — отвърна Киврин и си даде сметка, че вече не се страхува. — Роузмунд ще се събуди след малко. Помоли я да ти разкаже приказка.
— А отец Рош ще умре ли?
— Не. Иди да си играеш с количката, докато се събуди Роузмунд.
— Ще ми разкажеш ли приказка, след като писарят умре?
— Да. Слез долу.
— Всички ли ще умрем? — попита Агнес.
— Не — отговори Киврин. „Не, ако успея да го предотвратя.“ Тя затвори вратата и се облегна на нея.
Писарят продължаваше да лежи неподвижно. Явно цялото му същество се бореше с един враг, с който имунната му система не се беше срещала и срещу който той нямаше никаква защита.
Пак се почука.
— Слизай долу, Агнес — каза Киврин, но този път беше отец Рош с паница в едната ръка и лопата червени въглени в другата. Изсипа ги в мангала и започна да духа, за да ги разпали.
Отварата в паницата беше почти изстинала и миришеше ужасно. Киврин се зачуди каква ли е съставката, която смъква температурата.
Рош се изправи и взе паницата от ръката й. Опитаха се да дадат от отварата на писаря, но не можеха да напъхат лъжицата в устата му заради подутия му език и течността се стичаше покрай устата му.
Някой почука на вратата.
— Агнес, казах ти, че не можеш да идваш тук — разсърди се Киврин.
— Баба ме прати да ви кажа да дойдете.
— Да не би лейди Имейн да е болна? — попита отец Рош и тръгна към вратата.
— Не. Роузмунд.
Сърцето на Киврин подскочи.
Отец Рош отвори вратата, но Агнес не влезе. Стоеше на площадката и зяпаше маската му.
— Болна ли е? — попита Рош напрегнато.
— Падна.
Киврин се спусна покрай тях и хукна надолу по стълбата.
Роузмунд беше седнала на една от пейките край огнището, а лейди Имейн се беше надвесила над нея.
— Какво стана? — попита Киврин.
— Паднах — отвърна Роузмунд някак изненадано. — Ударих си ръката. — И я протегна към Киврин под много странен ъгъл.
Лейди Имейн измърмори нещо под нос.
— Какво? — попита Киврин, но в същия момент си даде сметка, че старицата се моли. Киврин се огледа, за да намери Еливис. Нямаше я. Само Мейзри се беше свила изплашено до масата и Киврин си помисли, че Роузмунд може да се е спънала в нея.
— Спъна ли се в нещо? — попита тя.
— Не — отвърна Роузмунд все така изненадано. — Боли ме главата.
— Удари ли я?
— Не. — Тя дръпна ръкава си нагоре. — Ударих си лакътя.
Киврин издърпа откопчания ръкав над лакътя й. Беше ожулен, но кръв нямаше. Киврин се зачуди дали може да го е счупила. Държеше го под някакъв странен ъгъл.
— Така боли ли те? — попита тя и го размърда.
— Не.
Киврин раздвижи и китката й.
— А така?
— Не.
— Можеш ли да си мърдаш пръстите?
Роузмунд ги размърда един по един, като продължаваше да държи ръката си под същия странен ъгъл. Киврин сбърчи чело зачудена. Може да беше изкълчено, но тогава едва ли щеше да го мърда толкова лесно.
— Лейди Имейн, бихте ли повикали отец Рош?
— Той не може да ни помогне — отвърна старицата с презрение, но въпреки това се отправи към стълбата.
— Мисля, че няма нищо счупено — обясни Киврин на Роузмунд.
Роузмунд свали ръката си, изохка и я вдигна отново. Всичката кръв сякаш се оттече от лицето й, по горната й устна избиха едри капки пот.
„Трябва да е счупена“ — помисли си Киврин и отново посегна към ръката й. Роузмунд се дръпна и преди Киврин да разбере какво става, падна първо на пейката, а после и на пода.
Този път си удари главата — Киврин я чу как се блъсна в камъка.
— Роузмунд, Роузмунд! Чуваш ли ме?
Момичето не помръдна. Беше отметнало ръката си, сякаш се опитваше да се хване за нещо. Когато Киврин я докосна, тя потръпна, но не отвори очи. Киврин се огледа като обезумяла за Имейн, но старата жена не беше на стълбата.
Роузмунд отвори очи и каза:
— Не ме оставяй.
— Трябва да повикам някого на помощ — обясни й Киврин.
Роузмунд поклати глава.
— Отец Рош! — извика Киврин, макар да знаеше, че той не може да я чуе през масивната дървена врата. Лейди Еливис обаче се появи при паравана и се завтече по мръсния под.
— И тя ли се е заразила от синята болест? — попита тя.
Не!
— Паднала е — отговори Киврин и пипна ръката на Роузмунд. Беше гореща. Роузмунд пак беше затворила очи и дишаше тежко и равномерно, сякаш беше заспала дълбоко.
Киврин вдигна тежкия ръкав нависоко, чак над рамото на Роузмунд. Обърна ръката й така, че да може да види под мишницата. Роузмунд се опита да се дръпне, но Киврин я беше хванала здраво.
Не беше толкова голям колкото този на писаря, но беше яркочервен и твърд. Не. Не! Роузмунд изстена и се опита да си дръпне ръката.
— Какво стана? — попита Агнес някъде от стълбите. — И Роузмунд ли е болна?
„Не мога да позволя да се случи това — мислеше си Киврин. — Трябва да получа помощ отнякъде. Всички са имали контакт със заразата, дори и Агнес, и тук няма нищо, с което може да им се помогне. Антимикробните вещества ще се открият чак след шестстотин години.“
— Твоите грехове ни докараха това на главата — чу се гласът на Имейн.
Киврин вдигна глава. Еливис гледаше Имейн, но някак разсеяно, сякаш въобще не я беше чула.
— Твоите грехове и тия на Гавин — повтори Имейн.
— Гавин — каза Киврин. Той можеше да й покаже къде е мястото на спускането, след което тя можеше да намери помощ. Доктор Ааренс със сигурност щеше да знае какво да направят. Господин Дануърти също щеше да знае. Доктор Ааренс щеше да й даде и ваксина, и стрептомицин, които тя щеше да донесе тук.
— Къде е Гавин? — попита Киврин.
Еливис я гледаше, на лицето й бяха изписани копнеж и надежда. Значи накрая бе успяла да привлече вниманието й.
— Гавин — повтори тя. — Къде е?
— Замина — отговори Еливис.
— Къде е заминал? — попита Киврин. — Трябва да говоря с него. Трябва да намерим помощ.
— Никой не може да ни помогне — каза лейди Имейн, падна на колене до Роузмунд и събра ръце. — Това е наказание от Бога.
Киврин се изправи.
— Къде е?
— В Бат — отвърна Еливис. — Да доведе съпруга ми.
Реших, че е по-добре да записвам всичко. Господин Гилкрист твърдеше, че се надява факултетът по медиевистика да бъде отворен към пътуване във времето, за да можем да получим информация за Черната смърт направо от мястото на събитията. Мисля, че сега ми се е удал идеален случай.
Първият случай на чума тук беше писарят, който пристигна с пратеника на епископа. Нямам представа дали като дойдоха вече е бил болен, или не. Възможно е да е бил вече заразен и те заради това да са дошли тук вместо в Оксфорд: просто са искали да се отърват от него преди да е заразил и тях. Писарят със сигурност вече показваше някакви симптоми, когато те си тръгваха. Това означава, че по всяка вероятност предната нощ е бил заразен — тогава влезе в контакт поне с половината село.
Предал е болестта на дъщерята на лорд Гийом Роузмунд, която падна на легло на… двайсет и шести? Загубила съм всякаква представа за времето. И двамата имат класическите бубони. Този на писаря се спука и пуска секрети. Този на Роузмунд обаче е твърд и става все по-голям. Вече е почти с размерите на орех. Цялата зона около него е възпалена. И двамата имат много висока температура и ту идват на себе си, ту изпадат в несвяст.
Двамата с отец Рош ги изолирахме в моминската стая и казахме на всички да си стоят по къщите и да избягват какъвто и да било контакт помежду си. Страхувам се обаче, че вече е твърде късно. На коледното празненство присъстваха почти всички от селото, а цялото семейство на лорд Гийом е влизало в контакт с писаря.
Ще ми се да знаех дали болестта е заразна още преди да са се проявили симптомите и колко време е инкубационният й период. Зная, че чумата има три различни форми: бубонна, белодробна и септисемична. Зная също, че белодробната е най-опасна, защото се предава чрез кашляне или дишане срещу хората, а също така и при допир. И писарят, и Роузмунд като че ли имат бубонна.
Толкова съм изплашена, че не мога да мисля. Паниката ме залива на вълни. До едно време съм добре, но после изведнъж страхът така ме завладява, че трябва да се хващам за рамката на леглото, за да не избягам от стаята, от къщата, от селото, въобще — да се махна!
Знам, че ми е направена ваксина против чума, но си бях получила и разширението на Т-клетките, и антивирусните ваксини и въпреки това се разболях от нещо още при пристигането си. Всеки път когато писарят ме докосне, подскачам. Отец Рош непрекъснато забравя, че трябва да си носи маската, и умирам от страх, че може да се зарази. А също и Агнес. Страхувам се също така, че писарят ще умре. Роузмунд също. Страхувам се, че все някой от селото ще пипне белодробната и че Гавин няма да се върне и аз няма да намеря мястото на спускането до датата на рандевуто.
(Пауза)
Вече съм малко по-спокойна. Говоренето с вас като че ли ми помага, независимо дали ме чувате, или не.
Роузмунд е млада и силна. А и чумата не е натръшкала всички. В някои села не е имало нито един смъртен случай.
Отведоха Роузмунд в моминската стая и я сложиха на един дюшек на пода в тясното пространство между леглото и стената. Рош покри дюшека с един чаршаф и отиде да донесе завивки.
Киврин се беше опасявала, че Роузмунд ще се стресне при вида на писаря с подутия му език и потъмнялата кожа, но тя почти не го погледна. Свали си пелерината и обувките и легна на тесния дюшек. Киврин взе завивката от заешка кожа от леглото и я зави с нея.
— И аз ли ще крещя и ще скачам върху вас като писаря? — попита Роузмунд.
— Не — отвърна Киврин и се опита да се усмихне. — Опитай се да поспиш. Боли ли те някъде?
— Коремът — отвърна тя. — И главата. Сър Блоет ми каза, че от треската хората започвали да танцуват. Мислех си, че ми го разказва само за да ме изплаши. Каза ми, че скачали, докато от устата им започвало да тече кръв, и умирали. Къде е Агнес?
— На тавана с майка ти — отвърна Киврин. Беше наредила на Еливис да отведе Агнес и лейди Имейн в таванското помещение и да се затворят там, а Еливис се беше подчинила, без дори да се обърне да погледне Роузмунд.
— Баща ми си идва — каза Роузмунд.
— Трябва да си почиваш. Не приказвай.
— Баба казва, че е смъртен грях да се страхуваш от съпруга си, но аз просто не мога иначе. Той ме пипа по непочтени места и ми разказва неща, които просто не може да са истина.
„Дано да пукне в ужасни мъки — помисли си Киврин за сър Блоет. — Дано вече да се е заразил.“
— Баща ми вече е на път — каза Роузмунд.
— Трябва да се опиташ да поспиш.
— Ако сър Блоет сега беше тук, въобще нямаше и да помисли да ме докосва — каза Роузмунд и затвори очи. — Щеше да го е страх.
Отец Рош влезе — носеше завивки — и пак излезе. Киврин ги натрупа върху Роузмунд, подпъхна ги хубаво от всички страни и зави писаря с кожата, която беше взела от леглото.
Писарят продължаваше да лежи неподвижно, но хриповете в гърдите му се бяха появили отново и от време на време той кашляше. Устата му зееше отворена, езикът му беше обложен и бял.
„Не мога да позволя това да се случи и на Роузмунд — мислеше си Киврин. — Та тя е само на дванайсет години.“ Сигурно имаше нещо, което можеше да направи. Нещо. Вирусът на чумата беше бактерия. Стрептомицинът и медикаментите на сулфатна основа можеха да я убият, но Киврин нямаше как да ги произведе… а освен това не знаеше къде е мястото на спускането.
Гавин пък беше заминал за Бат. Че как няма да замине? Еливис се беше втурнала към него, беше се метнала на врата му и той щеше да отиде къде ли не, щеше да направи какво ли не за нея, дори ако това означаваше да доведе съпруга й.
Опита се да изчисли колко време ще му трябва да стигне до Бат и да се върне. Дотам бяха седемдесет километра. Ако препускаше през цялото време, можеше да стигне за ден и половина. Значи дотам и обратно — три дни. Ако нещо не го задържеше, ако намереше лорд Гийом веднага, ако не се разболееше. Доктор Ааренс й беше казала, че болните от чума, за които не се полагат никакви грижи, умират за четири-пет дни, но Киврин не можеше да си представи, че писарят ще изкара толкова дълго. Температурата му се беше качила отново.
Киврин беше бутнала ковчежето на лейди Имейн под леглото, преди да докарат и Роузмунд в стаята. Сега го измъкна и разгледа изсушените билки и разните прахчета. През четиринайсети век хората бяха използвали срещу чумата билки — жълт кантарион и кучешко грозде например, но те бяха също толкова безполезни, колкото стритите изумруди.
Бълхавче можеше и да помогне, но тя не можа да открие никакви розови или лилави цветчета в малките ленени торбички.
Когато Рош се върна, Киврин го изпрати да донесе върбови клонки от потока и запари от тях горчив чай.
— Каква е тази отвара? — попита Рош, когато опита течността и направи намръщена физиономия.
— Аспирин — отговори Киврин. — Поне се надявам.
Рош даде една чаша на писаря, на когото въобще не му беше до вкуса на отварата. Температурата му малко поспадна, но тази на Роузмунд се покачваше непрестанно през целия следобед, докато накрая момичето не започна да се тресе от студени тръпки. Когато Рош излезе за вечерната молитва, вече беше толкова гореща, че човек дръпваше уплашено ръка при допир.
Киврин я отви и се опита да намокри ръцете и краката й със студена вода, за да смъкне температурата, но Роузмунд се отдръпна яростно.
— Не е почтено да ме пипате така, сър — каза тя през тракащите си зъби. — Можете да сте сигурен, че ще обадя на баща ми като пристигне.
Рош не се върна. Киврин запали лоените свещи и подпъхна завивките около Роузмунд. Какво ли му се беше случило?
На задимената светлина Роузмунд изглеждаше още по-зле — лицето й беше някак изпито и изкривено. Мърмореше си нещо под носа и непрестанно повтаряше името на Агнес, а веднъж попита изплашено:
— Къде е той? Вече трябваше да е дошъл.
„Трябваше да е дошъл, наистина“ — мислеше си Киврин. Камбаната беше ударила за вечерна молитва преди повече от половин час. „Рош е в кухнята — каза си тя, — за да ни направи супа за вечеря. Или пък е отишъл при Еливис, за да й разкаже за състоянието на Роузмунд. Не се е разболял.“ Въпреки това тя стана, покатери се на пейката пред прозореца и огледа двора. Времето се захлаждаше, небето беше мрачно. По двора нямаше никого, отникъде не идваше нито светлина, нито звук.
В този момент Рош отвори вратата и тя скочи от пейката.
— Къде бяхте? Аз… — започна Киврин и спря.
Рош беше облякъл расото и носеше мирото и самото причастие. „Не — помисли си тя и погледна към Роузмунд. — Не.“
— Бях при управителя Улф — каза отец Рош. — Изповядах го.
„Слава Богу, не е за Роузмунд“ — помисли си Киврин, но в същия момент осъзна смисъла на думите му. Чумата беше дошла в селото.
— Сигурен ли сте? — попита тя. — Има ли отоци като от чума?
— Да.
— Колко души са?
— Жена му и двама сина — отговори той уморено. — Казах й да носи маска, а синовете ги изпратих да насекат върбови клонки.
— Добре — съгласи се Киврин. Нищо добро нямаше в цялата работа. Не, това просто не беше вярно. Поне беше от бубонния тип, та все още имаше някакъв шанс жената и двамата сина да не се заразят. Колко ли обаче други хора беше заразил той, а и кой беше заразил него самия? Улф въобще не беше влизал в контакт с писаря. Сигурно се беше заразил от някой от слугите. — Има ли други болни?
— Не.
Това не означаваше нищо. Изпращаха за Рош едва когато легнеха на легло, когато ги завладееше паниката. Възможно бе в селото вече да има още три-четири случая. Или пък десетки.
Тя седна на пейката пред прозореца и се опита да помисли какво трябва да предприеме. Нищо, беше единственият отговор, който идваше в главата й. Нищо не можеше да направи. Чумата беше вилняла от село на село, беше натръшквала цели семейства, цели градове. Между една трета и половината от Европа.
— Не! — извика Роузмунд и започна да се надига.
Рош и Киврин се спуснаха към нея, но тя вече се беше отпуснала назад. Завиха я, но тя изрита завивките.
— Ще кажа на мама, Агнес! Лошо момиче такова! — мърмореше болната. — Пусни ме да изляза.
През нощта стана още по-студено. Рош донесе още горещи въглени за мангала, а Киврин се покатери на пейката, за да завърже ленената завеса на прозореца, но въпреки това в стаята цареше леден студ. Киврин и Рош се сменяха пред мангала, опитваха се да подремват по малко, но се събуждаха разтресени като Роузмунд.
Писарят не трепереше, но през цялото време се оплакваше от студа. Говореше неясно, като пиян. Стъпалата и ръцете му бяха леденостудени и не усещаха нищо.
— Долу сигурно е напален огън — каза Рош по едно време. — Трябва да ги свалим в салона.
„Ти нищо не разбираш“ — помисли си Киврин. Единствената им надежда за спасение беше в това да държат болните изолирани, за да не се разпространява заразата. Тя обаче вече се беше разпространила. Киврин се чудеше дали и на Улф крайниците замръзват и какво може да направи той срещу студа. Тя самата беше поседяла в една от онези колиби и се беше гряла на един от онези огньове. И котка не би могла да се стопли.
„И котките са измирали“ — сети се тя и погледна Роузмунд. Цялото й измъчено тяло се тресеше, а самата тя вече изглеждаше някак по-тънка.
— Животът просто се изцежда и от двамата — каза Рош.
— Знам — съгласи се Киврин и започна да събира завивките. — Кажете на Мейзри да постеле слама по пода в залата.
Писарят успя сам да слезе по стъпалата с помощта на Киврин и Рош, но колкото до Роузмунд — Рош трябваше да я свали долу на ръце. Еливис и Мейзри ръсеха слама по пода в дъното на салона. Агнес продължаваше да спи, а Имейн беше коленичила на същото място като предишната нощ и се молеше.
Рош сложи Роузмунд да легне и Еливис започна да я завива.
— Къде е баща ми? — попита Роузмунд с дрезгав глас. — Защо го няма?
Агнес се размърда. Щеше да се събуди всеки момент, да се покатери на дюшека на Роузмунд и да зяпне писаря. Киврин трябваше да намери начин, по който да задържи детето настрани от болните. Тя вдигна поглед към гредите на тавана, но дори тези под таванското помещение бяха прекалено високо, за да се окачат там завеси, а и освен това всяка налична завивка и покривка вече бяха влезли в употреба. Тя започна да мести пейките, за да направи нещо като барикада. Рош и Еливис й се притекоха на помощ. Накрая катурнаха и дървените магарета и ги сложиха пред барикадата от пейки.
Еливис отиде при Роузмунд и седна до нея. Момичето беше заспало, по лицето му играеха червени отблясъци от огъня.
— Трябва да си сложите маска — обърна се Киврин към Еливис.
Еливис кимна, но не помръдна. Само приглади разрошената коса на Роузмунд назад, за да открие лицето й. После каза:
— Тя беше любимката на съпруга ми.
Роузмунд прекара в сън половината сутрин. Киврин издърпа остатъка от бъдника в края на огнището, а на негово място натрупа нацепени дърва. Отви краката на писаря, за да могат да усетят топлината.
По време на Черната смърт личният лекар на папата го беше накарал да се затвори в една стая и да седи между две огромни камини и папата не беше пипнал чумата. Според някои историци топлината беше убила бацила на чумата. По-вероятно беше обаче, че се е спасил благодарение на това, че е стоял настрана от силно заразното си обкръжение, но въпреки това си струваше да се опита. Всичко си струваше да се опита. Тя струпа още дърва в огнището.
Отец Рош излезе за сутрешната молитва, макар че вече наближаваше обед. Камбаната разбуди Агнес.
— Кой е разместил пейките? — попита тя и хукна към барикадата.
— Тази ограда няма да я прекрачваш — нареди Киврин, застанала на доста голямо разстояние от нея. — Ще стоиш при баба си.
Агнес се покатери на едната пейка и надзърна.
— Виждам Роузмунд — каза Агнес. — Мъртва ли е?
— Просто е много болна — отговори й строго Киврин. — Не трябва да се приближаваш. Иди да си играеш с количката.
— Искам да видя Роузмунд — рече в отговор малката и сложи едното си краче на масата.
— Не! — извика Киврин. — Иди да седнеш при баба си!
Агнес първо се стъписа, а след това избухна в сълзи.
— Искам да видя Роузмунд! — хлипаше тя, но въпреки това се отдалечи и седна с кисела физиономия на пейката до лейди Имейн.
Влезе Рош.
— По-големият син на Улф е болен — съобщи той. — Има два отока.
Същата сутрин се разбра, че има още двама болни, а през следобеда — още един, включително жената на иконома. Всички, с изключение на жената на иконома, имаха бубони или малки семеподобни издатини по лимфните възли.
Киврин отиде с Рош да я види. Когато пристигнаха, тя хранеше бебето, а чертите на слабото й лице изглеждаха още по-остри. Нито кашляше, нито повръщаше и Киврин се надяваше, че бубоните също още не са се развили.
— Носете маски — обясни тя на иконома. — Хранете бебето с мляко от кравата. Не пускайте децата да ходят при нея — продължаваше да дава отчаяните си нареждания Киврин. Шест деца в две стаи. „Само да не е от белодробната — молеше се тя. — Дано не се заразят всички.“
Агнес поне беше в безопасност. Не беше се приближавала до барикадата, откакто Киврин я беше скастрила. Беше останала на пейката известно време с такова яростно изражение, че при други обстоятелства щеше да изглежда комично, а след това се беше качила в таванското помещение, за да си вземе количката. Сега й беше отредила едно място на масата и двете в момента пируваха.
Роузмунд се събуди. Помоли Киврин с дрезгав глас да й даде вода и веднага след това заспа отново. Писарят също се унесе, хъркането в гърдите му отново беше намаляло. Киврин приседна до Роузмунд.
Трябваше да отиде да помогне на Рош за децата на иконома или поне да се увери, че си носи маската и си мие ръцете, но изведнъж се почувства толкова уморена, че не можеше да помръдне и сантиметър. Само ако можеше да полегне за малко, може би щеше да успее да измисли нещо…
— Отивам да видя Блеки — каза Агнес.
Киврин завъртя яростно глава, стресната от нещо, което трудно можеше да се нарече сън.
Агнес беше облякла червената си пелерина и шапчица и беше застанала толкова близо до барикадата, за колкото й стигаше смелостта.
— Ти се закле, че ще ме заведеш да видя гроба на Блеки.
— Тихо, ще събудиш сестра си — каза Киврин.
Агнес започна да плаче, но не с всичките крясъци, които използваше, когато искаше просто да постигне своето, а тихичко и на пресекулки. „И тя вече не може да издържа — помисли си Киврин. — Самичка цял ден, и Роузмунд, и Рош, и аз сме недостъпни, всички са заети и не й обръщат никакво внимание, всички са изплашени. Бедното дете.“
— Ти се закле — повтори Агнес. Долната й устничка потрепваше.
— Сега не мога да те заведа да си видиш кученцето — каза Киврин нежно, — но ще ти разкажа една приказка. Обаче трябва да сме много тихи. — И тя постави пръст на устните си. — Не бива да будим нито Роузмунд, нито писаря.
Агнес избърса потеклото си носле с ръка.
— Ще ми разкажеш ли приказката за девицата в гората? — попита тя с типичния си сценичен шепот.
— Да.
— А Карета може ли да слуша?
— Да — прошепна в отговор Киврин, при което Агнес хукна през салона, за да донесе малката количка, притича обратно с нея и се покатери на едната пейка, готова всеки момент да прекрачи и барикадата.
— Ще седнеш на пода от едната страна на масата — обясни й Киврин, — а аз ще седна от другата.
— Така няма да те чувам — каза Агнес и по лицето й пак започнаха да се събират облачета.
— Ще ме чуваш без проблем, ако седиш тихичко.
Агнес слезе от пейката, приседна на пода и се облегна на масата. Постави Карета на пода до себе си.
— Трябва да седиш тихичко — обясни тя на играчката си.
Киврин хвърли един бърз поглед към пациентите си, след което седна облегната на масата. Чувстваше се адски изтощена.
— Имало в едни далечни земи — подсказа й Агнес.
— Имало в едни далечни земи една девойка. Тя живеела до една голяма гора…
— Баща й й казал: „Няма да ходиш в гората“, но тя била лошо момиче и не го послушала — продължи Агнес.
— Тя била лошо момиче и не го послушала — повтори Киврин. — Облякла си пелерината…
— Червената пелерина с качулката — поправи я Агнес.
— И отишла в гората, макар че баща й й бил казал да не го прави.
Макар че баща й й бил казал да не го прави.
„Всичко ще бъде наред — беше казала тя на господин Дануърти. — Мога да се грижа и сама за себе си.“
— Не е бивало да ходи в гората, нали? — попита Агнес.
— Искала да види какво има там. Мислела, че само малко ще се поразходи — каза Киврин.
— Не е бивало — повтори Агнес, като прие осъждането в думите на Киврин. — Аз не бих отишла. В гората е много тъмно.
— В гората е много тъмно и има страшни неща — каза Киврин.
— И вълци — допълни Агнес, а Киврин я чу как се премества по пода, опитвайки се да се добере колкото може по-близо до нея. Представи си я как се е сгушила в гората със свити коленца и притиска малката количка към гърдите си.
— Девойката си казала: „Тук хич не ми харесва“, и се опитала да се върне, но вече не виждала пътеката, защото било много тъмно, и изведнъж нещо скочило отгоре й!
— Вълк — прошепна Агнес.
— Не — поправи я Киврин. — Мечка било. А мечката казала: „Ти какво правиш в моята гора?“
— Девойката много се уплашила — продължи Агнес с тънко и изплашено гласче.
— Да. „О, мечко, моля те, не ме изяждай — казала девойката. — Загубих се и не мога да намеря пътя към дома.“ Мечката обаче била от добрите мечки, макар че изглеждала много свирепа. Тя казала: „Аз ще ти помогна да намериш пътя и да се измъкнеш от гората“, а девойката попитала: „Ама как? Та тук е толкова тъмно.“ „Ще попитаме бухала — отговорила мечката. — Той вижда всичко в тъмното.“
Тя продължи да разказва, като импровизираше през цялото време продължението на приказката и се чувстваше странно успокоена от собствените си измислици. Агнес престана да я прекъсва. След известно време Киврин се изправи, без да спира да говори, и надникна през барикадата.
— „Знаеш ли как се излиза от гората?“ — попитала мечката свраката. „Да“ — отвърнала свраката.
Агнес беше заспала, подпряна на масата, пелерината се беше разстлала около нея.
Някой трябваше да я завие, но Киврин не посмя. Всички завивки бяха пълни с микробите на чумата. Тя погледна към лейди Имейн, която се беше обърнала към стената и не спираше да се моли.
— Лейди Имейн — повика я тихо Киврин, но старицата въобще не даде признаци, че я е чула.
Киврин сложи още дърва в огъня и се върна да седне до масата.
— „Зная как може да се излезе от гората — казала свраката. — Ей сега ще ви покажа пътя“ — продължи да разказва Киврин съвсем тихо. — Обаче полетяла толкова бързо над дърветата, че те въобще не можели да я последват.
Сигурно се беше унесла, защото когато се събуди, огънят беше угаснал, а вратът я болеше непоносимо. Роузмунд и Агнес продължаваха да спят, но писарят се беше събудил. Викаше Киврин, но думите му бяха неразбираеми. Целият му език беше обложен, а дъхът му беше толкова зловонен, че Киврин трябваше да извърне глава, за да си поеме дъх. Бубонът му отново беше започнал да пуска секрет — гъста тъмна течност, която миришеше на развалено месо. Киврин му направи нова превръзка, стиснала зъби да не повърне, а старата отнесе в ъгъла на залата. След това излезе да си измие ръцете на кладенеца, като първо изля от ледената вода върху едната ръка, а после и върху другата, докато поемаше от свежия въздух с пълни гърди.
На двора се появи и отец Рош.
— Улрик — синът на Хал — съобщи й той, докато влизаха в къщата. — И един от синовете на иконома — най-големият — Уолтеф. — Той се препъна в пейката, която беше най-близо до вратата.
— Изтощен сте — каза Киврин. — Трябва да легнете и да си починете.
Имейн се надигна и тръгна към тях.
— Няма да остана тук. Дойдох само да взема един нож, за да нарежа върбови клонки — обясни Рош, но приседна до огъня и се вгледа с невиждащ поглед в пламъците.
— Починете си поне мъничко — каза Киврин. — Ще ви донеса малко пиво. — Тя избута пейката настрани и тръгна да излиза.
— Ти ни донесе тази болест — чу се гласът на лейди Имейн.
Киврин се обърна. Старата жена беше застанала насред залата, впила погледа си в Рош. Беше притиснала книгата към гърдите си.
Заради твоите грехове болестта дойде тук.
Тя се обърна към Киврин.
— Той каза хвалебствената молитва за Мартинов ден в деня на св. Еузебий. Освен това расото му е мръсно. — Говореше по същия начин, както когато се беше оплаквала на сестрата на сър Блоет, а пръстите й шаваха непрестанно, сякаш броеше греховете на отец Рош. — Изгася свещите с пръсти и така счупва фитилите им.
Киврин я гледаше и си мислеше: „Тя се опитва да оправдае собствената си вина. Тя написа на епископа бележка, че иска нов капелан, тя му каза къде се намира семейството. Не може да понесе мисълта, че е помогнала чумата да дойде и в тяхната къща.“ Подобни мисли се въртяха в главата на Киврин, но не можеха да предизвикат у нея никаква жалост към старицата. „Нямаш никакво право да укоряваш Рош — говореше си тя наум, — той прави всичко, което е по силите му. А ти само си стоиш на колене в ъгъла и се молиш.“
— Чумата не е изпратена от Бог като наказание — обясни тя на Имейн хладно. — Това е болест.
— Той забрави думите на „Confíteor Deo“ — допълни Имейн, но се върна в ъгъла си и отново застана на колене. — Постави свещите за олтара на преградата.
Киврин се приближи до Рош.
— Никой не е виновен за това — каза му тя.
Той продължаваше да се взира в огъня.
— Ако Бог наистина ни наказва — рече в един момент, — то трябва да сме извършили ужасен грях.
— Няма грях — опита се да го разубеди тя, — това не е наказание.
— Dominus! — извика в този момент писарят и се опита да седне. Започна да кашля отново — ужасен, раздиращ звук, от който гръдният му кош сякаш щеше да се разпадне всеки момент, макар че нищо не излизаше. Роузмунд се събуди и започна да скимти жално. „Дори и да не е наказание — помисли си Киврин, — със сигурност изглежда като такова.“
Роузмунд въобще не се чувстваше по-добре от това, че беше поспала. Температурата й отново се беше качила, а очите й бяха започнали да подпухват. И при най-малкото движение подскачаше така, сякаш я бичуват.
„Болестта я убива с всяка минута — помисли си Киврин. — Трябва да направя нещо.“
Качи се в моминската стая и свали ковчежето на Имейн с всичките билки. Имейн я наблюдаваше, без да престава да шепти молитвите си, но когато Киврин постави ковчежето пред нея и я попита какво има в ленените торбички, само вдигна събраните си ръце пред лицето си и затвори очи.
Киврин познаваше някои от растенията. Доктор Ааренс я беше накарала да научи лековитите билки и тя успя да познае зарасличето, медуницата и стритите листа на вратигата. Имаше една съвсем малка торбичка със стрит на прах живачен сулфид, който никой с всичкия си не бил дал на никого, а също така и едно пакетче попадиино семе, което беше почти също толкова вредно.
Киврин затопли вода, сложи в нея от всичките билки, които разпозна, и задуши отварата. Ароматът беше великолепен — като дъх на лято, а вкусът не беше по-лош от този на чая от върбова кора. Не можа обаче да постигне никакво подобрение. Докато падне нощта писарят вече беше започнал да кашля непрестанно, а по ръцете и корема на Роузмунд бяха започнали да се появяват червени петна. Бубонът й беше заприличал на яйце и беше също толкова твърд. Когато Киврин опитваше да го докосне, момичето започваше да пищи от болка.
По време на Черната смърт лекарите бяха поставяли разни отвари по отоците или ги бяха спуквали. Освен това бяха пускали кръв на болните и им бяха давали арсеник. Писарят изглеждаше като че ли по-добре, откакто бубонът му се беше спукал, а освен това още не беше умрял. Продупчването обаче можеше да разпространи инфекцията или — което беше още по-лошо — да я вкара директно в кръвта.
Тя запари вода и намокри няколко парцала, които да положи върху бубона, но въпреки че водата въобще не беше гореща, Роузмунд се разпищя още при първото докосване. Киврин трябваше отново да се върне към студената вода, която обаче никак не помагаше. „Нищо не помага — мислеше си Киврин, докато държеше студения парцал върху отока на Роузмунд. — Нищичко.“
„Трябва да намеря мястото на спускането“ — мислеше си тя. Гората обаче беше стотици мили и в нея имаше хиляди дъбове и стотици полянки. Никога нямаше да успее да го открие. А и не можеше ей така да зареже Роузмунд.
Може би Гавин щеше да се върне. В някои градове бяха затваряли градските порти — може би въобще нямаше да успее да влезе в Бат. Или пък можеше да срещне хора по пътя, които да му кажат, че лорд Гийом е починал. „Върни се — викаше го тя мислено, — побързай. Върни се.“
Киврин прерови отново торбичките на Имейн. Жълтото прахче беше сяра. По време на епидемии лекарите бяха използвали и нея: бяха я горили, за да пречистват въздуха. Киврин си спомни и нещо, което беше учила по История на медицината: че сярата убива определени бактерии, макар че не можеше да се сети дали това важеше само за серните смеси. При всички положения беше по-безопасна от спукването на бубоните.
Тя поръси малко от прахчето върху огъня, за да види какво ще стане. Вдигна се жълтеникав облак, който започна да дразни гърлото й дори през маската. Писарят започна да се задушава, а Имейн, дръпнала се надалеч в ъгъла, изпадна в продължителна суха кашлица.
Киврин се беше надявала, че миризмата на развалени яйца ще се разпръсне за няколко минути, но жълтеникавият облак остана във въздуха като покров, от който започна да им пари на очите. Мейзри започна да кашля в престилката си и избяга навън, а Еливис отведе Агнес и Имейн на тавана.
Киврин отвори вратата и започна да вее с една от кухненските покривки. След малко въздухът се поизчисти, макар че гърлото й продължаваше да дращи. Писарят продължи да кашля, но Роузмунд спря, а пулсът й така намаля, че Киврин едва успяваше да го напипа.
— Не знам какво да правя — каза Киврин, докато държеше горещата й китка. — Пробвах всичко.
В този момент влезе Рош и също се закашля.
— От сярата е — обясни му Киврин. — Роузмунд е по-зле.
Той я погледна, провери пулса й и излезе отново. За Киврин това беше добър знак. Той нямаше да излезе, ако Роузмунд беше прекалено зле.
Рош се върна след няколко минути, облякъл церемониалните си одежди, понесъл за пореден път мирото и нещата за последно причастие.
— Какво има? — попита го Киврин. — Да не би да е умряла жената на иконома?
— Не — отвърна той и погледна Роузмунд.
— Не — каза Киврин и се изправи с усилие, за да застане между него и Роузмунд. — Няма да ви разреша.
— Не бива да умира неизповядана — обясни той, без да сваля поглед от Роузмунд.
— Роузмунд не е в агония — каза Киврин и проследи погледа му.
Тя вече приличаше на мъртва — напуканите й устни бяха полуотворени, а очите — невиждащи и неподвижни. Кожата й беше придобила жълтеникав оттенък и се беше опънала силно по изпитото й лице. „Не — помисли си Киврин отчаяно. — Трябва да направя нещо. Та тя е само на дванайсет!“
Рош мина напред с потира, а Роузмунд вдигна ръка като че да се прекръсти, но тя веднага падна върху завивките.
— Трябва да отворим отока от чумата — каза Киврин. — Трябва да пуснем отровата навън.
Мислеше си, че отец Рош ще откаже, че ще настоява преди това да чуе изповедта на Роузмунд, но не стана така. Той остави потира и светеното масло на каменния под и излезе, за да донесе нож.
— Гледайте да е остър — извика Киврин подире му. — Донесете и вино.
Сложи отново канчето с вода на огъня. Когато Рош се върна, изми ножа с водата от кофата, а напластената до дръжката мръсотия направо изстърга с нокти. Хвана дръжката с полите си и задържа ножа в пламъците, след което го поля с гореща вода, после с вино, и пак с вода.
Пренесоха Роузмунд по-близо до огъня и Рош приклекна до главата на момичето. Киврин извади нежно ръката от нощницата й и напъха плата под нея, за да служи като възглавка. Рош хвана ръката и я отметна така, че да се вижда отокът.
Вече беше почти с големината на ябълка, а цялата раменна става беше възпалена и подута. По краищата беше мек, почти като желе, но в средата си беше все още много твърд.
Киврин отвори шишето с вино, изля малко върху един парцал и леко потри бубона с него. Имаше чувството, че докосва пъхнат под кожата камък. Дори не беше сигурна, че ножът ще успее да го пробие.
Взе ножа и го задържа над подутината. Страхуваше се, че може да среже някоя артерия, да пусне инфекцията по цялото тяло и да направи положението още по-лошо.
— Тя вече не усеща болка — успокои я Рош.
Киврин сведе поглед към Роузмунд. Не беше помръднала дори когато Киврин беше притиснала парцала към бубона. Взираше се някъде през тях към нещо ужасно. „По-лошо няма да стане — помисли си Киврин. — Дори да я убия, по-лошо няма да стане.“
— Дръжте здраво ръката й — каза тя. Отец Рош стисна китката на Роузмунд и притисна ръката й към пода. Роузмунд продължаваше да лежи напълно неподвижна.
„Два бързи, чисти прореза“ — каза си Киврин. Пое си дълбоко дъх и мушна с ножа.
През цялата ръка на Роузмунд премина спазъм. Изтънялата й ръчица се сви като нокти на птица.
— Какво правите? — попита тя с дрезгав глас. — Ще кажа на баща си!
Киврин дръпна ножа. Рош притисна ръката на Роузмунд към пода по-силно, а тя немощно се опита да го удари с другата.
— Аз съм дъщеря на лорд Гийом д’Ивери — каза момичето. — Не можете да се отнасяте така с мен!
Киврин се изправи, като се опитваше да не докосва нищо с ножа. Рош се наведе и хвана с лекота и двете китки на момичето с една ръка. Роузмунд зарита немощно. Потирът се търкулна и виното се разля.
— Трябва да я вържем — каза Киврин и в този момент си даде сметка, че е вдигнала ножа над главата си също като убиец. Уви го в един от парцалите, които беше накъсала лейди Еливис, и накъса друг на ивици.
Рош завърза китките на Роузмунд над главата й, докато Киврин завързваше глезените й за крака на една от катурнатите пейки. Роузмунд беше спряла да се съпротивлява, но когато Рош придърпа нагоре нощницата й, за да покрие оголената й гръд, тя каза:
— Познавам те. Ти си главорезът, който е нападнал лейди Катрин!
Рош се наведе напред, за да притисне с цялата си тежест ръката й към пода, а Киврин разряза подутината.
Кръвта първо започна да се процежда, а после направо рукна и Киврин си помисли, че е срязала някоя артерия. Взе парцали и ги притисна към раната. Те подгизнаха почти мигновено, а когато махна ръката си, за да вземе нови парцали от Рош, от прореза продължи да струи кръв. Киврин притисна раната с полите на дрехата си и Роузмунд изскимтя — със същия тънък и безпомощен гласец като кутрето на Агнес. След това; като че ли припадна.
„Убих я“ — помисли си Киврин.
— Не мога да спра кървенето — каза тя, но то беше спряло само. Тя задържа полите си върху раната, броейки до сто, после и до двеста и едва тогава внимателно повдигна крайчето.
От прореза продължаваше да се цеди по малко кръв, но вече беше смесена с жълтеникавосивкава гной. Рош се наведе, за да я попие, но Киврин го спря:
— Не, пълна е с микробите на чумата — каза тя и взе парцала от ръцете му. — Не я докосвайте.
Тя изтри отвратителната гной. След малко се появи още малко, но този път беше последвана от воднист серум.
— Мисля, че това е всичко — обърна се тя към Рош. — Подайте ми виното. — И се огледа за чист парцал, върху който да го излее.
Нямаше. Докато се бяха опитвали да спрат кървенето, бяха употребили всичко. Киврин наклони внимателно шишето и остави течността да закапе върху прореза. Роузмунд не помръдваше. Лицето й беше станало сиво, сякаш всичката кръв от тялото й се беше изцедила до капка. Както си и беше. „И нямам друга, която да й прелея. Нямам дори един чист парцал.“
Рош беше започнал да развързва ръцете на Роузмунд. Пое отпусната й ръка в своята и каза:
— Сърцето й вече бие силно.
— Трябват ни още парцали — отвърна Киврин и избухна в сълзи.
— Баща ми ще ви обеси за това — обади се Роузмунд.
Роузмунд е в безсъзнание. Снощи се опитах да цепна бубона й, за да изтече отровата, но се страхувам, че така само влоших нещата. Тя загуби страшно много кръв. В момента е много бледа, а пулсът й е толкова слаб, че на китката й въобще не мога да го намеря.
Състоянието на писаря също се влошава. По кожата му продължават да се появяват нови и нови кръвоизливи и за всички ни е ясно, че краят му наближава. Спомням си, че доктор Ааренс веднъж ми каза, че болните от бубонна чума, за които не се грижи никой, умират за четири-пет дни, но се съмнявам, че той ще изкара толкова.
Лейди Еливис, лейди Имейн и Агнес засега са добре, макар че Имейн направо е пощуряла в желанието си да намери някой, когото да обвини за събитията. Тази сутрин зашлеви два шамара на Мейзри и й каза, че Бог ни наказвал заради нейния мързел и глупостта й.
Мейзри наистина е мързелива и глупава. Не може да й се има доверие, че ще се грижи за Агнес и пет минути. Тази сутрин пък я изпратих да ми донесе вода за раната на Роузмунд и тя се бави половин час, след което се върна без водата.
Нищо не казах. Не исках лейди Имейн да я зашлеви отново, а освен това е само въпрос на време кога лейди Имейн ще започне да обвинява мен за чумата. Видях я как ме гледа, когато се запътих да донеса забравената от Мейзри вода, и мога да си представя какви мисли й се въртят из главата — че знам прекалено много за чумата и следователно сигурно съм бягала от нея, че нали трябва да съм загубила паметта си, че не съм била ранена, а болна.
Ако изрече всички тези обвинения, съм сигурна, че ще успее да убеди лейди Еливис, че аз съм причината за чумата, че тя не трябва да ме слуша, че трябва да свалят барикадата и да започнат да се молят заедно за спасението си.
И как ще се защитя? Като им кажа, че съм дошла от бъдещето, където знаем всичко за Черната смърт освен начини за лекуване без стрептомицин и как да се връщаме там?
Гавин още не се е върнал. Еливис не е на себе си от притеснение. Когато Рош отиде да каже вечерната молитва, тя беше застанала до портата — без пелерина, без забрадка, просто вперила поглед към пътя. Чудя се дали й е хрумнало, че когато е потеглил за Бат, той вече може да е бил болен. Тръгна за Кърси с пратеника на епископа, а когато се върна, вече знаеше за чумата.
(Пауза)
Управителят Улф е към края си, а жена му и единият му син също са болни. Бубони нямат, но жената има няколко подутини като семенца от вътрешната страна на бедрата. На Рош през цялото време трябва да му се напомня, че трябва да си носи маската и че не бива да пипа болните, освен за най-необходимото.
Във видеофилмите по история се твърди, че съвременниците на Черната смърт изпадали в паника и умирали от страх по време на епидемията, че побягвали надалеч и въобще не се грижели за болните си и че свещениците били най-лоши от всички, но няма нищо такова.
Всички са изплашени, но вършат всичко, което им е по силите, а Рош е направо чудесен. През цялото време, докато преглеждах жената на управителя, седеше и държеше ръката й и освен това не отказва и най-гадната работа — да прави промивки на раната на Роузмунд, да изпразва гърнетата, да почиства писаря. Сякаш никога не го лови страх. Представа си нямам откъде черпи толкова смелост.
Продължава да чете сутрешната и вечерната молитви, да се моли по всякакъв повод, да разказва на Господ за Роузмунд и за това кой още се е заразил, да докладва за симптомите им и за мерките, които вземаме за болните, сякаш Той наистина го чува. Така както аз говоря на вас.
Чудя се дали Бог ни чува, но няма достъп до нас заради нещо още по-страшно и от времето, нещо, което му пречи да дойде и да ни намери?
(Пауза)
Чумата вече се чува. По селата бият камбани за погребения: девет удара за мъж, три за жена, един за дете, а след това един час равномерно биене. Есткоут тази сутрин погреба двама, а Озни бие непрестанно от вчера. Камбаната на югозапад, която ви казах, че бях слушала при пристигането си тук, е замлъкнала. Не мога да разбера дали чумата там вече е отминала, или просто не е останала жива душа да бие камбаната.
(Пауза)
Моля се Роузмунд да не умира. Моля се Агнес да не се разболее. Моля се Гавин да се върне.
През нощта се разболя момчето, което беше побягнало от Киврин в деня, когато тя се беше опитала да намери мястото на спускането. Майка му беше в църквата и чакаше отец Рош за сутрешната молитва. Момчето имаше един бубон на гърба, който Киврин цепна, докато майката и Рош го държаха.
Тя не искаше да прави това. Скорбутът вече го беше направил доста слабо, а освен това тя не знаеше дали на гърба има някакви артерии. Състоянието на Роузмунд като че ли хич не се подобряваше, макар че Рош твърдеше, че пулсът й бил по-силен. Тя беше бледа — сякаш от тялото й се беше изцедила цялата й кръв, и неподвижна. А видът на момчето подсказваше, че може би няма да издържи на загубата на кръв.
След цепването обаче не тече почти никаква кръв, а след това кръвта започна да зачервява страните му още докато Киврин измиваше ножа.
— Дайте му чай от розови бодли — нареди Киврин, като си мислеше, че това поне ще помогне на скорбута му. — И от върбова кора. — Тя задържа ножа над пламъците; Огънят в никакъв случай не беше по-голям от този в деня, когато беше седяла до огнището, неспособна да намери мястото на спускането. Момчето въобще нямаше да се стопли, а ако кажеше на жената да събере съчки, на заразата щяха да бъдат изложени и други хора. — Ще ви донесем малко дърва — каза тя, но после се зачуди как точно ще стане това.
От коледното пиршество беше останала храна, но всичко друго свършваше много бързо. Бяха изгорили по-голямата част от вече нацепените дърва в опитите да държат помещението достатъчно топло за Роузмунд и писаря, а нямаше кого да помолят да нацепи още и да ги подреди до кухнята. Управителят беше болен, а икономът се грижеше за жена си и сина си.
Киврин събра един наръч нацепени трески, както и няколко парчета кора за подпалки и ги отнесе до колибата на болното момче. Щеше й се да може да го премести в господарската къща, но нямаше как.
Еливис беше останала при Роузмунд цялата нощ, за да й дава върбов чай и да промива раната й. Бяха им свършили парцалите и тя беше накъсала забрадката си на ивици. Беше седнала така, че да вижда паравана, и на всеки няколко минути ставаше и отиваше до вратата, сякаш беше чула, че някой пристига. С дългата си тъмна коса, спусната върху раменете, тя в никакъв случай не изглеждаше по-голяма от Роузмунд.
Киврин отнесе подпалките на жената и ги стовари на мръсния под до клетката на плъха. Него вече го нямаше. Без съмнение го бяха убили, и то без да е виновен.
— Бог ни изпраща благословията си — каза тя на Киврин и приклекна до огъня, за да го раздуха.
Киврин прегледа пак момчето. От бубона му продължаваше да се процежда чиста водниста течност, което беше добър знак. Раната на Роузмунд беше кървяла до средата на нощта, след което беше започнала да се подува и втвърдява отново. „А втори път не мога да я цепна — мислеше си Киврин. — Тя просто няма да издържи на повече загуба на кръв.“
Тръгна към къщата, замислена дали да отиде да отмени за малко Еливис, или да насече дърва. По пътя срещна Рош, който тъкмо излизаше от колибата на иконома. Съобщи й новината, че още две от децата на иконома са болни.
Бяха двете най-малки момченца и очевидно ставаше въпрос за белодробна чума. И двамата кашляха, а майката храчеше водниста течност. „Бог да ни е на помощ!“
Киврин се върна в къщата. Вътре беше още задимено от сярата и на жълтеникавата светлина ръцете на писаря изглеждаха почти черни. Огънят въобще не беше в по-добро състояние от този в колибата на жената с момчето. Киврин внесе последните нацепени дърва и каза на Еливис да си почине и че тя ще поседи при Роузмунд.
— Не — отвърна Еливис и погледна към вратата. После добави като на себе си: — От три дни е на път.
До Бат бяха седемдесет километра, което означаваше поне ден и половина с кон в едната посока и още толкова на обратно, ако е успял да вземе отпочинал кон от Бат. Можеше да се върне и този ден, ако беше намерил лорд Гийом веднага. Ако въобще се върнеше.
Еливис пак погледна към вратата, сякаш беше чула нещо, но единственият звук идваше от Агнес, която говореше нежно на количката си. Беше я покрила с една кърпа като с покривка и й даваше въображаема храна с една лъжица.
— И тя е болна от синята болест — обясни малката на Киврин.
Киврин прекара останалата част от деня в домакинска работа — носеше вода, направи бульон от печения джолан, почистваше гърнетата. По едно време се появи кравата на иконома. Въпреки нарежданията на Киврин вимето й беше издуто до пръсване. Животното се появи с мучене, тръгна подир Киврин и започна да я побутва, докато тя не се предаде и не я издои. Рош пък цепеше дърва между посещенията си при иконома и момчето, а Киврин се ядосваше, че не се е научила как се цепят дърва и се мъчеше непохватно с големите цепеници.
Привечер икономът дойде да им донесе вестта, че се е разболяла и най-малката му дъщеря. Имаше вече осем болни. В селото живееха четирийсет души. Между една трета и половината от Европа се беше заразила от чумата и умряла, а господин Гилкрист си мислеше, че цифрите са преувеличени. Една трета означаваше тринайсет души от това село — само още пет нови болни. Дори при петдесет процента щяха да са необходими само още дванайсет души, а всички деца на иконома вече бяха имали контакт с вируса.
Тя ги огледа: най-голямата дъщеря — набита и мургава като баща си, най-малкото момче с фино лице като на майка си, измършавялото бебе. „Всички ще се заразите — помисли си Киврин, — и остават само още осем.“
Тя като че ли вече не чувстваше нищо и дори когато бебето започна да плаче и момичето го взе на коленете си и напъха мръсния си пръст в устенцата му, не го спря.
„Тринайсет — молеше се Киврин. — Най-много двайсет.“
Към писаря също не чувстваше нищо, макар че беше съвсем ясно, че до сутринта ще е мъртъв. Устните и езикът му бяха покрити с кафеникава слуз, а когато кашляше, изплюваше водниста течност, примесена с кръв. Тя го почистваше някак автоматично, без да чувства нищо.
„От недоспиване е — мислеше си тя, — заради това всички сме станали толкова безчувствени.“ Полегна до огъня и се опита да заспи, но не я хващаше сън, нито се чувстваше уморена. „Още осем души — мислеше си тя, правейки безброй сметки. — Майката ще се разболее, а също така и жената и децата на управителя. Остават четирима. Нека нито един от тях да не е Агнес. Или пък Еливис. Или Рош.“
На сутринта Рош намери готвачката паднала в снега пред колибата си — полузамръзнала и храчеща кръв. „Девет“ — каза си Киврин.
Готвачката беше вдовица. Нямаше кой да се грижи за нея, та решиха да я внесат в господарската къща и да я сложат до писаря. За най-голяма изненада и ужас той продължаваше да живее. Кръвоизливите вече се бяха разпространили из цялото тяло, гърдите му бяха осеяни със синкаво-лилави петна, а ръцете и краката му бяха станали почти чисто черни. Страните му се бяха покрили с черна набола брада, която също като че ли беше някакъв симптом, а лицето му под нея ставаше все по-черно.
Роузмунд продължаваше да лежи бледа и безмълвна, на ръба между живота и смъртта, а Еливис се грижеше за нея спокойно и внимателно, сякаш и най-малкото неправилно движение, и най-слабият шум щяха да я хвърлят в лапите на смъртта. Киврин стъпваше на пръсти между дюшеците, а Агнес, която знаеше, че трябва да пази тишина, съвсем излезе от релси.
Хлипаше, висеше на барикадата, молеше Киврин на всеки пет минути да я заведе да си види кученцето или понито, да й даде нещо за ядене, да довърши приказката за непослушното момиче в гората.
— Как свършва де? — виеше тя така, че на Киврин й идеше да заскърца със зъби. — Вълците изяждат ли я?
— Не знам — изсъска Киврин на четвъртия път. — Иди да седнеш при баба си.
Агнес погледна презрително към лейди Имейн, която продължаваше да стои на колене в ъгъла, обърнала гръб на всички.
— Баба не иска да си играе с мен.
— Ами тогава иди да си поиграеш с Мейзри.
Детето се подчини, но така безмилостно започна да измъчва слугинята, че тя накрая си отмъсти и Агнес се върна с викове и писъци, че Мейзри я била ощипала.
— Много добре я разбирам — каза Киврин и ги изпрати и двете на тавана.
След това отиде да види какво става с момчето. Неговото състояние се беше подобрило и то вече седеше в леглото. Когато Киврин се върна в къщата, Мейзри беше заспала и хъркаше.
— Къде е Агнес? — попита Киврин.
Еливис се огледа разсеяно.
— Не знам. Бяха на тавана.
— Мейзри — каза Киврин. — Събуди се. Къде е Агнес?
Мейзри премигна глупаво.
— Не трябваше да я оставяш сама — каза Киврин.
Тя се качи на тавана, но Агнес я нямаше, та се наложи да провери и в моминската стая. И там я нямаше. Върне се при Мейзри и викна:
— Къде е Агнес?
Мейзри я изгледа глупаво и скри ушите си с ръце.
— Точно така — каза Киврин. — Наистина ще те зашлевя, ако не ми кажеш къде е.
Мейзри падна на колене и зарови лице в полите й.
— Къде е? — пак попита Киврин и я вдигна. — Нали трябва да я гледаш. Това е твоя отговорност!
Мейзри зави високо и пронизително, също като животно.
— Престани! — викна Киврин. — Покажи ми накъде е тръгнала! — И я избута към паравана.
— Какво става? — попита Рош, който тъкмо влизаше.
— Агнес — отвърна Киврин. — Трябва да я намерим. Може да е тръгнала из селото.
Рош поклати глава.
— Не я видях там. По-скоро е в някоя от постройките в двора.
— В конюшнята — каза Киврин облекчено. — Казваше, че искала да си види понито.
В конюшнята я нямаше.
— Агнес! — викаше Киврин във вмирисания на тор мрак. — Агнес!
Понито на Агнес зацвили и се опита да излезе от бокса си, а Киврин се зачуди кога ли са го хранили за последен път и къде са се дянали кучетата. Тя надникна в бокса и зад яслите — въобще навсякъде, където можеше да се скрие едно малко момиченце. Или пък да заспи.
„Може да е отишла в плевнята“ — помисли си Киврин и излезе от конюшнята, като закри очите си от светлината. Точно в този момент Рош излизаше от кухнята.
— Намерихте ли я? — попита го Киврин, но той не я чу. Беше се обърнал към портата, сякаш се опитваше да чуе нещо.
Киврин също се ослуша, но не чу нищо.
— Какво има? — попита тя. — Да не би да я чувате да плаче?
— Господарят е — отвърна той и хукна към портата.
„О, не, не Рош!“ — помисли си Киврин и хукна подире му. Беше се спрял и отваряше портата.
— Отец Рош — каза Киврин и в същия момент чу приближаването на кон.
Носеше се към тях в галоп, копитата му отекваха силно по замръзналата земя. Киврин си помисли, че Рош е решил, че се връща господарят на имението. „Мисли си, че съпругът на Еливис най-сетне се е върнал! — А после — стресната от надеждите си: — Това е господин Дануърти!“
Рош вдигна тежкото резе.
„Трябват ни стрептомицин и дезинфектанти, а той трябва да вземе Роузмунд и да я заведе в някоя болница. Трябва да й се направи преливане на кръв.“
Рош бутна портата.
„И ваксина — мислеше си тя като обезумяла. — Хубаво е да вземе таблетките за поемане през устата. Къде е Агнес?“ Трябваше да намери Агнес и да я отведе на безопасно място.
Конят почти беше стигнал до портата.
— Не! — извика тя, но вече беше твърде късно: Рош беше отворил портата.
— Не може да влиза тук! — извика Киврин. — Ще се зарази!
Но конникът вече беше влязъл в двора.
— Гавин е! — каза Рош и черният жребец наистина приличаше на този на Гавин, само дето отгоре му имаше някакво момче. Сигурно беше на годините на Роузмунд, а лицето и дрехите му бяха покрити с кал. Жребецът също беше опръскан с кал и дишаше тежко, а самото момче изглеждаше също толкова изморено. Носът и ушите му бяха почервенели от студа. Понечи да слезе, вперило очи в тях.
— Не трябва да идваш тук — каза му Киврин, като гледаше да изговаря думите бавно, за да не заговори отново на английски от двайсет и първи век. — Чумата вече вилнее из това село.
Момчето я изгледа неразбиращо.
— Синята болест — поясни тя.
— Тя е навсякъде — каза момчето. И се обърна да вземе нещо от торбата зад седлото. — Нося ви вест. — Подаде една кожена кесия на Рош и свещеникът пристъпи напред да я вземе.
— Не! — извика Киврин. — Пусни я на земята! Не трябва да се докосваш до нас!
Момчето извади един кожен свитък от кесията и го хвърли в краката на Рош.
Рош го вдигна от каменните плочи и го разви.
— Какво пише тук? — попита той, а Киврин си помисли: „Ама разбира се, та той не може да чете.“
— Не знам — отвърна момчето. — Изпраща го епископът на Бат. Трябва да го отнеса до всички енории.
— Може ли аз да го прочета? — попита Киврин.
— Може пък да е от господаря — каза Рош. — Може би изпраща вест, че са го задържали.
— Да — каза Киврин, докато го взимаше от ръцете му, но вече знаеше, че не пише това.
Беше на латински, изписано с толкова орнаментирани букви, че едва се четеше, но това нямаше значение. Вече го беше чела. В „Бодлейън“.
— „Заразният мор на тези дни, който се разпространява във всички посоки, е оставил много църкви и други поселения в нашия диоцез без викарии или свещеници, които да се грижат за енориашите“ — почна да чете тя.
Погледна към Рош. „Не. Не и тук. Няма да позволя това де се случи и тук.“
— „Понеже не могат да се намерят свещеници, които да са готови…“ — Свещениците или бяха измрели, или си бяха плюли на петите. Никой не можеше да бъде убеден да ги замести, а хората умираха „без свещенодействието на покаянието“.
Тя продължи да чете, макар че виждаше не черните букви, а избледнелите кафяви, които беше разчитала часове наред в „Бодлейън“. Тогава си беше мислила, че писмото е надуто и абсурдно. „Хората са измирали навсякъде“, беше казала тя на Дануърти високомерно, „а единственото, за което се е притеснявал епископът, е бил църковният протокол!“ Сега обаче, докато го четеше на изтощеното момче й също толкова изтощения отец Рош, самото писмо също звучеше изтощено. И отчаяно.
— „Ако са в предсмъртна агония и не могат да изпълняват задълженията си на свещеници — продължи да чете тя, — трябва да се изповядат един на друг. Подканяме ви с това настоящо писмо, в името на Иисус Христос, да направите точно така.“
Когато свърши да чете, нито момчето, нито отец Рош не казаха нито дума. Тя се зачуди дали момчето си дава сметка какво точно разнася по енориите. Нави свитъка и му го подаде.
— Яздя от три дни — каза момчето уморено. — Не мога ли да си почина тук за малко?
— Опасно е — отговори му Киврин. Беше й жал за него. — Ще ти дадем храна — и за теб, и за коня ти.
Рош се обърна, за да тръгне към кухнята, и в този момент Киврин се сети за Агнес и попита:
— Да си видял едно малко момиченце по пътя? Едно петгодишно дете с червена пелерина и качулка?
— Не — отвърна момчето, — но по пътищата има много хора. Бягат от мора.
Рош излезе от кухнята с един чувал. Киврин тръгна да донесе овес за коня — и в този момент покрай нея се стрелна Еливис.
— Недейте… — извика Киврин, но Еливис вече беше хванала юздата на жребеца.
— Откъде идваш? — попита тя и сграбчи ръкава на момчето. — Да си видял помощника на съпруга ми — Гавин?
Момчето като че ли се изплаши.
— Идвам от Бат с послание от епископа — отвърна то и дръпна юздите. Конят изцвили и удари крака в земята.
— Какво послание? — викна Еливис. — От Гавин ли е?
— Не познавам мъжа, за когото говорите — отвърна момчето.
— Лейди Еливис — каза Киврин и пристъпи към тях.
— Гавин язди черен жребец със седло, обточено със сребърен ширит — продължи Еливис, без да пуска поводите на жребеца. — Замина за Бат да доведе съпруга ми, който свидетелства в един процес на наказателния съд.
— В Бат не отива никой — каза момчето. — Всеки, който все още може, бяга оттам.
Еливис се олюля.
— Няма нито съд, нито закон — каза момчето. — Мъртвите лежат по улиците и всички, които се осмелят дори да ги погледнат, също умират. Разправят, че е дошъл краят на света.
Еливис пусна юздата, обърна се и погледна с надежда Киврин и Рош.
— Ами значи скоро ще си дойдат. Не си ли ги видял по пътя? Той язди черен жребец.
— Има много хора на черни жребци. — Момчето понечи да подкара коня към Рош, но Еливис не помръдна.
Рош му подаде чувала с храна. Момчето се наведе, грабна го и извъртя коня, при което за малко да сгази Еливис, която въобще не се опита да се махне от пътя му.
— Не се връщай при епископа — каза Киврин.
Момчето подръпна поводите, по-изплашено от нея, отколкото от Еливис.
— Тръгни на север — продължи наставленията си тя. — Чумата още не е стигнала дотам.
Момчето пришпори коня и изхвърча от двора.
— Не язди по главните пътища! — извика подире му Киврин. — И недей да говориш с никого.
Еливис не помръдваше.
— Елате — каза й Киврин. — Трябва да намерим Агнес.
— Съпругът ми и Гавин сигурно са отишли първо в Кърси, за да предупредят сър Блоет — каза тя и позволи на Киврин да я отведе обратно в къщата.
Киврин я остави до огъня и отиде да търси в плевнята. Агнес я нямаше, но затова пък откри собствената си пелерина, която беше оставила там на Бъдни вечер. Наметна я и се качи в таванското помещение. После претърси и пивоварната, докато Рош търсеше в другите постройки, но така и не я намериха. Докато бяха разговаряли с вестоносеца, беше задухал силен вятър, който беше донесъл миризмата на сняг.
— Може пък да е в къщата — каза Рош по едно време. — Потърсихте ли навсякъде?
Тя претърси къщата още веднъж. Мейзри все още лежеше и скимтеше там, където я беше оставила, и Киврин едва се сдържа да не я ритне. Попита лейди Имейн, която беше коленичила до стената, дали е виждала Агнес.
Старицата въобще не й обърна внимание, само мърдаше беззвучно устни.
Киврин я разтърси за раменете.
— Видяхте ли я да излиза?
Лейди Имейн се извърна, погледна я и каза:
— Тя е виновна.
— Агнес ли? — попита Киврин вбесена. — Как може да е виновна пък тя!
Имейн поклати глава и посочи слугинята.
— Бог ни наказва за лошотата на Мейзри.
— Агнес я няма, а вече се стъмва — каза Киврин. — Трябва да я намерим. Видяхте ли къде е отишла?
— Виновна е — каза само старицата и се обърна към стената.
Ставаше късно, а и вятърът се усилваше. Киврин изтича навън и излезе на поляната.
Денят приличаше на този, в който беше излязла сама, за да намери мястото на спускането. Вятърът развяваше и омотаваше дрехите й. Някъде далече на североизток се чуваше камбана: биеше съвсем бавно и равномерно, явно за погребение.
Агнес много обичаше камбанарията. Киврин влезе вътре и я повика, макар че виждаше всичко чак до въжето на камбаната. Излезе и загледа колибите. Къде ли можеше да е отишло момиченцето?
Не в колибите, освен ако не й беше станало прекалено студено. Кученцето. Тя беше искала да отиде на гроба му. Киврин не й беше казала, че го е погребала в гората. Агнес й беше казала, че Блеки трябва да бъде погребан в двора на църквата. Киврин хукна натам.
Да, Агнес беше минала оттук. Следите от малките й ботушки вървяха от гроб на гроб, а след това тръгваха към северната част на църквата. Киврин погледна към гората. Ами ако бе отишла там? Никога нямаше да я намерят.
Тя хукна покрай църквата. Следите завиваха и стигаха до вратата. Киврин отвори. Вътре беше съвсем тъмно и дори по-студено, отколкото на двора.
— Агнес! — извика тя.
Отговор не последва, но се чу съвсем тих шум — като от плъх, който притичва да се скрие.
— Агнес? — повтори Киврин и надникна в тъмното зад гробницата и по страничните пътеки. — Тук ли си?
— Киврин? — чу се съвсем тънко гласче.
— Агнес? — потрети Киврин. — Къде си?
Малката беше при статуята на св. Катерина, свита на кълбо в червената си пелеринка. Беше се притиснала към каменните поли на статуята с широко отворени от страх очи. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.
— Киврин! — извика тя и се хвърли в прегръдката й.
— Агнес, какво правиш тук? — попита Киврин ядосана, но и облекчена. Притисна я към гърдите си. — Къде ли не те търсихме.
Агнес зарови мокрото си личице в шията й.
— Криех се — отвърна тя. — Тръгнахме с Карета да видим Блеки и паднах. — Тя изтри нослето си с ръка. — Виках те и те виках, но ти не дойде.
— Ама аз не знаех къде си, миличко — каза Киврин и я погали по главицата. — Защо си дошла в църквата?
— Криех се от лошия човек.
— Какъв лош човек? — попита Киврин и се намръщи.
В този момент тежката дървена врата на църквата се отвори и Агнес така обви с ръце шията на Киврин, че щеше да я удуши.
— Лошият идва!
— Отец Рош! — извика Киврин. — Намерих я. Тук е. — Вратата се затвори и тя чу стъпките му. — Това е отец Рош — каза тя на Агнес. — Той също те търсеше. Въобще не знаехме къде си.
Детето охлаби малко хватката.
— Мейзри ми каза, че лошият ще дойде да ме вземе.
Рош пристигна задъхан и Агнес отново зарови лице в шията на Киврин.
— Болна ли е? — попита той напрегнато.
— Не мисля — отвърна Киврин. — Обаче е измръзнала. Увийте я в пелерината ми.
Рош отвърза непохватно пелерината на Киврин и я загърна около Агнес.
— Скрих се от лошия — обясни му Агнес, като се извърна в прегръдката на Киврин.
— Какъв лош? — попита Рош.
— Лошият, който ви гонеше в църквата — отвърна детето. — Мейзри каза, че идвал, хващал те и ти давал синята болест.
— Няма лош човек — каза Киврин и си помисли: „Като се приберем, ще й дам да разбере на Мейзри!“
Рош отвори вратата за свещеника. Нахлу слаба синкава светлина.
— Мейзри каза, че той е взел Блеки — каза Агнес. Трепереше. — Мен обаче не ме хвана. Аз се скрих.
Киврин си спомни черното кутре — безжизнено в ръцете й и с кръв около муцунката. Не! Тръгна бързо през снега. Агнес я тресеше, защото беше стояла в леденостудената църква. Усещаше лицето й горещо върху шията си.
„От плача е“ — каза си Киврин и я попита дали я боли главичката.
Агнес не отговори. „Не!“ — мислеше Киврин и вървеше все по-бързо. Рош я следваше по петите. Минаха покрай колибата на иконома и влязоха в двора на господарската къща.
— Не съм ходила в гората — каза Агнес, когато влязоха. — Непослушното момиче обаче е отишло, нали?
— Да — отвърна Киврин и я отнесе до огъня. — Но всичко минало добре. Бащата й я намерил и я отвел у дома. И заживели щастливо. — Тя остави детето на пейката и развърза пелерината му.
— И тя повече никога не отишла в гората — допълни малката.
— Никога — съгласи се Киврин и свали мокрите й ботушки и чорапи. — Трябва да си легнеш — каза тя и разстла пелерината й до огъня. — Сега ще ти донеса топла супа. — Агнес охотно легна и Киврин я загърна с пелерината.
Донесе й супа, но Агнес въобще не пожела да хапне и заспа почти веднага.
— Настинала е — обясни Киврин на Рош и Еливис почти яростно. — Била е навън целия следобед. Настинала е.
След като Рош излезе за вечерната молитва обаче, тя отви Агнес и я опипа под мишниците и в слабините. Дори я обърна по корем, за да провери между плешките, където беше намерила бубона на момчето.
Рош не удари камбаната. Върна се с една завивка, която очевидно беше от неговото легло, сгъна я като дюшече и сложи Агнес върху нея.
Другите камбани биеха за вечерната молитва. И Оксфорд, и Годстоу, и тази от югозапад. Киврин не чуваше обаче двойната камбана на Кърси. Погледна Еливис напрегнато, но Еливис като че ли въобще не слушаше. Гледаше някъде над Роузмунд към паравана.
Камбаните спряха и едва тогава започнаха двете на Кърси. Звучаха много странно, някак приглушено и бавно. Киврин погледна към Рош.
— Това погребален звън ли е?
— Не — отвърна той, обърнал поглед към Агнес. — Днес е свят ден.
Киврин беше загубила всякаква представа за времето. Пратеникът на епископа си беше тръгнал сутринта на Коледа, а същия следобед тя беше открила чумата, след което всичко й приличаше на един безкраен ден. „Четири дни — каза си тя, — оттогава са минали четири дни.“
Беше пожелала да дойде на Коледа, защото по това време имаше толкова много църковни празници, че дори и селяните щяха да знаят коя дата е, а тя просто не можеше да си позволи да пропусне датата на рандевуто. „Гавин отиде да доведе помощ, господин Дануърти — помисли си тя, — а епископът взе всичките коне, а и освен това не знам къде е мястото на спускането.“
Еливис се беше изправила, за да слуша камбаните.
— Това камбаните на Кърси ли са? — обърна се тя към Рош.
— Да — отвърна свещеникът. — Не се страхувайте. Днес е Избиването на младенците.
„Избиването на младенците“ — повтори си Киврин наум и погледна към Агнес. Детето беше заспало и беше спряло да трепери, макар че още беше прекалено горещо.
Готвачката извика нещо и Киврин заобиколи барикадата, за да отиде при нея. Готвачката беше клекнала върху дюшека си и се опитваше да се изправи.
— Трябва да си отида у дома — каза тя.
Киврин я прикотка да си легне и й донесе чаша вода. Кофата беше почти празна, така че тя я взе и излезе да налее вода.
— Кажи на Киврин, че искам да дойде при мен — чу се гласчето на Агнес. Беше седнала върху дюшека си.
Киврин остави кофата.
— Тук съм — каза тя и коленичи до нея. — При теб съм.
Агнес я погледна. Личицето й беше зачервено и изкривено от ярост.
— Лошият ще дойде да ме вземе, ако Киврин не дойде — продължи малката. — Кажи й да дойде веднага.
Пропуснах рандевуто. Загубих всяка представа за датата, защото се грижех за Роузмунд, не можех да намеря Агнес и не знаех къде е мястото на спускането.
Сигурно сте се поболели от притеснение, господин Дануърти. Сигурно сте си помислили, че съм попаднала само на главорези и убийци. Ами, така стана. И сега спипаха и Агнес.
Тя има треска, но без бубони, а освен това нито кашля, нито повръща. Само висока температура. Много висока — въобще не може да ме познае и непрекъснато ме вика. Двамата с Рош се опитахме да я смъкнем със студени компреси, но тя непрестанно се връща.
(Пауза)
Лейди Имейн се е заразила. Отец Рош я откри тази сутрин на пода в ъгъла й. Може да е изкарала така цялата нощ. През последните две нощи тя отказа да си легне и остана на колене, молейки се на Господ да предпази нея и останалите добродетелни от чумата.
Той обаче не го направи. Тя се е заразила от белодробната. Кашля и повръща слюнка, примесена с кръв.
Въобще не позволява нито на Рош, нито на мен да се грижим за нея.
— Тя е виновна за това — каза веднъж на Рош и ме посочи. — Виж й косата. Тя въобще не е девица. Виж й дрехите.
Дрехите ми в момента са едно момчешко кожено палтенце и кожени панталони, които намерих в един от скриновете на тавана. Роклята ми стана на нищо, когато лейди Имейн повърна отгоре й, а долната си риза трябваше да накъсам за парцали и превръзки.
Рош се опита да даде на Имейн чай от върбова кора, но тя го изплю. След това каза:
— Излъга ни като каза, че е била нападната в гората. Била е изпратена тук, за да ни убие.
Докато говореше, по брадичката й се стичаше кървава слюнка и Рош я избърса.
— Заради болестта си вярвате в тия неща — обясни й той кротко.
— Изпратили са я да ни изтрови — продължаваше Имейн. — Виж как е отровила децата на сина ми. Сега ще се опита да ме отрови и мен, но аз няма да ям и да пия нищо, което ми дава.
— Тихо — каза Рош строго. — Не бива да говорите лоши неща за човека, който иска да ви помогне.
Тя бясно завъртя глава.
— Тя се опитва да ни убие. До един. Трябва да я изгорите. Тя е слугиня на Сатаната.
Никога не го бях виждала вбесен. Сега обаче отново беше заприличал на главорез.
— Не знаете какво говорите — каза той. — Бог я изпрати сред нас, за да ни помага.
Ще ми се това да беше вярно, да можех да им помогна поне малко, но уви, това въобще не е така. Агнес пищи да отида при нея, Роузмунд лежи като поразена от магия, писарят става все по-черен, а аз не мога да направя нищо за никой от тях. Нищичко.
(Пауза)
Вече цялото семейство на иконома е болно. Най-малкото момче — Лефрик — беше единственият, който имаше бубон, та го доведох тук и цепнах подутината. За другите не мога да направя нищо. Всички до един са с белодробната.
(Пауза)
Бебето на иконома умря.
(Пауза)
Камбаните на Кърси бият. Девет удара. За кого ли става въпрос? За пратеника на епископа? За дебелия монах, който помогна да ни отмъкнат конете? Или пък за сър Блоет? Надявам се да е така.
(Пауза)
Ужасен ден. Днес следобед умряха жената на иконома и момчето, което избяга от мен в деня, когато се опитвах да намеря, мястото на спускането. Икономът копае и двата гроба, макар че земята е така замръзнала, че се чудя как въобще успява да направи нещо. Състоянието и на Роузмунд, и на Лефрик се влошава. Роузмунд почти не може да преглъща, а пулсът й е едва доловим и неравномерен. Агнес не е толкова зле, но не мога да й смъкна температурата. Тази вечер Рош каза молитвата тук.
След началото на молитвата той каза:
— Господи Иисусе, знам, че си изпратил каквато помощ си могъл, но се опасявам, че тя не може да надвие тази черна чума. Твоята света рабиня Катрин твърди, че този ужас е болест, но как е възможно това? Защото не върви от човек на човек, а е навсякъде в едно и също време.
Така е.
(Пауза)
Управителят Улф умря.
Също и Сиб — дъщеря на иконома.
Джоан — дъщеря на иконома.
Готвачката (не й знам името).
Уолтеф — най-големият син на иконома.
(Пауза)
Повече от половината от селото вече е заразено. Моля Те, нека Еливис да не се разболява. Нито пък Рош.
Той викаше за помощ, но не идваше никой и той си помисли, че всички са измрели и той е единственият оцелял. Също като онзи монах Джон Клин в манастира на францисканското братство. „Аз, в очакване на смъртта…“
Опита се да натисне бутона, за да повика сестрата, но не можа да го намери. На шкафчето до леглото имаше звънче и той посегна да го вземе. Пръстите му обаче бяха толкова слаби, че само успя да го бутне на земята. При падането си звънчето издрънча ужасно силно — щеше да му спука тъпанчетата, — но пак не се появи никой.
Следващия път когато се събуди обаче, звънчето беше пак на шкафчето. Значи някой беше дошъл, докато той беше спал. Примижа със замъглен поглед към звънчето и се зачуди колко ли време е спал. Сигурно дълго.
По нищо в стаята не можеше да разбере това. Светлина имаше, но някак без перспектива, защото нямаше никакви сенки. Можеше да бъде и следобед, и не много рано сутринта. Нито на шкафчето, нито на стената се виждаше часовник, а той нямаше сила да се обърне, за да погледне екраните на стената зад себе си. Стаята имаше прозорец, макар че той не можеше да се надигне достатъчно, че да види добре през него, но иначе си личеше, че вали дъжд. Беше валяло, когато се беше запътил към „Брейзноуз“ — можеше да е още същият следобед. Може би само беше припаднал и го бяха довели тук, за да е под наблюдение.
— „И още ще ти изпратя следното“ — чу се някакъв глас.
Дануърти отвори очи и се протегна за очилата си, но ги нямаше.
— „Ще ти наложа погибел и изгаряща треска.“
Беше госпожа Гадсън. Беше седнала до леглото му и четеше Библията. Не си беше сложила нито маска, нито предпазен костюм, макар че Библията като че ли още си беше увита в найлона.
— „И когато сте се сбрали по градовете си, ще ви изпратя мор.“
— Кой ден сме? Попита Дануърти.
Тя спря, погледна го с любопитство и продължи спокойно да чете.
— „И ще ви дам в ръцете на най-върлите ви врагове.“
Не може да бе минало много време. Когато беше отишъл да види Бадри, госпожа Гадсън четеше на пациентите. Може би все пак беше още същият следобед и Мери още не беше успяла да дойде, за да изхвърли госпожа Гадсън от стаята му.
— Можете ли да преглъщате? — попита го сестрата. Беше древната сестра от отдел „Снабдяване“.
— Трябва да ви дам лекарството за температура — каза тя с дрезгав глас. — Можете ли да преглъщате?
Той отвори уста и тя постави капсулата на езика му. После наклони главата му напред, за да може да отпие. Престилката й пропукваше неудържимо.
— Глътнахте ли го? — попита тя и го остави да се облегне.
Капсулата беше стигнала едва до средата на гърлото му, но той кимна. Дори само от това малко усилие главата започна да го цепи.
— Добре. Тогава мога да махна това. — И тя отлепи нещо от ръката му.
— Колко е часът? — попита той, като се мъчеше да не изплюе капсулата.
— Точно толкова, в колкото трябва да си почивате — отвърна тя и впери далекогледите си очи в екраните зад него.
— Кой ден сме? — попита я той, но тя вече се беше измъкнала от стаята. — Кой ден сме? — обърна се той и към госпожа Гадсън, но нея също вече я нямаше.
Не можеше да е тук от много дълго. Все още имаше силно главоболие и висока температура, които бяха първите симптоми на инфлуенцата. Може пък да беше болен само от няколко часа. Може би все още беше същият следобед, а той се беше събудил, когато са го премествали в стаята, още преди да са имали време да му свържат бутон за повикване на сестрата и да му дадат лекарството за смъкване на температурата.
— Време е за лекарството ви за температурата — каза сестрата. Вече беше друга — русата красавица, която му беше задавала един милион въпроси за Уилям Гадсън.
— Ама аз вече си го взех.
— Това беше вчера — отвърна тя. — Хайде сега да го изпием.
Първокурсникът пред стаята на Бадри му беше казал, че е пипнала вируса.
— Мислех, че сте се разболели — каза той.
— Да, но вече се оправих и скоро и вие ще се оправите.
— И тя постави ръката си зад главата му, за да я повдигне и той да може да отпие глътка вода.
— Кой ден сме? — попита я той.
— Единайсети — отвърна тя. — Всичко се обърка. Почти целият персонал се беше разболял и всички здрави работеха по две смени. — Тя написа нещо на конзолата и погледна екраните със свъсено чело.
Той се беше сетил, още преди тя да му каже, дори още преди да посегне към звънчето, за да повика някого на помощ. Треската беше превърнала в един-единствен дъждовен следобед всички безпаметни нощи и изтерзани сутрини, които той въобще не помнеше. Тялото му обаче беше следяло времето съвсем точно, беше отброявало часовете и дните, така че той да го знае дори преди сестрата да му каже. Беше пропуснал рандевуто.
Рандеву въобще не бе имало. Нали Гилкрист бе изключил мрежата. Нямаше значение дали е бил там, или не, дали е бил болен, или не. Мрежата беше изключена и той не можеше да направи нищо.
Единайсети януари. Колко ли време беше чакала Киврин на мястото на спускането? Ден? Два? Или три, преди да се замисли, че може би е объркала датата или мястото? Дали беше чакала цяла нощ до пътя между Бат и Оксфорд, свита в безполезната си бяла пелерина и без да пали огън, защото се страхуваше, че светлината може да привлече вълци или крадци? Или селяни, които бягат от чумата. И кога ли беше разбрала, че всъщност никой няма да отиде да я вземе?
— Искате ли да ви донеса нещо? — попита го сестрата и заби една спринцовка в системата му.
— От това ще мога ли да заспя? — попита той.
— Да.
— Добре — каза той и затвори очи.
Спа няколко минути, един ден или може би месец. Когато се събуди и светлината, и дъждът, и липсата на сенки — всичко си беше същото. Само дето на стола до леглото му седеше Колин, четеше книгата, която той му беше подарил за Коледа, и смучеше нещо. „Не може да съм в несвяст от много дълго — помисли си Дануърти и примижа към момчето. — «Гобстопърът» си е още почти цял.“
— А, чудесно — каза Колин и затвори книгата със замах. Тая ужасна старша сестра ми каза, че мога да остана само ако обещая да не те будя. И аз не го направих, нали? Нали ще й кажеш, че си се събудил съвсем сам?
Той извади „гобстопъра“ от устата си, разгледа го и го пъхна в джоба си.
— Видя ли я вече? Сигурно е родена през Средновековието. Също толкова некротична, колкото и госпожа Гадсън.
Дануърти примижа срещу него. Якето, в чийто джоб беше напъхал „гобстопъра“ си, беше ново — зелено, а сивият вълнен шал около врата му изглеждаше още помрачен на фона на зеленото. Самият Колин изглеждаше някак по-голям — сякаш беше пораснал, докато Дануърти беше спал.
Колин се намръщи.
— Аз съм — Колин. Познаваш ли ме?
— Разбира се, че те познавам. Защо не си си сложил маската?
Колин се ухили.
— Защото не трябва. А и освен това ти вече не си заразен. Искаш ли си очилата?
Дануърти кимна съвсем внимателно, за да не провокира наново болката.
— Когато се пробуждаше предишните пъти, въобще не можеше да ме познаеш. — Колин започна да рови в чекмеджето на нощното шкафче и му извади очилата. — Много зле беше. Помислих си, че ще ритнеш топа. През цялото време ме наричаше Киврин.
— Коя дата сме? — попита Дануърти.
— Дванайсети — отвърна Колин нетърпеливо. — Вече ме пита тази сутрин. Не помниш ли?
Дануърти си сложи очилата.
— Не.
— Въобще ли не помниш какво стана?
„Спомням си как зарязах Киврин — помисли си Дануърти. — Спомням си, че я зарязах в 1348 година.“
Колин премести стола по-близо и сложи книгата на леглото.
— Старшата сестра каза, че няма да помниш нищо заради треската — обясни му момчето, но звучеше някак ядосано, сякаш Дануърти беше виновен. — Не искаше да ме пусне да те видя и не ми казваше нищо. Мисля, че това е абсолютно несправедливо. Казват ти да седнеш в някоя чакалня, непрекъснато ти нареждат да си ходиш у дома, защото си нямал работа тук, а когато ги попиташ нещо, отвръщат: „Лекарят ще дойде след минутка“ и не ти казват нищо. Все те третират като дете. Ама нали все по някое време трябва да разбереш какво става, а? Знаеш ли какво направи старшата сестра тази сутрин? Изхвърли ме. Каза: „Господин Дануърти е много болен. Не бива да го притесняваш.“ Че аз да не съм искал да те притеснявам?!
Беше възмутен, но и някак изморен, притеснен. Дануърти си го представи как обикаля по коридорите като призрак и седи в чакалнята, ослушвайки се за всякакви новини. Нищо чудно, че изглеждаше порасъл.
— А току-що госпожа Гадсън ми каза, че трябвало да ти съобщавам само добрите новини, защото от лошите си щял да получиш нов пристъп и да умреш по моя вина.
— Виждам, че госпожа Гадсън продължава да поддържа духа — каза Дануърти и се усмихна. — Сигурно не мога да се надявам, че вирусът ще я повали, а?
Колин го изгледа изненадано, после обясни:
— Епидемията свърши. Другата седмица вдигат карантината.
Значи аналогът беше пристигнал след всичките молби на Мери. Дануърти се зачуди дали е пристигнал навреме, за да спасят Бадри, но след това се сети, че може би това беше лошата новина, която госпожа Гадсън искаше да му спести. „Лошата новина вече я чух — каза си той. — Данните от фиксирането са безвъзвратно загубени и Киврин е в 1348 година.“
— Кажи ми някоя добра новина — каза той.
— Ами от два дни никой не се е разболявал — отвърна Колин, — а освен това най-сетне пристигнаха провизиите и вече имаме нещо що-годе прилично за ядене.
— Виждам, че си имаш и нови дрешки.
Колин сведе поглед към зеленото яке.
— Това е един от коледните подаръци от майка ми. Изпратила ги след… — Той спря и се намръщи. — Изпрати ми и няколко видеофилма и лепенки за лице.
Дануърти се зачуди дали е изчакала до окончателното привършване на епидемията, за да ги изпрати. И какво ще каже Мери по този въпрос.
— Виж — каза Колин и се изправи, — закопчава се автоматично. Само натискаш едно копче ей така. Вече няма да се налага да ме гониш да си го закопчавам.
В този момент с гръм и трясък нахълта старшата сестра.
— Той ли ви събуди? — запита тя.
— Казах ли ти? — измрънка Колин. — Не съм, сестро. Толкова бях тих, че дори не се чуваше как прелиствам страниците.
— Не ме е събудил и освен това в момента не ме притеснява — намеси се Дануърти преди тя да е успяла да зададе следващия си въпрос. — Казва ми само добри новини.
— Въобще не бива да говориш на господин Дануърти. Той трябва да си почива — каза тя и закачи една нова банка към системата. — Господин Дануърти е все още много болен и не бива да го притесняват посетители. — И тя поведе Колин към вратата.
— Щом като толкова ви притесняват посетителите, защо не кажете на госпожа Гадсън да спре да му чете от Светото писание? — запротестира Колин. — Тая жена може да съсипе всекиго. — Той се спря на прага, готов да убие сестрата с поглед. — Утре ще дойда пак. Искаш ли да ти донеса нещо?
— Как е Бадри? — попита Дануърти и се опита да събере сили да чуе отговора.
— По-добре — отвърна Колин. — Почти се беше оправил, но получи нов пристъп. Вече е доста по-добре. Иска да те види.
— Не… — почна Дануърти, но сестрата вече беше затръшнала вратата.
„Бадри не е виновен“, беше казала Мери и това беше наистина така. Дезориентацията беше един от първите симптоми. Той се сети как беше набирал грешно номера на Андрюс и как госпожа Пиантини беше правила грешка след грешка на камбаната си и непрестанно се беше извинявала.
— Съжалявам — прошепна той. Бадри не беше виновен. Той беше виновен. Толкова се беше притеснявал за изчисленията на Пухалски, че беше заразил Бадри със страховете си и технологът беше решил да въведе координатите отново.
Колин беше оставил книгата си на леглото. Дануърти я придърпа към себе си. Струваше му се невероятно тежка, толкова тежка, че ръката му затрепери от усилието да я държи отворена. Нагласи я на леглото и започна да прелиства страниците. Накрая намери това, което търсеше.
Черната смърт беше стигнала до Оксфорд по Коледа. Заради нея бяха затворили университетите, а тези, които все още бяха имали сили, бяха побягнали към близките села, отнасяйки чумата със себе си. Тези, които не бяха успели да избягат, бяха измирали с хиляди, толкова много, че не беше останал „жив човек да се грижи за хората или да погребва всички трупове“. А малцината оцелели се бяха затворили по колежите — бяха се скрили с единствената цел да намерят изкупителната жертва.
Дануърти заспа с очилата на носа си, но когато сестрата понечи да ги свали, се събуди. Беше приятелката на Уилям, която дори му се усмихна.
— Извинете — каза тя и ги прибра в чекмеджето. — Не исках да ви будя.
Дануърти примижа срещу нея.
— Колин каза, че епидемията е свършила.
— Да — потвърди тя, докато разглеждаше екраните зад него. — По едно и също време откриха източника на вируса и получиха аналога. И съвсем навреме. От Статистическия бяха предсказали 85 процента смъртност, като дори при направени антивирусни ваксини и разширени Т-клетки цифрата щеше да спадне само до 32 процента. Като не се взимаше предвид недостигът на провизии и това, че голяма част от персонала вече беше на легло. Истината е, че смъртността тук беше почти деветнайсет процента, а голяма част от пациентите са все още в критично състояние.
Тя хвана китката му и огледа екраните зад главата му.
— Температурата ви е поспаднала — каза сестрата. — Вие сте голям късметлия, знаете ли. Аналогът не подейства на никой от вече заразените. Доктор Ааренс… — тя спря и той се зачуди какво ли е казала Мери. Сигурно, че е щял да ритне топа. — Голям късметлия сте — повтори сестрата. — А сега се опитайте да поспите.
Той заспа, а когато се събуди, госпожа Гадсън се беше надвесила над него, готова за атака с Библията си в ръка.
— „И ще ви изпрати всичките болести на Египет — каза тя веднага щом Дануърти отвори очи. — И всяка болест, и всяка чума, докато не бъдете затрити.“
„И ще ви дам в ръцете на най-върлите ви врагове“ — измърмори Дануърти.
— Какво? — попита госпожа Гадсън.
— Нищо.
Беше си загубила пасажа. Започна да прелиства страниците в търсене на разни болести и епидемии и по едно време продължи:
„… Защото Бог изпрати единствения си Син в света.“
„Бог никога нямаше да го изпрати, ако беше знаел какво ще се случи — помисли си Дануърти. — Ирод, избиването на младенците, Гетсиманската градина.“
— Прочетете ми нещо от Матея — каза той. — Глава 26, стих 39-и.
Госпожа Гадсън спря и го изгледа раздразнено, но все пак започна да прелиства страниците.
„И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тая чаша.“
„Бог си е нямал представа къде е Синът Му“ — мислеше си Дануърти. Беше изпратил единствения Си Син в света, но нещо се беше объркало с данните от фиксирането, някой беше изключил мрежата, за да не може Той да се добере до него, та Го арестували и Му сложили трънен венец и Го приковали на кръста.
— Глава 27 — каза той. — Стих 46-и.
Тя изкриви устни и отгърна на съответната страница.
— Наистина не мисля, че това са подходящи цитати за…
— Четете — каза Дануърти.
„А около деветия час Иисус извика с висок глас: Или! Или! Лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил?“
Киврин нямаше въобще да разбере какво се е случило. Щеше да си помисли, че е сбъркала датата или мястото, че е загубила представа за времето заради чумата, че нещо се е объркало в самото спускане. Щеше да си помисли, че са я зарязали.
— Е? — попита госпожа Гадсън. — Някакви други претенции?
— Не.
Тя се върна към страниците на Стария завет:
— „Защото ще падат от меча, от болестите и от бедствията. — След това продължи: — Всеки, който е стигнал толкова далече, ще умре от мор.“
Въпреки всичко той заспа и после се събуди без усещането за безкраен дъждовен следобед. Продължаваше да вали, но в стаята вече имаше сенки, а камбаните удряха четири часа. Приятелката на Уилям му помогна да отиде до тоалетната. Книгата беше изчезнала и той се зачуди дали Колин е идвал. Не можеше да си спомни. Когато обаче сестрата отвори шкафчето, видя книгата върху единия рафт. Помоли сестрата да повдигне възглавницата му и след като тя излезе, си сложи очилата и извади книгата.
Чумата се беше разпространила толкова хаотично, толкова коварно, че хората не бяха повярвали, че става въпрос за болест. Бяха обвинявали прокажените, старите жени, душевноболните, че са натравяли кладенците и са им правили черни магии. Всеки странен човек или чужденец незабавно е падал под подозрение. В Съсекс бяха убили с камъни двама пътуващи. В Йоркшир бяха изгорили една млада жена на кладата.
— Значи тук е била! — чу се гласът на Колин от вратата. — Помислих си, че съм я загубил.
Беше облечен в зеленото си яке и както винаги беше целият мокър.
— Трябваше да помогна на госпожа Тейлър да занесем куфарите за ръчните камбани до протестантската църква, а навънка е да не ти разправям.
Дануърти изпита облекчение, когато чу името на госпожа Тейлър. И си даде сметка, че не е попитал за никой от задържаните под карантина от страх това да не е сред лошите новини.
— Госпожа Тейлър добре ли е?
Колин докосна копчето на якето си и то се отвори автоматично, пръскайки вода във всички посоки.
— Да. На петнайсети ще изнасят концерт в протестантската църква. — И се наведе, за да види какво точно чете Дануърти.
Дануърти затвори книгата и му я подаде.
— А останалите майсторките по камбаните? Госпожа Пиантини?
— Още е в болницата. Толкова е отслабнала, че няма да я познаеш. — Той отвори книгата. — Четеше за Черната смърт, нали?
— Да — призна Дануърти. — Господин Финч не се разболя, нали?
— Не. Замества госпожа Пиантини на мястото на тенора. Много е разстроен. В пратката от Лондон нямаше тоалетна хартия и той твърди, че вече не е останало почти нищо. Много жестоко се скараха с Гадсъновица по този повод. — Той остави книгата на леглото. — Какво ще стане с твоето момиче?
— Не знам — отвърна Дануърти.
— Можеш ли да направиш въобще нещо, за да я върнеш?
— Не.
— Черната смърт е била нещо ужасно — каза Колин.
— Хората са измирали по толкова много, че не са смогвали да ги погребват. Просто ги оставяли да лежат на купчини.
— Не мога да се добера до нея, Колин. Загубихме данните от фиксирането, понеже Гилкрист е изключил мрежата.
— Това го знам. Но не можем ли да направим нещо?
— Не.
— Но…
— Смятам да говоря с лекаря да ограничи посещенията ви — каза строго старшата сестра от вратата и хвана Колин за яката на якето.
— Ами тогава започнете с ограничаване на госпожа Гадсън — ядоса се Дануърти, — а също така предайте на Мери, че искам да я видя.
Мери не се появи, но затова пък дойде Монтоя, очевидно направо от дупката си. Беше в кал до коленете, а тъмната й коса беше посивяла от прахта. С нея пристигна и Колин — зеленото му яке беше цялото на петна.
— Промъкнахме се, докато оная не гледаше — обясни Колин.
Монтоя беше свалила доста килограми. Ръцете й, поставени върху рамката на леглото, изглеждаха много слаби, а часовникът на китката й се въртеше съвсем хлабаво.
— Как си? — попита тя.
— По-добре — излъга я той, без да сваля поглед от ръцете й. Под ноктите й имаше кал. — А ти как си?
— По-добре — отвърна тя.
Сигурно веднага след като я бяха пуснали от болницата, беше отишла при разкопките да търси записващото устройство. А сега беше дошла направо тук.
— Мъртва е, нали? — попита Дануърти.
Ръцете й стиснаха рамката, след това я пуснаха.
— Да.
Значи в крайна сметка Киврин беше попаднала на точното място. Пространствените координати се бяха изместили само с няколко километра, че дори и метра, и тя беше успяла да намери пътя между Оксфорд и Бат, а след това и Скендгейт. И беше умряла там — жертва на инфлуенцата, от която се беше заразила преди да потегли. Или пък от глада по време на чумата. Или от отчаяние. Беше мъртва от седемстотин години.
— Значи си го намерила — каза Дануърти, но това въобще не беше въпрос.
— Какво да е намерила? — попита Колин.
— Записващото устройство на Киврин.
— Не съм — отвърна Монтоя.
Това не успокои Дануърти и той каза:
— Но ще го намериш.
Ръцете й бяха стиснали рамката, но въпреки това потрепериха.
— Киврин ме помоли — обясни тя. — В деня на спускането. Тя беше тази, която предложи устройството да прилича на костно шипче, за да може записът да оцелее дори ако тя загине. „Господин Дануърти се притеснява за глупости — каза ми тя, — но ако нещо се обърка, ще се опитам да направя така, че да ме погребат в двора на църквата, за да не се налага… — и гласът й потрепери — да изровиш половин Англия.“
Дануърти затвори очи.
— Но ти не можеш да знаеш дали е мъртва, ако не си намерила записващото устройство — избухна Колин. — Нали казахте, че дори не знаете къде е?! Как можеш да си сигурна, че е мъртва?
— В дупката направихме множество експерименти с лабораторни мишки. За заразяване с вируса са необходими само петнайсет минути. Киврин е била в пряк контакт с гробницата цели три часа. Има 75 процента вероятност да се е заразила, а при ограниченото здравно обслужване през четиринайсети век е почти сигурно, че са се получили усложнения.
Ограничено здравно обслужване! Та през този век лекарите бяха лекували пациентите си с пиявици и стрихнин и въобще не бяха и чували за стерилизация, микроби или Т-клетки. Сигурно са й правили някакви вонящи отвари, каканижели са й молитва след молитва и са й разрязвали вените. „А лекарите им пускали кръв, но въпреки това мнозина умрели“ — пишеше в книгата на Гилкрист.
— Без антивирусни ваксини и разширение на Т-клетките — продължи Монтоя — смъртността при заразяване с този вирус е четирийсет и девет процента. От статистическия отдел…
— Статистическият отдел — рече Дануърти горчиво. — И тези ли цифри са от Гилкрист?
Монтоя погледна Колин и се намръщи.
— Има 75 процента вероятност Киврин да е пипнала вируса и 68 процента — да е влязла в директен контакт с вируса на чумата. Заболеваемостта при бубонната е 91 процента, а смъртността…
— От чума не се е заразила — прекъсна я Дануърти. — Беше си получила ваксината против чума. Това не ви ли го казаха доктор Ааренс или Гилкрист?
Монтоя отново погледна Колин.
— Казаха ми да не му казвам — рече Колин и й се опули предизвикателно.
— Какво да не ми казваш? Гилкрист ли се разболя? — И той си спомни как беше гледал екраните, а след това се беше строполил право в обятията на Гилкрист. Дали бе успял да го зарази?
— Господин Гилкрист почина преди три дни от инфлуенцата — отвърна Монтоя.
Дануърти погледна Колин и попита:
— Какво още ти забраниха да ми казваш? Кой още е умрял, докато съм бил болен?
Монтоя вдигна изтънялата си ръка, за да спре Колин, но вече беше твърде късно.
— Баба Мери — каза момчето.
Мейзри избяга. Двамата с Рош я търсихме къде ли не, защото се изплашихме, че се е разболяла и просто е изпълзяла в някой ъгъл, но икономът ни каза, че докато копаел гроба на Уолтеф, я видял да отпрашва към гората. Била яхнала понито на Агнес.
Така просто ще разнесе болестта още по-надалеч или ще се добере само до някое село, където чумата вече е стигнала. Вече е навсякъде около нас. Камбаните бият като за вечерна молитва, само дето малко не са в такт, сякаш свещениците са полудели. Вече е напълно невъзможно да се разбере дали удрят девет или три пъти. Двойната камбана на Кърси тази сутрин удари един-единствен път. Чудя се дали е за бебето, или за някое от момичетата, които не спираха да се кикотят.
Роузмунд е още в безсъзнание, а пулсът й е много слаб. Агнес е в делириум, пищи и размахва ръце и крака. Непрекъснато ме вика, но когато тръгна към нея, не ми дава да се приближа. Когато се опитам да говоря с нея, пак започва да пищи и да рита, сякаш е ухапана от тарантула.
Еливис е заприличала на сянка. Опитва се да се грижи едновременно за Агнес и лейди Имейн, която започва да ми крещи: „Сатана!“, когато отивам да я прегледам, а тази сутрин за малко да ми насини окото. До себе си ме допуска единствено писарят, за когото вече не може да се направи нищо. Просто няма да изкара и днешния ден. Мирише толкова лошо, че трябваше да го преместим в другия край на залата. Бубонът му пак започна да набира гной.
(Пауза)
Гуни — вторият син на иконома.
Жената с белезите от скрофулоза по врата.
Бащата на Мейзри.
Коб.
(Пауза)
Лейди Имейн е много зле. Рош се опита да й даде последното причастие, но тя отказа да се изповяда.
— Трябва да се помирите с Бог преди да умрете — обясни й Рош, но тя обърна глава към стената и каза:
— Той е виновен за всичко.
(Пауза)
Трийсет и един случая. Над седемдесет и пет процента.
Мейзри не се връща. Сигурно е заспала в нечия господарска къща, напусната от обитателите си, и когато всичко това свърши, ще стане наследница на някой стар благороднически род.
Може би това не й е наред на нашата епоха, господин Дануърти. Че до нея се е стигнало чрез хора като Мейзри, пратеника на епископа и сър Блоет. А всички хора, които са останали и са се опитали да помогнат, са се заразили от чумата и са умрели.
(Пауза)
Лейди Имейн изпадна в безсъзнание и в момента Рош и дава последно причастие. Аз му казах да го направи.
— Болестта говореше чрез нея. Душата й не се е обърнала против Господа — казах му. Това не е вярно и може би тази жена не заслужава опрощение на греховете си, но и такава участ не заслужава — тялото й да е отровено и да загнива всяка секунда. Освен това не мога да я кълна, че обвинява Бог, когато аз самата обвинявам нея. А нито един от двамата не носи вината. Това е просто болест.
Светеното вино свърши, а вече нямаме и зехтин. Рош използва олио, което взема от кухнята. Мирише на гранясало. Щом й докосне по слепоочието или дланите, кожата й веднага почернява.
Това е болест.
(Пауза)
Състоянието на Агнес се влошава. Ужасно е да я гледам как лежи и се задъхва като бедното си кутре. От време на време крещи:
— Кажете на Киврин да дойде и да ме вземе. Тук хич не ми харесва!
Дори Рош не издържа. По едно време ме попита:
— Защо Бог ни наказва така?
— Не ни наказва. Това е болест — отвърнах му аз, което не е никакъв отговор за него и той го знае.
Цяла Европа също го знае, а също така и църквата. Тя ще продължи да прави извинения още няколко века, но няма да надделее над същността на събитията — че Той е позволил това да стане. Че Той не се е притекъл на помощ на никого.
(Пауза)
Камбаните замлъкнаха. Рош ме попита дали според мен това означава, че чумата е престанала да вилнее.
— Може пък Бог най-сетне да е успял да ни се притече на помощ — каза той.
Не мисля. Сигурно епископът на Бат е изпратил заповед камбаните да се спрат, защото хората се плашат. Нали така пише в книгите.
Звукът им наистина беше ужасяващ, но тишината сега е още по-ужасна. Сякаш е настъпил краят на света.
Мери беше починала още в началото на боледуването на Дануърти. Беше паднала на легло в деня, в който беше пристигнал аналогът. Почти веднага беше развила пневмония, а на втория ден сърцето й беше спряло да бие. На шести януари. Богоявление.
— Трябваше да ми кажеш — въздъхна Дануърти.
— Аз ти казах — възрази Колин. — Не си ли спомняш?
Дануърти нямаше никакъв спомен за подобно нещо, не се беше досетил дори когато видя, че госпожа Гадсън си влиза съвсем спокойно в стаята му, нито пък когато Колин беше казал: „Няма да ти кажат нищо“. Дори не му се беше сторило странно, че Мери толкова време не идва да го види.
— Казах ти, когато тя се разболя — обясняваше Колин.
— Казах ти и когато почина, но ти беше много болен и не ме чуваше.
Той си представи как Колин чака пред стаята й за някакви сведения и как после идва и застава до леглото му, за да се опита да му каже.
— Съжалявам, Колин.
— Не можеше да направиш нищо. Нали и ти беше болен — отвърна Колин. — Вината не е твоя.
Дануърти беше казал същото на госпожа Тейлър, но и тя беше повярвала на тези думи също толкова, колкото и той сега вярваше на Колин. Беше сигурен, че и самият Колин не им вярва.
— Всичко мина прилично — каза Колин. — Всички бяха много мили, с изключение на Старшата. Не ми даваше да ти кажа дори след като състоянието ти започна да се подобрява. Всички останали обаче бяха много мили, с изключение на Гадсъновица. Не спря да ми чете Светото писание за това как Бог наказвал съгрешилите. Господин Финч се обади на мама, но тя не можа да дойде, така че той организира всичко около погребението. Много добър човек. И американките бяха много мили. През цялото време ми даваха бонбони.
— Съжалявам — каза Дануърти, а след миг, когато дъртата сестра изхвърли Колин от стаята, повтори: — Съжалявам.
Оттогава Колин не се беше появявал и Дануърти се чудеше дали Старшата не му е забранила въобще да влиза в болницата, или пък момчето наистина не може да му прости въпреки това, което беше казал.
Той беше зарязал Колин, беше го оставил в ръцете на госпожа Гадсън, Старшата и лекарите, които не му казваха нищо. Беше заминал за едно място, до което нямаше никакъв достъп, също толкова изолиран, колкото и господин Бейсингейм, който си ловеше сьомгата на някоя река в Шотландия. И независимо от това, което говореше, Колин със сигурност смяташе, че ако Дануърти наистина беше искал — болен или не — можеше да бъде при него, за да му помогне.
— И ти мислиш, че Киврин е мъртва, нали? — беше го попитало момчето, след като Монтоя беше излязла от стаята.
— Страхувам се, че да.
— Но ти каза, че тя не може да се зарази от чумата. Ами ако не е мъртва? Ами ако точно сега е на мястото на рандевуто и те чака?
— Тя се е заразила от инфлуенцата, Колин.
— Ти също се зарази, обаче не умря. Може пък и тя да не е умряла. Мисля, че трябва да се видиш с Бадри, за да разбереш дали той има някаква идея. Може да успее да включи пак машината.
— Ти не разбираш нищо — каза Дануърти. — Това не е като джобно фенерче. Фиксирането не може да бъде включено отново.
— Добре, обаче той може да направи ново. Ново фиксиране. В същата епоха.
В същата епоха. За нагласяването на едно спускане, дори когато координатите вече бяха известни, трябваха поне няколко дни. А Бадри нямаше и координатите. Разполагаше само ас датата. Той можеше да „създаде“ нова комбинация от координати, базирана на датата, ако пространствените координати бяха останали същите, ако треската на Бадри не ги беше разбъркала напълно и ако парадоксите изобщо позволяха второ спускане.
Нямаше как да обясни всичко това на Колин, нито пък че Киврин просто не може да е оцеляла след инфлуенца в един век, където обичайното лечение е било кръвопускането.
— Няма да стане, Колин — каза той и изведнъж се почувства прекалено изтощен да обяснява каквото и да било. — Съжалявам.
— Значи просто ще я зарежеш там? Независимо дали е мъртва, или не? Дори няма да попиташ Бадри?
— Колин…
— Баба Мери направи всичко за теб. Тя не се предаде!
— Какво става тук? — попита в този момент Старшата. — Я излизай и не ми разстройвай пациента!
— Аз и без това си тръгвах — отвърна Колин и хукна навън.
И не се беше появил нито вечерта, нито на другия ден.
— Разрешено ли ми е да имам посетители? — попита Дануърти приятелката на Уилям, която застъпи следващата смяна.
— Да — отговори тя, докато разглеждаше екраните. — В момента дори имате една посетителка, която иска да се види с вас.
Беше госпожа Гадсън. Вече беше отворила Библията.
— Лука, глава 23, стих 33 — каза тя и го погледна гадно. — Понеже проявявате изключителен интерес към разпятието. „И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него.“
„Ако Господ е знаел къде е Синът Му, никога нямаше да позволи да направят така с него — помисли си Дануърти. — Щеше да си го изтегли обратно, щеше да отиде и да го спаси.“
По времето на Черната смърт хората бяха вярвали, че Бог ги е изоставил. „Защо Си извърнал лицето Си от нас?“ — бяха писали те в документите от онова време. „Защо не чуваш плача ни?“ Той обаче може би не ги беше чул. Може би Той е бил в безсъзнание, легнал болен на небето, самият Той безпомощен и неспособен да се притече на помощ.
— „Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час — продължаваше да чете госпожа Гадсън, — и потъмня слънцето…“
Съвременниците на Черната смърт бяха повярвали, че е дошъл краят на света, че е дошъл Армагедон, че Сатаната най-сетне е постигнал победата си. „Така си е било — помисли си Дануърти. — Нали загубихме данните от фиксирането.“
Мислеше и за Гилкрист. Чудеше се дали преди да умре си е дал сметка какво е направил, или просто е лежал в безсъзнание и в пълна забрава, без въобще да осъзнава, че е погубил Киврин.
— „И ги изведе вън до Витания — четеше госпожа Гадсън, — и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето.“
Отделил се е от тях и се е възнесъл на небето. Господ все пак беше слязъл да го вземе, мислеше си Дануърти. Твърде късно обаче. Твърде късно.
Тя продължи да чете, докато не дойде дежурството на приятелката на Уилям.
— Време за дрямка — каза тя лаконично и избута госпожа Гадсън навън. После се приближи до леглото, измъкна възглавницата изпод главата му и я удари няколко пъти, за да я набухне.
— Колин да се е появявал? — попита я Дануърти.
— Не съм го виждала от вчера — отговори тя и му нагласи възглавницата. — Време е да поспите.
— И госпожа Монтоя ли не е идвала?
— Също от вчера. — Тя му подаде една капсула и картонена чашка.
— Да са пристигали някакви съобщения?
— Никакви — отвърна тя и взе празната чаша от ръцете му. — Опитайте се да поспите.
Никакви съобщения. „Ще направя всичко възможно да ме погребат в църковния двор“, беше казала Киврин на Монтоя, обаче по дворовете на църквите не бяха останали свободни места. Бяха започнали да погребват жертвите на чумата в изкопи и ями. Бяха ги хвърляли в реките. Към края на епидемията въобще не си бяха правили и труда да ги погребват. Бяха ги струпвали на някое място и ги бяха подпалвали.
Монтоя никога нямаше да намери записващото устройство. Ако пък успееше, какъв ли щеше да бъде записът? „Отидох до мястото на спускането, но мрежата не се отвори. Какво се е случило?“ Гласът на Киврин се извисява в паника, обвинение, зов: „Или, Или, защо ме изостави?“
Когато стана време за обяд сестрата — приятелката на Уилям — го накара да седне на един стол, за да се нахрани. Тъкмо когато довършваше задушените сини сливи, пристигна Финч.
— Плодовите ни консерви са на привършване — каза той и посочи подноса на Дануърти. — А също така и тоалетната хартия. Представа си нямам как мислят да започнем семестъра. — Той седна на края на леглото. — Университетът е обявил началото на семестъра за двайсет и пети, но просто не можем да се подготвим дотогава. В „Салвин“ все още има петнайсет пациенти, масовата имунизация тепърва започна, а и въобще не съм сигурен, че няма да има повече заразени с инфлуенца.
Ами Колин? — попита Дануърти. — Той добре ли е?
— Да, сър. Беше малко умърлушен, след като доктор Ааренс си отиде, но откакто вие дойдохте на себе си, доста се пооживи.
— Искам да ти благодаря, че си му помогнал — каза Дануърти. — Колин спомена, че ти си уредил всичко по погребението.
— О, за мен беше удоволствие да помогна, сър. Знаете ли, той си няма никого другиго и аз бях сигурен, че сега — като е преминала опасността — майка му ще дойде, но тя се обади да каже, че било много трудно да се уреди каквото и да било с такова кратко предизвестие. Изпрати обаче прекрасни цветя. Лилии и лазерни цветове. Направихме службата в параклиса на „Балиол“. — Той се размърда на леглото. — О, като заговорихме за параклиса, се сетих, че — надявам се, че нямате нищо против, но дадох разрешение на протестантската църква да го използва за един концерт с ръчни камбани на петнайсети. Американските майсторки смятат да изпълнят „Когато най-сетне Спасителят дойде“ от Рембо, а протестантската църква в момента се използва от Националната служба по здравеопазването като център за имунизация. Искрено се надявам, че нямате нищо против.
— Нямам — отвърна Дануърти, който се беше замислил за Мери. Чудеше се кога точно е било погребението и дали след това са ударили камбаната.
— Мога да им кажа, че вие предпочитате да използват „Света Богородица“ — прекъсна мислите му Финч.
— Не, разбира се, че не — каза Дануърти. — Параклисът е идеален за тази цел. Ти очевидно се справяш добре в мое отсъствие.
— Ами опитвам се, сър. Много ми е трудно с госпожа Гадсън. — Той се изправи. — Не искам да ви преча на почивката. Искате ли да ви донеса нещо? Или нещо друго?
— Не — отвърна Дануърти, — нищо не искам.
Финч тръгна към вратата, но после спря и каза:
— Моите съболезнования, господин Дануърти. Зная колко бяхте близки с доктор Ааренс.
„Близки — повтори си той, след като Финч излезе. — Аз въобще не бях близък.“ Опита се да си спомни как Мери се навежда над него, как му дава лекарство за температурата, как гледа напрегнато екраните, опита се да си спомни как Колин стои до леглото му с новото си яке и сивия шал и му казва: „Баба Мери почина. Мъртва е. Не ме ли чуваш?“, но в главата му не изплуваше никакъв спомен. Нищичко.
По едно време влезе сестрата и закачи нова банка на системата му. Той заспа почти веднага, а като се събуди, вече се чувстваше невероятно по-добре.
— Така е, защото започва да действа разширението на Т-клетките ви — обясни му приятелката на Уилям. — Същото се наблюдава в доста голям брой от случаите. Ефектът при някои е направо чудотворен.
Тя го накара да отиде сам до тоалетната, а следобед да походи и по коридора.
— Колкото по-далеч стигнете, толкова по-добре — каза тя и се наведе да му сложи чехлите.
„Никъде няма да ходя — помисли си Дануърти. — Гилкрист изключи мрежата.“
Тя прикрепи банката към рамото му, закачи портативното моторче към нея и помогна на Дануърти да си облече халата.
— Депресията да не ви притеснява — каза му тя, докато му помагаше да стане от леглото. — Задължително се появява след боледуване от инфлуенца. Щом химическият ви баланс се възстанови, тя ще изчезне.
И го придружи до коридора.
— Може да ви се отрази добре, ако посетите някои от приятелите си — продължи тя. — В това отделение има двама пациенти от „Балиол“ — в дъното на коридора. Госпожа Пиантини е на четвърто легло. Малко освежаване ще й дойде добре.
— А господин Латимър… — започна той, но спря по средата на изречението. — Той също ли е още пациент на болницата?
— Да — отговори тя, но Дануърти позна по тона й, че Латимър не се е оправил след удара. — Две врати по-надолу.
Дануърти се затътри по коридора към стаята на Латимър. След като Латимър беше паднал на легло, той не беше ходил да го види, първо защото по това време трябваше да чака обаждането на Андрюс, и второ, защото предпазните костюми в болницата бяха свършили. Мери му беше казала, че Латимър е получил пълна парализа и загуба на основните функции.
Дануърти отвори вратата на стаята му. Латимър лежеше с ръце от двете си страни, като лявата беше малко извита, за да се закачат на нея иглите на системите. В носа и по гърлото му се виждаха тръбички, а от главата и гърдите му тръгваха оптични кабели, които свършваха при мониторите над леглото. Лицето му беше наполовина закрито от тях, но не личеше това да го дразни особено.
— Латимър? — каза Дануърти, докато се придвижваше към леглото.
Никакъв знак, че го е чул. Очите му бяха отворени, но въобще не помръднаха. Лицето му под плетеницата тръбички също не промени изражението си. Изглеждаше унесен, далечен, сякаш се опитваше да си спомни някой стих от Чосър.
— Господин Латимър — каза Дануърти вече по-високо и вдигна поглед към екраните. Те също оставаха непроменени.
„Сигурно не осъзнава нищо“ — помисли си Дануърти и сложи ръка на облегалката на стола.
— Сигурно не знаеш нищо за това, което се е случило, нали? — попита той. — Мери почина. Киврин е в 1348 година, а ти дори не знаеш. Гилкрист изключи мрежата.
Екраните не се променяха. Линиите си се движеха равномерно, необезпокоявани от нищо.
— Двамата с Гилкрист я изпратихте право в лапите на Черната смърт — закрещя той, — а сега си лежиш тук…
— Той спря и се отпусна на стола.
„Казах ти и когато почина — му беше казал Колин, — но ти беше много болен и не ме чуваше.“ Колин се беше опитал да му каже, но също като Латимър той беше лежал безразличен, изпаднал в забрава.
„Колин никога няма да ми прости — мислеше си Дануърти. Както няма да прости и на майка си, че не е дошла на погребението.“ Какво беше казал Финч? Че било много трудно да се уреди нещо с такова кратко предизвестие. Той си представи как Колин стои сам на погребението и как гледа лилиите и лазерните цветове, оставен в ръцете на госпожа Гадсън и майсторките по биене на камбани.
„Майка ми не можа да дойде“, беше казал Колин, но той не вярваше на това. Разбира се, че е можела да дойде, ако наистина го е искала.
„Той никога няма да ми прости — мислеше си Дануърти. — Нито пък Киврин. Тя е по-голяма от Колин, ще може да си представи какви ли не затруднения тук, може би дори и истинските. Дълбоко в сърцето си обаче, когато е оставена в ръцете на един бог знае какви главорези, крадци и болести, няма да повярва, че не съм могъл да отида да я взема. Ако наистина съм искал.“
Дануърти се изправи с усилие, като се придържаше едновременно и за седалката, и за облегалката и без да поглежда нито към Латимър, нито към мониторите над главата му. Излезе в коридора. До стената имаше една празна носилка на колелца и той се облегна на нея за момент.
В този момент се появи госпожа Гадсън.
— А, тук ли сте, господин Дануърти? — каза тя. — Тъкмо идвах да ви почета. — И отвори Библията. — Разрешено ли ви е да ставате?
— Да — отвърна той.
— Е, радвам се да ви видя по-добре. Докато боледувахте, всичко съвсем се обърка.
— Да — пак каза той.
— Ама вие наистина трябва да направите нещо за тоя господин Финч, да знаете. Позволява на американките да си упражняват камбаните по всяко време на денонощието, а когато му се оплаках от това, се отнесе доста грубо с мен. Освен това е дал на моя Уили медсестрински задължения. Медсестрински задължения! При положение че Уили винаги е бил много податлив на болести. Истинско чудо е, че досега не се е разболял от тоя вирус.
„Вярно си е — помисли си Дануърти. — Особено като се има предвид броят на по всяка вероятност много заразните млади жени, с които имаше контакт по време на епидемията.“ Дануърти се зачуди как ли ще обяснят от Статистическия това, че Уилям е останал здрав и читав.
— И да вземе тоя господин Финч да го направи медицинска сестра! — говореше госпожа Гадсън. — Аз, разбира се, не разреших. Казах му: „Няма да позволя да излагате на риск здравето на Уили по този безотговорен начин!“ Казах му още: „Не мога да стоя със скръстени ръце, когато детето ми е в смъртна опасност.“
Смъртна опасност!
— Трябва да се отбия да видя госпожа Пиантини — прекъсна я Дануърти.
— Трябва да си легнете. Много сте зле. — Тя размаха Библията пред лицето му. — Тази болница изобщо не се поддържа. Как може да позволяват на пациентите да обикалят където си искат! Ще получите нов пристъп и ще умрете, и няма да имате право да обвинявате никого освен себе си.
— Няма — каза Дануърти, бутна вратата на отделението и влезе.
Беше очаквал, че отделението ще е почти празно, че всички пациенти ще са изпратени по домовете си, но всички легла бяха заети. Повечето от пациентите бяха насядали, четяха или гледаха портативни видеоекрани, а един беше седнал в количка до леглото си и гледаше дъжда.
На Дануърти му трябваше известно време да го познае. Колин го беше предупредил, че е получил нов пристъп, но чак такова нещо Дануърти не беше очаквал. Приличаше на старец. Мургавото му лице беше осеяно с множество дълбоки бръчки — както под очите, така и от двете страни на устата. Косата му беше съвсем побеляла.
— Бадри — каза Дануърти.
Бадри се извърна.
— Господин Дануърти.
— Не знаех, че си в това отделение — каза Дануърти.
— Преместиха ме тук след… — Той спря. — Чух, че сте се оправили.
— Да.
„Не мога повече да понасям това — помисли си Дануърти. — Как се чувстваш? По-добре, благодаря. А ти? По-добре. Вярно, отпаднал съм, но това е нормално след…“
Бадри завъртя стола си към прозореца и Дануърти се запита дали и на него вече не му е писнало от всичко това.
— Направил съм грешка в координатите, когато съм ги вкарвал втория път — каза Бадри, без да откъсва поглед от дъжда. — Вкарал съм погрешни данни.
Дануърти трябваше да каже: „Бил си болен, имал си треска“. Трябваше да му каже, че е от болестта. Трябваше да каже: „Не си виновен.“
— Въобще не осъзнавах, че съм болен — продължи Бадри, дращейки по халата си, както беше дращил по завивките по време на треската си. — Много ме болеше глава, но мислех, че е защото съм работил на мрежата цялата сутрин. Трябваше да си дам сметка, че нещо не е наред, и да прекратя спускането.
„Аз пък трябваше да откажа да й стана наставник, трябваше да накарам Гилкрист да направи проверка на параметрите, трябваше да го накарам да отвори мрежата веднага щом ти каза, че нещо не е наред.“
— Трябваше да отворя мрежата в деня, когато се разболяхте, а не да чакам до датата на рандевуто — продължи Бадри. — Трябваше да я отворя незабавно.
Дануърти погледна към стената над главата му, но там нямаше монитори. Бадри дори не носеше устройството за мерене на температура. Той се зачуди дали е възможно Бадри да не знае, че Гилкрист е изключил мрежата, дали лекарите не бяха скрили това от него, както бяха скрили смъртта на Мери.
— Не искат да ме изпишат — каза Бадри.
„Ще се наложи да му кажа“ — помисли Дануърти, но не го направи. Мълчеше и гледаше Бадри, и изпитваше безкрайно съжаление към него.
— Госпожа Монтоя ми показа данните на статистическия отдел — каза Бадри. — Мислите ли, че Киврин е мъртва?
„Надявам се — отговори му наум Дануърти. — Надявам се, че е умряла от вируса преди да разбере къде всъщност се намира. Преди да си е дала сметка, че сме я зарязали там.“
— Вината не е твоя — каза той.
— Закъснях само с два дни при отварянето на мрежата. Бях сигурен, че тя ще чака там. Закъснях само с два дни.
— Какво? — зяпна Дануърти.
— Опитах се да получа разрешение да напусна болницата на шести, но те отказаха да ме изпишат преди осми. Отворих мрежата веднага щом се добрах дотам, но нея я нямаше.
— За какво говориш? — попита го Дануърти. — Как си успял да отвориш мрежата? Гилкрист я беше изключил.
Бадри вдигна поглед към него.
— Използвахме една от поддържащите системи.
— Каква поддържаща система?
— Фиксирането, което направих на нашата мрежа — отвърна Бадри с тон на изумление. — Вие толкова се бяхте притеснили за начина, по който Медиевистиката провеждаше цялото спускане, че аз реших да направя една резервна система, в случай че нещо се обърка. Дойдох в „Балиол“ вторник сутринта, за да ви попитам, но вас ви нямаше. Оставих ви бележка, че искам да говоря с вас.
— Бележка — повтори Дануърти.
— Лабораторията беше отворена и аз направих едно резервно фиксиране чрез мрежата на „Балиол“ — обясни Бадри. — Защото вие бяхте много притеснен.
Изведнъж сякаш всичката сила се изпари от коленете на Дануърти. Той седна на леглото.
— Опитах се да ви кажа — допълни Бадри, — но бях прекалено болен, за да се изразя ясно.
През цялото време беше имало поддържаща система. Той беше прахосал дни наред в опити да накара Гилкрист да отвори лабораторията, да издирва Бейсингейм, да чака Поли Уилсън да намери начин за влизане в компютъра на университета, а през цялото време данните от фиксирането са били в мрежата на „Балиол“. „Толкова притеснен“, беше казвал Бадри по време на делириума си. „Отворена ли е лабораторията?“. Беше казал и „поддържаща“. Поддържаща!
— Можеш ли да отвориш пак мрежата?
— Разбира се, но дори да не се е заразила от чумата…
— Не се е — прекъсна го Дануърти. — Тя беше имунизирана.
— Вече няма да е там. От датата на рандевуто минаха осем дни. Не може да е останала да чака през цялото това време.
— Може ли да бъде спуснат някой друг?
— Някой друг ли? — премигна Бадри.
— За да я потърси. Може ли още някой да използва същото спускане, за да пропътува във времето?
— Не знам.
— Колко време ти трябва, за да я нагласиш и да опитаме?
— Най-много два часа. Времевите и пространствените координати са вече нагласени, но не знам какво отклонение ще се получи.
В този момент вратата на отделението се отвори с гръм и трясък и влетя Колин и викна:
— Тук си бил значи. Сестрата ми каза, че си тръгнал на разходка, но не можах да те открия никъде. Помислих си, че си се загубил.
— Не — отвърна Дануърти, без да маха погледа си от Бадри.
— Каза, че трябва да те върна в стаята ти — допълни Колин, хвана Дануърти под ръка и му помогна да стане. — За да не прекаляваш. — И го забута към вратата.
— Коя инсталация използва, когато си отворил мрежата на осми? — попита Дануърти.
— В „Балиол“ — отвърна технологът. — Страхувах се, че при изключването на мрежата част от паметта в „Брейзноуз“ може да е отишла на кино, а нямах време да пускам тест за преценка на повредата.
Колин чакаше на вратата.
— Старшата идва на работа след половин час. Знаеш ли какво ще стане, ако те намери на крака? — Той затвори вратата. — Съжалявам, че не можах да се върна по-рано, но трябваше да отнеса схемите за имунизацията до Годстоу.
Дануърти мислеше. Можеше да има огромно отклонение, технологът му беше на инвалидна количка, той самият не беше сигурен, че може да стигне сам и до края на коридора, камо ли да се върне сам до стаята си.
— Добре ли си? — попита Колин. — Нали не изпадаш в нов пристъп, а?
— Не — отвърна той.
— Попита ли господин Шодхури дали може да направи фиксирането отново?
— Не — отвърна Дануърти. — Имало е поддържаща система.
— Поддържаща ли? — възкликна Колин ентусиазирано. — Искаш да кажеш още едно фиксиране?
— Да.
— Това означава ли, че можете да я спасите?
— Нямам представа.
— Аз ще ти помогна — каза Колин. — Кажи само какво искаш да правя? Ще направя каквото ми кажеш. Ще изпълнявам поръчките ти, ще ти нося разни неща. Ти няма да правиш нищо.
— Може да не се получи нищо — прекъсна го Дануърти. — Отклонението…
— Ще опиташ обаче, нали? Нали?
Гърдите го стягаха все по-силно. Освен това дори и да успееха, мрежата можеше да откаже да го изпрати във времето.
— Да — отвърна той. — Ще се опитам.
— Жестоко! — възкликна Колин.
Лейди Имейн — майката на Гийом д’Ивери.
(Пауза)
Роузмунд отслабва все повече. Вече въобще не усещам пулса на китката й, а кожата й е станала жълтеникава и восъчна, което знам, че е лош знак. Агнес се бори упорито. Още няма бубони, нито повръща, което, струва ми се, е добър знак. Наложи се Еливис да й отреже косата. Малката непрекъснато я дърпаше и пищеше да отида да я среша.
(Пауза)
Рош миропомаза Роузмунд. Тя, разбира се, не можа да се изповяда. Агнес като че ли е по-добре, макар че преди малко й тече кръв от носа. Питаше къде й е звънчето.
(Пауза)
Ти, копеле гадно! Няма да ти позволя да я вземеш. Та тя е още дете. Ама това ти е специалитетът, нали? Да избиваш младенците? Вече уби и бебето на иконома, и кутрето на Агнес, и момчето, което отиде да търси помощ за мен, когато бях в колибата, и аз мисля, че това ти стига. Няма да ти позволя да я убиеш и нея, копеле гадно такова! Няма да ти позволя!
Агнес умря в деня след Нова година, като до края не спря да крещи и да вика Киврин.
— Тя е тук — говореше Еливис и стискаше ръчичката й. — Лейди Катрин е тук.
— Не е — приплакваше Агнес, а гласът й беше дрезгав, но все още много силен. — Кажи й да дойде!
— Ще й кажа — обеща Еливис, след което вдигна поглед към Киврин. — Идете да доведете отец Рош.
— Какво има? — попита Киврин. Отчето беше изпълнил ритуала по последното причастие още през първата нощ, когато Агнес беше размахвала ръце и крака, сякаш беше изпаднала в налуден транс, а след това въобще не му беше позволила да се приближи повече към нея. — Болна ли сте, милейди?
Еливис поклати глава, без да сваля погледа си от Киврин.
— Какво ще кажа на съпруга си, когато пристигне? — попита тя и положи ръчицата на Агнес до тялото й. И едва тогава Киврин осъзна, че детето е мъртво.
Киврин изми малкото телце, което беше покрито почти цялото с лилаво-сини петна. Там, където Еливис беше държала ръчичката, кожата беше станала съвсем черна. Агнес изглеждаше така, сякаш я бяха пребили до смърт. Пребита и измъчвана. Избиването на младенците.
Рокличката и долната ризка на малката вече не приличаха на нищо от кръвта и повърнатото, а всекидневната й ленена ризка отдавна беше направена на ивици за парцали. Киврин загърна телцето в собствената си бяла пелерина, след което Рош и икономът я погребаха.
Еливис не дойде.
— Трябва да остана при Роузмунд — отвърна тя, когато Киврин й напомни, че е време да вървят. Еливис вече не можеше да направи нищо за Роузмунд — момичето продължаваше да лежи неподвижно, сякаш беше под властта на някаква магия, а Киврин предполагаше, че високата температура е причинила и някакво мозъчно увреждане.
— А и Гавин може да се върне — допълни Еливис.
Навън беше адски студено. От устата на иконома и Рош излизаха големи валма пара.
Църковният двор вече беше пълен, а също така и почти цялата част от поляната, която Рош беше осветил. Гробът на лейди Имейн се намираше почти на пътеката към портата, а бебето на иконома си нямаше собствено гробче. Отец Рош беше позволил да бъде погребано в краката на майка му, макар че бебето още не беше кръстено. Въпреки това църковният двор вече беше претъпкан.
Ами най-малкият син на иконома? Ами писарят? Къде щяха да сложат тях? Нали Черната смърт трябваше да е убила само между една трета и половината от Европа? А не цялата.
— Requiescat in pace. Амин — каза Рош и икономът започна да хвърля замръзналата пръст върху малкото вързопче.
„Вие бяхте прав, господин Дануърти — мислеше си Киврин натъжена. — Бялото само обира мръсотията. Прав сте за всичко, нали? Казахте ми да не идвам, защото ще ми се случат ужасни неща. Ами случиха се. И нямате търпение да ми кажете, че сте ме предупредили. Няма обаче да ви доставя това удоволствие, защото не знам къде е мястото на спускането, а единственият човек, който го знае, по всяка вероятност вече е мъртъв.“
Тя не изчака иконома да привърши зариването на гроба, нито отец Рош да си проведе ежедневния разговор с Бог. Тръгна бързо през поляната, вбесена на всички тях: на иконома, че е готов да копае нови и нови гробове, на Еливис, че не е дошла, на Гавин — че също не е дошъл. „Никой не идва — мислеше си тя. — Никой.“
— Катрин! — повика я Рош.
Тя се обърна. Дъхът му образуваше нещо като облак около него.
— Какво има?
Той я изгледа някак тържествено и каза:
— Не трябва да губим надежда.
— И защо не? — избухна тя. — Вече стигнахме до осемдесет и пет процента, а епидемията е в началото си. Писарят умира, Роузмунд умира, всички до един сте имали контакт със заразата. Защо пък да не загубя надежда?
— Бог не ни е изоставил — отговори й той. — Агнес е на сигурно място в обятията му.
„Сигурно — помисли си тя горестно. — В земята. На студеното. На тъмно.“ Тя вдигна ръце към лицето си.
— Тя е в небето, където чумата не може да я достигне. А Божията любов е завинаги с нас — говореше й той, — и нищо не може да ни раздели от нея — нито животът, нито смъртта, нито ангелите, нито нещата от сегашното…
— Нито тези, които ще дойдат — допълни Киврин.
— Нито висините, нито дълбините, нито което и да било същество — каза той. След това постави ръка на рамото й съвсем нежно, сякаш я помазваше с миро. — Неговата любов ви изпрати при нас да ни помагате.
Киврин постави ръката си върху неговата, стисна я силно и въздъхна:
— Трябва да си помагаме.
Останаха така в продължение на една дълга минута, след което Рош каза:
— Трябва да отида да ударя камбаната, за да може душата на Агнес да отлети спокойна.
Тя кимна и пусна ръката му.
— Аз пък ще ида да видя Роузмунд и останалите.
Еливис беше казала, че иска да остане при Роузмунд, но когато Киврин влезе, видя, че Еливис въобще не е при Роузмунд. Беше се свила върху дюшечето на Агнес, беше се завила в нейната пелеринка и беше вперила поглед във вратата.
— Може би тия, които бягат от чумата, са откраднали коня му — каза тя. — Заради това не си идва вече толкова време.
— Погребахме Агнес — каза Киврин хладно и отиде да види Роузмунд.
Момичето се беше събудило. Погледна сериозно Киврин и когато тя приклекна до нея, посегна към ръката й.
— О, Роузмунд — прошепна Киврин. Сълзите й пречеха и да диша, и да вижда. — Как си, миличко?
— Гладна съм — отговори Роузмунд. — Баща ми върна ли се?
— Не още — отговори й Киврин и за момент и на нея й се стори възможно, че това може да стане. — Ще ти донеса малко бульон. Лежи мирно. Много си болничка.
Роузмунд затвори покорно очи. Вече не изглеждаха толкова подути, макар че под тях още имаше тъмни петна.
— Къде е Агнес? — попита тя.
Киврин поглади черната й разрошена коса, отстрани я от лицето й и каза:
— Спи.
— Добре — рече Роузмунд. — Не искам да пищи и да скача. Много шум вдига.
— Ще ти донеса бульон — каза само Киврин. След това се приближи до Еливис.
— Лейди Еливис, имам добри новини. Роузмунд се събуди.
Еливис се надигна и погледна към Роузмунд, но някак апатично, сякаш мислеше за нещо съвсем друго, и пак легна.
Притеснена, Киврин постави ръка на челото й. Беше топло, но ръцете на Киврин бяха все още много студени, та не можеше да каже със сигурност.
— Болна ли сте? — попита тя.
— Не — отвърна Еливис, но пак така, сякаш умът й се рее някъде далеч. — Какво ще му кажа?
— Можете да му кажете, че Роузмунд е по-добре — отговори й Киврин и този път Еливис сякаш я разбра, стана, отиде при Роузмунд и приседна до нея. Докато обаче Киврин се върне с бульона, тя пак се беше върнала на дюшечето на Агнес и се беше свила под подплатената с кожа пелеринка.
Роузмунд беше заспала, но не с ужасяващия, подобен на смърт сън отпреди това. Цветът й беше станал някак по-жив, макар че кожата на лицето й беше все още силно опъната по скулите.
Еливис също беше заспала или се правеше на заспала, което вършеше също толкова добра работа. Докато Киврин се беше бавила в кухнята, писарят беше изпълзял от дюшека си и беше изминал половината разстояние до барикадата. Киврин се опита да го изтегли обратно на мястото му и той започна да удря като обезумял. Наложи се да извика отец Рош, за да го озаптят.
Дясното му око се беше превърнало в огромна рана — сякаш чумата си проправяше път навън, и писарят започна да я дере зловещо с ръце.
— Domine Jesu Christe — започна да крещи той — fidelium defunctorium de poenis infermis. Спаси душите на добродетелните, потънали в мъките на ада.
„Да — молеше се Киврин, докато се бореше със свитите му като хищни нокти ръце, — спаси го сега.“
Тя отново прерови аптечката на Имейн, за да намери нещо, което можеше да успокои болките му. Нямаше опиум на прах, а и дали въобще през 1348 година в Англия беше имало опиумен мак? Откри няколко изсъхнали оранжеви листенца, които приличаха на макови, и ги запари във вода, но писарят просто не можеше да пие. Устата му бе цялата в рани, по зъбите и езика му имаше засъхнала кръв.
„Не заслужава такава участ — помисли си Киврин. — Нищо че донесе чумата тук. Никой не заслужава подобна участ.“ „Моля те“ — повтаряше си тя, но вече и сама не знаеше за какво точно се моли.
Каквото и да беше обаче, то така и не беше получено. Писарят започна да повръща тъмна жлъчна течност, примесена с кръв, навън валеше сняг вече втори ден, а състоянието на Еливис се влошаваше непрестанно. Като че ли не ставаше въпрос за чума. Тя нямаше бубони, не кашляше и не повръщаше и Киврин се чудеше дали е чума, или просто много мъка и чувство за вина.
— Какво ще му кажа? — повтаряше Еливис непрекъснато. — Той ни изпрати тук, за да сме на сигурно място.
Киврин сложи ръка на челото й. Беше горещо. „Всички ще се заразят — мислеше си тя. — Лорд Гийом ги е изпратил тук, за да са на сигурно място, но един по един ще се заразят всички. Трябва да направя нещо.“ Не можеше обаче да се сети за нищо. Единствената предпазна мярка спрямо чумата беше бягството, но нали вече бяха избягали тук и това не ги беше спасило. Освен това не можеха да тръгнат да бягат — и Роузмунд, и Еливис бяха на легло.
„Обаче Роузмунд укрепва все повече и повече — мислеше си Киврин, — а Еливис не е болна от чума. Има само треска. Може би имат някое друго имение, където можем да избягаме. Някъде на север.“
Чумата още не беше стигнала до Йоркшир. Тя можеше да се погрижи да не влизат в контакт с другите хора по пътищата, за да не си имат работа със заразата.
Тя попита Роузмунд дали имат имение в Йоркшир.
— Не — отвърна тя и се облегна на една от пейките. — Само в Дорсет. — Но от това нямаше никаква полза. Чумата вече беше стигнала там. А Роузмунд, макар и да беше вече доста по-добре, можеше да остане седнала само за няколко минути. Въобще нямаше да успее да язди на кон. А и нямаха коне.
— Баща ми има къща и в Съри — каза Роузмунд. — Бяхме там, когато се роди Агнес. — Тя погледна Киврин. — Агнес умря ли?
— Да — отвърна Киврин.
Роузмунд кимна, сякаш новината въобще не я беше изненадала.
— Чух я как крещи.
Киврин не можа да се сети какво да отговори.
— Баща ми е мъртъв, нали?
На това също нямаше какво да отговори. Беше почти сигурно, че както лордът, така и Гавин, са мъртви. Откакто беше тръгнал за Бат, бяха изминали осем дни. Все още трескава, Еливис беше казала тази сутрин:
— Сега, когато виелицата спря, той ще се върне. — Но вече и сама не си вярваше.
— Може и да се върне — каза Киврин. — Може да го е задържал снегът.
В този момент влезе икономът с лопатата си. Беше започнал да идва в господарската къща всеки ден, за да погледа сина си, но днес му хвърли само един поглед, след което се подпря на лопатата си и се обърна към Киврин и Роузмунд.
И шапката, и раменете му бяха покрити със сняг, лопатата също беше мокра и кална. „Значи копае някакъв нов гроб помисли си Киврин. — Чий?“
— Умрял ли е някой? — попита го тя.
— Не — отвърна той и се вторачи някак замислено в Роузмунд.
Киврин се изправи.
— Дошъл си да вземеш нещо ли?
Той я изгледа безизразно, сякаш въобще не можеше да разбере въпроса, после отново премести очи върху Роузмунд.
— Не — отвърна той и излезе.
— На Агнес гроба ли отива да копае? — попита Роузмунд, докато го изпращаше с поглед.
— Не — отговори й Киврин нежно. — Тя вече е погребана в двора на църквата.
— Ами тогава моя ли ще копае?
— Не — възкликна Киврин отчаяно. — Не! Ти няма да умреш. Ти оздравяваш. Беше много болна, но най-страшното мина. Сега трябва да си почиваш и да спиш, за да можеш да се оправиш.
Роузмунд покорно затвори очи, но само след минутка ги отвори отново.
— Сега, когато баща ми е мъртъв, короната ще се разпорежда със зестрата ми — каза тя. — Мислите ли, че сър Блоет е още жив?
„Надявам се, че не“ — отговори й мислено Киврин, но после се сети, че бедното дете непрекъснато се притеснява за брака си. Бедното малко създание. Ако сър Блоет умреше, това щеше да е единственото хубаво нещо на тази чума.
— Не трябва да се притесняваш за това. Трябва да си почиваш, за да си върнеш силите.
— Понякога кралят разваля годежи — обясни Роузмунд. Тънките й пръсти скубеха одеялото. — Ако се съгласят и двете страни.
„Не трябва да се съгласяваш с нищо — помисли си Киврин. — Той е мъртъв, епископът ги уби всички.“
— Ако не се съгласят, кралят ще ми нареди да се омъжа за когото той ми избере — продължи Роузмунд. — Сър Блоет поне го познавам.
„Не“ — помисли си Киврин, но знаеше, че това е може би най-доброто нещо за нея. Роузмунд си беше фантазирала какви ли не по-големи ужаси от сър Блоет — чудовища и главорези, а Киврин знаеше, че такива наистина има.
Роузмунд щеше да бъде продадена на някой благородник, към когото кралят имаше някакви задължения или чиято лоялност искаше да купи. Някой от непоносимите поддръжници на Черния принц може би — и тогава какво ли щеше да стане с Роузмунд.
Имаше и по-лоши неща от един сладострастен старец и една начумерена зълва. Барон Гарние беше държал жена си окована във вериги в продължение на двайсет години. Анжуйският херцог пък беше погребал своята жива. А Роузмунд щеше да бъде пълно сираче, без приятели и роднини, които да я защитят или да се погрижат за нея.
„Аз ще я отведа — реши изведнъж Киврин. — Някъде където сър Блоет не може да я намери, нито пък чумата.“
Такова място нямаше. Чумата вече беше стигнала до Бат и Оксфорд, разпространяваше се на юг и на изток от Лондон, а после и към Кент, на север през централните графства чак до Йоркшир, а после тръгваше обратно през Ламанша към Германия и Нидерландия. Беше стигнала дори до Норвегия с един кораб, пълен с мъртъвци. Нямаше място, което да е безопасно.
— Гавин тук ли е? — попита Роузмунд. — Искам да го пратя до Кърси, за да каже на сър Блоет, че ще му пристана.
— Гавин? — чу се веднага гласът на Еливис от дюшечето. — Идва ли?
„Не — помисли си Киврин. — Никой не идва. Дори господин Дануърти.“
Нямаше значение, че е пропуснала датата на рандевуто. Там и без това нямаше да има никого. Защото не знаеха, че тя е в 1348 година.
Сигурно нещо в мрежата се беше объркало. Господин Дануърти се беше притеснявал, че я изпращат толкова надалеч, без да е направена проверка на параметрите. Беше казал, че при такова разстояние могат да се появят съвсем неочаквани усложнения. Може би някое непредвидено усложнение беше разбъркало фиксирането или направо ги беше накарало да го изгубят, и сега я търсеха в 1320 година. Почти трийсет години в миналото.
— Гавин? — попита отново Еливис и се опита да се надигне от дюшека.
Не успя. Състоянието й се влошаваше не с часове, а с минути, макар че при нея още нямаше нито един от симптомите на чумата. Когато бе завалял сняг, тя беше казала с облекчение:
— Няма да тръгне, докато не спре да вали — и беше станала от дюшека, за да приседне до Роузмунд. Към края на следобеда обаче пак трябваше да легне, а температурата й продължаваше да се покачва.
Рош я изповяда. Беше изтощен. Всички бяха изтощени. Дори да седнеха само за секунда, веднага заспиваха. Докато стоеше пред барикадата, за да гледа сина си Лефрик, икономът заспиваше, подпрян на лопатата си, и започваше да хърка. Един път Киврин заспа, докато слагаше дърва в огъня, и си изгори ръката.
„Не можем да продължаваме така — мислеше си тя, докато гледаше как отец Рош изписва във въздуха кръст над Еливис. — Той ще умре от изтощение. Ако не се зарази от чумата.“
Трябваше да ги махне оттук. Чумата не беше стигнала навсякъде. Бе имало села, останали напълно незасегнати. Чумата беше подминала Полша и Бохемия, а до някои части на Шотландия също не беше стигнала.
— Agnus dei, qui tollis peccata mundi, miserere nobis — каза отец Рош със същия успокояващ глас, с който беше говорил на нея, и тя разбра, че положението е безнадеждно.
Той никога нямаше да напусне енориашите си. Историята на епохата на Черната смърт беше пълна с примери за свещеници, които зарязвали хората си, отказвали да извършват погребения, заключвали се по църквите и манастирите или си плюели на петите и изчезвали вдън земя. В този момент тя се чудеше дали и тази статистика не е била объркана.
А дори и да измислеше начин да отведе всички, Еливис, която и докато се изповядваше, непрекъснато се обръщаше към вратата, щеше да остане да чака Гавин и съпруга си, сякаш бе сигурна, че това ще стане сега — когато снегът беше спрял.
— Отец Рош да го посрещне ли отиде? — обърна се тя към Киврин, когато свещеникът отиде до църквата да си остави нещата за причастието. — Скоро ще се върне. Няма съмнение, че първо е отишъл до Кърси да ги предупреди за чумата, а оттам дотук е само половин ден път. — След това накара Киврин да премести дюшека й пред вратата.
Докато Киврин пренареждаше пейките така, че течението да не бие право върху Еливис, писарят изведнъж нададе страшен вик и изпадна в спазми. Цялото му тяло се гърчеше, сякаш през него минаваше електрически ток, а лицето му се превърна в ужасна маска. Разраненото му око се беше вторачило право нагоре.
— Не му прави това! — извика Киврин, докато се опитваше да напъха лъжицата от бульона на Роузмунд между зъбите му. — Не изтърпя ли вече достатъчно?
Тялото му се сгърчи.
— Престани! — хлипаше Киврин. — Престани!
Изведнъж тялото на писаря се отпусна и тя бутна лъжицата между зъбите му. От ъгълчето на устата му се проточи тънка нишка черна слюнка.
„Умря“ — помисли си тя, но не можеше да повярва. Разраненото око беше полуотворено, а лицето — подпухнало и черно под наболата брада. Ръцете му бяха свити в юмруци. Въобще не можеше да го възприеме като човешко същество. Покри лицето му с един парцал, за да не го види Роузмунд.
— Умря ли? — попита Роузмунд и се надигна.
— Да — отвърна Киврин. — Слава Богу. — Тя се изправи. — Трябва да отида да кажа на отец Рош.
— Не искам да ме оставяш сама — каза Роузмунд.
— Майка ти е тук — обясни Киврин, — а също и синът на иконома, а и аз ще се забавя съвсем малко.
— Страх ме е…
„И мен“ — помисли си Киврин.
— Моля те, не ме оставяй — повтори Роузмунд.
— Трябва да кажа на отец Рош — повтори на свой ред Киврин, но седна между писаря и Роузмунд и изчака детето да заспи.
Отец Рош го нямаше нито в двора, нито в кухнята. Кравата на иконома беше застанала до кочината и дърпаше сламата по пода й, но като видя Киврин, тръгна след нея през поляната.
Икономът беше в двора на църквата и копаеше нов гроб. Вече беше потънал до гърди в прясната дупка. „Значи вече е разбрал“ — помисли си тя. Но това беше невъзможно. Сърцето й се разтуптя.
— Къде е отец Рош? — извика тя, но икономът нито отговори, нито вдигна поглед към нея. Кравата започна да я побутва с муцуна отзад.
— Махни се — каза й Киврин и хукна през поляната към иконома.
Гробът не беше в двора на църквата. Намираше се на поляната, малко след портата, а до него имаше още два в редичка. Твърдата като желязо пръст беше струпана на купчини до всеки гроб.
— Какво правиш? — попита го тя. — За кого са тия гробове?
Икономът метна една лопата пръст върху купчината. Замръзналите буци тропаха като камъни.
— Защо копаеш три гроба? — попита тя. — Кой е починал? — Кравата пак я побутна по рамото и Киврин я отпъди. — Кой е умрял?
Икономът заби лопатата в твърдата като желязо земя.
— Последните дни настъпиха, момче — каза той, а Киврин подскочи от страх, защото си даде сметка, че не я е разпознал в момчешките й дрехи.
— Това съм аз — Катрин — обясни му тя.
Той вдигна очи, кимна и каза:
— Настъпи краят на света. Съвсем скоро ще умрат и тези, които още не са. — И натисна лопатата с крак.
Кравата се опита да мушне глава под мишницата й.
— Махни се! — извика Киврин и я удари по носа. Кравата се оттегли мрачно, при което разрови купчините пръст и Киврин забеляза, че гробовете не са еднакви по размер.
Първият беше голям, но следващият беше не по-голям от този на Агнес, а този, който копаеше сега икономът, не беше много по-дълъг. „Казах на Роузмунд, че не е отишъл да копае нейния гроб, но всъщност той прави точно това.“
— Не бива да правиш това! — каза тя. — И синът ти, и Роузмунд са вече по-добре. А лейди Еливис е само преуморена и се е поболяла от мъка. Те няма да умрат.
Икономът пак я погледна безизразно. Значи когато бе дошъл последния път, просто беше вземал мерките на Роузмунд, за да изкопае гроба й.
— Отец Рош казва, че си изпратена тук да ни помагаш, но как можеш да се бориш против края на света? — И той отново настъпи лопатата. — Тия гробове ще ти трябват. Всички ще умрат, до един.
Кравата мина от другата страна на гроба, сведе муцуна до лицето на иконома и измуча, но той сякаш въобще не я забелязваше.
— Няма да копаеш повече гробове — каза Киврин. — Забранявам ти.
Той обаче продължи да копае, сякаш не я забелязваше.
— Те няма да умрат — повтори Киврин. — Черната смърт е отнела живота само на една трета до половината от населението на четиринайсети век. Вече си запълнихме квотата предостатъчно.
Той продължи да копае.
Еливис умря същата нощ. Наложи се икономът да удължава за нея подготвения за Роузмунд гроб, а когато я погребаха, започна нов за Роузмунд.
„Трябва да ги махна оттук“ — мислеше си тя, докато гледаше иконома. Веднага щом запълни гроба на Еливис, той продължи да копае този за Роузмунд. — „Трябва да ги махна преди да са се заразили.“
Защото щяха да се заразят. Чумата ги чакаше в засада на всяка крачка — в бацилите по дрехите им, по леглата, из въздуха, който дишаха. И ако по някакво чудо не я пипнеха тук, то през пролетта чумата щеше да се развилнее из целия Оксфордшир. Не можеха да останат тук.
„Шотландия — каза си тя и тръгна към господарската къща. — Мога да ги отведа в северна Шотландия. Чумата не е стигнала толкова далече.“ Момчето на иконома можеше да язди магарето, а за Роузмунд щяха да направят носилка.
Роузмунд беше седнала на дюшека си и щом я видя, каза:
— Синът на иконома те вика.
Момчето беше повърнало кървава слуз. Целият му дюшек се беше омърлял, а докато Киврин го почистваше, детето нямаше сили дори да повдигне глава. Даже Роузмунд да успееше да язди, той нямаше да може. Никъде нямаше да ходят.
През нощта Киврин се сети за каретата си. Може би икономът щеше да й помогне да я пооправят, за да може Роузмунд да се качи в нея. Запали една лоена свещ от въглените в огнището и отиде до обора, за да я огледа. Като отвори вратата, магарето на свещеника изпръхтя, а когато Киврин вдигна свещта по-нависоко, се чу шумолене: някакви животинки се разбягаха във всички посоки.
Разкъртените сандъци бяха натрупани пред каретата като барикада. Докато ги разместваше, Киврин си даде сметка, че няма да излезе нищо. Каретата беше прекалено голяма и магарето въобще нямаше да може да я тегли. Освен това някой предприемчив селянин беше отнесъл оковете, за да си укрепи оградата или да ги нацепи на дърва за огъня. „Или пък да се отбранява от чумата“ — помисли си Киврин иронично.
Навън беше тъмно като в рог, а звездите светеха ярко и силно — също като на Бъдни вечер. Киврин се сети как Агнес беше заспала на рамото й със звънчето на малката си ръчичка. Спомни си и звука на камбаните, които отбелязваха смъртта на Дявола. „Прибързано — каза си Киврин. — Дяволът е още жив. Развихрил се е из целия свят.“
Тя лежа будна дълго, опитвайки се да измисли нов план. Може би можеха да стъкмят някоя по-лека каручка, която магарето щеше да може да тегли, ако снегът не беше много дълбок. Или пък можеха да качат и двете деца на магарето, а възрастните щяха да носят багажа на гръб.
Накрая заспа, но почти веднага трябваше да се събуди — или поне на нея така й се стори. Все още беше много тъмно, а Рош се беше надвесил над нея. Угасващият огън осветяваше лицето му отдолу като онази нощ на полянката, когато Киврин го беше взела за главорез. Все още сънена тя протегна ръка и го погали по страната.
— Лейди Катрин — каза той и тя се събуди.
„Нещо е станало с Роузмунд!“ — сепна се тя и се извърна рязко, но Роузмунд си спеше спокойно, положила изтънялата си ръчица под бузката.
— Какво има? — попита тя. — Болен ли сте?
Той поклати глава. Отвори уста, но се отказа и пак я затвори.
— Да не би да е дошъл някой? — попита тя, докато се изправяше с мъка на крака.
Той отново поклати глава.
„Не може да се е разболял някой — мислеше Киврин. — Вече не остана никой.“ Тя обърна очи към вратата, но иконома също го нямаше.
— Икономът ли се разболя?
— Момчето му почина — отговори отец Рош със странен, някак стъписан глас и едва тогава Киврин забеляза, че Лефрик също го няма. — Отидох до църквата за сутрешната молитва… — започна да обяснява Рош, но гласът му затрепери. — Трябва да дойдете с мен — допълни той и тръгна навън.
Киврин грабна грубата си завивка и го последва с бързи крачки в двора.
Сигурно още нямаше шест. Слънцето беше съвсем ниско над хоризонта и обагряше в розово надвисналото небе и снега.
Кравата на иконома беше промушила глава през плета на кочината и дърпаше стръкове слама. Като видя Киврин, вдигна глава и измуча.
Киврин се опита да я прогони, като размаха ръце, но животното само измъкна глава от плета и тръгна с мучене към нея.
— Нямам време да те доя сега — каза й тя, избута задницата й от пътя си и се промуши покрай нея.
Докато настигне отец Рош, той вече беше стигнал до средата на поляната.
— Какво има? Толкова ли не можете да ми кажете? — питаше Киврин, но той нито спря, нито дори я погледна. Тръгна към прясната редичка гробове и Киврин изведнъж си помисли с облекчение, че икономът се е опитал да погребе сина си сам, без свещеника.
Малкият гроб беше запълнен със заснежена пръст. Икономът беше довършил и гроба на Роузмунд, след което беше изкопал още един — по-голям. Лопатата още стърчеше от него.
Рош въобще не отиде при гроба на Лефрик. Спря се направо при най-пресния и каза със същия стъписан тон:
— Отидох до църквата за сутрешната молитва и…
Киврин погледна в гроба.
Икономът очевидно се беше опитал да се зарови сам, но лопатата се беше оказала неудобна и той беше започнал да дърпа пръстта с голи ръце. В замръзналата си ръка държеше буца замръзнала пръст.
— Трябва да го погребем както подобава — каза Киврин и посегна към лопатата.
Рош поклати глава.
— Това е свята земя — обясни той и Киврин се сети, че според него икономът се е самоубил.
„Няма никакво значение“ — помисли си тя и веднага си даде сметка, че въпреки всичко, въпреки всичките ужаси, на които беше станал свидетел, Рош продължаваше да вярва в Бога. Беше тръгнал да казва сутрешната молитва, когато беше открил трупа на иконома. Дори всички до един да измряха, той щеше да продължи да си казва молитвите и нямаше да вижда нищо странно в цялата ситуация.
— Умрял е от болестта — каза Киврин, макар че си нямаше никаква представа дали е така, или не. — Септисемичната чума. Влиза направо в кръвта.
Рош я погледна неразбиращо.
— Сигурно се е разболял, докато е копаел — продължи тя. — Септисемичната чума отравя мозъка. Икономът вече въобще не беше с всичкия си.
— Като лейди Имейн — съгласи се той почти доволно.
„Не иска да го погребе въпреки че вярва, че е добър човек“ — помисли си Киврин.
Помогна на Рош да поизправят тялото на иконома, макар че вече се беше вкочанило. Въобще не си направиха труда да го вадят и да го увиват в нещо. Рош само метна един парцал на лицето му и започнаха да се редуват с лопатата, докато зариха гроба. Замръзналите буци трополяха като камъни.
Рош не отиде до църквата за одеждите и потира си. Първо застана до гроба на Лефрик, а след това и на иконома, и се помоли. Докато стоеше до него със събрани за молитва ръце, Киврин си мислеше: „Той не беше с всичкия си. Погреба жена си и шестте си деца. Погреба почти всички, които познаваше. Дори да не е полудял, дори ако доброволно е легнал в гроба и е чакал да замръзне, все пак е жертва на чумата. Не заслужава да бъде погребан като самоубиец. Не биваше въобще да умира. Нали трябваше да дойде с нас в Шотландия“ — и изведнъж се сети за нещо друго.
„Сега вече можем да тръгнем за Шотландия — мислеше си тя, вперила поглед в гроба, който икономът беше изкопал за Роузмунд. — Роузмунд ще язди магарето, а ние с Рош ще носим храната и одеялата.“ Тя погледна към небето. Слънцето се беше вдигнало и облаците изглеждаха някак по-леки, сякаш още преди пладне щяха да се разсеят. Ако тръгнеха сега, до обяд щяха да са излезли от гората и да поемат по пътя между Оксфорд и Бат. До падането на нощта вече щяха да са излезли на главния път към Йорк.
— Agnus dei, qui tollis peccata mundi — редеше Рош, — dona eis requiem.
„Трябва да вземем зоб за магарето — мислеше Киврин. — И брадвата, за да си сечем дърва. И завивки.“
Рош завърши молитвата.
— Dominus vobiscum et cum spiritu tuo. Requiescat in pace. Амин.
И се отправи да бие камбаната.
„Нямаме време за това“ — помисли си Киврин, и бързо тръгна към къщата. Можеше да приготви багажа, докато Рош удари клепалото за мъртвите, а след това щеше да му изложи плана си, той щеше да натовари магарето и веднага щяха да тръгнат. Трябваше да вземат и въглени, с които да си напалят огън. Можеха да използват ковчежето с билките на Имейн.
Тя влезе в къщата. Роузмунд все още спеше. Това беше добре. Нямаше смисъл да я буди, докато не са готови да тръгнат. Тя мина на пръсти покрай момичето, взе ковчежето на Имейн и го изпразни. Остави го до огъня и тръгна към кухнята.
— Преди малко се събудих, а теб те нямаше — чу гласа на Роузмунд. — Изплаших се, че си си отишла.
— Всички тръгваме — отвърна й Киврин. — Тръгваме за Шотландия. — Тя се приближи до детето. — Почини си хубаво преди пътуването. Връщам се след малко.
— Къде отиваш?
— Само до кухнята. Гладна ли си? Ще ти донеса каша. Поспи малко.
— Не искам самичка — каза Роузмунд. — Не можеш ли да поостанеш при мен?
„Нямам време“ — помисли си Киврин.
— Отивам само до кухнята. Отец Рош също е тук. Не го ли чуваш? В момента бие камбаната. Ще ме няма само мъничко. Може ли? — Тя се усмихна жизнерадостно на Роузмунд, която кимна неохотно. — Веднага се връщам.
Когато излезе, направо подтичваше. Рош продължаваше да бие камбаната — бавно и тържествено. „Побързай — мислеше си Киврин, — нямаме много време.“ Тя прерови кухнята и сложи всичката храна на масата. Беше останала една пита кашкавал и много филии хляб — тя ги нареди в един чувал, пъхна вътре и кашкавала и отнесе всичко до кладенеца.
Роузмунд беше застанала на вратата на къщата, подпряна на рамката.
— Не мога ли да поседя в кухнята с теб? — попита тя. Беше си облякла роклята и обула ботушките, но вече се тресеше от мразовития въздух.
— Много е студено — каза Киврин и тръгна към нея. — А освен това трябва да си почиваш.
— Когато излезеш някъде, се боя, че няма да се върнеш — рече момичето.
— Ето ме, тук съм — успокои я Киврин и влезе вътре, за да й донесе пелерината и няколко кожи.
— Седни тук на стъпалата и ме гледай как оправям багажа — каза тя, заметна детето с пелерината и го уви в кожите. — Добре ли е така?
На яката на пелерината още се мъдреше брошката, която сър Блоет беше подарил на годеницата си. Роузмунд заопипва иглата й с разтреперани от слабост ръце.
— Ще ходим ли в Кърси? — попита Роузмунд.
— Не — отговори Киврин и забоде брошката. Io suiicien lui dami amo. Тук си вместо приятел, когото обичам. — Отиваме в Шотландия. Там чумата няма да ни стигне.
— Мислиш ли, че баща ми е умрял?
Киврин се поколеба.
— Майка ми ми каза, че или са го задържали, или просто не е успял да дойде. Каза, че може би братята ми са болни и той ще може да дойде чак като оздравеят.
— Много е възможно — отговори Киврин, докато завиваше една кожа около краката й. — Ще му оставим писмо, за да разбере накъде сме тръгнали.
Роузмунд поклати глава.
— Ако е жив, досега щеше да дойде.
Киврин обгърна рамената й с още една кожа и каза:
— Трябва да приготвя още храна за път.
Роузмунд кимна и Киврин се отправи към кухнята. На стената беше опряна една торба лук и още една — с ябълки. Бяха се спаружили и по повечето имаше кафяви петна, но Киврин ги взе. Ябълките не трябваше да се готвят, а освен това и на тримата щяха да са им нужни витамини преди настъпването на пролетта.
— Искаш ли ябълка? — обърна се Киврин към Роузмунд.
— Да — отвърна Роузмунд и Киврин започна да рови в торбата за някоя по-хубава. Намери една, излъска я в кожения си брич и я занесе на момичето. Спомни си колко е приятен вкусът на ябълката, когато си болен.
След първата хапка обаче Роузмунд като че ли загуби интерес. Облегна се на касата на вратата и се загледа кротко в небето, заслушана в равномерното биене на камбаната.
Киврин се върна при торбата с ябълките и продължи да ги сортира. Подбираше само онези, които си струваха да се носят. Трябваше да вземат и зоб за магарето. Не беше необходимо да вземат вода. По пътя щеше да има достатъчно поточета. Трябваше обаче да вземат канче, в което да я преваряват.
— Твоите хора въобще не дойдоха да те потърсят — каза Роузмунд.
Киврин вдигна поглед. Роузмунд продължаваше да седи на вратата с ябълката в ръка.
„Дошли са — помисли си Киврин, — но мен ме нямаше там.“
— Не дойдоха — отвърна тя.
— Мислиш ли, че чумата ги е убила?
— Не — отвърна Киврин и си помисли: „Аз поне не трябва да се притеснявам, че лежат някъде мъртви или безпомощни. Аз поне знам, че са добре.“
— Когато отида при сър Блоет, ще му кажа, че много си ни помагала — продължи Роузмунд. — Ще го помоля да задържим и теб, и отец Рош. — И тя вирна гордо главица. — Разрешено ми е да си имам свои собствени помощници и капелан.
— Благодаря — каза Киврин съвсем сериозно.
Тя сложи торбата с годните ябълки до тази с кашкавала и хляба. Камбаната спря да бие, но последните звуци продължиха да отекват още дълго в студения въздух. Киврин взе кофата и я спусна в кладенеца. Щеше да направи каша и да нареже вътре ябълки. Добра храна за из път.
Ябълката на Роузмунд се търкулна покрай крака й и спря. Киврин се наведе да я вземе. Роузмунд беше отхапала съвсем малко — отхапаното се открояваше на фона на червената кора.
— Изпусна си ябълката — каза Киврин и се обърна да й я подаде.
Ръката на детето беше отворена, сякаш Роузмунд се беше навела да хване ябълката.
— О, Роузмунд! — изплака Киврин.
Двамата с отец Рош заминаваме за Шотландия. Няма никакъв смисъл да ви казвам това, струва ми се, тъй като и без това никога няма да чуете записа на това устройство, но може пък някой ден някой да се препъне в него или пък госпожа Монтоя да направи разкопки в северна Шотландия, след като свърши с тази при Скендгейт. Ако това стане, искам да знаете какво се е случило с нас.
Знам, че бягството е може би най-глупавият избор, но трябва да махна отец Рош оттук. Цялата къща е пълна с бацилите на чумата — леглата, дрехите, въздухът — а плъховете са просто навсякъде. Видях един в църквата, когато отидох да взема расото и епитрахила на Рош за погребението на Роузмунд. Дори той и да не се зарази, чумата е навсякъде около нас, а аз въобще няма да мога да го убедя да остане тук. Просто ще тръгне да помага.
Ще гледаме да не излизаме на пътищата и да не влизаме в селата. Имаме достатъчно храна за една седмица, а след това вече ще сме достатъчно далеч на север и ще мога да купя храна от някой град. Писарят беше донесъл със себе си една кесия със сребърни монети. Така че не се притеснявам. Всичко ще мине добре. Както казва господин Гилкрист: „Взели сме всички предпазни мерки.“
„Жестоко“ беше доста точен термин за това, че въобще си бе помислил, че може да отиде да спаси Киврин. Такива неща се въртяха из главата на Дануърти. Когато заедно с Колин стигнаха до болничната му стая, той вече бе съвсем изтощен, а температурата му се беше качила отново.
— Лягай да почиваш — нареди Колин и му помогна да се настани в леглото. — Не можеш да си позволиш нов пристъп, ако ще ходиш да спасяваш Киврин.
— Трябва да се видя с Бадри — каза Дануърти. — И с Финч.
— За всичко ще се погрижа — обеща Колин и хукна нанякъде.
Трябваше да уреди да го изпишат от болницата, а също да изпишат и Бадри; трябваше му и медицински персонал при изтеглянето на Киврин, в случай че тя имаше нужда от лекарски грижи. Трябваше да си направи имунизация против чума. След колко ли време започваше да действа? Мери му беше казала, че е направила въпросната ваксина на Киврин, докато е била в болницата за имплантирането на записващото устройство. Това беше станало две седмици преди спускането, но може би не отнемаше чак толкова много време.
Сестрата влезе да провери температурата му.
— Току-що ми свърши смяната — каза тя, докато гледаше мониторчето на ръката му.
— След колко време могат да ме изпишат? — попита той.
— Да ви изпишат? — възкликна тя изненадано. — Добре ли се чувствате?
— Да — излъга той. — Колко?
Тя се замисли.
— Има огромна разлика между това да сте готов за кратка разходка и да сте готов да си отидете у дома. — И нагласи за пореден път системата. — Не бива да бързате.
И излезе. След малко дойдоха Финч и Колин — с книгата си за Средновековието.
— Помислих си, че може да ти потрябва за разните костюми и така нататък — каза той и я тръшна върху краката на Дануърти. — Отивам да доведа Бадри. — И изхвърча навън.
— Изглеждате много по-добре, сър — каза Финч. — Много се радвам. Мисля, че трябва да се върнете колкото може по-скоро в „Балиол“. Заради госпожа Гадсън. Обвинила е „Балиол“ в разрушаването на здравето на Уилям. Твърди, че двойната атака на епидемията, от една страна, и четенето на Петрарка — от друга, са увредили здравето му. Заплашва, че ще подаде жалба до декана на Историческия факултет.
— Предай й, че може да го направи съвсем спокойно. Бейсингейм е някъде из Шотландия — каза Дануърти. — Искам от теб да разбереш колко време преди контакт с бубонна чума трябва да е направена ваксинацията, за да действа ефективно. Освен това искам да подготвиш лабораторията за ново спускане.
— В момента я използваме като склад — каза Финч. — От Лондон пристигнаха няколко пратки с провизии, без тоалетна хартия, разбира се, въпреки че специално поръчах…
— Премести ги в салона — прекъсна го Дануърти. — Искам мрежата да е готова във възможно най-кратък срок.
В този момент Колин отвори вратата с лакът, задържа я с крак и едната ръка и избута вътре количката на Бадри с другата.
— Трябваше да го прекарам тайничко точно край главната сестра — каза той задъхано и бутна количката до леглото на Дануърти.
— Искам… — продължи Дануърти, но спря. Нямаше да стане. Бадри въобще не беше в състояние да оперира с мрежата. Изглеждаше изтощен само от това, че Колин го е докарал дотук.
— Трябват ни светломер и вход — каза Бадри. Гласът му бе немощен, но не и отчаян. — Трябват ни също разрешения както за спускането, така и за изтеглянето на Киврин.
— Какво стана с демонстрантите пред „Брейзноуз“? — попита Дануърти. — Дали ще се опитат да осуетят спускането?
— Не — отговори Колин. — В момента са в Националния тръст. Опитват се да затворят разкопката.
„Чудесно — помисли си Дануърти. — Монтоя ще бъде заета да защитава църковния си двор от протестиращите и няма да ни се меси. Прекалено заета да търси записващото устройство на Киврин.“
— Какво още ти трябва? — обърна се Дануърти към Бадри.
— Резервна памет за поддържащата система. Той извади един лист от джоба си и го разгледа. — И дистанционна връзка, за да мога да направя проверка на параметрите.
Той предаде списъка на Дануърти, който го подаде на Финч.
— Трябва ни и лекарски екип за Киврин — допълни Дануърти, — а освен това искам да ми се инсталира телефон в тази стая.
Финч намръщено четеше списъка.
— Само не ми казвай, че всичко е на привършване — бързо каза Дануърти, преди Финч да успее да запротестира както обикновено. — Ако трябва, ще се молиш, ако трябва — ще ги заемаш, ако трябва — ще крадеш. — След това се обърна отново към Бадри. — На теб трябва ли ти още нещо?
— Да ме изпишат — отговори Бадри. — Това май ще е най-голямата трудност.
— Прав е — намеси се Колин. — Старшата никога няма да го пусне. Дори дотук трябваше да го промъквам.
— Кой ти е лекуващ лекар? — попита Дануърти.
— Доктор Гейтс — отвърна Бадри. — Но…
— Ще му обясним как стоят нещата — прекъсна го Дануърти. — Ще кажем, че е много спешно.
Бадри поклати глава.
— Последното нещо, което можем да направим, е да му кажем за какво става въпрос. Аз успях да го убедя да ме пусне за отварянето на мрежата, докато бяхте болен. Той смяташе, че още не съм съвсем оздравял, но ме пусна. След това обаче получих нов пристъп и…
Дануърти го погледна изнервено.
— А ти сигурен ли си, че можеш да се справиш с мрежата? Може би сега, щом като епидемията е овладяна, Андрюс ще се съгласи да дойде.
— Няма време — каза Бадри. — Освен това грешката беше моя. Искам да направя това спускане. Може би господин Финч ще намери друг лекар.
— Да — съгласи се Дануърти. — А на моя кажи, че искам да говоря с него. — Той посегна към книгата на Колин. — Ще ми трябва костюм. Никакви райета, никакви ципове, никакви копчета. — Намери една картина на Бокачо и я показа на Финч. — Съмнявам се, че в Двайсети век ще имат нещо. Обади се на Театралното общество и провери дали имат нещо подходящо.
— Ще се постарая, сър — рече Финч и се намръщи срещу илюстрацията.
В този миг вратата се отвори с гръм и трясък и Старшата нахълта вбесена.
— Господин Дануърти, това, което правите, е напълно безотговорно — каза тя с тон, който без съмнение беше предизвикал много жертви по време на втората война за Фолклендските острови. — Като не се грижите за собственото си здраве, поне не излагайте на опасност това на другите пациенти. — Тя изгледа зверски Финч. — Посещението при господин Дануърти свърши.
После грабна дръжките на количката от ръцете на Колин и продължи:
— А вие какво си мислите, господин Шодхури? — И така рязко завъртя количката, че главата на Бадри политна назад. — Вече ви повтори веднъж. Нямам намерение да позволя това да се случи втори път. — И го избута навън.
— Казах ви, че няма да успеем да го измъкнем — каза Колин.
Тя отново отвори яростно вратата и викна:
— Посещението свърши!
— Пак ще се видим — прошепна Колин и се промуши покрай нея.
Тя го изгледа гневно и изсъска:
— Няма да позволя.
И очевидно бе изпълнила заканата си, защото Колин се появи едва след като нейната смяна свърши. Дойде само за да донесе дистанционната връзка за Бадри и да докладва на Дануърти за чумната ваксинация. Финч се беше обадил в Националната служба по здравеопазването. Бяха необходими две седмици, за да се получи пълен имунитет срещу чумата, или седем дни за частичен.
— Господин Финч иска да знае също така дали ще искаш да ти се сложат ваксини против холера и тиф.
— Нямаме време — отвърна той. За чумната ваксинация също нямаше време. Киврин вече беше изкарала там повече от три седмици и всеки следващ ден рязко намаляваше шансовете й за оцеляване. А той самият също не знаеше как ще успее да накара лекарите да го изпишат.
Щом Колин си тръгна, той се обади на приятелката на Уилям и й каза, че иска да се види с лекуващия си лекар.
— Готов съм за изписване — каза Дануърти.
Тя се разсмя.
— Напълно съм възстановен — допълни той. — Тази сутрин минах десет пъти по коридора.
Тя поклати глава.
— Случаите на нови пристъпи при този вирус са изключително много. Просто не мога да поема този риск. — И тя му се усмихна. — Къде толкова ще ходите? Сигурна съм, че за каквото и да става въпрос, може да изтрае още една седмица без вас.
— Започва учебният семестър — каза той и веднага осъзна, че всъщност казва истината. — Моля ви, предайте на лекаря ми, че искам да се видя с него.
— Доктор Уордън ще ви каже същото, каквото ви казах и аз — обясни му тя, но очевидно беше предала съобщението, защото след следобедния чай лекарят дойде.
Очевидно беше от пенсионирания медицински персонал, който бяха привикали за нуждите на епидемията. Заразказва някаква дълга и безсмислена история за медицинските условия по време на Пандемията, след което каза с дрезгавия си старчески глас:
— По мое време държахме пациентите в болницата до пълното им възстановяване.
Дануърти въобще не се и опита да спори с него. Просто изчака, докато лекарят и Старшата се отдалечиха по коридора, разменяйки спомени за Стогодишната война, след което си закачи портативната система и отиде на обществения телефон до отделението за спешни случаи, за да чуе отчета на Финч.
— Старшата сестра не дава да ви се постави телефон в стаята — каза Финч, — но имам добри новини за чумата. Временен имунитет може да се получи чрез няколко инжекции стрептомицин, заедно с гама-глобулин и разширение на Т-клетките. На всичкото отгоре ваксинацията може да започне до дванайсет часа преди контакт с вируса на чумата.
— Чудесно — каза Дануърти. — Сега трябва да ми намериш лекар, който да ми я направи и да ме изпише. Млад лекар. И ми изпрати Колин. Готова ли е мрежата?
— Почти, сър. Получих необходимите разрешения за спускането и изтеглянето, а освен това намерих една дистанционна връзка. Тъкмо щях да я нося.
Той затвори и Дануърти се върна в стаята си. Не беше излъгал сестрата. Чувстваше се все по-силен с всяка изминала минута, макар че усещаше някакво стягане в долната част на ребрата, което се появи, докато си стигне до стаята. Там беше госпожа Гадсън, която се ровеше ненаситно в Библията, за да търси животинска чума, треска и хемороиди.
— Четете Лука, глава 11, стих 9 — нареди Дануърти.
Тя намери пасажа.
— „И Аз ви казвам: искайте и ще ви се даде — зачете тя и го изгледа подозрително, — търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори.“
Точно преди края на часовете за посещения се появи госпожа Тейлър с един шивашки метър в ръка.
— Колин ме изпрати да ви взема мерките — обясни тя.
— Старата вещица отвън не го пуска дори да лази по пода. — Тя уви метъра около кръста му. — Трябваше да я излъжа, че отивам да видя госпожа Пиантини. Вдигнете ръката настрани и я дръжте изпъната. — И тя пусна метъра по цялата дължина на ръката му. — Тя се чувства много по-добре. Може дори да успее да оздравее за „Когато най-сетне Спасителят дойде“ на Рембо, ще го свирим на петнайсети. Ще го направим за протестантската църква, нали разбирате, но от Националната служба по здравеопазването са им взели църквата, та господин Финч много мило ни предложи параклиса на „Балиол“. Кой номер обувки носите?
Тя записа всичките му мерки, предаде му, че Колин ще дойде на другия ден, и му каза да не се тревожи, защото мрежата била почти готова. След това излезе уж да посети госпожа Пиантини, но след няколко минути се върна с бележка от Бадри.
„Господин Дануърти, направих двайсет и четири теста на параметрите — пишеше Бадри. — Всичките двайсет и четири показват минимално отклонение: при единайсет от тях отклонението е по-малко от един час, а при пет — по-малко и от пет минути. В момента правя дивергенционни тестове, за да разбера за какво става въпрос.“
„Знам за какво става въпрос — помисли си Дануърти. — За Черната смърт. Функцията на отклонението е да предотвратява интеракции, които могат да променят историята. Петминутното отклонение означава, че не е имало анахронизми, никакви критични срещи, които континуумът не бива да допусне. Означавало е, че спускането е станало в ненаселена зона. Означавало е, че чумата е била минала оттам. И всички хора са били вече измрели.“
Колин не се появи на сутринта, а след обяда Дануърти се дотътри отново до обществения телефон, за да се обади на Финч.
— Не мога да намеря лекар, който е готов да поеме нови случаи — предаде Финч. — Обадих се на всички възможни лекари и медици в областта. Голяма част от тях още не са се възстановили от грипа — започна да се оправдава той, — а някои…
Той спря, но Дануърти знаеше какво премълчава. Някои от тях бяха починали, включително и тази, която със сигурност щеше да им помогне, която щеше да си му направи ваксината без проблем и щеше да изпише Бадри.
„Леля Мери нямаше да се откаже“, беше казал Колин. „Вярно, че нямаше да се откаже — мислеше си сега и Дануърти. — Въпреки Старшата, въпреки госпожа Гадсън, въпреки всичко. Ако сега беше жива и беше тук, щеше да ми помогне.“
Върна се в стаята си. Сестрата беше сложила на вратата му един голям надпис, който гласеше: ЗАБРАНЕНИ ВСЯКАКВИ ПОСЕЩЕНИЯ, но самата тя не беше нито на бюрото си, нито в стаята му. Колин обаче беше вътре с един голям мокър пакет.
— Сестрата е из отделението — каза той ухилен. — Госпожа Пиантини припадна съвсем навреме. Трябваше да я видиш. Много я бива. — Той си поигра с канапа на пакета. — Сестрата току-що застъпи на дежурство, но за нея също не бери грижа. В момента е в склада за чисто бельо с Уилям Гадсън. — Той отвори пакета. Беше пълен с дрехи: дълъг черен мъжки жакет и черни бричове, като нито едно от двете нямаше почти нищо общо със Средновековието, както и един черен дамски чорапогащник.
— Откъде си ги взел? — попита Дануърти. — От някоя продукция на „Хамлет“ ли?
— „Ричард Трети“ — отвърна Колин. — „Кебъл“ са го играли миналия семестър. Извадих гърбицата.
— А наметало има ли? — попита Дануърти, докато ровеше из дрехите. — Кажи на Финч да ми намери едно наметало. Дълго наметало, което да скрива всичко.
— Ще му кажа — съгласи се Колин разсеяно. Играеше си някак прекалено съсредоточено с връзката на зеленото си яке. То се отвори и Колин го свали от гърба си. — Е? Какво мислиш?
Той се беше справил доста по-добре от Финч. Ботушите не бяха подходящи — приличаха на градинарски, но грубата кафява риза и безформените сиво-кафяви панталони сякаш бяха взети от илюстрацията на някой крепостен селянин от книгата за рицарите.
— На панталона има кант — каза Колин, — но той не се вижда под ризата. Прекопирах го от книгата. Ще се правя на твой оръженосец.
Трябваше да се сети за това.
— Колин — каза той, — ти не можеш да дойдеш с мен.
— Защо не? — попита Колин. — Мога да ти помогна в търсенето. Много съм добър в намирането на разни неща.
— Не е възможно. Средно…
— Оо, сега ще почнеш да ми разказваш колко е опасно, нали? Е, тук е не по-малко опасно, не мислиш ли? Ами баба Мери? Щеше да е в по-голяма безопасност през Средновековието. Аз се занимавам с много опасни неща. Носех лекарства на болните, слагах плакати по отделенията. Докато ти беше на легло, правих какви ли не опасни неща, за които представа си нямаш дори…
— Колин…
— Прекалено си стар да отидеш сам. А баба Мери ми нареди да се грижа за теб. Ами ако получиш нов пристъп?
— Колин…
— Майка ми пет пари не дава дали ще ходя, или не.
— Аз обаче давам и не мога да те взема със себе си.
— Значи трябва да стоя тук и да чакам — каза момчето с болка. — И никой няма да ми казва нищо, и няма да знам дали въобще си жив, или не. — Той си взе якето. — Не е честно.
— Знам.
— Мога ли да дойда поне до лабораторията?
— Да.
— Все пак си мисля, че трябва да ми разрешиш да дойда — каза той. Започна да сгъва чорапогащника. — Да ти оставя ли дрехите тук?
— По-добре недей. Старшата може да ги конфискува.
— Какво означава всичко това, господин Дануърти? — попита в този момент госпожа Гадсън.
И двамата подскочиха. Тя нахълта в стаята с Библията в ръце.
— Колин събира дрехи за помощите — обясни набързо Дануърти, докато помагаше на момчето да направи вързоп. — За задържаните под карантина.
— Предаването на дрехи от един човек на друг е идеалният начин да се предава инфекцията — отвърна тя.
Колин гушна вързопа и се измъкна навън.
— И как разрешавате на едно дете да идва тук и да се излага на риска да пипне нещо?! Снощи той ми предложи да ме придружи от болницата до вкъщи, но аз му отговорих: „Не мога да искам от теб да си рискуваш здравето заради мен!“
Тя седна до леглото и отвори Библията.
— Чисто нехайство е от ваша страна да позволявате на момчето да ви посещава в болницата. Струва ми се обаче, че не мога да очаквам много повече от вас, ако съдя по начина, по който се грижите за колежа. Във ваше отсъствие господин Финч се е превърнал в абсолютен тиранин. Вчера направо скочи да ме бие, вбесен, че съм си поискала едно руло тоалетна хартия…
— Искам да се видя с Уилям — прекъсна я Дануърти.
— Тук? — разпени се тя. — В болницата?! — И затвори Библията — с всичка сила. — Не мога да позволя това. Все още има много случаи на зараза, а бедният Уили…
„Е в склада за чисто бельо с моята сестра“ — помисли си Дануърти.
— Предайте му, че искам да го видя колкото може по-скоро — допълни той.
Тя размаха Библията пред лицето му — със същия жест Мойсей сигурно беше изпратил мор над Египет.
— Смятам да докладвам на декана на Историческия факултет за вашето безочливо безразличие към положението на студентите ви — извика тя и изфуча навън.
Той я чуваше още дълго как се оплаква на някого в коридора — по всяка вероятност на сестрата, защото Уилям се появи почти незабавно, приглаждайки косата си.
— Трябват ми инжекции стрептомицин и гама-глобулин — каза Дануърти. — Освен това трябва да бъда изписан от болницата, както и Бадри Шодхури.
Уилям кимна.
— Знам. Колин ми каза, че ще се опитате да си върнете историчката. Знам една сестра…
— Сестрата не може да направи инжекция без лекарско предписание, а за изписването също ще трябва разрешение.
— Познавам едно момиче от деловодството. Докога искате да стане това?
— Колкото може по-скоро.
— Веднага се захващам. Може да ми отнеме два-три дни каза той и тръгна да излиза. — Веднъж засякох Киврин. Беше дошла в „Балиол“, за да се види с вас. Много е сладка, а?
„Не трябва да забравям да я предупредя за него — помисли си Дануърти и си даде сметка, че е започнал да вярва, че в крайна сметка може и да я спаси, въпреки всичко. — Дръж се — каза той, — идвам. Само още два-три дни.“
Прекара целия следобед в разходки по коридора, за да възстанови силите си. В отделението на Бадри на всяка врата без изключение беше сложен надпис ЗАБРАНЕНО АБСОЛЮТНО ВСЯКАКВО ПОСЕЩЕНИЕ, а всеки път когато Дануърти се приближеше, сестрата го фиксираше с воднистите си сини очи.
По едно време дойде Колин — чисто мокър и останал без дъх — с един чифт ботуши за Дануърти.
Поставила е охрана навсякъде — каза той. — Господин Финч ми каза да ти предам, че мрежата е готова, само дето не можел да намери хора за лекарския екип.
— Кажи на Уилям да го уреди — отвърна Дануърти. — В момента работи по въпроса за двете изписвания и за инжекциите.
— Знам. Занесох на Бадри бележка от него. Ей сега се връщам.
Обаче не се върна. Уилям също не се появи. Когато Дануърти се отправи към телефона, за да се обади в „Балиол“, сестрата го хвана по средата на пътя и го върна в стаята. А или засилената й охрана беше включила и госпожа Гадсън, или госпожа Гадсън още беше ядосана за спора за Уилям, но така или иначе не се появи през целия следобед.
Точно след следобедния чай се появи една доста красива сестричка, която Дануърти не беше виждал досега. Носеше спринцовка.
— Старшата сестра беше повикана за някакъв спешен случай — обясни тя.
— А това какво е? — попита Дануърти и посочи спринцовката.
Тя изписа нещо на клавиатурата на конзолата само с един пръст. Погледна монитора, удари още няколко клавиша, приближи се до леглото и каза:
— Стрептомицин.
Не изглеждаше нито нервна, нито припряна, което означаваше, че Уилям беше успял някак да получи разрешението. Впръска възголемичката спринцовка в системата му, усмихна му се и излезе. Беше оставила монитора включен. Дануърти стана и се приближи до екрана, за да прочете изписаното.
Беше неговата схема. Позна я, защото много приличаше на тази на Бадри и беше също толкова неразгадаема. Последните вкарани данни изглеждаха така: ICU 15802691 14-1-55 1805 150/RPT 1800CRS IMSTMC 4ML/q6h NHS40-211-7 M ААРЕНС.
Той седна на леглото. О, Мери!
Уилям сигурно се беше добрал до паролата й за влизане в системата, може би от приятелката си в деловодството, и я беше вкарал в компютъра. Деловодството явно съвсем изоставаше с работата си, потънало във всички бюрократични измишльотини около епидемията, и още не беше стигнало до смъртта на Мери. Някой ден щяха да открият грешката, макар че изобретателният Уилям вече без съмнение беше уредил изтриването й.
Дануърти разгледа схемата си и по-нагоре. На името на доктор Ааренс имаше данни до 08.01.55 година — денят, в който тя беше починала. Явно се беше грижила за него, докато е могла да си стои на краката. Нищо чудно, че сърцето й в един момент бе отказало.
Той изключи екраните, за да не може сестрата да види вкараните данни, и си легна. Чудеше се дали Уилям възнамерява да подпише с името на Мери и разрешенията за изписване. Надяваше се. Тя би му помогнала с най-голямо удоволствие.
Цялата вечер не дойде никой. Към осем часа влезе сестрата, за да му даде лекарството, вкара данните в конзолата, но явно не забеляза предишните. В десет влезе втора сестра, също доста хубавичка, повтори процедурата със стрептомицина и му направи и гама-глобулин.
Тя също остави екрана включен, а Дануърти легна така, че да вижда името на Мери на екрана. Не мислеше, че ще успее да заспи, но заспа. Сънува Египет и Долината на царете.
— Събуди се де — прошепна Колин. Беше насочил джобно фенерче към лицето му.
— Какво има? — попита Дануърти, премигвайки срещу светлината. Започна да опипва за очилата си в тъмното.
— Аз съм, Колин — прошепна момчето и обърна светлината към себе си. По някаква неизвестна причина беше облякъл лабораторна престилка, а на светлината от фенерчето лицето му изглеждаше някак възрастно, прекалено сериозно.
— Какво има? — попита Дануърти отново.
— Нищо — прошепна Колин. — Изписват ви.
— Колко е часът?
— Четири. — Колин бутна чехлите му към него и насочи фенерчето към гардероба. — Побързайте. — Взе халата му от закачалката и му го подаде. — Тя може да се върне всеки момент.
Дануърти се замота с халата и чехлите, без въобще да се е събудил и без да спира да се чуди защо го изписват в този странен час на денонощието и къде се е дянала сестрата.
Колин отиде до вратата и надникна навън. Изключи фенерчето, пъхна го в джоба на прекалено голямата за него престилка и надникна в коридора.
— Чисто е — каза той и махна на Дануърти. — Уилям я е завел в склада за бельото.
— Кого? Сестрата? — попита Дануърти, който още беше като замаян. — А тя защо има дежурство?
— Не сестрата. Старшата. Уилям ще я задържи там, докато се измъкнем.
— Ами госпожа Гадсън?
Колин го погледна дяволито.
— Сега чете на господин Латимър. Все трябваше да я пратя някъде, а господин Латимър и без това не я чува.
— И той отвори вратата. Точно пред нея беше поставена инвалидна количка.
— Мога да вървя и сам — каза Дануърти.
— Няма време — прошепна Колин. — Ако пък някой ни види, ще мога да кажа, че те водя към скенера.
Дануърти се подчини и остави Колин да го повози по целия коридор, включително и покрай склада за бельото и стаята на Латимър. През вратата чу смътно гласа на госпожа Гадсън, която в този момент четеше от „Изход“.
Колин продължи на пръсти чак до края на коридора, след което подкара количката със скорост, която за нищо на света не можеше да се нарече подходяща за откарване на пациент до скенера, после минаха по още един коридор, свиха зад някакъв ъгъл и се озоваха пред страничната врата, от другата страна на която ги чакаше огромен плакат с надпис: „КРАЯТ НА СВЕТА ИДВА“.
В алеята беше тъмно като в рог, а освен това валеше като из ведро. Дануърти видя съвсем смътно линейката, паркирана в края на улицата. Колин задумка по задната й врата с юмрук и оттам изскочи лекарката, която беше помогнала при докарването на Бадри в болницата. И която беше скандирала пред „Брейзноуз“.
— Можете ли да се качите? — попита тя и се изчерви.
Дануърти кимна и се изправи.
— После дръпни вратите — каза тя на Колин и мина да се качи отпред.
— Само не ми казвай, че и тя е приятелка на Уилям — рече Дануърти, докато я гледаше как се отдалечава.
— Разбира се — отвърна Колин. — Попита ме според мен как щяла да е Гадсъновица като свекърва. — Той помогна на Дануърти да стъпи на стъпалото и да се качи в линейката.
— Къде е Бадри? — попита Дануърти, докато избърсваше очилата си от дъждовните капки.
Колин затвори вратата.
— В „Балиол“. Откарахме го първи, за да може да нагласи мрежата. — Той погледна напрегнато през задното стъкло. — Искрено се надявам, че Старшата няма да задейства алармата, преди да сме тръгнали.
— Не бих се притеснявал за това — рече Дануърти. Вече му беше станало ясно, че през цялото време е подценявал качествата на Уилям. Старшата сестра сигурно в момента беше легнала на скута му в склада за бельото и бродираше инициали върху някоя хавлиена кърпа.
Колин включи фенерчето и го насочи към носилката.
— Донесъл съм ти костюма — каза той и подаде на Дануърти черния сюртук.
Дануърти съблече халата си и облече дрехата. Линейката потегли и той за малко да се търколи. Седна на страничната пейка и се подпря на клатушкащата се стена, за да обуе черния чорапогащник.
Приятелката на Уилям от „Бърза помощ“ не беше включила сирената, но при скоростта, с която се движеха, по-добре да я беше включила. Дануърти висеше на каишката над главата си с едната ръка, а с другата си нахлузваше бричовете. Колин се протегна към ботушите и за малко да направи кълбо напред.
— Намерихме ти пелерина — каза той. — Господин Финч я нае от Обществото по класически театър. — И я развя. Беше от Викторианската епоха — черна и подплатена с червена коприна. Той я метна на раменете на Дануърти.
— Тия пък какво са поставяли? „Дракула“ ли?
Линейката наби спирачки и лекарката отвори вратата със замах. Колин помогна на Дануърти да слезе, като придържаше тежката пелерина като верен паж. Промъкнаха се под портала. Дъждът барабанеше по каменните плочи, чуваше се и някакво дрънчене.
— Какво е това? — попита Дануърти.
— „Когато най-сетне Спасителят дойде“ — отговори му Колин. — Американките го репетират за някакво църковно мероприятие. Некротично, нали?
— Госпожа Гадсън каза, че репетирали по всяко време на денонощието, но и представа си нямах, че има предвид и пет сутринта.
— Концертът е тази вечер — обясни Колин.
— Тази вечер? — учуди се Дануърти, но веднага си даде сметка, че вече е петнайсети януари. Шести — по Юлианския календар. Богоявление. Пристигането на влъхвите.
Финч се приближи с бързи стъпки към тях, понесъл чадър.
— Съжалявам, че позакъснях — каза той и вдигна чадъра над Дануърти, — но не можах да намеря чадър. Представа си нямате колко от задържаните под карантина излизат с тях и ги забравят някъде. Особено американките…
Дануърти тръгна през вътрешния двор.
— Готово ли е всичко?
— Лекарският екип още не е пристигнал — отвърна Финч, докато се опитваше да го опази от дъжда, — но Уилям Гадсън току-що се обади и каза, че всичко е уредено и тя щяла да пристигне съвсем скоро.
Дануърти въобще нямаше да се изненада, ако старшата сестра поемеше доброволно това задължение.
— Искрено се надявам, че Уилям няма да реши някой ден да се отдаде на престъпен живот — каза той.
— О, не мисля, че има такава опасност, сър. Майка му никога няма да позволи такова нещо. — Финч подтичваше, за да не изостава. — Господин Шодхури проверява предварителните координати. Госпожа Монтоя също е тук.
Дануърти спря.
— Монтоя ли? Какво има?
— Не знам, сър. Каза, че имала някаква информация за вас.
„Не сега — помисли си той. — Не и когато сме вече толкова близко до целта.“
Влезе в лабораторията. Бадри беше застанал пред конзолата, а Монтоя — облечена в якето си на терорист и окаляните си дънки — се беше навела над него и наблюдаваше екрана. Бадри й каза нещо, а тя поклати глава и си погледна часовника. После вдигна поглед и видя Дануърти. На лицето й се изписа състрадание. Тя се изправи и бръкна в джоба на ризата си.
„Не“ — помисли си Дануърти.
Тя се приближи към него.
— Не знаех, че планирате това — каза тя и му подаде един сгънат лист. — Искам да помогна. С тази информация трябваше да борави Киврин, когато беше нейното спускане.
Той погледна листа в ръката си. Беше карта.
— Това е мястото на спускането. — Тя посочи едно кръстче върху черната линия. — А това е Скендгейт. Ще го познаете по църквата. Норманска, над паравана пред олтара има стенописи. Има и статуя на свети Антоний.
— Тя му се усмихна. — Покровителят на изгубените неща. Намерих я вчера. — Тя посочи още няколко кръстчета. — Ако по някакво стечение на обстоятелствата не е отишла в Скендгейт, най-вероятните други селца са Есткоут, Хенефелд и Шривендъм. На гърба съм написала отличителните им черти.
Бадри се изправи и се приближи. Изглеждаше още по-крехък отпреди, ако това въобще беше възможно, и се движеше бавно, съвсем като старец.
— Каквито и променливи да въвеждам, все получавам минимално отклонение — каза той и постави ръка под ребрата си. — Пуснал съм режим на прекъснато включване, което означава, че мрежата се отваря за пет минути на всеки два часа. По този начин можем да я задържим в действие за около двайсет и четири часа, а ако имаме късмет — и за трийсет и шест.
Дануърти се зачуди на колко такива интервала ще се задържи самият Бадри. Изглеждаше съвсем съсипан.
— Когато видите проблясъци или началото на влажна кондензация, веднага отивате в зоната за рандевуто — продължи Бадри.
— Ами ако е тъмно? — попита Колин. Той си беше свалил лабораторната престилка и Дануърти видя, че под нея е облякъл костюма си на оръженосец.
— Пак трябва да виждате проблясъците, а освен това ние ще ви се обадим — обясни Бадри, изохка и пак се хвана за ребрата. — Имунизирани ли сте?
— Да.
— Добре. Значи сега чакаме само лекарския екип. — Той погледна Дануърти втренчено. — Сигурен ли сте, че можете да издържите на това?
— А ти? — попита на свой ред Дануърти.
В този момент вратата се отвори и в лабораторията влезе приятелката на Уилям — медицинската сестра. Беше облечена в шлифер и когато видя Дануърти, се изчерви.
— Уилям каза, че имате нужда от медицински екип. Кажете какво да правя?
Монтоя поведе Дануърти към един очертан с тебешир кръг под мрежата.
— Ще си останеш с очилата, така ли?
— Да — отвърна той. — Можеш да ги потърсиш после в двора на църквата.
— Сигурна съм, че няма да са там — рече му тя някак тържествено. — Ще легнеш ли, или предпочиташ да си седнал?
Той се сети как Киврин беше лежала с ръка през лицето, безпомощна и сляпа, и отговори:
— Ще стоя прав.
Колин донесе една преносима кислородна инсталация и каза:
— Не бива да ходиш сам.
— Трябва, Колин.
— Защо?
— Защото е много опасно. Представа си нямаш какво е било по време на Черната смърт.
— Напротив, имам. Прочетох книгата два пъти, а освен това съм си направил… — Той спря. — Знам всичко за Черната смърт. Освен това, ако е наистина толкова опасно, не бива да отиваш сам. Няма да ти се пречкам, обещавам.
— Колин — каза Дануърти отчаяно, — поел съм отговорност за теб. Не мога да те взема.
— Сестрата пита какво да прави — прекъсна ги Бадри.
— Ако не се върнеш, никога няма да разбера какво ти се е случило — каза Колин и хукна навън.
Бадри обиколи Дануърти съвсем бавно, за да направи необходимите измервания. По едно време се намръщи, хвана се за ребрата и продължи да мери. Сестрата дойде с една спринцовка. Дануърти нави ръкава си.
— Искам да знаете, че въобще не одобрявам това — каза тя, докато дезинфектираше мястото. — И на двамата мястото ви е в болницата.
Бадри изчака Дануърти да си свали ръкава и направи още няколко замервания. Колин внесе един уред за сканиране и излезе, без въобще да поглежда Дануърти.
Дануърти гледаше екраните. Чуваше дрънченето на майсторките по камбаните — звучеше почти като музика, понеже вратата беше затворена. После Колин я отвори и вкара бутилка кислород. После застана до Монтоя, за да гледа как се променят числата по екраните.
Щитовете се спуснаха към пода, докоснаха го, малко се понагънаха. Колин каза нещо на Монтоя, тя вдигна поглед, понамръщи се, а после кимна и се обърна към екраните. Колин се приближи до мрежата.
— Какво правиш? — попита Дануърти.
— Една от завесите се е закачила — отвърна момчето, мина от другата страна и подръпна гънката.
— Готови? — попита Бадри.
— Да — отговори Колин и отстъпи към вратата. — Не, чакайте. — Той се върна до щитовете. — Не трябва ли да си свалиш очилата? Може някой да те види.
Дануърти си свали очилата и ги пъхна в пазвата си.
— Ако не се върнеш, тръгвам да те търся — каза Колин, отстъпи назад и извика: — Готово!
Дануърти погледна екраните. Виждаше ги като в мъгла. Монтоя също му беше замъглена — виждаше само, че се е навела над рамото на Бадри. Бадри каза нещо по микрофона.
Дануърти затвори очи. Чуваше как майсторките по камбаните се упражняват с „Когато най-сетне Спасителят дойде“. Отвори очи.
— Сега — каза Бадри и натисна едно копче, а Колин се спусна към щитовете, шмугна се под тях и прегърна Дануърти с всичка сила.
Погребаха Роузмунд в гроба, който й беше изкопал икономът. „Ще ви трябват тези гробове“, беше казал той, и с право. Киврин и Рош никога нямаше да успеят да ги изкопаят сами. Единственото, което бяха в състояние да направят, бе да я занесат на поляната.
Положиха я на земята до самия гроб. Увита в пелерината си, тя изглеждаше невъзможно слаба, сякаш се беше смалила до почти нищо. Пръстите на дясната й ръка още бяха леко свити, сякаш току-що беше изпуснала ябълката.
— Изповядахте ли я? — попита Рош.
— Да — отвърна Киврин и наистина й се струваше, че го е направила. Роузмунд си беше признала, че се страхува от тъмното, от чумата и от това да остава сама, че обича баща си и че знае, че няма да го види никога вече. Все неща, които самата Киврин никога не би могла да изповяда пред никого.
Киврин откопча брошката, която сър Блоет беше дал на Роузмунд в знак на любов, и загърна пелерината около нея така, че да се покрие и главата й, а Рош я вдигна на ръце като спящо дете и стъпи в изкопания гроб.
Когато тръгна да излиза обаче, доста се запъхтя, та се наложи Киврин да хване двете му огромни ръце и да го изтегли. А когато започна да чете молитвата за мъртвите, той каза:
— Domine, ad adjuvandum me festina.
Киврин го изгледа напрегнато. „Трябва да се махнем оттук, преди и той да се е заразил — помисли си тя и не го поправи. — Не можем да губим нито секунда.“
— Dormiunt in somno pacis — каза Рош и взе лопатата, за да запълни гроба.
Киврин имаше чувството, че го прави часове наред. Тя го отменяше от време на време, но успяваше само да отчупва малки парчета от замръзналата купчина пръст. Не преставаше да мисли докъде биха могли да стигнат, преди да е паднала нощта. Още нямаше пладне. Ако тръгнеха сега, можеха да прекосят гората, да излязат на пътя, свързващ Оксфорд и Бат, и до края на седмицата можеха да стигнат до Шотландия, където чумата никога не беше стигнала.
— Отец Рош — каза тя, щом той започна да утъпква пръстта с плоското на лопатата. — Трябва да заминем за Шотландия.
— За Шотландия ли? — изненада се той, сякаш никога не беше чувал за нея.
— Да — каза Киврин. — Трябва да се махнем оттук. Трябва да вземем магарето и да отидем в Шотландия.
— Трябва да вземем всичко за причестяване с нас — каза той. — А преди да тръгнем, ще ударя камбаната за Роузмунд, за да може душата й да отлети спокойна на небето.
Тя искаше да му каже „не“, защото нямаше време и трябваше да тръгнат веднага, незабавно, но въпреки това кимна и каза:
— Ще доведа Валаам.
Камбаната удари веднъж и замълча. Киврин се вслуша в очакване на следващите удари. „Три удара за жена“ — мислеше си тя. Знаеше защо Рош е спрял дотук. Един за дете. О, Роузмунд!
Натовари магарето и го поведе през поляната.
Рош го нямаше никъде. Киврин се върна за свещите и завивките. Храна, зоб, завивки, свещи. Какво ли беше забравила?
Рош се появи на вратата. Не носеше нищо.
— Къде са нещата за светото причастие? — извика тя.
Той не отговори. Подпря се за момент на вратата на църквата, вторачен в нея, а на лицето му имаше същото изражение, както когато беше дошъл да й каже за смъртта на мелничаря. „Но всички вече са мъртви — рече си тя, — вече няма кой да умира.“
— Трябва да ударя камбаната — каза той и тръгна през двора към камбанарията.
— Нали вече я ударихте — каза Киврин. — Нямаме време. Трябва да тръгваме към Шотландия. — Тя тръгна с бързи крачки подире му. — Какво има?
Той се извърна почти вбесен и изражението му я изплаши. Приличаше на главорез, на убиец.
— Трябва да ударя камбаната за вечерна молитва — обясни той и се изтръгна грубо от ръката й.
О, не!
— Още е рано — каза тя. — Още не е дошло време за вечерната молитва. — „Просто е преуморен. И двамата сме толкова изтощени, че не можем да мислим нормално.“ Тя отново задърпа ръкава му. — Елате, отче. Трябва да тръгнем веднага, ако искаме да сме излезли от гората, преди да е паднала нощта.
— Вече закъснявам — каза той. — Лейди Имейн много ще се ядоса.
„О, не — помисли си Киврин, — о, не, о, не!“
— Аз ще я ударя — предложи тя и пристъпи пред него, за да го спре. — Трябва да влезете в къщата и да си починете.
— Вече става тъмно — отвърна й той ядосано. После отвори уста, за да й се развика, и оттам избликна цял поток полусмляна храна и кръв.
О не, о не, о не!
Той гледаше стъписано подгизналия й сюртук, гневът на лицето му се беше изпарил.
— Елате, трябва да полегнете — каза тя, но си мислеше: „Въобще няма и да стигнем до господарската къща.“
— Болен ли съм? — попита той, без да сваля погледа си от обляния в кръв сюртук.
— Не — отговори тя. — Само сте уморен и трябва да си починете.
Поведе го към църквата. Той се препъна и тя си помисли, че ако падне, тя въобще няма да успее да го вдигне. Помогна му да влезе вътре и го сложи да седне, подпрян на стената.
— Много съм изморен — каза отец Рош и опря глава на камъните. — Ще ми се да поспя мъничко.
— Да, поспете — съгласи се Киврин и щом той затвори очи, побягна към господарската къща, за да донесе завивки. Когато обаче се върна с тях, него вече го нямаше.
— Отец Рош! — извика тя, опитвайки се да види нещо в тъмната църква. — Къде сте?
Отговор не последва. Тя хукна отново навън, без да изпуска завивките, но него го нямаше нито в камбанарията, нито в двора на църквата, а до къщата просто не можеше да е стигнал сам. Тя побягна обратно към църквата, влезе и го видя, застанал на колене пред статуята на света Катерина.
— Трябва да легнете — каза му тя и постла завивките на пода.
Той легна покорно и тя сложи дългата възглавница под главата му.
— Чумата е, нали? — попита той, вперил поглед в нея.
— Не — отвърна тя и придърпа завивката отгоре му. — Уморен сте, това е всичко. Опитайте се да поспите.
Той се обърна настрани, за да не е с лице към нея, но само след минутка се надигна и седна. Разбойническото изражение се беше върнало на лицето му, а в следващия момент той започна да разхвърля завивките.
— Трябва да ударя камбаната за вечерня — каза той с укор и Киврин не можеше да направи нищо, за да го спре. Когато се унесе отново, тя накъса няколко ивици от раздърпаната подплата на сюртука си и завърза ръцете му за преградата между олтара и нефа.
— Не му причинявай това — мърмореше си Киврин отново и отново, без дори да си дава сметка, че го прави. — Моля те! Моля те! Не му причинявай това!
Той отвори очи.
— Бог не може да не чуе такава гореща молитва — каза и потъна в дълбок и спокоен сън.
Киврин побягна навън, разтовари магарето и го отвърза, събра всички торби с храна, взе и фенера и внесе всичко в църквата. Отец Рош продължаваше да спи. Тя излезе отново, хукна към двора на къщата и извади една кофа вода от кладенеца.
Когато се върна той още спеше. Киврин накъса на парцали покривката за олтара, взе един, намокри го и го постави на челото на Рош. Тогава той каза, без да отваря очи:
— Изплаших се, че сте си тръгнали.
Тя избърса засъхналата кръв по устата му.
— Няма да тръгна за Шотландия без вас.
— Не за Шотландия — поправи я той. — За небето.
Тя хапна малко корав хляб и кашкавал и се опита да дремне, но в църквата беше прекалено студено. Когато Рош се обръщаше и въздишаше, тя виждаше дъха му.
Киврин напали огън с пръчки от плета на една от колибите, но той само напълни църквата с дим, макар че тя беше оставила всички врати отворени. Рош се закашля и отново повърна. Този път беше почти изцяло кръв. Киврин угаси огъня и хукна отново за завивки. Когато се върна, ги натрупа и направи нещо като гнездо.
През нощта температурата на Рош се покачи. Той риташе завивките, беснееше и говореше неразбрано. По едно време каза: „Махни се, проклета да си!“, а иначе само повтаряше яростно: „Стъмва се!“.
Киврин донесе свещите от олтара пред статуята на света Катерина и ги запали.
Температурата му се качваше все повече и повече, а зъбите му тракаха въпреки всички кожи, натрупани отгоре му. На Киврин й се струваше, че кожата му вече е започнала да потъмнява от спуканите кръвоносни съдове. „Не прави така. Моля те.“
На сутринта Рош беше по-добре. В крайна сметка се оказа, че кожата му не е потъмняла — беше й се сторил много по-зле заради трепкащата светлина на свещите. Треската му беше поспаднала и той спа дълбоко през цялата сутрин и по-голямата част от следобеда. Киврин излезе да донесе вода.
Някои хора се бяха възстановявали от само себе си, а други бяха оцелявали с много молитви. Не всеки, който се беше заразявал, беше и умирал. Смъртността при белодробната чума беше само деветдесет процента.
Когато се върна, той се беше събудил. Киврин коленичи да му даде вода.
— Това е синята болест — каза той.
— Няма да умрете — каза тя. „Деветдесет процента. Деветдесет.“
— Трябва да ме изповядате.
Не. Той не можеше да умре. Та тя щеше да остане съвсем самичка! Тя поклати глава, неспособна да изрече нито дума.
— Благослови ме, Отче, защото съм съгрешавал — започна той на латински.
Той не беше съгрешавал. Беше се грижил за болните, беше давал последно причастие на умиращите, беше погребвал мъртвите. Не той, а Бог трябваше да се моли за прошка.
— … В мислите си, с думите си, с делата и с това, което не съм направил. Ядосвах се на лейди Имейн. Виках на Мейзри. — Той преглътна. — Имах похотливи мисли за една Божия светица.
Похотливи мисли!
— Смирено моля Бог да ме приеме, а ти, отче, да опростиш греховете ми, ако мислиш, че съм достоен.
„Няма какво да ти се прощава — щеше й се да му каже. — Греховете ти не са никакви грехове. Похотливи мисли? Държахме Роузмунд, докато се опитвах да я оперирам, не пуснахме в селото едно безобидно момче и погребахме едно шестмесечно бебе. Та това е краят на света. Разбира се, че ти се полагат и малко похотливи мисли.“
Тя вдигна безпомощно ръка, неспособна да изрече словата на опрощението, но той като че ли не забелязваше.
— О, Господи Боже мой — продължи Рош, — искрено се покайвам за раните, които съм Ти причинил.
„Си Му причинил? Ти си светецът — искаше да му каже тя, — а къде по дяволите е Той? Защо не дойде да те спаси?“
Миро нямаше, нито пък олио. Тя потопи пръсти в кофата с вода и направи кръстния знак над очите и ушите му, над носа и устата, над ръцете, които бяха държали нейната, когато тя беше лежала на смъртен одър.
— Quid, quid deliquiste — каза той, а тя потопи ръка в кофата и направи кръстния знак над ходилата му.
— Libera nos, quaesumus, Domine — подсказваше той.
— Ab omnibus malis praeteritis — каза Киврин, — praesentibus, et futuris. — Освободи ни, о, Господи, от всички злини — минали, настоящи и такива, дето ще дойдат.
— Perducat te ad vitam aeternam — шептеше Рош.
За да влезеш във вечното царство.
— Амин — каза Киврин.
Рош повръща през останалата част от нощта, както и през по-голямата част на другия ден, а следобеда изпадна в безсъзнание. Дишането му беше учестено и неравномерно. Киврин седеше до него и навлажняваше горещото му чело.
— Не умирай — казваше тя, когато дишането му спираше за момент, и той продължаваше да се бори. — Не умирай — говореше тя с нежен глас. — Какво ще правя без теб? Ще остана съвсем самичка.
— Не трябва да оставаш тук — каза той по едно време. Очите му бяха зачервени и подути.
— Мислех, че спиш — каза тя. — Не исках да те будя.
— Трябва да се върнеш на небето — каза той. — За да се молиш за душата ми в чистилището, че да не остане тя дълго там.
Чистилището. Сякаш Бог щеше да го накара да страда повече от това, което трябваше да понесе тук.
— Нямаш нужда от моите молитви — каза тя.
— Трябва да се върнеш там, откъдето дойде — каза той и ръката му се вдигна немощно пред лицето му, сякаш се опитваше да се предпази от някакъв удар.
Киврин хвана ръката му нежно, за да не се нарани кожата, след което я допря до страната си.
„Трябва да се върнеш там, откъдето дойде.“ „Щях, ако можех“ — помисли си тя. Колко ли време бяха държали мрежата отворена, преди да се откажат? Четири дни? Седмица? Може би я държаха още отворена. Господин Дануърти нямаше да им разреши да я затворят, докато имаше и най-малка надежда. „Такава обаче няма — мислеше си Киврин. — Аз въобще не съм в 1320 година. Тук съм, на края на света.“
— Не мога — отвърна тя. — Не знам пътя.
— Трябва да се опиташ да си спомниш — настоя Рош. — Агнес… след разклона…
Бълнуваше.
— Където падна — каза обаче той и кръстоса ръце, и Киврин разбра, че се опитва да й покаже нещо. — Мини разклона.
След разклона?
— Какво има след разклона? — попита тя.
— Там те намерих, когато падна от небето — обясни той и ръцете му се отпуснаха.
— Но нали Гавин ме е намерил.
— Да де — каза той с такъв тон, сякаш не намираше никакво противоречие. — Срещнах го на пътя, докато те носех към господарската къща.
Той беше срещнал Гавин на пътя.
— Там, където падна Агнес — продължи той, за да й помогне да се сети. — Когато ходихме да берем зелениката и бръшляна.
„Ами защо не ми каза когато бяхме там“ — чудеше се Киврин, но и този отговор знаеше. Той се беше притеснил за магарето, което се беше запънало на хълма.
„Защото то също ме е видяло да се спускам — мислеше си тя и знаеше, че той е стоял над нея на полянката и я е гледал, докато тя беше лежала с ръка през лицето. — Аз го чух — каза си тя, — видях и стъпката му.“
— Трябва да се върнеш там, а оттам и на небето — каза той и затвори очи.
Той я беше видял да се спуска, беше се приближил и беше стоял над нея, докато тя беше лежала със затворени очи, беше я качил на магарето си, когато се беше разболяла. А тя така и не се беше сетила, дори когато го видя за първи път в църквата, дори когато Агнес й каза, че Рош я мисли за светица.
Защото Гавин й беше казал, че той я е намерил. Гавин, който обичаше да се хвали и който беше готов да направи какво ли не, за да впечатли лейди Еливис. „Намерих те и те донесох тук“, беше й казал той и сигурно дори не си даваше сметка, че това е лъжа. Та свещеникът не беше никой в края на краищата. И през цялото това време, когато Роузмунд беше болна, а Гавин беше заминал за Бат, и мрежата се беше отворила и затворила завинаги, Рош беше знаел мястото на спускането.
— Няма нужда да чакаш мен — каза той. — Те несъмнено жадуват завръщането ти.
— Тихо — каза му тя нежно. — Опитай се да поспиш.
Той отново задряма неспокойно, ръцете му продължаваха да шават неуморно, опитваха се да покажат нещо и дърпаха завивките. По едно време той избута завивките и посегна към чатала си. Бедният човечец, не му било писано да го отмине нито едно унижение.
Тя сложи ръцете му на гърдите му и го покри, но той отново избута завивките, сграбчи се за чатала, потръпна и се пусна — и нещо в това движение накара Киврин да се сети за Роузмунд.
Тя се намръщи. Той беше повърнал кръв. Както това, така и етапът, в който се намираше епидемията, я бяха накарали да мисли, че има белодробната чума. Освен това не беше видяла никакви бубони. Тя запретна расото му и постави нежно ръката си на бедрото му — спомни си колко чувствителна беше ръката на Роузмунд. Той потръпна, но не се събуди.
— Прости ми, отче — каза тя и плъзна ръка между краката му.
Той изпищя и подскочи, коленете му се вдигнаха рязко нагоре, но Киврин вече се беше дръпнала и беше сложила ръка на устата си. Бубонът беше огромен и горещ като въглен. Би трябвало да го цепне още преди часове.
Рош не се беше събудил, въпреки че беше изкрещял. Лицето му беше сгърчено от болка. Киврин го зави и той отново вирна колене, но този път не така рязко, а тя взе последната свещ и я запали пред статуята на света Катерина.
— Ей сега идвам — каза Киврин и излезе.
Дневната светлина я накара да премигне, макар че вече беше почти вечер. Небето беше мрачно, но подухваше слаб ветрец и навън беше като че ли малко по-топло, отколкото в църквата. Тя затича през поляната към плевнята.
Там имаше един остър нож. Беше го използвала, когато приготвяше багажа. Трябваше да го обгори, преди да цепне бубона. Трябваше да отвори подутия лимфен възел, преди да се е спукал. Бубоните в слабините бяха смъртоносно близко до бедрената артерия. Ако не го срежеше, всичката отрова щеше да влезе в кръвообращението. Трябваше да го цепне преди много часове.
Тя претича между плевнята и празната кочина и влезе в двора. Вратата на конюшнята зееше отворена и Киврин чу някакъв шум. Сърцето й подскочи.
— Кой е там? — извика тя и вдигна фенера.
Беше кравата на иконома. Вдигна глава и измуча.
— Нямам време — каза й Киврин, грабна ножа и побягна навън. Кравата я последва, люшкайки пренатежалото си виме, и замуча жално.
— Махни се — скара й се Киврин. Почти плачеше. — Трябва да му помогна, иначе ще умре. — Тя погледна ножа. Беше ужасно мръсен.
Отиде до кладенеца и вдигна кофата. На дъното й имаше не повече от два сантиметра вода, която на всичкото отгоре се беше покрила с тънка ледена корица. Не беше достатъчна дори да покрие ножа, а щеше да й отнеме много време да запали огън и да я чака да заври. Нямаше време за това. Бубонът може вече да се беше спукал. Трябваше й алкохол, но те бяха изразходвали всичкото вино, когато бяха сцепвали бубоните и давали причастие на умиращите. Киврин се сети за бутилката, която писарят си беше занесъл в моминската стая на Роузмунд.
Кравата я побутна.
— Не — каза Киврин категорично и влезе в господарската къща, вдигнала високо фенера.
В преддверието беше тъмно, но слънчевата светлина все пак се процеждаше през тесните прозорчета.
Плъховете дори не побягнаха. Просто вдигнаха глави към нея, поразмърдаха черните си уши и се върнаха към торбата с ябълките, която бе оставила на масата. Бяха десетина. Един се беше настанил на трикракото столче на Агнес с вдигнати лапки пред муцунката, сякаш се молеше.
Киврин постави фенера на пода и каза:
— Махайте се!
Дори не я погледнаха. Само този, който се молеше, я изгледа презрително.
— Махайте се! — извика тя и тропна с крак.
Те пак не се стреснаха кой знае колко. Два се скриха зад солницата, трети си изпусна ябълката и тя тупна на масата, търколи се и падна на накапания с лой под.
Киврин вдигна ножа над главата си.
— Махайте се! — И стовари ножа върху масата. Плъховете се разбягаха. — Тя блъсна ябълките на пода, те заподскачаха и се затъркаляха. Или от изненада, или от страх, но плъхът, който се беше молил върху столчето на Агнес, хукна право към нея. — Марш! — Тя хвърли ножа по него. Животинчето хукна обратно към столчето и се скри в мръсотията.
— Махайте се! — повтори Киврин и зарови лице в ръцете си.
— Муууу — обади се кравата от прага.
— Това е болест — прошепна Киврин разтреперана, без да сваля ръце от лицето си. — Никой не е виновен.
Взе ножа и фенера. Кравата се беше заклещила и мучеше жално.
Киврин се качи в моминската стая. Завесата на прозореца се беше откачила от едната страна. Балдахинът също се беше смъкнал. Под леглото се чуваше дращене, но Киврин въобще не обърна внимание на това. Раклата беше все още отворена, капакът й беше опрян на леглото, а вътре се виждаше сгънатата тежка пелерина на писаря.
Бутилката с вино се беше търкулнала под леглото, тапата беше паднала и от гърлото се точеше само тъничка лепкава нишка.
— Не! — проплака Киврин безнадеждно.
В църквата нямаше никакво вино. Всичкото беше отишло за причестяванията.
Тя изведнъж се сети за бутилката, която Рош й беше дал за коляното на Агнес. Мушна се под леглото и внимателно опипа, за да не я събори. Не помнеше колко вино беше останало вътре, но беше сигурна, че не бе използвала всичкото. Напипа я, взе я и я огледа.
Беше пълна почти до половината. Пъхна ножа в колана си, сложи бутилката под мишница, взе наметалото на писаря и слезе долу. Плъховете се бяха върнали при ябълките, но този път се разбягаха още щом заслиза по каменните стъпала.
Кравата блокираше безнадеждно пътя. Киврин остави всичко на пода, избута я и й каза:
— Не. Няма време. — И все пак отиде до плевнята, даде й слама и чак тогава хукна към църквата.
Рош беше в безсъзнание и дишаше тежко и накъсано.
Киврин го зави с тежката пурпурна пелерина и каза:
— Тук съм, Рош.
И погали ръката му, но той не показа никакви признаци, че я е чул.
— Ще трябва да ти сваля панталоните — каза тя. — За да цепна бубона. — Отвърза разнищените връзки и той не потръпна от допира й, макар че изстена леко.
Крачолите обаче бяха прекалено тесни. Трябваше да ги среже.
— Beata — прошепна Рош и посегна към чатала си.
— Не мърдай — каза Киврин, хвана единия крачол и го разряза. — Знам, че те боли, но ще го сцепя тоя бубон…
Беше два пъти по-голям от този на Роузмунд и съвсем черен. Би трябвало да го среже преди часове, преди дни.
— Рош, моля те, не мърдай — каза тя и го притисна с цялата си тежест. После хвана ножа.
Ритникът на Рош я нацели право в ребрата и я просна на пода. Ножът издрънча по плочите. Тя се опита да седне. Отдясно я промуши остра болка.
Рош крещеше като обезумяло животно.
Киврин се опита да стане и също изпищя. Сигурно й беше строшил някое ребро. Тя си плю на ръката, изплашена, че ще види кръв.
Успя да застане на колене и примряла от болка прошепна:
— Прощавай. Много ли те заболя?
Всяко вдишване се забиваше като кама в ребрата й. Тя изстена.
— Какво има? — попита Рош. Беше отворил очи, а от устата му течеше кръв. — Ударих ли те?
— Не — отвърна тя и клекна до него. — Не. Не си ме ударил. — И почисти с ръкав кръвта от устата му.
— Трябва… — почна той, но когато отвори уста, от нея потече кръв и той преглътна. — Трябва да кажеш молитвата за мъртвите.
— Не — отсече тя. — Ти няма да умреш. — И пак избърса устата му. — Трябва да ти пробия бубона, преди да се е спукал.
— Недей — каза той, но тя не беше сигурна дали й казва да не сцепва бубона, или да не го оставя сам. Беше стиснал зъби и през тях се процеждаше кръв. Киврин положи главата му в скута си.
— Requiem aeternam dona eis — каза той и в гърлото му се чу клокочене. — Et lux perpetua.
От устата му течеше кръв. Тя повдигна главата му по-нависоко, постави пурпурната пелерина под нея и започна да бърше кръвта с ръкава си.
— Недей — каза той.
— Няма — отвърна тя. — Тук съм.
— Моли се за мен — каза той и се опита да събере ръце пред гърдите си. — Рек… — и се задави на думата, която се опитваше да каже.
— Requiem aeternam — каза Киврин и събра ръце. — Requiem aeternam dona eis, Domine.
— Et lux… — каза той.
Свещта до Киврин потрепна и изгасна, замириса на дим. Оставаше още само една — последната от восъчните свещи на лейди Имейн, — но и тя беше почти изгоряла.
— Et lux perpetua — каза Киврин.
— Luceat eis — каза Рош и се опита да оближе кървавите си устни. Езикът му беше подут. — Dies irae, dies illa.
— Той пак преглътна и затвори очи.
— Не го измъчвай повече — прошепна Киврин. — Моля те! Не е честно.
— Beata — стори й се, че казва той, и се опита да си спомни следващия стих, но той не започваше с „благословена“, така че се наведе над него и попита:
— Какво?
— В последните дни — едва чуто каза той.
Тя се наведе още.
— Страхувах, че Бог ще ни забрави напълно — каза той.
„Ами Той го направи — каза си тя и избърса устата и брадичката му. — Направи го.“
— Но с цялото Си милосърдие Той не го направи… — той пак преглътна, — а ни изпрати светицата Си.
И се закашля, а от устата му шурна кръв. Тя започна да я бърше като обезумяла, опитваше се да я спре, опитваше се да държи главата му изправена, но вече не виждаше през сълзите си къде да бърше.
— А от мен няма полза — каза тя и избърса сълзите си.
— Защо плачеш? — попита той.
— Ти ми спаси живота — изхълца тя. — А аз не мога да спася твоя.
— Всички умират — каза Рош. — И никой, нито дори самият Иисус Христос, не може да ги спаси.
— Знам — каза тя и подложи ръка под лицето си, за да не падат сълзите й върху него. Те обаче се събираха в шепата й и капеха по врата му.
— Въпреки това ти ме спаси — продължи той. Гласът му изведнъж беше станал ясен. — От страха. — Той си пое клокочещ дъх. — И от неверието.
Тя изтри сълзите си с опакото на ръката и хвана ръката на Рош. Беше студена и вече вдървена.
— Аз съм най-блажен от всички хора, че те имам тук до себе си сега — каза той и затвори очи.
Киврин се премести малко, за да опре гръб на стената. Навън беше тъмно, през тесните прозорчета не влизаше абсолютно никаква светлина. Свещта на лейди Имейн запращя, но се разгоря отново. Киврин премести главата на Рош така, че да не я притиска в ребрата. Той изстена и ръката му се дръпна, сякаш за да се освободи от нейната, но Киврин не я пусна. Изведнъж свещта проблесна силно, а после ги остави в пълен мрак.
Мисля, че няма да издържа по обратния път, господин Дануърти. Рош ми каза къде е мястото на спускането, но имам няколко счупени ребра, струва ми се, а всички коне са изчезнали. Няма да мога да се удържа на магарето на Рош без самар.
Ще се опитам да направя така, че госпожа Монтоя да намери това. Кажете на господин Латимър, че през 1348 година прилагателните все още са се скланяли. А на господин Гилкрист кажете, че греши. Статистиката въобще не е била преувеличена.
(Пауза)
Не искам да се обвинявате за това, което стана. Знам, че щяхте да дойдете да ме вземете, ако можехте, но аз така или иначе нямаше да мога да тръгна, при условие че Агнес беше болна.
Исках да дойда тук и ако не го бях направила, те щяха да бъдат съвсем самички и никой никога нямаше да разбере колко са били изплашени, смели и незаменими.
(Пауза)
Много е странно. Когато не можах да намеря мястото на спускането и дойде чумата, изглеждахте толкова далеч, че бях сигурна, че никога повече няма да ви видя. Сега вече знам, че сте били с мен през цялото време и че нищо — нито Черната смърт, нито седемстотинте години, нито смъртта, нито нещата, които ще дойдат, нито което и да било друго същество — не може да ме отдели от вашата грижа и любов. Те бяха с мен във всяка една минута.
— Колин! — извика Дануърти и сграбчи момчето за ръката, когато то се шмугна в мрежата. — Какво правиш, за Бога?
Колин се загърчи и се отскубна от хватката му.
— Не трябва да отиваш сам!
— Не можеш ей така да нахълтваш в мрежата! Това не ти е периметъра под карантина! Ами ако мрежата се беше отворила? Можеше да си загинеш като едното нищо!
— И той хвана ръката му отново и тръгна към конзолата. — Бадри! Задръж спускането!
Бадри го нямаше. Дануърти присви късогледите си очи към конзолата. Намираха се в гора. По земята имаше сняг, а във въздуха проблясваха кристалчета.
— Ако отидеш сам, кой ще се грижи за теб? — попита Колин. — Ами ако болестта те повтори? — изведнъж ченето му увисна. — Стигнали ли сме?
Дануърти пусна ръката на Колин и бръкна в сюртука си за очилата.
— Бадри! — извика той. — Отвори мрежата! — Сложи си очилата. Бяха покрити със скреж. Той ги свали пак и започна да трие стъклата. — Бадри!
— Къде сме? — попита Колин.
Дануърти си окачи очилата на носа и огледа дърветата. Бяха много стари, увити в заскрежен бръшлян. От Киврин нямаше и следа.
Той беше очаквал, че ще я намери тук, но това беше абсурд. Вече бяха отворили мрежата и не я бяха намерили, но той се беше надявал, че като е разбрала къде се намира, тя ще се върне на мястото на спускането и ще чака. Нея обаче я нямаше, нямаше и никаква следа, че някога въобще е била тук.
Снегът, върху който стояха, беше равен и гладък. Беше достатъчно дълбок, че да покрие следите, които тя може би беше оставила преди да навали, но не и достатъчно, че да скрие от погледа им разбитата карета и разхвърляните сандъци. Нямаше и помен и от пътя между Оксфорд и Бат.
— Не знам къде се намираме — отговори той.
— Е, сигурен съм, че не е Оксфорд — каза Колин и заходи по снега. — Не за друго, ами защото не вали дъжд.
Дануърти вдигна поглед към бледото, ясно небе. Ако отклонението беше същото като при спускането на Киврин, значи сега трябваше да е към обяд.
Колин се спусна през снега към един гъсталак червеникави върби.
— Къде отиваш? — попита го Дануърти.
— Да намеря някакъв път. Спускането трябва да стане до някакъв път, нали? — Той се гмурна в гъсталака и изчезна.
— Колин! — извика Дануърти и тръгна след него. — Върни се!
— Ето го! — провикна се Колин някъде иззад върбите.
— Пътят е тук!
— Върни се! — викаше Дануърти.
Колин се появи, като задържаше върбите отворени.
— Ела тук — повтори Дануърти, вече по-спокойно.
— Изкачва се по някакъв хълм — обясни момчето, докато се промушваше сред върбите, за да излезе на горската полянка. — Можем да се качим горе, за да разберем къде сме.
Той вече беше мокър, кафявото му палтенце беше покрито със сняг от върбите, а самият той изглеждаше някак войнствен, готов за лоши новини.
— Ще ме изпратиш обратно, нали?
— Трябва — отвърна Дануърти, но сърцето му подскочи при тази мисъл. Бадри щеше да отвори мрежата най-рано след два часа и не беше ясно колко време щеше да стои отворена. Дануърти не разполагаше с два часа за губене, през които да чака тук, за да изпрати Колин обратно, а не можеше да го зареже. — Аз нося отговорност за теб.
— А аз за теб — рече Колин заинатено. — Баба Мери ми каза да се грижа за теб. Ами ако получиш нов пристъп на болестта?
— Ти не разбираш нищо. Черната смърт…
— Не се притеснявай за това. Ама наистина. Биха си ми стрептомицин и всичко останало. Накарах приятелката на Уилям да се погрижи за това. Сега не можеш да ме изпратиш обратно — мрежата не е отворена в момента, а е прекалено студено да стоим и да чакаме тук. Вместо това можем да тръгнем да търсим Киврин и дотогава можем да я намерим.
Беше прав, че не можеха да останат да чакат тук. Студът вече се беше проврял през уж дебелата пелерина, а палтенцето на Колин вършеше още по-малко работа и от старото му яке, а вече беше по-мокро от него.
— Ще отидем до върха на хълма — каза Дануърти, — но преди това трябва да маркираме това място, за да можем да го намерим после. И освен това не можеш така да търчиш във всички посоки. Искам да си ми пред очите през цялото време. Нямам време да почвам да търся и теб.
— Няма да се загубя — каза Колин, започна да рови в багажа си и извади някакъв плосък четириъгълник. — Донесъл съм си локатор. Вече е нагласен така, че да познава горската полянка.
Той започна да проправя път за Дануърти сред върбите и скоро излязоха на пътя, който търсеха. Не беше по-широк от пътека и беше покрит със сняг, по който нямаше никакви следи освен тези от катерички и някакво куче или може би вълк. Колин вървя покорно до Дануърти някъде до средата на склона, след което не можа да се сдържи и хукна нагоре.
Дануърти се затътри подире му, като непрекъснато трябваше да се бори със стягащата болка, която вече беше стигнала до гръдния му кош.
— Виждам селото! — извика Колин от върха.
Дануърти се качи при него. Тук вятърът беше още по-свиреп, минаваше без какъвто и да било проблем през пелерината, без въобще да се съобразява с подплатата, и гонеше дълги върволици облаци по бледото небе. Далеч на юг се виждаше едно перце дим, отвявано на изток.
— Виждаш ли? — попита Колин и посочи.
Под тях се разстилаше равнина, покрита с такъв блестящ сняг, че беше почти невъзможно да се гледа. Голите дървета и пътищата се открояваха на фона й — също като линии по карта. Пътят между Бат и Оксфорд беше една черна права линия, която разделяше заснежената равнина, а самият Оксфорд приличаше на графична рисунка. Виждаха се покритите със сняг покриви и квадратната кула на „Св. Михаил“ над мрачните стени.
— Не прилича на място, където вече е дошла Черната смърт, нали? — попита Колин.
Колин беше прав. Изглеждаше спокойно, недокоснато, древният и легендарен Оксфорд. Беше невъзможно човек да си представи, че чумата току-що го е прегазила целия, че по тесните му улички се придвижват каруци с купища мъртви тела, че колежите са опустошени и запустели, а навсякъде има само умиращи или вече умрели. Невъзможно беше да си представиш, че Киврин е някъде там — в едно от селата, които той не можеше да види.
— Не виждаш ли? — попита Колин и посочи на юг. — Зад онези дървета.
Дануърти примижа. Сред сивите клони се виждаше нещо по-тъмно — камбанария на църква може би или пък покривът на някоя господарска къща.
— Ето го и пътя, който води дотам — каза той и посочи една тънка сива линия, която започваше някъде под тях.
Дануърти разгледа картата, която му беше дала Монтоя. Нямаше как да се разбере точно кое село е това, въпреки поясненията, които тя беше дала на гърба на листа, защото нямаха представа на какво разстояние трябва да са селата от предполагаемото място на спускането. Селото беше твърде далеч на изток, за да е Скендгейт. Там обаче, където според Дануърти трябваше да се намира селото, нямаше нищо — никакви дървета, просто нищо, само равно поле, покрито със сняг.
— Е? — попита Колин. — Ще вървим ли, или не?
Беше единственото село, което се виждаше, и като че ли не беше на повече от един километър. Дори и да не беше Скендгейт, поне беше в същата посока, а ако имаше и някоя от „отличителните черти“ на Монтоя, можеха да го използват, за да разберат точните си координати.
— Трябва да стоиш при мен и да не говориш с никого. Разбрано?
Колин кимна, но явно въобще не го слушаше. Тръгна напред.
Дануърти го последва и попита:
— Как накара Уилям да ти уреди процедурата със стрептомицина?
— Той нали искаше лекарския номер на баба Мери, за да подправи разрешителните. Номерът беше в аптечната в чантата й.
— И ти отказа да му го дадеш, ако не приеме условията ти?
— Да, но освен това го заплаших, че ще кажа на майка му за всичките момичета — каза Колин и отново хукна напред.
Това, което той беше взел за път, се оказа плет и Дануърти каза:
— Трябва да се придържаме към пътищата.
— Ама оттук е по-бързо — настоя Колин. — Въобще не можем да се изгубим. Имаме си локатор.
Дануърти не се съгласи и продължиха по пътя, като търсеха място, където могат да направят завой. Тесните ниви отстъпваха на гората, а пътят обръщаше на север.
— Ами ако няма път до селото? — попита Колин след половин километър, но точно на следващия завой стигнаха до някакъв път.
Беше още по-тесен от първия, и по него също отдавна не беше минавал никой — поне откакто беше валял снегът. Краката им пробиваха заледената корица на всяка крачка. Дануърти поглеждаше нетърпеливо напред да се появи селото, но гората беше прекалено гъста, за да може да се види нещо.
Напредваха бавно. Дануърти вече беше останал без дъх, стягането в гръдния му кош беше станало направо стоманено.
— Какво ще правим като стигнем? — попита Колин, крачейки без каквото и да било усилие през снега.
— Ти няма въобще да се показваш, а ще се скриеш някъде и ще ме чакаш — отговори Дануърти. — Искам това да ти е напълно ясно.
— Добре — каза Колин. — Сигурен ли си, че това е верният път?
Дануърти въобще не беше сигурен. Беше започнал да извива на запад, при което се отдалечаваше от посоката, в която той си беше мислил, че се намира селото, а точно пред тях отново правеше завой на север. Дануърти погледна нетърпеливо през дърветата, като се опитваше да зърне нещо каменно или сламено.
— Селото въобще не беше толкова далеч — каза Колин по едно време, — сигурен съм. Вече вървим часове наред.
Не бяха часове, но поне един със сигурност, а те не бяха видели дори колиба, камо ли село. Наоколо имаше множество селца, но къде точно?
Колин извади локатора си.
— Виж — показа той данните на Дануърти. — Стигнали сме прекалено далеч на юг. Мисля, че трябва да се върнем до другия път.
Дануърти погледна данните от локатора, след това разгледа и картата. Намираха се на юг от спускането под права линия, и то на не по-малко от три километра. Щеше да се наложи да се върнат по стъпките си почти по целия път. Не беше сигурен, че ще може да продължи. Вече се чувстваше напълно сдал багажа, обръчът около гърдите му ставаше все по-стегнат с всяка измината крачка, а освен това се беше появила и някаква остра болка някъде под ребрата му.
— Краката ми са ледени — каза Колин и заскача в снега. Една птица се подплаши, изпляска с крила и отлетя. Дануърти погледна нагоре намръщен. Небето надвисваше все повече.
— Трябваше да тръгнем по плета — каза Колин. — Щеше да бъде много…
— Тихо — каза Дануърти.
— Какво има? — прошепна Колин. — Идва ли някой?
— Шшт — прошепна Дануърти, побутна Колин към края на пътя и се ослуша отново. Беше му се сторило, че чува кон, но вече не чуваше нищо. Може би беше заради птицата.
Направи знак на Колин да се скрие зад едно дърво и се запромъква към завоя.
Черният жребец беше завързан за една трънка. Дануърти се прикри набързо зад един смърч и застана неподвижно, за да се опита да види ездача. На пътя нямаше никого. Той зачака, като се опитваше да успокои дишането си, за да чува по-добре, но никой не се появи. Не чуваше нищо освен стъпките на жребеца.
Конят беше оседлан, а юздите му бяха обточени със сребро, но иначе изглеждаше много слаб — ребрата му направо се брояха. Седлото му се беше килнало. Жребецът махаше с глава и опъваше яко поводите си. Дануърти видя, че всъщност не е завързан, а се е омотал в шубрака.
Дануърти излезе на пътя. Конят обърна глава към него и започна да цвили като подивял.
— Спокойно, спокойно — опита се да го успокои Дануърти, внимателно се приближи и постави ръка на врата му. Животното престана да цвили и започна да го души и да търси храна.
Дануърти се огледа за някакви стръкове трева, които да се подават под снежната покривка, но целият район около трънката беше оголен.
— От колко ли време си се замотал тук, приятелю? — попита Дануърти. Дали собственикът на животното беше починал от чумата както беше яздил, или пък когато беше умрял, животното се беше уплашило и побягнало, докато разветите му поводи се бяха оплели в храстите?
Дануърти навлезе малко в гората, за да потърси следи от стъпки, но не намери. Жребецът започна да цвили отново и той се върна, за да го освободи, като по пътя късаше всички стръкове трева, които му попаднеха пред погледа.
— Кон! Жестоко! — възкликна Колин зад гърба му. — Къде го намери?
— Казах ти да стоиш, където те оставих.
Знам, но чух коня да цвили и си помислих, че си изпаднал в беда.
— Още една причина, поради която трябваше да стоиш там. — Той подаде тревата на Колин. — Нахрани го с това.
Той самият се наведе над храста и започна да оправя поводите. В отчаяните си опити да се освободи конят ги беше омотал ужасно и само за секунди Дануърти се изподра.
— Чий е този кон? — попита Колин, докато предлагаше на животното тревата, но от доста почетно разстояние. Прегладнялото животно скочи напред и Колин се дръпна и изпусна тревата. — Сигурен ли си, че е питомен?
Дануърти за малко да пострада фатално, но вече беше освободил поводите. Омота ги около кървящата си ръка, пристъпи към коня и отвърна:
— Да.
— И чий е? — попита Колин, докато галеше нежно животното.
— Наш. — Той затегна седлото, настани протестиращия Колин зад него и после яхна коня и го ритна леко в хълбоците. Животното тръсна глава, но пое по покрития със сняг път, доволно, че отново е свободно.
Колин беше стиснал като ошашавен Дануърти през кръста, точно където го болеше най-много. Бяха изминали обаче само стотина метра и той вече се беше изправил гордо и питаше:
— Как го насочваш? Можеш ли да го накараш да върви по-бързо?
Стигнаха до главния път за нула време. Колин искаше да се върнат до плета и да поемат през полето, но Дануърти обърна коня точно в обратната посока. След около половин миля пътят се разклоняваше и той сви наляво.
По този бяха минавали много повече хора, отколкото по предишния, макар че гората тук беше доста по-гъста. Небето вече беше напълно заоблачено, вятърът се усилваше с всяка изминала минута.
— Виждам го! — извика Колин изведнъж и се пусна с едната ръка, за да покаже един сив каменен покрив. Църква може би, или пък краварник. От пътя пред тях тръгваше тясна пътека, минаваше по тясно дървено мостче над малко поточе и през някаква ливада.
Жребецът нито наостри уши, нито ускори ход и Дануърти заключи, че сигурно не е от това село. И това беше много добре, защото иначе щяха да ги обесят за кражба на кон още преди да са намерили Киврин. А после видя овцете.
Всички бяха полегнали на една страна и приличаха на купчини мръсна сива вълна.
Колин не ги беше видял.
— Какво ще правим като стигнем? — попита той зад гърба на Дануърти. — Ще се промъкваме ли тайно, или просто ще си влезем в селото и ще попитаме дали някой я е виждал?
„Няма да има кого да попитаме“ — отговори му наум Дануърти.
Влязоха в селото.
Въобще не приличаше на рисунките в книгата на Колин — постройки около някаква централна поляна. Колибите бяха пръснати сред дърветата и почти не се виждаха. Тук, на тази полянка, която беше голяма колкото полянката на спускането, имаше само една дървена къща и нисък сайвант.
Беше прекалено малка, за да е господарската къща — сигурно беше на иконома или управителя на имението. Дървената врата на сайванта зееше и вътре беше навял сняг. От покрива не излизаше пушек, а освен това не се чуваше нито звук.
— Може би са избягали — каза Колин. — Много хора са побягвали при вестта, че чумата идва. И точно така се е разпространила.
Може би бяха избягали. Снегът пред къщата беше отъпкан, сякаш множество хора и животни се бяха струпали по някое време в двора.
— Остани тук при коня — нареди Дануърти и тръгна към къщата. И нейната врата не беше затворена, макар че я бяха придърпали. Той приклекна, за да влезе, защото беше съвсем ниска.
Вътре беше леденостудено, а след блясъка на снега той не можеше да види нищо освен червеникави петна. Отвори вратата докрай, но пак не влизаше почти никаква светлина и всичко му изглеждаше замъглено и червено.
Сигурно беше къщата на иконома. Имаше две стаи, разделени с дървена преграда, а по пода имаше рогозки. Масата беше абсолютно празна, а огънят беше изгаснал преди много дни. Малката стая беше изпълнена с миризмата на изстинала пепел. Икономът и семейството му сигурно бяха избягали, както и останалата част от хората, без съмнение вземайки чумата със себе си. И Киврин.
Той се облегна на касата на вратата, защото стягането в гърдите му отново се беше превърнало в остра болка. От всичките му притеснения за Киврин точно това никога не му беше хрумвало — че ще замине за някъде.
Той погледна и в другата стая. Колин мушна глава през вратата.
— Конят се опитва да пие вода от една кофа. Да му позволя ли?
— Да — отвърна Дануърти, като застана така, че Колин да не може да види какво има зад преградата. — Но не му давай да пие прекалено много. Сигурно не е пил вода от дни.
— Ама в кофата въобще не е толкова много. — Момчето огледа стаята с интерес. — Това е къщата на някой слуга, нали? Ама верно са били много бедни! Намери ли нещо?
— Не — отвърна Дануърти. — Иди да напоиш коня. И не му давай да хукне нанякъде.
Колин излезе като си фрасна главата в горния праг на вратата.
Бебето лежеше в една торба с перушина, поставена в ъгъла. Очевидно още е било живо, когато бе умряла майката; тя лежеше на калния под с протегнати към него ръце. И двата трупа бяха тъмни, почти черни, пелените на бебето бяха целите в засъхнала кръв.
— Господин Дануърти! — извика Колин тревожно и Дануърти подскочи, защото си помисли, че момчето пак е влязло в къщата. Колин обаче беше още навън при коня, който беше забил нос в кофата.
— Какво има? — попита Дануърти.
— Ей там има нещо. — Колин посочи към колибите. — Мисля, че е труп. — Той подръпна поводите на коня, но толкова силно, че кофата се катурна и водата се разля.
— Чакай — нареди Дануърти, но Колин вече беше хукнал между дърветата, а конят го следваше по петите.
— Това наистина е т… — почна Колин и гласът му секна. Дануърти побягна към него, хванал се с ръка за ребрата.
Беше тялото на някакъв младеж. Лежеше проснат по гръб в снега, а около него имаше замръзнала локва тъмна течност. По лицето му беше навял сняг. „Бубоните му сигурно са се спукали“ — помисли си Дануърти и погледна Колин. Момчето обаче не гледаше трупа, а поляната зад дърветата.
Тя беше по-голяма от тази пред къщата на иконома. Покрай нея имаше няколко колиби, срещу тях беше норманската църква. А в средата, върху утъпкания сняг, лежаха труповете.
Не си бяха направили труда да ги погребват, макар че до църквата имаше една плитка яма, до която се виждаше купчина пръст, покрита със сняг. Някои от тях като че ли бяха довлечени до двора на църквата — в снега имаше дълги следи, — а един човек дори беше допълзял до колибата си. Лежеше наполовина вътре, наполовина вън.
— Бойте се от Господа — каза Дануърти, — защото е дошъл часът на Неговия съд.
— Тук прилича на бойно поле — изкоментира Колин.
— То си е било такова — каза Дануърти.
Колин пристъпи напред, вперил поглед в трупа.
— Мислиш ли, че всички са мъртви?
— Не ги докосвай — предупреди го Дануърти. — Не се приближавай дори.
Аз си получих гама-глобулина — каза Колин, но все пак отстъпи назад и преглътна.
— Дишай дълбоко — обясни му Дануърти и постави ръка на рамото му. И недей да гледаш само към тях.
— В книгата пишеше, че е било точно така — каза Колин, вторачил се в един дъб. — Всъщност аз се страхувах, че ще бъде много по-зле. Искам да кажа, че поне не мирише.
— Да.
Той преглътна отново.
— Вече съм добре. — Той огледа полянката. — Къде мислиш, че може да е Киврин?
„Не и тук“ — примоли се наум Дануърти.
— Може да е в църквата — каза Колин и тръгна напред с коня. — Трябва да проверим и дали гробницата е там. Това може да не е селото, което търсим. — Жребецът направи две крачки напред, запъна се изплашено и зацвили.
— Иди го завържи под сайванта — каза Дануърти. — Усеща миризмата на кръвта и се плаши. Завържи го.
— Всичко е наред — каза Колин и поведе животното към къщата на иконома. — Много добре те разбирам как се чувстваш.
Дануърти се отправи с бързи крачки през поляната, за да стигне до църквата. В плитката яма имаше четири тела, до нея имаше и два гроба, покрити със сняг. Сигурно в тях лежаха първите починали, когато още си бяха правили труда да ги погребват. Той заобиколи и мина пред църквата.
Пред вратата имаше още две тела. Лежаха по корем едно върху друго, като трупът отгоре беше на някакъв старец. Тялото отдолу беше на жена. Дануърти видя полите на грубата й пелерина и едната й ръка. Ръцете на мъжа бяха метнати върху главата и раменете на жената.
Дануърти повдигна отвратено ръката на стареца и тялото му се наклони малко встрани като придърпа и пелерината. Сукманът под нея беше мръсен и осеян с кървави петна, но си личеше, че е бил яркосин. Той дръпна качулката назад. Около врата на жената имаше въже. Дългата й руса коса се беше оплела в грубите му върви.
„Обесили са я“ — помисли си той без никаква изненада.
Приближи се Колин.
— Разбрах от какво са следите по земята — каза той. — Влачили са телата. Зад плевнята има едно малко дете с въже около врата.
Дануърти огледа въжето и плетеницата от косми. Всичко беше толкова мръсно, че почти не личеше, че косата е била руса.
— Влачели са ги до двора на църквата, защото сигурно не са можели да ги носят — предположи Колин.
— Върза ли коня в сайванта?
— Да. За една греда. Искаше да дойде с мен.
— Гладен е — обясни Дануърти. — Върни се в навеса и му дай слама.
— Случило ли се е нещо? — попита Колин. — Нали не си получил втори пристъп?
— Не — отвърна Дануърти. — В навеса трябва да има слама. Или зоб. Иди и нахрани животинчето.
— Добре де — каза Колин уязвено и побягна към сайванта. Спря се по средата на поляната. — Нали не трябва да му давам сламата в устата? — попита той високо. — Нали мога просто да я сложа на земята пред него?
— Да — извика Дануърти в отговор, вперил очи в ръката й. По нея имаше кръв, а също и по вътрешната страна на китката. Ръката й беше изкривена, сякаш се беше опитала да се предпази от падането. Можеше да я хване за лакътя и да я обърне по гръб съвсем лесно. Трябваше само да я хване за лакътя.
Той хвана китката. Беше твърда и хладна. Под мръсотията се виждаше, че е червена и наранена. На много места целостта на кожата беше нарушена. Просто не можеше да е Киврин, а ако беше — какво ли трябва да й е минало през главата за тия две седмици, за да се докара до това състояние?
Всичко щеше да бъде записано на устройството. Той обърна нежно ръката й, за да потърси белега от имплантирането, но ръката така или иначе беше толкова покрита с мръсотия, че не можеше да се види нищо.
Ами ако белегът беше там? Какво тогава? Щеше да повика Колин, за да му каже да донесе една брадва от къщата на иконома, с която да отсече мъртвата ръка? За да може след това да слушат как нейният глас разказва за всички ужаси, през които е минала? Не можеше да го направи, разбира се, нито можеше да обърне тялото и да види, че това е трупът на Киврин.
Той остави нежно ръката до тялото, хвана лакътя и я обърна.
Беше починала от бубонната чума. Върху едната страна на роклята се виждаше засъхнало жълтеникаво петно — точно там, където бубонът под мишницата се беше спукал и протекъл. Езикът й беше черен и толкова подут, че запълваше цялата й уста. Приличаше на отвратителен, чудовищен предмет, пъхнат в устата й, за да я задуши. Бледото й лице също беше подпухнало и изкривено.
Не беше Киврин.
— Господин Дануърти! — извика отчаяно Колин, който търчеше към него в галоп. — Какво стана? Намерихте ли я?
— Не — отговори Дануърти и препречи пътя му. „Няма да я намерим.“
Колин се опитваше да види жената. На фона на белия сняг и яркосинята рокля лицето й изглеждаше синкавобяло.
— Намерил си я, нали? Това тя ли е?
— Не — отвърна Дануърти. „Обаче можеше и да е тя. И аз просто не мога да обръщам повече трупове и за всеки един от тях да си мисля, че е нейният.“ Коленете му омекнаха. — Помогни ми да стигна до сайванта.
Колин не помръдваше и го гледаше заинатено.
— Ако е тя, можеш да ми кажеш. Ще го понеса.
„Аз обаче не мога — помисли си Дануърти. — Няма да го понеса, ако е мъртва.“
Той се отправи към къщата на иконома, като се придържаше с една ръка към хладната каменна стена на църквата и се чудеше какво ще прави когато излезе на открито.
Колин подскачаше около него, държеше го за ръката и го гледаше напрегнато.
— Какво има? Болестта ли те повтаря?
— Просто трябва да си почина мъничко — отговори му Дануърти и продължи да говори, почти без да си дава сметка за това: — Когато тръгна, Киврин беше облечена в синя рокля. — Когато тръгна, когато легна на земята и затвори очи, безпомощна и доверчива, за да изчезне завинаги в тоя казан от ужасии.
Колин бутна вратата на сайванта и помогна на Дануърти да влезе, подхванал го под мишницата с двете си ръце. Конят вдигна поглед от една торба със зоб.
— Не можах да намеря никаква слама — каза Колин, — та му дадох малко зърно. Конете ядат такова нещо, нали?
— Да — отвърна Дануърти и се наведе да погледне в торбата. — Не му давай да изяде всичко. Ще се наяде като прасе и ще се пръсне.
Колин се приближи до торбата и започна да я дърпа. Конят не си я даваше.
— Защо си помисли, че е Киврин? — попита момчето.
— Видях синята рокля — отговори Дануърти. — И роклята на Киврин беше същият цвят.
Торбата падна и зърното се разсипа. Жребецът доволно наведе глава.
— Да де, ама нали всички тия хора са умрели от чумата? А тя е имунизирана. Значи не може да я пипне. А от какво друго може да умре?
„От това — каза си Дануърти. — Никой не би могъл да оцелее след всичко това — да гледа как бебета и деца умират като животни, да ги натрупва в ями и да хвърля пръстта направо отгоре им, да ги влачи с въже около шията. Как би могла да оцелее след всичко това?“
Колин остави торбата до някакво сандъче и застана пред Дануърти.
— Сигурен ли си, че болестта не те повтаря?
— Да — отговори той, но вече беше започнал да се тресе.
— Може би просто си много изморен — каза Колин. — Ти си почини, аз ей сега ще се върна.
Излезе и затръшна вратата. Конят хрупаше шумно и гладно. Дануърти се изправи, хвана се за грубо издяланата греда и се приближи до сандъчето. Пиринченият обков беше потъмнял и по кожата на капака имаше няколко драскотини, но иначе сандъчето си беше чисто ново.
Той седна до него и отвори капака. Икономът го беше използвал да си слага инструментите. Имаше едно кълбо кожено въже, както и една ръждясала мотика. Синята подплата, за която беше говорил Гилкрист, вече се беше прокъсала — сигурно от мотиката.
Колин се върна с кофата и каза:
Донесох ти вода. Извадих я от потока. — Остави кофата и започна да рови по джобовете си. — Имам само десет аспирина, така че не можеш да си позволиш да боледуваш много. Откраднах ги от господин Финч.
Изсипа две таблетки в шепата си.
— Откраднах и малко цинтамицин, но се изплаших, че по това време още не е бил изобретен. Реших, че аспирин трябва вече да са имали. — Той подаде таблетките на Дануърти и отиде да му донесе кофата. — Ще трябва да пиеш от шепа. — Тукашните купи и чаши сигурно са пълни с какви ли не микроби и животинки.
Дануърти преглътна аспирина и загреба шепа вода от кофата да го прокара. После каза:
— Колин…
Колин отнесе кофата при коня и без да се обръща, каза:
— Мисля, че не сме попаднали в правилното село. Отидох в църквата и единствената гробница там беше на някаква дама. — Той извади картата и локатора от джоба си. — Все още сме много далеч на изток. Мисля, че сме тук… — той показа една от бележките на Монтоя, — така че ако се върнем до основния път и поемем право на изток…
— Връщаме се на мястото на спускането — каза Дануърти и се изправи внимателно, за да не докосне стената или сандъчето.
— Защо? Бадри каза, че имаме поне един ден на разположение, а досега сме проверили само в едно село. Има толкова много села. Може да е във всяко.
Дануърти отвърза жребеца.
— Аз мога да взема коня и да ида да я потърся — предложи Колин. — Ще яздя бързо, ще разгледам всички околни села и ще се върна да ти кажа веднага щом я намеря. Или пък можем да си разделим селата и всеки да вземе по една половина, и който я намери първи, ще изпрати някакъв сигнал. Можем да запалим огън или нещо такова и когато другият види, ще трябва да дойде.
— Тя е мъртва, Колин. Няма да я открием.
— Не говори така! — заповяда Колин. Гласът му прозвуча по детски пискливо. — Тя не е мъртва! Тя си е получила всички ваксини!
Дануърти посочи сандъчето.
— Това ковчеже тя го донесе със себе си.
— Е, и какво от това? — попита Колин. — Може да има един милион такива ковчежета. Или пък може да е избягала, когато чумата е дошла в селото. Не можем да се върнем ей така и да я зарежем тук! Ами ако аз се бях загубил и чаках ли чаках, но никой не дойдеше да ме спаси? — Носът му започна да тече.
— Колин — каза Дануърти отчаяно, — понякога човек прави всичко, което му е по силите, но така или иначе не можеш да ги спасиш.
— Като баба Мери — каза Колин. Той избърса сълзите си с опакото на ръката. — Но невинаги.
„Винаги“ — помисли си Дануърти, но каза:
— Не. Невинаги.
— Понякога можеш да ги спасиш — заинати се Колин.
— Да — съгласи се Дануърти. — Добре. Ще отидем да я търсим. Сега ми дай още два аспирина и ме остави да си почина, докато започнат да действат. След това тръгваме да я търсим.
— Жестоко! — възкликна Колин и взе кофата от коня. — Ще ида за още вода.
Той хукна навън, а Дануърти се облегна на стената.
— Моля — каза той, — моля, нека да я намерим.
Вратата се отвори. Застанал на фона на светлината, Колин беше като с ореол около цялото тяло.
— Чу ли? — попита той. — Слушай.
Чуваше се едва доловимо, между ударите имаше дълги паузи, но Дануърти чуваше. Той стана и излезе.
— Идва някъде оттам — каза Колин и посочи на югозапад.
— Приготви коня — заповяда Дануърти.
— Сигурен ли си, че е Киврин? — попита Колин. — Та това въобще не е в нашата посока.
— Киврин е — отсече той.
Камбаната заглъхна още преди да бяха успели да оседлаят коня.
— Побързай! — каза Дануърти.
— Всичко ще бъде наред — каза Колин, докато гледаше картата. — Удари три пъти. Направих му фиксиране. Трябва да е на югозапад, нали? А това е Хенефелд, нали?
— И той задържа картата пред Дануърти, като показваше всяко от споменатите села. — Тогава трябва да е това село тук.
Дануърти погледна картата, а после отново на югозапад, като се опитваше да запамети ясно посоката на камбанения звън. Вече беше започнал да се разколебава, макар че още чувстваше кънтенето на ударите по цялото си тяло. Молеше се аспиринът да се задейства колкото може по-бързо.
— Хайде тогава — каза Колин и издърпа жребеца до вратата на сайванта. — Качвай се и да тръгваме.
Дануърти сложи единия си крак в стремето и метна другия през гърба на коня. Веднага му се зави свят. Колин го изгледа замислено, после каза:
— Май е по-добре аз да карам. — И се метна пред Дануърти.
Колин пришпорваше коня прекалено нежно, а дърпаше юздите прекалено свирепо, но колкото и да беше странно, животното тръгна покорно през поляната и излезе на пътеката.
— Знаем къде е селото — каза по едно време Колин с голяма увереност. — Единственото, което ни трябва, е път, който върви нататък. — И заяви почти веднага, че вече са го намерили. Беше една доста широка пътека, която водеше надолу по някакъв склон и навлизаше сред борова гора, но пък само след няколко метра се разклоняваше. Колин се обърна и погледна въпросително Дануърти.
Конят обаче не се поколеба, а тръгна по дясната пътека.
— Виж — каза Колин със задоволство, — той си знае пътя.
„Радвам се, че поне един от нас го знае“ — помисли си Дануърти, плътно затворил очи, за да не вижда подскачащия пейзаж и да не усеща бумтенето в главата си. Като се имаше предвид целенасочеността на коня, беше ясно, че той си отива у дома, и Дануърти знаеше, че трябва да каже това на Колин, но болестта отново го връхлиташе и той се страхуваше да се пусне от кръста на Колин дори за секунда. Много му беше студено. Това, разбира се, беше от треската, бумтенето, замаяността — всичко това беше от треската. А една треска беше добър знак, защото тялото мобилизираше силите си да се бори срещу вируса, събираше войските си и ги подготвяше за поход. Студените тръпки бяха просто страничен ефект от треската.
— Кръв и ужаси, става адски студено — каза Колин по едно време. — Надявам се, че няма да завали сняг. — Той пусна поводите и уви по-плътно сивия вълнен шал около устата и носа си. Жребецът припкаше уверено напред през все по-гъста и гъста гора. Стигнаха до ново разклонение, а след това до още едно, но всеки път Колин се съветваше с картата и локатора. Дануърти нямаше представа по кой път тръгваха, нито дали конят знае къде върви, или просто поддържа първоначалната посока.
Или започна да вали сняг, или стигнаха до място, където вече валеше. Просто изведнъж вече валеше — малки, но постоянни снежинки, които замъгляваха пътя и се топяха непрестанно по очилата на Дануърти.
Аспиринът започна да действа. Дануърти седна по-уверено на седлото и придърпа пелерината около себе си. Избърса очилата си с края й. Пръстите му бяха станали безчувствени и яркочервени. Той потърка ръце и започна да им духа. Все още се движеха през гората, но пътеката вече беше доста по-тясна, отколкото когато бяха тръгнали по нея.
— На картата пише, че Скендгейт е на пет километра от Хенефелд — каза Колин, като гледаше локатора си. — Вече изминахме поне четири, така че трябва да сме близо.
Всъщност не бяха почти никъде. Намираха се насред Уичууд на една козя пътека или следи, оставени от сърни и елени. Пътеката сигурно щеше да свърши в някоя пастирска колиба, солен залеж или къпинов храст, за който конят имаше добри спомени.
— Виждаш ли, казах ти — рече Колин и да — зад дърветата се виждаше върхът на камбанария. Жребецът ускори в галоп. — Спри! — извика Колин и дръпна юздите. — Чакай малко.
Дануърти хвана поводите и накара коня да забави ход. Излязоха от гората, минаха през една покрита със сняг ливада и се качиха на върха на хълма. Селото лежеше точно под тях. Намираше се точно зад една ясенова горичка, която заедно със снега така закриваше гледката, че от селото се виждаха само сиви очертания: господарската къща, колиби, църква, камбанария. Това не беше селото, което търсеха — Скендгейт нямаше камбанария, но дори и да беше забелязал това, Колин си премълча. Ритна коня няколко пъти и започнаха бавно да слизат по хълма. По земята не се виждаха никакви тела, хора обаче също не се виждаха, нито пък дим по колибите. Камбанарията изглеждаше смълчана и изоставена, а около нея нямаше следи от стъпки.
По средата на склона Колин каза:
— Видях нещо. — Дануърти също го беше видял. Едно леко помръдване, което можеше да бъде и птица, и разлюлян клон. — Ей там — каза Колин и посочи втората колиба.
Беше една крава — беше отвързана, вимето й беше натежало до скъсване — и Дануърти вече беше сигурен в това, от което се беше страхувал най-много — че чумата е минала и през това село.
— Крава — каза Колин с отвращение. Животното вдигна глава и тръгна към тях с мучене.
— Ама къде са тия хора? — попита Колин. — Все някой трябва да е ударил камбаната.
„Всички са мъртви — помисли си Дануърти, обърнал поглед към църковния двор. Там имаше съвсем пресни гробове — пръстта отгоре им не се беше слегнала, а снегът не беше успял да ги покрие напълно. — Дано поне всички са погребани в двора“ — помисли си Дануърти и в този момент видя първото тяло. Беше някакво момче. Беше се облегнало на един надгробен камък, сякаш си почиваше.
— Виж, там има някой — каза Колин, като дръпна юздата и посочи тялото. — Ей, ти!
Той се обърна и погледна Дануърти.
— Мислиш ли, че ще разберат като им говорим?
— Той е… — почна Дануърти.
Момчето се изправи с мъка на крака. С една ръка се подпираше на камъка и се оглеждаше наоколо, сякаш да намери нещо, с което да се отбранява.
— Няма да те нараним — извика Дануърти, като се опитваше да се сети как трябва да звучи това на средновековен английски. Той слезе от коня, но веднага му се зави свят, така че се хвана за седлото.
Лицето на момчето беше омърляно, на ивици и петна, сюртукът и панталоните с навити крачоли бяха целите в съсирена кръв. Момчето се наведе, хвана се за страната, сякаш го беше заболяло много силно, вдигна един сап от снега и пристъпи напред, за да препречи пътя на Дануърти.
— Не се приближавайте. Синята болест нападна това село! — каза тя на староанглийски.
— Киврин — каза Дануърти и тръгна към нея.
— Не се приближавайте — каза тя на съвременен английски, като продължаваше да държи сапа пред себе си като оръжие. Краят му беше отчупен и наръбен.
— Аз съм, Киврин, господин Дануърти — каза той, без да спира да върви към нея.
— Не! — извика тя и отстъпи, размахала счупения сап.
— Вие не разбирате нищо. Това тук е чумата.
— Всичко е наред, Киврин. Ние сме ваксинирани.
— Ваксинирани — повтори тя, сякаш не знаеше какво означава думата. — Заради писаря на епископа стана. Той е бил заразен, когато пристигнаха тук.
В този момент притича и Колин и тя пак размаха сапа.
— Всичко е наред — повтори Дануърти. — Това е Колин. Той също е ваксиниран. Дошли сме да те отведем у дома.
Тя го изгледа продължително, без да мига. Снегът се сипеше около тях.
— Да ме отведете у дома — повтори тя безизразно и погледна гроба до себе си. Беше по-къс от останалите и някак по-тесен, сякаш вътре беше погребано дете.
После пак погледна към Дануърти. На лицето й нямаше никакво изражение. „Дошъл съм твърде късно“ — каза си той отчаяно. Те вече я бяха разпнали.
— Киврин — каза той.
Тя пусна сапа на земята.
— Трябва да ми помогнете. — И се обърна и тръгна към църквата.
— Сигурен ли си, че е тя? — прошепна Колин.
— Да — отвърна Дануърти.
— Ама какво й е?
„Просто дойдох твърде късно — помисли си той и се подпря на рамото на Колин. — Тя никога няма да ми прости.“
— Какво има? — попита Колин. — Пак ли ти призля?
— Не — отвърна Дануърти, но изчака известно време, преди да си махне ръката от рамото му.
Киврин беше спряла до вратата на църквата и пак се беше хванала за корема. Дануърти го побиха ледени тръпки. Заразила се е! Пипнала е чумата!
— Болна ли си? — попита я той.
— Не — отговори тя, после махна ръката си от корема и я погледна с изненада, сякаш беше очаквала да види кръв. — Той ме ритна. — Опита се да отвори вратата на църквата, присви се и пусна Колин да го стори вместо нея. — Мисля, че ми е счупил няколко ребра.
Колин отвори тежката дървена врата и влязоха. Дануърти премигна в тъмнината и се опита да накара очите си да са пригодят към нея. През тесните прозорчета не влизаше никаква светлина, макар че се виждаше къде са. Вляво пред себе си успя да види нещо тъмно и огромно — тяло? — а след това различи и първите колони, но отвъд тях беше абсолютно черно. Застанал до него, Колин бъркаше в огромните си като торби джобове.
Далеч пред тях проблесна малка светлинка, която не освети нищо освен себе си, след което изгасна. Дануърти тръгна натам.
— Чакай малко — каза Колин и запали джобното си фенерче.
Дануърти се почувства заслепен от лъча, на чийто фон всичко изглеждаше толкова черно, колкото когато бяха влезли. Колин обходи с него помещението, мина по изографисаните стени, по тежките колони, по неравния под. Светлината се спря и на нещото, което Дануърти беше взел за тяло. Всъщност беше гробница.
— Тя е ей там — каза Дануърти и посочи към олтара, Колин с готовност насочи лъча нататък.
Киврин беше коленичила до някакъв човек. Беше мъж. Краката и долната част на тялото му бяха покрити с някакво пурпурно одеяло, а огромните му ръце бяха кръстосани на гърдите. Киврин се опитваше да запали свещта с един въглен, но свещта вече беше изгоряла до безформена купчинка восък и нямаше как да задържи пламъка. Киврин като че се зарадва, когато Колин се приближи с фенерчето и освети цялата сцена.
— Трябва да ми помогнете с Рош — каза тя и запремигва срещу светлината. После се наведе към мъжа и хвана ръката му.
„Мисли си, че е още жив“ — рече си Дануърти, но тя каза с все същия равен, лишен от каквато и да било емоция глас:
— Умря тази сутрин.
Колин освети тялото. На грубата светлина от фенерчето кръстосаните ръце бяха почти толкова пурпурни, колкото одеялото, но лицето на мъжа беше бледо и съвсем спокойно.
— Какъв беше той, рицар ли? — попита Колин.
— Не — отвърна Киврин, — светец.
Тя сложи ръката си върху неговата вкочанена длан. Нейната ръка беше покрита с рани и окървавена, а ноктите й — пълни с кал.
— Трябва да ми помогнете — каза тя.
— Да ти помогнем за какво? — попита Колин.
„Иска да й помогнем да го погребе — отвърна мислено Дануърти, — но ние не можем.“ Рош беше огромен. Приживе сигурно се бе извисявал над Киврин като исполин. Дори и да успееха да изкопаят гроб, дори и тримата заедно нямаше да успеят да го пренесат дотам, а Киврин за нищо на света нямаше да позволи да му сложат въже около врата, за да го изтеглят до двора на църквата.
— За какво да ти помогнем? — повтори въпроса си Колин. — Нямаме много време.
Нямаха никакво време. Вече беше късен следобед, а като паднеше нощта, просто нямаше как да се ориентират в гората, за да намерят пътя. Освен това въобще не беше ясно колко време Бадри щеше да може да поддържа прекъснатия режим на работа на мрежата. Той беше казал двайсет и четири часа, но той самият не изглеждаше в състояние да издържи и два, а вече бяха минали около осем. Освен това земята беше замръзнала, Киврин беше със счупени ребра, а въздействието на аспирина беше започнало да отминава. Тук, в студената църква, Дануърти беше започнал пак да се тресе.
„Не можем да го погребем — мислеше си той, докато я гледаше как е коленичила до него, — но как мога да й кажа това, при условие че съм пристигнал прекалено късно за каквото и да било друго?“
— Киврин — каза той.
Тя поглади нежно вкочанената ръка.
— Няма да успеем да го погребем — каза тя с все същия безизразен глас. — Трябваше в неговия гроб да сложим Роузмунд, след като икономът… — Тя вдигна поглед към Дануърти. — Опитах се да изкопая друг тази сутрин, но земята е твърда като камък. Счупих лопатата. — И пак вдигна поглед към Дануърти. — Помолих се за него. И се опитах да ударя камбаната.
— Чухме те — каза Колин. — Така те открихме.
— Трябваше да са девет удара — продължи тя, — но трябваше да спра. — И тя постави ръка на ребрата си, сякаш като спомена болката, пак я заболя. — Трябва да ми помогнете да ударя останалите.
— Защо? — попита Колин. — Не е останала нито една жива душа да чуе камбаната.
— Няма значение — отвърна тя, вдигнала поглед към Дануърти.
— Нямаме време — каза Колин. — Скоро съвсем ще се стъмни, а мястото на спускането е…
— Аз ще я ударя — прекъсна го Дануърти и се изправи. — Ти остани тук — нареди той на Киврин, макар че тя въобще не беше понечила да става. — Аз ще ударя камбаната. — И тръгна през нефа.
— Ама става тъмно! — каза Колин и хукна да го догони. Светлината от фенерчето му танцуваше лудешки танц по колоните и пода. — А ти каза, че не знаеш колко време ще успеят да задържат мрежата отворена. Чакай малко де!
Дануърти бутна вратата, примижал към очаквания блясък на снега, но докато те бяха стояли в църквата, навън се беше смрачило, а небето беше натежало и миришеше на сняг. Той бързо прекоси църковния двор и стигна до камбанарията. Кравата мина през портата и тръгна през гробовете. Копитата й потъваха в снега.
— Какъв смисъл има да се бие тая камбана, като няма кой да я чуе? — не спираше Колин.
Дануърти влезе в камбанарията. Беше също толкова мрачно и студено, колкото и в църквата, миришеше на плъхове. Кравата завря глава през вратата, а Колин се промуши покрай нея и застана до грапавата стена.
— Ти си този, който настоява да се връщаме на мястото на спускането, защото щяла да се затвори мрежата и сме щели да останем тук — продължаваше Колин. — Ти разправяше, че дори нямало време да търсим Киврин.
Дануърти остана неподвижен няколко секунди, за да привикнат очите му с тъмното и за да си поеме дъх. Беше вървял прекалено бързо и стягането в гърдите се беше появило отново. Той вдигна поглед към въжето. Висеше над главите им в мрака, а на двайсетина сантиметра от разнищения край се виждаше омазнен възел.
— Мога ли да я ударя аз? — попита Колин.
— Много си малък — отвърна му Дануърти.
— Не съм — каза той и подскочи към въжето. Хвана го за края под възела, повися малко на него и се пусна. Въжето почти не беше помръднало, а камбаната само въздъхна едва чуто, сякаш някой я беше ударил отвътре с камък. — Тежка е — каза момчето.
Дануърти вдигна ръце и хвана грубото въже. Беше студено и поскърцваше между пръстите. Той дръпна рязко надолу, без въобще да е сигурен, че ще направи нещо повече от Колин — но въжето се люшна в ръцете му. Дан.
— Силна е! — възкликна Колин, запуши уши с ръце и вдигна доволен поглед нагоре.
— Един — каза Дануърти. „Едно и горе.“ Той си спомни американките, подгъна колене и дръпна въжето право надолу. „Две. И горе. Три.“
Как въобще беше успяла Киврин да удари камбаната с тия счупени ребра? Камбаната беше много по-тежка, отколкото си беше представял, и невероятно силният й звук сякаш резонираше в главата му и в стегнатия му гръден кош. Дан.
Спомни си как госпожа Пиантини сгъваше масивните си колена и си броеше сама. Пет. Въобще не си беше дал сметка колко е тежка тая работа. Всеки удар като че ли извличаше всичкия въздух от белите му дробове. Шест.
Искаше да спре и да си почине, но не искаше заслушаната в църквата Киврин да си помисли, че се е отказал, че е имал намерение само да довърши ударите, които беше започнала тя. Стисна въжето над възела още по-здраво и се облегна за малко на каменната стена, та дано гърдите да го отпуснат.
— Добре ли си? — попита Колин.
— Да — отвърна Дануърти и дръпна толкова силно, че дробовете му сякаш се разкъсаха. Седем.
Сети се как госпожа Тейлър се беше опитала да довърши „Чикагския минорен“, като беше брояла колко удара остават, без да забелязва бумтенето в главата си.
— И аз мога да ги довърша — каза Колин, но Дануърти почти не го чуваше. — Мога да ида да взема Киврин, за да направим последните два удара. Можем да дръпнем заедно.
Дануърти поклати глава.
— Всеки човек трябва да си стои при камбаната — каза той, останал съвсем без дъх, и дръпна въжето. Осем. Не трябваше да пуска въжето. Госпожа Тейлър беше припаднала и едва тогава го беше пуснала, а камбаната беше продължила да се клати над нея и въжето да мърда като нещо живо. Беше се увило около врата на Финч и за малко да го удуши. Трябваше да го държи, въпреки всичко.
— Девет — каза той, пусна въжето и залитна.
— Болестта те нападна пак, нали? — попита момчето с подозрение.
— Не — отговори Дануърти, избута кравата от вратата и тръгна към църквата.
Киврин продължаваше да стои на колене до Рош и да стиска вкочанената му ръка.
— Ударих камбаната — каза й Дануърти.
Тя само вдигна поглед.
— Не мислите ли, че вече можем да тръгваме? — попита Колин. — Пада мрак.
— Да — съгласи се Дануърти. — Мисля, че е най-добре… — Световъртежът го връхлетя като изневиделица, той залитна и за малко да се строполи върху тялото на Рош.
Киврин протегна ръка, а Колин се спусна към него и успя да го подхване за ръката. Дануърти успя да се задържи на едно коляно и протегна ръка към Киврин. Тя скочи и отстъпи назад.
— Вие сте болен! — Думите й звучаха като обвинение, като присъда. — Пипнали сте чумата, нали? Нали?
— Не — отвърна Дануърти, — от…
— Има пристъп — обясни Колин, като пъхна фенерчето в сгъвката на ръката на света Катерина, за да може да помогне на Дануърти да седне. — Защото въобще не обърна никакво внимание на моите плакати.
— Вирус е — каза Дануърти, като се облегна на статуята. — Не е чумата. И на двамата са ни били стрептомицин и гама-глобулин. Ние не можем да се заразим от чумата. — Той наведе глава към статуята. — Вирусно е. Ще се оправя. Само трябва да си почина малко.
— Казах му, че не трябва да бие камбаната — намеси се Колин и изпразни чантата си върху каменния под. След това загърна раменете на Дануърти с торбата.
— Останал ли е някакъв аспирин? — попита Дануърти.
— Можеш да пиеш само на три часа — обясни Колин. — Освен това не можеш да ги пиеш без вода.
— Ами тогава ми донеси вода — отсече Дануърти.
Колин погледна Киврин за подкрепа, но тя продължаваше да стои от другата страна на тялото на Рош и гледаше войнствено Дануърти.
— Веднага — каза Дануърти и Колин хукна навън. Ботушите му тропаха силно по каменния под. Дануърти пак погледна Киврин и тя пак направи крачка назад.
— Не е чумата — повтори той. — Вирус е. Ние се страхувахме, че понеже си имала контакт с него, си го взела със себе си и си се разболяла. Разболя ли се?
— Да — каза тя и коленичи до Рош. — Той ми спаси живота.
Тя поглади пурпурното одеяло и Дануърти чак сега видя, че това е кадифена пелерина. По средата й имаше зашит голям копринен кръст.
— Той ми каза да не се страхувам — обясни тя. Дръпна пелерината на гърдите му, напъха я под кръстосаните му ръце, но така се откриха обутите му в големи, съвсем неподходящи за момента сандали крака. Дануърти смъкна торбата от гърба си и я положи нежно върху краката на Рош, след което се изправи внимателно, като се придържаше към статуята, за да не падне.
Киврин поглади ръцете на Рош.
— Той не искаше да ме нарани — каза тя.
Колин се върна с пълна до половината кофа с вода — сигурно я беше взел от някоя локва. Дишаше тежко.
— Кравата ме нападна! — каза той и извади едно мръсно канче от кофата. После изсипа всички таблетки в шепата на Дануърти. Бяха пет.
Дануърти лапна две, отпи от водата колкото можеше по-малко и подаде останалите на Киврин. Тя ги взе мълчаливо.
— Не можах да открия никакви коне — каза Колин и подаде канчето и на Киврин. — Само едно муле.
— Магаре — поправи го Киврин. — Мейзри открадна понито на Агнес. — Тя върна канчето на Колин и пак хвана ръката на Рош. — Удряше камбаната за всички, за да могат душите им да отлетят спокойно на небето.
— Не мислите ли, че е по-добре да тръгваме? — прошепна Колйн. — Вече е почти тъмно.
— Дори и за Роузмунд — продължи Киврин, сякаш въобще не го беше чула. — А вече е бил болен. Казах му, че нямаме време, че трябва да тръгнем за Шотландия.
— Трябва да тръгваме — каза Дануърти.
Тя не помръдна, нито пусна ръката на Рош.
— Той ми държеше ръката, когато умирах.
— Киврин — пак каза Дануърти съвсем нежно.
Тя постави ръка върху страната на Рош, впери поглед в него за дълго време и едва тогава стана. Дануърти й предложи ръката си, но тя се изправи сама, притиснала с ръка ребрата си, и тръгна към вратата.
На прага се обърна й погледна назад в мрака.
— Каза ми къде е мястото на спускането, когато умираше, за да мога да се върна на небето. Каза ми, че иска да го оставя и да вървя, за да може като пристигне, аз вече да го чакам — довърши тя и излезе в снега.
Снегът се сипеше бавно и спокойно върху жребеца и магарето, които чакаха при портата. Дануърти помогна на Киврин да се качи на жребеца и тя не се дръпна от допира му, от което той толкова се беше страхувал. Щом обаче се озова на седлото, тя се освободи от ръцете му и хвана поводите сама, макар да личеше, че я боли.
Дануърти вече се тресеше, но стискаше зъби, за да не види Колин. Успя да се качи на магарето едва на третия път.
— Май е по-добре да ти водя мулето — каза Колин и го изгледа неодобрително.
— Нямаме време — не прие Дануърти. — Става много тъмно. Качи се на коня зад Киврин.
Колин отведе жребеца до портата, покатери се на дувара и с много мъки успя да седне зад Киврин.
— Локаторът в теб ли е? — попита го Дануърти, докато се опитваше да срита магарето, без да падне от него.
— Аз знам пътя — отговори Киврин.
— Да — отговори и Колин и го вдигна високо. — И фенерчето е в мен.
Той го включи и обходи с лъча целия двор, сякаш търсеше нещо, което може да са забравили. Сякаш едва сега забеляза гробовете.
— Тук ли са погребани всички? — попита той, като задържа светлината върху гладките бели могили.
— Да — отвърна Киврин.
— Преди много време ли са умрели?
Тя обърна жребеца и го подкара нагоре по хълма.
— Не.
Кравата ги последва до средата на хълма, след което спря и започна да мучи жално. Дануърти се обърна да я погледне. Тя измуча още няколко пъти, но после се обърна и тръгна обратно към селото. Бяха почти на върха на хълма и снегът вече не беше така обилен, но долу в селото продължаваше да си вали. Гробовете вече се бяха покрили напълно, църквата беше замъглена, а камбанарията почти не се виждаше.
Киврин хвърли само един поглед назад. Яздеше право напред, седнала гордо върху седлото, а Колин яздеше зад нея, но не се държеше за кръста й, а за седлото. Отначало снегът падаше като плътна завеса, но после започнаха да се спускат само отделни снежинки и докато стигнат до гъстата гора, вече почти беше спрял.
Дануърти следваше коня, като се опитваше да поддържа равномерното му темпо, опитваше се и да не се предава на треската. Аспиринът не му действаше — беше го изпил с прекалено малко вода — и той усещаше как треската го завладява, как започва да го отделя и от гъстата гора, и от кокалестия гръб на магарето, и от гласа на Колин.
Момчето говореше оживено на Киврин, разказваше й за епидемията по начин, който я караше да прилича на приключение.
— Казаха, че има карантина и че трябвало да се върнем в Лондон, но аз не исках. Исках да видя баба Мери. И взех, та се промъкнах през бариерата, а пазачът ме видя и каза: „Хей ти! Спри!“ — и хукна да ме гони, а пък аз побягнах по улицата и после се скрих в една пряка.
По едно време спряха и Колин и Киврин слязоха от коня. Колин си свали шала, а тя си свали напоения с кръв сюртук и го пристегна около кръста си. Дануърти знаеше, че болката й е много силна, че трябва поне да се опита да й помогне, но се страхуваше, че ако слезе от магарето, няма да може да го яхне отново.
Киврин и Колин пак се качиха на коня, при което тя му помогна, и отново потеглиха, като спираха на всеки завой и на всяко разклонение, за да проверяват посоката. Колин гледаше монитора на локатора си, питаше Киврин и тя кимваше одобрително.
— На това място паднах от магарето — каза тя, когато бяха спрели на едно разклонение. — През първата нощ. Бях много зле. Помислих го за главорез.
Стигнаха до друго разклонение. Снегът беше спрял, но облаците над дърветата бяха тежки и надвиснали. Наложи се Колин да освети локатора с фенерчето си, за да види показанията му. Той посочи дясната пътека и продължи да язди зад Киврин и да й разказва за приключенията си.
— Господин Дануърти каза: „Загубил си данните от фиксирането“, а след това отиде право към господин Гилкрист и двамата паднаха на земята — разказваше Колин. — Господин Гилкрист се държеше така, сякаш го е направил нарочно. Не ми помогна дори да го покрия. Той се тресеше като луд, имаше висока температура, а аз виках през цялото време: „Господин Дануърти! Господин Дануърти!“ — но той не ме чуваше. А господин Гилкрист все казваше: „Ще ви държа персонално отговорен.“
Отново заваля сняг, а и вятърът започна да се усилва. Дануърти се държеше за твърдата грива на магарето и се тресеше.
— Не искаха да ми казват нищичко — продължаваше да разказва Колин. — А когато се опитах да отида да видя баба Мери, ми казаха, че не пускали деца.
Яздеха срещу вятъра. Дануърти вече почти лежеше върху врата на магарето.
— Лекарят излезе и започна да шепне нещо на сестрата и аз разбрах, че е умряла. — В този момент Дануърти усети остро пробождане от мъката, сякаш чуваше тази история за първи път. „О, Мери!“
— Не знаех какво да правя — каза Колин, — така че просто си седнах там, а госпожа Гадсън, голяма гаднярка, дойде при мен и започна да ми чете от Библията, че всичко било по Божията воля. Мразя я тая Гадсъновица! — каза той яростно. — Тя трябваше да се разболее от грипа!
Гласът на Колин зазвънтя и заехтя из гората и Дануърти престана да го разбира, но колкото и да беше странно, го чуваше все по-ясно и по-ясно в студения въздух, и си помисли, че сигурно се чува чак до Оксфорд, на седемстотин години път оттук.
Изведнъж му хрумна, че Мери не е мъртва, че тук, през тази ужасна година, през този век, който беше десетка по скалата, тя още не беше умряла — и се почувства като благословен, без да го е очаквал и заслужил.
— И точно тогава чухме камбаната — говореше Колин, — и господин Дануърти каза, че ти призоваваш някого на помощ.
— Така беше — съгласи се Киврин. — Така няма да стане. Той ще падне всеки момент.
— Права си — съгласи се Колин и Дануърти осъзна, че те пак са слезли от коня и са застанали до магарето.
— Трябва да ви качим на коня — каза тя и го хвана през кръста. — От магарето ще паднете. Хайде. Слизайте. Ще ви помогна.
Наложи се да му помагат и двамата. Киврин го беше обгърнала по начин, който със сигурност й причиняваше ужасна болка в ребрата, а Колин го държеше изправен.
— Ако можех само да поседна за момент — каза Дануърти през тракащите си зъби.
— Няма време — каза Колин, но му помогнаха да седне и да се облегне на един камък.
Киврин бръкна под сюртука си и извади трите аспирина.
— Ето, изпийте ги — каза тя и му ги подаде в отворената си длан.
— Тези бяха за теб — каза той. — Ребрата ти…
Тя го погледна твърдо.
— Аз съм добре. — И отиде да завърже коня за един храст.
— Искаш ли вода? — попита Колин. — Мога да напаля огън и да разтопя малко сняг.
— Няма нужда — отвърна Дануърти, лапна аспирините и ги преглътна.
Киврин вещо оправи стремената и се приближи, за да помогне на Дануърти да се изправи.
— Готови ли сме? — попита тя и подложи рамо под ръката му.
— Да — каза Дануърти и се опита да стане.
— Не трябваше да го сваляме — каза Колин. — Сега няма да успеем да го качим. — Обаче успяха. Първо поставиха крака му в стремето, после ръката му — на лъка, и накрая го повдигнаха дружно на седлото.
Беше спрял да се тресе, но не знаеше дали това е добър, или лош знак. А когато тръгнаха пак — Киврин напред върху клатушкащото се магаре, Колин пред него, без да престава да говори, Дануърти просто се облегна на гърба му и затвори очи.
— И реших като завърша училище да дойда в Оксфорд и да стана историк като вас. Не искам да идвам по времето на Черната смърт. Искам да отида по времето на кръстоносните походи.
Дануърти го слушаше, подпрян на гърба му. Ставаше все по-тъмно, а те се намираха в Средновековието в някаква гъста гора, двама болни и едно дете, а един трети болен — Бадри — се опитваше през това време да държи мрежата отворена и също можеше да припадне всеки момент. Дануърти обаче не усещаше нито паника, нито дори тревога. Колин се оправяше с локатора, а Киврин знаеше къде е мястото на спускането. Щяха да се оправят.
Дори ако не можеха да открият мястото на спускането и останеха тук завинаги, дори ако Киврин не можеше да му прости, тя щеше да се оправи. Щеше да ги отведе в Шотландия, където чумата никога не беше стигнала, а Колин щеше да извади от вълшебната си торба въдица и тиган и щяха да си ловят сьомга и пъстърва. Можеха дори да открият Бейсингейм.
— По видеото съм гледал боеве с мечове и освен това знам как се кара кон — не спираше Колин и после изведнъж викна: — Стоп!
И дръпна юздите. Муцуната на коня почти опря задницата на магарето. Магарето беше спряло на един малък хълм. В подножието му имаше замръзнала локва и редица върби.
— Сритай го — каза Колин, но Киврин вече слизаше.
— Няма да продължи по-нататък — каза тя. — Веднъж вече направи така. Видяло ме е да се появявам. Мислех, че е бил Гавин, но през цялото време е ставало въпрос за Рош. — Тя свали поводите на магарето и то незабавно хукна да се връща в селото.
— Искаш ли да яздиш? — попита я Колин.
Тя поклати глава и каза:
— От качването и слизането ме боли повече, отколкото като ходя.
Тя се взря в отсрещния хълм. Дърветата стигаха само до средата на склона, хълмът над тях беше покрит със сняг. Валежът трябва да беше спрял, макар че Дануърти не можеше да си даде сметка за това. Облаците се разсейваха, небето имаше ясен, бледолавандулов цвят.
— Той си мислеше, че съм света Катерина — каза тя. — Видял ме е да е появявам, както вие се страхувахте, че може да стане. Мислел си е, че Бог ме е изпратил да им помагам в часа на нуждата.
— Е, ами ти нали си им помогнала? — попита Колин, подръпна неумело юздите и конят тръгна надолу по хълма. Киврин вървеше до тях. — Трябваше да видиш ужасите в другото село, където бяхме. Трупове навсякъде и ми се струва, че никой не им е помогнал.
Той подаде юздата на Киврин и каза:
— Ще ида да видя дали е отворена мрежата. — И хукна напред. — Бадри каза, че ще я отваря на всеки два часа. — Шмугна се в гъсталака и изчезна.
Киврин спря коня и помогна на Дануърти да слезе.
— Май е по-добре да му свалим седлото и юздите — каза Дануърти. — Когато го намерихме, се беше оплел в едни храсти.
Разкопчаха всички каишки и свалиха седлото. Киврин пък свали юздата и посегна да погали коня по главата.
— Той ще се оправи — каза Дануърти.
— Може би — каза тя.
Колин изхвърча от храсталака, разпръсквайки сняг във всички посоки.
— Не е отворена.
— Скоро ще се отвори — успокои го Дануърти.
— И коня ли го взимаме с нас? — попита Колин. — Мислех, че на историците не им е позволено да взимат нищо в бъдещето. Би било страхотно обаче, ако можем да си го вземем. Ще мога да го яздя, когато тръгна на кръстоносен поход.
Той се шмугна обратно в гъсталака.
— Хайде, може да се отвори всеки момент.
Киврин кимна и плесна жребеца по хълбока. Той направи няколко крачки, след което спря, обърна се и ги погледна въпросително.
— Хайде — обади се Колин някъде от храстите, но Киврин не помръдна.
После постави ръка на ребрата си.
— Киврин — каза Дануърти и понечи да й помогне.
— Ще се оправя — каза тя и се наведе да се промуши през храсталака.
Под дърветата вече беше здрач. Късчетата небе между черните клони на дъба бяха лавандуловосини. Колин се опитваше да придърпа един паднал клон в средата на полянката.
— В случай че сме я изпуснали за малко и трябва да чакаме цели два часа — обясни той. Дануърти приседна с благодарност.
— Къде трябва да застанем, когато се отвори мрежата? — попита момчето.
— Ще видим кондензацията — обясни тя. После се приближи до дъба и се наведе, за да махне снега от основата му.
— Ами ако стане тъмно? — попита Колин.
Тя приседна до дървото, прехапала устни, докато се настаняваше върху корените.
Колин приклекна между двамата и каза:
— Не съм си взел кибрит, иначе щях да запаля огън.
— Няма нищо — каза Дануърти.
Колин включи и изключи фенерчето си.
— Май е по-добре да го пестя, че ако нещо се обърка, да ни е подръка.
Сред върбите нещо прошумоля и Колин скочи.
— Май започва.
— Това е жребецът — обясни Дануърти. — Пасе.
— Оо — възкликна Колин разочаровано и пак седна. — Нали не мислите, че мрежата вече се е отворила, но не сме я видели, защото е тъмно?
— Не — отвърна Дануърти.
— Може би Бадри е получил нов пристъп и не може да я поддържа отворена — каза той по-скоро развълнувано, отколкото изплашено.
Зачакаха. Небето потъмня, през клоните на дъба започнаха да се появяват звезди. Колин седна до Дануърти и започна да говори за кръстоносните походи.
— Ти знаеш всичко за Средновековието — обърна се той към Киврин, — та си помислих, че може да ми помогнеш да науча разни работи, да се подготвя, нали разбираш.
— Още си много малък — каза тя. — Опасно е.
— Знам — съгласи се Колин. — Но аз наистина искам да отида. Трябва да ми помогнеш. Моля те!
— Въобще няма да е както си го представяш — каза Киврин.
— Вярно ли, че храната е ужасна? Четох в тая книга, дето ми я даде господин Дануърти, че ядели развалено месо, лебеди и какво ли още не.
Киврин гледаше ръцете си и мълчеше. Накрая каза:
— По-голямата част е наистина ужасна. Но имаше и наистина прекрасни неща.
Великолепни неща! Дануърти се сети за Мери: как се е облегнала на портала на „Балиол“ и му разказва за Долината на царете, и накрая казва: „Никога няма да го забравя“. Великолепни неща.
— Ами брюкселско зеле? — попита Колин. — През Средновековието яли ли са брюкселско зеле?
Киврин за малко да се усмихне.
— Мисля, че по това време още не го е имало.
— Чудесно! — Той скочи. — Чухте ли? Мисля, че започва. Прилича ми на камбана.
Киврин вдигна глава, ослуша се и каза:
— Когато пристигах, също биеше една камбана.
— Хайде — подкани ги Колин и издърпа Дануърти на крака. — Не чуваш ли?
Беше камбана наистина — едва доловима и далечна.
— Идва оттам — каза Колин и се спусна към края на полянката. — Елате!
Киврин се подпря на земята, коленичи и се хвана за ребрата.
Дануърти й протегна ръка, но тя отказа.
— Ще ми мине — рече съвсем тихо.
— Знам — каза той и отпусна ръката си.
Киврин се изправи внимателно, като се държеше за грубата кора на дъба. После каза:
— Всичко е на записващото устройство. Всичко, което се случи.
„Също като Джон Клин — помисли си той, докато гледаше чорлавата й коса и мръсното й лице. — Един истински историк, седнал да пише в празната църква, заобиколен от гробове. Аз, който видях толкова много злини, изписах върху листа всичко, на което съм ставал свидетел. За да не изчезнат с времето нещата, които трябва да се помнят.“
Киврин обърна дланите си нагоре и ги погледна.
— И отец Рош, и Агнес, и Роузмунд, и всички останали. Всичко съм записала.
Тя проследи с пръст една линия по китката си и каза кротко:
— Io suiicien lui damo amo. Тук си вместо приятелите, които обичам.
— Киврин — каза Дануърти.
— Хайде! — подкани ги Колин отново. — Започва. Не чувате ли камбаната?
— Да — отвърна Дануърти. Беше госпожа Пиантини на тенора, който свири встъпителната част към „Когато най-сетне Спасителят дойде“.
Киврин се приближи, застана до Дануърти и събра ръце като за молитва.
— Виждам Бадри! — извика Колин, направи фуния с ръцете си и извика: — Тя е добре! Спасихме я!
Тенорът на госпожа Пиантини започна да бие, останалите също се присъединиха радостно. Въздухът започна да проблясва като искрящи снежинки.
— Жестоко! — извика Колин. Лицето му сияеше.
Киврин хвана ръката на Дануърти и я стисна силно.
— Бях сигурна, че ще дойдете — каза тя и мрежата се отвори.
Отговорник за дисциплината в колеж. — Бел.пр.