Метлите се носеха в следобедната мараня.
За пръв път вещиците не спореха помежду си.
След джуджетата ги обзе носталгия по дома. Всеки би се размекнал, само да ги видеше как стоят и гледат джуджешкия хляб, сякаш го поглъщат с очи, което беше най-добрият начин за поглъщане на джуджешки хляб. Каквото и да ги беше накарало да търсят рубиненочервени ботуши, изглежда се изтощи под влиянието на това толкова прозаично нещо. Както Баба се изрази, бая зор ще видиш, преди да откриеш нещо по-земно от джуджешкия хляб.
После беше отишла да говори насаме с главното джудже.
Не поиска да сподели какво й е казало, а те не събраха смелост да попитат. Сега тя летеше малко пред тях.
От време на време промърморваше нещо от рода на „Кръстници!“ или „Опит ще ми трупат!“.
Но дори Маграт, която не беше толкова обиграна, вече можеше да почувства Генуа, тъй както барометър чувства атмосферното налягане. В Генуа историите възкръсваха. В Генуа някой се беше захванал да направи мечтите реалност.
Помните ли някои от нещата, за които сте си мечтали?
Градът се гушеше в делтата на река Вю, която беше изворът на благоденствието му. А Генуа процъфтяваше. Преди време речното устие бе под негов контрол и трафикът се облагаше с данъци по начин, който не би могъл да бъде наречен пиратски, защото се въртеше от градската управа и затова се смяташе за икономика и беше съвсем в реда на нещата. А блатната и езерната част от водосбора осигуряваха пълзящите, плуващи и летящи съставки на кулинарното изкуство, което щеше да е световно прочуто, ако, както вече бе посочено, хората пътуваха повечко.
Генуа беше богат, мързелив и необезпокояван град и навремето основните му дела се състояха в онзи специален вид гражданска политика, присъщ за някои градски законодателства. Например тогава той можеше да си позволи най-големия клон на Гилдията на убийците извън Анкх-Морпорк и членовете му бяха толкова заети, че човек понякога трябваше да чака с месеци24.
Но всички убийци отдавна го бяха напуснали. Някои неща отвращаваха дори чакалите.
Градът се появи изневиделица. Отдалеч приличаше на сложен бял кристал, израстващ изпод кафяво-зелените блата.
В по-близък план последователно се превръщаше във външен пръстен от по-дребни постройки, после във вътрешен пръстен от големи, внушителни бели къщи и накрая, към самия център — в дворец. Висок, лъскав, с многобройни кули, той приличаше на кукленски замък или на някакво ексцентрично сладкарско изделие. Всяка една от тънките му кули изглеждаше проектирана специално за пленени принцеси.
Маграт потръпна. Но после се сети за вълшебната пръчка. Феите-кръстници си имат отговорности.
— Напомня ми за една от историите с Черната Алис — обади се Баба Вихронрав. — Сещам се, като беше заключила онова момиче с дългите плитки в точно такава кула. Салата-Маруля или както там се казваше.
— Но тя се е измъкнала — отбеляза Маграт.
— Да, добре е човек да си пусне дълга коса — съгласи се Леля.
— Ха. Селски митове — отсече Баба.
Наближиха градските стени.
— На портите има стража. Ще прелетим ли отгоре? — попита Маграт.
Баба присви очи срещу най-високата кула.
— Не — отвърна тя. — Ще се приземим и ще влезем пеша. Да не тревожим хората.
— Зад онези дървета има приятно затревено равно място — посочи Маграт.
Баба пробва няколко крачки напред-назад. Ботушите й жвакаха и пльокаха обвиняващо.
— Виж, казах ти, съжалявам — измрънка Маграт. — Просто изглеждаше толкова равно!
— Водата най-общо изглежда така — рече Леля, седнала на един пън да изцеди роклята си.
— Но дори и вие не разбрахте, че е вода — оправда се Маграт. — Изглеждаше толкова… толкова тревисто, с всичките му бурени и треви, дето плуват в него.
— Струва ми се, че земята и водата тука не могат да решат коя какво да бъде — констатира Леля. Тя изгледа маларичната околност.
От блатото стърчаха дървета. Имаха дрипав и чуждестранен вид и сякаш гниеха още при покълването си. На местата, където се виждаше, водата беше черна като мастило. От време на време по повърхността се издигаха мехурчета като във вана след боб чорба. А на известно разстояние течеше реката, ако изобщо можеше човек да е сигурен за нещо в тази местност от гъста вода и земя, която поддава под краката ти.
Леля примига:
— Странно.
— Кое? — попита Баба.
— Стори ми се, че видях… нещо да тича… — промърмори Леля. — Ей там, между дърветата. Сигурно е патица. Смешна работа, ама малко приличаше на къщичка.
— Да, бе, и сигурно е подтичвала, изпускайки пушек през комина си — саркастично подметна Баба.
Леля светна:
— И ти ли я видя?
Баба подбели очи:
— Хайде стига, да излезем на пътя.
— Ъ-ъ — запъна се Маграт. — Как?
Те се загледаха в „земята“, разделяща относително сухото им убежище от пътя. Имаше жълтеникав вид. На повърхността се поклащаха клони и туфи подозрително зелена трева. Леля отчупи един клон от поваленото дърво и го хвърли на няколко стъпки пред себе си. Той тежко пльосна и потъна със звук, сякаш някой се опитваше да обере със сламка последните капки от млечния шейк.
— Ще прелетим, разбира се — заяви Леля.
— Вие двете може и да прелетите — отбеляза Баба. — Тук обаче няма място да засиля метлата си.
Накрая Маграт я превози на своята, а Леля летеше в края на шествието, влачейки на буксир капризната метла на Баба.
— Дано не ни е видял някой, само на това се надявам — изпуфтя Баба, като стигнаха относително стабилния път.
Колкото повече наближаваха града, в пътя през блатото се вливаха още пътеки. Бяха претъпкани и пред портите се редеше дълга опашка.
Гледан от земята, градът беше още по-внушителен. На фона на блатната мараня той светеше като бижу. Шарени флагчета се развяваха над стените.
— Много весело изглежда — отбеляза Леля.
— Много чисто — учуди се Маграт.
— Само отвън изглежда така — каза Баба, която не за пръв път виждаше град. — Влезеш ли вътре, всичко се свежда до просяци, шум и канавки, пълни с не знам какво, повярвайте ми.
— Връщат доста от хората — забеляза Леля.
— На лодката чух, че мнозина идват тук за Тлъстия Следобед — обясни Баба. — Сред тях сигурно има всякакви типове.
Половин дузина стражи наблюдаваха приближаването им.
— Много любезно ги отпъждат — рече Баба. — Ето това ми харесва. Не като у дома.
В целия Ланкър имаше само шест железни ризници, изработени на принципа „един размер става на почти всички“. Непрекъснато се налагаше употребата на канап и тел, за да се попристегнат поне отчасти, тъй като в Ланкър постът на дворцов страж обикновено се заемаше от всеки, който нямаше много работа в момента.
Тук стражите до един бяха двуметрови и дори Баба трябваше да признае, правеха доста голямо впечатление в жизнерадостните си синьо-червени униформи. Освен това единствената истинска стража, виждана от Баба, беше онази в Анкх-Морпорк. Видът на Анкх-Морпоркската градска стража караше песимистите да се чудят възможно ли е нечия атака да влоши още повече нещата. Те със сигурност не бяха за гледане.
За нейно удивление две копия препречиха пътя й, когато тя пристъпи под сводестата порта.
— Не ви нападаме, да знаеш — каза тя.
Ефрейторът козирува.
— Да, мадам. Но имаме заповед да спираме съмнителните лица.
— Съмнителни? — не повярва Леля. — Какво съмнително намираш в нас?
Ефрейторът преглътна. Погледът на Баба Вихронрав беше доста тежък.
— Ами малко сте… мърляви.
Тишината отекна. Баба пое дълбоко дъх.
— Стана малка злополука в блатото — бързо рече Маграт.
— Сигурен съм, че всичко ще се оправи — изтормозено каза ефрейторът. — Капитанът ей сега ще бъде тук. Стават разни неприятности, ако пуснем не когото трябва. Няма да повярвате какви типове идват тук.
— Не може да пускате сульо и пульо — съгласи се Леля Ог. — Не бихме искали да пускате сульо и пульо. Смея да кажа, че не бихме искали да влизаме в такъв град, в който пускат сульо и пульо, нали, Есме?
Маграт я срита в глезена.
— Добре, че не сме от тези — завърши Леля.
— Какво става, ефрейтор?
Капитанът на стражата излезе от една врата до портала и се приближи към вещиците.
— Тези… дами искат да влязат, сър — отвърна ефрейторът.
— Е, и?
— Те са малко… така де, не са стопроцентово чисти — ефрейторът вехнеше под погледа на Баба. — А едната е доста рошава…
— Е, и! — озъби се Маграт.
— … а другата изглежда, сякаш употребява мръсни думички.
— Какво? — усмивката на Леля се стопи. — Ще ти насиня задника, мръсник такъв!
— Но, ефрейтор, те имат метли — изтъкна капитанът. — За колегите от чистотата е много трудно да изглеждат чисти през цялото време.
— От чистотата? — повтори Баба.
— Сигурен съм, че те желаят също колкото и ти да се изчистят — продължи капитанът.
— Извинявай — рече Баба, влагайки в думата почти същия заряд, който носят изрази като „В атака!“ и „На нож!“. — Извинявай, но тази островърха шапка на главата ми да ти говори нещо?
Войниците любезно се замислиха.
— Би ли ми подсказала? — най-накрая попита капитанът.
— Значи, че…
— Само ще изприпкаме вътре, ако нямате нищо против — намеси се Леля Ог. — Много имаме за чистене — тя размаха метлата си. — Хайде, дами.
Двете с Маграт здраво подхванаха Баба под мишница и я избутаха през портала, преди фитилът на яростта й да догори. Баба Вихронрав все повтаряше, че човек трябва да брои до десет, преди да си изпусне нервите. Никой не разбираше защо, тъй като единственият ефект от това беше покачване на напрежението и значително влошаване на последвалата експлозия.
Вещиците спряха чак след като портите останаха далеч зад тях.
— Ти пък сега, Есме — утешително рече Леля, — не го взимай много навътре. А сме и малко оцапани, признай си. Те просто си вършеха работата, нали така? Какво ще кажеш?
— Отнесоха се с нас, сякаш сме обикновени хора — изтърси Баба, шокирана.
— Това е чужбина, Бабо — намеси се Маграт. — Всъщност нали ти каза, че мъжете от лодката също не са разпознали шапката.
— Но тогава аз не желаех — отвърна Баба. — Има разлика.
— Стана по… случайност, Бабо. Те са само прости войници. Дори не могат да оценят една порядъчна авангардна прическа.
Леля се озърна. Около тях почти в пълно мълчание се движеха хора.
— И трябва да признаеш, че това е един хубав, чист град — додаде тя.
Огледаха критично обстановката наоколо.
С положителност това беше най-чистото място, което някога бяха виждали. Дори калдъръмът изглеждаше като полиран.
— Можеш да си изсърбаш чая направо от улицата — отбеляза Леля, като продължиха пътя си.
— Да, обаче ти и без това щеше да си изсърбаш чая от улицата — сопна се Баба.
— Нямаше да го изсърбам всичкия. Дори канавките са излъскани. Гледай. Няма ни Роналд25 наоколо.
— Гита!
— Ами нали ти каза, че в Анкх-Морпорк…
— Не сме там, а тук!
— Толкова е безупречно — въздъхна Маграт. — Кара те да съжаляваш, че не си лъснала сандалите си.
— Да-а… — Леля Ог присви очи към улицата. — Кара те да искаш да си по-добър човек наистина.
— Вие двете защо шепнете? — обади се Баба.
Тя проследи погледите им. На ъгъла на улицата стоеше страж. Като ги видя, че гледат към него, той докосна шлема си и леко се усмихна.
— Дори стражите са учтиви — отбеляза Маграт.
— И при това са толкова много — додаде Баба.
— Странно наистина, за какво са им всичките тези стражи в един толкова чист и спокоен град — зачуди се Маграт.
— Може би тук се вършат толкова много добрини, че им трябват много хора да ги разпределят — допусна Леля Ог.
Вещиците обикаляха претъпканите улици.
— Хубави къщи имат — пак се обади Маграт. — Богата украса. Старовремска.
Баба Вихронрав, чието село беше старовремско, колкото си иска, и при това без да бъде буца метаморфна скала, се въздържа от коментар.
Ходилата на Леля Ог почнаха да се обаждат.
— Трябва да намерим къде да пренощуваме — рече тя. — Можем да потърсим момичето сутринта. Доста по-добра работа ще свършим след хубаво наспиване.
— И вана — добави Маграт. — С успокоителни билки.
— Добра идея. И аз бих минала през ваната — присъедини се Леля.
— Гледай ти колко бързо отлетя есента — кисело вметна Баба.
— Така ли? Ти кога за последно се къпа, Есме?
— Какво искаш да кажеш с това за последно?
— Видя ли? Така че няма какво да коментираш моето очистване.
— Ваните са нехигиенични — заяви Баба. — Знаеш, че никога не съм ги одобрявала. Да седиш в собствената си мръсотия, как ли не.
— А ти какво правиш тогава? — засегна се Маграт.
— Аз само се мия — каза Баба. — Част по част. Така де. Когато и колкото са достъпни.
Колкото и достъпни да бяха, а въпросът не бе осветлен с повече информация, те със сигурност бяха по-достъпни от квартирите в Генуа по време на Тлъстия Следобед.
Всичките механи и странноприемници бяха повече от претъпкани. Постепенно натискът на тълпата ги избута извън главната улица към по-обикновените градски квартали, но стаи така и не се намериха.
На Баба Вихронрав й дойде до гуша.
— Още в следващия хан, изпречил се пред очите ми — през зъби каза тя, — влизаме. Каква е онази къща там?
Леля се взря в табелата.
— Хотел… Ня… ма… мес… та — засрича тя, а после светна: — Хотел… Ням Аместа — повтори тя. — На чужд език това значи „Немият, ъ-ъ, Аместа“ — добави услужливо.
— Става — отсече Баба.
Тя отвори вратата със замах. Прегърбеният над бюрото червендалест мъж вдигна поглед. Заемаше отскоро тази длъжност и беше много нервен: последният титуляр изчезна, защото не бил достатъчно прегърбен и червендалест.
Баба не обичаше да си губи времето.
— Виждаш ли тази шапка? — фиксира го тя. — Виждаш ли тази метла?
Човекът я изгледа от шапката до метлата и обратно.
— Е? — отвърна той. — И значи какво?
— Значи, че искаме три стаи за тази нощ.
Баба самодоволно кимна на колежките си.
— И наденички — допълни Леля.
— И едно вегетарианско ястие — поръча Маграт.
Мъжът ги изгледа. Сетне отиде до вратата.
— Виждате ли тази врата? Виждате ли тази табела?
— Ние не си губим времето с табели — изтъкна Баба.
— Добре тогава — каза мъжът. — Предавам се. Какво ще рече тая островърха шапка плюс метлата?
— Ще рече, че съм вещица — натърти Баба.
— Ами-и? — проточи той. — Това да не е синоним на малоумна старица?
Скъпи Джейсън и сие — написа Леля Ог, — знайш ли, че тука не са чували за вещици, толкова са изостанали тия чужденци. Един човек държа език на Есме и тя насмалко да си изпусне Нервите, тъй че аз и Маграт и моя милост я грабнахме и я изтикахме навън, понеже като внушиш на някой, че си го превърнал в нещо, все неприятности стават, нали си спомняш какво се случи оня път, дето после трябваше да идеш да копаеш езерце, в което да живее гусин Уилкинс…
Бяха успели да си намерят маса в една механа. Тълпата около тях представляваше смесица от всички биологични видове. Крясъци и дим запълваха празнините.
— Ще спреш ли с тези драсканици, Гита Ог! Хващат ме нервите — сопна се Баба.
— Тука трябва да си имат вещици — рече Маграт. — Навсякъде има вещици. И в чужбина трябва да има вещици. Вещиците са повсеместно явление.
— Като хлебарките — живна Леля Ог.
— Трябваше да ме оставите да му внуша, че е жаба — измърмори Баба.
— Не може така, Есме. Не бива да обикаляш и да внушаваш на хората разни неща само защото са ти казали нещо накриво и не знаят коя си. Иначе светът ще се задръсти от хора, които подскачат.
Въпреки многото заплахи Баба Вихронрав досега никого не беше превърнала в жаба. Според нея би могло да се направи нещо, технически погледнато, не толкова жестоко, но по-евтино и доста по-задоволително. Човек би могъл да накара ония да си мислят, че са жаби, като при това доставя безобидно забавление за минувачите.
— Все ми дожалява за господин Уилкинс. — Маграт меланхолично се вторачи в плота на масата. — Беше толкова жалка гледка, като се опитваше да лови мухи с езика си.
— Да не е казвал каквото каза — не трепна Баба.
— Онова, дето си била високомерна стара досадница ли? — невинно попита Леля.
— Не възразявам срещу критиката — заяви Баба. — Познаваш ме. Не съм от онези, дето не понасят критика. Никой не може да ме набеди, че съм от онези, дето не понасят критика…
— Така де, не и втори път — съгласи се Леля. — Освен ако не успее да го избълбука.
— Просто не мога да търпя неправди — намръщи се Баба. — И спри да се хилиш! Освен това не виждам за какво е цялата врява. Нали му мина след няколко дни.
— Госпожа Уилкинс разправя, че той излиза доста често да поплува — намеси се Маграт. — Придобил съвсем нови интереси, казва. Може би в този град си имат различен вид вещици — предположи безнадеждно. — Вероятно са облечени по различен начин.
— Има само един вид вещици — отсече Баба. — И това сме ние.
Тя огледа стаята и си помисли: „Разбира се, ако някой държи вещиците настрана, хората не биха могли да знаят за тях. Някой, който не иска други да му се бъркат в работата. Но ни позволи да влезем…“
— Е, хубаво поне, че сме на сушина — рече Леля. Един пияч от тълпата зад нея се извърна, изсмя се и разля малко бира по гърба й.
Тя промърмори нещо под носа си.
Маграт видя как мъжът навежда глава, за да си сръбне отново, и се опулва в чашата си. После я изпусна и си проби път навън, сграбчил с две ръце гърлото си.
— Какво му направи на питието? — попита тя.
— Не си достатъчно пораснала, за да ти кажа — отвърна Леля.
У дома, когато някоя вещица искаше самостоятелна маса… просто я получаваше. Видът на островърхата шапка беше достатъчен. Хората учтиво спазваха дистанция и от време на време пращаха безплатни напитки. Дори Маграт се ползваше с уважение — не точно защото внушаваше почит, а защото неуважението към една вещица беше неуважение към всички вещици и никой не искаше Баба Вихронрав да намине, за да им го обясни. Тук ги сбутваха, сякаш са обикновени хора. Единствено десницата на Леля, тежко положена върху рамото на Баба Вихронрав, делеше дузина развеселени пиячи от неестествен преход към земноводните. Дори и Лелините по принцип много издръжливи нерви почваха да се опъват. Тя винаги се бе гордяла, че е обикновена като калта по обувките, но има обикновено и обикновено. Това беше като оня принц Каксеказваше от детската приказка, дето обичал да се мотае из кралството си, облечен като човек от простолюдието. Винаги бе подозирала малкия извратеняк, че предварително дава на хората да разберат кой е всъщност, в случай че някой се опита да се държи много свойски.
Беше като да се окаляш. Да се окаляш, когато те очаква приятно топла вана, е забавление. Да се окаляш, когато единственото, което те очаква, е още кал, изобщо не е забавно. Леля стигна до заключение:
— Ей, защо не си вземем по нещо за пиене? На всички ще ни дойде добре.
— О, не — отказа Баба. — Последния път ме подведе с билковото питие. Сигурна съм, че в него имаше алкохол. Определено почувствах леко замайване след шестата чаша. Повече никаква чуждестранна помия.
— Все пак трябва да приемаш течности — ласкаво каза Маграт. — Всъщност и аз съм жадна. — Тя със съжаление погледна към претъпкания бар. — Може би предлагат някакъв вид плодов сок или нещо такова.
— Задължително — рече Леля Ог. Тя стана, фиксира бара и тайно извади една игла от шапката си. — Ей сега се връщам.
Двете останаха насаме с унинието си. Баба седеше, втренчила неподвижен взор пред себе си.
— Наистина не бива да се разстройваш толкова само защото хората не показват никакво уважение към теб — утешавайки я, Маграт досипа масло в огъня. — Към мен почти никога не проявяват каквото и да било уважение. Но няма проблем.
— Ако не те уважават, нищо не си — отсъстващо рече Баба.
— О, не знам. Справям се все някак.
— Така е, щото си мокра кокошка, Маграт Чеснова — отсече Баба.
Последва кратка нажежена тишина. В нея отекваха думите, които трябваше да бъдат премълчани, плюс няколко изохквания на болезнена изненада откъм бара.
Знам, че винаги си го е мислила, каза си Маграт под румената фасада на своето смущение. Но не вярвах, че ще го изрече на глас. И никога няма да се извини, защото това не е нещо, което тя би направила. Тя очаква хората просто да забравят тези случки. Аз само се опитвах да се сприятелим отново. Ако с нея изобщо може да има приятелство.
— Ето ни и нас — обяви Леля Ог, изниквайки от тъпканицата с табла в ръка. — Плодови напитки.
Седна и изгледа първо едната, после другата.
— От банани — поясни тя с надеждата да разпали искрица интерес поне в едната. — Помня как нашият Шейн веднъж донесе банан вкъщи. Леле, как се смяхме! Попитах човека: „Какви плодови напитки употребяват хората тук?“, и той ми даде това. Било с банани. Бананов коктейл. Ще ви допадне. Тука всички пият това. В него има банани.
— Определено има доста… силен аромат — Маграт внимателно отпи от чашата си. — Има ли и захар в него?
— Много вероятно — предположи Леля.
Тя изгледа леко намръщеното изражение на Баба, след което взе молива си и професионално наплюнчи върха му.
Поне едно хубаво нещо има — че пиенето тук е м. ефтино, имат едно дето му викат Банананово Дай-Киро, то си е почти чист Ром с банананани26 в него. Чувствам, че ми действа добре. Тука е м. влажно. Надявам се да намерим къде да отседнем ноштеска. Сигурно ще намерим, щото Есме винаги стъпва здраво на краката си или във всеки случай на нечии крака. Нарисувала съм едно Бананананово Дай-Киро, вижда се, че е празно чак до дъното. С обич, МАМА ХХХХ.
Накрая намериха една конюшня. Според ободрителния коментар на Леля Ог, мястото бе по всяка вероятност по-топло и по-хигиенично от която и да било странноприемница и в чужбина имало милиони хора, които биха дали дясната си ръка за такъв уют като сух подслон за през нощта.
Все едно режеше лед с пластмасово ножче.
На вещиците не им трябваше кой знае какво, за да ги раздели.
Маграт лежеше будна, свила дрехите под главата си, и слушаше как топлият дъжд ръми по покрива.
Всичко тръгна наопаки още преди да сме почнали, помисли си тя. Не зная защо им позволих да дойдат с мен. Веднъж да съм идеалната избраница за някаква работа, а те да се държат с мен, сякаш съм… мокра кокошка. Не виждам защо трябва да я търпя да ми се тросва и цупи през цялото време. С какво толкова е по-специална от другите? Тя даже не прави почти нищо истински магическо, каквото и да разправя Леля. Всъщност всичко, което прави, е да крещи непрекъснато и да тормози хората. А що се отнася до Леля, тя е добронамерена, но няма никакво чувство за отговорност. Стори ми се, че щях да умра в странноприемницата, като почна да пее песента за Ежко, просто се надявам с цялото си сърце хората да не знаят значението на думите.
Тук аз съм феята-кръстница. Сега не сме си у дома. В чужбина нещата би трябвало да се вършат по различен начин.
Тя стана с първите слънчеви лъчи. Другите спяха, въпреки че „спяха“ беше прекалено умерено определение за звуците, издавани от Баба Вихронрав.
Маграт облече най-хубавата си рокля, онази от зелена коприна, която за съжаление сега представляваше топка смачкан плат. Тя извади пакетчето цигарени хартийки и бавно разопакова талисмана си. Маграт си купуваше талисманчета един вид за да отклони вниманието си от факта, че е Маграт. Беше натрупала три големи кутии с такива неща и въпреки това си оставаше съвсем същата.
Постара се колкото бе възможно да изчисти сламата от косата си. После разопакова и вълшебната пръчка.
Щеше й се да има огледало, за да види резултата.
— Пръчката е у мен — прошепна тя. — Не виждам защо ми е нужна чужда помощ. Дезидерата заръча да им предам да не помагат.
Мина й през ум, че Дезидерата търпи критика по този въпрос. Единственото нещо, в което човек може да бъде сигурен, като каже на Баба Вихронрав и Леля Ог да не помагат, е, че те ще се втурнат да помагат, дори и само напук. За Маграт бе много учудващ фактът, че умен човек като Дезидерата можеше да се подведе за нещо толкова очевидно. Вероятно и тя си имаше психолология — каквото и да значеше това.
Стъпвайки тихо, за да не събуди другите, тя отвори вратата и с леко сърце пристъпи във влажния въздух. С пръчката в ръка бе готова да даде на света всичко, за което си мечтае.
За предпочитане беше да включва тикви.
Когато вратата скръцна след Маграт, Леля Ог отвори едното си око.
Седна, прозя се и се почеса. Опипом извади лулата от шапката си и сръга Баба Вихронрав в ребрата.
— Не спя — промърмори Баба.
— Маграт отпраши нанякъде.
— Ха!
— А аз излизам да взема нещо за ядене — смотолеви Леля. Не можеше да се говори с Есме, щом е в подобно настроение.
Когато прекрачи прага, Грибо леко се спусна от една греда и се приземи на рамото й.
Леля Ог, една от най-големите оптимистки в историята, пристъпи навън, за да вземе всичко, което бъдещето можеше да й предложи.
За предпочитане в комбинация с ром и банани.
Не беше трудно да открие къщата. Дезидерата беше направила много точно описание.
Погледът на Маграт обходи високите бели стени и богато украсените метални балкони. Опита се да изглади няколко гънки на роклята си, измъкна две-три упорити сламки от косата си, след което закрачи по алеята и почука на вратата. Чукалото се счупи в ръката й. Озъртайки се, разтреперана, че може да има свидетели на този вандализъм, Маграт се опита да го закрепи обратно. То падна, избивайки парченце от мраморния праг.
Накрая леко почука с ръка. От вратата се вдигна фин облак боя на прах и се разстла по земята. Това беше единственият резултат.
Маграт обмисли следващия си ход. Беше почти сигурна, че не се предполага феите-кръстници да оставят картички, пъхнати под вратата със съобщение: „Минах днес, но те нямаше, моля обади се в офиса да се разберем за друг път“. Пък и подобни къщи не оставаха безлюдни, би трябвало мястото да гъмжи от прислуга.
Тя тръгна по скриптящия чакъл до ъгъла на къщата и надникна. Може би през задната врата… вещиците по принцип се чувстваха по-уютно близо до задните врати…
Леля Ог винаги се чувстваше уютно. Беше се запътила към задния вход на двореца. Влезе без проблем. Този замък не приличаше на онези у дома, които даваха много ясна представа за интериор и екстериор и бяха построени, за да ги разделят. Той беше, ами, приказен замък, със стени като от захарна глазура и мънички стърчащи кули. Пък и никой не обръщаше голямо внимание на дребните старици. Те по дефиниция са безобидни, въпреки че в редица селца на разстояние няколко хиляди мили по континента тази дефиниция наскоро беше осъвременена.
Замъците, би казала Леля Ог, са като лебедите. Изглеждат така, сякаш безметежно плуват през водите на Времето, но всъщност под царствената им осанка кипи бурна дейност. Сред въртележката от килери и кухни, и перални, и конюшни, и изби (на Леля й допадаше идеята за избите) никой не забелязва, че наоколо се мотае още една стара квачка, дето поглъща всякакви хранителни остатъци, оставени без надзор.
Освен това човек подочува разни неща. На Леля Ог й допадаше и тази идея.
Докато в Анкх-Морпорк бизнесът толкова замираше, че някои от по-напредничавите членове на Гилдията лепяха по витрините реклами с оферти „На двама наръгани по едно безплатно отравяне“.
Роналд Трети, владетел на Ланкър, смятан за изключително неприятен монарх, бе останал в историята само с това скромно нарицателно попълнение в уличния жаргон.
Леля Ог знаеше как започва „банан“, но не знаеше кога да спре.