Така наречените класически вещици биват два основни вида — сложни и прости, или казано по друг начин, се делят на такива, които имат стая, пълна със символични предмети, и такива, които нямат. Маграт спадаше по-скоро към първия тип. Вземете например магическите ножове. Тя имаше пълна колекция магически ножове, целите в засукани руни и със съответните им цветни дръжки, както си му е редът.
Макар и под крилото на Баба Вихронрав, доста години бяха необходими, докато Маграт научи, че обикновеният кухненски нож върши по-добра работа от повечето богато украсени магически ножове. Той става за всичко, за което служи магическият, и плюс това може да се използва за рязане на хляб.
Във всяка традиционна кухня има по един стар нож. Дръжката му е изтъняла от употреба, острието му е извито като банан и е толкова неописуемо остър, че да тършуваш в чекмеджето посред нощ е като да бръкнеш в развъдник за пирани.
Маграт носеше своя в колана си. Понастоящем тя се намираше на тридесет стъпки над земята, държейки с една ръка метлата си, с другата — водосточна тръба, а краката й се мятаха във въздуха. Влизането с взлом не би трябвало да е трудно, като имаш метла. Но се оказа по-различно.
Накрая тя обви крака около тръбата и здраво сграбчи един животоспасяващ водоливник. С трепереща ръка провря ножа между крилата на прозореца и повдигна резето. След доста пуфтене успя да влезе вътре и се прилепи до стената, дишайки тежко. Пред очите й продължаваха да играят сините петна на фойерверките, озаряващи нощта навън.
Баба не беше спряла да я пита сигурна ли е, че иска да направи това. А тя с учудване установи, че е сигурна. Дори и ако жените-змии вече обикаляха из къщата. Да си вещица означава да ходиш там, където не ти се отива.
Тя отвори очи.
Роклята беше там, в средата на стаята, окачена на шивашки манекен.
Над Генуа избухна Клачианска свещ. В кадифената тъмнина експлодираха зелени и червени звезди и осветиха скъпоценните камъни и коприните пред Маграт.
Това беше най-красивото нещо, което тя бе виждала някога.
Пристъпи напред с пресъхнала уста.
Топла мъгла се кълбеше над блатото.
Госпожа Гогол разбъркваше котела.
— Какво правят сега? — попита Събота.
— Спират историята — отвърна тя. — Или… може би не… — Тя се изправи. — Така или иначе, сега е наш ред. Да отидем на поляната. — Вдигна поглед към лицето на Събота. — Страх ли те е?
— Аз… знам какво ще последва — отвърна зомбито. — Дори и да спечелим.
— И двамата знаем. Но имахме дванадесет години.
— Да. Имахме дванадесет години.
— А Ела ще управлява града.
— Да.
Под навеса Леля Ог и кочияшите се справяха, по нейни думи, като огнегълтачи.
Помощник-лакеят вяло се усмихна на стената и се катурна по нос.
— Т’ва е то, нешнътъмлъдж — изломоти главният кочияш, опитвайки се да измъкне перуката от чашата си. — Не моат да носят на пие… пияч… дрога…
— Още мъничко, господин Травис? — предложи Леля и напълни чашата догоре. — За да не ти е овчо на сутринта. Или алигаторско. Или както му викате тука.
— Мисля — възпротиви се старшият лакей, — че трябва вече да приготвяме каляляската, а?
— Мисля, че имате време за още по едно — възрази Леля Ог.
— Мноо щедро — отвърна кочияшът. — Мноо щедро. Глеам те аз, г’спожожожо Гоо…
Маграт беше мечтала за такива рокли. В най-съкровените кътчета на душата си в малките часове на нощта тя беше танцувала с принцове. Не срамежливи, трудолюбиви принцове като Верънс у дома, а истински — с кристалносини очи и бели зъби.
И беше носила такива рокли. И те й ставаха.
Тя се втренчи в бухналите ръкави, в избродирания корсаж, в изящните връзчици. Всичко това нямаше нищо общо с нейните… ами… Леля Ог все ги наричаше „Магралони“, но си бяха панталони, при това много практични.
Като че ли практичността имаше някакво значение.
Тя дълго стоя втренчена.
А после, докато сълзите се стичаха по лицето й и сменяха цвета си, улавяйки светлината на фойерверките, тя взе ножа и започна да реже роклята на много малки парченца.
Главата на старшия кочияш леко рикошира от сандвичите му.
Леля Ог се изправи малко нестабилно. Тъй като имаше добро сърце, тя подложи перуката на младшия лакей под спящата му глава. После пристъпи навън в нощта.
Една фигура се отдели от стената.
— Маграт? — прошепна Леля.
— Лельо?
— Погрижи ли се за роклята?
— Погрижи ли се за лакеите?
— Добре тогава — обади се Баба Вихронрав, излизайки от сенките. — Значи остана само каляската.
Тя театрално отиде на пръсти до пристройката и отвори вратата, която силно изчегърта по калдъръмения праг.
— Шшшт! — изшътка Леля.
На една полица имаше парченце свещ и няколко клечки кибрит. Маграт несръчно запали свещта.
Каляската светна като бляскаво кълбо.
Беше пищно украсена. Сякаш някой беше взел съвършено обикновена каляска и после се беше самозабравил с дърворезбата и златната боя.
Баба Вихронрав я обиколи.
— Малко е натруфена — отбеляза тя.
— Май наистина ще е срамота да я потрошим — с тъга продума Леля Ог. Тя подви ръкави и след известно замисляне подпъхна края на полата си в гащите.
— Тука някъде трябва да има чук — заяви тя, обхождайки с поглед пейките покрай стените.
— Недей! Ще вдигнем прекалено силен шум — изсъска Маграт. — Чакай малко!
Тя издърпа презряната вълшебна пръчка от колана си, стисна я здраво и я насочи към каляската. Последва кратък полъх на въздуха.
— Да пукна дано! — възкликна Леля Ог. — Хич нямаше да се сетя за това.
На пода стоеше огромна оранжева тиква.
— Не беше кой знае какво — отвърна Маграт, рискувайки да вложи нотка гордост в гласа си.
— Ха! Ей ти каляска, дето никога вече няма да се затъркаля — каза Леля.
— Ей… можеш ли да го направиш и с конете? — обади се Баба.
Маграт поклати глава:
— Н-не… Мисля, че ще е много жестоко.
— Права си. Права си — рече Баба. — Няма извинение за жестокостта към безгласните животни.
Двата жребеца я наблюдаваха с конско любопитство, докато тя отваряше вратичките пред кошарата им.
— Изчезвайте — нареди тя. — Там някъде има големи зелени поля. — За миг погледна към Маграт. — Ти си била много ем-кон-ципирана.
Нямаше особен резултат.
Баба въздъхна. После се покатери върху дървената преграда между яслите, протегна се, сграбчи с всяка ръка по едно конско ухо и полека ги придърпа досами устата си.
Прошепна им нещо. Жребците се извърнаха и се спогледаха.
Сетне погледнаха Баба.
Тя им се ухили и кимна.
А след миг…
На конете им е невъзможно да преминат от статично положение направо към галоп, но тези двата почти успяха.
— Какво, за бога, им каза? — удиви се Маграт.
— Мистичното конярско слово — отвърна Баба. — Предадено от поколенията на Гитиния Джейсън, който го предаде на мен. Всеки път хваща дикиш.
— Той ти го е казал? — не повярва Леля.
— Да — самодоволно каза Баба.
Маграт затъкна пръчката в колана си. При движението й едно бяло парченце плат полетя към пода.
Под отблясъците на свещта засияха бели бисери и коприна. Тя припряно се наведе да го вдигне, но малко неща можеха да убегнат на Баба Вихронрав.
Тя въздъхна.
— Маграт Чеснова…
— Да — примирено отвърна Маграт. — Да. Знам. Аз съм една мокра кокошка.
Леля лекичко я потупа по рамото.
— Няма значение — успокои я тя. — Тази нощ свършихме добра работа. Шансът да пратят Ела на бал довечера е колкото шансът аз да… да стана царица.
— Без рокля, без лакеи, без коне и без каляска — промърмори Баба. — Да я видя сега как ще се справи с това. Приказки ли? Ама-ха!
— И сега какво ще правим? — попита Маграт, като се измъкнаха навън.
— Нали е Тлъстия Следобед! — възкликна Леля. — Време е за свинщини!
Грибо изникна от тъмнината и се отърка о крака й.
— Мислех, че Лили се опитва да го осуети — обади се Маграт.
— Със същия успех може да осуети и наводнение — отвърна Леля. — Айде да се поразкършим!
— Не одобрявам танцуването по улиците — намръщи се Баба. — Колко изпи от оня ром?
— О, стига де, Есме — защити се Леля. — Казват, че ако не можеш да си прекараш гот в Генуа, най-вероятно си умрял. — Тя се сети за Събота. — В Генуа можеш да се отдадеш на тихи радости дори и да си умрял.
— Въпреки това не е ли по-добре да останем тук? — предложи Маграт. — Просто за всеки случай.
Баба Вихронрав се поколеба.
— Какво мислиш, Есме? — побутна я Леля Ог. — Да не би да я пратят на бала в тиква, а? И ще накарат няколко мишки да я теглят, така ли? Хи-хи-хи!
В съзнанието на Баба Вихронрав изплуваха образите на жените-змии. Тя се подвоуми. Но в края на краищата денят беше доста изморителен. И като се замисли човек, това беше нелепо…
— Е, добре — реши накрая. — Но да ти е ясно, че няма да си разкършвам нищо!
— Там има танци и всякакви типове — светна Леля Ог.
— И бананови напитки предполагам — вметна Маграт.
— Да, шансът е едно на милион — щастливо отвърна Леля Ог.
Лилит дьо Буен-Дух се усмихна на себе си в двойното огледало.
— О, горко ми. Без каляска, без рокля, без коне. Какво й остава на една бедна стара кръстница? Божке! Вероятно трябва да кажа и „да му се не види“.
Тя отвори един малък калъф, подобен на този, в който музикант би носил най-хубавата си флейта-пиколо.
В него имаше пръчка, досущ като тази на Маграт. Извади я и завъртя златните и сребърните пръстени до ново положение.
Прищракването наподобяваше зареждането на най-гадната пушка-помпа.
— И разполагам само с тиква при това — добави тя.
Разликата между мислещите и немислещите творения е, че първите могат да се променят. Трудно, разбира се, но не и невъзможно. Просто трябва да се отклони мисловният поток. Докато едно немислещо творение като тиква например — а какво по-немислещо от това — не би могло да бъде променено от никаква магия, с изключение на изначалната.
Освен ако молекулите му не помнеха времето, когато не са били тиква…
Тя се разсмя, а заедно с нея по цялата допирателна на огледалната вселена се разсмяха един милиард Лилити.
В центъра на Генуа честването на Тлъстия Следобед бе приключило. Но в мрачните предградия около високите бели сгради факелното шествие не спираше. Имаше фойерверки. Имаше танцьори и огнегълтачи, и пера, и пайети. Вещиците, чиято идея за празненство бяха селските хороводи, зяпнали наблюдаваха зрелището от претъпкания тротоар.
— Гледай, танцуващи скелети! — Леля посочи неколцина костеливи фигури, които изтрополиха надолу по улицата.
— Не са скелети — възрази Маграт. — Просто са в черни трика с нарисувани кости.
Някой побутна Баба Вихронрав. Тя вдигна очи към широкото, ухилено лице на един черен човек. Той й подаде каменна кана.
— Пийни си, миличка.
Баба я взе, поколеба се за миг, а после си сръбна. Сръга Маграт и й я подаде.
— Фрджхт! Гбйзбгр! — избъбри тя.
— Какво? — надвика Маграт шума от преминаващия оркестър.
— Човекът иска да я предадем нататък.
Маграт погледна каната. Тайно се опита да избърше ръба в дрехата си въпреки очевидния факт, че бацилите по него отдавна бяха изгорели. Тя се осмели да отпие малка глътка, след което сръга Леля Ог.
— Куъзагуджър! — изфъфли тя и затърка очи.
Леля смело надигна каната. Маграт отново я побутна:
— Мисля, че трябваше да я предадем нататък.
Леля обърса уста и наслуки подаде значително олекналата кана на една висока фигура вляво.
— Ето ти, господине.
— БЛАГОДАРЯ.
— Хубав костюм имаш. Тия кости са нарисувани много сполучливо.
Леля се обърна да погледа процесията от жонглиращи огнегълтачи. Тогава изглежда подсъзнателно направи връзката. Озърна се. Непознатият си беше отишъл.
Леля вдигна рамене.
— Какво ще правим сега? — попита тя.
Баба Вихронрав се беше втренчила в група танцьорки, които под звуците на лимбото направо си се влачеха по земята. В различните шествия доста от танците имат една обща черта: изцяло излагат на показ онова, за което неща като майските дървета просто намекват. Освен това го покриват с пайети.
— Вече няма да имаш миг спокойствие, а? — сръга я Леля Ог. В краката й Грибо напрегнато наблюдаваше някои от танцьорките, чието облекло се състоеше единствено от пера, и се опитваше да реши какво да предприеме с тях.
— Не. Мислех си за нещо друго. Мислех си за… механизма на историите. А сега… мисля, че искам нещо за ядене — изтощено каза Баба, а после малко се окопити. — И имам предвид истинска храна, а не нещо изчегъртано от блатното дъно. А също така не искам и разни диликатеси.
— Трябва да си по-авантюристична, Бабо.
— Не съм против авантюрите с мярка — заяви Баба, — обаче не и като ям.
— Ей там има едно място, където правят алигаторски сандвичи — Леля обърна гръб на парада. — Представяш ли си? Алигатори в сандвич!
— Това ми напомня за един виц — обади се Баба Вихронрав. Нещо я гризеше отвътре.
Леля Ог се прокашля, но без резултат.
— Един мъж влязъл в една странноприемница — започна Баба Вихронрав, опитвайки се да преодолее усилващото се безпокойство. — И видял табелата: „Предлагаме всякакви сандвичи“. И той казал: „Дайте ми един алигаторски сандвич — и по-бързо!“
— Не смятам, че алигаторските сандвичи са израз на голяма любов към алигаторите — изтърси Маграт в оловната пауза.
— Винаги съм твърдяла, че смехът е здраве — възрази Леля.
Лилит се усмихна на Ела, която стоеше окаяно между жените-змии.
— А и с тази одърпана рокля — рече тя. — И вратата на стаята била заключена. Тц-тц. Как ли е станало?
Ела заби поглед в краката си.
Лилит се усмихна на сестрите.
— Е, просто ще трябва да се справим с това, което имаме. Мм? Донесете ми… донесете ми два плъха и две мишки. Знам, че винаги можете да намерите плъхове и мишки. И внесете голямата тиква.
Тя се разсмя. Не с безумния, пронизителен кикот на лошата фея, претърпяла провал, а с доста приятния смях на някой, току-що схванал шегата.
Погледна замислено пръчката.
— Но първо — тя премести погледа си върху бледото лице на Ела — по-добре доведете онези невъзпитани мъже, които са допуснали да се напият толкова. Това е неуважение. А ако няма уважение, какво друго остава.
Прищракването на пръстените върху пръчката беше единственият звук в кухнята.
Леля Ог разклати високата чаша пред себе си.
— Чудя се защо ли му слагат чадърчета отгоре? — Облиза черешката от коктейла. — Искат да не капе вода вътре или какво? — Тя се ухили на Маграт и Баба, които унило гледаха минаващото шествие. — Горе главата! Никога не съм виждала толкова умърлушени физиономии в целия си бляскав живот.
— Това, което го пиеш, си е чист ром — отбеляза Маграт.
— Ти ли ми го казваш — отвърна Леля и отпи. — А наздраве!
— Беше прекалено лесно — обади се Баба Вихронрав.
— Беше лесно само щото ние го правихме — натърти Леля. — Ако за нещо ти трябват печени момичета, това сме ние. Покажи ми някой друг, който ще се завлече там и ще свърши цялата работа за нула време! Особено оная част с каляската.
— Не се връзва със сюжета — продължи Баба.
— О, да върви по дяволите сюжетът — махна с ръка Леля. — Винаги можеш да го промениш.
— Само на определените места — намръщи се Баба. — Пък и те могат да й намерят нова рокля и коне, и каляска, и всичко.
— Откъде? Кога? — попита Леля. — Празник е. И освен това няма време. Балът ще започне всеки момент.
Пръстите на Баба Вихронрав барабаняха по края на масичката.
Леля въздъхна.
— Сега пък какво?
— Нещата не се случват по този начин — рече Баба.
— Слушай, Есме, единствената магия, която ще свърши работа точно сега, е вълшебната пръчка. А тя е у Маграт — Леля кимна към нея. — Нали така, Маграт?
— М-м…
— Не си я изгубила, нали?
— Не, но…
— Ето, видя ли!
— Само че… ъ… Ела каза, че имала две кръстници…
Ръката на Баба Вихронрав тежко падна върху масата. Чашата на Леля подскочи и се прекатури.
— _Точно_ така! — изръмжа Баба.
— Беше почти догоре. Чашата беше почти догоре — обвинително рече Леля.
— Хайде!
— Най-хубавата част от цяла чаша с…
— Гита!
— Казах ли, че не идвам? Просто изтъквах, че…
— _Веднага!_
— Не може ли само да помоля човека да ми даде още…
— _Гита!_
Вещиците бяха докъм средата на улицата, когато по алеята изтрополи каляска и шумно ги задмина.
— Не може да бъде! — възкликна Маграт. — Ние се отървахме от нея!
— Трябваше да я накълцаме на парченца — затюхка се Леля. — Можехме добре да се натъпчем с тик…
— Хванаха ни натясно. — Баба забави темпото и накрая спря.
— Можете ли да влезете в съзнанията на конете? — попита Маграт.
Вещиците се съсредоточиха.
— Не са коне — обади се Леля. — Чувстват се като…
— Плъхове, превърнати в коне — прекъсна я Баба, която я биваше да влиза в съзнанията на разни същества дори повече, отколкото да им влиза под кожата. — Чувстват се като онзи беден стар вълк. Съзнание като фойерверк. — Тя потръпна от нахлулите в главата й усещания. — Хващам се на бас — рече замислено, докато каляската занасяше на завоите, — обзалагам се, че мога да накарам колелата да се откачат.
— Не е това начинът — каза Маграт. — Пък и Ела е вътре!
— Може би има друг начин — предположи Леля. — Познавам някого, който може да се вмъкне право в пустите им съзнания.
— Кой? — попита Маграт.
— Е, все още имаме метли — отвърна Леля. — Би трябвало лесно да ги настигнем, нали?
Вещиците се приземиха на една алея малко пред каляската.
— Не съм съгласна — възпротиви се Баба. — Такива неща подхождат на Лили. Не можеш да очакваш от мен да одобря това. Помисли за онзи вълк!
Леля вдигна Грибо от гнезденцето му между метличината.
— Но Грибо така или иначе си е почти човек — изтъкна тя.
— Ха!
— Пък и ще е само временно, нищо, че и трите ще участваме — допълни Леля. — Както и да е, интересно ще е да видим дали ще стане.
— Да, но не е редно — възрази Баба.
— Както личи, не и по тия места — отвърна Леля.
— Освен това — невинно каза Маграт — не може да е лошо, щом ние го правим. Ние сме добрите.
— О да, така де — изсумтя Баба, — пък аз бях забравила.
Леля се изправи. Грибо усети, че нещо се очаква от него, и седна на задни лапи.
— Признай, че не можем да измислим нищо по-добро, Бабо — рече Маграт.
Баба се поколеба. Въпреки погнусата в нея гореше малкото предателско пламъче на очарованието от идеята. Освен това двамата с Грибо от години се мразеха от все сърце. Почти човек, а? Дай му да опита тогава и виж дали ще му хареса… Тя се почувства леко засрамена от себе си. Но не много.
— О, добре.
Те се концентрираха.
На Лили бе известно, че промяната на материята е една от най-трудните магии изобщо. Но е по-лесно, когато материята е жива. Все пак едно живо същество знае каква форма заема. Всичко, което е необходимо, е да се промени съзнанието му.
Грибо се прозя и се протегна. За негова почуда продължи да се протяга.
През пътечките на котешкия му мозък се надигна вълна от вяра. Той внезапно повярва, че е човек. Не беше просто под впечатлението, че е човек — той бе убеден в това. Непоколебимата му вяра се изля с пълна сила в морфичното му поле, помитайки протестите му, пренаписвайки самата формула на същността му.
Заля го прилив от инструкции.
При положение че е човек, за какво му е всичката тази козина? А и трябва да е по-голям…
Вещиците гледаха като хипнотизирани.
— _Никога_ не съм мислила, че можем да го направим — удиви се Баба.
… няма нужда от такива уши, мустаците му са прекалено дълги…
… необходими са му повече мускули, костите му са с неподходяща форма, краката му трябва да са по-дълги…
И изведнъж всичко приключи.
Грибо се разгъна и се изправи малко нестабилно.
Леля го гледаше с отворена уста.
После погледът й се плъзна надолу.
— Уаау — възкликна тя.
— Мисля — натърти Баба Вихронрав, — че е по-добре да си представим някакви дрехи по него веднага.
Това не беше много трудно. Когато Баба прецени, че Грибо е достатъчно облечен, кимна и се отдръпна.
— Маграт, можеш да си отвориш очите.
— Не съм ги затваряла.
— А трябваше.
Грибо бавно се обърна с бегла, ленива усмивка на покритото си с белези лице. В човешкия си образ той беше със счупен нос и с черна превръзка на сляпото око. Но другото искреше с пъклен блясък, а усмивката му олицетворяваше похот към всичко живо. Поне от женски пол.
Може би се дължеше на феромони или на начина, по който мускулите му играеха под черната кожена дреха, но Грибо излъчваше някаква мръснишка, сатанинска, ултрачестотна сексуалност. Само като го гледаш, можеш да усетиш размаха на тъмни криле в пурпурна нощ.
— Ъ, Грибо — повика Леля.
Той отвори уста. Зъбите му проблеснаха.
— Мррроооул.
— Разбираш ли, като ти говоря?
— Даааау, Леллььоо.
Леля Ог се подпря на стената, за да не падне.
Чу се звук от копита. Каляската бе влязла в уличката.
— Иди там и спри каляската!
Грибо отново се усмихна и се метна към алеята.
Леля размаха шапката пред лицето си.
— Уфф! А само като си помисля, че съм го галила по коремчето… Нищо чудно, че всички женски котки вият посред нощ.
— Гита!
— О, Есме, цяла си се зачервила.
— Просто ми свърши въздухът — сопна се Баба.
— Много странно. Не съм те видяла да тичаш.
Каляската изтрополи по улицата.
Кочияшите и лакеите съвсем не бяха сигурни какво всъщност са. Съзнанията им бясно вибрираха. В един момент бяха хора, мислещи за сирене и корички бекон, а в следващия — мишки, чудещи се защо са с панталони.
А конете… конете са си леко луди по принцип и това, че бяха плъхове, не им помагаше особено.
Така че никой от тях не беше в особено стабилно психическо състояние, когато Грибо излезе от сенките и им се усмихна.
— Мррроооул.
Конете се опитаха да спрат, което на практика е невъзможно, когато отзад връхлита каляска. Кочияшите се смръзнаха от ужас.
— Мррроооул?
Каляската поднесе и се удари странично в една стена, изхвърляйки кочияшите. Грибо хвана единия за врата и го разтръска, докато полуделите коне се опитваха да се освободят от впряга.
— Бягай, космата играчко! — предложи той.
По уплашения поглед личеше как човекът и мишката се борят за надмощие. Но нямаше смисъл. При всички положения губеха. В проблясъците на съзнание между състоянията те виждаха или ухилена котка, или двуметров, мускулест, едноок, ухилен побойник.
Кочияшът-мишка припадна. Грибо го побутна няколко пъти, в случай че помръдне…
— Събуди се, мишленце…
… и после загуби интерес.
Вратата на каляската заскърца, заяде и се отвори.
— Какво става? — попита Ела.
— Мррроооул!
Ботушът на Леля Ог се заби в тила на Грибо.
— А, не, няма да стане, момко.
— Искаам — намръщи се Грибо.
— Ти винаги искаш, в това е проблемът — отвърна Леля и се усмихна на Ела. — Излез, скъпа.
Грибо вдигна рамене и после се отдалечи, влачейки вдървения кочияш подире си.
— Какво става? — оплака се Ела. — О, Маграт! Ти ли направи това?
Маграт си позволи миг на скромна гордост.
— _Казах_ ти, че не си длъжна да ходиш на бала, нали?
Ела изгледа потрошената каляска, а после върна поглед отново към вещиците.
— Там вътре няма никакви жени-змии, нали? — попита Баба. Маграт стисна вълшебната пръчка.
— Те избързаха напред — отвърна Ела. Лицето й помръкна при спомена за нещо.
— Лилит превърна истинските кочияши в бръмбари — прошепна тя. — Искам да кажа, че те не бяха толкова лоши! Тя ги накара да вземат няколко мишки, които превърна в хора, а после каза, че трябва да има равновесие, и сестрите довлякоха кочияшите, и тя ги превърна в бръмбари, и после… стъпи върху тях…
Ела спря, ужасена.
В небето заискриха фойерверки, но уличката долу бе под похлупак от ужасяваща тишина.
— Вещиците не убиват хора — изтъкна Маграт.
— Това е чужбина — промърмори Леля, гледайки настрани.
— Мисля — реши Баба Вихронрав, — че трябва да се махнеш оттук, млада госпожице.
— И тогава те се разпльо…
— Имаме метли — предложи Маграт. — Можем всички да се махнем.
— Тя ще прати нещо след вас — мрачно завърши Ела. — Познавам я. Нещо, извадено от огледало.
— Тогава ще се изправим срещу него — заяви Маграт.
— He — рече Баба. — Каквото и да става, ще става тук. Ще изпратим младата дама някъде на сигурно и после… ще видим.
— Но ако избягам, тя ще разбере — проплака Ела. — Тя очаква да ме види на бала всеки момент! И ще почне да ме търси!
— Права е, Есме — кимна Леля Ог. — Но щом ще се изправяме срещу нея, нека ние да си изберем мястото. Не искам да почне да ни търси в такава нощ. Искам да я видя, когато се приближи.
В тъмнината над тях изплющяха криле. Малка тъмна фигура се спусна надолу и се приземи на калдъръма. Дори в тъмнината очите й искряха. Тя се вторачи очаквателно във вещиците с доста по-интелигентен от обичайния за птиците поглед.
— Това е петелът на госпожа Гогол — възкликна Леля. — Нали?
— Какво е… може никога да не реша точно — каза Баба. — Ще ми се да знаех от кои е тя.
— Добрите или лошите ли имаш предвид? — уточни Маграт.
— Тя е добра готвачка — рече Леля. — Не мисля, че някой, който готви като нея, може да бъде толкова лош.
— Да не би да говорите за жената, която живее в блатото? — намеси се Ела. — Чувала съм всякакви приказки за нея.
— Тя май е твърде готова да превръща мъртвите хора в зомбита — изтъкна Баба. — А това не е редно.
— Е, ние току-що превърнахме котка в човек — искам да кажа, човешки човек — поправи се Леля, заклет привърженик на котките, — а това също не е съвсем редно. Сигурно е доста далече от съвсем редното.
— Да, но ние го направихме заради редните причини — отвърна Баба.
— Ние не знаем какви са причините на госпожа Гогол…
От алеята се чу ръмжене. Леля отпраши натам и я чуха да хока:
— Не! Пусни го долу веднага!
— Мой! Мой!
Легба наперено направи няколко крачки по улицата и ги изгледа подканящо.
Баба се почеса по брадичката и се отдръпна леко от Маграт и Ела, измервайки ги с поглед. После се обърна и огледа наоколо.
— Хъм. Лили очаква да те види, така ли?
— Тя може да гледа през отражения — нервно каза Ела.
— Хъм — отново рече Баба. Пъхна пръст в ухото си и го завъртя. — Е, Маграт, ти си кръстницата тук. Какво е най-важното, което трябва да направим?
Никога в живота си Маграт не бе играла на карти.
— Да опазим Ела — незабавно отвърна тя, учудена от внезапното признание на Баба, че в края на краищата на нея са дали вълшебната пръчка. — Това е същността на кръстничеството.
— Така ли?
Баба Вихронрав сбърчи вежди.
— Знаеш ли, вие двете сте почти еднакви на ръст…
Удивеното изражение на Маграт се задържа половин секунда, преди да се превърне във внезапен ужас.
Тя се отдръпна.
— Някой трябва да го направи — заяви Баба.
— О, не! Не! Няма да стане! Наистина няма да стане! Не!
— Маграт Чеснова, — триумфиращо произнесе Баба Вихронрав, — ти ще отидеш на бала!