Каляската взе завоя на две колела. Грибо с безумна усмивка стоеше на мястото на кочияша и олюлявайки се, размахваше камшика. Това беше дори по-забавно от пухкавата му топка със звънчето в нея…
В каляската Маграт седеше вклинена между двете по-стари вещици, хванала главата си с ръце.
— Но Ела може да се загуби в блатото!
— Не и щом онзи петел й показва пътя. Тя ще е на по-сигурно място в блатото на госпожа Гогол, отколкото на бала, зная това — натърти Леля.
— _Благодаря ти!_
— Няма защо — отвърна Баба.
— Всички ще разберат, че аз не съм тя!
— Няма да те познаят с маската на лицето ти — възрази Баба.
— Но косата ми е друг цвят!
— Мога да поработя малко върху това, няма проблем — предложи Леля.
— _Фигурата_ ми е различна!
— Можем… — Баба се поколеба. — Можеш ли, нали се сещаш, да се изпъчиш още малко?
— Не!
— Имаш ли носна кърпичка, Гита?
— Мисля, че мога да откъсна малко от фустата си, Есме.
— Ох!
— Ето вземи!
— А тези стъклени обувки не са ми по мярка!
— На мен са ми таман — каза Леля. — Пробвах ги.
— Да, но аз имам по-малък крак от твоя!
— Няма нищо! — успокои я Баба. — Сложи си няколко чифта чорапи и ще ти паснат съвсем точно.
Лишена от всякакви по-нататъшни извинения, Маграт продължи от чисто отчаяние:
— Но аз не знам как да се държа на бала!
Баба Вихронрав трябваше да признае, че и тя не знае. Изгледа въпросително Леля.
— Ти ходеше на танци като млада — каза тя.
— Ами — почна Леля Ог, наставник по светските въпроси — това, което трябва да правиш, е да потупваш мъжете с ветрилото си — взе ли ветрилото? — и да казваш неща като „Ах, сър“. Не е зле да се кикотиш също така. И леко да пърхаш с клепачи. И да се нацупваш.
— Как така да се нацупвам?
Леля Ог показа.
— О, гадост!
— Не се безпокой — каза Баба. — И ние ще бъдем там.
— И се предполага, че от това ще ми стане по-добре, така ли?
Леля се пресегна през Маграт и сграбчи рамото на Баба. Устните й безгласно изрекоха: „Няма да стане. Тя се е разпаднала. Няма увереност.“
Баба кимна.
— Може би трябва аз да го направя — на висок глас рече Леля. — Аз имам опит с баловете. Обзалагам се, че ако си пусна косата и нося маска и ония лъскави обувки и ако подкъсим с една педя роклята, никой няма да разбере смяната, какво ще кажете?
Маграт беше толкова втрещена от самата представа за това, че безропотно се подчини, когато Баба Вихронрав каза: „Погледни ме, Маграт Чеснова“.
Каляската-тиква навлезе в дворцовата алея с бясна скорост, разпръсквайки коне и пешеходци, и рязко спря пред стъпалата сред дъжд от чакъл.
— Ей, че кеф! — възкликна Грибо и веднага загуби интерес.
Неколцина лакеи се втурнаха да отворят вратичката и отвътре буквално ги блъсна излъчване на арогантност.
— По-живо, селяндури такива!
Маграт пристъпи навън, избутвайки иконома от пътя си. Забра полата си и изтича нагоре по червения килим. На входа един лакей беше достатъчно неблагоразумен да поиска поканата й.
— Как смееш, безочлив лакей!
Лакеят, мигновено разпознал безмерно лошите обноски на богатите, бързо се отдръпна.
Долу при каляската Леля Ог запита:
— Не мислиш ли, че може би малко се престара?
— Налагаше се — отвърна Баба. — Знаеш я каква е.
— Как ще влезем? Нямаме покани. А и не сме подходящо облечени.
— Свали метлите от ритлата — нареди Баба. — Отиваме направо горе.
Приземиха се върху кула, издигаща се над околността. Отдолу се носеха звуците на придворна музика, а откъм реката периодично излитаха и засияваха фойерверки.
Баба отвори една вдъхваща доверие врата в кулата и слезе по извитото стълбище, завършващо с площадка.
— Сложили шикозен килим на пода — отбеляза Леля. — Защо пък и по стените?
— Т’ва са гоблени.
— Божке! — възкликна Леля. — Човек се учи, докато е жив. Е, поне аз го правя.
Баба спря с ръка върху бравата.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Ами не знаех, че имаш сестра.
— Никога не сме говорили за това.
— Срамота е семействата да се разрушават така — изтъкна Леля.
— Ха! Ти каза, че твоята сестра Берил била алчна неблагодарница със съвест колкото на амбулантен търговец.
— Е, да, ама тя е сестра ми.
Баба отвори вратата.
— Бре, бре.
— Какво има? Какво има? Не стой така там — Леля надникна иззад нея в стаята. — Охо!
Маграт поспря в голямото преддверие, тапицирано с червено кадифе. В главата й избухваха странни мисли, не се беше чувствала така от билковото вино насам. Но борейки се с тях като грозновато картофче сред букет главозамайващи хризантеми, един вътрешен глас пищеше, че тя дори не знае как се танцува. Освен на влакче.
Сигурно не беше трудно, щом обикновените хора се справяха.
Миниатюрната Маграт в ума й, бореща се да запази равновесие под натиска на арогантната самоувереност, се зачуди дали Баба Вихронрав се чувства така през цялото време.
Тя леко повдигна крайчеца на роклята и погледна обувките си.
Не може да са от истинско стъкло, защото иначе щеше вече да куцука към някой пункт за бърза помощ. Нито пък бяха прозрачни. Човешкият крак е полезен орган, но не е особено привлекателен за гледане, освен за някои хора с изключително специализирани интереси.
Обувките бяха огледални. Десетки фасети отразяваха светлината.
Две огледала на краката й. Маграт смътно си спомни нещо за… за вещиците, че не бива никога да застават между две огледала, така ли беше? Дали пък не беше, че не бива да вярва на мъж с оранжеви вежди? Нещо, на което я бяха учили отдавна, когато беше обикновен човек. Нещо… като че ли… вещица не бива никога да застава между две огледала, защото… защото… защото после може да се окаже, че не е същата. Или нещо такова. Сякаш… се пръсваш между образите, цялата ти душа изтънява и някъде в далечината една тъмна част от теб се измъква и почва да те търси, ако не си много внимателен. Или нещо такова.
Тя отхвърли мисълта. Нямаше значение.
Пристъпи напред до малка група гости, които чакаха да влязат.
— Лорд Хенри Слуз и лейди Слуз!
Балната зала изобщо не беше зала, а открито пространство под галещия нощен въздух. До него водеха стъпала. В далечния край друго, доста по-широко стълбище, опасано с искрящи факли, водеше до самия дворец. На видно място върху отсрещната стена висеше огромен часовник.
— Почитаемият Дъглас Нескончаем!
Часът беше осем без петнадесет. Маграт смътно си спомни за някаква старица, крещяща нещо за часа, но… това също нямаше значение…
— Лейди Воленция д’Уреждач!
Маграт изкачи стъпалата. Икономът, който обявяваше пристигналите, я изгледа от глава до пети и след това, сякаш цял следобед е репетирал именно за този момент, изрева:
— Ъ… Тайнствена и красива непозната!
От дъното на стълбите като разлята боя се разпростря тишина. Петстотин глави се обърнаха към Маграт.
Ден по-рано дори самата мисъл за петстотин зяпащи я хора щеше да разтопи Маграт като масло във фурна. Но сега тя отвърна на погледите им, усмихна се и надуто вирна брадичка.
Ветрилото й изплющя като изстрел, когато го отвори.
Тайнствената и красива непозната, дъщеря на Симплисити Чеснова, внучка на Араминта Чеснова, чието самочувствие кипеше толкова силно, че кристализираше извън пределите на личността й…
… пристъпи напред.
Миг по-късно друг гост мина покрай иконома.
Икономът се поколеба. Нещо във фигурата го притесни. Тя ту влизаше, ту излизаше от фокус. Той не бе съвсем сигурен дали изобщо има някой.
После здравият разум, който временно го бе напуснал, за да се скрие някъде замалко, надделя. В края на краищата беше Мъртвешката събота — очакваше се хората да се дегизират и да изглеждат странно. Беше позволено да виждаш такива хора.
— Извинете, ъ, сър — каза той. — За кого да обявя?
— ТУК СЪМ ИНКОГНИТО.
Икономът беше сигурен, че непознатият не проговори, но също така беше сигурен, че е чул думите.
— Ъ… добре… — изломоти той. — Заповядайте тогава… ъ… — Сети се. — Маскировката е супер, сър.
Икономът проследи как тъмната фигура слиза по стъпалата и се облегна на една колона.
Е, май това беше. Той измъкна носна кърпичка от джоба си, махна напудрената си перука и попи потта от челото си. Чувстваше се, сякаш току-що се е измъкнал на косъм и което беше още по-зле, дори не знаеше от какво.
Внимателно се озърна, сетне се вмъкна в преддверието и зае позиция зад кадифена завеса, където можеше да се наслади на една кротка цигара.
Той замалко не я глътна, когато друг мъж притича с безшумни подскоци по червения килим. Беше облечен като пират, който току-що е взел на абордаж кораб, пренасящ черни кожени облекла за по-особени клиенти. На едното си око имаше превръзка. Другото искреше като зъл смарагд. Освен това не беше редно някой с подобни размери да се движи толкова безшумно.
Икономът мушна фаса зад ухото си.
— Извинете, милорд — хукна той след мъжа и го хвана здраво, но при все това почтително за ръката. — Ще трябва да ми покажете пок… вашата… пок…
Мъжът премести поглед от ръката върху бицепса си. Икономът бързо го пусна.
— Мррроооул?
— Вашата… покана…
Мъжът отвори уста и изхъска.
— Разбира се — съгласи се икономът, отстъпвайки бързешком като разумен човек, чиято заплата със сигурност не е достатъчна, че да се изправя срещу острозъб маниак в черна кожа. — Предполагам, че сте от приятелите на Дука, нали?
— Мррроооул.
— Няма проблем… няма проблем… но сър си е забравил маската…
— Мррроооул?
Икономът панически посочи встрани към една маса, цялата отрупана с маски.
— Дукът настоява всички присъстващи да са маскирани — оправда се икономът. — Ъ-ъ. Дали сър няма да намери тук нещо по вкуса си?
Винаги има по няколко такива, помисли си той. На поканата си пише „Маскарад“ с големи, засукани букви, при това позлатени, но винаги се намират по няколко тъпанари, дето смятат, че е изпратена от някой си на име Маскара. Този специално нищо чудно да е плячкосвал градове по времето, когато е трябвало да се учи да чете.
Здравенякът се вторачи в маските. Всички по-хубави бяха вече взети от по-ранните посетители, но това изглежда не го смути.
Той посочи една:
— Искам тази.
— Ъ-ъ… много… добър избор, милорд. Позволете да ви помогна да си я…
— Мррроооул!
Икономът се отдръпна, сграбчвайки собствената си ръка.
Мъжът го изгледа втренчено, след което сложи маската на лицето си и през дупката за окото хвърли поглед в огледалото.
Ужасно странно, помисли си икономът. По принцип мъжете не избират такива маски. Падат си по скелети, птици, бикове и такива неща. Не по котки.
Странното беше, че докато стоеше на масата, маската бе просто една миловидна, рижава котешка муцунка. На лицето му тя беше… все още котешка муцунка, само че доста по-котешка, някак си по-животинска и всъщност доста по-мръснишка, отколкото би трябвало.
— От краай врееме искаам да съм риижав — провлачи мъжът.
— Много добре ви стои, сър — потръпна икономът.
Мъжът с котешката глава се обърна на едната, а после и на другата страна, явно очарован от това, което вижда.
Грибо с тихо самодоволство измърка на себе си и се впусна в бала. Искаше му се да хапне нещо, да понатупа някого, а после… е, после ще видим.
За вълците, прасетата и мечките, мислещи се за хора, това е трагедия. За един котарак е преживелица.
Освен това новото му тяло беше доста по-изгодно. Поне от десет минути никой не го беше замервал със стар ботуш.
Двете вещици огледаха стаята.
— Странно — рече Леля Ог. — Не си представях така кралската спалня.
— Това кралска спалня ли е?
— На вратата има корона.
— О-о.
Баба огледа украсата.
— Какво разбираш ти от кралски спални? — каза тя, колкото да се сопне. — Ти никога не си била в кралска спалня.
— Може и да съм била.
— Айде бе!
— Спомняш ли си коронацията на младия Верънс? Всички бяхме поканени в двореца. Като отидох до… да си напудря носа, видях вратата открехната, тъй че влязох и малко си поскачах върху дюшека.
— Това е кощунство. Могат да те вкарат зад решетките за това — яростно рече Баба и добави: — И как беше?
— Много гот. Девойката Маграт не знае какво изпуска. И беше доста по-добре от това тук, бих казала.
Преобладаваше зеленият цвят. Зелени стени, зелен под. Имаше гардероб и нощна масичка. Дори килимче пред леглото, което също беше зелено. Светлината се процеждаше в стаята през прозорец със зеленикави стъкла.
— Все едно сме на блатното дъно — промърмори Баба. Тя перна нещо. — И е пълно с мухи! — За момент като че се замисли много дълбоко, а после изсумтя: — Хъм…
— Дуков гьол — изпревари я Леля.
Навсякъде имаше мухи. Жужаха по прозореца и безцелно се лутаха напред-назад по тавана.
— Дуков гьол — повтори Леля, защото хора, които си правят подобен майтап, винаги си търсят публика, — като патица…
— Чух те — заяде се Баба и отпъди голяма муха.
— Макар че човек би очаквал да има легло — отбеляза Леля.
Каквото нямаше. Вместо него на пода се забелязваше — и това леко ги тревожеше — голям дървен капак, дълъг около шест стъпки и с удобни дръжки.
Те го заобиколиха. От него се вдигнаха мухи и отбръмчаха настрана.
— Идва ми наум една история — рече Баба.
— И на мен — кимна Леля с малко по-писклив от обикновено глас. — Имало едно момиче, дето се омъжило за оня, и той казал: можеш да ходиш навсякъде из двореца, но не бива да отваряш онази врата, а тя я отворила и открила, че той е убил всичките си…
Гласът й заглъхна. Баба напрегнато се взираше в капака, почесвайки брадичка.
— Приеми го така — предложи Леля, която се опитваше да мисли логично противно на волята си. — Какво ли пък толкова можем да открием там долу, дето да е по-лошо от онова, което си представяме?
И двете хванаха по една дръжка.
Пет минути по-късно Баба Вихронрав и Леля Ог излязоха от спалнята на Дука. Баба затвори вратата много внимателно.
Спогледаха се.
— Гнус — промълви Леля, все още пребледняла.
— Да — рече Баба. — Истории!
— Чувала съм за… нали се сещаш, такива като него, но никога не съм го вярвала. О, гадост! Чудя се на какво ли прилича.
— Личи си от километри.
— Във всеки случай това обяснява мухите. — Леля Ог ахна ужасено: — А нашата Маграт е долу с него! И нали знаеш какво ще се случи? Ще се срещнат и…
— Но там има стотици други — изтъкна Баба. — Трудно може да се нарече интимна обстановка.
— Да… но само при мисълта за него, нали знаеш, само допирът му… Ще е все едно да хванеш…
— Как смяташ, Ела брои ли се за принцеса? — прекъсна я Баба.
— Какво? О, да. Вероятно. По чужбинските мерки. Защо?
— Тогава значи е намесена и друга история. Лили позволява на няколко да се случват едновременно. Помисли малко. Номерът не е в допира. В целувката е.
— Трябва да слезем! — заяви Леля. — Трябва да го спрем! Тоест… познаваш ме, не съм моралистка, но… о, гадост…
— Вие там! Ей, старици!
Те се обърнаха. Ниска дебелана в червена рокля и куполообразна бяла перука надуто ги гледаше иззад маска на лисица.
— Какво? — сопна се Баба.
— „Какво, милейди“ — натърти дебеланата. — Къде са ви добрите обноски? Настоявам да ме упътите към будоара незабавно! И какво си въобразявате, че правите?
Въпросът беше към Леля Ог, която я обикаляше в кръг, критично оглеждайки дрехата й.
— Ти си 52–54 — установи Леля.
— Какво? Какво е това безочие?
Леля Ог замислено потри брадичката си.
— Е, ами не’нам — измърмори тя. — Червените рокли никога не са ми били присърце. Да ти се намира нещо в синьо, а?
Сприхавата жена се обърна да перне Леля с ветрилото си, но една кльощава ръка я потупа по рамото.
Тя погледна право в очите на Баба.
Губейки съзнание, в просъница чу много далечен глас: „Е, ето ме пременена. Тя е 52-ри номер друг път. И ако аз имах такова лице, никога нямаше да нося червено…“
Лейди Воленция д’Уреждач си отпочиваше в закътаното светилище на дамската тоалетна. Тя свали маската си и измъкна от дълбините на деколтето си изкуствена бенка. После се изви назад и надолу, опитвайки се да оправи турнюра на роклята си — упражнението със сигурност представлява най-нелепата женска гимнастика из цялата Вселена, без местата, където са изобретени корсетите.
Освен че беше изключително приспособим паразит (почти колкото гъбата, причиняваща плесенясване по дъба), лейди Воленция беше, най-общо казано, блага душа. Тя винаги участваше в благотворителни балове и се гордееше, че знае малките имена на почти цялата си прислуга — поне по-спретнатата част. И беше като цяло благоразположена към животни и дори към деца, ако са измити и не вдигат много шум. Общо взето, тя не заслужаваше това, което щеше да я сполети. А Майката Природа го бе отредила за всяка жена в тази стая и през тази нощ, която по случайност бе с приблизителните размери на Баба Вихронрав.
Тя усети, че някой се приближава до нея.
— ’Звинете, г’спожо.
Оказа се, че е някаква ниска, противна, мазно ухилена жена от простолюдието.
— Какво искаш, старице? — намръщи се лейди Воленция.
— ’Звинете — повтори Леля Ог. — Приятелката ми тука иска да ви каже една-две думи.
Лейди Воленция надуто се извърна към…
… ледено, синеоко, хипнотично забвение.
— Какво е това нещо, дето е като допълнителен зад… странник?
— Това е турнюр, Есме.
— Адски неудобно, ето какво е. Имам усещането, че някой ми върви по петите.
— Все пак бялото ти отива.
— Глупости! Черното е единственият подходящ за вещица цвят. А тая перука е ужасно гореща. Що за безумие — да носиш половин метър коса над главата си.
Баба надяна маската. Беше орлово лице сред бели пера, обкичени с пайети.
Леля оправи някакво интимно приспособление нейде под кринолина си и се изправи.
— Леле, виж ни само — възкликна тя. — Перата в косата ти наистина изглеждат добре.
— Никога не съм била суетна — възрази Баба Вихронрав. — Знаеш го, Гита. Никой не може да ме укори, че съм суетна.
— Така е, Есме — отвърна Леля Ог.
Баба леко се фръцна.
— В такъв случай готова ли сте, мадам Ог?
— Да. Да им разкажем играта, лейди Вихронрав.
Дансингът бе претъпкан. От всяка колона висяха украси в черни и сребристи тонове — цветовете на Мъртвешката събота. Оркестърът бе разположен на един балкон. Танцуващите се въртяха. Глъчката бе оглушителна.
Един келнер носеше поднос с напитки, но внезапно откри, че е келнер без поднос с напитки. Озърна се наляво-надясно, а после и надолу, където откри една малка лисица под огромна перука.
— Размърдай си задника и донеси още малко от това — приветливо рече Леля. — Виждате ли я, ваше благородие?
— Има прекалено много хора.
— Е, добре, виждате ли Дука?
— Откъде да знам? Всички са с маски!
— Хей, онова там ядене ли е?
Голяма част от не толкова енергичната или по-прегладнялата аристокрация на Генуа се бе скупчила около дълъг бюфет. Единственото, което доловиха освен острите смушквания от чифт усърдни лакти, бе приветливо монотонно каканижене на височината на подмишниците: „… пазете се… ей, вие, малко встрани… писта“.
Леля си проби път до масата и с лакти освободи място за Баба Вихронрав.
— Леле, к’ва кльопачка, а? Гледай ти какви малки пилета имат по тези места — тя грабна една чиния.
— Т’ва са пъдпъдъци.
— Ще си зема три. Ей, сертвоайорът!
Един лакей се облещи срещу нея.
— Има ли някаква туршия?
— Опасявам се, че няма, мадам.
Леля Ог обходи с поглед масата, върху която бяха наредени печени лебеди, печен паун, който вероятно нямаше да се почувства по-добре дори да е знаел, че опашката му ще бъде затъкната обратно на мястото си, и освен това повече плодове, варени раци, ядки, торти, кремове и плодови салати, отколкото в отшелнически сън.
— Ами някакво мезе?
— Не, м’дам.
— Кетчуп?
— Не, м’дам.
— И ми го наричат пирайшество — измърмори Леля, а оркестърът захвана следващия танц. Тя сръга една висока фигура, която си похапваше от раците. — Ега ти мястото, а?
— МНОГО ПРИЯТНО.
— Хубава маска имаш.
— БЛАГОДАРЯ.
Ръката на Баба Вихронрав хвана Леля за рамото и я завъртя.
— Ето я Маграт!
— Къде? Къде?
— Ей там… седи до саксиите.
— О, да. На шейзлонга. Това значи канапе, да знаеш — добави Леля.
— Какво прави?
— Мисля, че очарова мъжете.
— Какво, Маграт ли?
— Да. Много си надобряла в хипнозата наистина.
Маграт си повя с ветрилото и вдигна поглед към Тип дьо Чучело.
— Ах, сър — каза тя. — Можете да ми донесете още една чиния с яйца от чучулига, ако наистина настоявате.
— Веднага, скъпа госпожице! — Старецът се засили към бюфета.
Маграт изгледа империята си от почитатели и протегна немощна ръка към капитан Дьо Вер от Градската стража. Той се изпъна като струна.
— _Драги_ капитане, можете да имате удоволствието от следващия танц.