— Държи се като пачавра — не одобри Баба.
Леля я погледна особено.
— Не съвсем. Малко флирт не е навредил никому. Поне нито един от онези мъже не прилича на Дук. Ей, какво правиш, бе?
Това се отнасяше за нисък плешив мъж, който тайно се опитваше да изправи малък триножник пред тях.
— Ъ… ако бихте могли за няколко минутки да постоите така — срамежливо рече той. — За една гравюрка?
— Каква гравюрка? — изръмжа Баба Вихронрав.
— Нали знаете — усмихна се човекът, отваряйки сгъваемо ножче. — След такъв бал всеки обича да види гравюрата си в сутрешните издания: „Лейди Н’ам коя си се кикоти с лорд Някой си“, нещо от тоя сорт.
Баба Вихронрав отвори уста да отговори, но Леля Ог леко я стисна за ръката. Тя се поуспокои и се зачуди какво по-подходящо да каже.
— Знам един виц за алигаторски сандвичи — започна тя и се отърси от ръката на Леля. — Един влязъл в странноприемница и казал: „Продавате ли алигаторски сандвичи?“ А другият казал: „Да“, и той казал: „Дайте ми тогава алигаторски сандвич — и не се бавете много!“.
Тя му хвърли тържествуващ поглед.
— И? — попита гравьорът, сръчно дялкайки дървото. — И какво станало после?
Леля Ог бързо повлече Баба настрана, търсейки с какво да отвлече вниманието й.
— Някои хора хич нямат чувство за хумор — отбеляза Баба.
Докато оркестърът се нахвърляше върху следващото парче, Леля Ог напипа в джоба си картичката с покана за танц, явно отправена към собственичката на роклята, понастоящем кротко дремеща в далечна стая.
— Това е от… — тя завъртя картичката от другата страна, устните й мърдаха от удивление — сър Роджър ди Кавърли?
— М’дам?
Баба Вихронрав се озърна. Възпълничък военен с големи мустаци й кимна почтително. Имаше вид на човек, който доста рядко се смее на вицове.
— Да?
— Обещахте ми честта за този танц, м’лейди.
— Не е вярно.
Мъжът изглежда се учуди.
— Но уверявам ви, лейди Д’Уреждач… вашата картичка… аз съм полковник Горчици…
Баба го изгледа с дълбоко подозрение, а после прочете поканата за танц, прикрепена към ветрилото й.
— О!
— Можеш ли да танцуваш? — прошепна Леля.
— Разбира се.
— Никога не съм те виждала да танцуваш.
Баба Вихронрав тъкмо щеше да откаже на полковника по най-вежливия възможен начин. Сега предизвикателно изправи рамене.
— Една вещица може всичко, което поиска, Гита Ог. Хайде, господин полковник.
Леля проследи с поглед двойката, докато се изгуби сред тълпата.
— Здравей, лисичке — произнесе глас зад гърба й. Тя се извърна. Нямаше никой.
— Тук долу.
Тя сведе поглед.
Много мъничка фигурка, облечена в униформата на капитан от дворцовата стража, напудрена перука и мазна усмивка засияха срещу нея.
— Казвам се Казанунда — рече той. — Имам репутацията на най-великия любовник в целия свят. Какво ще кажеш?
Леля Ог го изгледа от горе до долу или поне от долу до още по-надолу.
— Ти си джудже — заключи тя.
— Размерът няма значение.
Леля Ог обмисли положението си. Едната й колежка, пословична със скромната си и срамежлива натура, понастоящем се държеше като онази — как се казваше — езическа кралица, дето вечно въртяла номера на мъжете и се къпела в магарешко мляко и тям подобни. А другата се държеше много странно и танцуваше с мъж, въпреки че си оплиташе краката. Леля Ог почувства, че заслужава поне малко време за себе си.
— Можеш ли и да танцуваш? — уморено попита тя.
— О, да. Какво ще кажеш да излезем някой път на среща?
— На колко години мислиш, че съм? — попита Леля.
Казанунда се замисли.
— Добре тогава. Какво ще кажеш да посъкратим ухажването?
Леля въздъхна и се наведе, за да хване ръката му.
— Хайде.
Лейди Воленция д’Уреждач — окаяна, кльощава фигура в сложен корсаж и бельо до глезена — непохватно се заклатушка по коридора.
Тя съвсем не бе сигурна какво се бе случило. Появиха се онези ужасяващи жени, сетне чувството на абсолютно блаженство, а после… тя седеше на килима без рокля. По време на еднообразния си живот лейди Воленция бе посетила доста балове и знаеше, че има случаи, в които се събуждаш в странни стаи без рокля, но това определено ставаше по-късно през нощта и най-малкото имаш някаква представа защо си там…
Тя бавно напредваше, подпирайки се на стената. Някой категорично ще отговаря за това.
Иззад чупката на коридора се появи фигура, лениво прехвърляща пуешка кълка от едната ръка в другата.
— Моля ви — каза лейди Воленция. — Чудя се дали бихте били така добър да… о…
Тя изгледа от горе до долу облечената в кожа фигура с превръзка на окото и усмивка на корсар преди абордаж.
— Мррроооул!
— О-о. Я виж ти!
Какво му е толкова на танцуването, си каза Баба Вихронрав. Просто обикаляш насам-натам под звуците на музика.
Но е от полза да можеш да четеш мислите на партньора си. Танцуването става инстинктивно, след като си преминал фазата, през която гледаш в краката си, за да видиш какво правят, а вещиците ги бива в разшифроването на резониращи инстинкти. Настъпи кратка схватка, когато полковникът се опита да води, но скоро се предаде, отчасти защото Баба Вихронрав чисто и просто отказваше да прави компромиси, но най-вече заради ботушите й.
Обувките на лейди Д’Уреждач не й станаха. Освен това Баба бе привързана към ботушите си. Те имаха сложни железни кантове и носове като стенобойни машини. Когато опреше до танцуване, ботушите на Баба стъпваха точно там, където им хрумне.
Тя насочи своя беззащитен и леко осакатен партньор към Леля Ог, която вече бе освободила порядъчно пространство около себе си. Онова, което Баба можеше да постигне с два синкопирани удара на ботушите си, Леля Ог постигаше просто с бюста си.
Това бе голям и препатил бюст, неподлежащ на задръжки. Когато Леля Ог се приземяваше, той подскачаше. Когато тя се завърташе надясно, той не бе привършил лявото завъртане. Освен това краката на Леля се движеха в сложни комбинации от джигата без никаква връзка със същинското темпо. В крайна сметка докато тялото й правеше движения като за валс, краката й изпълняваха нещо доста по-близо до моряшкия танц. Крайният резултат принуждаваше партньора й да танцува няколко стъпки встрани, а доста от заобикалящите ги двойки спираха да танцуват просто за да бъдат свидетели, в случай че засилването на резонанса я запрати към полилея.
Баба и безпомощният й партньор се завъртяха към нея.
— Спри да се дуеш — изсъска Баба и изчезна обратно в тълпата.
— Коя е приятелката ти? — попита Казанунда.
— Тя е… — започна Леля.
Засвириха тромпети.
— Тука малко сбъркаха такта — обади се тя.
— Не, това значи, че Дукът пристига — обясни Казанунда.
Оркестърът спря да свири. Двойките като по команда се обърнаха към парадното стълбище.
По него тържествено слизаха две фигури.
Честна дума, той е един изтупан, представителен дявол, си каза Леля. Просто поредното доказателство. Есме е права. Не може да се съди по външния вид.
А тя…
… това ли е Лили Вихронрав?
Жената не носеше маска.
Прибави или махни особената усмивка и бръчките и става досущ Баба Вихронрав.
Всъщност почти…
Леля откри, че се извърта да открие бялата орлова глава сред тълпата. Всички погледи бяха обърнати към стълбището, но един от тях беше като от стомана.
Лили Вихронрав беше облечена в бяло. До този момент на Леля Ог не й беше хрумвало, че може да има различни нюанси на бялото. Сега вече знаеше. Бялата рокля на Лили Вихронрав сякаш искреше. Тя усети, че дори всички светлини да угаснат, роклята на Лили пак щеше да блести. Беше изискана. Беше с буфан-ръкав, поръбена с дантели и светеше.
А Лили Вихронрав изглеждаше — Леля Ог трябваше да признае — по-млада. Имаше типичното телосложение и острите черти на Вихронравови, но изглеждаше… по-запазена.
Ако така се отразява лошотията, помисли си Леля, още преди години да бях съгрешила с туй-онуй. Възмездието за греха е смърт, но такава е и отплатата за добродетелта, а злите поне се прибират навреме от работа в петък вечер.
Въпреки това очите бяха същите. Някъде из гените на Вихронравови имаше късче сапфир. А може би цяла жила.
Дукът беше невероятно красив. Но това бе разбираемо. Беше целият в черно. Дори очите му бяха зад черни очила.
Леля се спусна да си пробива път през тълпата до Баба Вихронрав.
— Есме?
Тя сграбчи ръката на Баба.
— Есме!
— Мм?
Леля усети раздвижване. Морето от хора се разцепи на две, освобождавайки просека между стълбището и канапето в далечния край на залата.
Кокал четата на Баба Вихронрав бяха бели като роклята й.
— Есме! Какво има? Какво правиш? — притесни се Леля.
— Опитвам се… да… спра… историята — накъсано изрече Баба.
— А тогава тя какво прави?
— Позволява й… да… се случи!
Тълпата около тях се отдръпваше. Изглежда несъзнателно. Просто неусетно се оформяше нещо като коридор.
Принцът бавно пристъпяше по него. Зад Лили трепваха бледи отражения, като че ли я следваше призрачна процесия.
Маграт се изправи.
На Леля се стори, че във въздуха се появява дъга. Вероятно чуруликаха сини птички.
Принцът пое ръката на Маграт.
Леля хвърли поглед към Лили Вихронрав, която бе останала на стъпалата, благо усмихната.
После тя се опита да погледне в бъдещето.
Беше ужасно лесно.
Обикновено бъдещето се разклонява при всеки обрат на събитията и е възможно да добиеш само най-смътна представа за онова, което предстои, дори да си толкова чувствителен към времето, колкото са вещиците. Но в случая историите се бяха увили около дървото на събитийността, изкривявайки формата му до неузнаваемост.
Баба Вихронрав нямаше да разбере какво означава квантов модел на неизбежността, дори да й го поднесяха на тепсия. Ако й подхвърлиш израза „пространствено-времеви парадигми“ тя само ще попита „Какво?“. Но това не значи, че бе невежа. Просто не беше на „ти“ с изразите, особено безсмислените. Тя просто знаеше, че има определени неща, които непрекъснато се случват в човешката история, нещо като триизмерни клишета. Истории.
— А сега сме част от това! И аз не мога да го спра! Трябва да се спира по някакъв начин, а аз на мога да го открия!
Оркестърът засвири валс.
Маграт и принцът се завъртяха на дансинга, приковали погледи един в друг. След малко няколко двойки се осмелиха да се присъединят. А по-късно, сякаш целият бал бе машина, чиято пружинка отново е навита, дансингът се изпълни с танцуващи двойки и разговорите замряха.
— Ще ме представиш ли на приятелката си? — попита Казанунда някъде откъм лакътя на Леля. Покрай тях профучаваха танцуващите.
— Всичко ще се случи — каза Баба, пренебрегвайки нискоразмерното вмешателство. — Всичко. Целуват се, часовникът бие полунощ, тя бяга навън, стъклената пантофка пада, всичко.
— Ъ, гадост — поотърси се Леля, навеждайки се към главата на кавалера си. — По-скоро бих облизала жаба.
— Тя изглежда тъкмо като за мен — обади се Казанунда с леко отпаднал глас. — Властните жени винаги са ме привличали.
Вещиците се загледаха в отнесената двойка, която се гледаше предано.
— Мога да ги препъна, няма проблем — предложи Леля.
— Не може. Това не е нещо, което може да се случи.
— Е, Маграт е разсъдлива… горе-долу — обнадежди се Леля. — Може би ще усети, че нещо не е наред.
— Като върша нещо, го върша качествено, Гита Ог — сряза я Баба. — Тя няма да усети нищо, преди часовникът да удари полунощ.
И двете извъртяха очи нагоре. Бе едва девет часът.
— Знаеш ли — обади се Леля Ог, — часовниците не бият полунощ. Струва ми се, че просто отброяват дванайсет удара. Искам да кажа, че то си е само въпрос на зъбни колелца.
Двете отново погледнаха часовника.
В блатото Легба, черният петел, изкукурига. Той винаги кукуригаше по залез слънце.
Леля Ог тежко изкачи поредното стълбище и се подпря на стената да си поеме дъх.
Трябваше да е тук някъде.
— Следващия път ще се научиш да си държиш устата затворена, Гита Ог — измърмори тя.
— Предполагам, че напуснахме гюрултията, за да се уединим някъде за интимна раздумка — с надежда рече Казанунда, подтичвайки зад нея.
Леля се опита да не му обръща внимание и се втурна по един прашен коридор. Встрани имаше открит балкон с изглед надолу към балната зала. А насреща…
… малка дървена врата.
Тя я блъсна с рамо. Вратата се отвори. Вътре се въргаляха механизми в ритъм с танцуващите долу фигури. Сякаш часовникът ги привеждаше в действие, което, образно казано, си беше така.
Часовников механизъм, помисли си Леля. Разбереш ли часовниковия механизъм, значи си наясно с всичко. Ще ми се да бях наясно с проклетия му механизъм.
— Много уютно — обади се Казанунда.
Тя се вмъкна в часовника през пролуката. Зъбни колела затракаха покрай носа й.
За момент се вторачи в тях.
Божке! Всичкото това само за да кълца времето на малки парченца.
— Може и да е съвсем мъничко неудобно — отбеляза Казанунда откъм подмишницата й. — Но човек се приспособява, мадам. Спомням си, веднъж в Куирм на инвалиден стол…
Да видим сега, каза си Леля. Тая част е свързана с оная част, това тука се завърта, онова се завърта по-бързо, тая назъбена джаджа се клати напред-назад…
О, добре. Както казал Върховният жрец на весталката, просто завърташ първия, който ти попадне.32
Леля Ог си плю на ръцете, сграбчи най-голямото зъбно колело и го завъртя.
То продължи да се движи, повличайки я със себе си.
Дявол да го вземе! О, добре…
И тогава тя направи нещо, което нито Баба Вихронрав, нито Маграт някога биха сънували, че ще сторят в дадената ситуация. Но пътешествията на Леля Ог из морето на междуполовия флирт бе стигнало доста по-далеч от разходка в пристанището. Затова тя не смяташе, че е унизително да накара мъж да й помогне.
Усмихна се превзето на Казанунда.
— Нещата биха били по-удобни в нашето малко pie-de-terre33, ако мъничко завъртиш онова колелце. Сигурна съм, че ти можеш да се справиш.
— О, няма проблеми, скъпа госпожо — отзова се Казанунда и протегна ръка.
Джуджетата са невероятно силни за размерите си. Колелото изглежда изобщо не го затрудни.
Някъде из машинарията нещо се запъна за миг и после направи щрак. Големите колела се завъртяха неохотно. Малките колелца заскрибуцаха около осите си. Едно важно детайлче отхвръкна и рикошира в малката твърда глава на Казанунда.
И доста по-бързо, отколкото би трябвало да е възможно, стрелките се завъртяха по циферблата.
Изникналият точно над главата й шум накара Леля Ог да вдигне поглед.
Самодоволното й изражение се изпари. Чукчето, което отброяваше часовете, бавно се залюля назад. Мисълта, че стои точно под камбаната, тресна Леля Ог в момента, в който езикът се тресна в камбаната.
Баам…
— О, по дяволите!
… бам…
… бам…
… бам…
Мъглата се стелеше из блатото. А с нея се движеха сенки, чиито очертания бяха неопределени в тази нощ, в която разликата между живите и умрелите бе просто въпрос на време.
Госпожа Гогол можеше да ги почувства сред дърветата. Бездомните. Гладните. Мълчаливите хора. Забравени от дявола и бога. Хората от мъглата и от калта, чиято единствена сила бе нещо отвъд слабостта и чиито надежди бяха толкова паянтови и скалъпени надве-натри, колкото и домовете им. Хората от града — не тези, които живееха в големите бели къщи и ходеха по балове в изящни каляски, а другите. Онези, за които никога не ставаше дума в историите. Историите като цяло не се интересуват от свинари, които си остават свинари, или от бедни и унижени обущари, чиято съдба е да умрат малко по-бедни и доста по-унижени.
Това бяха хората, които теглеха на гърбовете си магическото кралство, готвеха манджите, метяха подовете, изриваха боклуците от вечерта. Те съставляваха тълпата и техните мечти и желания, колкото и незначителни да бяха, нямаха никакво значение. Невидимите хора.
Ето ме и мен, помисли си тя. Залагам капани за боговете.
В мултивселената има различни форми на вуду-магия, защото това е религия, която може да бъде сглобена от всичко подръчно. И всички те се опитват по някакъв начин да призоват бог, който да се всели в човешко тяло.
Това е глупаво, помисли си госпожа Гогол. Опасно е.
Магията й действаше по обратния начин. Какво беше бог? Фокусирана вяра. Ако хората вярват, богът започва да расте. Отначало слабо, но ако блатото учеше на нещо, то бе търпение. Всичко би могло да стане обект на вяра. Шепа пера, вързани с червена панделка, шапка и палто върху няколко пръчки… всичко. Защото когато всичко, което хората притежават, в действителност е нищо, тогава каквото и да е би могло да бъде почти всичко. След това го храниш, обграждаш го с внимание, както квачка се грижи за пиленцата си, и даваш възможност на силата му да нараства малко по малко. А когато узрее моментът — отваряш пътя… в обратната посока. По-скоро човекът може да е господар на бога, отколкото обратното. След това се плаща дан, но така е винаги. Госпожа Гогол от опит знаеше, че накрая всички умират.
Тя си наля ром и подаде шишето на Събота.
Той отпи голяма глътка и подаде бутилката на нещо, което можеше да бъде и ръка.
— Да започваме — подкани госпожа Гогол.
Мъртвецът вдигна три малки тъпана и забарабани някакъв ритъм, подобен на ударите на сърцето.
След известно време нещо потупа госпожа Гогол по рамото и й подаде бутилката. Беше празна.
Май дойде време…
— Госпожа Хубавата Ана ми се усмихва. Господин Безопасен път ме закриля. Господин Широка крачка ме направлява. Хоталога Андрюз ме поддържа. Стоя на границата между светлината и мрака, но това няма значение, защото аз съм границата. Ето ти ром. Ето ти цигари. Ето ти храна. Ето ти дом. А сега ме чуй добре…
… бам.
За Маграт това бе като да попадне от един сън в друг. Тя в унес си представяше как танцува с най-красивия мъж в залата, а после… танцуваше с най-красивия мъж в залата.
Само дето носеше две кръгчета опушено стъкло пред очите си.
Въпреки че Маграт бе с жалостиво сърце, неспасяем мечтател и, както Баба Вихронрав бе отбелязала, мокра кокошка, тя нямаше да е вещица, ако не притежаваше определени инстинкти и здрав разум да им се доверява. Протегна ръка и преди той да се усети, дръпна стъклата от очите му.
И по-рано бе виждала такива очи, но никога на същество, което върви изправено.
Краката й, които преди миг бяха изпълнявали грациозни движения, се заплетоха.
— Ъ-ъ… — започна тя.
И усети, че ръцете му, розови и добре поддържани, бяха студени и влажни.
Маграт обезумяла се обърна и побягна, разблъсквайки двойките. Краката й се омотаха в роклята. Глупавите обувки й хлопаха.
Неколцина лакеи се изпречиха на стъпалата пред залата.
Маграт присви очи. Само да се измъкне, другото нямаше значение.
— Хаййя!
— Ох!
Тя отново побягна, подхлъзвайки се в началото на стъпалата. Едната стъклена пантофка се изхлузи на мрамора.
— Как, по дяволите, да се движи човек с това на краката! — изкрещя тя на света като цяло. Неистово подскачайки на един крак, изу другата обувка и избяга в нощта.
Принцът бавно отиде до стъпалата и вдигна изоставената пантофка.
Подържа я в ръката си. Светлината проблясваше по огледалната й повърхност.
Баба Вихронрав се опря в сянката на стената. Всички истории имат повратен момент, а за тази той като че трябваше скоро да настъпи.
Баба умееше да се вмъква без проблем в чуждите съзнания, но сега се налагаше да влезе в своето. Тя се концентрира. Навътре… по-надълбоко… покрай мислите за ежедневието и дребните грижи, по-бързо, по-бързо… през пластовете на дълбокия размисъл… по-дълбоко… покрай запечатаните и затрупани минали неща, стари грехове и замразени разкаяния, но сега нямаше време за тях… надолу… и натам… към сребърната нишка на историята. Баба е била част от нея, беше част от нея, така че историята трябваше да бъде част от Баба.
Историята течеше съвсем наблизо. Баба се пресегна.
Тя мразеше всичко, което предопределяше съдбата на хората, което ги залъгваше и ги правеше по-малко човеци, отколкото са.
Историята се бе омотала като стоманено корабно въже. Тя го сграбчи.
Очите й зейнаха в потрес. После тръгна напред.
— Извинете, ваше височество.
Издърпа обувката от ръцете на Дука и я вдигна над главата си.
Изражението й на сатанинско задоволство представляваше ужасяваща гледка.
А после хвърли обувката.
Стъклото се разби върху стълбите.
По мрамора се пръснаха хиляди проблясващи парченца.
Обвита по цялата дължина на пространство-времето с форма на костенурка, познато като Света на Диска, историята се разтресе. Увисвайки, една осакатена част от нея проряза нощта, опитвайки се да намери сюжет, в който да впие пипалата си.
Дърветата в сечището се раздвижиха. Сенките също. Те не би трябвало да могат да се движат, освен ако светлината не се движи. Тези обаче го правеха.
Тъпанът спря.
От време на време в тишината изпращяваше концентрираната около провесеното палто енергия.
Събота пристъпи напред. Като посегна към палтото, зелени искрици плъзнаха по ръцете му. Той го облече.
Тялото му се затресе.
Ерзюлия Гогол въздъхна.
— Тук си — каза тя. — Все още си ти. Самият ти.
Събота вдигна ръце, стиснати в юмруци. От време на време краката му потрепваха, докато силата в него диво се мяташе да намери излаз, но личеше, че той я владее.
— Най-трудното мина — вече по-спокойно рече тя.
Събота кимна.
Сега, когато силата бушува в него, помисли си тя, той си възвърна огнения дух, който имаше приживе. Не беше особено добър човек, това й бе известно. Генуа не беше пример за гражданска добродетелност. Но той поне никога не бе казвал на хората, че искали да бъдат потискани и че всичко, което прави, било за тяхно добро. Около кръга хората от Нова Генуа — старата Нова Генуа — коленичиха или се поклониха.
Навремето той не беше благ владетел. Но си беше на мястото. Когато се държеше деспотично или арогантно или просто правеше грешки, никога не твърдеше, че има друго оправдание, освен че е по-голям, по-силен и понякога по-гаден от другите. Никога не твърдеше, че го прави, защото е по-добър от другите. И никога не казваше на хората, че трябва да бъдат щастливи, нито им натрапваше някакво щастие. Невидимите хора знаеха, че щастието не е естествено състояние на човечеството и че никой не може да им го поднесе на тепсия.
Събота отново кимна, този път с удовлетворение. Когато отвори уста, между зъбите му проблеснаха искри. А когато тръгна през блатото, алигаторите бързо се отдръпнаха от пътя му.
Това е краят на един виц от Света на Диска, уви, загубен за поколенията.
Става дума за pied-a-terre (фр.) — временно жилище. — Бел.прев. (Във варианта на Леля е нещо като „пита от кал“ на чист френско-английски диалект. — Бел.ред.)