Оркестърът бе на средата на едно сложно парче, когато първата цигулка случайно погледна към вратата и изпусна лъка си. Виолончелистът се обърна да види каква е причината, проследи неподвижния поглед на колегата си и паникьосан се опита да изсвири партията си отзад напред.
В поредица от бемоли и скрибуцане оркестърът спря да свири. Танцуващите за известно време продължиха просто по инерция, сетне спряха и се засуетиха объркани. А после един по един също погледнаха нагоре.
Събота стоеше на върха на стъпалата.
В тишината се разнесе думкането на тъпан, правейки досегашната музика да изглежда толкова маловажна, колкото свирнята на щурците. Това бе истинската музика, тази, от която кръвта ти кипва. Всяка друга музика, написана някога, бе просто жалък опит за рефрен.
Тя се изля в стаята, а с нея придойдоха жегата и топлият растителен мирис на блато. Във въздуха витаеше усещането за алигатори — не наличието им, а обещанието.
Думкането се усили. Имаше сложни контра ритми, които по-скоро се усещаха, отколкото чуваха.
Събота перна една прашинка от ревера на древното си палто и протегна ръка.
Висока шапка се материализира в ръката му.
Той протегна другата си ръка.
Черно бастунче със сребърна дръжка профуча през празното пространство и бе триумфално уловено.
Той сложи шапката на главата си. Завъртя бастунчето.
Тъпаните ускориха темпото. Само че… може би вече не бяха тъпани, може би ритъмът идваше изпод самите им крака или от стените, или от въздуха. Беше бърз и жарък и хората в залата усетиха, че краката им се движат по собствена воля, защото ритъмът изглежда достигаше до ходилата им през гръбначния мозък, без изобщо да минава покрай ушите.
Краката на Събота също се задвижиха — отмерваха свое собствено стакато по мраморния под.
Той затанцува надолу по стъпалата.
Завъртя се. Подскочи. Пешовете на палтото му изплющяха във въздуха. Приземи се в подножието на стълбата, удряйки крак в земята. Беше досущ като удара на чукчето, потвърждаващо смъртната присъда.
И чак тогава тълпата излезе от вцепенението си.
Чу се как принцът изкряка:
— Не може да е той! Той е мъртъв! Стража! Убийте го!
Диво изгледа стражите близо до стълбите.
Капитанът на стражата пребледня.
— Аз, ъ-ъ, пак ли? Искам да кажа, не мисля, че… — започна той.
— Направи го! Веднага!
Капитанът нервно вдигна арбалета си. Върхът на стрелата правеше осморки пред очите му.
— Казах — направи го!
Стрелата изсвистя.
Чу се тъп звук.
Събота сведе поглед към перата, забити в гърдите му, след което се усмихна и вдигна бастунчето си.
Капитанът се втренчи в него със смъртен ужас. Изпусна арбалета и се втурна да бяга, но успя да направи само две крачки, преди да рухне по лице.
— Не — обади се глас зад принца. — Ето така се убива мъртвец.
Лили Вихронрав пристъпи напред с побеляло от гняв лице.
— Мястото ти вече не е тук — изсъска тя. — Ти не си част от историята.
Тя вдигна ръка.
Зад гърба й призрачните фигури мигновено се събраха и тя заблещука. Сребърен пламък прелетя през залата.
Барон Събота протегна бастунчето си. Магията се удари в него и премина по тялото му чак до земята, оставяйки след себе си малки сребърни искри, които продължиха известно време да пращят, а после угаснаха.
— Не, мадам — каза той. — Няма начин да се убие мъртвец.
Трите вещици наблюдаваха от входа.
— Даже аз го почувствах — обади се Леля. — Трябваше да го пръсне на парчета!
— Кое да пръсне на парчета? — запита Баба. — Блатото? Реката? Светът? Той е всичкото това! О-о, умница ми е тая госпожа Гогол!
— Какво? — не разбра Маграт. — Как така всичкото това?
Лили се отдръпна. Отново вдигна ръка и запрати още една огнена топка към Барона. Тя уцели шапката му и се пръсна като фойерверк.
— Глупаво, глупаво! — измърмори Баба. — Вече видя, че не става, и въпреки това опитва отново!
— Мислех, че не си на нейна страна — обади се Маграт.
— Не съм! Но не обичам да гледам как хората изглупяват. Това нещо не върши работа. Маграт Чеснова, дори ти можеш да… о, не наистина, не пак…
Баронът се разсмя, когато третият опит приключи безуспешно. После вдигна бастунчето. Двамина царедворци се свлякоха на пода.
Лили Вихронрав, продължавайки да отстъпва, достигна до подножието на парадното стълбище.
Баронът тръгна напред.
— Няма ли да опиташ нещо друго, госпожо? — попита той.
Лили вдигна двете си ръце.
И трите вещици усетиха ужасното засмукване при опита й да събере в себе си цялата пръсната наоколо мощ.
Извън двореца последният останал на краката си страж откри, че вече не се бие срещу човек, а с побеснял котарак, макар че това не бе утешително. Просто значеше, че Грибо има допълнителен чифт нокти.
Принцът изпищя.
Беше протяжен, заглъхващ писък, който завърши с крякане някъде на нивото на пода.
Барон Събота направи една тежка, решителна стъпка напред и крякането секна.
Тъпаните рязко спряха.
И тогава настъпи истинска тишина, нарушавана единствено от шумоленето на роклята на Лили, която тичаше нагоре по стълбите.
Глас зад вещиците произнесе:
— Благодаря ви, дами. Може ли да се отдръпнете, моля?
Те се извърнаха. Госпожа Гогол стоеше, хванала Ела за ръка. Носеше тежка, пъстро избродирана чанта през рамо.
Трите вещици проследиха как заклинателката поведе момичето към залата и премина през нямата тълпа.
— Това също не е редно — под носа си каза Баба.
— Кое? — попита Маграт. — Кое?
Барон Събота удари бастунчето си в пода.
— Знаете кой съм — рече той. — Всички знаете кой съм. Знаете, че бях убит. И ето ме сега тук. Бях убит, а вие какво направихте?…
— Какво точно направи ти, госпожо Гогол? — промърмори Баба. — Не, няма да търпим това.
— Шшт, не чувам какво казва — сгълча я Леля.
— Казва им, че може той отново да им стане владетел… или да предпочетат Въгляшка — обясни Маграт.
— Ще си имат госпожа Гогол — измърмори Баба. — Тя ще им бъде величието.
— Е, тя не е чак толкова лоша — вмъкна Леля.
— Не е чак толкова лоша в блатото — уточни Баба. — Не е чак толкова лоша, когато някой й държи юздите. Но госпожа Гогол да нарежда на цял град какво да прави… това не е редно. Магията е прекалено важна, за да се използва във властта. Пък и Лили само убива хора. Госпожа Гогол ги кара да цепят дърва и да вършат домакинската работа след смъртта си. Аз смятам, че след като цял живот си се трудил, имаш право малко да си починеш, като умреш.
— Един вид гушвай китките и им се наслаждавай — вметна Леля.
Баба огледа бялата си рокля.
— Ще ми се да бях в старите си дрехи. Вещиците трябва да носят черно.
Тя направи няколко крачки надолу по стълбите, след което сложи ръце около устата си.
— Ехо-о! Госпожо Гогол!
Барон Събота прекъсна речта си. Госпожа Гогол кимна към Баба.
— Да, госпожице Вихронрав?
— _Госпожо_ — озъби се Баба, а после отново смекчи гласа си: — Това не е редно, да знаеш. Тя е тази, която трябва да управлява. Ти използва магия, за да й помогнеш. И в това няма нищо лошо. Но всичко свършва дотук. Какво ще стане по-нататък, зависи от нея. С магия не можеш да оправиш нещата. Можеш само да спреш да ги влошаваш.
Госпожа Гогол се изпъна в целия си внушителен ръст:
— Коя си ти, че да казваш какво мога и какво не мога да правя тук?
— Ние сме нейни кръстници — отвърна Баба.
— Точно така — потвърди Леля Ог.
— И вълшебна пръчка си имаме — допълни Маграт.
— Но ти мразиш кръстниците, госпожо Вихронрав — отбеляза госпожа Гогол.
— Ние сме от другите — рече Баба. — Даваме на хората онова, което знаят, че наистина им е необходимо, а не каквото ние си мислим, че трябва да искат.
Сред смаяната тълпа няколко устни помръднаха, докато хората осмисляха чутото.
— Тогава сте приключили с вашето кръстничество — отвърна госпожа Гогол, защото мислеше по-бързо от повечето хора. — Справихте се много добре.
— Не си слушала внимателно — рече Баба. — Кръстничеството означава много неща. От нея може да излезе доста добър владетел. Може и да не я бива за това. Но тя трябва сама да го установи. Без никаква чужда намеса.
— Ами ако кажа не?
— Тогава предполагам, че просто ще продължим с кръстничеството — отвърна Баба.
— Знаеш ли колко дълго се трудих, за да победя? — вирна глава госпожа Гогол. — Знаеш ли какво загубих?
— Е, сега спечели и това е краят — отбеляза Баба.
— Предизвикваш ли ме, госпожо Вихронрав?
Баба се поколеба и изправи рамене. Ръцете й помръднаха едва забележимо встрани. Леля и Маграт леко се отдръпнаха.
— Щом казваш.
— Моята вуду-магия срещу твоето… главознание?
— Щом искаш.
— А какъв е залогът?
— Край на магиите в Генуа — отсече Баба. — Край на историите. Край на кръстничествата. Само хора, които решават сами за себе си. За добро или за зло. Кое е редно и кое не е.
— Приемам.
— И Лили Вихронрав остава на мен.
В цялата зала се чу как госпожа Гогол поема дъх.
— Никога!
— Хъм? — вдигна вежди Баба. — Нали не мислиш, че ще загубиш?
— Не искам да те нараня, госпожо Вихронрав.
— Това е добре — отвърна Баба. — Аз също не искам да ме нараниш.
— Не желая никакви двубои — намеси се Ела.
Те я погледнаха.
— Сега тя е владетелят, нали? — попита Баба. — Трябва да се подчиняваме на думите й.
— Ще стоя настрана от града — заяви госпожа Гогол, без да й обърне внимание, — но Лилит е моя.
— Не.
Госпожа Гогол бръкна в торбата си и размаха парцалива кукла.
— Виждаш ли това?
— Да, виждам.
— Щеше да е за нея. Нека да не е за теб.
— Съжалявам, госпожо Гогол — твърдо рече Баба, — но не мога да отстъпя.
— Госпожо Вихронрав, ти си умна жена. Но си много далеч от дома си.
Баба вдигна рамене. Госпожа Гогол стисна куклата през кръста и я вдигна. Имаше сапфирено сини очи.
— Известна ли ти е огледалната магия? Това е моята огледална магия, госпожо Вихронрав. Мога да направя така, че това да си ти. А после да я накарам да страда. Не ме принуждавай да го сторя. Моля те.
— Както искаш, госпожо Гогол. Но аз ще се оправям с Лили.
— Ако бях на твое място, Есме, щях малко да вдигна гарда — измърмори Леля Ог. — Бива я с тия работи.
— Струва ми се, че може да бъде много отмъстителна — обади се Маграт.
— Към госпожа Гогол изпитвам само най-дълбока почит — рече Баба. — Чудесна жена. Но приказва малко повече, отколкото трябва. Ако бях на нейно място, вече да съм забила няколко големи пирона в онова нещо.
— Така си е — съгласи се Леля. — Не е ли хубаво, че си толкоз добра?
— Да — рече Баба, отново повишавайки глас. — Отивам да открия сестра си, госпожо Гогол. Това е семейна работа.
Тя решително се отправи към стълбите.
Маграт измъкна вълшебната пръчка.
— Ако стори нещо лошо на Баба, до края на живота си ще бъде оранжева, кръгла и пълна със семки — закани се тя.
— Не мисля, че Есме ще одобри подобно нещо — рече Леля. — Не се безпокой. Тя не вярва на цялата тая работа с иглите и куклите.
— Тя не вярва на нищо. Но това няма значение! Госпожа Гогол вярва! Това си е нейната нощ! За нея това има значение.
— Мислиш ли, че Есме не знае?
Баба Вихронрав стигна до основата на стъпалата.
— Госпожо Вихронрав!
Баба се обърна.
Госпожа Гогол държеше в ръка дълга треска. Ядосано клатейки глава, тя прободе с нея крака на куклата.
Всички видяха как Есме Вихронрав трепна.
Друга клечка се заби в парцалената ръка.
Баба бавно вдигна ръка и потрепери, когато докосна ръкава си. После, леко накуцвайки, продължи нагоре по стълбите.
— Следващото може и да е сърцето, госпожо Вихронрав! — извика госпожа Гогол.
— Сигурна съм, че е така. Разбираш си от работата. Знаеш, че те бива — отвърна Баба, без да се обръща.
Госпожа Гогол забоде още една клечка в крака. Баба залитна и се хвана за парапета. Близо до нея пламтеше голям факел.
— Следващия път! — викна госпожа Гогол. — Разбираш ли? Следващия път. Мога да го направя!
Баба се обърна.
Изгледа стотиците вдигнати към нея лица.
Когато проговори, гласът й бе толкова тих, че трябваше да се напрегнат, за да я чуят.
— Разбира се, че можеш, госпожо Гогол. Ти наистина вярваш в това. Само ми припомни още веднъж — играем за Лили, нали? И за града?
— Какво значение има сега? Няма ли да се предадеш?
Баба Вихронрав пъхна кутре в ухото си и замислено го завъртя.
— Не. Не мисля, че сега ще направя това. Гледаш ли, госпожо Гогол? Гледаш ли много внимателно?
Погледът й обходи стаята и за частица от секундата се спря върху Маграт.
После се протегна много бавно и пъхна ръката си чак до лакътя в пламъка на факела.
А куклата в ръцете на Ерзюлия Гогол избухна в пламъци.
Тя продължи да гори дори след като вещицата изпищя и я изпусна на пода. Продължи да гори чак докато Леля Ог, подсвирквайки с уста, се дотътри с една кана плодов сок от бюфета и я изгаси.
Баба изтегли ръката си. Бе непокътната.
— _Това_ е главознание. Единственото, което има значение. Всичко останало е просто бошлаф работа. Надявам се, че не те нараних, госпожо Гогол.
Тя продължи нагоре по стълбите.
Госпожа Гогол не откъсваше очи от мократа пепел. Леля Ог общително я потупа по рамото.
— Как успя да го направи? — промълви госпожа Гогол.
— Тя не го направи. Остави теб да го направиш — рече Леля. — Трябва да внимаваш, като Есме Вихронрав е наоколо. Искам да ги видя ония Зенблудисти как ще се изправят пред нея някой ден.
— И тя е добрата кръстница? — попита Барон Събота.
— Ъхъ — отвърна Леля. — Чудно наистина как се обърнаха нещата.
Тя замислено се загледа в празната кана от плодов сок, която все още държеше.
— Това, което й липсва — рече Леля с тона на някой, достигнал до заключение след продължителен и дълбок размисъл, — са няколко банана, ром и малко трева…
Когато Леля тръгна решително да търси „дай Киро“, Маграт я дръпна за роклята:
— Не сега. По-добре да отидем при Баба! Може да има нужда от нас!
— Не би ми хрумнало — заяви Леля. — Не ми се ще да съм на мястото на Лили, когато Есме я сгащи.
— Но никога не съм виждала Баба толкова възбудена. Всичко може да се случи.
— Голяма работа…
Леля многозначително кимна на един лакей, който бе от досетливите и скочи в готовност.
— Но тя може да направи нещо… ужасно.
— Хубаво. Винаги й се е искало — рече Леля. — Още едно бананово, дай, Киро, Махатма сан, бърже.
— Не. Идеята не е добра — настоя Маграт.
— О, добре. — Леля подаде празната чаша на Барон Събота, който я пое в нещо като хипнотичен транс. — Ей сега отиваме да оправим бъркотията — рече тя. — Съжаляваме за тука. Вие продължавайте с купона… ако някой все още има сили.
След като вещиците тръгнаха, госпожа Гогол се наведе и вдигна мокрите останки от куклата.
Неколцина от присъстващите се закашляха.
— Това ли е всичко? — попита Баронът. — След цели дванадесет години?
— Принцът е мъртъв — отвърна госпожа Гогол. — Знаеше се предварително.
— Но ти ми обеща, че ще бъда отмъстен.
— Мисля, че ще бъдеш отмъстен. — Госпожа Гогол хвърли куклата на пода. — Лилит се опитва да ме надвие от дванадесет години и не успя. А тази дори не се изпоти. Затова мисля, че ще бъдеш отмъстен.
— Не си длъжна да спазиш обещанието си!
— Напротив. Все нещо трябва да запазя. — Госпожа Гогол сложи ръка върху рамото на Ела. — Това е то, момичето ми. Твоят дворец. Твоят град. Никой тук не ще го отрече.
Тя изгледа гостите. Един-двама отстъпиха назад.
Ела вдигна поглед към Събота.
— Чувствам, че те познавам. — Тя се обърна към госпожа Гогол и добави: — Теб също. И двамата съм ви виждала… много отдавна.
Барон Събота отвори уста. Госпожа Гогол го възпря с ръка.
— Обещахме. Никакво вмешателство.
— Дори ние?
— Дори ние. — Тя отново се обърна към Ела. — Ние сме просто обикновени хора.
— Значи… — рече Ела. — Слугувах години наред в кухнята… а сега… трябва да управлявам града? Просто ей така?
— Така става.
Ела сведе поглед, потънала в размисъл.
— И всичко, което кажа, хората трябва да го изпълняват? — невинно попита тя.
От тълпата се разнесоха няколко нервни прокашляния.
— Да — отвърна госпожа Гогол.
Ела продължи да стои, забила очи в пода, несъзнателно гризейки нокътя си. После вдигна поглед:
— Тогава първото нещо, което ще се случи, е краят на бала. Веднага! Аз отивам да открия карнавала. Винаги съм искала да танцувам на карнавала. — Изгледа разтревожените лица около себе си. — Никой друг не е длъжен да идва — добави тя.
Благородниците в Генуа имаха достатъчно опит, за да знаят какво значи, когато владетелят каже, че нещо не е задължително.
За броени минути залата се опразни напълно, с изключение на три фигури.
— Но… но… аз исках отмъщение — възкликна Баронът. — Исках смърт. Исках дъщеря ни да властва.
— ДВЕ ОТ ТРИ НЕ Е ЗЛЕ.
Госпожа Гогол и Баронът се извърнаха. Смърт остави питието си и пристъпи напред.
Барон Събота се изправи.
— Готов съм да дойда с теб — рече той.
Смърт сви рамене. Сякаш внушаваше — готов или не, на него му е все едно.
— Но те задържах — добави Баронът. — Цели дванадесет години! — Той прегърна Ерзюлия през рамо. — Когато ме убиха и ме хвърлиха в реката, ние откраднахме живот от теб!
— ТИ СПРЯ ДА ЖИВЕЕШ. НЕ СИ УМИРАЛ. АЗ НЕ ДОЙДОХ ЗА ТЕБ ТОГАВА.
— Не дойде ли?
— СРЕЩАТА МИ С ТЕБ БЕ ЗА ТАЗИ ВЕЧЕР.
Баронът подаде бастунчето си на госпожа Гогол. Махна високата черна шапка от главата си. Отърси палтото от раменете си.
В гънките му запращя силата.
— Край на Барон Събота — рече той.
— ВЕРОЯТНО. ХУБАВА ШАПКА.
Баронът се обърна към Ерзюлия.
— Мисля, че трябва да тръгвам.
— Да.
— Ти какво ще правиш?
Заклинателката сведе поглед към шапката в ръцете си.
— Ще се върна в блатото.
— Би могла да останеш тук. Нямам вяра на тази чуждестранна вещица.
— Аз имам. Ще се върна в блатото. Защото на някои истории трябва да се сложи край. Каквото и да излезе от Ела, тя ще трябва да го постигне сама.
Скоро стигнаха до кафявите мрачни води на реката. Баронът поспря на брега.
— А тя ще бъде ли щастлива во веки веков?
— НЕ ВЕЧНО. НО ВЕРОЯТНО ДОСТАТЪЧНО ДЪЛГО.
И така историите намират края си.
Злата вещица е победена, опърпаната принцеса си връща трона, царството е спасено. Отново идват щастливи дни. Щастливи во веки веков. Което означава, че животът свършва тук.
Историите се стремят към завършек. Те не се интересуват какво става след това…
Леля Ог пъхтеше по коридора.
— Не съм виждала Есме такава досега. Държи се много особено. Може да бъде опасна за себе си.
— Тя е опасна за всички — рече Маграт. — Тя…
Жените-змии се изпречиха на пътя им.
— Погледни го така — промърмори Леля. — Какво могат да ни сторят?
— Не понасям змии — тихо каза Маграт.
— Имат типичните зъби, разбира се — рече Леля, сякаш провеждаше семинар. — Хайде, момичето ми. Да видим можем ли да минем по друг път.
— Мразя ги.
Леля задърпа Маграт, тя обаче не помръдна.
— _Хайде де!_
— Наистина ги мразя!
— От по-далеч ще ги мразиш дори още по-добре!
Сестрите вече бяха почти до тях. Не ходеха, а се плъзгаха. Вероятно в момента Лили бе разконцентрирана, защото те бяха по-змиеподобни отвсякога. На Леля й се стори, че под кожата им прозират люспи. Челюстите им бяха безподобно разкривени.
— Маграт!
Една от сестрите се пресегна. Маграт изтръпна.
Жената-змия отвори уста.
Тогава Маграт вирна брадичка и сякаш в полусън й нанесе толкова силен удар, че я запрати на няколко крачки по коридора.
Не беше удар, фигуриращ в разните Похвати или Пътища. Никой досега не бе скицирал схемата му, нито го бе упражнявал пред огледало с превръзка на главата. Идваше направо от алманаха с вродените, панически инстинкти за самосъхранение.
— Използвай пръчката! — извика Леля, хвърляйки се напред. — Недей да им се нинджиш! Използвай пръчката! Тя е за това!
Другата змия инстинктивно се обърна да проследи движението. Това показва защо инстинктите не винаги са ключът към оцеляването — Маграт я фрасна по тила. С пръчката. Тя залитна и се обезформи, докато падаше.
Проблемът с вещиците е, че никога не бягат от неща, които наистина мразят.
А проблемът с малките космати животинки, заклещени в ъгъла, е, че понякога, макар и рядко, някое от тях се оказва мангуста.