Хъркър Бракониера метна последната лопата пръст в дупката. Почувства се длъжен да каже някоя и друга дума.
— Е, ми май е т’ва.
Тя определено беше една от по-добрите вещици, си помисли той в предутринната светлина по обратния път към селцето. Някои от другите — разбира се, те са прекрасни, побърза да вметне в мислите си, толкова изискана сбирщина от жени, колкото все се надяваш да избегнеш — бяха в известна степен съкрушителни. Госпожа Куха беше от типа слушатели.
На кухненската маса имаше продълговат пакет, малка купчина монети и пощенски плик.
Той отвори плика, въпреки че не бе адресиран до него.
Вътре имаше по-малък плик и бележка.
Тя гласеше:
Виждам те, Албърт Хъркър. Занеси пакета и плика и ако посмейш да надникнеш вътре, нещо ожасну ще ти се случи. Като професиунална Добра Прикъзна Кръстница аз имам забрана да проклетисвам, но Претсказанието би могло да включва ухапвъне от побеснел вълк и да ти позеленее крака и да гнояса и да окапе, ни мъ питай отде знам, тъй или инак не можеш, щото съм умряла.
Всичко най-хубаво,
Той взе пакета със затворени очи.
Светлината пътува бавно в огромното магическо поле на Света на Диска, което означава, че и времето се движи така. Както Леля Ог би се изразила, когато е време за чай в Генуа, тук при нас е вторник…
Всъщност в Генуа бе утро. Лилит седеше в кулата си и използваше огледало, за да праща собствения си образ да сканира света. Тя търсеше.
Лилит знаеше, че навсякъде, където има проблясък — на гребена на вълна, на късче лед, през всяко огледало или отражение, — тя може да вижда. Не е необходимо магическо огледало. Всякакво върши работа, ако знаеш как да го използваш. А Лилит, заредена със силата на милион образи, много добре знаеше.
Глождеше я само едно съмнение. Вероятността Дезидерата да се е отървала от нея. Тя бе от такова тесто. Добросъвестна. Или може да я е дала на онази глупачка с воднистите очи, която я посещаваше понякога, онова момиче с всичките му евтини накити и без никакъв вкус към облеклото. Тя изглеждаше много подходяща.
Но Лилит искаше да е сигурна. Не бе стигнала до настоящото си положение, без да бъде сигурна.
Навсякъде из Ланкър, в локвички и прозорчета, изражението на Лилит за миг се появяваше и отново поемаше към целта си…
А в Ланкър бе утро. Есенни мъгли се носеха из гората.
Баба Вихронрав напористо отвори вратата на къщата. Не беше заключено. Единственият посетител, очакван от Дезидерата, не беше от тия, дето се спират пред заключени врати.
— Погребала се е отзад — произнесе глас зад нея. Беше Леля Ог.
Баба обмисли следващия си ход. Ако изтъкне, че Леля нарочно е дошла по-рано, за да претършува сама къщата, ще й бъде трудно да обясни собственото си присъствие. Тя несъмнено ще го обясни, стига да има достатъчно време. Но като цяло май беше най-добре просто да подмине темата.
— А — кимна тя. — Дезидерата беше винаги много подредена, по свой си начин.
— Е, занаятът й го налагаше. — Леля Ог се промъкна край нея, трескаво оглеждайки стаята. — С работа като нейната човек трябва да умее да държи под око нещата. Божке, т’ва е адски огромна котка!
— Това е лъв — изтъкна Баба Вихронрав, гледайки препарираната глава над огнището.
— Каквото и да е било, сигурно се е треснало в стената с дяволски голяма скорост.
— Някой го е убил — каза Баба Вихронрав, проучвайки стаята.
— И с право. И аз да бях видяла нещо такова да се опитва да мине през стената, щях лично да го прасна с ръжена.
Естествено, такова нещо като типичен вещерски дом няма. Но ако има нетипичен вещерски дом, със сигурност бе този. Освен с различни стъкленооки животински глави, стените бяха покрити с акварели и лавици за книги. В поставката за чадъри стърчеше копие. Вместо по-обичайните пособия и порцеланови съдове на бюфета бяха наредени причудливи месингови гърненца и изящен син порцелан. Липсваха изсушени билки, но имаше страшно много книги, повечето изписани с дребния четлив почерк на Дезидерата. Цялата маса беше покрита с грижливо изрисувани неща, вероятно карти.
Баба Вихронрав не харесваше картите. Тя инстинктивно усещаше, че те са подигравка с пейзажа.
— Със сигурност си е попътувала.
Леля Ог взе гравирано ветрило от слонова кост и се фръцна кокетно8.
— Е, за нея беше лесно.
Баба отвори няколко чекмеджета. Прокара пръст по повърхността на камината и го погледна критично.
— Можеше да намери време да се позавърти с един парцал из къщата — каза разсеяно. — Аз не бих тръгнала да мра, зарязвайки дома си в такова състояние.
— Чудя се къде ли е оставила… сещаш се… онова? — попита Леля, отваряйки вратата на старинен часовник и надничайки вътре.
— Засрами се, Гита Ог. Не сме тук, за да търсим онова.
— Разбира се. Просто се чудех… — Леля Ог тайно се опита да застане на пръсти, за да погледне над бюфета.
— Гита! Срамота! Иди и направи по чаша чай!
— О, добре.
Леля Ог изчезна, мърморейки, в килера. След няколко секунди се разнесе скърцане на ръчна помпа.
Баба Вихронрав се промъкна до един стол и набързо опипа тапицерията.
От съседната стая се разнесе дрънчене. Тя чевръсто се изправи.
— Също така не бих си помислила, че ще е под мивката — се провикна тя.
Отговорът на Леля Ог не можа да се чуе.
Баба изчака за момент и после запълзя скоростно към големия комин. Протегна се и внимателно заопипва.
— Търсиш ли нещо, Есме? — попита Леля Ог зад нея.
— Саждите тук са ужасни. — Баба се изправи бързо. — Ужасни сажди има там.
— Така че то не е там? — сладко каза Леля Ог.
— Не знам за какво говориш.
— Няма нужда да се преструваш. Всички знаят, че сигурно е имала. То си върви със занаята. На практика то си е занаятът.
— Е… може би само исках да го погледна — призна си Баба. — Просто да го подържа малко. Не да го използвам. Не бих използвала такова чудо. Изобщо само съм ги виждала веднъж-дваж. Няма много от тях напоследък.
Леля Ог кимна.
— Не можеш да си набавиш дървото.
— Нали не мислиш, че е погребано с нея?
— Хич. Че кой ще иска да го погребат с това? То си е отговорност. Пък и то няма да стои погребано. Тия неща искат да бъдат използвани. През цялото време ще трополи в ковчега. Знаеш каква напаст е.
Тя малко се отпусна.
— Ще наредя нещата за чая — каза. — Ти запали огъня.
Запъти се обратно към килера.
Баба Вихронрав се пресегна към камината за кибрит и после се сети, че няма да намери. Дезидерата винаги казваше, че е прекалено заета, за да не използва магия в къщната работа. Дори прането й се переше само.
Баба не одобряваше използването на магия за къщни цели, но беше изнервена. И на нея й се пиеше чай.
Хвърли няколко цепеници в огнището и се втренчи в тях, докато те избухнаха в пламъци чисто и просто от притеснение.
Тогава погледът й улови покритото огледало.
— Покрила го е? — измърмори. — Не знаех, че старата Дезидерата се страхува от гръмотевични бури.
Тя подръпна покривалото.
Зяпна.
Малко хора по света се владееха по-добре от Баба Вихронрав. Самоконтролът й бе твърд като буца калено желязо. И приблизително толкова гъвкав.
Тя разби огледалото.
Лилит застана права като свещ в своята огледална кула.
Тя?
Наистина лицето беше различно. По-старо. Доста време бе минало. Но очите не се променят, а вещиците гледат винаги право в очите.
Тя!
Маграт Чеснова, вещица, също стоеше пред огледало. В нейния случай обаче нямаше нищо магическо. Огледалото бе все още цяло, макар че в миналото имаше една-две рискови ситуации.
Тя се намръщи на отражението си и след това направи сверка с малката, евтино гравирана брошура, която бе получила вчера.
Почти безгласно преговори няколко думи под носа си, изправи се, протегна ръце напред, яростно сръга въздуха и викна:
— ХААААииииияяяяяяях! Хм.
Маграт първа би признала, че има открито съзнание. То бе открито колкото полето, колкото небето. Никое друго съзнание не би могло да бъде по-отворено без специална хирургическа намеса. И вечно жадно за постъпления.
Настоящите постъпления се състояха в намирането на вътрешен мир, космическа хармония и истинския смисъл на Битието.
Когато хората казват „Дойде ми идея“, не е просто метафора. Из Космоса непрекъснато се носят сурови вдъхновения, миниатюрни частици автономни мисли. Те се вмъкват в глави като тази на Маграт също както водата се просмуква през дупчица в пустинята.
Тя подозираше, че всичко идва от небрежното отношение на майка й към правописа. Любящият родител би написал Маргарет правилно. Освен това можеше да я нарече Пеги или Маги — хубави, ясни имена, изпълнени с благонадеждност. Не можеше да постигне почти нищо с име Маграт. Звучеше като нещо, което живее в дупка в реката и което течението винаги изхвърля на брега.
Тя бе мислила да си смени името, но дълбоко в себе си знаеше, че нещата няма да се променят. Дори на пръв поглед да станеше Хлоу или Изобел, същността й щеше все още да бъде Маграт. Но щеше да е хубаво да опита. Би било приятно да не е Маграт, дори само за няколко часа.
Мисли от тоя сорт подтикват хората да започнат да търсят Себе си. А едно от първите неща, които Маграт научи, беше, че всички, които търсят Себе си, ще сглупят, ако го кажат на Баба Вихронрав. Защото тя смяташе, че еманципацията е женска болежка, която не би трябвало да се обсъжда пред мъже.
Леля Ог беше по-склонна да я разбере, но имаше навика да подмята — според Маграт — двусмислици, въпреки че Леля Ог сигурно влагаше съвсем ясен смисъл в тях и се гордееше с това.
Накратко Маграт съвсем се бе отчаяла, че ще научи нещо от по-висшестоящите вещици, и хвърляше мрежата си в по-дълбоки води. Доста по-дълбоки. Горе-долу толкова дълбоки, колкото могат изобщо да бъдат.
Странното при заклетите търсачи на мъдрост е, че независимо къде са, винаги търсят оная мъдрост, която е доста далече от тях. Мъдростта е едно от малкото неща, които изглеждат по-големи с увеличаване на разстоянието.9
Понастоящем Маграт намираше себе си посредством Пътя на Скорпиона, който предлагаше космическа хармония, вътрешно единение и възможност да изриташ дробовете на нападателя си през ушите му. Беше си го поръчала.
Имаше и проблеми. Авторът, Великият учител Лобсанг Диблър, беше с Анкх-Морпоркски адрес. Това не изглеждаше като място, подходящо за космическа мъдрост. И въпреки че бе вложил много напътствия за начина, по който да не бъдем агресивни, а само да постигнем космическа мъдрост, те бяха с доста дребен шрифт и се губеха сред ентусиазирани рисунки на хора, които се млатеха с вършачки за ориз и врещяха „Хай!“. Обучението за по-напреднали включваше трошене на тухли с голи ръце, ходене по жарава и разни други космически неща.
Маграт смяташе, че Нинджа е твърде приятно момичешко име.
Тя отново хвърли одобрителен поглед към огледалото.
На вратата се почука. Маграт отиде да отвори.
— Хай — поклони се с ръце пред гърдите тя.
Хъркър Бракониера направи крачка назад. Той и без това си беше достатъчно раздрусан. Един ядосан вълк го беше преследвал известно време в гората.
— Ъ — измуча той. Наведе се напред, докато шокът му се превръщаше в загриженост. — Главата ли сте си наранили, госпожице?
Тя го погледна неразбиращо. Тогава я осветли прозрението. Протегна ръка и свали от главата си превръзката с мотив от хризантеми, без която е почти невъзможно правилно да се търси космическата мъдрост чрез извъртане лактите на противника зад тила му.
— Не. Какво искате?
— Нося пакет за вас — подаде й го Хъркър.
Беше дълъг около две стъпки и много тесен.
— Ето и бележката — погледна я Хъркър с надежда. Докато тя я разгъваше, той се изви и се опита да я прочете през рамото й.
— Лично е.
— Нали? — съгласи се Хъркър.
— Да!
— Беха ми казали да зема едно пени за доставката — подсети я бракониерът. Маграт намери едно в портмонето си.
— Парите коват веригите, обвързващи работническата класа — предупреди тя, докато го подаваше.
Хъркър, който никога в живота си не се бе възприемал като работническа класа, но бе готов да чуе почти неограничено количество дрънканици в замяна на едно пени, кимна невинно.
— И се надявам да ви мине главата, госпожице — додаде той.
Когато Маграт остана сама в своя кухненски тренировъчен център, отвори пакета. Съдържаше тънка бяла пръчка.
Тя отново погледна бележката:
Тъй и ни нъмерих време да си убуча замесник, така че ти шъ требва да Ставаш. Требва да утидеш до грат Генуа. Щех сама да свърша това, само че не мога штото съм умряла. Ела Съботова НЕ требва да се умъжи за принтса. PS Това е важну.
Тя погледна отражението си в огледалото.
Отново сведе поглед към бележката.
PSPS Кажи на ония двете Дъртуфелници, че НЕ требва да одят с Теп, саму ште расфалят сичко.
Имаше и още:
PSPSPS Има склоност към тиквите, но ште й свикнеж за нула време.
Маграт отново погледна огледалото. И след това надолу към вълшебната пръчка.
Животът ту е прост, ту се ширва внезапно, изпълнен с усложнения.
— О, боже! Аз съм фея-кръстница!
Баба Вихронрав все още стоеше облещена срещу шантавата паяжина от парченца, когато Леля Ог влетя.
— Есме Вихронрав, какво направи? Това е лоша поличба, това е… Есме?
— Тя? Тя?
— Добре ли си?
Баба Вихронрав изви за момент очи и после разтърси глава, като че ли се опитваше да изхвърли оттам нещо немислимо.
— Какво?
— Цялата си пребледняла. Никога преди не съм те виждала да побледняваш така.
Баба бавно махна парченце стъкло от шапката си.
— Ами… малко се поразвъртях, стъклото се счупи… — смотолеви тя.
Леля погледна ръката й. Кървеше. После се взря в лицето й и реши: никога няма да си признае, че е погледнала към ръката на Баба Вихронрав.
— Може да е знак — наслуки избра безопасна тема. — Ми то като умре някой, стават такива неща. Падат картини от стените, часовници спират… страшно големи гардероби падат по стълбището… такива ми ти неща.
— Аз никога не съм вярвала в тия работи, те са… какво имаш предвид — гардероби падат по стълбището?
Баба дишаше тежко. Ако не беше всеизвестно, че Баба Вихронрав е желязна, някой би си помислил, че току-що е преживяла най-страшния шок в живота си и всъщност отчаяно иска да вземе участие в една малка, обикновена, всекидневна препирня.
— Ами случи се, като умря пралеля ми Софи. Точно три дни, четири часа и шест минути след като умря, гардеробът й падна надолу по стълбите. Нашият Дарън и нашият Джейсън се опитваха да го натъкмят зад чупката и той взе, че се изхлузи, ей тъй на. Странно. Ами-и, как да го оставя там за нейната Агата, нали така, само веднъж е отишла да види майка си, на Прасоколеда, пък и все аз се грижех за Софи, през цялото време…
Баба остави познатият, успокоителен напев за старите вражди в семейството на Леля Ог да се лее около нея и без да гледа, взе чаша чай.
Семейство Ог бяха, както се казва, многобройно — всъщност не просто многобройно, а мултибройно. Родът се точеше от сума време насам. Невъзможно бе на нормален лист да се проследи родословието им, което приличаше по-скоро на гъсталак от мангрови дървета. Пък и всеки отделен клон имаше пределно допустима поносимост, хронична вендета срещу всички останали клонове в рода, основаваща се на такива фундаментални и святи каузи като „Онова, което техният Кевин каза за нашия Стан на сватбата на братовчеда Ди“ и „Кой взе сребърните прибори, дето леля Ем обеща, че като умре, ще бъдат на нашата Дорийн, бих искала да знам, много благодаря, ако не възразяваш“.
Леля Ог, като неоспорим шеф на матриархата, безпристрастно насърчаваше всички страни. За нея това бе най-близко до хоби.
В едно-единствено семейство Ог имаше вражда, достатъчна да поддържа епохална битка между планинци-кореняци в продължение на век.
А понякога това окуражаваше някой глупав външен човек да се присъедини и евентуално да подхвърли неучтива забележка за един Ог пред друг Ог. Тогава пък всеки Ог се обръщаше срещу него, всички части на семейството се съединяваха като някаква добре смазана стоманена машина, която бълва срещу натрапника мигновено и безмилостно унищожение.
Обитателите на Овнерог вярваха, че враждата на семейство Ог е благословена. Мисълта, че огромната им енергия може да се обърне срещу света като цяло, беше ужасна. За щастие един истински Ог предпочиташе по достойнство да премери силите си с друг Ог. Това е то семейството.
Като се замисли човек, странно нещо е това семейството…
— Есме? Добре ли си?
— Какво?
— Дрънчиш с тия чаши така, че цял свят те чува. И чаят е разлят по цялата табла.
Баба впери празен поглед в бъркотията и се окопити, доколкото можа.
— Не съм им виновна, че проклетите чаши са прекалено малки — изропта.
Вратата се отвори.
— Добрутро, Маграт — добави тя, без да погледне. — Какво правиш тук?
Издаде я начинът, по който изскърцаха пантите. Маграт бе способна дори една врата да отвори извинително.
Младата вещица безмълвно се вмъкна в стаята с ръце зад гърба и лице като червено цвекло.
— Тъкмо отскочихме да оправим нещата на Дезидерата. Да изпълним дълга си към нашата посестрима — на висок глас каза Баба.
— А не да търсим вълшебната й пръчка — добави Леля.
— Гита Ог!
Леля моментално се сконфузи и наведе глава.
— Извинявай, Есме.
Маграт извади ръце иззад гърба си.
— Ъ — измънка тя и почервеня допълнително.
— Ти си я намерила — възкликна Леля.
— Ъ, не. — Маграт не смееше да погледне Баба в очите. — Дезидерата ми я… даде.
Тишината запращя и забръмча.
— _Тя_ я даде на тебе? — натърти Баба Вихронрав.
— Ъ… Да.
Леля и Баба се спогледаха.
— Е-е! — проточи Леля.
— Тя знае, нали? — поиска да разбере Баба, като се обърна отново към Маграт.
— Ами аз идвах доста често тук да разглеждам книгите й — призна си Маграт. — И… и тя обичаше да готви чуждестранни гозби и никой наоколо не щеше да ги яде, така че аз идвах да й правя компания.
— _А-ха!_ Да се подмажеш! — тросна се Баба.
— Но не съм си и помислила, че ще ми остави пръчката си — увери ги Маграт. — Наистина!
— Сигурно има някаква грешка — любезно каза Леля Ог. — Сигурно е искала ти да я дадеш на някоя от нас.
— Така ще да е било — съгласи се Баба. — Тя знаеше, че си услужлива душа и прочее. Дай да я видим.
Тя протегна ръка.
Маграт стисна още по-здраво пръчката.
— … даде я на мен… — изписука.
— Съзнанието й определено сдаваше багажа — отбеляза Баба.
— … даде я на мен…
— Ужасно отговорно е да си фея-кръстница — обясни Леля. — Човек трябва да е находчив и съобразителен, и дипломатичен и да може да се справя със сложни сърдечни работи и прочее. Дезидерата трябваше да го знае това.
— … да, ама я даде на мен…
— Маграт Чеснова, като по-старша вещица ти заповядвам да ми дадеш пръчката — сопна се Баба. — Тия неща носят само неприятности.
— Я чакай, чакай — намеси се Леля. — Отиваш твърде далеч.
— … не… — опита се Маграт.
— Освен това не си старша вещица — натърти Леля. — Старата майка Дисмас е по-стара от тебе.
— Я млъкни. Тя е невменяемо чалдисана — ядоса се Баба.
— Не можеш да ми заповядваш. Вещиците не са йерархич… — започна Маграт.
— Това е извратено държание, Маграт Чеснова!
— Не, не е — възрази Леля Ог, стараейки се да предотврати войната. — Извратено държание е, когато се размотаваш наоколо по без…
Тя спря. Двете по-старши вещици проследиха как изхлузилото се от ръкава на Маграт листче пада с полюшване на пода. Баба се спусна и го сграбчи.
— Аха! — възликува тя. — Да видим какво наистина е казала Дезидерата…
Устните й мърдаха, докато четеше бележката.
Маграт се опита да се стегне.
По лицето на Баба трепнаха няколко мускулчета. След това с ледено спокойствие стисна в юмрук бележката.
— Точно както си и мислех. Дезидерата казва, че трябва да помогнем кой с каквото може на Маграт, като си я знаем каква е млада и прочее. Нали така, Маграт?
Младата вещица се вгледа в лицето на Баба.
Можеш да я предизвикаш, си помисли тя. Бележката е много ясна… е, поне онази част за по-старите вещици… и да я накараш да я прочете на глас. Ясна е като бял ден. Искаш ли завинаги да си останеш третата вещица? И тогава искрата на бунта, заблещукала във влажно огнище, угасна.
— Да — измънка безнадеждно тя, — нещо такова.
— Тука пише, че било много важно да отидем нейде си и да помогнем на някаква да се омъжи за принц — продължи Баба.
— До Генуа — уточни Маграт — Срещала съм го в книгите на Дезидерата. И трябва да направим така, че да не се омъжва за принца.
— Фея-кръстница да попречи на девойка да се омъжи за принц? — учуди се Леля. — Звучи малко… противоречиво.
— Но сигурно е доста лесно изпълнимо желание — каза Баба. — Милиони девойки не се омъжват за принцове.
Маграт направи усилие.
— Генуа наистина е много далеч.
— Надявам се да е — рече Баба Вихронрав. — Последното нещо, което бихме искали, е чужбината да ни е наблизо.
— Искам да кажа, ще трябва много да се пътува — обясни окаяно Маграт. — А вие… не сте млади колкото бяхте.
Настъпи дълга, сгъстена тишина.
— Утре тръгваме — твърдо съобщи Баба Вихронрав.
— Вижте — отчая се Маграт, — защо да не отида сама?
— Щото не си опитна фея-кръстница — отговори Баба Вихронрав.
Това беше прекалено дори за щедрата душа на Маграт.
— Нито пък вие — тросна се тя.
— Вярно — призна Баба. — Но работата е там, че… работата е… работата е там, че ние сме били неопитни доста по-дълго от теб.
— Имаме много опит в нямането на опит — поясни Леля Ог щастливо.
— А това е, което се брои — заключи Баба.
В къщата на Баба имаше едно-единствено огледало, малко, на петна. Когато се прибра, тя го закопа дълбоко в градината.
— На ти! Ха сега се опитвай да ме шпионираш.
Леля Ог не знаеше какво значи кокетка, при все че вероятно би рискувала да предположи.
Вземете например Пътя до дома на госпожа Космополитова, доста известна сред младежите, обитаващи затворените долини отвъд снежната линия на високите планини Овнерог. Пренебрегвайки словата на своите прехвърлящи броеници, пременени в жълти раса наставници, те честичко изминават целия път до улица Куирм № 3 в олющения и мъглив Анкх-Морпорк, за да търсят мъдростта в краката на госпожа Мариета Космополитова, шивачка. Причините, като изключим гореспоменатата привлекателност на отдалечената мъдрост, са неизвестни, още повече че никой не разбира и бъкел от това, което тя им казва или в повечето случаи — изкрещява. Множество смели млади монаси се връщат скоропостижно, за да медитират върху странните мантри, с които са били удостоени — от рода на „Разкарай се!“ и „Ако зърна още един от вас, малки шафранени дяволи, да се вторачва в мен, ще усетите опакото на ръката ми, ясно?“ или „А бе, вие, мръсници, що идвате тука да ми зяпате краката?“. Те дори са създали специален вид емпирично бойно изкуство, състоящо се от нечленоразделни крясъци и пердах с метли.