9777.fb2 Вещици в чужбина - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 3

Вещици в чужбина - читать онлайн бесплатно полную версию книги . Страница 3

Някак си не изглеждаше възможно Джейсън Ог, майстор ковач и налбант, да е син на Леля Ог. Изобщо нямаше вид на раждан, по-скоро приличаше на конструиран. В корабостроителница. Към неговата изключително бавна и мекушава натура природата бе счела за уместно да добави мускули, по-пригодни за няколко вола, ръце като дънери и крака като четири бирени бурета, наредени две по две.

В неговата нажежена работилница водеха расовите жребци, злооките и запенени крале на конската нация, накратко — зверове с копита колкото чиния, които изритваха по-дребните ковачи извън работилниците им. Но Джейсън Ог знаеше тайната на мистичното Конярско слово и влизаше в ковачницата сам-самичък, любезно затваряше вратата, а след половин час извеждаше създанието прясно подковано и хрисимо10.

За огромното му живо тегло се грижеха всички от безбройната фамилия Ог, както и много от гражданите, които щом видеха нещо интересно с участието на вещици, не можеха да устоят на възможността да се „огогорят“, както му викаха в Овнерог.

— Ми ний да тръгваме, Джейсънчо — заключи Леля Ог. — Казват, че улиците в чужбина били постлани със злато. Май ще забогатея, а?

Косматите вежди на Джейсън се сбърчиха от усилена мисъл.

— Шъ ни доде добре една нова наковалня за работилницата — осмели се той.

— Ако се върна богата, хич няма да е нужно да ходиш в ковачницата.

Джейсън се намръщи.

— Мен си ми аресва ковачницата — проточи той…

Леля изглежда малко се изненада.

— Ами тогава… тогава ще имаш наковалня от чисто сребро.

— Нема да върши работа, мамо. Много шъ е мека.

— Ако шъ съм ти донесла наковалня от чисто сребро, шъ си имаш наковалня от чисто сребро, момко, ако да не я харесваш!

Джейсън сведе голямата си глава.

— Да, мамо.

— Гледай някой да идва и да проветрява къщата всеки ден, редовно. Искам да се пали огън в оная камина всяка сутрин.

— Да, мамо.

— И сички да влизат през задния вход, чуваш ли? На предния съм направила проклятие. Къде се дянаха ония момичета с багажа ми? — Тя се засуети като малко сиво петле, гълчащо куп кокошки.

Маграт слушаше всичко това с интерес. Собствените й приготовления се състояха от един голям сак с няколко чифта дрехи, пригодни за всичко, от което може да страда времето в чужбина. Имаше и една по-малка чанта с няколко полезно изглеждащи книги, взети от дома на Дезидерата. Вещицата бе велик летописец и беше изпъстрила дузина малки книжки с подредените си писания, носещи заглавия от сорта: „С вълшебна пръчка и метла по великата Нефска пустиня“.

Но изглежда никога не си бе направила труда да напише инструкции за вълшебната пръчка. Доколкото Маграт знаеше, размахваш я и пожелаваш нещо.

За тази ненадеждна стратегия свидетелстваха няколко непредвидени тикви по пътя към дома й. Една от тях все още се мислеше за хермелин.

Сега Маграт остана насаме с тромавия Джейсън.

Той докосна челото си за поздрав. Беше възпитан да бъде учтив с жените, а Маграт най-общо спадаше към тази категория.

— Ще се грижиш за мама, нали, госпойце Чеснова? — попита той с нотка загриженост. — Тя се държи ужасно странно.

Маграт леко го потупа по рамото.

— Винаги става така. Нали знаеш, след като жената изпълни семейния си дълг и прочее, й се иска да започне собствен живот.

— Амче чий живот е живяла дотогаз?

Маграт го погледна удивено. Не се бе замисляла за това преди.

— Ами то всъщност — почна тя, като междувременно съчиняваше разяснението си — в живота на една жена настъпва момент, когато тя иска да намери себе си.

— Тя що не почна да се търси оттука? — наивно запита Джейсън. — Искам да кажа, не ща да ви засягам, госпойце Чеснова, но се надявахме вие да я убедите — нея и госп’жа Вихронрав — да не ходят.

— Опитах се — отвърна Маграт. — Наистина. Казах им — не ви трябва да ходите. Anno domini11, викам. Не сте толкова млади, колкото преди, викам. Глупаво е да изминете стотици мили само заради нещо такова, особено на вашата възраст.

Той наклони глава. Джейсън Ог не би се класирал за финалите на световното първенство по скоростно мислене, но познаваше майка си.

— Ти каза всичко туй на мама? — не повярва той.

— Виж, не се безпокой. Сигурна съм, че нищо лошо няма…

Някъде над главите им нещо изтрещя. Няколко есенни листа изящно се завъртяха към земята.

— Проклето дърво… Кой сложи това проклето дърво тук? — дойде глас отгоре.

— Това сигурно е Баба — предположи Маграт.

Една от слабите страни на иначе изрядното възпитание на Баба бе, че тя така и не схвана преносния смисъл на добродетелното качество „праволинеен“. Беше й чуждо на природата. От нейна гледна точка работата й бе да се движи, а всичко останало трябваше да се нагажда така, че тя да стигне накъдето бе тръгнала. Това означаваше, че се налагаше да се спуска от дървета, на които никога не се е качвала. Това направи и сега, свличайки се на финала с излъчването „само някой да посмее да направи коментар“.

— Е, сега всички сме тук — обяви лъчезарно Маграт.

Не подейства. Погледът на Баба Вихронрав моментално се фокусира на нивото на коленете й.

— И какво мислиш, че си облякла? — попита тя.

— А… Ъ… Мислех, че… искам да кажа, там горе става студено… с всичкия му вятър и прочее — започна Маграт.

Тя се страхуваше точно от това и се мразеше за слабостта си. Все пак те наистина бяха практични. Идеята й дойде една нощ. Освен всичко останало, бе почти невъзможно да се осъществят смъртоносните ритници от космическата хармония на господин Лобсанг Диблър, когато краката ти все се омотават в пола.

— _Панталони._

— Те не са точно обикновени…

— А има и мъже, дето гледат — възмути се Баба. — Мисля, че е срамота!

— Кое? — попита Леля Ог, приближавайки отзад.

— Маграт Чеснова, дето се е изтъпанила там по крака — уточни Баба, вирвайки брадичка.

— Стига да вземе името и адреса на младия мъж — добродушно одобри Леля Ог.

— Лельо! — изчерви се Маграт.

— Струват ми се доста удобни — продължаваше Леля. — Макар че са малко торбести.

— Не го приемам — отсече Баба. — Всички могат да й видят краката.

— Не, не могат — възрази Леля. — По простата причина, че платът ги скрива.

— Да, ама могат да видят къде са й краката — настоя Баба.

— Това е глупаво. Все едно да обвиним всички, че са голи под дрехите си — възропта Маграт.

— Маграт Чеснова, дано опростят греховете ти — изтътна Баба Вихронрав.

— А не са ли?

— _Аз не съм_ — с достойнство каза Баба. — Имам три жилетки една върху друга.

Тя огледа Леля от глава до пети. Гита Ог също се бе подготвила за чужбината с някои екстри към облеклото. Баба Вихронрав нямаше повод да се заяжда, но все пак направи опит:

— Ти пък само си виж шапката — промърмори тя.

Леля, която познаваше Есме Вихронрав от седемдесет години, просто се ухили:

— Трепач е, нали? Изработка на господин Вернисаж, горе от Резена. Има си върбова рамка чак до върха. И осемнайсет вътрешни джоба. Тая шапка ще издържи и на удар с чук. А какво ще кажеш за това?

Леля повдигна малко полата си. Носеше нови ботуши. Като за ботуши Баба Вихронрав не можеше да им намери кусур. Бяха от съвсем подходящия за вещици модел, което ще рече, че пренатоварена каруца можеше да мине през тях, без дори да направи вдлъбнатина в дебелата кожа. Единственото сбъркано нещо в тях беше цветът им.

— _Червени?_ — попита Баба. — Този цвят не става за ботуши на вещица!

— Мен си ми харесват — тросна се Леля.

Баба изсумтя.

— Щом ти е забавно, моля! — рече тя. — Сигурна съм, че в чужбина си падат по всякакви нелепи неща. Но нали знаеш какво казват за жени, дето носят червени обувки?

— Стига да казват, че са им сухи краката — жизнерадостно отвърна Леля. После пъхна своя ключ от входната врата в ръката на Джейсън. — Ще ти пиша, ако обещаеш, че ще намериш някой да ти чете писмата…

— Добре, мамо. А какво да я правя котката, мамо? — попита Джейсън.

— О, Грибо идва с нас — отсече Леля Ог.

— Какво? Но това е котка! — възмути се Баба Вихронрав. — Не можеш да си носиш котки! Няма да тръгна да пътувам с никакви котки! И без това е достатъчно зле с всичките му панталони и предизвикателни ботуши.

— Ако го оставя, ще му е мъчно за маминка, нали? — галено загука Леля Ог, вземайки Грибо в ръце. Той увисна апатично, като хванат по средата мех с вода.

За Леля Ог Грибо все още бе сладкото котенце, което преследва кълбета прежда из стаята.

За всички останали той бе огромен котарак, механизъм от невероятно устойчиви жизнени сили, опакован в кожа. Козината му имаше вид на парче хляб, престояло около две седмици на влажно място. Незапознатите често го съжаляваха, понеже му липсваха ушите, пък и муцуната му изглеждаше така, сякаш върху нея е бивакувала мечка. Те не можеха да знаят, че причината за това е самият Грибо, за който беше въпрос на котешка чест да се опита на набие или изнасили абсолютно всичко — до четворен конски впряг на товарен фургон включително. Свирепите кучета скимтяха и се криеха под стълбите, когато Грибо правеше своята разходка по улицата. Лисиците страняха от селото. Вълците го заобикаляха отдалеч.

— Наистина е сладко пухче — увери ги Леля.

Грибо се извърна самодоволно към Баба Вихронрав с жълтоокото си изражение на неприязън (онова, което котките винаги запазват за негативно настроени към тях хора) и измърка. Вероятно той бе единствената котка, която можеше да измърка саркастично.

— Освен това — добави Леля — се предполага, че вещиците трябва да харесват котките.

— Не и котки като него, ще извиняваш.

— Есме, ти просто не си котколюбива натура — установи Леля, като гушна по-здраво Грибо.

Джейсън Ог дръпна Маграт настрана.

— Нашият Шон ми прочете от алманаха, че там, в чужбина, имало много страшни диви зверове — прошепна той. — Говореше за огромни космати неща, дето се нахвърляли на пътници. Страх ме е да си помисля какво шъ стане, ако се нахвърлят на мама или на Баба.

Маграт се вгледа в голямото му червено лице.

— Нали ще гледаш да не им се случи нещо лошо? — попита Джейсън.

— Не се безпокой — отвърна тя, надявайки се да не й се налага. — Ще направя всичко по силите си.

Джейсън кимна.

— В алманаха пише още, че някои от тях и без туй били почти изчезнали — добави той.

Слънцето висеше високо над хоризонта, когато трите вещици се издигнаха в небето. Бяха се забавили известно време заради инатливата метла на Баба Вихронрав, чието стартиране изискваше доста търчане напред-назад. Изглежда включваше едва след като бъде запратена във въздуха с бясна начална скорост.

Всички джуджета-механици признаваха, че това е пълна мистерия за тях. Смениха дръжката и метличината десетки пъти.

Ако все пак успееха да я пуснат в движение, изпадаха в див възторг.

Малкото кралство Ланкър, врязано в склона на планините Овнерог, заемаше малко повече площ от голяма рудна жила. Зад него острите като бръснач върхове и тъмните лъкатушни долини се сливаха с масивния скелет на централната планинска верига.

Преди него земята внезапно пропадаше към равнините Сто, за да се прелее в синкавата горска шир и да се изсипе в океана. А някъде по средата на всичко това се кафенееше едно петно, известно като Анкх-Морпорк.

Запя полска чучулига. По-скоро започна. Изникналият точно под нея стърчащ връх на шапката на Баба Вихронрав изцяло я отклони от ритъма.

— Няма да летя по-високо — заяви Баба.

— Ако сме по-нагоре, ще виждаме къде отиваме — отвърна Маграт.

— Нали каза, че си гледала по картите на Дезидерата — заяде се Баба.

— Ами то изглежда по-различно оттук — оправда се Маграт, — по-… стърчащо. Но мисля, че трябва да отидем… натам.

— Сигурна ли си?

Въпросът бе абсолютно неподходящ за вещици. Особено ако го задаваше Баба Вихронрав.

— Напълно — отряза Маграт.

Леля Ог погледна към високите върхове.

— Натам има една камара големи планини — наблегна тя.

Докато снежинки се лепяха по дрехите им, те постепенно се издигаха към безкрайните вимпели от ледени кристали високо горе. Никой не караше ски във високите планини Овнерог, или поне не повече от няколко метра, комбинирани със заглъхващ писък. Никой не се натъкваше на ония пеещи типове, накичени със звънчета. Това не бяха дружелюбни планини. А такива, където зимите отиват на лятна ваканция.

— През тях минават проходи и такива неща — несигурно каза Маграт.

— Задължително — подкрепи я Леля.

Можеш да използваш две огледала, ако знаеш как да го направиш. Ето рецептата: слагаш ги така, че да се отразяват едно от друго. Защото щом могат да откраднат част от теб, образите могат и да те доизградят, като те наслагват обратно върху самия теб, давайки ти власт…

И твоят образ се разпростира безкрай, в отражения на отражения на отражения, и всяко едно от тях е еднакво с другите чак до точката на изкривяване на светлината.

Освен ако не е.

Огледалата съдържат безкрайност.

Безкраят съдържа повече неща, отколкото предполагаш.

Например всичко.

Включително глад.

Защото има милион милиарди образи и само един от тях е същинският.

Огледалата дават изключително много, но отнемат страшно повече.

Планините се разгънаха, за да открият още планини. Събраха се облаци, тежки и сиви.

— Сигурна съм, че сме на прав път — каза Маграт.

Пред тях се ширна заледена скала. Вещиците прелетяха покрай лабиринт от усукани каньончета, досущ еднакви.

— Да — усъмни се Баба.

— Добре де, ти не даде да летим достатъчно високо — оправда се Маграт.

— Всяка минута ще завали така, че пушек ще се вдига — отбеляза Леля Ог.

Свечеряваше се. Светлината се отцеждаше от високите долини като яйчен крем.

— Мислех, че… ще има селища и прочее — призна Маграт, — където бихме могли да си купим интересни местни изделия и да потърсим подслон в недодялани хижи.

— Там горе даже и тролове няма да има — заключи Баба.

Спуснаха трите метли в оголена долина, представляваща просто равно място в планинския масив.

— И е дяволски студено — констатира Леля Ог. После се ухили: — Що ги наричат недодялани тия хижи?

Баба Вихронрав слезе от метлата си и огледа скалите наоколо. Взе един камък и го подуши. После се запъти към купчина дребен чакъл, която изглеждаше на Маграт като всяка друга купчина чакъл, и я разръчка.

— Хм.

Няколко снежни кристалчета се приземиха върху шапката й.

— Бре, бре — възкликна тя.

— Какво правиш, Бабо? — попита Маграт.

— Размишлявам.

Баба отиде до стръмната част на долината и тръгна покрай нея, наблюдавайки скалата. Леля Ог се присъедини към нея.

— Тук горе? — попита тя.

— Така предполагам.

— Не е ли малко височко за тях?

— Малките дяволи се набутват навсякъде. Веднъж едно ми дойде в кухнята — заразказва Баба. — „Следвам една жила“ — ми рече.

— Големи арабии са, като опре до това — съгласи се Леля.

— Бихте ли ми казали — не издържа Маграт — какво правите? Какво им е толкова интересно на купчините камъни?

Снегът валеше по-силно.

— Не са камъни, а изровен чакъл — поясни Баба и се приближи до покрита с лед скала, плоска като стена, която с нищо не се различаваше в очите на Маграт от множеството варианти на скали от типа „лесно да се претрепеш“ навсякъде из планините. Баба спря и като че се заслуша.

После се дръпна назад, удари рязко скалата с метлата си и произнесе:

— Отваряйте бързо, малки перверзници!

Леля Ог ритна скалата. Изкънтя на кухо.

— Тука има хора, дето умират от студ! — добави тя.

За известно време нищо не се случи. После част от скалата се отмести на два-три пръста. Маграт зърна едно подозрително око да присветва.

— Да?

— Джуджета! — възкликна Маграт.

Баба Вихронрав се наведе напред, докато носът й дойде на нивото на окото.

— Името ми — натърти тя — е Баба Вихронрав.

После се изправи с изражение, светнало от самодоволство.

— И к’во от това? — се чу глас някъде изпод окото.

Изражението на Баба се смръзна.

Леля Ог смушка колежката си:

— Сигурно сме на повече от петдесет мили от дома. Може да не са чували за теб по тези места.

Баба отново се наведе напред. Натрупаните по шапката й снежинки се посипаха надолу.

— Не те виня, но знам, че там вътре си имате цар, тъй че просто иди и му кажи, че Баба Вихронрав е тук, става ли?

— Той е много зает — отвърна гласът. — Току-що ни сполетя една неприятност.

— В такъв случай съм сигурна, че не би искал да го сполетят още — натърти Баба.

Невидимият събеседник изглежда се замисли върху това.

— Сложихме писания на вратата — намуси се той. — От невидими руни. Възскъпичко излиза да ти направят свестни невидими руни.

— Аз не си губя времето да чета по вратите — заяви Баба.

Събеседникът й се поколеба.

— Вихронрав ли каза?

— Да. С „В“. Като „Вещица“.

Вратата се тръшна. Едва видима пукнатина в скалата напомняше за наличието й.

Снегът вече яко валеше. Баба Вихронрав взе да потропва, за да се стопли.

— На ти сега чужденци — обърна се тя към замръзналия свят.

— Не смятам, че джуджетата са чужденци — възрази Леля Ог.

— Не виждам защо да не са — тросна се Баба. — Джудже, дето живее адски далече, трябва да е чужденец. То си значи точно това.

— Дали? Странно разсъждение — промърмори Леля.

Те загледаха вратата. В сгъстяващата се тъмнина се различаваха три малки облачета от дъха им. Маграт примижа срещу каменната врата.

— Не виждам никакви невидими руни — установи тя.

— ’Стествено — отвърна Леля. — Нали зат’ва са невидими.

— Ами да — добави Баба Вихронрав. — Не ставай смешна.

Вратата отново се отвори.

— Говорих с царя — изрече гласът.

— И той какво каза? — подкани го Баба.

— Каза: „О, не! Не и това на всичкото отгоре!“

Баба засия.

— _Знаех си,_ че е чувал за мен — заяви тя.

Както има хиляди царе на циганите, така има и хиляди царе на джуджетата. Титлата означава нещо като „старши механик“. Царици на джуджетата няма. Те са много сдържани по отношение на пола, смятан от мнозинството за по-маловажен в сравнение с неща като металургията и хидравликата.

Царят стоеше сред тълпа крещящи миньори. Той12 изгледа вещиците, както удавник гледа чаша вода.

— Наистина ли ви бива? — попита той.

Леля Ог и Баба Вихронрав се спогледаха.

— Мисля, че говори на теб, Маграт — каза Баба.

— Просто стана голямо срутване в девета галерия — обясни царят. — Изглежда зле. Многообещаваща жила златоносен кварц безвъзвратно се задръсти.

Едно от близкостоящите джуджета измърмори нещо.

— А, да. С няколко души вътре — смотолеви царят. — И сега се появявате вие. Та както аз виждам нещата, това вероятно е съдба.

Баба Вихронрав изтръска снега от шапката си и се озърна.

Беше удивена, въпреки че не искаше да го признае. Напоследък човек рядко можеше да види свестни джуджешки зали. Повечето джуджета заминаваха към низините да печелят големи пари в града. Там бе доста по-лесно да си джудже по простата причина, че не се налагаше да прекарваш повечето време под земята, удряйки палеца си с чук и тревожейки се за флуктуациите в международния пазар на метали. Проблемът в днешно време беше липсата на почит към традициите. Пък и троловете. Сега в Анкх-Морпорк имаше повече тролове, отколкото в цялата планинска верига. Баба Вихронрав нямаше нищо против тях, но инстинктивно усещаше, че светът би бил по-щастливо място, ако троловете спрат да носят костюми и да ходят изправени, а се върнат към живот под мостовете и както си му е редът, да изскачат оттам и да ядат хора.

— По-добре покажи къде е проблемът — подкани тя. — Сума ти камънаци са паднали, така ли?

— Моля? — попита царят.

Често се говори, че ескимосите имат петдесет думи за сняг13.

Това не е вярно.

Казва се, че джуджетата имат две хиляди думи за скала.

Нямат. Тъй както рибите нямат дума за вода, така и джуджетата нямат такава за скала. Имат дума за вулканична скала, утаечна скала, метаморфна скала, скала под краката ти, скала, падаща отвисоко върху каската ти, и скала, изглеждаща интересно, дето могат да се закълнат, че е била тук вчера. Но това, което им липсва, е дума, означаваща „скала“. Ако покажете на едно джудже скала, то ще види, да речем, долнокачествено парче изкристализирал бариев сулфит.

Или, както в случая, около двеста тона долнопробна шиста. Когато вещиците пристигнаха на мястото на злополуката, десетки джуджета трескаво поставяха подпори под пропукалия се таван и извозваха отломките. Някои плачеха.

— Ужасно е… ужасно — промълви едно от тях. — Ужасно нещо.

Маграт му подаде носната си кърпичка. То шумно си издуха носа.

— Можеше да се получи голямо свличане на земните пластове и в крайна сметка загубихме цялата жила — продължи то, клатейки глава.

Друго джудже го потупа по гърба.

— Гледай оптимистично на нещата. Винаги можем да прекараме хоризонтална шахта от петнадесета галерия. Не се тревожи, със сигурност ще я подхванем отново.

— Извинете — попита Маграт, — зад цялото това нещо има джуджета, нали?

— О, да — отвърна царят.

Интонацията му подсказваше, че това е просто тъжен страничен ефект от трагедията, защото попълнението от нови джуджета е само въпрос на време, докато една свястна златоносна жила не се среща често.

Баба Вихронрав критично огледа срутването.

— Нека всички да се махнат оттука — заяви тя. — Това трябва да се прави насаме.

— Знам как е — отговори царят. — Тайни на занаята, а?

— Нещо такова — потвърди Баба.

Царят отпъди останалите джуджета от тунела, оставяйки вещиците сами на светлината на фенера. Няколко парчета скала паднаха от тавана.

— Хъм — изхъмка Баба.

— Е, сега вече я оплескахме — констатира Леля Ог.

— Всичко е възможно, ако настроиш съзнанието си по подобаваш начин — неясно промълви Баба.

— Тогава по-добре си го настрой подобаващо и докрай, Есме. Ако Създателят е искал да повдигаме скали с магия, нямаше да измисли лопатите. Вещиците затова са вещици, за да знаят кога трябва да се използва лопата. И, Маграт, пусни тая ръчна количка. Не разбираш нищо от машинария.

— Добре тогава — каза Маграт. — Защо не опитаме с вълшебната пръчка?

Баба Вихронрав изсумтя:

— Ха! Тук ли? Някой да е чувал феи-кръстници да се развихрят в мина?

— Ако аз бях затисната зад купчина скали под цяла планина, щях да искам да съм чувала — разпалено отвърна Маграт.

Леля Ог кимна:

— Има основание, Есме. Няма правило къде да се развихрят феите-кръстници.

— Не вярвам на тая пръчка — заяви Баба. — Изглежда ми магьосническа.

— О, хайде де — измрънка Маграт. — Използвали са я поколения феи.

Баба размаха ръце във въздуха.

— Добре, добре, добре — предаде се тя. — Давай! Стани за смях!

Маграт извади пръчката от чантата си. Беше се ужасявала от този момент.

Направена бе от някаква кост, може би слонова. Маграт се надяваше да не е последното. Някога повърхността й е била релефна, но ръцете на поколения възпълнички феи-кръстници съвсем я бяха загладили. Беше обрамчена с различни златни и сребърни пръстени. Липсваха всякакви инструкции. По цялата й дължина нямаше ни една руна или магически знак, посочващи какво се предполага да правиш с нея.

— Мисля, че трябва да я размахаш — подсказа Леля Ог. — Почти съм сигурна, че е нещо подобно.

Баба Вихронрав скръсти ръце.

— Това не е редно — заяви тя.

Маграт размаха експериментално пръчката. Нищо не се случи.

— Може би трябва да изречеш нещо? — предположи Леля.

Маграт се паникьоса.

— Какво изричат феите-кръстници? — простена тя.

— Ъ — каза Леля, — не ’нам.

— Ха! — възкликна Баба.

Леля Ог въздъхна:

— Дезидерата не ти ли каза нещо?

— Нищичко!

Леля повдигна рамене.

— Тогава просто направи каквото можеш.

Маграт се вторачи в купчината камъни. Затвори очи. Пое дълбоко дъх. Опита се да проясни съзнанието си с представа за космическата хармония. Помисли си, че им е лесно на монасите да се задълбочават в космическата хармония, докато са удобно усамотени в снежните планини и само йети са им на главата. Никога не са се опитвали да намерят вътрешен мир под взора на Баба Вихронрав.

Размаха неопределено пръчката и се опита да изхвърли тиквите от ума си.

Почувства раздвижване на въздуха. Чу как Леля изпъшка. Попита:

— Стана ли нещо?

След известно време Леля отвърна:

— Да. Като че ли. Само се надявам да са гладни.

А Баба Вихронрав подхвърли:

— И това ми било вълшебничество, така ли?

Маграт отвори очи.

Купчината бе все още там, но вече не от камъни.

— Тук има, чакай малко, тука вътре е фраш от тикви — възкликна Леля.

Маграт отвори по-широко очи.

— Пак ли тикви?

— Фраш от тикви. Тикви — повтори Леля, в случай че някой не е разбрал.

Върхът на купчината се раздвижи. Няколко малки тикви се изтърколиха почти до краката на Маграт, а от дупката се показа дребно джуджешко лице.

То зяпна надолу към вещиците.

Най-накрая Леля Ог попита:

— Наред ли е всичко?

Джуджето кимна. Вниманието му постоянно се отклоняваше към купчината тикви, която изпълваше тунела от горе до долу.

— Ъ, да — отвърна то. — Татко там ли е?

— Татко?

— Царят.

— О! — Леля Ог сви на фуния ръце пред устата си и се извърна с лице към тунела: — Хей, Царю!

Джуджетата се появиха. Те също загледаха тиквите. Царят пристъпи напред и се вгледа в лицето на сина си:

— Наред ли е всичко, сине?

— Да, татко. Няма разсед или други повреди.

Царят си отдъхна. После като че се сети и добави:

— Другите как са?

— Добре са, татко.

— Доста се притесних по едно време там. Помислих, че може да сме намерили разнороден агломерат или нещо такова.

— Само част от ронлива шиста, татко.

— Добре. — Царят отново погледна купчината. Почеса брада. — Не мога да не забележа, че сте попаднали на тикви.

— Мислех, че е странен вид пясъчник, татко.

Царят се извърна към вещиците:

— Можете ли да превръщате едни неща в други? — попита той с надежда.

Леля Ог хвърли поглед към Маграт, която стоеше все още втренчена в пръчката в нещо като шок.

— Мисля, че в момента предлагаме само тикви — каза Леля внимателно.

Царят изглежда малко се разочарова.

— Добре тогава. Ако мога нещо да направя за вас, дами… чаша чай или нещо друго…

Баба Вихронрав пристъпи напред.

— Самата аз тъкмо си мислех нещо подобно — окуражи го тя.

Царят засия.

— Само че по-скъпо — добави Баба.

Царят спря да сияе.

Леля Ог се примъкна до Маграт, която тръскаше съсредоточено пръчката.

— Много хитро — прошепна тя. — Защо си си мислела за тикви?

— Не съм!

— Не знаеш ли как да си служиш с нея?

— Не! Мислех, че просто трябва, нали разбираш, да искам нещо да се случи!

— Вероятно да желаеш силно не е достатъчно — каза Леля колкото можа по-съчувствено. — Обикновено е така.


  1. Веднъж Баба Вихронрав го притисна на тази тема и тъй като от вещиците няма тайни, той срамежливо си призна: „Ами, г’спожо, то такова, аз като го фана и преди да усети к’во става, като му тресна с чука един между зъркелите, пък сетне като му река на ухо, думам му: «Глей да ме ядосаш, мръснико, и шти изкарам ангелите на наковалнята, ти си знаеш.»“

  2. Преклонни години (лат). — Бел.прев.

  3. Много от по-традиционните джуджешки племена нямат местоимения за женски род, като например „тя“ или „нея“. Излиза, че ухажването сред джуджетата е невероятно деликатна работа.

  4. Е, не често. Във всеки случай не ежедневно. Поне не навсякъде. Но вероятно в някои студени страни хората доста пъти казват: „Брей, тези ескимоси! Какъв народ! Петдесет думи за сняг! Представяш ли си? Удивително!“