По някое време на развиделяване, доколкото изобщо се развиделяваше в мините, вещиците бяха съпроводени до някаква река навътре в планината, в която стояха на котва няколко баржи. До каменен пристан беше завързана малка лодка.
— Ще ви преведе право през планините — обясни царят. — Честно казано, мисля, че стига чак до Генуа. — Той взе голяма кошница от придружаващото ги джудже. — А тук сме ви опаковали малко вкуснотии.
— Целият път ли ще изминем с лодка? — попита Маграт и тайно размаха пръчката няколко пъти. — Не ме бива с лодките.
— Слушай — каза Баба, качвайки се на борда, — реката си знае пътя до низината, което е повече, отколкото ние знаем. Може да използваме метлите после, когато пейзажът стане малко по-разумен.
— И ще можем малко да си починем — добави Леля, настанявайки се отзад.
Маграт погледа как двете по-старши вещици се нагласяват удобно до кърмата досущ като двойка кокошки, настаняващи се в гнездо.
— Знаете ли как се кара лодка? — попита тя.
— Не ни е необходимо — отговори Баба.
Маграт кимна унило. После в нея изплува миниатюрна частица самочувствие:
— Не смятам, че и на мен ми е необходимо — осмели се тя.
— Няма нищо — успокои я Леля. — Ако те видим да правиш нещо не както трябва, със сигурност ще ти кажем. Айде със здраве, ваше величество.
Маграт въздъхна и хвана греблата.
— Плоските части се потапят във водата — услужливо подхвърли Баба.
Джуджетата помахаха с ръце. Лодката се плъзна към средата на реката, движейки се бавно в кръга от светлината на фенера. Маграт откри, че всичко, което се налага да прави, е да насочва носа по посока на течението.
Чу Леля да казва:
— Убий ме, ако знам защо все слагат невидими руни по вратите си. Значи, шариш на някой магьосник да ти направи невидими руни на вратата, а как разбираш, че не те е метнал?
А Баба отговори:
— Лесно. Ако не можеш да ги видиш, значи са качествени невидими руни.
И отново Леля:
— Ъхъ, така ще да е. Добре, дай да видим какво имаме за обяд. — Разнесе се шумолене.
— Така, така, така.
— Какво има, Гита?
— Тиква.
— Тиква със?
— Тиква с нищо. Само тиква с тиква.
— Е, предполагам, че им се намират в големи количества — обади се Маграт. — Знаете как е в края на лятото, винаги има по толкова много в градината. Все стигам до границата на умствените си способности, като се наложи да измислям нови и нови видове лютеница и туршия, за да не я хвърля…
В мъждивата светлина можеше да види лицето на Баба, което сякаш намекваше, че разстоянието до границите на умствените способности на Маграт не е особено голямо.
— _Аз_ — натърти Баба — никога през живота си не съм правила туршия.
— Но обичаш да ядеш — отвърна Маграт. — Вещиците и туршиите си пасват като… — поколеба се да добави апетитното „праскови и сметана“, и наум завърши с „неща, дето много си пасват“. Видът на единствения оцелял зъб на Леля Ог, гризящ мариновано лукче, можеше да просълзи човек.
— Обичам, що пък не — тросна се Баба. — Ама на мен ми ги дават.
— Що ли — процеди Леля, проучвайки до дъно кошницата — всеки път, когато си имам работа с джуджета, в ума ми се върти изразът „долна твар“.
— Подли дяволчета са те. Да знаеш само какви суми се опитваха да ми вземат за поправката на метлата — съгласи се Баба.
— Да, но ти никога не си плащаш — вметна Маграт.
— Не е в това въпросът — сряза я Баба Вихронрав. — Не би трябвало да им се позволява да искат такива суми. Т’ва си е пладнешки обир!
— Не виждам защо да е обир, щом ти бездруго не си плащаш — настоя Маграт.
— Аз никога не плащам нищо — заяви Баба. — Хората все не ми позволяват да платя. Аз к’во да направя, като непрекъснато ми подаряват разни неща, а? Както си вървя по улицата, хората все търчат по мен с разни току-що опечени кексове, студена бира или стари дрехи, дето са почти неизносени. „Молим ви, госпожо Вихронрав, вземете тази кошница с яйца“ — ми викат. Винаги са много любезни. Дръж се подходящо с хората и те ще се отнасят подобаващо към тебе. Това си е респект. Да не се налага да плащаш — завърши официално тя — е същността на нашия занаят.
— Ей, какво е това? — попита Леля, изваждайки малък пакет. Разопакова хартията и откри няколко твърди кафяви питки.
— Бре, бре — възкликна Баба Вихронрав. — Вземам си думите назад. Това е прочутият джуджешки хляб наистина. Не го дават на кой да е.
Леля почука с хляба по ръба на лодката. Издаде звук, доста наподобяващ звука от дървена линия, чиято неприкована към чина страна е била натисната рязко. Нещо като приглушено биу-иу-иу.
— Казват, че никога не мухлясва, дори да го пазиш с години — добави Баба.
— Държи ти сито дни наред — допълни Леля Ог.
Маграт се пресегна, взе една от плоските питки, опита се да я разчупи и се отказа.
— За храна ли служи? — попита тя.
— О, не мисля, че е за ядене — отвърна Леля. — По-скоро е за нещо като…
— … да ти държи сито — допълни Баба. — Говори се, че…
Тя млъкна.
Освен шума на реката и откъслечното прокапване от тавана на пещерата, всички чуха вече отчетливото пляс-пляс на друг плавателен съд, приближаващ се към тях.
— Някой ни следи! — прошепна Маграт.
В осветената от фенера част се появиха две бледи пламъчета. Впоследствие се оказа, че са очите на малко сиво същество, смътно наподобяващо жаба, което гребеше към тях върху един дънер.
То достигна лодката. Хвана се за нея с дълги лепкави пръсти и изравни печалното си лице с това на Леля Ог.
— ’драсссти. Днессс имам рожден ден.
Известно време и трите постояха втренчени в него. После Баба Вихронрав взе греблото и здраво го халоса по главата. Разнесе се плясък и далечно проклятие.
— Ужасен малък негодник — възкликна Баба, след като поеха отново. — Видя ми се беладжия.
— Да — съгласи се Леля Ог. — Точно от такива хлъзгави трябва да се пази човек.
— Чудя се какво ли искаше? — попита Маграт.
След половин час лодката се изхлузи от изхода на една пещера и се вмъкна в тесен проход между скалите. По скалната повърхност блещукаше лед, а на някои от по-оголените места имаше преспи сняг.
Леля Ог невинно се озърна, след което затършува из диплите на многобройните си поли и измъкна малка бутилка. Последва гълголене.
— На бас, че тук има чудесно ехо — обади се тя след малко.
— О, не. Недей — твърдо каза Баба.
— Недей какво?
— Недей да пееш Оная Песен.
— Пардон, Есме?
— Няма да пътувам — заяви Баба, — ако ще пееш Оная Песен.
— Каква ли ще е тая песен? — попита невинно Леля.
— Знаеш коя имам предвид — ледено изрече Баба. — Дето я пееш винаги щом си пийнеш, за мой срам.
— Изобщо не мога да се сетя за подобна песен, Есме — скромно отвърна Леля Ог.
— Онази за гризача, дето не можел… дето хич не могли да го убедят да му пука от нещо.
— О — светна Леля като утринна зора, — имаш предвид „Таралежа хич не мож го избъз…“
— Точно тази!
— Но тя е традиционна! — възпротиви се Леля. — Освен това чужденците няма да разберат за какво става дума.
— Ще разберат от начина, по който я пееш. Както я пееш, и гадинките, дето живеят на блатното дъно, ще разберат за какво става дума.
Маграт се загледа извън лодката. Тук-там вълничките бяха поръбени с бяло. Течението се беше усилило и по него се носеха бучки лед.
— Това е просто народна песен, Есме — каза Леля Ог.
— Ха! — изсумтя Баба. — Тъкмо щях да кажа, че е народна песен! Знам ги аз народните песни. Ха! Мислиш си, че слушаш хубава песен за… за кукувици и свирачи, и нощни птици, и к’во ли не, а после се оказва, че е за… за нещо съвсем друго — добави мрачно тя. — Да нямаш вяра на народните песни. Все те вкарват натясно!
Маграт ги предпази от сблъсък с една скала. Бавно ги подхвана водовъртеж.
— Знам една за двойка синигерчета — предложи Леля Ог.
— Ъ — подхвана Маграт.
— Може в началото да са синигерчета, ама се обзалагам, че към края са някаква метафора — възрази Баба.
— Ъ-ъ, Бабо — започна Маграт.
— Не стига, че Маграт ми каза за майските дървета и какво се разбира под това — продължи Баба и замислено добави: — Обичах да гледам майските дървета в пролетните утрини.
— Мисля, че реката като че ли нещо загрубява — вмъкна Маграт.
— Не разбирам защо хората не оставят нещата каквито са си — продължи Баба.
— Имам предвид наистина доста загрубява, наистина… — наблегна Маграт, отблъсквайки ги от нащърбена скала.
— Знаеш ли, има право — забеляза Леля Ог. — Нещо е непостоянна.
Баба впери поглед към реката през рамото на Маграт. Имаше орязан вид, от онези, които предизвикват асоциация например за предстоящ водопад. Лодката вече силно се люшкаше. Чуваше се глух тътнеж.
— Не казаха нищо за водопад — отбеляза тя.
— Сигурно са мислели, че сами ще разберем — отвърна Леля Ог, докато събираше нещата си и измъкваше Грибо от вътрешността на лодката за врата. — Това, средностатистическото джудже, е много пестеливо на информация. Слава богу, че вещиците плуват. Освен това знаеха, че имаме метли.
— _Вие_ имате метли — натърти Баба Вихронрав. — Аз как да стартирам моята в лодка? Не мога да търча от единия до другия край, нали? И спри да обикаляш така, ще ни прекатуриш…
— Махни си крака, Есме…
Лодката яростно се заклати.
Маграт пое нещата в свои ръце. Извади пръчката точно когато една вълна обля лодката.
— Не се тревожете — успокои ги тя. — Ще използвам пръчката. Мисля, че вече й хванах чалъма…
— Не! — извикаха в един глас Баба Вихронрав и Леля Ог.
Разнесе се силен тъп звук. Лодката промени формата си. Също и цвета. Стана жизнерадостен нюанс на оранжевото.
— Тикви! — задъха се Леля Ог, изхлузвайки се постепенно във водата. — Още от проклетите тикви!
Лилит се облегна назад. Ледът около реката не беше огледално гладък, но вършеше работа.
Добре. Глупаво девойче, по-подходящо за опеката на фея-кръстница, отколкото за ролята на такава, и малка старица от типа „перачки“, която се напива и пее песни. И вълшебна пръчка, която глупавото момиче не знае как да използва.
Беше дразнещо. Нещо повече — беше унизително. Сигурно това не беше върхът на способностите на Дезидерата и госпожа Гогол. Човек печели престиж от силата на враговете си.
Разбира се, там бе и тя. След толкова време…
Разбира се. Тя одобряваше това. Защото те трябваше да са три. Три беше важно за историите число. Три желания, три принца, три козела, три загадки… три вещици. Момата, майката и… другата. Това бе една от най-старите истории.
Есме Вихронрав никога не беше разбирала историите. Изобщо не бе разбрала колко истински бяха отраженията. Ако беше наясно, досега сигурно щеше да управлява света.
— Все гледаш в огледала! — изрече капризен глас. — Мразя, като все гледаш в огледала!
Дукът се изтегна на един стол в ъгъла. Макар че целият беше в черно кадифе, краката му се открояваха по особен начин. По принцип Лилит не би допуснала никой в своя огледален кът, но замъкът, формално погледнато, бе негов. Освен това той беше прекалено суетен и глупав, за да знае какво става. Тя се бе погрижила за това. Поне доскоро мислеше, че се е погрижила… Напоследък той като че ли се усещаше за някои неща…
— Не разбирам защо трябва да го правиш — провлачи той. — Мислех, че за да направиш магия, само посочваш нещо и то почва да фучи и бучи.
Лилит взе шапката си и, нагласяйки я, погледна в едно от огледалата.
— Така е по-безопасно — обясни тя. — По-независимо. Когато използваш огледална магия, не е необходимо да разчиташ на друг, освен на себе си. Затова никой никога не е завладял света с магия… досега. Опитват се да я черпят от… други места. А винаги си има цена. При огледалната магия си длъжник единствено на душата си.
Тя спусна воала на шапката си. Предпочиташе да се уедини зад него, когато е извън огледалната си крепост.
— Мразя огледалата — измрънка Дукът.
— Защото казват истината, момко.
— Тогава тази магия е жестока.
Лилит подръпна воала, за да го дооправи.
— О, да. При огледалата влагаш цялата си собствена сила. Иначе няма откъде да се вземе.
— Блатната жена я взима от блатото — изтъкна Дукът.
— Ха! И ще си плати за това някой ден. Тя не разбира какво върши.
— А ти?
Жегна я гордост. Той действително негодуваше срещу нея! Бе се справила доста добре с творението си наистина.
— Аз разбирам историите. Това ми стига.
— Но не си ми дала момичето — измрънка Дукът. — Ти ми обеща момичето. И че тогава всичко ще свърши и ще мога да спя в истинско легло, и няма да ми трябва повече отражателна магия…
Но дори доброто творение понякога може да прекали.
— Дойде ти до гуша от магия ли? — сладко попита Лилит. — Значи би искал да спра? Това е най-лесното нещо на света. Намерих те в канавката. Искаш ли да те върна обратно там?
Лицето му се изкриви от паническа гримаса.
— Нямах предвид това! Просто исках… ами тогава всичко ще е истинско. Ти каза — само една целувка. Не виждам защо е толкова трудно да се уреди.
— Подходящата целувка в подходящото време — отвърна Лилит. — Трябва да е в определеното време, иначе няма да стане. — Тя се усмихна. Той трепереше — отчасти от овчедушие, отчасти по навик, но главно от ужас.
— Не се тревожи — успокои го тя. — Не може да не стане.
— А онези вещици, които ми показа?
— Те са просто… част от историята. Не бери грижа за тях. Историята ще ги погълне. А ти ще я получиш благодарение на историите. Не е ли прекрасно? А сега… ще тръгваме ли? Предполагам, че трябва да поуправляваш малко.
Той схвана интонацията. Беше заповедна. Стана, протегна ръка, за да поеме нейната, и заедно се запътиха към дворцовата зала за аудиенции.
Лилит се гордееше с Дука. Разбира се, при него имаше малко смущаващ нощен проблем, свързан с морфичното му поле, което отслабваше по време на сън, обаче това не бе особено затруднение засега. Имаше и проблем с огледалата, в които се отразяваше истинският му образ, но той бе лесно решен чрез забрана на всички огледала с изключение на нейното. Пък и очите му. Тя не можеше да направи нищо по отношение на очите му. Практически нямаше магия, която може да промени нечии очи. Единственото, което успя да измисли, бяха тъмните очила.
Въпреки всичко това той бе триумф. И бе толкова благодарен! За него тя беше добра.
Като начало го беше направила човек.
Малко след водопада, който бе вторият по височина на Диска и бе открит в Годината на Въртящия се Рак от видният изследовател Тип дьо Чучело14, Баба Вихронрав седеше пред малък огън с хавлия около раменете и от нея се вдигаше пара.
— И все пак погледни от добрата страна — говореше Леля Ог. — Поне държах метлата си и теб едновременно. А Маграт държеше нейната. Иначе всички щяхме да гледаме водопада отдолу.
— О, ясно. Добре стана — промърмори Баба със зъл блясък в очите.
— Малко приключение наистина — ухили се Леля окуражително. — Някой ден ще си спомняме със смях за това.
— О, ясно — процеди Баба.
Леля опипа драскотината на ръката си. Грибо с присъщия му котешки инстинкт за самосъхранение бе издрапал нагоре по господарката си и отскачайки от главата й, бе полетял към спасението. Понастоящем, свит на кълбо до огъня, сънуваше котешки сънища.
Над тях премина сянка. Беше Маграт, която от известно време обискираше речните плитчини.
— Мисля, че събрах почти всичко — каза тя, като се приземи. — Ето метлата на Баба. И… о, да… пръчката. — Събра кураж да се усмихне. — Бълваше на повърхността малки тиквички. Така я открих.
— Леле, какъв късмет — одобри Леля Ог. — Чу ли, Есме? Няма да ни липсва храна във всеки случай.
— Намерих и кошницата с джуджешкия хляб — допълни Маграт. — Но се опасявам, че може да се е развалил.
— Не може, повярвай ми — отвърна Леля Ог. — Тоя хляб не се разваля. Така, така… — продължи тя, сядайки отново. — Стана истински малък пикник, нали… С хубав искрящ огън и… и приятно местенце за бивак и… аз съм сигурна, че има сума ти бедни хора по места като Хоуондаленд, които биха дали всичко да бъдат на наше място в момента…
— Ако не престанеш да бъдеш толкова жизнерадостна, Гита Ог, такъв ще ти дрънна по ухото с опакото на ръката… — закани се Баба Вихронрав.
— Сигурна ли си, че не си се простудила? — запита Леля Ог.
— Съхна — отговори Баба Вихронрав. — Отвътре.
— Виж, наистина съжалявам — рече Маграт. — Казах, че съжалявам.
Не че беше съвсем сигурна за какво, добави наум. Лодката не беше нейна идея. Не тя беше сложила водопада там. Дори нямаше начин да го види, че приближава. Беше превърнала лодката в тиква, но без да иска. Можеше да се случи на всекиго.
— Успях да спася и книгите на Дезидерата — допълни тя.
— Е, това е благословия — подметна Леля Ог. — Сега вече знаем къде сме се загубили.
Тя се огледа. Бяха преминали през най-гадната част от планините, но все още ги заобикаляха високи върхове и простиращи се до снежната линия поля. Някъде от далечината дойде звън на чанове.
Маграт разгъна една карта. Беше омазнена, влажна и моливът се беше размил. Тя посочи внимателно едно зацапано място.
— Мисля, че сме тук — посочи.
— Леле! — възкликна Леля Ог, чиито основни познания по картография бяха по-нестабилни дори от тези на Баба. — Чудно как се побираме на това малко късче хартия.
— Мисля, че може би ще е добре засега просто да следваме реката — предложи Маграт. — Без по никакъв начин да влизаме в нея — добави бързо.
— Предполагам, че не си намерила моята чанта? — попита Баба Вихронрав. — Имах лични работи в нея.
— Сигурно е потънала като камък — вметна Леля Ог.
Баба Вихронрав се изправи като генерал, току-що получил известие, че армията му е закъсала.
— Хайде — подкани ги. — Какво следва сега?
Следваше гора — тъмна и яростно иглолистна. Вещиците летяха смълчани над нея. Понякога подминаваха самотни колиби, полускрити сред дърветата. От време на време изпод мрака на обвитите в мъгла още от ранен следобед гори се възправяха зъбери. Прелетяха над един-два замъка, ако можеха да се нарекат така — не изглеждаха строени, по-скоро като някакъв придатък към местността.
Беше от онези местности, свързвани с точно определен вид история, за която са присъщи вълци, чесън и уплашени жени. Мрачна и жадна история, която размахва криле срещу луната…
— Айн крилатхен — промърмори Леля.
— Какво пък значи това? — попита Маграт.
— Значи прилеп на чужд език.
— Винаги съм харесвала прилепи — изтъкна Маграт. — Като цяло.
Вещиците откриха, че по негласно споразумение летят по-близо една до друга.
— Почнах да ожаднявам — обади се Баба Вихронрав. — И да не съм чула някой да споменава тиква.
— Има джуджешки хляб — напомни Леля.
— Винаги има джуджешки хляб — отвърна Баба. — Имах предвид сготвено тази година. Много благодаря все пак.
Прелетяха над друг замък, заемащ цялата връхна площ на една канара.
— Това, което ни трябва, е приятен малък град или нещо такова — рече Маграт.
— Онова там долу ще ни свърши работа — заяви Баба.
Те сведоха погледи. Беше град, ако така могат да се нарекат шепа къщи, скупчени наедно срещу дърветата. Изглеждаше безутешно като празно огнище, но сенките на планините вече галопираха от другия край на гората, а и нещо в пейзажа тактично обезкуражаваше среднощното летене.
— Не виждам много хора наоколо — отбеляза Баба.
— Може би по тези места си лягат рано — допусна Леля Ог.
— Едва се свечерява — вметна Маграт. — Да отидем ли до онзи замък горе?
Погледнаха замъка.
— Не-е-е — проточи Баба от името на всички. — Ние си знаем мястото.
Така че се приземиха на това, което вероятно беше градският площад. Някъде зад сградите залая куче. Затръшнаха се кепенци.
— _Много_ дружелюбно — отбеляза Баба и се отправи към една по-голяма постройка, над чиято врата имаше табела, зацапана до неузнаваемост. Потропа няколко пъти по дървенията.
— Отваряйте! — викна тя.
— Не, не, не се говори така — намеси се Маграт. Провря се странично и почука на вратата. — Извинете! Бона изпаднаале сеньорини.
— Бона к’во?
— Така трябва да се каже — обясни Маграт. — Всяка странноприемница трябва да отвори врати за бона изпаднаале сеньорини и да им даде подкрепления.
— Така ли? — попита Леля с интерес. — Това звучи като нещо, дето си струва да го знае човек.
Вратата остана затворена.
— Дайте аз да пробвам — избута ги Леля. — Знам няколко чужди лафа.
Тя тресна вратата.
— Отворе ву, чук-чук, бърже, адски чевръсто — изрече тя.
Баба Вихронрав слушаше внимателно.
— Това е говорене на чужд език, така ли?
— Внукът ми Шейн е моряк — обясни Леля Ог. — Ще се шашнеш какви думи научава по чужбина.
— Със сигурност — отвърна Баба. — И се надявам, че на него му вършат по-добра работа.
Тя отново удари по вратата. И този път много бавно тя се отвори. Бледо лице надникна навън.
— Извинете — започна Маграт.
Баба напористо бутна вратата. Притежателят на лицето я подпираше отвътре. Чуваше се как ботушите му заорават пода, докато постепенно бе избутан назад.
— Благоденствие да сполети тази къща — обиграно каза Баба.
Подобна уводна фраза при всички случаи бе подходяща за вещица. Насочваше хорските умове към въпроса какви други неща могат да сполетят дома им и ги подсещаше за разни пресни кексове, току-що изпечен хляб или вързоп полезни стари дрехи, които иначе биха могли временно да им убегнат.
Къщата изглеждаше така, сякаш вече я е сполетяло някое от другите неща.
В известен смисъл това беше странноприемница. Трите вещици никога в живота си не бяха виждали толкова безутешно място. Въпреки това беше доста претъпкано. От пейките покрай стените двадесетина или повече бледи лица мълчаливо ги наблюдаваха.
Леля Ог подуши въздуха.
— Божке! Колко чесън! — И наистина от всяка греда висяха плитки чесън. — Винаги съм твърдяла, че човек просто не може да прекали с чесъна. Виждам, че ще ми хареса тук.
Тя кимна на един бледолик мъж зад бара:
— Гутен ден, голем брато, майне домакине! Троа бири пер нас, порке е мор, сил ну зле.
— Защо пък силну зле? — попита Баба.
— На чужд език това е моля — заяви Леля.
— Обзалагам се, че не е така — възрази Баба. — Ти просто си го нагласяш, както ти дойде наум.
Съдържателят, който работеше на съвсем простия принцип, че всеки, влязъл през вратата, иска нещо за пиене, извади три бири.
— Видя ли? — рече Леля тържествуващо.
— Не ми харесва начинът, по който всички ни зяпат — промърмори Маграт, докато Леля продължаваше да дърдори на собственото си есперанто срещу сконфузения човек. — Един там ми се ухили.
Баба Вихронрав седна на една пейка, стараейки се да се настани така, че възможно най-малка част от тялото й да е в допир с дървото, в случай че чуждестранното е нещо заразно.
— Ето! — дойде при тях Леля, суетейки се с една табла. — Нищо работа! Просто ругах по него, докато не схвана.
— Изглежда ужасно — рече Баба.
— Наденички и хлебчета — отвърна Леля. — Любимите ми.
— Трябва да има и малко пресни зеленчуци — заяви диетоложката Маграт.
— Има. Ето малко — щастливо каза Леля, отрязвайки щедро парче от наденичката, от която се насълзяваха очите. — И ми се струва, че определено видях нещо като мариновани лукчета на една от лавиците.
— Наистина ли? Тогава ще ни трябват поне две стаи за тази вечер — твърдо заяви Баба.
— Три — много бързо добави Маграт.
Тя рискува отново да огледа помещението. Смълчаните обитатели се бяха вторачили в тях напрегнато, с изражение, което тя определи единствено като някаква изпълнена с надежда тъга. Разбира се, всеки, прекарал дълго време в компанията на Баба Вихронрав и Леля Ог, свикваше да бъде зяпан. Те бяха от онези хора, които запълват цялото пространство, от край до край. Пък и вероятно хората по тези места с всичките гъсти гори рядко виждаха странници. А и видът на Леля Ог, екзалтирано ядяща наденичка, можеше да надмине дори номера с маринованите лукчета, всепризнат за гвоздея на програмата й.
Въпреки всичко това… начинът, по който хората ги гледаха…
Навън, някъде навътре в гората, зави вълк. Събралите се жители потръпнаха като един, все едно се бяха упражнявали. Ханджията им избоботи нещо. Те станаха без желание и се изнизаха през вратата, като се стараеха да се движат вкупом. Една старица, клатейки тъжно глава, постави за миг ръка върху рамото на Маграт, въздъхна и излезе. Но Маграт и на това бе свикнала. Хората често изпитваха съжаление към нея, като я видеха в компанията на Баба.
Най-накрая ханджията се заклатушка към тях със запален факел и им направи знак да го последват.
— Как успя да му обясниш за леглата? — попита Маграт.
— Ами казах му: „Ей, господине, але-оп, уреди по три броя, все тая“ — отвърна Леля Ог.
Баба Вихронрав се опита да го повтори тихичко и кимна:
— Твоят момък Шейн бая обикаля насам-натам.
— Той казва, че всеки път му разбират — каза Леля Ог.
Разбира се, мнозина джуджета, тролове, трапери, ловци, местни и други просто тотално загубили се го бяха откривали в продължение на хиляди години почти всекидневно. Но те не са изследователи и не се броят.