Минаха няколко дни.
В малка и спокойна странноприемница в една мъничка държава Баба Вихронрав седна и подозрително изгледа храната. Собственикът се суетеше около нея с трескавото изражение на човек, който предварително знае, че в този рунд той няма да е победителят.
— Хубава простичка домашна гозба — натърти Баба. — Това е всичко, което искам. Познавате ме. Не съм от тия, дето искат много. Никой не би могъл да каже, че съм от тия, дето искат много. Просто искам обикновена храна. Не само лой и прочее. Как става така, че човек като се оплаче от нещо в салатата си, излиза, че точно това е поръчал!
Леля Ог подпъхна салфетката в яката си и премълча.
— Като онова място снощи — продължи Баба. — Човек би си помислил, че няма да има проблем със сандвичите, нали? Имам предвид — сандвичи! Най-елементарната храна в целия свят. Би си помислил, че дори чужденците не могат да объркат нещо в сандвичите. Ха!
— Не ги наричаха сандвичи, Бабо — обади се Маграт, като не можеше да откъсне очи от тигана на печката. — Те им казваха… мисля, че им викаха рибени хапки.
— Хубави бяха — примижа Леля Ог. — Голяма слабост имам към маринована херинга.
— Ама сигурно ни мислят за толкова тъпи, та да не забележим, че на сандвича му липсва горната филия — триумфално изрече Баба. — Е, аз им казах туй-онуй! Следващия път ще се замислят, преди да се опитат да измамят хората, като не им дадат филията, дето по право си е тяхна!
— Предполагам, че да — мрачно отбеляза Маграт.
— И да не ми наричат нещата със засукани имена, та хората да не знаят какво ядат — продължи Баба, решена да разнищи недостатъците на чуждестранната кухня докрай. — Обичам неща, дето ясно си казват какви са, като… ами… Запържено студено месо със зеленчуци, или… или…
— Пудинг със стафиди — разсеяно вметна Леля. Тя следеше приготвянето на палачинките с лошо предчувствие.
— Точно така. Истинска прилична храна. Ами онова, дето го ядохме на обяд? Не казвам, че не беше хубаво — снизходително додаде Баба. — По чуждому, разбира се. Но се наричаше Cwuissses dee Grenolly. Това пък какво ли значи?
— Жабешки бутчета — преведе Леля, без много да му мисли.
В настъпилата тишина се чу как Баба Вихронрав си поема дълбоко въздух. Лицето на Маграт придоби леко зеленикав оттенък, а Леля Ог почна да мисли по-бързо отвсякога.
— Не истински жабешки бутчета — притесни се тя. — То е като хотдога, дето всъщност е кренвирш в крайче хляб. Нещо като прякор, шегаджийско название.
— На мен не ми звучи никак смешно. — Баба се обърна и изгледа палачинките. — Поне палачинките не могат да оплескат. Как ги наричаха тук?
— Crap suzzette16, струва ми се — отвърна Леля.
Баба се въздържа от коментар. Но следеше с мрачно задоволство печката. Накрая собственикът приключи с готвенето и й се усмихна с надежда.
— О, сега пък очаква и да ги ядем — възкликна тя. — Той взе, че ги подпали, а после очаква да ги ядем!
След време маршрутът на вещиците из континента би могъл да бъде проследен чрез специфично демографско изследване. Години след като бяха посетили някои от уютните, обкичени с чесън кухни на сънените селца, сгушени сред топлите хълмове, човек понякога би могъл да попадне и на готвачи, които не се разтреперват и не се опитват да се скрият зад вратата, когато в кухнята им влезе непознат.
Скъпи Джейсън,
Тука определено е по-топло, Маграт вика, че е щото се отдалечаваме от Центъра и странно, сичките пари са различни. Трябва да ги сменяш с други пари, които са все с различна форма и спорет мен хич не са истински пари. Ние по принцип оставяме Есме да се оправя с това, тя ги взима при много исгоден курс, да се чуди човек. Маграт казва, че ще напише книга озаглавена Пътуване за Един Долар Дневно, при туй си е все същия долар. Есме почва да се държи точно като чуждинец, вчера си свали шала, сигур после ще вземе и по масите да танцува. Тва е снимка на един известен мост или на друг. С много обич, МАМА.
Слънчевите лъчи падаха над калдъръмената улица, по-точно върху двора на една малка странноприемница.
— Не е за вярване, че у дома е есен — въздъхна Маграт.
— Гързон? Мучо вино затри те, краци яж.
Съдържателят, който не разбра нито дума, но беше добродушен човек и определено не заслужаваше да го наричат гързон, се усмихна на Леля. Той би се усмихвал на всеки с подобен неограничен питеен капацитет.
— Все пак не одобрявам, дето слагат всичките тези маси на улицата — каза Баба Вихронрав лениво. Бе приятно топло. Не че не харесваше есента. Напротив — винаги я очакваше с нетърпение, но на тази възраст я радваше мисълта, че сезонът се вихри на стотици мили от нея и тя не е там.
Под масата Грибо подремваше, изпружил нагоре крака. От време на време потрепваше, пердашейки някой и друг вълк в съня си.
— В бележките на Дезидерата пише, че лятно време тука има специална традиция да пускат много бикове по улиците — съобщи Маграт, внимателно разлиствайки твърдите страници.
— Това ще си струва да се види — отбеляза Баба Вихронрав. — Защо го правят?
— За да могат младежите да ги преследват и да покажат смелостта си. Изглежда им взимат победните атрибути.
Изражението на набръчканото лице на Леля Ог се смени неколкократно като променливо време над угар, опустошена от вулкан.
— Звучи малко странно — накрая рече тя. — Това пък за какво го правят?
— Не е много ясно обяснено — отговори Маграт. Прелисти още една страница. Устните й мърдаха, докато четеше. — Какво означава… cojones17?
Двете вдигнаха рамене.
— Виж, я по-леко с тия напитки — обади се Баба, когато келнерът сложи поредната бутилка пред Леля Ог. — Не бих имала доверие на питие, което е толкова зелено.
— Това е различно — отвърна Леля. — На етикета пише, че е направено от билки. Не може сериозно питие да бъде само от билки. Опитай.
Баба помириса отворената бутилка.
— Мирише на анасон — констатира тя.
— На бутилката пише „Абсент“ — посочи Леля.
— О, така наричат пелина — открехна ги Маграт, която я биваше с билките. — В моя билков наръчник пише, че действа добре при стомашни притеснения и предотвратява гаденето след ядене.
— Ето на! — възкликна Леля. — Билки. Практически си е лекарство. — Тя щедро сипа на останалите. — Давай, Маграт. Ще ти порозови руменината!
Баба Вихронрав тайно изхлузи ботушите си. Водеше спор със себе си дали да не си махне и една жилетка. Вероятно не й трябваха и трите.
— Трябва да тръгваме — подкани ги тя.
— О, гади ми се от метли — измрънка Леля. — Още няколко часа върху пръчката и ще ми се схване буквието.
Изгледа очаквателно другите две.
— Това на чужд език значи дупе — добави тя. — При все че, странно, на някои места дупе значи задник, а задник значи мухльо. Странно нещо са това думите.
— По лаф на минута — отбеляза Баба.
— Реката е доста широка тук — рече Маграт. — Има и големи лодки. Никога не съм се качвала на истинска лодка. Нали знаете, от ония, дето не потъват лесно.
— Метлите са си по-вещерски — възрази Баба, но не много убедено.
Тя нямаше международния анатомически речник на Леля Ог, но части от тялото й, чието название дори не би признала, че са й известни, определено я наболяваха.
— Видях ги лодките — сподели Леля. — Приличат на големи салове с къща отгоре. Дори няма да разбереш, че си на лодка, Есме. Ей, какво прави тоя?
Съдържателят забързано прибираше веселите масички навътре. Той закима на Леля и заговори с голяма доза спешност в гласа.
— Мисля, че иска да влезем вътре — обясни Маграт.
— Мен си ми харесва тук — възрази Баба. — МЕН СИ МИ ХАРЕСВА ТУК, БЛАГОДАРЯ ТИ — повтори тя. Подходът на Баба Вихронрав към чуждите езици се изчерпваше с високо и бавно натъртване на думите.
— Виж какво, стига ни дърпа масата — сопна се Леля, шляпвайки го през пръстите.
Съдържателят заговори панически и засочи улицата.
Баба и Маграт погледнаха въпросително Леля Ог. Тя вдигна рамене.
— Нито дума не разбрах.
— ЩЕ СИ ОСТАНЕМ НА МЕСТАТА, БЛАГОДАРЯ — натърти Баба. Погледът на собственика срещна нейния. Той се предаде, размаха ръце отчаяно и се прибра.
— Смятат, че могат да се възползват от нас, като сме жени — рече Маграт. Прикри деликатно оригването си и отново надигна зелената бутилка. Стомахът й се чувстваше доста по-добре.
— Това е много вярно. Найш ли какво? — запита Леля Ог. — Снощи се барикадирах в стаята си и никой даже не се опита да влезе.
— Гита Ог, понякога ти… — Баба спря, когато нещо зад рамото на Леля привлече погледа й.
— Множество крави идват насреща — съобщи тя.
Леля извъртя стола си.
— Сигурно е онова нещо с бикове, дето спомена Маграт. Струва си да се види.
Маграт вдигна поглед. Из цялата улица хората проточваха шии от по-горните етажи. Блъсканица от рога, копита и потни тела скоростно напредваше към тях.
— Някои хора отгоре ни се смеят!
Под масата Грибо се завъртя и се претърколи. Отвори здравото си око, фокусира приближаващите бикове и седна. Май щеше да стане забавно.
— Смеят ли се? — настръхна Баба. Погледна нагоре. Хората всъщност нямаха вид да се веселят.
Тя присви очи.
— Просто ще се правим, че нищо не се случва — обяви тя.
— Но това са бая големи бикове — нервно каза Маграт.
— Те нямат нищо общо с нас — заяви Баба. — Това, че разни чужденци си създават вълнения с разни неща, няма нищо общо с нас. Сега ми подай билковото вино.
Доколкото съдържателят Ларго те Кабона можеше да си спомни събитията от този ден, като че бе станало следното:
Беше времето на Нещото с бикове. И побърканите жени просто си седяха там, наливайки се с абсент, сякаш беше вода! Той се опита да ги накара да влязат, но онази старата, кльощавата само му викаше. Тъй че ги остави, но не затвори вратата — хората бързо схващаха за какво става дума, когато срещу тях се появяха биковете, преследвани от местните младежи. Който грабнеше големия червен победен атрибут от рогата на най-едрия бик, заемаше почетното място в нощното празненство и оттам насетне установяваше — Ларго се усмихна на спомена отпреди четиридесет години — определено неофициална, но изключително приятна връзка с младите дами в града…
А побърканите жени просто си седяха.
Бикът-водач се чувстваше малко несигурно. При нормален развой на събитията щеше да реве и да рие земята с копита, за да накара живите мишени да тичат по забавен начин, а сега умът му не можеше да се справи с тази липса на внимание. Но това не беше основният му проблем, защото основният му проблем бяха двадесетте други бика плътно зад него.
И дори това престана да бъде основен проблем, понеже ужасната стара жена, онази цялата в черно, се изправи, рече нещо и го фрасна между очите. После противната дундеста жена, чийто корем притежаваше устойчивостта и капацитета на галванизиран воден резервоар, падна от стола си, заливайки се от смях, а младата — по-младата от другите две — запляска с ръце срещу биковете, сякаш бяха патици.
След това улицата се запълни с ядосани и объркани бикове и множество крещящи, ужасени младежи. Едно е да преследваш стадо паникьосани бикове, а друго — да откриеш, че те внезапно се опитват да обърнат посоката на своя бяг.
От прозореца на своята спалня-убежище съдържателят дочуваше как ужасните жени си подвикват една на друга. Дундестата не спираше да се смее и да крещи някакъв боен вик: „Пробвай конярския чук, Есме!“ А младата, пробивайки си път сред животните, сякаш да те разкъсат на парчета е нещо, което се случва само на другите, откри бика-водач и взе атрибута от рога му с такава загриженост, с каквато старица би извадила трън от лапата на котката си. Хвана го, като че не знаеше какво е или какво да прави с него…
Внезапната тишина подейства дори на биковете. Техните мънички кръвясали мозъчета усетиха нещо нередно. Притесниха се.
За щастие ужасните жени отпътуваха с лодка същия следобед, но преди това едната спаси котарака си, който бе притиснал в ъгъла объркан сто и петдесет килограмов бик, опитвайки се да го подхвърли във въздуха и да си поиграе с него.
Онази вечер Ларго те Кабона гледаше да бъде много, много мил със старата си майка.
А следващата година в селцето се проведе фестивал на цветята и повече никой никога не спомена за Нещото с бикове.
Поне не пред мъжете.
Голямото гребно колело разплискваше гъстата кафява субстанция на реката. Движеща сила бяха няколко дузини тролове, които въртяха педалите в трюма. Сред дърветата на далечния бряг пееха птици. Над водата се носеше миризма на хибискус, която почти, но за съжаление не напълно, заличаваше мириса на самата река.
— Ето така по-става — натърти Леля Ог.
Тя се изтегна на един стол на палубата и се обърна да погледне Баба Вихронрав, чиито вежди бяха сключени от напрегнатата концентрация при четенето.
Устата на Леля се разтегна в дяволита усмивка.
— Знаеш ли как се нарича тази река? — попита тя.
— Не.
— Нарича се Вю18.
— Аха.
— Знаеш ли какво значи това?
— Не.
— Старият.
— Аха?
— По чуждите места думите си имат пол — с надежда каза Леля.
Баба не се хвана.
— Не бих се учудила — промърмори тя.
Леля клюмна.
— Това е една от книгите на Дезидерата, нали?
— Аха — кимна Баба. Тя благопристойно облиза палеца си и обърна страницата.
— Къде се дяна Маграт?
— Полегна в каютата — отвърна Баба, без да вдигне поглед.
— Стомахчето й ли не е в ред?
— Този път е главата. Млъкни малко, Гита. Чета.
— За какво? — радостно попита Леля.
Баба въздъхна и сложи пръст на страницата, за да си отбележи мястото.
— За онова място, където отиваме. Генуа. Дезидерата казва, че е „опадачно“.
Усмивката не помръдна от лицето на Леля Ог.
— Така ли? Това е хубаво, нали? Никога досега не съм ходила в град.
Баба Вихронрав направи пауза. От известно време размишляваше. Съвсем не беше сигурна за значението на думата „опадачно“. Беше отхвърлила възможността да означава, че са му опадали зъбите. Каквото и да значеше, бе нещо, което Дезидерата бе сметнала за необходимо да спомене. По принцип Баба Вихронрав не вярваше на книгите като средство за информация, но сега нямаше избор.
В ума й се въртеше, че „опадачно“ има нещо общо с целодневно пуснатите пердета.
— Пише още, че е град на изкуствата, разума и културата — добави Баба.
— Тогава е тъкмо за нас — убедено каза Леля.
— Особено прославен с красотата на жените си, пише тук.
— Без проблем ще се впишем.
Баба внимателно прелисти страниците. Дезидерата бе следила отблизо развоя на събитията из целия Диск. От друга страна, тя не бе писала за други читатели, освен за себе си, така че бележките й бяха леко загадъчни, по-скоро aides memoire19, отколкото последователни описания.
Баба прочете:
Сега Л. управлява градъ като дърпа конците зад сцената, а казват, че Барон С. е бил убид, удавен в реката. Той беше проклетник макар и не чак колкот Л., щото тя казва, че иска да създаде Магическо Кралство, Щастливо и Мирно Място, пък гато хората казват това, гледай за Шпиони с четри очи. И никуй не смее да продума, понеже кой смее да продума срещу Злоту свършено в името на Щастието и Миръ? Всичките улитси са чисти и Брадвите лъщат. Но Е. поне е на сигурно място, засега. Л. има планове за нея. А госпожа Г., дето беше амора на Барона, се крие в блатото и одвръшта с блатна магия, но с огледалната магия не можеш да се бориш, тя е само Отражение.
Феите-кръстници са по двойки, знаеше Баба. И така, това бяха Дезидерата и… и Л…, но коя беше онази от блатото?
— Гита?
— К’во?
— Дезидерата казва, че една там жена била нечия умора.
— Сигур е метафура — отвърна Леля Ог.
— О — мрачно каза Баба, — от ония неща.
Но никой не може да спре Марди Грас — зачете нататък тя. — Ако изобшто нещо може да стане, то ще да бъде навръх Мъртвешката събота, последната нощ от карнавала, нощта на неумрелите и неживите, когато магията наводнява улиците. Ако Л. е уясвима, то ще е тогаз, щтото карнавала е най-умразното й нещо…
Баба Вихронрав подръпна шапката досами очите си, за да ги предпази от слънцето.
— Тука пише, че всяка година там има страхотен голям карнавал — сподели тя. — Наричат го Марди Грас.
— Това значи Тлъстия Следобед — преведе Леля Ог, световната лингвистка. — Гързон! Прочее на едро Ментова Маргарита ла пети купа де фъстъци, пор на зор!
Баба Вихронрав затвори книгата.
Тя не би го споделила с друг, разбира се, най-вече с друга вещица, но колкото повече наближаваха Генуа, толкова по-несигурна се чувстваше.
Тя я очакваше в Генуа. След толкова време! Да я зяпа от огледалото! Ухилена!
Слънцето напичаше. Баба се опитваше да устои. Рано или късно обаче трябваше да се откаже. Щеше да настъпи моментът, в който да свали още една жилетка.
Известно време Леля Ог седя и писа картички до роднините си, а после се прозя. Тя беше вещица, свикнала с шум и хора около себе си. Почваше да се отегчава. Лодката беше голяма, по-скоро като плуваща странноприемница, и Леля беше убедена, че наоколо не може да няма някакво развлечение.
Тя остави чантата си на седалката и се запъти да го открие.
Долу троловете продължаваха да въртят педалите.
Слънцето беше червено, голямо и много ниско, когато Баба Вихронрав се събуди. Изпод периферията на шапката си тя сконфузено се огледа, за да провери дали някой не я е видял, че спи. Посред бял ден задрямваха само старите жени, а Баба Вихронрав беше стара жена само когато това й изнасяше.
Единственият наблюдател се оказа Грибо, свит върху стола на Леля. Беше втренчил здравото си око в нея, но то не бе толкова ужасяващо, колкото млечнобелият поглед на сляпото му око.
— Тъкмо премислях стратегията — промърмори тя за всеки случай.
Баба затвори книгата и се отправи към каютата си. Тя не беше голяма. Някои от единичните кабини изглеждаха огромни, но заради разните му билкови вина и прочее Баба някак си не беше в настроение да използва Влиянието си, за да получи една от тях.
Маграт и Леля Ог седяха на една койка и мълчаха умърлушено.
— Нещо ми стърже стомахът — заяви Баба. — На идване ми замириса на задушено, тъй че да идем да проверим, а? Какво ще кажете?
Другите две продължиха да се взират в пода.
— Предполагам, че винаги ще ни се намира тиква — обади се Маграт. — И освен това джуджешки хляб.
— И джуджешки хляб — автоматично повтори Леля. Когато вдигна поглед, лицето й беше самата неловкост.
— Ъ, Есме… ъ… знаеш ли, парите…
— Парите, които ти дадохме да ги пазиш за по-сигурно в твоите такъми ли? — уточни Баба.
Нещо в начина, по който тръгна разговорът, напомняше за първите няколко камъчета, търкулващи се непосредствено преди същинското свличане.
— Става дума за тези пари… ъ-ъ…
— Парите в голямата кожена чанта, които щяхме да харчим много разумно? — попита Баба.
— Виждаш ли… парите…
— О, тези пари ли — натърти Баба.
— … ги няма… — призна Леля.
— Откраднати?
— Играла е на хазарт — възкликна Маграт с нотка неискрен ужас. — С мъже.
— Не беше хазарт! — защити се Леля. — Аз никога не хазартнича! Тях не ги биваше с картите! Спечелих сума ти игри!
— Но си загубила пари — изтъкна Баба.
Леля Ог отново сведе поглед и промърмори нещо.
— Какво? — попита Баба.
— Казах, че спечелих почти всичките. И после си помислих — ето, наистина можем да имаме малко пари за, нали знаеш, да похарчим в града, пък и винаги съм била много добра на Сакатия Лукчо…
— Така че реши да играеш на едро?
— Откъде знаеш?
— Предчувствах го — произнесе Баба уморено. — И изведнъж на всички останали много им провървя, права ли съм?
— Беше странно — зачуди се Леля.
— Хъм.
— Да, ама не беше хазарт — настоя Леля. — Не виждам защо да е хазарт. Почнах игра срещу слабаци. Да играеш срещу слабаци не е хазарт. То си е здрав разум.
— Във въпросната чанта имаше близо четиринадесет долара — изтъкна Маграт. — Без да броим валутата.
— Хъм.
Баба Вихронрав седна на койката и забарабани с пръсти по дървената рамка. Придоби отнесен вид. Изразът „да опипваш картите“ не беше достигнал до нейната страна от Овнерог, където хората бяха дружелюбни и прями и ако се натъкнеха на професионален шмекер, бяха склонни да му заковат ръката за масата с рутинна лекота, без да го питат той за какъв се има. Но човешката природа навсякъде бе една и съща.
— Не се разстрои, нали, Есме? — разтревожи се Леля.
— Хъм.
— Надявам се, че скоро ще мога да си взема нова метла, като се върнем у дома.
— _Хъ…_ Какво?
— След като изгубила всичките пари, си заложила метлата — триумфално обяви Маграт.
— Имаме ли изобщо някакви пари? — попита Баба.
Иманярското претърсване на многообразни джобове и аксесоари от най-лично естество доведе до четиридесет и седем пенса.
— Така — обобщи Баба и ги събра в шепа. — Това ще трябва да стигне. Като за начало. Къде са онези мъже?
— Какво ще правиш? — попита Маграт.
— Ще играя на карти — отвърна Баба.
— Не можеш да постъпиш така! — уплаши се Маграт, която бе разпознала блясъка в очите на Баба. — Ти ще използваш магия, за да спечелиш! Не трябва да използваш магия, за да спечелиш! Не и за да повлияеш на законите на случайността! Това е проклето!
Лодката на практика беше плаващ град и в ароматния вечерен въздух никой не си правеше труда да влиза вътре. Плоската палуба бе осеяна с групи джуджета, тролове и хора, излегнали се сред багажа. Баба се промуши между тях и се запъти към салона, който се ширеше почти по цялата дължина на лодката. Отвътре се носеше глъчка.
Лодките бяха най-бързият и най-лесен транспорт за дълги пътувания. На тях се качваха, както Баба би се изразила, сульо и пульо, пък и с наближаването на Тлъстия Следобед лодките за надолу винаги се претъпкваха с определен вид опортюнисти.
Тя влезе в салона. Страничният наблюдател би си помислил, че вратата е магическа. Когато Баба Вихронрав я наближи, в стойката й нямаше нищо особено. Но щом мина през вратата, изведнъж се превърна в прегърбена накуцваща стара жена. Гледката можеше да затрогне всекиго, с изключение на най-коравосърдечните, разбира се.
Като наближи бара, тя спря. Зад него бе окачено най-голямото огледало, което Баба изобщо бе виждала. Тя го фокусира втренчено, но то изглежда бе доста здраво. Е, добре, ще й се наложи да рискува.
Прегърби се още малко и се обърна към бармана:
— Исфиний моа, млади мъже — започна тя.20
Барманът я изгледа без интерес и продължи да лъска чашата.
— Какво мога да направя за теб, стара вещице? — попита той.
Бабиното изражение на старческо слабоумие съвсем неуловимо трепна.
— О… разбирате ли ме? — продума тя.
— Всякакви пътуват по реката — обобщи барманът.
— Ами в такъв случай, чудех се дали ще бъдете така любезен да ми услужите с едно тесте, май че така се нарича, карти — треперливо изрече Баба.
— Ще се пробваш на играта Стара мома, така ли? — ухили се барманът.
В очите на Баба отново блесна трескаво пламъче, но тя издума:
— Не. Само един пасианс. Ще ми се да опитам да му хвана цаката.
Той се пресегна под тезгяха и подметна едно омазнено тесте към нея.
Тя многословно му благодари и се заклатушка към една малка сумрачна масичка, на чиято лекьосана от напитки повърхност безразборно нахвърли няколко карти и се ококори срещу тях.
Само няколко минути по-късно някой леко постави ръка на рамото й. Тя вдигна поглед и срещна дружелюбно, открито лице, на което всеки би заел пари. Когато мъжът заговори, в устата му проблесна златен зъб.
— Извини ме, добра майко — каза той, — но аз и приятелите ми — той посочи още няколко приветливи лица на близката маса — ще се чувстваме доста по-спокойни, ако се присъединиш към нас. Да пътува сама жена може да бъде много опасно.
Баба Вихронрав му се усмихна мило и неопределено посочи картите си.
— Все не мога да запомня кое беше по-силно — цифрите или картинките — обвини се тя. — Сигурно някой път ще си забравя и главата!
Всичките се засмяха. Баба закуцука към масата им и седна на свободното място, което оставяше огледалото точно зад гърба й.
Усмихна се на себе си и после се наведе напред, цялата горяща от нетърпение.
— Ами я сега ми кажете как се играе тази игра.
Всички вещици са много чувствителни към историите. Те могат да почувстват една история, също както плувецът може да почувства неочакваното присъствие на пъстърва в малкия басейн.
Да знаеш механизма на историите означава почти спечелена битка.
Например когато очевиден наивник седне срещу трима обиграни мошеници и запита: „Ами как сега се играе тази игра?“, това значи, че някой ще бъде яко изръсен. С все златото по зъбите му.
Crap suzette — лека палачинка с портокалови корички. — Бел.прев. (На английски обаче crap означава лайно. Да им е вкусно! — Бел.ред.)
Cojones (испански жаргон) — ташаци. — Бел.ред.
Vieux (фр.) — стар. — Бел.прев.
Aides memoire — паметни записки. — Бел.прев.
Хората прихващаха по нещо от Леля Ог.