Маграт и Леля Ог седяха една до друга на тясната койка. Леля отнесено чешеше корема на Грибо, а той мъркаше.
— Ще се забърка в ужасни неприятности, ако използва магия, за да спечели — произнесе Маграт. — Пък и знаеш колко мрази да губи — добави тя.
Баба Вихронрав не я биваше за губещ. От нейна гледна точка загубата бе нещо, което се случва на другите.
— От егото й е — обясни Леля Ог. — Всеки си има по едно. Его. А нейното е страшно голямо. Разбира се, голямото его си е част от занаята на вещиците.
— _Сигурно_ ще използва магия — натърти Маграт.
— Като използваш магия в игра на късмет, предизвикваш Съдбата — съгласи се Леля Ог. — Шмекеруването си е в реда на нещата. То си е на практика честно. Имам предвид, че всеки може да шмекерува. Но да използваш магия — това вече е предизвикване на Съдбата.
— Не. Не на Съдбата — мрачно произнесе Маграт.
Леля Ог потръпна.
— Хайде — рече Маграт. — Не можем да я оставим да го направи.
— От егото й е — тихо повтори Леля Ог. — Ужасно нещо е туй голямо его.
— Имам — съобщи Баба — три малки картинки на царе и три от ония смешните тузарски карти.
— Това е троен Лукчо! — възкликна мъжът, който беше поканил Баба на масата и както се оказа, се наричаше господин Франк.
— А това е добре, така ли? — попита Баба.
— Това значи, че пак печелиш, мила госпожо! — Той избута купчина монети към нея.
— Божке! Значи сега имам… колко ли прави… почти пет долара?
— Не мога да го проумея — зачуди се господин Франк. — Сигурно е прочутият късмет на начинаещите, а?
— Скоро ще сме бедняци, ако продължи все така — вметна един от компанията му.
— Ще ни смъкне дрехите от гърба, истина ви казвам — допълни третият. — Ха-ха.
— Май ще трябва да се откажем още сега — заяви господин Франк. — Ха-ха.
— Ха-ха.
— Ха-ха.
— О, искам да продължим — нетърпеливо се усмихна Баба. — Тъкмо взех да му хващам цаката.
— Е, поне е спортсменско да ни дадеш шанс да си възвърнем малко от загубеното, ха-ха — покани я господин Франк. — Ха-ха.
— Ха-ха.
— Ха-ха.
— Ха-ха. Какво ще кажете за по половин долар? Ха-ха?
— О, предполагам, че дамата ще желае да се обзаложи на цял, каквато е спортна натура — обади се третият мъж.
— Ха-ха!
Баба погледна купчината монети. За момент изглежда се поколеба, а сетне, както им се стори, осъзна: както й беше потръгнало, какво ли може да загуби.
— Да! — извика тя. — Залагам един долар! — После поруменя: — Вълнуващо е, нали?
— Да-а — проточи господин Франк и придърпа тестето към себе си.
Разнесе се ужасен шум. И тримата мъже се облещиха към бара, откъдето парченца огледало се сипеха по пода.
— Какво стана?
Баба го дари с мила старческа усмивка. Не личеше да се е озъртала.
— Май че чашата, която бършеше, се е изплъзнала от ръцете му и се е разбила право в огледалото — предположи тя. — Надявам се да не го плаща от собствения си джоб, бедничкият.
Мъжете размениха погледи.
— Хайде — подкани ги Баба. — Моят долар е готов. Ей го на.
Господин Франк нервно погледна зеещата рамка. После вдигна рамене.
Движението му отхлаби нещо в някаква сложна система. Чу се приглушено щракване като от затварящ се капан за мишки. Господин Франк побледня и сграбчи ръкава си. Дребното метално изобретение, цялото от пружинки и усукан метал, се изхлузи навън. Към него беше прикрепено едно смачкано асо купа.
— Опа! — възкликна Баба.
Маграт надникна през прозореца на салона.
— Какво прави сега? — прошепна Леля Ог.
— Отново се ухили — докладва Маграт.
Леля Ог заклати глава.
— Его — обобщи тя.
Баба Вихронрав играеше по начин, който можеше да доведе всеки професионален комарджия от мултивселената до безумна ярост.
Тя стискаше картите си здраво с две ръце на педя от лицето си, огънати като чаша и толкова плътно събрани, че само най-миниатюрна част от отделната карта да се показва. Гледаше ги така, сякаш й бяха виновни. И изглежда нито за миг не сваляше поглед от тях, освен за да проследи раздаването.
И мислеше прекалено дълго. И изобщо никога не поемаше рискове.
След двадесет и пет минутна игра тя беше загубила един долар, а господин Франк се потеше. Баба вече на три пъти услужливо бе изтъкнала, че съвсем случайно той раздава карти от долната страна на тестето, и бе помолила за други карти, „защото, виж ти, тези си имат мънички знаци на гърба“.
Виновни бяха очите й. Той два пъти провали идеален троен Лукчо само за да открие, че тя държи смотана двойна Кифличка. После, на третия път, като смяташе, че е разкрил стила й, поиска да свалят картите и се набута със съвсем приличен флош срещу петорен Лукчо, който Старата чанта сигурно бе събирала цяла вечност. А сетне — кокалчетата му побеляха — сетне ужасната, чудовищна старица попита: „Спечелих ли? С всички тези мънички картинки? Божке, не съм ли късметлийка!“
А след това тя почна да си тананика, като си гледаше картите. В друга ситуация тримата биха приветствали подобно нещо. За човек, който знаеше как да ги разтълкува, мърдането с устни, вдигането на вежди и чопленето на уши бяха знаци, ценни като парите, скрити в чорап под дюшека. Но ужасната старица беше прозрачна колкото бучка въглища. А тананикането беше… натрапчиво. Човек усещаше как се опитва да следи мелодията. Сковават ти се зъбите. В следващия миг само глупаво наблюдаваш как тя разстила нищо и никакъв шарен флош пред твоя дори още по-калпав чифт и казва: „Как, пак ли аз взимам?“
Господин Франк отчаяно се опитваше да си спомни как се играят карти без изобретение в ръкава, при липса на удобно огледало и без маркирано тесте. Вцепенен от натрапчивата мелодия, той се чувстваше като ученик пред черната дъска.
Беше по-зле, отколкото ако отвратителното старо същество знаеше как да играе правилно.
След още час тя беше напред с четири долара и когато възкликна „Наистина съм късметлийка!“, господин Франк си прехапа езика.
А после той събра истински Кралски Лукчо. На практика нямаше начин да се бие такава ръка. Беше нещо, което се случва веднъж или два пъти в живота на човек.
Тя пасува! Старата кучка пасува! Даде един гърчав долар и пасува!
Маграт отново надзърна през прозореца.
— Какво става? — попита Леля.
— Всичките изглеждат много ядосани.
Леля си свали шапката и извади лулата си. Запали я и хвърли клечката през борда.
— Мм. Ще си затананика, помни ми думата. Има много дразнещ маниер, такава си е Есме. — Леля изглеждаше доволна. — Почна ли вече да си чопли ухото?
— Мисля, че не.
— Никой не си чопли ухото както Есме.
Тя си чоплеше ухото!
Правеше го по женски деликатно, а и най-вероятно дори не се усещаше, че го прави. Старата чанта просто не спираше да си пъха кутрето в ухото и да го върти. Звукът наподобяваше скърцане на тебешир по щека за билярд.
Това беше израз на притеснение, ето какво беше. Накрая всеки си изпускаше нервите…
Тя отново пасува! А на него му бе отнело цели пет проклети минути да събере един проклет чифт!
— Помня — заразказва Леля Ог, — веднъж тя дойде у нас за празненството, когато короноваха крал Верънс. Играхме с децата на „Подгони седящия до мен по коридора“ за по половин пени. Тя обвини най-невръстното от Джейсънови в измама и се цупи цяла седмица след това.
— А той мамеше ли?
— Предполагам — гордо рече Леля. — Бедата при Есме е, че не знае как да губи. Липсва й практика.
— Лобсанг Диблър казва, че понякога трябва да загубиш, за да спечелиш — цитира Маграт.
— Звучи ми тъпо — отбеляза Леля. — Това е йен будизъм, нали?
— Не. Те казват, че трябва да имаш много пари, за да спечелиш21 — обясни Маграт. — Според Пътя на Скорпиона, начинът да спечелиш е да загубиш всички битки без последната. Използваш силата на врага срещу самия него.
— Какво, караш го да се удари, нещо такова ли? — попита Леля. — Звучи глупаво.
Маграт се навъси.
— Какво ли знаеш ти за това? — отвърна тя с непривична острота.
— Какво?
— Е, добре, писна ми! — избухна Маграт. — Аз поне правя усилие да науча нещо! Не се мотая наоколо да лъжа хората и да се преструвам на злонравна през цялото време!
Леля извади лулата от устата си.
— Аз не съм злонравна — меко каза тя.
— Не говорех за теб!
— Е, Есме винаги си е била злонравна — отбеляза Леля. — На нея й иде отвътре.
— И тя почти никога не прави истинска магия. Какво му е хубавото да си вещица, ако не правиш магия? Защо не я използва да помага на хората?
Леля се взря в нея през дима от лулата.
— Щото знае колко ще я бива, предполагам — отвърна тя. — Все пак я познавам от доста време. Познавам цялото им семейство. Всички Вихронрав ги бива с магиите, дори и мъжете. В тях има някаква магическа жилка. Нещо като проклятие. Както и да е… Тя смята, че не можеш да помогнеш на хората с магия. Не и подобаващо. И при това е права.
— Тогава какво му е хубавото?…
Леля разръчка лулата с клечка кибрит.
— Май си спомням как тя дойде и ти помогна, когато във вашето село имаше чума — отбеляза Леля Ог. — Спомням си, че не спря да си почине. Не знам да не се е погрижила за някой болен в нужда, дори доста гноясал. А когато големият дърт трол, дето живее под Сцепената планина, дойде да иска помощ, защото жена му била зле, и всички хвърляха камъни по него, си спомням, че тъкмо Есме тръгна с него и акушира при раждането. Ха… а когато старият Хопкинс Кокошкаря хвърли камък по Есме, малко по-късно през нощта всичките му плевни мистериозно се сринаха. Тя винаги е твърдяла, че не можеш да помогнеш на хората с магия, но можеш да им помогнеш с ръце. Като правиш истински неща, имаше предвид.
— Не казвам, че тя като цяло не е добър човек… — започна Маграт.
— Ха! Аз казвам. Трябва много път да пропътуваш, за да намериш някой по-гаден от Есме — заяви Леля Ог, — и дори аз го твърдя това. Тя знае много добре каква е. Била е родена, за да бъде добра, и това не й допада.
Леля изтръска лулата си върху перилото и се обърна към салона.
— Това, което трябва да разбереш за Есме, момичето ми — рече тя, — е, че освен голямо его тя има и психолология. И съм дяволски доволна, че аз нямам.
Баба беше спечелила дванадесет долара. Всичко друго в салона беше замряло. Чуваха се само далечният плясък на веслата и виковете на лоцмана.
Баба спечели още три долара с троен Лукчо.
— За каква психолология говориш? — попита Маграт. — Книги ли си чела?
Леля пренебрегна въпроса й.
— Това, за което трябва да следиш сега — обясни тя, — е кога ще почне да прави „тц, тц, тц“ под носа си. То е след чистенето на уши. Това най-общо значи, че тя замисля нещо.
Господин Франк барабанеше с пръсти по масата, за свой ужас осъзна какво прави и купи три нови карти, за да прикрие смущението си. Старата чанта изглежда не бе забелязала.
Той се ококори срещу новата ръка.
Рискува два долара и купи още една карта.
Облещи се отново.
Какви бяха шансовете, зачуди се той, да ти се падне два пъти в един ден Кралски Лукчо? Най-важното беше да не се паникьоса.
— Мисля — чу се той да казва, — че мога да рискувам още два долара.
Хвърли поглед към другарите си. Един след друг те послушно обявиха пас.
— Ами… не знам — продума Баба, очевидно обръщайки се към картите си. Отново бръкна в ухото си. — Тц, тц, тц. Как му се вика, когато, нали се сещате, искате, тъй да се каже, да вложите още пари?
— Вдигаш мизата — отвърна господин Франк и кокал четата му побеляха.
— Ще вдигна тогаз една от тия музи. С пет долара, струва ми се.
Краката на господин Франк се подкосиха.
— Плащам твоите пет и вдигам на десет долара — скръцна със зъби той.
— Ще вдигна и от тези.
— Влизам с още двайсет долара.
— Аз… — Баба сведе поглед, внезапно унила. — Аз имам… метла.
Мъничка аларма зазвъня някъде на заден план в съзнанието на господин Франк, но в момента той препускаше с пълна сила към победата:
— Добре!
Той разпери картите си на масата.
Тълпата ахна.
Господин Франк загреба печалбата към себе си.
Пръстите на Баба щракнаха около китката му.
— Все още не съм свалила моите карти — смъмри го тя.
— Няма нужда — сряза я той. — Няма начин да биеш тази ръка, мадам.
— Има, ако мога да я осакатя — възрази Баба. — Нали затова се нарича Сакатия Лукчо?
Той се поколеба.
— Но… но… можеш да го направиш само ако ти се е паднала поредица от девет едноцветни карти — изтърси той, вглеждайки се в дълбините на очите й.
Баба отново седна.
— Знаеш ли — благо каза тя, — мислех си аз, че имам доста от тези черните островърхи картинки. Това е хубаво, нали?
Тя откри ръката си. Съпричастната публика пое дъх, сякаш бе един човек.
Господин Франк се озърна диво.
— О, много добре, мадам — изрече един възрастен господин.
От тълпата се разнесоха учтиви аплодисменти. Неприятно многолюдната тълпа.
— Ъ… да — реагира господин Франк. — Да. Браво. Много бързо напредваш с ученето, нали?
— По-бързо от теб. Дължиш ми петдесет и пет долара и една метла — заключи Баба.
Когато Баба се измъкна навън, Маграт и Леля Ог я чакаха.
— Ето ти метлата — тросна се тя. — И се надявам, че сте си събрали багажериите, щото си тръгваме.
— Защо? — не разбра Маграт.
— Защото като се поуспокоят нещата, някои хора ще тръгнат да ни търсят.
Те забързаха след нея към малката си каюта.
— Не използва ли магия? — попита Маграт.
— Не.
— А измама? — допълни Леля Ог.
— Не. Само главознание — отвърна Баба.
— Къде се научи да играеш така? — заинтересува се Леля Ог.
Баба се закова на място. Те се сбутаха в нея.
— Помниш ли миналата зима, когато Старата майка Дисмас хич не беше добре и аз близо месец всяка нощ ходих да седя при нея?
— Да.
— Ами седни и играй всяка нощ на Сакатия Лукчо срещу някой, надарен с изкилиферчено шесто чувство, и скоро ще се научиш как да играеш — отвърна Баба.
Скъпи Джейсън и сие,
Това, дето ти идва в повече в чужбината, са миризмите, ама аз взех да им свиквам. Есме крещи на всички, май си мисли, че са чуждинци само за да й правят на Пук, не помня откога не съм я виждала да се забафлява толкова. Мене ако питат, и те си търсят Белята. За обяд спряхме на едно място и ни направиха паржоли Алангле и се държаха МНОГО снопски само щото исках мойта да е добре припечена. Всичко най-хубаво, МАМА.
Тук луната беше по-близко.
На Света на Диска лунната орбита се определя от релефа. Това значи, че луната е доста високо, като минава над високия Овнерог. Тук, близо до Ръба, тя беше по-голяма. И по-оранжева.
— Като тиква — отбеляза Леля Ог.
— Мислех, че се бяхме разбрали да не споменаваме тикви — потръпна Маграт.
— Да, ама нищичко не сме хапвали за вечеря — отвърна Леля.
А имаше и още нещо. Освен в разгара на лятото вещиците не бяха свикнали с топли нощи. Някак не изглеждаше редно да се носят на фона на голяма оранжева луна насред тъмни шубраци, които проскърцваха, жужаха и гъмжаха от насекоми.
— Вече сигурно сме доста далече от реката — каза Маграт. — Може ли да се приземим, Бабо? Никой не би могъл да ни проследи!
Баба Вихронрав погледна надолу. Реката в тази местност се извиваше в големи блестящи меандри, което й отнемаше двадесет мили, за да покрие пет. Земята посред люлеещата се вода представляваше плетеница от хълмове и гори.
Някоя от далечните светлинки може би беше самата Генуа.
— Цяла нощ върху метлата си е като трън… в странника — оплака се Леля.
— _О, добре._
— Ей там има някакъв град — посочи Маграт. — И замък.
— О, не пак…
— Това е приятен малък замък. Не може ли просто да се отбием? До гуша ми дойде от странноприемници.
Баба погледна надолу. Тя имаше много добро нощно зрение.
— Сигурна ли си, че е замък? — усъмни се тя.
— Виждам му кулите и прочее — отвърна Маграт. — Разбира се, че е замък.
— Хъм. Аз виждам и друго освен кули — измърмори Баба. — Мисля, че трябва да го посетим, Гита.
В спящия замък не се чуваше никакъв звук, освен в края на лятото, когато узрелите плодове падаха от къпинака и меко се разпукваха на земята. Понякога птиците се опитваха да свият гнездо в бодливите гъсталаци, които сега от горе до долу изпълваха тронната зала, но така и не успяваха, преди сънят да повали и тях. Освен това човек трябваше да има наистина много остър слух, за да чуе растежа на филизите и разпукването на пъпките.
Така беше от десет години. Нищо не шукваше в…
— Ей там, отваряйте!
— Бона изпаднаали сеньорини дирят кльопачка!
… нито звук…
— А така, дай едно рамо, Маграт. Добре. Сега…
Издрънча счупено стъкло.
— Счупи им прозореца!
… нито звук…
— Трябва да им предложиш да го платиш, да знаеш.
Вратата на замъка бавно се открехна. Леля Ог надникна иззад нея, изскубвайки тръни и бодилчета от косата си.
— Тука вътре е адски отвратно — съобщи тя. — Навсякъде има заспали хора с паяжини по тях. Беше права, Есме. Тука се е вихрила магия.
Вещиците си пробиха път през обраслия замък. Прах и листа покриваха килимите. Млади платани въодушевено се опитваха да превземат двора. По всички стени висяха гирлянди от пълзящи растения.
Баба Вихронрав изправи на крака един спящ страж. От дрехите му се посипа прах.
— Събуди се — настоя тя.
— Фзхтфт — изфъфли стражът и се катурна обратно.
— Навсякъде е същото — заяви Маграт, пробивайки си път през гъсталака от орлова папрат, покарала от кухненските помещения.
— Там готвачите до един хъркат и купите са пълни само с плесен! В килера има дори една заспала мишка!
— Хъм — отбеляза Баба. — На дъното на всичко това стои вретено, помнете ми думата.
— Дело на Черната Алис ли? — усъмни се Леля Ог.
— Нещо такова — отвърна Баба, а после тихо добави: — Или на някоя като нея.
— Явно тук е замесена вещица, която знае как действат историите — заключи Леля. — Била е веща в занаята, колкото три вещици накуп.
Дори Маграт беше слушала за Черната Алис — призната за най-великата вещица на всички времена, не точно лоша, но с толкова голяма мощ, че почти нямаше разлика. Когато ставаше дума за омагьосване на дворци в едновековен сън или за принцеси, предящи Залто22, Черната Алис беше ненадмината.
— Веднъж я срещнах — заразказва Леля, докато изкачваха главното стълбище на замъка, покрито с много извехтял килим. — Един път като малка старата Делирия Скибли ме заведе да я видя. Разбира се, тя беше станала доста… ексцентрична по онова време. Захарни къщички, таквиз ми ти неща.
Леля говореше с тъга, както някой би говорил за възрастен роднина, започнал да носи бельото върху дрехите си.
— Това сигурно е било, преди онези двете хлапета да я затворят в собствената й фурна — уточни Маграт, отскубвайки ръкава си от едни трънаци.
— Да-а. Тъжно наистина. Имам предвид, че тя всъщност никога не изяждаше никого — продума Леля. — Е, поне не често. Носеха се приказки, но…
— Случват се такива неща — обобщи Баба. — Влезе ли прекалено навътре в приказките, човек се обърква. Не знае кое е истина и кое не е. А те накрая го обсебват. Човек се чалва. Не харесвам приказките. Те не са истински. Не харесвам неща, които не са истински.
Тя отвори една врата със замах.
— А, покои — кисело отбеляза тя. — Даже може би е будоар.
— Тая трева не расте ли доста бързо? — учуди се Маграт.
— Това върви с магията — обясни Баба. — Ах, ето я и нея. Знаех си, че ще бъде наоколо.
На леглото сред гъсталак от розови храсти лежеше фигура.
— А ето го и вретеното — Леля посочи към едва видим през стената от бръшлян предмет.
— Не го докосвай! — извика Баба.
— Не се безпокой, ще го хвана за нишката и ще го метна през прозореца.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Маграт.
— Ами това е селски мит. Случва се доста често.
Баба Вихронрав и Маграт се наведоха към спящото момиче. То беше около тринадесетгодишно, почти сребърно под праха и цветния полен.
— Не е ли красива! — въздъхна Маграт, щедрата душа.
Зад гърбовете им се чу трясък от вретено, разбиващо се върху някакъв далечен калдъръм, след което се появи Леля Ог, потривайки ръце.
— Виждала съм го да се случва сума ти пъти.
— Не, не си — заяде се Баба.
— Добре де, веднъж — не мигна окото на Леля. — И съм слушала за това сума ти пъти. Всеки е слушал. Селски мит, както казах. Всички са чували, че това се е случило в селото на братовчеда на приятеля на съседа…
— Защото се случва — прекъсна я Баба.
Тя пое ръката на момичето.
— Заспала е, защото ще получи… — започна Леля.
Баба се извърна:
— Знам, знам. Знам, ясно? Знам, както и ти знаеш. Мислиш си, че не знам ли? — Тя се наведе над безчувствената ръка. — Това е то вълшебничеството — добави тя повече на себе си. — Все да бъде зрелищно! Все да те набъркат в чужди работи, все да се опитваш да държиш нещата под контрол! Ха! На някого да му се намира малко отрова? Хайде да приспим всички за около стотина години! Да го направим по лесния начин. И всичкото това само с едно убождане. Сякаш с него ще се свърши светът. — Тя помълча. Леля Ог стоеше зад нея. Нямаше начин да е разгадала изражението на лицето й. — Гита?
— Да, Есме? — невинно рече Леля Ог.
— Чувствам, че се подсмихваш. Можеш да запазиш евтината си психолология за тия, които си я просят.
Баба затвори очи и измърмори няколко думи.
— Да използвам ли вълшебната пръчка? — колебливо попита Маграт.
— Да не си посмяла! — сряза я Баба и продължи да мърмори.
Леля кимна:
— Определено възвърна малко цвета си.
Няколко минути по-късно момичето отвори очи и с мътен поглед се втренчи в Баба Вихронрав.
— Време е за ставане — пропя Баба с непривично жизнерадостен глас. — Пропускаш най-хубавата част от десетилетието.
Момичето се опита да фокусира Леля, сетне и Маграт, след което върна погледа си отново на Баба Вихронрав.
— Ти? — продума тя.
Баба вдигна вежди и изгледа спътничките си.
— Аз ли?
— Ти си… все още тук?
— Все още? — повтори Баба. — За пръв път в живота си идвам тук, госпожичке.
— Но… — момичето изглеждаше объркано. И уплашено, забеляза Маграт.
— И аз съм същата рано сутрин, скъпа. — Леля Ог пое другата ръка на момичето и я потупа. — Хич не съм във форма, докато не изпия чаша чай. Сигурно всяка минута ще се събудят и останалите. Разбира се, ще им отнеме малко време да изчистят чайниците от плъхове и… Есме?
Баба се взираше в един прашасал предмет на стената.
— Набъркват се… — прошепна тя.
— Какво има, Есме?
Баба Вихронрав закрачи през стаята и обърса праха от огромното, богато украсено огледало.
— Ха! — тя се завъртя гърбом и ги изкомандва: — Да тръгваме вече.
— Но аз мислех, че ще си отпочинем. Искам да кажа, почти се съмна — замрънка Маграт.
— Няма смисъл да злоупотребяваме с гостоприемството — обяви Баба, изнасяйки се от стаята.
— Но ние дори не си… — започна Маграт и погледна огледалото. Беше голямо, с елиптична форма, в позлатена рамка. Изглеждаше напълно нормално. Не беше в стила на Баба Вихронрав да се плаши от собственото си отражение.
— Пак я прихванаха нейните — отбеляза Леля Ог. — Хайде. Няма смисъл да стоим тук. — Приятелски потупа слисаната принцеса по темето. — Горе главата, госпожице. Няколко седмици с метла и брадва и старият дворец за нула време ще стане като нов.
— Сякаш познаваше Баба — подвоуми се Маграт, докато подтичваха по стълбището след накокошинената фигура на Баба Вихронрав.
— Добре, но ние знаем, че не я познава, нали така? — отвърна Леля Ог. — Есме за пръв път в живота си идва по тези места.
— И все пак не виждам защо трябва да бързаме — настоя Маграт. — Предполагам, хората ще бъдат ужасно благодарни, че сме развалили магията и прочее.
Остатъкът от двореца се събуждаше. Вещиците притичваха покрай стражи, зяпнали с почуда обвитите си в паяжини униформи и растящите отвсякъде храсти. Докато прекосяваха обраслия с дървета двор, от една порта с препъване излезе възрастен мъж в избеляла роба и се подпря на стената, опитвайки се да се ориентира. Тогава съзря устремената фигура на Баба Вихронрав.
— Ти? — извика той и после: — Стража!
Леля Ог не се поколеба. Сграбчи Маграт за лакътя и се впусна в бяг, изравнявайки се с Баба Вихронрав при портите на замъка. За разлика от своя колега, който непосредствено след ставане хич не беше в час, един страж се заклатушка към тях и направи опит да им препречи пътя с пиката си, но Баба просто я бутна настрани и той се завъртя на място.
В следващия миг те бяха навън и тичаха към метлите си, които ги очакваха, удобно подпрени на едно дърво. Баба грабна своята в движение и метлата безпрецедентно стартира почти от първия път.
Една стрела профуча покрай шапката й и се заби в отсрещния клон.
— _Това_ ли наричат благодарност?! — възмути се Маграт, когато метлите се издигнаха над дърветата.
— Много хора не са на себе си веднага след ставане — оправда ги Леля.
— Изглежда всички си мислеха, че те познават, Бабо — забеляза Маграт.
Метлата на Баба направи рязко движение срещу вятъра.
— Не е вярно! — кресна тя. — Никога не са ме виждали, ясно?
Известно време летяха в напрегнато мълчание.
После Маграт, която по мнението на Леля Ог имаше вроден талант да настъпва хората по мазолите, се обади:
— Чудя се дали постъпихме правилно? Сигурна съм, че това беше работа за красив принц.
— Ха! — реагира Баба, която летеше пред тях. — И какво щеше да излезе от всичкото? По това как си проправя път през къпинака можеш да познаеш дали ще бъде добър съпруг, така ли? По този начин може да разсъждава само една фея-кръстница, ето какво ще ти река! На тях им дай да обикалят и да налагат щастливи развръзки, независимо дали хората искат или не!
— В щастливия завършек няма нищо лошо — разпалено заяви Маграт.
— Слушай какво, щастливият край си е наред, ако излезе щастлив — отвърна Баба, вперила поглед в небето. — Но не можеш да го направиш вместо другите. По тази логика единственият начин да създадеш щастлив брак е да обезглавиш младоженците веднага след като са казали „Да“, нали? Не можеш изкуствено да предизвикаш щастие… — Баба Вихронрав се загледа в далечния град. — Единственото, което можеш да предизвикаш — додаде тя, — е завършек.
Йен будистите са най-богатата религиозна секта във Вселената. Те твърдят, че трупането на пари е голямо зло и бреме за душата. Затова, пренебрегвайки личния риск, приемат за свое неприятно задължение да придобият възможно най-много, за да намалят риска за невинните хора.
Черната Алис също имаше пропуски в образованието. Трябваше да й платят доста голяма сума, за да си тръгне, без да прави сцени.