Вещиците си тръгнаха около пладне. Дотогава бабиният двор се претъпка с хора, а въздухът — с шум от триони и чукове. Новина като Баба Вихронрав се разпространява бързо. Трима от дърварите окопаваха зеленчуковите лехи, двама други се бореха със саждите в комина, а отделна четворка беше до средата на нов кладенец и напредваше със смайваща скорост.
Старата баба, която беше праволинеен човек и се отказваше от дадена идея само при насилствената й подмяна с друга, привършваше паничките за мляко.
Насред повсеместната суетня вещиците се измъкнаха.
— Ето — изтъкна Маграт, докато слизаха по пътеката, — това е просто едно доказателство, че хората биха запретнали ръкави да помогнат, стига човек да им даде пример. Знаеш ли, не е нужно да им крещиш непрекъснато.
Леля Ог хвърли поглед към Баба.
— Видях те да говориш със старшия дървар. За какво си приказвахте?
— За стърготини — отвърна Баба.
— О, нима?
— Един от дърварите ми каза — намеси се Маграт, — че в гората са се случвали и други странни неща. Животни се държали като хора. Имало едно семейство мечки, живеещи недалеч оттук…
— Няма нищо необичайно в съжителството на група мечки — прекъсна я Леля. — Те са много общителни животни.
— … в колиба?
— _Това_ е необичайно.
— Точно това имам предвид — натърти Маграт.
— Човек определено би се почувствал малко неловко да отиде и да им поиска назаем чаша захар. Сигурно съседите им са мърморили.
— Да — съгласи се Маграт. — И те казали „квик“.
— Защо им е да казват „квик“?
— Защото не са могли да кажат нищо друго. Те били прасета.
— Имахме едни такива съседи, като живеехме в… — започна Леля.
— Говоря за прасета. Сещаш се. Четири крака. Подвита опашчица. Какво е свинското преди да стане свинско? Прасета.
— Не виждам защо някой ще пусне в къщата си прасета — вметна Баба.
— Той каза, че никой не ги е пуснал. Прасетата си построили своя собствена. Били три на брой. Малки прасенца.
— Какво се е случило с тях? — попита Леля.
— Изял ги вълкът. Очевидно те били единствените животни, достатъчно тъпи, че да го допуснат толкова близо. Нищо не останало от тях. Само голямото им вдъхновение.
— Срамота.
— Все пак дърварят каза, че не правели много свестни къщи.
— Има си хас. С техните копита и прочее — рече Леля.
— Той каза, че таванът тече ужасно точно над леглото му.
Известно време вещиците повървяха смълчани.
— Спомням си, веднъж чух — почна Леля, периодично поглеждайки към Баба Вихронрав — за някаква древна чародейка, която живеела на остров и превръщала корабокрушенците в прасета.
— Това е ужасно деяние — автоматично каза Маграт.
— Предполагам, че всичко зависи от това какъв си всъщност, отвътре — рече Леля. — Имам предвид, гледай го Грибо. — Котаракът, увит около раменете й като миризлива кожа, измърка. — Той на практика си е човек.
— Наистина дрънкаш много глупости, Гита — не издържа Баба Вихронрав.
— Щото някои хора не ми казват какво всъщност става — намусено отвърна Леля Ог.
— Казах ти, не съм сигурна — тросна се Баба.
— Ти погледна в съзнанието на онзи вълк.
— Да, така е.
— Е, тогава…
Баба въздъхна.
— Някой е бил тук преди нас, просто е минавал. Някой, който е наясно със силата на историите и ги използва. А те един вид са се… запазили. Случва се, когато ги подхранват…
— За какво му е на някого да прави това? — попита Леля.
— За да трупа опит — отвърна Баба.
— Да трупа опит? За какво? — удиви се Маграт.
— Очаквам скоро да разберем — лаконично произнесе Баба.
— Длъжна си да ми кажеш какво мислиш — заяви Маграт. — Тука официално само аз съм фея-кръстница, нали така? Нещата трябва да ми се докладват. Трябва да ми казвате всичко.
Леля Ог изтръпна. Като глава на фамилията Ог тя бе до болка запозната с този вид емоционални изблици. Такова изказване в подобен момент можеше да се сравни с откъртването на буца сняг от върха на високо дърво по време на годишното планинско снеготопене. Това безобидно събитие несъмнено щеше да завърши с поглъщането на дузина селища. Цели клонове от семейство Ог бяха престанали да си говорят с други клонове от семейство Ог само заради едно „Много благодаря“, изречено с неподходящата интонация в неподходящия момент. А сега беше далеч по-зле.
— Така, така — каза бързо тя, — защо да не…
— Не съм длъжна да обяснявам нищо — изрече Баба Вихронрав.
— Но нали сме ужким три вещици — настоя Маграт, а после добави: — Ако изобщо сме вещици.
— Какво искаш да кажеш с това, моля? — попита Баба.
„Моля?“ — повтори наум Леля. Тя беше завършила изречението си с „моля?“. Това е като да хвърлиш ръкавица в лицето на някого. Няма път назад, когато човек завърши думите си с „моля?“. Въпреки това тя опита:
— Какво ще кажете за една приятна…
Маграт се впусна с отчаяната смелост на удавник, глътнал спасителната си сламка:
— Ами на мен ми се струва…
— Да? — каза Баба.
— Струва ми се — пробва отново Маграт, — че единствената магия, която правим, е… ами всичко е главознание. Не каквото другите биха нарекли магия. Всичко опира само до втренчени погледи и заблуда на хората. Възползване от тяхната наивност. Не очаквах това, когато аз реших да ставам вещица.
— А кой казва — бавно процеди Баба, — че си станала вещица?
— Честна дума, вятърът се усилва, може би трябва да…
— _Какво_ каза? — настръхна Маграт.
Леля Ог закри с ръка очите си. Да караш някой да повтаря нещо, което не само си чул много добре, но и те е вбесило до краен предел, беше някъде около Дефкон II23 по кавгаджийската скала.
— Мислех, че говоря достатъчно силно — натърти Баба. — Много съм учудена, че не е тъй. На мен ми се стори достатъчно силно.
— Малко прашно изглежда, защо да не?…
— Сигурно не съм достатъчно самодоволна, злонравна и злонамерена, за да бъда вещица — рече Маграт. — Това е всичко, което се иска, нали?
— Злонамерена? Аз?
— Харесва ти хората да се нуждаят от помощ, защото тогава са слаби и помагайки им, ти се чувстваш силна! С какво би им навредила малко магия?
— С това, че никога няма да е малко, глупачке!
Маграт се отдръпна, пламнала. Бръкна в чантата, измъкна тънка книга и я размаха като оръжие.
— Може и да съм глупава — задъха се тя, — но поне се опитвам да се образовам! Знаеш ли за какви неща може да послужи магията? Не става дума за залъгване и тормоз над останалите! В тази книга пише за хора, които могат… могат да… ходят по горещи въглени и да си пъхат ръцете в огън, без да се наранят!
— Евтин трик! — изкоментира Баба.
— Те наистина могат!
— Невъзможно. Никой не би могъл!
— Това показва, че те контролират нещата! Магията трябва да е нещо повече от житейски опит и манипулации!
— О? Тогава е сбъдване на желания и вълшебен прашец, така ли? Доставяне на повече щастие?
— Отчасти и това! Иначе какъв е смисълът изобщо? Всъщност… когато дойдох в дома на Дезидерата, вие търсехте вълшебната пръчка, нали?
— Просто не исках да попадне в неподходящи ръце!
— Като например всички, с изключение на твоите, предполагам!
Те се втренчиха една в друга.
— Няма ли капка романтика у теб? — нажали се Маграт.
— Не — отсече Баба. — Няма. А на падащите звезди не им пука за твоите желания. Магията не прави нещата по-добри и всеки, пъхнал ръка в огъня, се изгаря. Ако искаш да се издигнеш до нещо като вещица, Маграт Чеснова, трябва да научиш три неща. Кое е истинско, кое не е и каква е разликата…
— И винаги взимай името и адреса на младия мъж — допълни Леля. — Всеки път ми е вършило работа. Шегичка — додаде тя, когато двете я изгледаха гневно.
Тук, на края на гората, вятърът се бе усилил. Късчета трева и листа се подмятаха във въздуха.
— На прав път сме все пак. — Леля като обезумяла търсеше каквато и да е странична тема. — Вижте, на табелата пише „Генуа“.
Наистина имаше табела. Стара и проядена, точно на ръба на гората. Краят на стрелката й беше огънат във формата на показалец.
— И пътят е приличен — Леля не спираше да дърдори.
Страстите малко поохладняха по простата причина, че двете страни не си говореха. Не само не общуваха посредством звуци — това е мълчание. Тази фаза беше транзитно подмината, за да се стигне до ужасното, убийствено „Не Си Говорят“.
— Жълти павета — обяви Леля. — Къде се е чуло и видяло да се прави улица с жълти павета?
Маграт и Баба Вихронрав стояха, скръстили ръце, и гледаха в различни посоки.
— Предполагам, че освежават пейзажа — продължи Леля.
Насред отделно петно зеленина на хоризонта искреше Генуа. В междината пътят се гмурваше в обширна долина, изпъстрена с малки селца. Сред тях, в посока към града, се виеше река като змия.
Дрехите им плющяха от вятъра.
— Не бива да влетяваме в града — заяви Леля, все още опитвайки се типично по женски да води разговор за трима. — Така че ще влезем пешком, а? — обобщи тя, а после, тъй като дори в невинни души като нейната има искрица злоба, добави: — С песен на уста, как ви се струва?
— Убедена съм, че не ми е работа да се меся в чуждите дела — обади се Баба. — Не ме засяга. Предполагам, че някои хора с вълшебни пръчки и големи идеи сигурно имат нещо за казване.
— Ха! — възкликна Маграт.
Една зад друга поеха по дългия павиран път към града. По средата Леля Ог беше нещо като подвижен буфер.
— Това, от което някои хора имат нужда — обясни Маграт на света като цяло, — е малко по-голямо сърце.
— Това, от което някои хора имат нужда — заяви Баба Вихронрав на буреносното небе, — е доста по-голям мозък.
След което здраво хвана шапката си, за да попречи на вятъра да я отнесе.
„Това, от което аз имам нужда — трескаво си помисли Леля, — е едно питие“.
Три минути по-късно върху главата й се стовари една фермерска къща.
През това време вещиците бяха доста отдалечени една от друга. Баба Вихронрав беше отпрашила напред, Маграт се влачеше най-отзад, а Леля беше по средата.
Както по-късно се изрази тя, било по-зле и от реакциите към пеенето й. Просто в първия момент имало малка, възпълничка вещица, а в следващия — рухващи остатъци от дървена къща.
Баба Вихронрав се обърна и откри, че стои пред изгнила, небоядисана входна врата. Маграт замалко не влетя в задната, също толкова избеляло сивкава дървена врата.
Не се чуваше друг звук освен пукота на слягаща се дървесина.
— Гита? — промълви Баба.
— Лельо? — извика Маграт.
И двете отвориха вратите пред себе си.
Къщата беше с доста опростен дизайн — две партерни стаи, отделени от много дълъг коридор. Насред него, заобиколена от разбито и проядено от термити дюшеме, с островърха шапка, нахлузена чак до брадичката й, седеше Леля Ог. От Грибо нямаше и следа.
— К’во стана? — смотолеви тя. — К’во стана?
— Върху главата ти падна чифлик — отвърна Маграт.
— О, едно от ония неща — вяло каза Леля.
Баба я сграбчи за раменете.
— Гита? Колко пръста ти показвам? — настойчиво рече тя.
— К’ви пръсти? Сичко се стъмни.
Маграт и Баба хванаха периферията на шапката й и отчасти я повдигнаха, отчасти я отвинтиха от главата й. Леля примига срещу тях.
— Това е то върбовата рамка — установи тя, докато островърхата шапка със скърцане възвърна формата си, подобно на автоматичен чадър. Леля леко се олюляваше. — Ще спре и удар с чук такава шапка с върбови подпорки, нали разбирате. Разпределя силата на удара. Ще пиша на господин Вернисаж.
Смаяна, Маграт огледа малката къща:
— Тя просто падна от небето!
— Може някъде да е имало голямо торнадо или нещо друго — предположи Леля Ог. — Вдига я, после вятърът утихва и тя пада. Високо горе се случват странни неща. Помните ли голямата хала лани? Една от кокошките ми четири пъти снесе едно и също яйце.
— Бълнува — угрижи се Маграт.
— Не е вярно, аз така си говоря — обади се Леля.
Баба Вихронрав надникна в една от стаите.
— Сигурно в цялата къща няма да се намери нищо за хапване или пийване — предположи тя.
— Мисля, че мога да се напъна да пийна малко бренди — бързо рече Леля.
Маграт се взря в площадката над стълбището.
— Ехо-о — извика тя със сподавения глас на човек, който желае да бъде чут, без да върши нещо толкова невъзпитано, като да повиши глас. — Има ли някой тук?
Леля от своя страна погледна под стълбището. Свит в ъгъла, Грибо представляваше треперещо валмо козина. Тя го измъкна за врата и малко сащисано го погали. Въпреки шапкарския шедьовър на господин Вернисаж, въпреки прояденото дюшеме и дори въпреки пословичното твърдоглавие на фамилията Ог, Леля определено позагуби настроение и чувстваше лек намек за носталгия в своя обикновено слънчев нрав. У дома хората поне не те замерват с къщи по главата.
— Знаеш ли, Грибо — сподели тя, — струва ми се, че не сме в Ланкър.
— Намерих малко мармалад — обади се Баба Вихронрав от кухнята.
На Леля не й трябваше много, за да живне.
— Прекрасно — извика тя. — Много ще си върви с джуджешкия хляб.
Маграт влезе в стаята.
— Не съм убедена, че е редно да пипаме чуждите провизии. Тази къща сигурно е нечия.
— О, някой каза ли нещо, Гита? — наежи се Баба.
Леля подбели очи.
— Просто казах, Лельо — настоя Маграт, — че това не е наша собственост.
— Тя казва, че това не е наше, Есме — предаде Леля.
— Кажи на който се интересува, Гита, че това е като спасителна операция след корабокрушение.
— Казва, че к’вото намериш, си е твое, Маграт.
Нещо зад прозореца помръдна. Маграт се приближи и надникна през зацапаното стъкло.
— Странно. Група джуджета танцуват около къщата — съобщи тя.
— О, така ли? — подхвърли Леля, отваряйки един шкаф.
Баба настръхна.
— Да не би да… искам да кажа, питай я дали не пеят — окопити се тя.
— Пеят ли, Маграт?
— Чува се нещо — отвърна Маграт. — Звучи като „Бим-бам, бим-бам-бум“.
— Пеят. Типична джуджешка песен — потвърди Леля. — Само те могат да ойларипят по цял ден.
— Изглеждат много щастливи — подозрително рече Маграт.
— Вероятно чифликът е техен и се радват, че отново е при тях.
На задната врата се потропа. Маграт отвори. Тълпата ярко облечени, притеснени джуджета бързо отстъпи назад, след което зяпна в нея.
— Ъ… — започна едно от тях, очевидно предводителят. — Дали… старата вещица дали е умряла?
— Коя стара вещица? — попита Маграт.
Джуджето се опули и известно време остана с отворена уста. После се извърна и шепнешком проведе консултация с колегите си. Сетне отново се обърна.
— Колко ви се намират?
— В момента предлагаме две — сопна се Маграт. Тя не беше в много добро настроение и не изпитваше желание да вложи в разговора повече от необходимото. Несвойствен цинизъм я накара да добави: — Питането е безплатно.
— О… — Джуджето се поколеба. — Ами върху коя от старите вещици падна къщата?
— Леля ли? Не, тя не е умряла. Просто е леко зашеметена. Все пак благодаря, че попитахте. Много мило от ваша страна.
Това изглежда озадачи джуджетата. Те зашушукаха. Последва дълъг приглушен спор.
После предводителят им се обърна към Маграт. Свали каската си и нервно я заобръща в ръцете си.
— Ъ… Може ли да вземем ботушите й?
— Какво?
— Ботушите й — повтори джуджето, изчервявайки се. — Може ли да ги вземем, моля?
— За какво са ви ботушите й?
Джуджето се ококори. После се завъртя и отново зашушука с колегите си. И пак се обърна към Маграт:
— Просто се чувстваме… длъжни… да вземем ботушите й.
Стоеше срещу нея, примигвайки.
— Ами ще вляза да попитам. Но не мисля, че отговорът ще е „да“.
Докато тя посягаше да затвори вратата, джуджето още по-усилено запревърта каската си.
— Те наистина са рубиненочервени, нали? — осмели се то.
— Ами червени са — отвърна Маграт. — Само червени бива ли?
— Наложително е да са червени. — Останалите джуджета закимаха. — Ако не са червени, не става.
Маграт го изгледа озадачено и затвори вратата.
— Лельо — започна бавно тя, като се върна в кухнята, — там навън има едни джуджета, които искат ботушите ти.
Леля вдигна поглед. В един шкаф беше открила стар хляб и сега енергично дъвчеше. Удивително е какво ли не би изял човек, когато алтернативата е джуджешки хляб.
— За какво са им? — попита тя.
— Не казаха. Просто имали усещането, че силно желаят ботушите ти.
— Това ми звучи много подозрително — рече Баба.
— Старият Шейкър Уистли от Крийл Спрингс беше луд за ботуши — каза Леля, оставяйки ножа за хляб на масата. — Особено черни ботуши с копчета. Колекционираше ги. Видеше ли някой да минава с нов чифт, направо се поболяваше.
— Мисля, че това е малко изчанчено за джуджета — обади се Баба.
— Може да искат да пият от тях — предположи Леля.
— Как така да пият от тях? — не схвана Маграт.
— Ами, ъ-ъ, така правят в чужбина — обясни Леля. — Пият шампанско от дамски обувки.
Всичките се вгледаха в ботушите й.
Дори Леля не можеше да си представи как някой би поискал да пие от тях или какво би правил след това.
— Честна дума, това е по-изчанчено и от стария Шейкър Уистли — замислено рече Леля.
— Сториха ми се малко стреснати — додаде Маграт.
— Има защо. Хората рядко изпитват необходимост да обикалят и да свалят ботушите от краката на благовъзпитани вещици. Като че ли наоколо вилнее още някоя история. Мисля — заключи Баба Вихронрав, — че трябва да отидем и да поговорим с тези джуджета.
Тя излезе в коридора и отвори вратата.
— Моля? — подкани ги тя.
При вида й джуджетата отстъпиха. Последва дълго шепнене, ръгане с лакти и измърморвания „Не, ти“ и „Аз попитах предния път“. Накрая избутаха едно джудже напред. Може и да беше пак същото. Трудно е да се каже при джуджетата.
— Ъ… Ботуши?
— За какво? — попита Баба.
Джуджето се почеса по главата.
— Дявол да ме вземе, ако знам. И ние точно за това се чудехме в ’нтерес на ’стината. Тъкмо излизахме от смяна в мината преди около час и видяхме къщата да се приземява върху… върху вещицата и… ами…
— Просто си знаехте, че трябва да дотичате и да й откраднете ботушите ли? — подсказа Баба.
Лицето на джуджето се разтегна в усмивка на облекчение.
— Точно така! И да пеем „Бим-бам“. Само че тя трябваше да се е размазала. Без да се обиждате — бързо добави то.
— От върбовата рамка е — изрече глас зад Баба. — Струва толкова Залто, колкото тежи.
Известно време Баба постоя втренчена в тях, сетне им се усмихна.
— Мисля, че вие, момци, трябва да влезете вътре. Имам няколко въпроса към вас.
Джуджетата изглежда доста се смутиха.
— Ъм — каза джуджето-говорител.
— Притеснявате се да влезете в къща, където има вещици ли? — подсказа Баба Вихронрав.
Джуджето-говорител кимна и се изчерви. Маграт и Леля Ог размениха погледи зад гърба на Баба. Някъде нещо определено се беше объркало. Джуджетата от планината със сигурност не се страхуваха от вещици. Проблемът беше как да ги спреш да не разкопаят пода ти.
— Май отдавна сте слезли от планината — подхвана Баба.
— Тука долу има многообещаващ каменовъглен пласт — смотолеви говорителят, премятайки каската в ръцете си.
— Тогава сигурно отдавна не сте помирисвали истински джуджешки хляб — подхвърли Баба.
Очите на джуджето се навлажниха.
— Опечен от най-хубавия ситнозем, сякаш мама е скачала отгоре му — продължаваше Баба.
Нещо като колективна въздишка се откъсна от джуджетата.
— Просто тук долу не става — обясни джуджето-говорител на земята. — От водата ли е, какво ли… Разпада се на парченца само след няколко години.
— Слагат му брашно — кисело се обади някой зад него.
— Още по-зле. Пекарят от Генуа му слага и сушени плодове — додаде друго джудже.
— Ами в такъв случай — рече Баба, потривайки ръце — може и да съм в състояние да ви помогна. Може би ми се намира малко джуджешки хляб в излишък.
— Не-е. Не и истински джуджешки хляб — меланхолия обхвана джуджето. — Истинският джуджешки хляб трябва да е бил потапян в реки и после изсушаван, и да са сядали върху него, и да е оцелявал, и да е бил гледан всеки ден и отново прибиран. Тука долу просто не става.
— Днес току-виж ти излязъл късметът — подхвърли Баба Вихронрав.
— Честно казано — намеси се Леля Ог, — май че котката малко го препика.
Говорителят на джуджетата вдигна пламнал поглед.
— Върхът!
Скъпи Джейсън и сие,
Къф живот, всякакви неща стават, то вълци ли не говорят, то жени ли не спят в замъци, ще имам кво да ви разправям като се върна, няма грешка. Освен това не ща да чувам за чифлици, което ме потсещта, моля изпрати някой до г-н Вернисаж от Резена да поднесе поздравленията на г-жа Ог и какви хубави шапки прави, той вече може да казва „Одобрено от Леля Ог“, 100% спира всякакви чифлици и също, ако пишеш на хората колко хубави са нещата им, понякога ти ги дават безплатно, затова може да има нова шапка за мен, така че виж там, погрижи се.
Лилит отстъпи извън огледалното пространство. Сенчестите й подобия се повлякоха след нея, избледнявайки.
Вещиците трябваше да стават на пихтия, когато върху тях се приземяват цели къщи. Лилит знаеше това. Да се размажат и да останат само стърчащите им ботуши.
Понякога се отчайваше. Изглежда хората просто не можеха да изпълняват правилно ролите си.
Тя се замисли дали има нещо, което да е обратното на фея-кръстница. В края на краищата повечето неща имаха свои антиподи. При това положение тя не би могла да бъде лошата фея-кръстница, защото това е просто добра фея-кръстница, възприемана по друг начин.
Антиподът би бил някой, който е като отрова за историите и, помисли си Лилит, почти най-злото същество на света.
Е, тук, в Генуа, се вихреше една история, която никой не можеше да спре. Тя притежаваше инерционен момент. Опитай се да я спреш и ще те погълне, ще те превърне в част от сюжета. На Лилит не й се налагаше да прави каквото и да било. Историята го правеше вместо нея. А тя беше спокойна, знаейки, че не може да загуби. Все пак тя беше добрата.
Мина покрай грапавите стени и слезе по стъпалата до стаята си, където я чакаха двете сестри. Биваше ги в чакането. Можеха да стоят с часове, без да мигнат.
Дукът отказваше дори да постои в една и съща стая с тях.
При влизането й главите им се завъртяха.
Тя така и не ги дари със слово. Не беше необходимо. Достатъчно беше да са красиви и да могат да разбират какво им се казва.
— Трябва да отидете до къщата — нареди тя. — А сега ме чуйте. Това е много важно. Утре при Ела ще дойдат едни хора. Ще ги оставите да го сторят, разбрахте ли?
Те следяха устните й. Те следяха всичко, което се мърдаше.
— Ще са ни необходими за историята. Няма да се развие подобаващо, ако не се опитат да я спрат. А след това… вероятно ще ви дам гласове. Искате, нали?
Те се спогледаха, а после се обърнаха към нея. И след това към клетката в ъгъла на стаята. Лилит се усмихна, бръкна вътре и извади две бели мишлета.
— Може би най-младата вещица ще е тъкмо по ваш вкус — усмихна се тя. — Ще видя какво мога да направя с нея. А сега… отворете…
Defcon II — тревога за ядрена заплаха втора степен. — Бел.прев.